Практически въпроси при проверката на подсъдността от съдията-докладчик след образуването на производството пред първата инстанция

 

1. Първият въпрос, който разглежда съдията-докладчик след образуването на наказателно дело от общ или частен характер, е този за подсъдността. Въпросът за подсъдността единствено може да се решава от съда като субект, на когото е възложена функцията по ръководство и решаване на делото¹, като тази възможност не е налице в по-късен момент след даване ход на делото и когато бъде установено, че деянието е извършено в район, обхванат от местната компетентност на друг, еднакъв по степен съд. Това е процесуалният стадий², в който съдията-докладчик има правомощието с разпореждане да прекрати съдебното производство на посоченото основание, намирайки, че делото е подсъдно на друг съд, или да сезира ВКС с искане за промяна на местната подсъдност³. Проверката кой е съдът, който е компетентен да разгледа и реши делото, обхваща преценката за родова подсъдност (предметна, материална), местна подсъдност (териториална), функционална подсъдност и особена подсъдност (на военния или специализирания наказателен съд).

1.1. Първоначалното определяне на родовата подсъдност по дела от общ характер се извършва въз основа на изложеното в обстоятелствената част⁴ на обвинителния акт въз основа на правилата на чл. 35 НПК. Законодателят е определил всички наказателни дела да са подсъдни на районен съд като първа инстанция, с изключение на подсъдните на окръжен съд – изчерпателно⁵ изброени⁶ в чл. 35, ал. 2 от НПК. В съдебната практика⁷ се приема, че съдебният състав е незаконен, когато делото се разглежда в нарушение на родовата подсъдност по чл. 35, ал. 1-3 от НПК, чл. 396, ал. 1 и 2 от НПК и чл. 411а, ал. 1 и 2 от НПК.

Като изключение към общите правила за определянето на родовата подсъдност се разглежда разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НПК, която е специална⁸ спрямо общите разпоредби за определяне на подсъдността на делата. В същата е предвидено, че на Софийски градски съд като първа инстанция са подсъдни делата за престъпление от общ характер, извършени от съдии, прокурори и следователи, от други лица с имунитет⁹, както и от членове на Министерския съвет, освен ако не се прилагат особените правила на глава тридесет и първа и глава тридесета и първа „а“ от НПК. Тази разпоредба е специална и дерогира приложението на общите правила за родовата и тези за местната компетентност по чл. 36 от НПК при определяне подсъдността на делата при наличие на предпоставките за приложението й. Меродавен¹⁰ за решаване на въпроса дали дадено лице е с имунитет или друго от изброените качества по чл. 35, ал. 3 от НПК е моментът на извършване на деянието. Ако деецът е имал съответното качество към този момент, то подсъдността на делото следва да се определи по този ред. Последваща промяна или отпадане на обстоятелствата, свързани с изброените в чл. 35, ал. 3 от НПК качества на дееца, е неотносима към приложението на правилото, тъй като процесуалната разпоредба свързва качеството на дееца с момента на извършване на деянието. Очевидно делата са определени от законодателя съобразно качеството на лицето и характера на престъплението – само такова от общ характер. В хипотеза, при която делото е извършено в района на друг съд и е вече образувано в него, производството следва да се прекрати и делото да се изпрати на Софийски градски съд. Въведената конституционна забрана за започване на наказателно производство води до извод, че образувано такова в нарушени на забраната визирана в НПК, следва да се прекрати¹¹.

При няколко престъпления, извършени от едно и също лице, всяко едно по отделно подсъдно на различен по степен съд, или има няколко обвинения срещу едно и също лице, за престъпления, извършени в различни райони на еднакви по степен съдилища, местната подсъдност се определя съобразно правилото¹² на чл. 38 НПК. Правилото на чл. 38 НПК не изхожда от броя на обвиняемите, а от тежестта с оглед наказуемостта на извършените от един или повече от тях едно или повече най-тежко наказуеми престъпления, аргумент в полза на което дава и правилото на чл. 40 НПК¹³.

Разпоредбата на чл. 39 НПК е неотносима към настоящото изследване, тъй като правилата, които съдържа, не са в компетентността на съдията-докладчик в разглеждания стадий. Тя урежда определянето на общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди, постановени от различни съдилища. Съгласно нормата на чл. 39, ал. 1 от НПК и т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 16.11.2009 г. по т.д. № 3/2009 г. на ВКС, ОСНК „компетентен да определи общо наказание за няколко престъпления, за които има влезли в сила присъди, постановени от различни съдилища, е съдът, който е постановил присъдата, която последна е влязла в сила. Тази подсъдност има приоритет дори пред родовата подсъдност, уредена в чл. 38 НПК, и не зависи от това кой съд е постановил присъдата за най-тежкото престъпление, нито дали това е по-горен по степен съд или не. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 НПК е императивна и тя не може да бъде променяна по усмотрение на съда. Тя е приложима както в случаите на чл. 25 във вр. чл. 23 НК, така и на чл. 27 НК.“

1.2. Проверката за родова подсъдност се извършва едновременно с тази за местната подсъдност. Тя черпи своите основания от принципа на непосредственост и се подчинява на изискванията за бързина, ефективност, безпристрастност и снижаване на разходите и деловодните затруднения. Тя не е абсолютна¹⁴ и търпи коректив тогава, когато на тези изисквания може да се отговори единствено чрез промяна на подсъдността. Разглеждането на делото в нарушение на правилата по чл. 36 НПК не е от категорията процесуални нарушения, които имат за последица отмяна на постановения съдебен акт¹⁵. Съществено процесуално нарушение ще бъде налице само когато заинтересованата страна е възразила и направеното искане за прекратяване на производството пред първоинстанционния съд незаконосъобразно е било отхвърлено, а делото – решено от местно некомпетентния съд и по този начин съществено е било накърнено правото й да бъде разгледано от състав на определения в закона компетентен съд¹⁶. Единствено нормите, уреждащи родовата компетентност (когато делото подлежи на разглеждане от по-горен съд) и специалната компетентност, са правни норми с абсолютен характер, за които всеки съд е длъжен да следи и тяхното нарушаване води до отмяна на присъдата независимо дали са направени оплаквания от страните и без значение от етапа, на който се намира делото¹⁷. Повторното решаване на въпроса относно местната компетентност от съда служебно, без да е направено възражение от страните за това, е недопустимо, тъй като този процесуален въпрос е намерил своето разрешение на по-ранен етап от развитието на съдебното производство, а именно при извършване на подготвителните действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Разпоредбата на чл. 37 НПК не разрешава изрично въпроса с местната подсъдност на делото, когато деянието е довършено в чужбина и извършителите са български граждани, с различно местоживеене в страната. При тази хипотеза непълнотата в законовата регламентация трябва да се запълни съгласно правилата на правоприлагането, според най-близката аналогия на закона, каквато уредба се съдържа в чл. 37, ал. 1, т. 1, алт. 2 НПК и чл. 36, ал. 3 НПК. Когато деянието е довършено в чужбина и извършителите са български граждани, с различно местоживеене в страната, делото ще е подсъдно на съда, в района на който е завършено досъдебното производство¹⁸. Разпоредбата на чл. 37 от НПК е неприложима и по отношение на производството за определяне на общо наказание по няколко присъди, тъй като последната е регулирана изрично със специален законов текст¹⁹.

Принципният подход, възприет от българския законодател, е подсъдността по делата да се определя предварително със закон. По изключение, когато това се налага, например за процесуална икономия (чл. 43, т. 1 НПК) или за правилно изясняване на фактите (чл. 41, ал. 1 НПК), подсъдността се определя след образуване на делото с акт на съда²⁰. При хипотеза, при която две дела са обединени в едно и са подсъдни на еднакъв по степен съд, местната им подсъдност се определя от тежестта на престъплението. При обективна²¹ връзка между деянията на двамата подсъдими с оглед правилното изясняване на предмета на доказване за всеки един от двамата налага разглеждането на деятелността им в едно производство при приложението на чл. 41 НПК. Съдът се произнася по въпроса за местната подсъдност, като отново изхожда единствено от обстоятелствената²² част на обвинението. Недопустимо е съдия-докладчикът да разгледа по същество съдържащите се по делото доказателствени материали или да вземе становище по квалификацията на деянието.

Разпоредбата на чл. 41, ал. 3 от НПК, допускаща обединяването на дела, е диспозитивна и приложението й зависи от преценката на съда²³. Тя урежда хипотезите, при които срещу едно лице има две или повече дела и са налице предпоставките за обединяването им, при положение че не е започнало съдебно следствие спрямо никое от тях. Тук законодателят е поставил принципът на процесуалната икономия в основата на приложението на закона. При наличието на съответните предпоставки съдът се произнася служебно или по искане на страните.

Компетентен да направи искане пред Върховния касационен съд за промяна в местната подсъдност на делото е само съдът, на който делото е подсъдно по принцип, съгласно общите правила²⁴. Това искане не може да бъде направено от страните, а веднъж променена, местната подсъдност определя и друг институционален ред на обжалване²⁵. Разпоредбата на чл. 43, т. 1 от НПК предвижда промяна на местната подсъдност в случаите, когато „много обвиняеми или свидетели живеят в района на другия съд“, което означава преобладаващата част от тези лица да живеят в района на другия съд²⁶. Когато тъжителят, подсъдимият и свидетелите живеят в различни населени места, отклонението от правилата за подсъдността не е оправдано. За да се допусне промяна на подсъдността, е необходимо да са налице реални затруднения за развитието на процеса и за участниците в него по отношение на много лица и самата промяна на подсъдността да допринесе за преодоляване на тези затруднения. Правно ирелевантно е местоживеенето или местоработата на вещите лица по делото, доколкото това обстоятелство не е въздигнато от законодателя като критерий за промяна в подсъдността. И на база снижаване на разходите също не би се постигнал търсеният ефект, предвид различното местоживеене на вещите лица по делото²⁷. За да се допусне промяна на подсъдността на основание чл. 43, т. 1 от НПК, е необходимо освен да са налице реални затруднения за развитието на процеса и за участниците в него по отношение на „много“ (в смисъл на значителен брой лица), самата промяна на подсъдността да допринесе за преодоляване на тези затруднения²⁸. Тъй като свидетелите на този стадий от производството все още не са допуснати по делото в това им качество, не могат да бъдат приложени аргументи за процесуална икономия по призоваване на свидетели²⁹.

По смисъл на чл. 43, т. 2 НПК, местната подсъдност на делото подлежи на задължителна промяна, когато подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател в района на съда, чиято компетентност е обвързана по общите правила за подсъдността. Императивната разпоредба не се повлиява от обстоятелството дали някоя от страните се е позовала на това обстоятелство и дали е направила това своевременно³⁰. За да се гарантира разглеждането на делото от безпристрастен съд и да се избегнат каквито и да е съмнения относно наличието на предубеденост у решаващия орган, законодателят е предвидил промяна на подсъдността, като съдебната практика утвърждава разбирането за императивен характер на разпоредбата, и в тези случаи местната подсъдност подлежи на задължителна промяна³¹. Идеята на закона е, че когато лицата по чл. 43, т. 2 НПК са от съда, в чийто район следва да се разгледа делото по общите правила за подсъдност, се допуска, че те са дотолкова обвързани с изпълняващите длъжността съдии в този съд, че принципно не е възможно да се осигури справедлив процес³². Законодателят е възприел подхода да изключи възможния субективизъм³³ на подобна преценка, като разпореди изрично промяна в местната подсъдност на всяко дело, по което подсъдимият или пострадалият е съдия, прокурор или следовател. Това, че в такива случаи Върховният касационен съд „може“ да реши делото да бъде разгледано от друг, еднакъв по степен съд, означава само възможност за преценка кой да бъде другият съд, а не дали местната подсъдност може да бъде запазена, въпреки че подсъдимият или пострадалият имат посочените служебни качества. Промяна на подсъдността следва да се извърши, без да е необходимо постановяване на отвод от всеки отделен съдия от същия съд, доколкото в тази случай би била налице друга изрично предвидена хипотеза за промяна на подсъдността, а именно тази на чл. 43, т. 3 НПК, предвид невъзможност за образуване на състав³⁴. От това личи, че законодателят е регламентирал промяната на подсъдността в случаите, когато страна в производството е лице, заемащо длъжност съдия в същия съдебен район, като самостоятелно основание, без да се налага изследване на основанията за отвод на всички или отделни съдии от същия съд³⁵.

Хипотезата на чл. 43, т. 3 НПК е предвидена при невъзможност за формиране на състав за разглеждане на дело се командирова съдия за разглеждане на конкретното дело до приключването му на съответната инстанция при спазване на общите правила и принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение. При наличие на отказ на административния ръководител на съда да командирова съдии по реда на ЗСВ и за да не бъде нарушен принципът на случайния подбор на съдия докладчик, е налице основанието на чл. 43, т. 3 от НПК. Това е необходимо и с оглед осигуряване на обективен, безпристрастен и бърз съдебен процес, делото следва да се изпрати на ВКС с предложение за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа.

1.3. Съдията-докладчик съобразява и разпоредбата на чл. 45 НПК относно функционалната подсъдност. Буквалното и логическо тълкуване на процесуалната норма на чл. 45, ал. 1 от НПК обосновава заключение за въззивно разглеждане на наказателните дела, решени от районния съд от съответния окръжен съд, като според правилата на функционалната подсъдност такъв е окръжният съд, в чийто териториален район се намира първостепенният съд, решил делото³⁶. Съгласно чл. 63, ал.2 от ЗСВ окръжните съдилища разглеждат като втора инстанция обжалваните актове по дела на районните съдилища, както и други дела, възложени им със закон. Очевидно на окръжния съд като въззивна втора инстанция са подсъдни две категории дела – делата по жалби или протести срещу актове на районния съд и други дела, разглеждането на които изрично е възложено със закон на окръжния съд. Изводът е, че съдията-докладчик в окръжните съдилища ще извърши проверка за подсъдност на делото, разглеждайки го като първоинстанционен съд.

Особена хипотеза представлява ситуация, при която съдът, на който делото е подсъдно по правилата на чл. 45 НПК, не може да сформира троен съдебен състав, който да го разгледа, защото всички съдии са се отвели от участие. В този случай, за да се избегне всякакво съмнение в страните за обективно и безпристрастно решаване на делото, следва да се изпрати за разглеждане от друг въззивен съд от съседен окръг³⁷. Подборът на съседен окръг е с цел създаване най-малки затруднения за участниците в процеса³⁸.

1.4. Въпросите за особената подсъдност са предмет на разглеждане във връзка с дела, подсъдни на военния съд или специализирания наказателен съд като първа инстанция. Единственият критерий, който определя подсъдността на военните съдилища, е особеното качество на субекта на престъплението. Той е свързан със специалните задачи на въоръжените сили, с тяхната боеспособност и боеготовност. За пълното му прилагане е предвидено, че на военните съдилища са подсъдни и делата за извършени престъпления от лицата, посочени в чл. 396 НПК, когато са осъществени в съучастие с граждански лица³⁹. Обстоятелството, че деецът е извършил част от деянията като военнослужещ, а другите – като гражданско лице, или обратно, не прекъсва продължаваното или продълженото престъпление. Във всеки конкретен случай трябва да се изследва дали промяната в качеството на дееца не изменя фактическата обстановка и не прекъсва продължаваното или продълженото престъпление⁴⁰. Щом се приеме, че е налице продължавано или продължено престъпление и че деецът, участвал в някое от отделните деяния, е имал качеството на лице по чл. 396 НПК, делото ще бъде подсъдно на военните съдилища. При идеална съвкупност от престъпления, извършени от военнослужещ, и двете престъпления от съвкупността са подсъдни на военния съд⁴¹. За определяне на подсъдността, наличието на обстоятелството, определящо, че деянието е извършено при или по повод на службата, следва да бъде посочено в обстоятелствената част на обвинителния акт, подкрепено с конкретни обстоятелства и факти – каква дейност при или по повод на службата е извършвал обвиняемият, от какви негови длъжностни задължения произтича неговото поведение или каква е пряката и непосредствена причинна връзка между поведението му и длъжността, която заема⁴².

За определяне местната и родовата подсъдност на делата в специализирания наказателен съд е възприет принципът на изчерпателното изброяване на престъпленията, визиран в специалните⁴³ правила на разпоредбите на ал. 1 и ал. 2 на чл. 411а НПК, както и за престъпления, които са във връзка с повдигнатото обвинение⁴⁴. Всяко разширително тълкуване е недопустимо, дори и при хипотезата на извършени няколко престъпления с различна родова подсъдност от едно лице⁴⁵. С Решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к. д. № 6/2011 г. е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 411а, ал. 4 НПК, тъй като е „несъвместима с идеята за създаване на специализиран наказателен съд по материя, а не по субект“ и „създава условия специализираният наказателен съд да разглежда дела за всички престъпления по Наказателния кодекс без никаква връзка между тях, освен идентичност на престъпния субект, включително ако извършеното престъпление извън обхвата на чл. 411а НПК е по-тежко.“ Разпоредбата предвиждаше, че когато срещу едно и също лице е повдигнато обвинение за няколко престъпления, едно от които е подсъдно на специализирания наказателен съд, делото за всички престъпления да е подсъдно на този съд. Конституционният съд прецени, че разпоредбата на чл. 411а, ал. 4 НПК „създава предпоставки делата, подсъдни на специализирания наказателен съд, изцяло да съвпадат с делата, подсъдни на районните и окръжните съдилища, които разглеждат наказателни дела, и на практика те да разглеждат едновременно еднакви дела. Самата правна уредба, със създаването на оспорената разпоредба, представлява обективно основание за неограниченото разширяване на компетентността на специализирания наказателен съд.“

 

2. Определянето на подсъдността от съдията-докладчик по дела от частен характер се подчинява на разгледаните по-горе общи правила, доколкото същите са съответно приложими. Същинските престъпления от частен характер, както и голяма част от несъщинските, са родово подсъдни на районния съд по смисъла на чл. 35, ал. 1 и 2 НПК. По делата за престъпления, преследвани по тъжба на пострадалия, по чл. 196а, чл. 206, ал. 4, чл. 212, ал. 5, чл. 213а, ал. 3 и ал. 4, чл. 214, ал. 2 НК компетентен първоинстанционен съд е окръжният съд. В следващото изложение ще коментирам някои специфични хипотези.

Следва да се обърне внимание на въпросите за местоизвършването на деянието, описано в тъжбата. Макар и не конкретно посочено – адрес, град, местност, то може да бъде определяемо с оглед посочването на конкретен разпознаваем обект⁴⁶ или съвкупното тълкуване на белезите⁴⁷ на местоизвършването при прочит на тъжбата. По аргумент от чл. 36, ал. 3 НПК тогава, когато не може да се определи мястото, където е извършено престъпление от частен характер, за което не е имало предварително производство, делото е подсъдно на съда, пред който е предявена тъжбата⁴⁸. Без значение е в този процесуален момент до кои институции е достигнала жалбата, кои от тях са извършили проверка и какъв е резултатът от проверките⁴⁹. При образувано съдебно производство и вече определена от съдията-докладчик подсъдност, когато за същото деяние и спрямо същото лице вече е образувано съдебно производство, присъединилите се впоследствие други пострадали са обвързани от така определената местна подсъдност.

При определянето на местната подсъдност при обидата е прието, че мястото на извършване на престъплението е там, където е било местонахождението на пострадалия в момента на узнаването⁵⁰ й. Същият подход се прилага, когато обидата е била нанесена чрез печатно произведение⁵¹, докато при клевета чрез печатно произведение се приема мястото, където се намира редакцията на печатното произведение⁵².

Трудности се наблюдават при определеното на подсъдността при тъжба, депозирана във връзка с твърдения за осъществен състав на престъплението клевета чрез съобщение по електронна поща. Узнаването на физическото местонахождение на подателя и получателя на електронното писмо би било възможно при наличие на допълнителна информация, каквато обичайно не се съдържа в тъжбата, или специални технически познания, с каквито съдът често не разполага, особено при решаване на въпросите по чл. 247а от НПК. Практиката⁵³ определя тази хипотеза като такава, при която не може да се определи мястото, където е извършено престъплението, следователно делото от частен характер е подсъдно на съда, пред който е предявена тъжбата.

При клевета, разпространена в интернет, също са налице особености при определяне на подсъдността. В практиката на ВКС трайно е застъпено становището, че от значение за определянето на подсъдността е мястото на разпространение на клеветническите твърдения, а доколкото последното е неустановимо, поради обстоятелството, че при разпространение на информация чрез интернет тя става достъпна за неограничен брой потребители едновременно в целия свят, за компетентен следва да бъде определен съдът, в чийто район е засегнато доброто име и положението на личността в обществото⁵⁴. За определяне на посоченото място от значение е понятието „център на интересите“ на пострадалото лице, дефинирано като обичайното местопребиваване на лицето или място, където то упражнява професия и дава възможност да се установи наличието на особено тясна връзка. Посоченото понятие е въведено и в практиката на Съда не Европейския съюз, като в Решение на Съда (голям състав) от 25 октомври 2011 година по съединени дела C-509/09 и C–161/10 и Решение на Съда (голям състав) от 17 октомври 2017 година по дело C-194/16 е възприето разбирането, че отражението на публикуваната в интернет информация върху личните права на съответното лице може да се прецени най-добре от юрисдикцията по мястото, където се намира центърът на интересите на предполагаемия пострадал, предоставянето на компетентност на тази юрисдикция е в съответствие с целта за добро правораздаване. Това място поначало съвпада с обичайното местопребиваване на пострадалия, но е възможно същият да има център на интереси и в държава членка, в която той не пребивава обичайно, доколкото други признаци – като упражняването на професия – дават възможност да се установи наличието на особено тясна връзка с тази държава. В Тълкувателно съобщение на Комисията относно процедурите за регистрация на моторни превозни средства с произход от друга държава членка (2007/C 68/04) е уточнено, че според Съда на Европейските общности, когато едно лице има лични и професионални връзки в две държави членки, неговото обичайно местоживеене, определено в контекста на цялостна оценка по отношение на всички съответни факти, е там, където се намира постоянният център на интереси на това лице. В случай че подобна цялостна оценка не постигне неговото определяне, трябва да бъде дадено предимство на личните връзки⁵⁵.

При определяне подсъдността въз основа на правната квалификация, предложена от тъжителя, е възможно да се стигне до извод, че делото не е подсъдно на конкретния съд или престъплението е от общ характер. Изхождайки от задължението на съда да квалифицира деянието служебно, същият следва при установяване на условията за подсъдност да предприеме по-нататъшни процесуални действия за разглеждане на делото в съдебно заседание⁵⁶, а не да прекратява производството и да изпраща делото на компетентния съд или орган.

При определяне на подсъдността по наказателните дела от частен характер се прилагат и правилата особената подсъдност на военните съдилища в случаите по чл. 396 НПК. Делата, подсъдни на специализирания наказателен съд, са от общ характер. Сред изброените по чл. 411а НПК престъпления са налице няколко, които могат да бъдат от частен характер, като в случая се касае за противоречие⁵⁷ в правната уредба.

В случай че съдията-докладчик прецени, че делото не е подсъдно на съда, прекратява съдебното производство на основание чл. 247б, ал. 3 НПК и изпраща делото на органа, който следва да извърши съответните процесуални действия. С изпращането на делото на равен по степен съд не е налице спор за подсъдност по смисъла на чл. 44 НПК, докато съдът, на който е изпратено делото, не реши, че не е компетентен да го разгледа. При преценка от съдията-докладчик, че делото е подсъдно на по-горен по степен, военен или специализиран наказателен съд, делото се изпраща на съответната окръжна, военна или специализирана прокуратура. Ако компетентен е друг орган, който се намира извън системата на съдебната власт – делото се изпраща на него.

При преценка, че делото е подсъдно на съда, съдията-докладчик предприема съответните процесуални действия, в зависимост от това дали делото е от общ или частен характер.

 

Бележки под линия: