Морални вреди

Лео Оливенбаум, юрист

(публикувана в сп. „Юридически архив“, г. VI (1934/1935))

 

1. Премахването на иска за парично удовлетворение с Наредбата закон от 12.11.1934 г. поставя наново въпроса за съдържанието на понятието морална вреда.

Параграф 3 от Наредбата закон за изменение и допълнение на Закона за углавното съдопроизводство гласи: „в алинея 1 на чл. 4 след думите: „вреди и загуби“ се поставят думите: (морални и материални), а думите: „но не се ползва с правото на частен обвинител“, се заличават. Алинеи 3, 4 и 5 се отменят. В алинея последна думите: „или парично удовлетворение“ се заличават. Към същия член се прибавя следната забележка: „Правото на парично удовлетворение по Наказателния закон се премахва. Тази разпоредба не се отнася до парични удовлетворения, произхождащи от деяния, извършени преди влизане на тая наредба в сила, спрямо които се прилагат досегашните наредби.“

Това е първият текст, който употребява израза: морални вреди. Вярно е, че съществуващият доскоро иск за парично удовлетворение беше в действителност иск за морални вреди, нещо, което е ясно както от мотивите на закона от 1922 г., с който бе въведен, тъй и от една дълга и постоянна касационна практика. Все пак, значението на новото изменение и изричното упоменаване редом с материалните вреди, така наречените морални, е неоспоримо. Преди всичко, премахва се една аномалия: конкуренцията между чл. 56 ЗЗД и иска по чл. 4 ЗУС. Нашият ВКС и след въвеждането на иска за парично удовлетворение е поддържал винаги, че редом с него¹, там, където той е неприложим, чл. 56 ЗЗЗД като общ и принципен текст, включващ правото за обезвреждане както на материалните, тъй и на моралните вреди, има приложение в позитивното ни право. От друга страна, въпросът за моралните вреди се поставя в общия кадър на гражданската отговорност, с което се въвежда повече прегледност и яснота. Най-сетне, дава се възможност за едно нормално теоретично развитие на института за моралните вреди, с оглед източниците на самия текст (чл. 56, 57 ЗЗД, респ. чл. 1382, 1383 С.С.).

2. Въпреки наличността на текст, който предвижда обезвреда и на морални вреди, редом с материалните (вж. № 1), въпросът за тяхното присъждане остава открит в някои случаи, за които има оживени теоретични спорове. Така, самото обстоятелство, че текстът, който предвижда присъждането и на морални вреди, се намира в един процесуален закон, и то относно вреди, причинени от и във връзка с едно углавно престъпление, поставя въпроса: само за вреди от престъпно деяние ли се предвижда присъждането на морални вреди, редом с материалните, т.е. само при разглеждане на въпроса от наказателния² съд ли, или изменението от 12.11.1934 г. има въобще приложение както в наказателния процес, тъй и в гражданския? Ако приемем, че с премахването на иска за парично удовлетворение се връщаме към обикновения ред за присъждане на вреди и загуби съгласно общите принципи в нашето право, то необходимо е да установим кои са тези общи принципи, които ще имат приложение в настоящата материя с оглед на доктрината и нашата съдебна практика. Необходимо е, от друга страна, да се установи точното съдържание на понятието морална вреда. Тъй като съществуващите по въпроса статии третират, в повечето случаи, последния инцидентно, без да се спират по-обстойно върху същината на понятието морална вреда и върху практическото приложение на иска за морални вреди, считаме, че настоящите бележки биха спомогнали за едно по-правилно изясняване на тази толкова интересна и с такова практическо значение материя.

3. Въпросът за поправянето на причинени морални вреди представлява част от известната материя за гражданската отговорност (договорна или деликтна).

Предмет на настоящите бележки ще бъде само извъндоговорната (деликтната) отговорност на морални вреди.

Класическото схващане, според което при договорната отговорност и дума не може да става за поправяне на морални вреди, се изоставя вече от по-новите автори³. Въпреки големия теоретичен интерес, който представлява това по-ново схващане за договорната отговорност, ние ще се ограничим само със случаите на извъндоговорната отговорност за морални вреди.

4. Основната мисъл, която господства в областта на гражданската отговорност, е, че поначало всяка щета подлежи на обезвреждане.

Предстои ни да разясним преди всичко каква е същността на иска за морални вреди, неговото оправдание и на второ място – да определим ония условия, при които същият иск ще може да се упражни, като изтъкнем неговите особености.

 

§ 1

Същност и оправдание на иска за морални вреди

5. Известно е, че като последица от едно неправомерно, непозволено деяние се явява в тежест на дееца задължението за поправяне нанесените вреди и загуби в резултат на това неправомерно поведение⁴.

Гражданската отговорност предполага, следователно, на своята активна страна жертвата на една вреда, а на пасивната страна – едно лице, задължено да поправи тази вреда. Задължението, което се поражда в тежест на виновната страна, е облигационно. Или, както правилно се отбелязва, че за възникването на гражданската отговорност на едно лице е необходимо:

а) вреда;

б) тази вреда да стои в причинна връзка с едно деяние;

в) самото причиняване на вредата да е противно на правото, сиреч виновно, като под вина се разбира и небрежност⁵.

Нас ни интересува преди всичко първият елемент на гражданската отговорност – вредата⁶.

6. Под вреда (щета) обикновено се разбира „онова накърнение на нашите правни блага, което е свързано с едно влошаване на тяхното състояние, сравнено със състоянието, в което биха се намирали същите правни блага, ако събитието, от което е произлязло накърнението, не би имало мястото си.“ А под правни блага – „всичко, което стои под закрилата на правовия ред“⁷.

Не се спори, че материалните вреди, сиреч тия, които засягат нашите материални блага, оценими в пари, подлежат на поправяне. Спорове съществуват обаче за това дали моралните вреди, неоценими поначало в пари, подлежат на поправяне.

Тези спорове се дължат на това, че за някои автори въпрос за морални вреди може да става само тогава, когато те са свързани с действителни материални вреди било преки или косвени – при наличността на така наречените смесени вреди, типичен пример за които е разгласяването на неверни обстоятелства, уронващи престижа и личното достойнство на един търговец, от които същият, независимо от моралните щети, които му се нанасят с това деяние, търпи и материални такива, поради намаление на клиентелата и отказа на други търговци да сключват уговорени с него договори.

За чисто моралните вреди някои автори отказват каквато и да е обезвреда.

Какво представлява всъщност моралната вреда?

7. За правилното изяснение на така поставения въпрос необходимо е да изследваме института за морални вреди в ония страни, от които са заимствани нашите членове 56 и 57 ЗЗД. Именно във Франция и Италия.

Не бива да се забравя, че в Западна Европа съществуват по настоящия въпрос две противни тези. Докато германската⁸ правна система поддържа, че поначало за нематериални вреди и загуби обезвреда не може да се присъжда, освен в изрично изброените в закона случаи, латино-англо-саксонската правна система заема противното становище и поначало не прави разлика между материални и морални вреди. Интересът от това различие е явен. Несъмнено при първата, германска система, задачата на доктрината и съдебната практика е значително по-трудна. Творческият устрем на последните се свежда до възможния максимум, допустим от изричните постановления на закона, който прибягва до системата на изброяването. С втората система, латино – англо-саксонска, положението е съвсем друго. Творческият замах на доктрината и съдебна практика намира благоприятно поле за работа и затова виждаме в последно време една усилена теоретическа дейност в това направление, широко подкрепена от съдебната практика, която в желанието си да бъде в съгласие с новите социални изменения, е отишла може би малко по-далеч, отколкото позволяват общите принципи в настоящата материя, и с това създава известна несигурност в приложенията им. Критиките в това направление са доста остри⁹. И това е един недостатък на тази система, който обаче, при едно стриктно прилагане на общите принципи, може да се избегне.

8. Обикновено, за да се даде дефиниция на моралната вреда, авторите¹⁰ я съпоставят с материалната и казват: докато материалната вреда е тази, която засега нашето имущество, нашия патримониум, в оная част, която е оценима винаги в пари, моралната вреда, напротив, е неимуществената щета, не икономическата вреда, тая която засяга наистина отделни права на нашия патримониум, но в оная част, която не подлежи на оценка с пари. Засягат се, значи, морални интереси. Оттук и разногласията в доктрината. Докато за едни всички видове морални вреди, стига да са действителни и сериозни, подлежат на обезвреждане, за други само известна част от моралните вреди подлежат на обезвреда и само тези морални права, които са накърнени, са защитени от правовия ред.

Схематично бихме могли да направим следното разграничение:

Материална вреда:	а) парична, имотна, така наречената патримониална
	б) накърнение на физическата личност (осакатяване, наранявания и пр.)
Морална вреда:	а) морален патримониум (чест, добро име, свобода на религиозно убеждение, нравственост и пр.)
	б) накърнение на чувство на привързаност, скръб, болка поради загуба на близък

Следователно морална вреда е онова накърнение на нашите правни блага, което няма никакво икономическо отражение върху нашето имущество.

От тази дефиниция е видно, че за нас смесените морални вреди, сиреч тези морални вреди, които имат пряко или косвено имуществен характер, които причиняват едновременно материална и нематериална щета, не представляват всъщност морални вреди. В действителност съдът присъжда вреди и загуби за материалната вреда, като се показва по-щедър при определяне размера. Не може да се отрече, че в повечето случаи на практика се срещат тъкмо този вид вреди, но това е без значение за теоретическото изследване на чисто моралните вреди, тъй като в последно време в чужбина и у нас този вид вреди се среща все повече и повече.

Подлежат ли на поправяне чисто моралните вреди? На този въпрос ще отговорим след като направим един кратък преглед на съществуващите схващания в чужбина и у нас.

9. Франция. Болшинството¹¹ от авторите приемат, че при наличността на чл. 1382 и 1383¹² СС въпросът за поправяне на чисто моралните вреди се разрешава в положителен смисъл. Съществуват обаче и други схващания, които повече или по-малко се отклоняват от принципа за обезвреда на моралните вреди, и аргументацията на тези последните представлява достатъчен интерес, за да бъдат упоменати. Според едни¹³ въпросът за поправяне на моралните вреди се свежда до следното разграничение: чисто моралните вреди, сиреч тези лишени от всякакъв имуществен оттенък, подлежат на поправяне винаги когато са резултат на престъпление, предвидено в наказателния закон. За гражданско престъпление – не.

Това разграничение, с оглед на съществуващите текстове във Франция, се критикува с право. Там, където законът не предвижда изрично такова разделение, няма никакво основание да се приеме същото.

Други¹⁴ поддържат, че морални вреди подлежат на поправяне само тогава, когато са свързани с действително претърпени материални вреди, т.е. когато моралните вреди се явяват като косвен резултат, вследствие на претърпени материални вреди и загуби.

Критика: тук всъщност нямаме морални вреди, а чисто материални, които са и основанието за исканата обезвреда.

Трети¹⁵ правят следното разграничение: като изхождат от естеството на причинената вреда и разделят моралните щети на различни групи, признават правото за обезвреда само на така наречената „социална част на моралния патримониум“ (накърнение на честта и репутацията), а отказват това право за така наречената „афективна част на моралния патримониум“ (накърнение на чувствата за привързаност и болка от скръб, причинена поради загуба на близък) (вж. схемата в по-горе). Те оправдават това свое схващане с обстоятелството, че при първия вид морални вреди (социалната част на моралния патримониум, респективно накърнението му) винаги последните могат да се поправят с пари, а при втория вид (накърнение на чувствата на привързаност) поправянето на нанесените вреди е невъзможно или твърде мъчно за определяне.

Критика: ако това е основанието за отказа на обезвреда, тогава същата ще следва да се отказва за всички случаи, тъй като това, което определя характера на моралната вреда, то е тъкмо обстоятелството, че тя поначало е неоценима в пари. Тя не е имуществена.

Съществува и теория, която отказва въобще поправя­нето на моралната вреда¹⁶. За критика на същата препра­щам по-долу (№ 16, 17 и 18).

Трябва да отбележим само, че това схващане е напълно изолирано в доктрината и въобще не се поддържа от по-новите автори, както и от болшинството на авторите, които са обсъждали въпроса за моралните вреди и по-рано.

Ако в доктрината съществуват някакви разногласия по прилагане на принципа за обезвреда на моралните вреди, то в съдебната практика въпросът е отдавна разрешен в полза на присъждането на вреди и загуби и за морални вреди. Френската юриспруденция прилага принципа за обезвредата още от едно решение, датиращо от 15 юни 1833 г.¹⁷.

Случаите¹⁸, при които съдилищата във Франция присъждат морални вреди, са многобройни и тяхното посочване изчерпателно е доста трудно. Основната идея, която се прокарва във всички решения, при които се присъжда обезвреда за морални вреди, е, че авторът на едно виновно деяние не може да се освободи от отговорност под предлог, че нанесената от него вина е неизмерима в пари или че определянето на размера на вредата е много трудно. Едно интересно приложение на тази идея срещаме в някои решения, които целят да защитят моралното право на автора върху неговото художествено произведение¹⁹.

Обстоятелството, че авторът е продал своето творение (литературно, музикално или художествено), не дава право на притежателя да се разпорежда безразборно със същото. Той няма право да внася такива изменения в него, които нанасят морални вреди на автора. Последният, даже и след отчуждението, може да преследва всички ония лица, които със своите действия излагат името и художествената стойност на купеното от тях произведение.

В резюме: френската доктрина и съдебна практика допускат поправянето на чисто моралните вреди винаги когато те са реални и сериозни, или както определят някои решения: сигурни и лични. Ако има някои несигурности, то това е касателно определяне лицата, които имат право да водят иска за морални вреди, но принципът е окончателно установен: всяка щета подлежи на обезвреждане.

10. Италия. Текстовете²⁰, които се прилагат в настоящата материя, са идентични с френските и нашите. Доктрината и съдебната практика обаче е минала през различни фази.

До 1896 г. италианската доктрина и съдебна практика прилагаха напълно системата за поправяне на моралните вреди, също както във Франция. Доктрината и съдебната практика възпроизвеждаха почти същите аргументи в полза на присъждането на моралните вреди, които се навеждаха от френските автори.

С една силно аргументирана статия, печатана във Foro ital. 1896, 1, р. 685, Gabba²¹ атакува това становище и се противопоставя най-енергично срещу присъждането на така наречените чисти морални вреди. Повлиян силно от германската правна мисъл, той навежда почти същите аргументи, които среща в немските автори и у Бодри-Лакантинери и Бард, т. 4, № 2871 и после, във Франция. Именно: 1. Невъзможността да се оценят моралните вреди в пари и 2. Трудност при определяне размера, защото как ще се определи болката на майката за смъртта на нейния син. За критика на същите аргументи вж. по-долу.

Авторите се разделят на два лагера²² и започват ожесточени полемики. Съдилищата се разделят също по въпроса, като едни присъждат морални вреди (чисто морални), други отказват същите. Това положение трае до 1912 г., когато Римският касационен съд, на 27 април с. г. в Общо събрание на всички отделения, окончателно възприема становището на Габа²³. С това отделните полемики не замират обаче, повечето от авторите възприемат решението на Римския касационен съд. Съдилищата решително отказват вече присъждането на обезвреда за чисто морални вреди.

Отделни автори обаче застават енергично против тази съдебна практика и я критикуват остро²⁴.

Преобладава все пак схващането, че според италианското позитивно право могат да се обезвреждат, поправят, само материалните вреди и т.н. смесени вреди (морални вреди, които косвено засягат имуществото на пострадалия. Всъщност тук пак се присъждат вреди и загуби за материални щети).

С изменението на Италианския наказателен закон от 28 май 1931 г. чл. 186 от същия разпорежда, че задължението за обезвреда включва както имуществените вреди, тъй и неимуществените такива.

При това положение въпросът за присаждането на чисто моралните вреди се поставя отново за обсъждане в Италия.

Известният юрист Леонардо Ковиело, професор в Неаполския правен факултет, в една добре аргументирана статия, поместена в юлската книжка на списанието Riv. di dir. civ. от 1932 г., поддържа становището, че след новото изменение в Наказателния закон не може да се отрече, че в Италия сега следва да се присъжда обезвреда за чисто морални вреди, а не само за материалните и за смесените вреди. Същият заключава, че Италия не би трябвало да допусне, щото при днешния развой на правната мисъл, тя да остане едничката, която да защитава само чисто материалистическото схващане за патримониума и да не дава правна защита на ония права, които, въпреки липсата на имуществен оттенък, все пак имат грамадно социално значение. Авторът посочва и някои съдебни решения, които са тръгнали из новия път²⁵.

Днес доктрината в Италия е разделена по възможността за присъждане на морални вреди.

Новите схващания обаче по въпроса са за признаване необходимостта от присъждането на вреди и за морални щети.

Така, в проекта за унифициране на италианското и френско облигационно право изрично се упоменава в чл. 85 от същия, че се присъждат вреди не само за материални щети, но и за морални такива (чл. 85 „Задължението за поправяне се простира до всяка материална или морална вреда, причинена от непозволеното деяние“).

11. У нас. Въпросът за обезвреждането на моралните вреди у нас е бил различно разрешаван. До 1909 г. теоретичните статии, занимаващи се с тая проблема, поддържат две противни становища²⁶. Върховният касационен съд е също разделен в прилагането на принципа за обезвредата на морални вреди. Докато гражданското отделение (II-ро) приема, че при наличността на чл. чл. 56 и 57 ЗЗД не може да се прави разграничение между морална и материална вреда, I-во углавно отделение е на противно мнение²⁷. За да се премахне това разногласие, по предложение на министъра на правосъдието (Т. Кръстев), Върховният касационен съд се събра в общо събрание, за да вземе окончателно становище по този въпрос. С определение № 8 от 13.10.1909 г. (ДВ № 29 от 8.02.1910²⁸ г.) ВКС приема, че „според чл. 56 ЗЗД може да се присъжда обезщетение и за морални вреди, причинени от престъпление. „След това определение на общото събрание на ВКС до 1922 г., с няколко редки отклонения на I-то углавно отделение, въпросът за присъждането на моралните вреди се разрешава от всички съдилища в положителен смисъл.

Със закон от 18.11.1922 г. се въвежда искът за парично удовлетворение²⁹.

Съгласно мотивите, изложени от законодателя, искът за парично удовлетворение е всъщност иск за морални вреди в наказателния съд³⁰. И то допустим само в изрично изброените в закона случаи. С това законодателят е може би улеснил задачата на съдилищата при присъждане на моралните вреди, като е изброил точно случаите, при които могат да бъдат търсени такива, но се е изложил на доста сериозни критики, напълно оправдани.

Разграничението, което се прави между вреди, търсени по углавен ред, и тия, търсени пред гражданския съд за едно и също деяние, не се оправдава с нищо. Напротив, там, където правното ни чувство е накърнено от невъзможността да поправим наистина претърпени морални вреди, ние се натъкваме на една законна пречка, за да дирим удовлетворение, поради изрично изброените случаи от закона.

Различните процесуални правила, предвидени в същия закон, който се отличава от ония, които се прилагат пред гражданския съд, (напр. въпросът за гражданското и углавното пълнолетие за качеството на подсъдим или ответник и споровете по прилагане чл. 58, ал. 2 ЗЗД в углавния съд³¹ създават редица теоретични спорове³², които биха могли да бъдат избегнати).

12. От 12.11.1934 г. искът за парично удовлетворение, предвиден в чл. 4 ЗУС, се премахва (респ. 12.12.1934 г.).

Поставените в № 3 въпроси подлежат на разрешаване, именно: 1. Какво е значението на поместеното изменение в чл. 4 ЗУС и 2. Могат ли да се присъждат у нас сега на общо основание, въз основа на чл. 56 и 57 ЗЗД, обезщетения за чисто морални вреди.

13. I. Без колебание можем да отговорим, че изменението от 12.11.1934 г. не ограничава присъждането на морални вреди редом с материалните, само за случаите, когато се касае за виновни деяния, предвидени в Наказателния закон, защото:

а) Липсва ограничението, което съществуваше за иск за парично удовлетворение, където в ал. 3 (6.11.1922 г.) на чл. 4 ЗУС изрично се казваше: „В предвидените от закона случаи се допуска и иск за парично удовлетворение.“ Следователно, щом законът изрично не прави такова разграничение, и ние не бива да правим същото.

б) Обстоятелството, че изменението се намира в един процесуален закон, и то в углавното съдопроизводство, се обяснява с факта, че искът за парично удовлетворение, който се премахва, се намираше също в този процесуален закон. А не се спореше, че самият иск за парично удовлетворение имаше материалноправен характер и беше иск за обезвреда на чисто морални вреди³³.

в) Ако във Франция някои автори поддържат това³⁴ (вж. по-горе № 9), то у нас в никой случай това становище не може да се поддържа, тъй като едничкото законно основание, което би могло евентуално да се наведе, а именно, че искът за парично удовлетворение, е предвиден само за изрично упоменатите случаи в Наказателния закон, сега не съществува вече. Нашият ВКС винаги е отбягвал да прави подобно разграничение преди влизане в сила на иска за парично удовлетворение.

г) Даже и след въвеждането му ВКС в много случаи се е произнасял, че искът за парично удовлетворение е иск за морални вреди (чисти) по чл. 56 ЗЗД в углавния съд и редом с него, когато е намирал, че има случаи, където са претърпени наистина морални вреди, а Наказателният закон не предвиждал поправянето им чрез иска за парично удовлетворение, то ВКС е присъждал такива на основание общите принципи в гражданското ни право (чл. 56 ЗЗД). С това се подчертава, че ВКС никога не е считал, че присъждане на морални вреди след 1922 г., т.е. след въвеждането на иска за парично удовлетворение се ограничава само в наказателния съд³⁵.

14. II. Може ли да водим днес иск за чисто морални вреди на общо основание?

За да отговорим на този въпрос, необходимо е да се спрем на ония аргументи, които се навеждат от авторите в чужбина и у нас против допустимостта на този иск. Авторите³⁶, които считат, че въз основа на чл. 56 ЗЗД, респ. чл. 1382 СС и чл. 1151 от италианския СС, не могат да се присъждат вреди и загуби за чисто морални щети, навеждат следните съображения:

а) чл. 56 ЗЗД (респ. чл. 1382 фр., чл. 1151 ит.), се намират в отдела за обезвреда на материални вреди, следователно законът предвижда само тях. От друга страна, моралните вреди по дефиниция са неимотни, следователно неоценими в пари. Нима може да се определи цената на болката, която претърпява едно лице от нанесената вреда, напр. смърт на близко лице или друга нематериална вреда?

б) целта, която се преследва с присъждането на вреди и загуби, е да се „поправи“ нанесената вреда, сиреч същата да се заличи, като се възстанови старото положение. Моралната вреда не подлежи на поправяне. Тя е нанесена и нищо не е в състояние да я отмени. Тук парите нямат никакво приложение, защото не се касае до суми, по-големи или по-малки, а за душевни мъки, които са непоправими. Парите, които биха се присъдили, ще увеличат имуществото на пострадалия, а то всъщност не е било накърнено с нищо.

в) техническа невъзможност за съдиите да определят размера на сумите, които ще следва да се заплатят от виновното лице.

15. Тези аргументи, колкото и убедителни да са на пръв поглед, всъщност не са решаващи, защото:

а) чл. 56 ЗЗД (респ. чл. 1382 фр., чл. 1151 ит.) наистина се намират в отдела за обезвреда на имотни вреди, обаче това не е достатъчно, за да приемем, че законът изключва неимотните вреди. Напротив, чл. 56 ЗЗД не прави никакво разграничение. Общите изрази, които е употребил законодателят, ни дават право да включим и неимотните вреди. Обстоятелството, че моралните блага не са оценими в пари, не значи още, че те нямат ценност. Всъщност и материалните вреди не всякога се преценяват „обективно“, а с оглед на оная стойност, която те притежават за пострадалия. Самият факт, че цената на материалните блага е в зависимост от търсенето и предлагането, говори достатъчно, че в много случаи съдът взема под внимание и „субективния“ елемент като фактор при определяне размера на претърпените материални вреди.

Щом материалните блага също имат ценност, макар и повече субективна, а в много случаи – толкова голяма, че не подлежи на оценка (напр. смърт на близък), то правовият ред, туряйки под закрилата си именно тези блага, не може да откаже санкция за тяхното накърнение, защото тогава бихме имали правни блага, на които би липсвало основният елемент – защита. Не може да се откаже правна защита там, където се борави с понятията чест, достойнство, свобода на религиозно убеждение, дълбоко чувство на скръб или привързаност тогава, когато и за най-нищожното накърнение на нашето имущество (повреда на врата, прозорец или др.)³⁷, имаме на разположение целия сложен апарат на гражданската отговорност.

16. Вярно е, че пряката цел, която се преследва от законодателя в чл. 56 ЗЗД, е да се заличи вредоносното деяние и да се възстанови старото положение. Това е идеалното разрешение. Вредата, веднъж поправена, същата да изчезне. Все едно, че никога не е съществувала.

Много често обаче това е невъзможно и грешката е там, както правилно забелязват някои автори³⁸, че се дава вътрешна невярна представа за понятието поправяне.

Когато се твърди, че целта на гражданската отговорност е да се поправят вредите, това не значи, че в случай на невъзможност за поправяне пострадалият няма право на нищо. В многото случаи човек ще трябва да се задоволи с една равностойност, един еквивалент. И за това, добавят същите автори, истинската роля на вредите, които присъжда съдът, е „удовлетворителна“.

б) Основната грешка у тия, които отказват правото за обезвреда на морални вреди, е там, че се смесва, „заличаване“ с „поправяне“. Може да има поправяне на вреди, без същите да бъдат заличени³⁹. Достатъчно е, че в моралния ни патримониум се поставя нов активен елемент, вместо този, който е бил разрушен. Тъкмо парите, които могат да служат като средство за доставяне на материални или морални удоволствия, изпълняват най-добре тази функция. Не е вярно, че имуществото на пострадалия, което е ненакърнено от неимотната вреда, ще се увеличи с присъждането на суми. Ние имаме намаление на моралния патримониум с лишаването на същия от един активен елемент. Присъдената от съда сума ще възстанови тази именно загуба, а няма да увеличи материалната част на нашето имущество.

Всъщност всяка вреда, материална или не, ни докосва дотолкова, доколкото ни причинява едно неприятно чувство на неудоволствие, поради лишение от едно благо, което ни принадлежи. Парите, които се получават, в случай че възстановяването на предишното положение е невъзможно, позволяват да се създадат нови удоволствия, които да ни накарат да забравим, ако не изцяло, то поне отчасти, претърпените страдания или неприятности.

17. в) Мъчнотиите, които съдията ще срещне при определяне размера на претърпените морални вреди, не са от естество, щото да трябва да се откажем въобще от всякакво поправяне.

Ако наистина при моралните вреди определяне на размера на претърпените вреди е деликатна задача, то не трябва да се забравя, че и при чисто материалните вреди, чието присъждане никога не се е оспорвало, много често при определяне на бъдещите вреди съдията в повечето случаи определя размера им произволно. Така, при вредите, които произлизат от накърнение на търговския кредит на едно лице, загуба на клиенти и пр., съдията е принуден да определи тези вреди до известна степен произволно.

Трудността за присъждане на размера на претърпените морални вреди не трябва да ни накара да се откажем от самия принцип за обезвредата на всяка една вреда, защото тогава по технически причини ние ще следва да оставим голям брой права без защита.

За нас по-специално този аргумент (мъчнотии при определяне размера) няма онази стойност, който би имал другаде, тъй като съществуващият до 12.11.1934 г. иск за парично удовлетворение изрично упоменаваше, че съдът на свое усмотрение ще определи размера на моралните вреди. Повече от 10-годишното му приложение не е дало поне в това направление повод за критики. Напротив, нашите съдилища са били винаги много осторожни при прилагането му и никога не са давали възможност на страните да употребят иска за парично удовлетворение като средство за обогатяване. По-скоро би могло да се направи упрек, че същият е бил присъждан в повечето случаи в много скромен размер.

Във всеки случай по-добре е винаги да се направи нещо, отколкото нищо⁴⁰. И колкото несъвършено да е това средство за поправяне на моралните вреди (чрез пари), все пак то е единственото възможно и следва да се приложи.

18. Сега, след като видяхме, че в страните, откъдето сме заимствали чл. 56 ЗЗД, по-специално от първоизточника – френския Граждански законник, искът за морални вреди е напълно допустим, и то на общо основание, благодарение на общите изрази, употребени от законодателя, нещо което се възприема почти от всички автори и от цялата съдебна практика, ние може да заключим, че и у нас искът за морални вреди (чисто морални, както се назовава ВКС) е напълно допустим, редом с иска за материални и смесени вреди.

Извън чисто теоретичните съображения, наведени по-горе, ние може да добавим и следните:

а) Нашата съдебна практика е присъждала винаги обезвреди за чисто морални вреди още от 1909 г., след определението на общото събрание на Върховния касационен съд (вж. № 11, бел. 28).

Въвеждането на иска за парично удовлетворение е само ограничил случаите, при които съдът е прилагал принципа за обезвредата – поправянето на чисто моралната вреда. Изхождайки от общите принципи на гражданското право, по-специално от областта на гражданската отговорност, ВКС е счел с право, че в всички ония случаи, които не се предвижда иск за парично удовлетворение, а морални вреди са наистина претърпени, пострадалият трябва да намери съдебна защита в приложението на чл. 56 ЗЗД, с което е подчертал, че наистина всяка вреда подлежи на обезвреда.

б) С премахването на иска за парично удовлетворение и упоменаването изрично в изменението на чл. 4 ЗУС, че редом с материалните вреди могат да се търсят и морални, се премахват и ония съмнения, които биха могли още да съществуват по въпроса.

Накрая, нека отбележим, че в по-новите законници като швейцарския⁴¹, полския⁴² и проекта за френско-италиански общ закон за облигационното право, изрично се предвижда присъждането и на морални вреди⁴³.

19. Изменението на чл. 4 ЗУС, с което се премахва искът за парично удовлетворение и се признава правото за търсене и морални вреди, няма процесуален характер, а материалноправен. Това изменение не засяга само случаите, предвидени в Наказателния закон, а е едно указание, че гражданският иск в наказателния процес се води съгласно общите принципи, признати в доктрината и съдебната практика, в чужбина и у нас, за материални и морални вреди. Това е и значението на Наредбата закон от 12.11.1934 г., с което се туря край на споровете относно приложението на иска за парично удовлетворение и иска по чл. 56 ЗЗД.

20. Остава да разясним какъв е характерът на моралните вреди, които се присъждат от съда.

Случаите, при които ще се присъждат морални вреди, са многобройни. По-горе (вж. № 9) посочихме схематично случаи на приложение (накърнение на чест, достойнство, свобода, чувства на привързаност и пр.).

Общо бихме могли да кажем, че право на обезвреда ще имаме винаги, когато виновното деяние е попречило на упражняването на едно легитимно право.

Мнозина от авторите във Франция приемат⁴⁴, че присъждането на морални вреди има характер на частно наказание (peine privee).

Същите считат, че няма пречка да се приеме това обяснение, тъй като позитивното право познава и други случаи на частно наказание в гражданското право (при скриване на обекти от едно наследство, лишаване от дарение и пр.).

Въпреки авторитета на тези автори, които поддържат горното становище, ние сме склонни да приемем по-скоро друго обяснение, друга обосновка. Ако и да приемаме, че основанието, за да се породи правото за морални вреди, е вината (умисъл или небрежност), то все пак, същата не може да окаже никакво влияние, теоретично поне, върху размера на вредите, които ще следва да се заплатят. Критерият, от който ще следва да изхожда съдията при определяне размера на моралните вреди, е само и единствено претърпяната вреда, без да се спира върху по-голямата или по-малка вина на дееца, който е причинил щетата. Същото се поддържа и от нашия ВКС⁴⁵.

В много случаи пострадалият ще се задоволи само с една осъдителна присъда по принцип, с която се признава вината. В друг случай едно публикуване на присъдата или решението в печата ще е достатъчно. Съдът, съобразно с всеки случай, конкретно ще разрешава кой е онзи най-подходящ начин за поправяне на моралните вреди.

Няма нужда да прибягваме до системата на частното наказание, за да оправдаем някои особености на този иск (личния му характер и пр.) Така, както чл. 139 ЗЗД признава, че съществуват лични права, непрехвърляеми, така ще следва да приемем, че и искът за морални вреди е иск за обезвреда, но чисто личен, с всички ония последици, които произтичат от това.

 

§ 2

Приложение на иска за морални вреди и неговите особености

21. Вредоносното събитие е настъпило. Моралните вреди са причинени. Причинната връзка между виновното деяние и настъпилия резултат е налице. Как пострадалият ще може да защити накърнените си блага и по какъв начин ще се поправи нанесената морална вреда?

Преди да пристъпим към разглеждането на начина, по който ще се упражни искът за морални вреди, средството, чрез което ще бъдат възмездени причинените морални щети, необходимо е да подчертаем следното:

Общите принципи, които се прилагат при упражнението на иска за вреди изобщо, като резултат на гражданската отговорност, ще се прилагат и тук, обаче с известни ограничения, които се дължат на изключително личния характер на иска за морални вреди.

22. Кой има право на иск? Естествено пострадалият. Неговото право за обезвреда се поражда от момента, когато е настъпила щетата. За да упражни това свое право, той има избор между гражданския и углавния (наказателен съд), с това ограничение, че престъпното деяние, от което са последвали морални щети, да бъде не само граждански деликт, но и престъпление, наказуемо и по наказателен ред.

В този случай, ако се прибегне до наказателния съд, гражданският иск за морални вреди, предвиден в чл. 4 ЗУС, ще се подчини на общите процесуални правила, предвидени в наказателното съдопроизводство. Това е необходима последица от обстоятелството, че главният обект тук е наказателното преследване, а гражданският иск е субсидиарен.

Ако наказателното преследване се прекрати поради случаите, предвидени в чл. 11 ЗУС, то искът за морални вреди ще се гледа от углавния съд, тъй като по своята същност той е граждански иск за вреди⁴⁶. В предвидения обаче случай на чл. 12, ал. 2 ЗУС, сиреч когато съдебното преследване се прекрати преди разглеждане на далото в съда, то искът за морални вреди ще следва да се заведе пред гражданския съд, в предвидения от закона давностен срок (20 год.). Член 23 ЗУС предвижда още един случай, при който искът за вреди в наказателния съд ще следва да се прехвърли в гражданския. Когато деянието на подсъдимия не се признава за престъпно и ако разрешението на гражданския иск от наказателния съд представлява мъчнотии по своята сложност, то съдът може да представи на заинтересования да се обърне с иска си в гражданския съд.

С изменението от 12.11.1934 г. в чл. 12 ЗУС се предвижда нова алинея трета, с която се дава възможност на потърпевшия в срок от една година от прекратяване на наказателното преследване да предяви установителен иск за установяване на престъпното обстоятелство и ако е необходимо, дали то е резултат от дейността на подсъдимия, ако от изхода на наказателното преследване зависи даването ход или искане на преглед на гражданско, наказателно или друго дело. Пред гражданския съд искът за морални вреди ще следва разпоредбите, предвидени в Закона за гражданското съдопроизводство.

Изходът на делото пред наказателния съд ще следва да се има предвид от гражданския съдия, но не и обратно, що се касае до установяването на престъпното деяние

Увреденият, за да се конституира като граждански ищец, трябва да има процесуална дееспособност. Тези, на които липсва същата, ще заведат иска за морални вреди чрез законните си представители

Член 667 ал. 2 ТЗ предвижда изрично, че несъстоятелният за исковете, които се отнасят изключителни до неговите лични права, може да действа лично, а не чрез синдика си. При моралните щети, естествено е, че неговата дееспособност не е ограничена, тъй като видяхме по-горе, че искът за морални вреди е личен

За гражданския процес ищецът трябва да е навършил 21 г., за да бъде процесуално способен.

Спори се дали и в наказателния съд ищецът по иска за морални вреди трябва също да е навършил 21 г. С оглед на специалните процесуални правила, предвидени в ЗУС, се приема, че в наказателния съд увреденият има процесуална дееспособност след навършване на 17-год. възраст, защото⁴⁷:

а) чл. 539 НЗ предвижда наказателното пълнолетие на 17 г., без да прави разлика между тъжител и подсъдим.

б) чл. 122 ЗУС предвижда и иска за обезвреда, заедно с жалбата на увредения.

Следователно навършилият 17 години увреден има наказателна дееспособност и за завеждане на иск за морални вреди пред наказателния съд. Това ние считаме за неприемливо, защото никъде законът не предвижда такава възраст за гражданския иск. Не бива да се забравя, че ако и да се подчинява на ония процесуални правила, предвидени в Закона за углавното съдопроизводство, гражданският иск не може да се подчинява на правила, които се извличат от общите принципи в наказателния процес, без да има изрично упоменаване за такава дееспособност (17 год.). Гражданският иск в наказателния съд ще се движи по ония правила за дееспособност, които са изрично предвидени ва гражданското право. Следователно и в наказателния съд за ищеца са необходими навършени 21 години.

23. Искът за морални вреди, поради личния си характер, не преминава по наследство. Има случаи, когато наследниците водят иск вместо техния наследодател (не в случая, когато той е бил заведен вече от наследодателя), за нанесени морални вреди. Например: разпространение на клевети и обиди, устно или печатно, по адрес на починалия. Всъщност тук няма изключение от казаното по-горе, защото наследниците водят иск на друго основание. Те лично са засегнати, като членове на едно семейство, което се петни в лицето на техния наследодател, представител на същото. Тук имаме накърнение на семейната чест и всички членове на същото са засегнати и имат право, на това основание, на защита.

24. Искът за морални вреди, поради личния си характер, не преминава по наследство. Има случаи, когато наследниците водят иск вместо техния наследодател (не в случая, когато той е бил заведен вече от наследодателя), за нанесени морални вреди. Пример: разпространение на клевети и обиди, устно или печатно, по адрес на починалия. Всъщност тук няма изключение от казаното по-горе, защото наследниците водят иск на друго основание. Те лично са засегнати, като членове на едно семейство, което се петни в лицето на техния наследодател, представител на същото. Тук имаме накърнение на семейната чест и всички членове на същото са засегнати и имат право, на това основание, на защита.

25. Увредени от престъпното деяние могат да бъдат не един, а мнозина едновременно.

Безспорно е, че всеки един от пострадалите поотделно има право на иск за претърпените вреди. Те всички обаче могат да действат едновременно и чрез един и същ иск, т.е. чрез една тъжба или молба, като в решението и присъдата се посочи размерът на обезщетението, което ще получи всеки един, или общата обезвреда, която ще следва да задоволи всички, напр. когато съдът счете, че нанесената вреда ще следва да се поправи чрез публикуването на съдебния акт.

В чужбина, по-специално във Франция, се спори относно лицата, които могат да предявят иск за морални вреди в случай на накърнение на т. нар. чувство на привързаност, за скръбта, която е причинена поради загубата на близък човек.

Доктрината, изхождайки от общите принципи на правото, идва до заключението (поне болшинството от авторите), че само ония, които стоят в близки родствени връзки с пострадалия от злополуката, имат право да предявят този иск. По-специално съпругата, низходящите и възходящите, както и братята и сестрите. За тях чувството на силна скръб се презюмира. Но допускат се и доказателства за противното, напр. при раздяла, или общоизвестни лоши отношения между пострадалия и неговите близки.

Съдебната практика разтяга значително този кръг на близки хора_; които биха могли да се конституират като граждански ищци, като допуска и конкубината и по-далечни роднини. В това направление критиките на авторите са напълно основателни, защото иначе губим всяка възможност за контрол и вместо обезвреда, съдът ще присъжда суми, които ще бъдат чиста печалба, с което пък се излага самият институт за обезвреждането на морални вреди, който преследва съвсем друга социална цел. Колкото за конкубината, въпреки възможността да съществуват наистина дълбоки чувства на привързаност между лицата, които живеят незаконно, то с оглед общите принципи в настоящата материя и най-вече обстоятелството, че е необходимо законно право за иск, което предвид особеното положение на института, лишен от законна основа, не е налице, то правото за иск на морални вреди поради смърт на лице, с което се живее незаконно, не може да се допусне.

У нас, с оглед на съществуващия доскоро иск за парично удовлетворение, който всъщност според авторите и решенията на ВКС бе иск за чисто морални вреди, въпросът ще се разреши именно с ония разпоредби, които съществуваха за този иск. Именно: могат да бъдат ищци съпругът, низходящите и възходящите (чл. 262 НЗ).

Въпреки премахването на иска за парично удовлетворение, считаме, че това разрешение на въпроса е уместно и задоволително. Ако обективните условия налагат за в бъдеще едно разрешение на този кръг от близки, смятаме, че при едно разумно прилагане на общите принципи, съдилищата ще могат да направят известни разширения, но като се има предвид, че изходен пункт ще следва да бъде винаги семейството, където и силната привързаност се предполага.

Морални вреди могат да бъдат причинени не само на физически лица, но и на юридически такива. Много често биват наклеветявани не само отделни личности, но и отделни колективи, имащи юридическа личност. В този случай искът за морални вреди е напълно открит и за тях.

26. Срещу кого ще се води искът за морални вреди? Член 56 ЗЗД изрично разпорежда, че виновният за причинената някому вреда ще следва да я поправи. Следователно поначало искът ще се води срещу причинителя на вредата. Същият ще следва да притежава пасивна процесуална дееспособност. В отсъствие на такава се призовават законните представители (т.е. ако той не е навършил 21 г.). Съществуват обаче случаи, при които като ответници по иск за морални вреди ще се явят не авторите на дадено престъпно деяние, а други лица, които по закон отговарят за тях. Касае се за изброените в чл. 58, ал. 2 ЗЗД лица.

Доскоро съществуваше спор у нас дали при наличността на иска за парично удовлетворение, може да има място за прилагането на чл. 58, ал. 2 ЗЗД. Интересът от този спор е очевиден. Ако искът по чл. 58, ал. 2 ЗЗД не се допусне редом с иска за парично удовлетворение, то фактически положението на пострадалия от виновното деяние е незавидно. Почти винаги той ще срещне при искове срещу наказателно пълнолетни (17 г.) лица, които не ще могат да поправят нанесената вреда поради липса на средства. Затова решението на ВКС, което възприема едно такова ограничително тълкуване на чл. 58, ал. 2 ЗЗД, среща една сериозна и оправдана от гледището на общите принципи критика⁴⁸.

По-правилно е становището на II углавно отделение на ВКС, което в едно свое решение от 21.11.1933 г. приема, че⁴⁹ „…бащата като законен представител на децата си е отговорен за причинените от техните действия вреди и загуби на трето лице по силата на чл. 58 ЗЗД и затова потърпевшият може да насочи своя иск еднакво срещу бащата, тъй и срещу непълнолетния син.“ (Чл. 4 ЗУС във връзка с чл. 58 ЗЗД). След премахването на иска за парично удовлетворение, приложението на чл. 58 ЗЗД редом с чл. 56 от с. з. не може да срещне никаква пречка. И това е една от заслугите на новото изменение от 12.11.1934 г.

27. Във Франция съществува спор по отношение отговорността на лицата, които едновременно причиняват известна вреда. Поради липса на изричен текст, който да предвижда солидарната отговорност, авторите⁵⁰ търсят други теоретични обяснения, за да дойдат до приблизително същия резултат. Така, същите твърдят, че в случая имаме задължение за обезвреда не солидарно, но in solidum, сиреч тъй като всички поотделно са допринесли за крайния резултат – вредата, счита се, че всеки един е причинил сам същия и като така отговаря по силата на чл. 1382 СС (наш чл. 56 ЗЗД).

У нас този спор е безпредметен, тъй като чл. 61 ЗЗД предвижда изрично солидарността⁵¹.

По-новите законници също предвиждат солидарната отговорност в този случай⁵².

28. При несъстоятелността явява се едно особено положение. Ако причинителят на моралните вреди чрез граждански или углавен деликт е обявеният след декларативното решение несъстоятелен, то масата не отговаря за така причинените вреди. Искът е личен и несъстоятелният ще отговаря в деня, в който придобие ново имущество, след като бъде вдигната несъстоятелността.

Ако горното разрешение не подлежи на оспорване, то все пак би могло да бъдат направени следните възражения⁵³.

Опасността несъстоятелният да увреди интересите на масата чрез измама от негова страна или от страна на пострадалия не съществува. От друга страна, положението на увредения е незавидно. Същият претърпява действителни вреди (морални или материални) и не може да получи предвидената от закона обезвреда. Отговаря се⁵⁴, че в случая имаме лице, което чрез закона е обявено за несъстоятелно, сиреч непритежаващ никакво лично имущество, след декларативното решение, следователно той ще трябва да се приравни с онова лице, което по други причини, не зависещи от него, е също без имущество. Увреденият ще се задоволи с едно решение, което ще изпълни тогава, когато виновният ще притежава свободно лично имущество.

29. Предмет на иска за морални вреди е обезвредата. Обикновено и най-често тя ще се състои в една сума, която съдът ще присъди на пострадалия, за да поправи нанесената му виновно или по небрежност вреда.

Невинаги обаче съдът ще присъди известна сума. При нанесени обиди или при разпространени клевети, пострадалият може да се задоволи и само с една осъдителна присъда, с която публично се признава нанесената вреда чрез оповестяване на съдебния акт в пресата.

В други случаи пострадалият от вредоносното деяние ще се яви като носител на идеята за право и ще иска само едно принципно осъждане, с което се признава, че има накърнение на правните блага. За тая цел той ще предяви иск за минимална сума, напр. 1 лев.

Нашата съдебна практика⁵⁵, както и доктрина⁵⁶, приемат, че плащането на известна сума не е едничкият начин за поправяне на вредите въобще. Напротив, допустими са всички начини, които биха могли да дадат наистина една обезвреда на пострадалия (увредения).

Критиките, че парите не са в състояние да поправят моралната вреда, която е неоценима в пари, са неоснователни (вж. по-горе № 16). Парите са средство, чрез което увреденият най-лесно и най-удобно ще може ако не да заличи окончателно нанесената вреда, то поне да намали нейните последици до минимум.

30. Определяне размера на вредите представлява по-деликатна и по-трудна работа за съдът. Поначало ищецът трябва да докаже основанието на своя иск и неговия размер. Това той ще направи с всички доказателствени средства, които му дава на разположение Законът за гражданското съдопроизводство.

При иска за морални вреди, предвид особения му характер, имащ за цел по-скоро да даде едно удовлетворение на пострадалия, отколкото едно възстановяване на предишното положение, размерът на иска не ще следва да се установи от ищеца. Съдът, след проучване на всички обстоятелства на делото, ще прецени размера на обезвредата на свое усмотрение.

Фактически да се иска ищецът да установи размера, би значило да изпаднем в друга крайност, която е по-лоша. Увреденият е винаги наклонен да преувеличава нанесената му вреда. По-добре е да се приеме, че ищецът и причинната връзка между нея и действията на ответника или съществуващата отговорност на трети лица в дадения случай.

Съдът, при определяне размера на присъдената обезвреда, ще се ръководи от следните общи положения, както е възприел и нашият ВКС в определението си № 8/1909 г. на общото събрание (вж. по-горе № 11, бел. 28), за да може да се присъди обезвреда за морални вреди, същите трябва да бъдат действителни и сериозни, т.е. съдът от фактическа страна ще следва да провери дали тези условия са налице.

От друга страна, общ ръководен принцип трябва да бъде, че в никой случай присъдените морални вреди не трябва да бъдат източник за забогатяване.

В тези рамки съдът винаги ще е в състояние да издаде едно справедливо решение или присъда.

Много често съдът, при определяне размера на вредите, влиза в преценка на по-голямата или по-малка вина у ответника и с оглед на нея, присъжда по-големи или по-малки вреди⁵⁷.

Този начин на действие от страна на съда, макар и напълно човешки, е погрешен. Вината може да има влияние само при определяне на наказанието, но тя не може да се вземе под внимание при определяне размера на претърпените морални вреди⁵⁸.

У нас Д. Тончев⁵⁹ поддържа противното становище, но ние считаме, че това е неправилно. Основанието на иска за морални вреди е чл. 56 ЗЗД. Искът е за гражданска отговорност, а не за наказание⁶⁰. По-новите решения на ВКС приемат, че вината няма никакво влияние при определяне размера на гражданската отговорност⁶¹.

Това е правилното становище, което трябва да се възприеме.

Опасност от произвол на съдията при присъждане на обезвредата за морални вреди може теоретично и да съществува, но на дело, особено у нас, случаите за такъв произвол са извънредно редки. Преди всичко съществуващият доскоро иск за парично удовлетворение, при който съдът по свое усмотрение определяше размера, даде възможност на нашите съдии да прилагат този начин за определяне размера на присъденото парично удовлетворение в продължение на повече от 10 години. Практиката показа, че в това направление съдилищата се показаха по-скоро извънредно строги при определяне размера на чистите морални вреди, отколкото би могло да се предполага⁶².

Следователно може да се надяваме, че и за в бъдеще съдилищата ще бъдат особено внимателни при присъждане морални вреди, като имат предвид, че в никой случай те не трябва да служат за забогатяване във вреда на причинителя на щетата, защото не бива да се забравя, че моралните вреди не са наказание, а обезвреда, колкото и несъвършена и да е тя. По-добре да се поправи отчасти, отколкото никак.

31. Гражданският ищец може да разполага свободно със своя иск, като го прехвърли, като се спогажда или го завещае.

При иска за морални вреди, който е също граждански иск, положението е друго.

С оглед на личния характер на иска прехвърляне на каквото и да било основание приживе или за след смъртта е невъзможно. Искът за морални вреди принадлежи само на увредения и той се губи със смъртта на неговия носител. Това е установено както в доктрината, тъй и в съдебната практика.

Ако страните не могат да сключват спогодби, по силата на които едно лице се освобождава от последиците на своето престъпление (граждански или углавен деликт), то същите могат обаче, след като вредата е вече нанесена, да се спогаждат по отношение размера на дължимата обезвреда, даже и за морални вреди.

Искът за морални вреди, ако не е заведен от увредения преди неговата смърт, се погасява и наследниците не могат да водят същия за сметка на техния наследодател. Същият се погасява и с предвидения в чл. 38 от Закона за давността срок от 20 години.

 

1. ЛИТЕРАТУРА⁶³

А. Домашна⁶⁴

Ангелов, С. Принципите на извъндоговорната отговорност за вреди и загуби. Периодическо списание, 69, с. 479.

Александреско, Т. Морални вреди и загуби (превод от румънски), Съдийски вестник, г. 12, бр. 3, с. 41 и сл.

Берон, В. Съотношение между договорна и деликтна отговорно­сти. С., 1929 г.

Велчев, Св. Ръководство по углавния процес, т. II, С., 1924 г.

Георгиев, Ст. Гражданската отговорност на държавата и общи­ните (извъндоговорна отговорност), С., 1934 г.

Георгиев, Ст. Отговорност за повреди, причинени от другиго. Юридическа мисъл, 9, кн. 5, с. 341, също кн. 1, с. 1.

Диков, Д-р Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част, том III, С., 1934 г.

Долапчиев, Д-р Н. Гражданският иск в наказателния съд. С., 1923 г.

Дуков, Д-р Юрд. А. Гражданският иск в углавния процес, Юридически преглед, г. XX, кн. 1–2.

Зъбов, Д-р П. Доктрината и моралната вреда. Списание на Юридическото д-во, г. 7, кн. 4 и 5. стр. 151 и поел. Сcщо кн. 1, с. 9;

Зъбов, Д-р П. Морална вреда – слаба съдийска защита. Списание на Юридическото д-во, г. 7, с. 258.

Коларов Ив. Иск за парично удовлетворение. Юридическа мисъл, г. 5, кн. 4, с. 81 и сл.

Меворах, Д-р, Лиджи и Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите, Т. 1. София 1926 г. (чл. 56 и сл.).

Попов Илия. Презумптивна вина и отговорност по чл. 58, ал. II ЗЗД, Адвокатски преглед, г. 15 (1934), бр. 5, с. 54.

Кайдъмов, М. Иск за парично удовлетворение. Съдийски вестник, г. 5 (1924), бр. 12, с. 4 и сл.

Стефанов, П. Углавни въпроси. София 1932 г.

Тончев, Д. Коментар по ЗЗД, т. II, с. 68 и сл. (чл. 56 и сл.). София 1929.

Б. Френска:

Andre Henry. La responsabilite des magistrats en matiere civile et penale. D. H. (Dalloz H6bdom.) 1933 Chronique p. 97 et suiv.

Andree J. Les conventions relatives a la personne physique. Revue Critique de Legislation et de Jurisprudence 1933 p. 362 et. suiv.

Achard M. Reparation pacuniaire du tort moral. th?se Geneve 1998.

Aubry et Rau Cours de Droit Civil Francais, Paris 1920. t. V.

Baudry-Lacantinerie et Barde Traite de droit Civ. Paris 1908 T. XV p. 558 et suiv.

Boistel Philosophic du droit T. I. p. 462 et suiv.

Bastian D. Le refus d’informer. Revue Critique de Legislation et de Jurisprudence 1933 p. 336.

Colin A. et Capitant H. Cours de droit civil francais (Elementaire) Paris 1928 T. II p. 313 et suiv.

Code Civil Annote et suppl. art 1382 et suiv.

Camerlynk C Dela responsabilite contractuelle en matiere d’aceidents de personnes. Revue Critique de Legisl. et de Jurisprudence 1931 p. 83 et suiv.

Capitant H. Les effets des obligations. Revue trimestrielle de droit civil 1932 p. 721 et suiv.

Capitant H, note: D. 1932 I. 153.

Capitant H, note: D. H. 1933 Chronique p. I et suiv.

Chausse A. de l’interet d’affection Revue Critique de Legisl. et de Jurispr. 1895 p. 440.

Chauveau M. Examen synthetique des questions de responsabilite civile. Revue Critique de legisl. et de Jurispr. 1933 p. 306 et suiv.

Demogue R. Traite des obligations en general Paris 1924 t. IV.

Demogue R., De l’obligation du vendeur a raison des inconveniants de la chose et de la responsabilite delictuelle entre contractants. Revue trimestrielle de droit civil 1932 p. 645 et s.

Desiry R. Les consequences juridiqucs du concubinage en dehors de l’application de l’art. 340 du C. Civ. Revue Critique de legisl. et de Jurispr. 1932 p. 488.

Esmein P. Les clauses de non responsabilite, Revue trimestr. de droit civil 1926 p. 313.

Esmein P. Les priucipes de la responsabilite delictuelle. Revue Critique de Legisl. et de Jurispr. 1932 p. 458 et suiv,

Esmein P. Le fondemcnt de la responsabilites contractuelle rapproch?e de la responsabilite delictuelle. Revue trimestr. de droit civil 1933 p. 627.

Frejaville M. La reaction contre l’abus de constitution de partie civile. D. H. Chronique p. 61 et. s.

Gaudemet E. Une evolution nouvelle de la theorie de la responsabilite civile. Revue trim, de droit civil 1927 p. 894 et. s.

Gorphe E. Formation de la nouvelle Jurisprudence sur la responsabilite des accidents. Revue Critique de Legisl. et de Jurispr. 1931 p. 177 et s.

Ganod A. Reparation du prejudice moral. These Paris 1924.

Josserand L. Cours de droit civil positif. t. II. Paris 1930.

Josserand L. La personne humaine dans le commerce juridique. D. H. 1932 chronique p. 1. et s.

Josserand L. L’avenement du concubinat. D. H. Chr. p. 45.

Josserand L. Les Transports 2-edition. Paris 1926.

Kayser P. La solidaritc au cas de fautes. Revue Critique de Legisi. et dejurispr. 1931 p. 197.

Lalou H. Responsabilite civile Paris 1932 2 edition.

Laurent Principes de droit civil Bruxelles 1876 T. 16.

Larombiere Theorie et pratique des obligations. Paris 1857 t. V.

Mazeaud L. Obligation in solidum et solidarit? entre codebiteurs delictuelle. Revue Critique de Legisl. et de Jurispr. 1930 p. 141.

Mazeaud H. Les obligations extracontractuelles de la masse dans la faillite. Revue Critique de Legisl. et de Jurisprudence 1926 p. 126.

Mazeaud H. et Mazeaud L. Traite theorique et pratique de la responsabilite civile delictuelle et contractuelle. Paris 1934 2-ieme edition. 3 vol.

Nast M. Le probleme de la respronsabilite civile. Revue Critique de Legisl. et de Jurispr. 1932 p. 376.

Planiol M. Traite elementaire de droit civil. Paris 1926 tome II.

Planiol et Ripert Traite dcs obligations T. 6. Pans 1933.

Ripert G. La regie morale dans les obligations. Paris 1925.

Repertoire Pratique Dalloz Tome X.

Siltz E. La notion juridique le droit moral de l’auteur R. Trim. 1933 p. 331.

В. Италианска

Ascoli, Risarcibilita del danno morale. Rivista Dir. Civile. 1911, p. 570.

Coviello L. L’art. 185 del C. P. e la risarcibilita dei danni morali in materia civile. Rivista di Civile, anno XXIV, No 4 (1934).

Calamandrei, II risarcimento dei danni non patrimoniali nella nuova legislazione penale. Rivista Ital. diritto penale. 1931.

Chironi, Colpa contrattuale e colpa estracontrattuale. v. II. Torino 1906.

Bianchi E., Dir. Civile Ital. Napoli-Torino 1924.

Battista M. Dir. Civ. Ital. Napoli-Torino, 1923.

Degni F. Dir. Civ. Ital. Napoli-Torino 1926.

Dalmartello A. Danni morali contrattuali. Rivist di dir. civ. anno XXV (1933) № 1.

Degni F. Riflessi civilistici del nuovo codice penale. Rivista dir. comm. 1932 1. p. 1.

Fadda C. lurisprudenza sul Codice Civile p. 732.

Ferrara Fr. Il Dir. Civ. Ital. Napoli-Torino 1923.

Ciorgi Teoria delle obligazioni Firenze 1925.

Lomonaco G. Dir. Civ. Ital. Napoli-Torino 1925.

Pazifici-Mazzoni Istitiitioni di Diritto Civile Firenze 1926.

Ricci F r. Corso teoretico-pratico di dir. civ. Napoli-Torino 1923.

Venzi G. Man. Dir. Civ. Ital. Firenze 1925.

Vitali V. Dir. Civ, Ital. Napoli Torino 1925.

Trifone Contributo alia liquidazione dei danni. Firenze 1922.

Ruggiero D. Istituzioni di diritto civile 1926.

 

Бележки под линия: