1. Първият въпрос, който разглежда съдията-докладчик след образуването на наказателно дело от общ или частен характер, е този за подсъдността. Въпросът за подсъдността единствено може да се решава от съда като субект, на когото е възложена функцията по ръководство и решаване на делото1, като тази възможност не е налице в по-късен момент след даване ход на делото и когато бъде установено, че деянието е извършено в район, обхванат от местната компетентност на друг, еднакъв по степен съд. Това е процесуалният стадий2, в който съдията-докладчик има правомощието с разпореждане да прекрати съдебното производство на посоченото основание, намирайки, че делото е подсъдно на друг съд, или да сезира ВКС с искане за промяна на местната подсъдност3. Проверката кой е съдът, който е компетентен да разгледа и реши делото, обхваща преценката за родова подсъдност (предметна, материална), местна подсъдност (териториална), функционална подсъдност и особена подсъдност (на военния или специализирания наказателен съд).

1.1. Първоначалното определяне на родовата подсъдност по дела от общ характер се извършва въз основа на изложеното в обстоятелствената част4 на обвинителния акт въз основа на правилата на чл. 35 НПК. Законодателят е определил всички наказателни дела да са подсъдни на районен съд като първа инстанция, с изключение на подсъдните на окръжен съд – изчерпателно5 изброени6 в чл. 35, ал. 2 от НПК. В съдебната практика7 се приема, че съдебният състав е незаконен, когато делото се разглежда в нарушение на родовата подсъдност по чл. 35, ал. 1-3 от НПК, чл. 396, ал. 1 и 2 от НПК и чл. 411а, ал. 1 и 2 от НПК.

Като изключение към общите правила за определянето на родовата подсъдност се разглежда разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НПК, която е специална8 спрямо общите разпоредби за определяне на подсъдността на делата. В същата е предвидено, че на Софийски градски съд като първа инстанция са подсъдни делата за престъпление от общ характер, извършени от съдии, прокурори и следователи, от други лица с имунитет9, както и от членове на Министерския съвет, освен ако не се прилагат особените правила на глава тридесет и първа и глава тридесета и първа „а“ от НПК. Тази разпоредба е специална и дерогира приложението на общите правила за родовата и тези за местната компетентност по чл. 36 от НПК при определяне подсъдността на делата при наличие на предпоставките за приложението й. Меродавен10 за решаване на въпроса дали дадено лице е с имунитет или друго от изброените качества по чл. 35, ал. 3 от НПК е моментът на извършване на деянието. Ако деецът е имал съответното качество към този момент, то подсъдността на делото следва да се определи по този ред. Последваща промяна или отпадане на обстоятелствата, свързани с изброените в чл. 35, ал. 3 от НПК качества на дееца, е неотносима към приложението на правилото, тъй като процесуалната разпоредба свързва качеството на дееца с момента на извършване на деянието. Очевидно делата са определени от законодателя съобразно качеството на лицето и характера на престъплението – само такова от общ характер. В хипотеза, при която делото е извършено в района на друг съд и е вече образувано в него, производството следва да се прекрати и делото да се изпрати на Софийски градски съд. Въведената конституционна забрана за започване на наказателно производство води до извод, че образувано такова в нарушени на забраната визирана в НПК, следва да се прекрати11.

При няколко престъпления, извършени от едно и също лице, всяко едно по отделно подсъдно на различен по степен съд, или има няколко обвинения срещу едно и също лице, за престъпления, извършени в различни райони на еднакви по степен съдилища, местната подсъдност се определя съобразно правилото12 на чл. 38 НПК. Правилото на чл. 38 НПК не изхожда от броя на обвиняемите, а от тежестта с оглед наказуемостта на извършените от един или повече от тях едно или повече най-тежко наказуеми престъпления, аргумент в полза на което дава и правилото на чл. 40 НПК13.

Разпоредбата на чл. 39 НПК е неотносима към настоящото изследване, тъй като правилата, които съдържа, не са в компетентността на съдията-докладчик в разглеждания стадий. Тя урежда определянето на общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди, постановени от различни съдилища. Съгласно нормата на чл. 39, ал. 1 от НПК и т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 16.11.2009 г. по т.д. № 3/2009 г. на ВКС, ОСНК „компетентен да определи общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди, постановени от различни съдилища, е съдът, който е постановил присъдата, която последна е влязла в сила. Тази подсъдност има приоритет дори пред родовата подсъдност, уредена в чл. 38 НПК, и не зависи от това кой съд е постановил присъдата за най-тежкото престъпление, нито дали това е по-горен по степен съд или не. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 НПК е императивна и тя не може да бъде променяна по усмотрение на съда. Тя е приложима както в случаите на чл. 25 във вр. чл. 23 НК, така и на чл. 27 НК.“

1.2. Проверката за родова подсъдност се извършва едновременно с тази за местната подсъдност. Тя черпи своите основания от принципа на непосредственост и се подчинява на изискванията за бързина, ефективност, безпристрастност и снижаване на разходите и деловодните затруднения. Тя не е абсолютна14 и търпи коректив тогава, когато на тези изисквания може да се отговори единствено чрез промяна на подсъдността. Разглеждането на делото в нарушение на правилата по чл. 36 НПК не е от категорията процесуални нарушения, които имат за последица отмяна на постановения съдебен акт15. Съществено процесуално нарушение ще бъде налице само когато заинтересованата страна е възразила и направеното искане за прекратяване на производството пред първоинстанционния съд незаконосъобразно е било отхвърлено, а делото – решено от местно некомпетентния съд и по този начин съществено е било накърнено правото й да бъде разгледано от състав на определения в закона компетентен съд16. Единствено нормите, уреждащи родовата компетентност (когато делото подлежи на разглеждане от по-горен съд) и специалната компетентност, са правни норми с абсолютен характер, за които всеки съд е длъжен да следи и тяхното нарушаване води до отмяна на присъдата независимо дали са направени оплаквания от страните и без значение от етапа, на който се намира делото17. Повторното решаване на въпроса относно местната компетентност от съда служебно, без да е направено възражение от страните за това, е недопустимо, тъй като този процесуален въпрос е намерил своето разрешение на по-ранен етап от развитието на съдебното производство, а именно при извършване на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Разпоредбата на чл. 37 НПК не разрешава изрично въпроса с местната подсъдност на делото, когато деянието е довършено в чужбина и извършителите са български граждани, с различно местоживеене в страната. При тази хипотеза непълнотата в законовата регламентация трябва да се запълни съгласно правилата на правоприлагането, според най-близката аналогия на закона, каквато уредба се съдържа в чл. 37, ал. 1, т. 1, алт. 2 НПК и чл. 36, ал. 3 НПК. Когато деянието е довършено в чужбина и извършителите са български граждани, с различно местоживеене в страната, делото ще е подсъдно на съда, в района на който е завършено досъдебното производство18. Разпоредбата на чл. 37 от НПК е неприложима и по отношение на производството за определяне на общо наказание по няколко присъди, тъй като последната е регулирана изрично със специален законов текст19.

Принципният подход, възприет от българския законодател, е подсъдността по делата да се определя предварително със закон. По изключение, когато това се налага, например за процесуална икономия (чл. 43, т. 1 НПК) или за правилно изясняване на фактите (чл. 41, ал. 1 НПК), подсъдността се определя след образуване на делото с акт на съда20. При хипотеза, при която две дела са обединени в едно и са подсъдни на еднакъв по степен съд, местната им подсъдност се определя от тежестта на престъплението. При обективна21 връзка между деянията на двамата подсъдими с оглед правилното изясняване на предмета на доказване за всеки един от двамата налага разглеждането на деятелността им в едно производство при приложението на чл. 41 НПК. Съдът се произнася по въпроса за местната подсъдност, като отново изхожда единствено от обстоятелствената22 част на обвинението. Недопустимо е съдия-докладчикът да разгледа по същество съдържащите се по делото доказателствени материали или да вземе становище по квалификацията на деянието.

Разпоредбата на чл. 41, ал. 3 от НПК, допускаща обединяването на дела, е диспозитивна и приложението й зависи от преценката на съда23. Тя урежда хипотезите, при които срещу едно лице има две или повече дела и са налице предпоставките за обединяването им, при положение че не е започнало съдебно следствие спрямо никое от тях. Тук законодателят е поставил принципът на процесуалната икономия в основата на приложението на закона. При наличието на съответните предпоставки съдът се произнася служебно или по искане на страните.

Компетентен да направи искане пред Върховния касационен съд за промяна в местната подсъдност на делото е само съдът, на който делото е подсъдно по принцип, съгласно общите правила24. Това искане не може да бъде направено от страните, а веднъж променена, местната подсъдност определя и друг институционален ред на обжалване25. Разпоредбата на чл. 43, т. 1 от НПК предвижда промяна на местната подсъдност в случаите, когато „много обвиняеми или свидетели живеят в района на другия съд“, което означава преобладаващата част от тези лица да живеят в района на другия съд26. Когато тъжителят, подсъдимият и свидетелите живеят в различни населени места, отклонението от правилата за подсъдността не е оправдано. За да се допусне промяна на подсъдността, е необходимо да са налице реални затруднения за развитието на процеса и за участниците в него по отношение на много лица и самата промяна на подсъдността да допринесе за преодоляване на тези затруднения. Правно ирелевантно е местоживеенето или местоработата на вещите лица по делото, доколкото това обстоятелство не е въздигнато от законодателя като критерий за промяна в подсъдността. И на база снижаване на разходите също не би се постигнал търсеният ефект, предвид различното местоживеене на вещите лица по делото27. За да се допусне промяна на подсъдността на основание чл. 43, т. 1 от НПК, е необходимо освен да са налице реални затруднения за развитието на процеса и за участниците в него по отношение на „много“ (в смисъл на значителен брой лица), самата промяна на подсъдността да допринесе за преодоляване на тези затруднения28. Тъй като свидетелите на този стадий от производството все още не са допуснати по делото в това им качество, не могат да бъдат приложени аргументи за процесуална икономия по призоваване на свидетели29.

По смисъл на чл. 43, т. 2 НПК, местната подсъдност на делото подлежи на задължителна промяна, когато подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател в района на съда, чиято компетентност е обвързана по общите правила за подсъдността. Императивната разпоредба не се повлиява от обстоятелството дали някоя от страните се е позовала на това обстоятелство и дали е направила това своевременно30. За да се гарантира разглеждането на делото от безпристрастен съд и да се избегнат каквито и да е съмнения относно наличието на предубеденост у решаващия орган, законодателят е предвидил промяна на подсъдността, като съдебната практика утвърждава разбирането за императивен характер на разпоредбата, и в тези случаи местната подсъдност подлежи на задължителна промяна31. Идеята на закона е, че когато лицата по чл. 43, т. 2 НПК са от съда, в чийто район следва да се разгледа делото по общите правила за подсъдност, се допуска, че те са дотолкова обвързани с изпълняващите длъжността съдии в този съд, че принципно не е възможно да се осигури справедлив процес32. Законодателят е възприел подхода да изключи възможния субективизъм33 на подобна преценка, като разпореди изрично промяна в местната подсъдност на всяко дело, по което подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател. Това, че в такива случаи Върховният касационен съд „може“ да реши делото да бъде разгледано от друг, еднакъв по степен съд, означава само възможност за преценка кой да бъде другият съд, а не дали местната подсъдност може да бъде запазена, въпреки че подсъдимият или пострадалият имат посочените служебни качества. Промяна на подсъдността следва да се извърши, без да е необходимо постановяване на отвод от всеки отделен съдия от същия съд, доколкото в тази случай би била налице друга изрично предвидена хипотеза за промяна на подсъдността, а именно тази на чл. 43, т. 3 НПК, предвид невъзможност за образуване на състав34. От това личи, че законодателят е регламентирал промяната на подсъдността в случаите, когато страна в производството е лице, заемащо длъжност съдия в същия съдебен район, като самостоятелно основание, без да се налага изследване на основанията за отвод на всички или отделни съдии от същия съд35.

Хипотезата на чл. 43, т. 3 НПК е предвидена при невъзможност за формиране на състав за разглеждане на дело се командирова съдия за разглеждане на конкретното дело до приключването му на съответната инстанция при спазване на общите правила и принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение. При наличие на отказ на административния ръководител на съда да командирова съдии по реда на ЗСВ и за да не бъде нарушен принципът на случайния подбор на съдия докладчик, е налице основанието на чл. 43, т. 3 от НПК. Това е необходимо и с оглед осигуряване на обективен, безпристрастен и бърз съдебен процес, делото следва да се изпрати на ВКС с предложение за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа.

1.3. Съдията-докладчик съобразява и разпоредбата на чл. 45 НПК относно функционалната подсъдност. Буквалното и логическо тълкуване на процесуалната норма на чл. 45, ал. 1 от НПК обосновава заключение за въззивно разглеждане на наказателните дела, решени от районния съд от съответния окръжен съд, като според правилата на функционалната подсъдност такъв е окръжният съд, в чийто териториален район се намира първостепенният съд, решил делото36. Съгласно чл. 63, ал.2 от ЗСВ окръжните съдилища разглеждат като втора инстанция обжалваните актове по дела на районните съдилища, както и други дела, възложени им със закон. Очевидно на окръжния съд като въззивна втора инстанция са подсъдни две категории дела – делата по жалби или протести срещу актове на районния съд и други дела, разглеждането на които изрично е възложено със закон на окръжния съд. Изводът е, че съдията-докладчик в окръжните съдилища ще извърши проверка за подсъдност на делото, разглеждайки го като първоинстанционен съд.

Особена хипотеза представлява ситуация, при която съдът, на който делото е подсъдно по правилата на чл. 45 НПК, не може да сформира троен съдебен състав, който да го разгледа, защото всички съдии са се отвели от участие. В този случай, за да се избегне всякакво съмнение в страните за обективно и безпристрастно решаване на делото, следва да се изпрати за разглеждане от друг въззивен съд от съседен окръг37. Подборът на съседен окръг е с цел създаване най-малки затруднения за участниците в процеса38.

1.4. Въпросите за особената подсъдност са предмет на разглеждане във връзка с дела, подсъдни на военния съд или специализирания наказателен съд като първа инстанция. Единственият критерий, който определя подсъдността на военните съдилища, е особеното качество на субекта на престъплението. Той е свързан със специалните задачи на въоръжените сили, с тяхната боеспособност и боеготовност. За пълното му прилагане е предвидено, че на военните съдилища са подсъдни и делата за извършени престъпления от лицата, посочени в чл. 396 НПК, когато са осъществени в съучастие с граждански лица39. Обстоятелството, че деецът е извършил част от деянията като военнослужещ, а другите – като гражданско лице, или обратно, не прекъсва продължаваното или продълженото престъпление. Във всеки конкретен случай трябва да се изследва дали промяната в качеството на дееца не изменя фактическата обстановка и не прекъсва продължаваното или продълженото престъпление40. Щом се приеме, че е налице продължавано или продължено престъпление и че деецът, участвал в някое от отделните деяния, е имал качеството на лице по чл. 396 НПК, делото ще бъде подсъдно на военните съдилища. При идеална съвкупност от престъпления, извършени от военнослужещ, и двете престъпления от съвкупността са подсъдни на военния съд41. За определяне на подсъдността, наличието на обстоятелството, определящо, че деянието е извършено при или по повод на службата, следва да бъде посочено в обстоятелствената част на обвинителния акт, подкрепено с конкретни обстоятелства и факти – каква дейност при или по повод на службата е извършвал обвиняемият, от какви негови длъжностни задължения произтича неговото поведение или каква е пряката и непосредствена причинна връзка между поведението му и длъжността, която заема42.

За определяне местната и родовата подсъдност на делата в специализирания наказателен съд е възприет принципът на изчерпателното изброяване на престъпленията, визиран в специалните43 правила на разпоредбите на ал. 1 и ал. 2 на чл. 411а НПК, както и за престъпления, които са във връзка с повдигнатото обвинение44. Всяко разширително тълкуване е недопустимо, дори и при хипотезата на извършени няколко престъпления с различна родова подсъдност от едно лице45. С Решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к. д. № 6/2011 г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 411а, ал. 4 НПК, тъй като е „несъвместима с идеята за създаване на специализиран наказателен съд по материя, а не по субект“ и „създава условия специализираният наказателен съд да разглежда дела за всички престъпления по Наказателния кодекс без никаква връзка между тях, освен идентичност на престъпния субект, включително ако извършеното престъпление извън обхвата на чл. 411а НПК е по-тежко.“ Разпоредбата предвиждаше, че когато срещу едно и също лице е повдигнато обвинение за няколко престъпления, едно от които е подсъдно на специализирания наказателен съд, делото за всички престъпления да е подсъдно на този съд. Конституционният съд прецени, че разпоредбата на чл. 411а, ал. 4 НПК „създава предпоставки делата, подсъдни на специализирания наказателен съд, изцяло да съвпадат с делата, подсъдни на районните и окръжните съдилища, които разглеждат наказателни дела, и на практика те да разглеждат едновременно еднакви дела. Самата правна уредба, със създаването на оспорената разпоредба, представлява обективно основание за неограниченото разширяване на компетентността на специализирания наказателен съд.“

2. Определянето на подсъдността от съдията-докладчик по дела от частен характер се подчинява на разгледаните по-горе общи правила, доколкото същите са съответно приложими. Същинските престъпления от частен характер, както и голяма част от несъщинските, са родово подсъдни на районния съд по смисъла на чл. 35, ал. 1 и 2 НПК. По делата за престъпления, преследвани по тъжба на пострадалия, по чл. 196а, чл. 206, ал. 4, чл. 212, ал. 5, чл. 213а, ал. 3 и ал. 4, чл. 214, ал. 2 НК компетентен първоинстанционен съд е окръжният съд. В следващото изложение ще коментирам някои специфични хипотези.

Следва да се обърне внимание на въпросите за местоизвършването на деянието, описано в тъжбата. Макар и не конкретно посочено – адрес, град, местност, то може да бъде определяемо с оглед посочването на конкретен разпознаваем обект46 или съвкупното тълкуване на белезите47 на местоизвършването при прочит на тъжбата. По аргумент от чл. 36, ал. 3 НПК тогава, когато не може да се определи мястото, където е извършено престъпление от частен характер, за което не е имало предварително производство, делото е подсъдно на съда, пред който е предявена тъжбата48. Без значение е в този процесуален момент до кои институции е достигнала жалбата, кои от тях са извършили проверка и какъв е резултатът от проверките49. При образувано съдебно производство и вече определена от съдията-докладчик подсъдност, когато за същото деяние и спрямо същото лице вече е образувано съдебно производство, присъединилите се впоследствие други пострадали са обвързани от така определената местна подсъдност.

При определянето на местната подсъдност при обидата е прието, че мястото на извършване на престъплението е там, където е било местонахождението на пострадалия в момента на узнаването50 й. Същият подход се прилага, когато обидата е била нанесена чрез печатно произведение51, докато при клевета чрез печатно произведение се приема мястото, където се намира редакцията на печатното произведение52.

Трудности се наблюдават при определеното на подсъдността при тъжба, депозирана във връзка с твърдения за осъществен състав на престъплението клевета чрез съобщение по електронна поща. Узнаването на физическото местонахождение на подателя и получателя на електронното писмо би било възможно при наличие на допълнителна информация, каквато обичайно не се съдържа в тъжбата, или специални технически познания, с каквито съдът често не разполага, особено при решаване на въпросите по чл. 247а от НПК. Практиката53 определя тази хипотеза като такава, при която не може да се определи мястото, където е извършено престъплението, следователно делото от частен характер е подсъдно на съда, пред който е предявена тъжбата.

При клевета, разпространена в интернет, също са налице особености при определяне на подсъдността. В практиката на ВКС трайно е застъпено становището, че от значение за определянето на подсъдността е мястото на разпространение на клеветническите твърдения, а доколкото последното е неустановимо, поради обстоятелството, че при разпространение на информация чрез интернет тя става достъпна за неограничен брой потребители едновременно в целия свят, за компетентен следва да бъде определен съдът, в чийто район е засегнато доброто име и положението на личността в обществото54. За определяне на посоченото място от значение е понятието „център на интересите“ на пострадалото лице, дефинирано като обичайното местопребиваване на лицето или място, където то упражнява професия и дава възможност да се установи наличието на особено тясна връзка. Посоченото понятие е въведено и в практиката на Съда не Европейския съюз, като в Решение на Съда (голям състав) от 25 октомври 2011 година по съединени дела C-509/09 и C161/10 и Решение на Съда (голям състав) от 17 октомври 2017 година по дело C-194/16 е възприето разбирането, че отражението на публикуваната в интернет информация върху личните права на съответното лице може да се прецени най-добре от юрисдикцията по мястото, където се намира центърът на интересите на предполагаемия пострадал, предоставянето на компетентност на тази юрисдикция е в съответствие с целта за добро правораздаване. Това място поначало съвпада с обичайното местопребиваване на пострадалия, но е възможно същият да има център на интереси и в държава членка, в която той не пребивава обичайно, доколкото други признаци – като упражняването на професия – дават възможност да се установи наличието на особено тясна връзка с тази държава. В Тълкувателно съобщение на Комисията относно процедурите за регистрация на моторни превозни средства с произход от друга държава членка (2007/C 68/04) е уточнено, че според Съда на Европейските общности, когато едно лице има лични и професионални връзки в две държави членки, неговото обичайно местоживеене, определено в контекста на цялостна оценка по отношение на всички съответни факти, е там, където се намира постоянният център на интереси на това лице. В случай че подобна цялостна оценка не постигне неговото определяне, трябва да бъде дадено предимство на личните връзки55.

При определяне подсъдността въз основа на правната квалификация, предложена от тъжителя, е възможно да се стигне до извод, че делото не е подсъдно на конкретния съд или престъплението е от общ характер. Изхождайки от задължението на съда да квалифицира деянието служебно, същият следва при установяване на условията за подсъдност да предприеме по-нататъшни процесуални действия за разглеждане на делото в съдебно заседание56, а не да прекратява производството и да изпраща делото на компетентния съд или орган.

При определяне на подсъдността по наказателните дела от частен характер се прилагат и правилата особената подсъдност на военните съдилища в случаите по чл. 396 НПК. Делата, подсъдни на специализирания наказателен съд, са от общ характер. Сред изброените по чл. 411а НПК престъпления са налице няколко, които могат да бъдат от частен характер, като в случая се касае за противоречие57 в правната уредба.

В случай че съдията-докладчик прецени, че делото не е подсъдно на съда, прекратява съдебното производство на основание чл. 247б, ал. 3 НПК и изпраща делото на органа, който следва да извърши съответните процесуални действия. С изпращането на делото на равен по степен съд не е налице спор за подсъдност по смисъла на чл. 44 НПК, докато съдът, на който е изпратено делото, не реши, че не е компетентен да го разгледа. При преценка от съдията-докладчик, че делото е подсъдно на по-горен по степен, военен или специализиран наказателен съд, делото се изпраща на съответната окръжна, военна или специализирана прокуратура. Ако компетентен е друг орган, който се намира извън системата на съдебната власт – делото се изпраща на него.

При преценка, че делото е подсъдно на съда, съдията-докладчик предприема съответните процесуални действия, в зависимост от това дали делото е от общ или частен характер.

Бележки под линия:

1 Определение № 24 от 25.03.2003 г. на ВКС по ч. н. д. № 210/2003 г., I н. о.

2 След като производството премине в стадия на съдебното заседание, съдът не може да го прекрати и изпрати делото на друг, еднакъв по степен съд, по каквито и да било съображения, касаещи местната подсъдност, дори и същата да е била нарушена. Това е така, защото в стадия на съдебното заседание пред първата инстанция с разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 2 НПК законодателят изрично е ограничил това правомощие – само при констатации за подсъдност на делото пред по-горен или военен съд, т.е. местната подсъдност изобщо е изключена като основание. При това положение, извън основанията на цитираната норма, съдът е задължен да разгледа и реши делото. Така Определение № 55 от 29.04.2021 г. на ВКС по ч. н. д. № 339/2021 г., I н. о.,

3 Определение № 123 от 18.10.2010 г. на ВКС по ч. н. д. № 509/2010 г., III н. о.

4 Определение № 59 от 10.04.2013 г. на ВКС по ч. н. д. № 429/2013 г., III н. о.

5 Определение № 87 от 24.07.2019 г. на ВКС по ч. н. д. № 711/2019 г., II н. о.

6 На окръжния съд като първа инстанция са подсъдни делата за престъпления по чл. 115, 116, 118, 119, 123, 124, чл. 131, ал. 2, т. 1 и 2, чл. 142, чл. 149, ал. 5, чл. 152, ал. 4, чл. 196а, 199, 203, чл. 206, ал. 4, чл. 212, ал. 5, чл. 213а, ал. 3 и 4, чл. 214, ал. 2, чл. 219, 220, 224, 225б, 225в, 242, 243 – 246, 248 – 250, 252 – 260, 260а – 260в, 277а – 278д, 282 – 283б, 287а, 301 – 307а, 319а – 319е, чл. 330, ал. 2 и 3, чл. 333, 334, 340 – 342, чл. 343, ал. 1, буква в“, ал. 3, буква „б“ и ал. 4, чл. 349, ал. 2 и 3, чл. 350, ал. 3, чл. 354а, ал. 1 и 2, чл. 354б, чл. 356е – 356и, чл. 357 – 360 и чл. 407 – 419а от Наказателния кодекс, освен подсъдните на специализирания наказателен съд по чл. 411а.

7 Решение № 274 от 1.02.2017 г. на ВКС по к. н. д. № 835/2017 г.

8 Определение № 70 от 7.07.2016 г. на ВКС по ч. н. д. № 612/2016 г., II н. о., Определение № 88 от 16.07.2015 г. на ВКС по ч. н. д. № 1064/2015 г., II н. о.

9 Специалната разпоредба не се прилага за лица с функционален имунитет (например съдии, прокурори, следователи). Относно имунитета на народните представители, обхващащ наказателната им неотговорност по чл. 69 от Конституцията и наказателната им неприкосновеност по чл. 70 от Конституцията, виж Решение № 10 от 27 юли 1992 г. по к.д. № 13/92 г. на КС за тълкуване на чл. 69 и чл. 70 от Конституцията и относно искане за обявяване на противоконституционност на чл. 100, ал. 3 и 6 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (обн., ДВ, бр. 63 от 4 август 1992 г.).

10 Определение № 125 от 21.11.2016 г. на ВКС по ч. н. д. № 1012/2016 г., II н. о.

11 Тогава, когато едно наказателно производство по принцип не може да започне, по обясними причини в НПК не могат да бъдат намерени основания и процедури за прекратяването му, още повече когато не само е започнало, но е достигнало и съдебната си фаза. Така Решение № 287 от 30.04.2002 г. на ВКС по н. д. № 123/2002 г., I н. о.

12 А вложените в чл. 38 от НПК принципи залагат освен на правилното решаване на делата и разкриване на обективната истина, също така и на процесуална бързина и икономия. Така Решение № 137 от 20.08.2018 г. на ВКС по к. н. д. № 425/2018 г.

13 Определение № 42 от 26.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 195/2010 г., НК, III н. о

14 Определение № 84 от 30.10.2008 г. на ВКС по ч. н. д. № 538/2008 г., II н. о.

15 Определение № 91 от 5.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 304/2010 г., II н. о; Решение № 48 от 22.03.2019 г. на ВКС по н. д. № 112/2019 г., I н. о.

16 Определение № 37 от 8.03.2018 г. на ВКС по ч. н. д. № 177/2018 г., I н. о., Решение № 519 от 20.09.2005 г. на ВКС по н. д. № 1036/2004 г., I н. о. Нарушаването на местната подсъдност, без възражение от страните, не съставлява съществено процесуално нарушение. Такова нарушение е налице само когато процесуалният закон изключва компетентността на районните или цивилните съдилища да разгледат дела за изчерпателно изброените престъпления и срещу конкретно посочените лица. При нарушение на тези правила съставът на съда ще е незаконен. Така Решение № 44 от 9.03.2018 г. на ВКС по н. д. № 1297/2017 г., II н. о.

17 Решение № 117 от 13.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 69/2010 г., I н. о., НК.

18 Тълкувателно решение № 2 от 16.07.2009 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2009 г., ОСНК.

19 Определение № 126 от 16.12.2020 г. на ВКС по ч. н. д. № 976/2020 г., II н. о.

20 Определение № 4 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. н. д. № 996/2020 г., II н. о.

21 Определение № 393 от 27.06.2019 г. на ПАС по в. ч. н. д. № 327/2019 г.

22 Определение № 12 от 4.02.2019 г. на ВКС по ч. н. д. № 15/2019 г., III н. о., Определение № 78 от 6.08.2018 г. на ВКС по к. ч. а. н. д. № 765/2018 г., Определение № 50 от 27.03.2017 г. на ВКС по ч. н. д. № 295/2017 г., I н. о.

23 Решение № 179 от 10.01.2019 г. на БАС по в. н. о. х. д. № 234/2018 г.

24 Определение № 24 от 25.03.2003 г. на ВКС по ч. н. д. № 210/2003 г., I н. о.

25 Определение от 29.10.2010 г. на ОС – Разград по в. ч. н. д. № 278/2010 г.

26 Определение № 106 от 24.10.2018 г. на ВКС по ч. н. д. № 1023/2018 г., III н. о.

27 Определение № 17 от 11.02.2020 г. на ВКС по ч. н. д. № 93/2020 г., II н. о.

28 Определение № 110 от 17.10.2016 г. на ВКС по к. ч. н. д. № 1013/2016 г., II н. о.

29 Определение № 26 от 18.02.2015 г. на ВКС по ч. н. д. № 223/2015 г., II н. о.

30 Решение № 402 от 2.12.2009 г. на ВКС по к. д. № 420/2009 г., I н. о.

31 Определение № 15 от 19.01.2009 г на ВКС по ч. н. д. № 666/2008 г., ІІІ н. о.

32 Определение № 122 от 04.12.2008 г. на ВКС по ч. н. д. № 642/2008 г., I н. о., Определение № 50 от 14.03.2011 г. на ВКС по к. н. ч. д. № 1152/2011 г., II н. о. и Определение № 155 от 17.10.2012 г. на ВКС по ч. пр. д. № 1688/2012 г., Определение № 473 от 1.04.2019 г. на РС – Бургас по н. ч. х. д. № 1393/2019 г.

33 Решение № 406 от 26.07.2005 г. на ВКС по н. д. № 875/2004 г., I н. о.

34 Разпореждане № 20299 от 23.01.2019 г. на СРС по а. н. д. № 21301/2018 г.

35 Разпореждане № 1872 от 6.07.2018 г. на РС – Бургас по н. о. х. д. № 3105/2018 г.

36 Определение № 145 от 29.10.2013 г. на ВКС по ч. н. д. № 1990/2013 г., III н. о.

37 Това разрешение е дадено с Определение № 19 от 27.01.2012 г. на ВКС по ч. н. д. № 3139/2011 г., II н. о.

38 Определение № 22 от 16.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 71/2010 г., II н. о.

39 Така Тълкувателно решение № 42 от 1.XI.1982 г. по н. д. № 27/82 г., ОСНК.

40 Така Тълкувателно решение № 3 от 15.II.1971 г. на ВС, ОСНК.

41 Решение № 514 от 1982 г., ВК.

42 Решение № 46 от 18.05.2009 г. на Военно-апелативен съд на РБ по н. д. № 69/2009 г.

43 Определение № 14 от 27.02.2013 г. на АСпНС по в. ч. н. д. № 55/2013 г., 1-ви с-в.

44 Разпореждане № 440 от 14.03.2012 г. на СпНС по н. о. х. д. № 300/2012 г., 9-ти с-в.

45 Разпореждане № 74 от 1.02.2012 г. на СпНС по н. о. х. д. № 27/2012 г., 3-ти с-в, докладчик съдията Аделина Иванова. Според съда се прилага „принципът на дерогиране на общите правила от специалните такива, но тъй като в глава тридесет и първа НПК няма особени правила в този смисъл, то по силата на чл. 411е НПК намират приложение общите законови разпоредби, респ. касателно подсъдността намира приложение нормата на чл. 38 НПК. Според последната в хипотезата на повдигнато обвинение срещу едно и също лице за няколко престъпления, подсъдни на еднакви по степен съдилища, делото следва да се разгледа от съда, на който е подсъдно най-тежкото от тях.“ Съдебният състав приема, че не се касае за приоритет на специалната пред общата компетентност.

46 Така Решение № 110 от 23.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 5/2011 г., I н. о., НК, особено мнение. Според съда „мястото на извършване на претендираните от частните тъжители престъпления е повече от ясно, защото адресът на Министерство на вътрешните работи на Република България е общоизвестен факт, който не е необходимо изрично да бъде посочван.“

47 Решение № 543 от 11.01.2013 г. на ВКС по н. д. № 1751/2012 г., I н. о., НК.

48 Определение № 127 от 17.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 631/2008 г., III н. о.

49 Определение № 1 от 07.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 744/2008 г., I н. о.

50 Определение № 48 от 26.03.2013 г. на ВКС по ч. н. д. № 491/2013 г., III н. о.

51 Определение № 15 от 27.01.2016 г. на ВКС по ч. н. д. № 33/2016 г., II н. о., НК. Обратната теза е застъпена в Определение № 89 от 20.11.2008 г. на ВКС по ч. н. д. № 574/2008 г., II н. о. Съдът определя местната подсъдност във връзка с мястото на издаване на печатното произведение.

52 Определение № 21 от 16.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 73/2010 г., II н. о.,; Определение № 64 от 12.05.2010 г. на ВКС по н. ч. д. № 145/2010 г., III н. о.; Определение № 72 от 1.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 279/2010 г., I н. о.; Определение № 67 от 3.04.2013 г. на ВКС по ч. н. д. № 622/2013 г., I н. о.

53 Определение № 23 от 20.02.2018 г. на ВКС по к. ч. а. н. д. № 129/2018 г.

54 Определение № 10 от 26.01.2016 г. на ВКС по н. ч. д. № 15/2016 г., III н. о.; Определение № 96 от 16.09.2020 г. на ВКС по ч. н. д. № 538/2020 г., III н. о.; Определение № 21 от 15.02.2019 г. на ВКС по ч. н. д. № 135/2019 г., I н. о.; Определение № 59 от 09.06.2015 г. на ВКС по ч. н. д. № 559/2015 г., III н. о.

55 Разпореждане № 260200 от 16.02.2021 г. на РС – Несебър по н. ч. х. д. № 1214/2020 г.

56 Решение № 443 от 10.VIII.1970 г. по н. д. № 405/70 г., II н. о. на ВС.

57 По-подробно виж при Ройчев, Я. Частното обвинение в българския наказателен процес. С., Сиела, 2017, с. 397-398.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияМетафизика на чиповете
Следваща статияПешеходство
Докторант съм по наказателен процес в Института за държавата и правото при БАН, асистент по наказателен процес в Пловдивски университет, адвокат в Софийска адвокатска колегия, член на Института за публина политика, участвам в различни инициативи, но преди всичко съм challenger. По пътя на опита разбрах, че когато правиш наука за удоволствие, а не по задължение, резултатът е винаги полезност и удовлетворение. Не намирам за вълнуващо да завършвам кореспонденцията си с: „Прилагам CV, мотивационно писмо и списък с публикации“. Радвам се, когато случайни пътници в градския транспорт спорят за проявлението на доминантни и рецесивни алели или детерминистичните теории.

1 кометар

  1. Относно определяне на подсъдността при клевета, разпространена в интернет:

    О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

    № 165

    София, 25.07.2022 година

    Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 21 юли две хиляди деветнадесет и втора година, в състав:
    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
    ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
    ВАНЯ АТАНАСОВА

    изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
    ч. гр.дело № 2476 /2022 година
    Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
    Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. И. К. против определение № 1057 от 16.04.2022 г. по ч.гр.д.№ 2998/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба против определение № 270205 от 10.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 1194/2021 г. на СГС, с което е оставено без уважение възражението й за местна подсъдност.
    В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност поради неправилно тълкуване и прилагане на чл. 115, ал.1 ГПК и приравняване на местоизвършване на деликта, изразяващ се в разпространение на изявления в интернет на местото, където са настъпили вредите, каквато възможност закона не предвижда и това не може да бъде критерий за определяне на местната подсъдност. Тъй като не може да се определи нито къде е извършен деликта, когато се изразява в разпространение на изявления в интернет нито къде е настъпил вредоносния резултат, респективно къде той е най-интензивен то единствения сигурен критерий е местоживеенето на ответника.
    В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК по въпроса: В производството по предявен иск за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД следва ли да се приеме, че местоизвършване на деянието по смисъла на чл. 115, ал.1 ГПК е по постояния адрес на ищеца, когато деликта се изразява в разпространяване на изявления и информация в интернет пространството. Позоваването на очевидна неправилност се свърза от касаторката с приетото от съда, че местоизвършването на деликта е местопребиваването на пострадалия, с което се пренебрегва общата подсъдност по чл. 105 ГПК – по местожителството на ответника, а възприетия критерий – местопребиваване на ищеца, който твърди, че е увреден противоречи както на чл. 115, ал.1, ката и на чл. 105 ГПК.
    Ответникът по касация оспорва допускането до касационно обжалване, тъй като не са обосновани и двете основания, налице е съдебна практика както на СЕС / Решение на Съда на ЕС по съединени дела С-509/09 и С-161/10 и Решение на Съда на ЕС от 17.10.2017 г. по дело С-194/16/, така и на ВКС – Определение № 59 от 09.06.2015 г. по ч. н.д.№ 559/2015 г. на ВКС, ІІІ н.о., с която въззивното определение е съобразено
    Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
    Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима.
    За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното:
    Софийски градски съд е сезирана с иск по чл. 45 ЗЗД, предявен от М. К. Б. против частната жалбоподателка М. И. К. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от нейни публикации в интернет в размер на 26 000 лв., ведно със законната лихва. В отговора на исковата молба, ответницата е направила възражение за местна подсъдност, като е посочила, че е приложим чл. 105 ГПК и делото следва да се разгледа от Пловдивски окръжен съд, тъй като тя живее в [населено място], а подсъдността по местоживеене на ищеца, предвидена в чл. 115, ал.2 ГПК е неприложима, тъй като предявеният иск не е между изброените в този текст.
    СГС е оставил без уважение възражението за местна подсъдност, като е приел, че подсъдността се определя от мястото, където са настъпили непосредствените вреди, които са завършващият елемент от фактическия състав на деликта. Съдът се е позовал и на практика на Съдът на ЕС – Решение на Съда на ЕС по съединени дела С-509/09 и С-161/10
    Въззивната инстанция е възприела този извод, като е посочила, че поради спецификата на електронната среда, единственото конкретизирано пространство е мястото на настъпване на вредата, което в случая съвпада с местопребиваването на пострадалия към момента, когато е възприел направените изявления в интернет.
    Формулираният въпрос е относим към мотивите на обжалваният акт и е определящ за изхода от настоящия спор. По него няма съдебна практика на ВКС относно подсъдността по ГПК на искове за вреди от деликт, изразяващ се в публикация в интернет пространството. Цитираното определение на ВКС е по НПК. Затова съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
    Съгласно чл. 105 ГПК “искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника.”, а според чл. 115, ал.1 ГПК “Иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието”. Следователно исковете за обезщетение от непозволено увреждане са подсъдни на съда по постоянния адрес на ответника или по местоизвършване на деянието. Изборът между тези две възможности е на ищеца. Под „местоизвършване на деянието“ по смисъла на чл. 115 ГПК законът има предвид мястото, където е извършено деликтното деяние (неправомерното действие или бездействие), а не мястото, където са се проявили последиците от това деяние – вредите, които са елемент на деликта, но той е различен от деяние. Настъпването на вредата обаче е завършващият елемент на непозволеното увреждане. Когато деликтното деяние се изразява в разпространяване на изявления или информация в интернет пространството, това деяние се отличава от обичайните деликти. При него липсва пространствена връзка между деянието и точно определено географско място. Разпространените изявления или информация стават достъпни веднага от всички географски точки с достъп до мрежата на интернет, а те са почти неограничени по брой и на територията на целия свят. Поради особеностите на електронната среда и многобройните възможности за намеса в нея чрез публикации, единствената сигурна връзка на такива деяния с определено физически конкретизирано пространство, е мястото на настъпване на вредите от него, което най-често и обичайно съвпада с местопребиваването на пострадалия – там където той е възприел направените в интернет изявления на ответника или разпространената в тази виртуална среда информация. Тази връзка е изведена и в Решение на съда на ЕС (голям състав) от 25.10.2011 г. по съединени дела C-509/09 и C-161/10 mри тълкуване на чл.5, т.3 от Регламент 44/2021, според който по дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт , специална компетентонст притежават съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие ; Нормата на аналогичния член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 г. /в сила от 10 януари 2013, а се прилага от 10 януари 2015 година/ гласи: „по дела относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт — в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“. При тълкуване на тази норма, в отговор по преюдициално запитване, в Решение на Съда на ЕС от 17.10.2017 г. по дело С-194/16/ е посочено, че „мястото където е настъпило или може да настъпи вредоностното събитие“ се свързва едновременно с настъпването на събитието и настъпването на вредата и е обосновано с това, че там ще се улесни събирането на доказателства, а и интензивността на въздействие е най-голяма, т.е. вредата е настъпила в най-голяма степен. При това тълкуване е отречена възможността лице, което твърди, че неговите права, свързани с личността му, са били нарушени чрез публикуването на отнасящи се до него неверни данни в интернет и чрез незаличаването на коментарите за него, да може да предяви претенция пред юрисдикциите на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация, а такава претенция следва да бъде предявена само пред компетентната юрисдикция, т.е. пред съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие , което ако е публикация в интернет е там където засегнатият, твърдящ увреждане, е възприел направените в интернет изявления на ответника или разпространената в тази виртуална среда информация.
    В настоящия случай, ищецът е избрал и е предявил иска си пред Софийски градски съд. Като се съобразят данните по делото и твърденията на страните, и предвид отговора на правният въпрос, обусловил допускането до касационно обжалване, местно компетентен да разгледа спора по критерия по чл. 115, ал.1 ГПК е избраният от ищеца Софийски градски съд. Възражението на частната жалбоподателка за неподсъдност на делото предвид нормата на чл. 105 ГПК е неоснователно, а тази норма – неприложима с оглед предоставената възможност за избор на ищеца и даденото тълкуване на понятието „местоизвършване на деянието“. Затова въззивното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
    Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
    О П Р Е Д Е Л И:
    ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1057 от 16.04.2022 г. по ч.гр.д.№ 2998/2021 г. на Софийски апелативен съд, подадена от М. И. К..
    ПОТВЪРЖДАВА определение № 1057 от 16.04.2022 г. по ч.гр.д.№ 2998/2021 г. на Софийски апелативен съд.

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    ЧЛЕНОВЕ:

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.