Naturalis obligatio и признаването на вземане, погасено по давност

(преработен и допълнен вариант на статията,

публикувана за пръв път в сп. „Адвокатски преглед“, бр. № 10/2015 г.)

 

„По-точно том 93 от Коментарите.

Самите Наредби са подбрани в други 1440 тома.

Тоест само Първа част от тях.“[1]

 

I. PROLEGOMENA

1. Казано е, че природата не прави скокoве. Мисля, че това важи с пълна сила и за правото. Последното – особено когато векове наред е реципирано от различни и обикновено също последователно реципирани един от друг източници – е с особена гравитационна привързаност към тях. Затова и в правото скоковете са изключение.

Центростремителните сили, въздействащи върху нововъзникнало юридическо правило или теоретична конструкция, обикновено дълго време създават освен известно нормативно напрежение и изобилни дози доктринерен дискомфорт.

Разглежданата тема е от тези, които предполагат в значителна степен както нормативно напрежение, така и доктринерен дискомфорт. В подобна ситуация е напълно нормално практиката да възприема през годините различни решения. При това тук като че ли времето не лекува, а напротив – задълбочава различията. Споровете относно съществуването, същността и действието на естествените задължения, макар и с кратки затишия, се водят разгорещено и до днес. Те стигат до крайности и ту напълно тези задължения се отричат, ту се правят опити като естествени задължения да се припознаят други близки правни фигури. Затова е нужно да се изпитва здравословна доза юридически скептицизъм по отношение на всеки юридически скок. Необходимо е особено внимание както към действието на центростремителните сили, за които всичко ново е само добре забравено старо, така и към действието на центробежните сили, стремящи се да отдалечат новото от първоизточника му, като му придадат изцяло ново обяснение и смисъл. Скептицизъм и внимание, с които, искрено се надявам, читателят да не се разделя при прочита на следващите редове.

 

2. Естествените права и задължения, доколкото въобще можем да сме уверени в класичността на тези понятия, вероятно са били познати и са занимавали юристите още в древния Рим.[2] Класическият период трябва да се смята за първия, в който се появяват obligationes naturales.[3] Ето защо по-късно по времето на кодифицирането на отделните части на Corpus juris civilis т. нар. obligationеs naturales (естествено с едно доста по-различно от класическото съдържание) са намерили своето място в кодификацията по един или друг начин, откъдето по-сетне са възприети и от юристите на новото време.

Общоприето е твърдението, че естествените задължения не създавали онази iuris vinculum, която създавала облигацията, поради това те не били санкционирани от правото по начина, по които същото санкционирало същинските облигационни задължения.

Не би било вярно обаче да се твърди, че естествените задължения въобще не са получавали никаква правна санкция. Такава им е била дадена, макар и не като генерално правно решение, а казуистично и само за определени случаи – платилият доброволно нямал condictio,[4] за да получи обратно платеното. Още римляните вероятно са схващали като несправедливо (или поне непочтено) да се иска обратно платеното за погасяване на естествен дълг. В този смисъл естествените задължения, както правилно отбелязва Папиниан (D. 46. 3. 95.4), създавали една vinculum aequitatis.[5]

 

3. В по-ново време наличието на естествени задължения като че ли се приема от повечето законодателства, макар често и не съвсем еднозначно и без резерви. Вариантите за нормативно уреждане на естествените задължения могат да се сведат до два основни. При първия текстовете на закона непосредствено възприемат термина „естествено задължение“, като с това го правят легален и разписват самите естествени задължения и правила за тях, а при другия – законът не споменава изрично естествените задължения, като обикновено се ограничава само със забраната да се изисква обратно платеното по едно такова задължение.[6] Наблюдава се тенденция тези задължения, както и действието им, да бъдат нормативно уреждани в съвременните граждански закони.[7] Този факт показва, че макар те да нямат особено практическо приложение[8], обективното право все по-често като им обръща внимание. Нуждата от легалното им „оповестяване“ е твърде възможно да не е просто законодателна приумица или модно увлечение на съвременните юристи по една архаична концепция, а необходимост на днешния ден, на която правото трябва да отговори адекватно.[9] Естествено, съществуват и теории, които отричат изобщо съществуването на естествените задължения днес.[10] Факт е обаче, че те са предмет на разглеждане и коментари в основните учебни курсове по облигационно право у нас.[11]

 

4. Отмененият ЗЗД е ползвал термина „естествени задължения“. В чл. 142, ал. 2 от закона се е казвало, че „повръщането не се допуща за естествените задължения, които доброволно са заплатени.“

Действащият ЗЗД не въвежда легално този темин. Той е доктринерен, а не легален. Наличието на такива задължения обаче и правила за тях могат да се изведат от текстове на закона. Може би най-често посочваният пример е текстът на чл. 118 ЗЗД, който се е превърнал и в традиционнен у нас: „Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.“

Санкцията, която дава съвременното право на естествените задължения, в същността си е много подобна на тази, която им е давало римското право – платилият доброволно[12] длъжник няма право да иска обратно платеното.

 

4 bis. Отмененият ЗЗД в чл. 546 е указал, че „законътъ не дава никакво право на искъ за плащане на дългъ, който произтича отъ игра или отъ обзалогъ.“ Член 547, ал. 1 ЗЗД (отм.) е допускал в определени случаи искове от игри и обзалагания, но при условие че сумите не са извънмерни – чл. 547, ал. 2 ЗЗД (отм.). Този, който е загубил залога си при игра или обзалог, не е имал, освен в изключителни случаи, иск за връщане на доброволно платеното – чл. 548 ЗЗД (отм.). Тази уредба е давала основание на авторите в миналото да виждат тук естествени задължения.

Действащият сега ЗЗД не урежда игрите и залозите. Организирането и провеждането на хазартни игри е уредено в специалния закон за хазарта с императивни законови правила. Всяко организиране и/или провеждане на хазартни игри извън рамките на Закона за хазарта е незаконно. В този смисъл всяко договаряне на игра на случайността, в която има залог и може да се получи печалба или да се загуби залогът, което не е съобразено с изискванията на Закона за хазарта, не произвежда задължение по гражданското право. Такъв договор е нищожен поради противоречие на закона или поради неговото заобикаляне. Освен това такива договори в повечето случаи ще излизат и извън рамките на „добрите нрави“. Подобни договори не пораждат естествено задължение по действащото право. Даденото „в изпълнение“ на такъв договор подлежи на връщане.

Законът за хазарта (чл. 77, ал. 1 ЗХ (отм.) и чл. 47, ал. 1 ЗХ) задължава организаторите на хазартни игри да изплатят печалбите или да дадат предметните награди. Неизпълнението на това задължение дава право на спечелилото лице да иска съдебна защита и принудителното му осъществяване. То е свързано в определени случаи с налагането на принудителни административни мерки (чл. 85, ал. 1, т. 8 ЗХ), както и с налагането на административнонаказателна отговорност под формата на имуществена санкция (чл. 112 ЗХ). По действащото право изплащането на печалбите от легално организираните хазартни игри подлежи на съдебна защита и принудително осъществяване, поради което то не поражда естествено задължение за организатора. Предвид законовата регламентация на залозите за организираните в съответствие със Закона за хазарта хазартни игри те са валидно юридическо, а не естествено задължение. Участник в хазартната игра е само лице, което е направило залог, за да вземе участие в играта (чл. 2, ал. 2 ЗХ), т.е. за да стане участник, съответното лице следва да е изпълнило задължението си да даде залог. Член 11, ал. 1 ЗХ изключва от обхвата на хазартните игри тези, при които се изисква проява на сръчност, знания и умения от участниците и които не се основават преимуществено на случайност. В случаите, когато за участие в тези игри се заплаща такса за формиране на награден фонд, същият се разпределя изцяло между участниците. В тази хипотеза спечелилият участник има иск за полагащата му се част от наградния фонд. Подобно правило е съдържал чл. 547, ал. 1 ЗЗД (отм.).

 

5. Може да се приеме, че покритото с погасителна давност вземане се превръща в естествено право със самото изтичане на погасителния срок.[13] Ако носителят на това право го предяви пред съд за защита и длъжникът се позове на давността, съдебна защита на подобно право ще бъде отказана. Позоваването на давността с възражение е предоставено на волята на длъжника. Той може да се позове на нея или да не го направи, но не може да бъде нито принудително заставен да не се позове на давността, нито пък да я ползва. Мисля, че може да се подкрепи виждането, че този, който може да бъде обвързан да изпълни задължението си само по своя воля, но не и против нея, не може да се смята за длъжник в тесния юридически смисъл на понятието.

Това законодателно разрешение произтича именно от факта, че правото дава единствено една ограничена материалноправна защита на естествените права – не подлежи на кондикциране платеното в изпълнение на естествено задължение, но то не им дава пряка съдебна защита за изпълнение против волята на задължения.[14] Решението, както се посочи, никак не е ново.

Историческото тълкуване на нормите, уреждащи действието на погасителната давност, също може да доведе до подобен извод. Член 36 от Закона за давността (отм.) изрично е предвиждал, че исковете се погасяват със самото изтичане на времето, определено в закона, а чл. 5 от същия закон е указвал, че съдията не може по длъжност да прилага давността, ако страната не иска да се ползва от нея.

Идеята като че е ясна – правото принципно отказва съдебна защита на естествените права (същевременно и принудителна санкция против естествените задължения), освен ако страната, срещу която едно подобно право е предявено за защита, не желае неговото съдебно признаване и съответно осъществяване или ако тя по друга някаква причина не се позове на естествения характер на предявеното за защита пред съда право, като възрази за изтекла погасителна давност в своя полза. Мотивите на длъжника дали да се позове на давността или не са абсолютно правно ирелевантни.

 

6. От друга страна, днес без съмнение признаването на вземането от длъжника прекъсва давността.[15] От прекъсването й започва да тече нова давност[16], т.е. вземането продължава незасегнато своя абстрактен юридически живот по волята на задължения, така все едно изтеклият до прекъсването на давността период от време изобщо не е изтекъл. По едностранната воля на длъжника, изразена доброволно, изтеклият срок загубва своето правно значение като давност.[17] Това според мен е единствената правна последица, която обективното право свързва с признанието на вземането. Няма ограничения обаче колко пъти длъжникът може да признае вземането на кредитора си. Признанието, ако не страда от пороци, които го правят правно невалидно, винаги ще е от естество да прекъсва давността.[18]

 

7. В контекста на посоченото в горните редове може логично да се зададат следните въпроси:

– Може ли да се признае вземане, което е погасено по давност (т.е. на което съответства естествено задължение)?

– Има ли правни последици подобно признание?

– Какви са правните последици на признаването на естествено задължение?

– Новира ли се задължението с признаването му от длъжника след изтичане на давността?

– Може ли длъжникът след признаване на естественото си задължение да се позове на давността?

– Може ли да се даде задоволително обяснение на горните въпроси, ако уреждането им се остави единствено на волята на длъжника или на страните по облигационното отношение?

В търсене на отговорите на тези въпроси са следващите редове, които е невъзможно да не започнат оттам, където естествените задължения са заченати – класическото римско право и сетнешните му преработки, така както те са стигнали до нас. Именно тук, естествено с всички условности, obligationes naturalis намират и своето обяснение, и санкцията си, която и до днес като че не е претърпяла твърде съществени промени.

 

8. Римското право, така както то ни е познато днес, несъмнено е оставило своя съществен отпечатък върху съвременното ни възприятие за правото изобщо. Значението му обаче не се крие само тук. Аргументативната техника на римските юристи, включваща позоваването на основни ценности, задължава и съвременния правник да не извръща погледа си от онова „aequi et boni“[19], което определя правото като такова. Точно тук следва да проличи ролята на юриста, който би трябвало да пригоди закона към правото, а не обратното. Защото законът невинаги успява да изрази точно и еднозначно смисъла на правната повеля. От друга страна, римското право, като право на практическата юриспруденция, ни дава възможност по-ясно да възприемем онази правосъздаваща функция на съдията в common law, която в континенталната правна система все още не може да намери нито своето задоволително обяснение, нито нормативното си оправдание.[20]

 

9. Нужно е предварително да уточня, че написаното по-долу не представлява опит за изследване и реконструкция на naturalis obligatio в римското право и правото на Византия. То не е и опит да се обоснове изцяло нова правна концепция по въпросите, които поставят естествените задължения и тяхното признаване днес. В редовете по-долу ще бъде разгледан един частен случай – признаване на вземане, засегнато от давност. При условие че полемиката по въпроса дали след изтичане на давността остава естествено задължение или не все още не е стихнала, това начинание трябва да се приема по-скоро като скромен опит да се изложат накратко част от съществуващите становища в доктрината и практиката, както и да се направят някои несъмнено спорни аргументи и изводи. Ще бъде аргументиран извод, че естественото задължение (съответстващо на засегнатото от погасителна давност притезателно субективно право) не е същинско правно задължение – като такова то не може да се новира, а признанието му не дава на кредитора нищо ново.

 

II. DE OBLIGATIONIBUS. ACTIO. EXCEPTIO

1. В Институциите на император Юстиниан (Inst., Lib. III, Tit. XIII, pr.) се казва: „Obligatio est iuris vinculum, quo necessitate adstringimur alicuius solvendae rei, secundum nostrae civitatis iura.“[21] В правната литература са изложени достатъчно авторитетни и аргументирани становища, че правната връзка при облигацията в римското частно право е била в подчертано личната обвързаност на длъжника към кредитора. В случаите, при които длъжникът не е изпълнявал доброволно своето задължение, на кредитора се давало средство за принудително осъществяване на конкретното право. Такова средство за принудително удовлетворение на интереса на кредитора се е явявал личният иск (actio in personam) за принудителното изпълнение върху личността или имуществото на длъжника. Actiones in personam в най-древни времена се давали против личността на самия длъжник – ищецът имал право да изпълни против личността на ответника (manus iniectio), включително като го продаде trans Tiberium или го убие. Тези искове се давали изключително против определен длъжник (за разлика от actiones in rem). Те били много разнообразни и съвпадали със съответстващото им материално право.[22]

Във функциите на претора е влизало правото да дава actio или exceptio, но не и да създава задължения.[23] В този смисъл naturalis obligatio не са възниквали вследствие дейността на претора, те не са конституирани чрез pacta praetoria.

В Дигестите (D.50.16.108) се дефинира понятието „длъжник“ – това е този, от когото може да се изисква плащане и въпреки неговата воля.[24] Юлиан, цитирайки Марцел (D.50.17.66), пък казва, че „престава да бъде длъжник този, който получава една правомерна и неотстъпваща на принципите на естествената справедливост ексцепция“.[25]

 

2. При самото зараждане на ексцепцията като част от формулата при формуларния процес тя парализирала действието на actio[26], с който се защитавало правото на кредитора да получи удовлетворение, и била давана понякога от претора съобразно конкретния случай. Тук сам преторът въздигал в правопогасяващи или правопрепятстващи определени факти, като въвеждал изключения от правилата на jus civile.

Ексцепцията в този смисъл била особен вид преторска защита за длъжника, включвана първоначално във формулата, която не отричала изначално валидността (основанието) на иска, но привеждала някои обстоятелства (факти), които – ако се установели в процеса, го анулирали (правели неоснователен) – например принуда, страх, измама на страна по облигацията. Функцията й била да се освободи длъжникът от осъждането или то да се намали.[27]

Били познати множество такива ексцепции, като обикновено всяка носела името на съответния правопогасяващ или правопрепятстващ факт[28], но според своето действие те били два вида – перемпторни или дилаторни.

 

3. В Дигести (D.4.3.1 pr.) се казва: „Hoc edicto praetor adversus varios et dolosos, qui aliis offuerunt calliditate quadam, subvenit, ne vel illis malitia sua sit lucrosa vel istis simplicitas damnosa.“[29] Това, което е било заявявано пред претора от увредения като извършено против него с измамна цел, макар да не било скрепено с иск, но ако имало едно справедливо основание, получавало преторската защита.[30]

Също не било зачитано от претора за действително и направеното под влиянието на страх.[31] Онзи, който под влияние на страх извършел нещо, бивал възстановяван в първоначалното си положение.[32]

Времето като правопогасяващ факт е било известно на римските юристи. Преторските искове подлежали на просрочване и се погасявали след определен срок и без възражение на длъжника.[33] Много по-късно просрочието било заявявано с възражение (exceptio). Погасителната давност обаче не била известна на класическото римско право, тя се е появила по-късно, едва в правото на Византийската империя.[34]

 

4. В контекста на разглежданата тема може да се заключи, че римските юристи са възприемали като длъжник само този, срещу когото може да се изисква изпълнение на задължението въпреки волята му, той бил „обвързан с веригите на правото“. Ако подобно изпълнение не било възможно да се изиска, лицето не било длъжник.

За длъжник не се смятал онзи, за когото се установявало, че имал едно правомерно и справедливо възражение, че не дължи поради причини, погасяващи или препятстващи правото на кредитора му.

Проф. Андреев посочва, че при pactum de non petendo, което съглашение погасявало дълга, същинското погасяване всъщност се осъществявало по пътя на възражението (exceptio), а не ipso jure.[35]

В казуистично определени случаи длъжникът получавал възможност да се защити против претендираното от кредитора му право по пътя на възражението.

От гледна точка на съвременното право също важи принципът, че длъжникът е този, който е задължен да изпълни облигационното задължение, само от него може да се иска реално изпълнение на задължението и въпреки волята му – арг. от чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Трето лице може да изпълни дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника (чл. 73 ЗЗД), т.е. при задължения intuitu personae.

На въпроса може ли и днес длъжникът да отхвърли претенцията на кредитора си с възражение също следва да се отговори положително.

Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение – чл. 32, ал. 3 ЗЗД. Погасителната давност се предявява също с възражение от длъжника – арг. от чл. 120 ЗЗД.[36]

Дори само тези два примера са напълно достатъчни, за да се заключи, че длъжникът, който се позове и установи в процеса факт, препятстващ или погасяващ правото на кредитора му, се освобождава от задължението си – той не е длъжник в тесния смисъл на това понятие и от него не може да се иска изпълнение въпреки волята му.

 

5. Възражението за изтекла погасителна давност, така както го разбирам, е процесуалното средство да се откаже съдебното признаване и принудително изпълнение на едно естествено задължение поради липсата на валидно насрещно притезателно право. То почива и произтича от самия юридически факт на давността и се дава на длъжника по едно предявено за защита притезателно субективно право, за да се установи неговият „неправен“, естествен характер. Същото се упражнява в процесуален ред, но има материалноправен характер.[37] Възражението за давност не е публично преобразуващо право, което е противопоставимо на правото на иск, а е материално право на длъжника, което се противопоставя на претенцията на кредитора – право да се откаже изпълнение на задължението.[38] То не въздейства директно върху притезателното субективно право, превръщайки го в естествено право. Правото се е превърнало в естествено със самото изтичане на давността. Възражението е способът да се оповести тази настъпила в един минал момент промяна в съдържанието на претендираното право, тя да бъде зачетена и въз основа на нея да се откаже съдебната защита на естественото право. В този процесуален смисъл възражението за давност може да се приема като твърдение за факт и то е насочено към съда, а не към кредитора. Причината за това положение е, че естествените задължения не могат да се изпълняват принудително.

Ако единствено от разпоредбата, че давността не се прилага служебно, се извлича основният аргумент за това, че възражението е по съществото си потестативно субективно право, което погасява насрещното притезание, то как юридически би се обяснила правната промяна и отказът за защита на едно притезание при служебно произнасяне по въпроса на давността? Едва ли конкретна законодателна прищявка е достатъчна, за да се обоснове подобен извод.

Нашето право е познавало служебното произнасяне по давността, макар за кратко и в един-единствен случай – по вземанията между социалистически организации.[39] Явно давността е правопогасяващият юридически факт. Останалото е въпрос на предяваване и установяване на този факт – с възражение на ответника по предявен осъдителен иск, посредством предявяване на иск от длъжника[40] или служебно от съда в хипотезата на предявен иск.

 

6. Както правилно споделя проф. Венедиков[41], дали едно лице ще реши да се ползва от давността, е въпрос на негова морална преценка. Повечето автори[42] смятат, че възражението за изтекла погасителна давност представлява правопогасяващо потестативно право. Други[43], гледайки от страната на длъжника и неговото активно процесуално поведение по въпроса за давността, приемат, че естествени са само задълженията, за които не просто се е осъществил юридическият факт на изтичане на давностния срок, а само онези, по които длъжникът вече е направил възражение за давност. Трети, аргументирайки се, че погасителната давност не погасява притезанието, стигат до извода, че българското право не познава въобще естествените задължения, а материалното право на иск се свежда до това ищецът да иска от съда не само да разгледа иска, но и да го уважи.[44]

 

7. Ако периодът от време, познат като погасителна давност, поражда потестативното право в полза на длъжника да възрази, с което той внася промяна в правната сфера на кредитора, като „унищожава“ притезанието на правото му на вземане, то освен по пътя на възражението погасителната давност следва да може да се релевира и по исков път с конститутивен иск. Тъй като възражението за давност е процесуално възражение, а не извънсъдебно, то следва да се допусне, че потестативното право, предмет на възражението, следва да може да се предяви и чрез конститутивен иск. Интензитетът на търсената с подобен иск защита е достатъчен, за да бъде предвиден такъв иск – промяната би настъпила опосредено чрез съдебна проверка за съществуването на потестативното право и конститутивното съдебно решение.[45] Конститутивните искове обаче са изрично посочени и лимитирани от закона.[46] Те са numerus clausus и тяхното приложно поле е ограничено. Конститутивен иск за погасителна давност няма, защото такъв не е изрично предвиден в закона. Потестативните права се предявяват съдебно с конститутивни искове само в изрично предвидените в закона хипотези, в противен случай предявеният конститутивен иск би бил недопустим. В общия случай потестативните права се упражняват едностранно и извънсъдебно от носителя им. Възражението за давност, тъй като се упражнява с процесуално действие и има процесуален ефект, се приема да е процесуално потестативно право.[47] Всъщност то като материално право е част от защитата по същество на ответника и се предявява с възражение, с което може да се постигне отхвърляне на предявения иск, но не представлява самостоятелна материалноправна претенция, която може да се предяви по исков път.[48] Мисля, че това възражение, релевирано в процеса по предявен осъдителен иск, е възражение за факт (изтекла погасителна давност), а не е упражняване на процесуално потестативно право. Ако се приеме това становище, ще означава, че промяната в предявеното притезателно право е вече настъпила, а не е предизвикана едностранно от длъжника с възражението в процеса. Съдът, по силата само на забраната в чл. 120 ЗЗД, не може да приложи правните последици на установения в процеса факт на изтеклата погасителна давност без искане от страна на ответника (длъжник). Искането за прилагане на последиците на погасителната давност (предявено с възражението за давност) по съществото си е искане за отхвърляне на иска като неоснователен въз основа на правопогасяващ факт, установен в процеса. Единствената разлика между установяването на давността и други правопогасяващи факти е, че за прилагане на последиците от давността ответникът следва да направи изрично искане. Това в никакъв случай обаче не означава, че възражението за давност е процесуално потестативно право. Съгласен съм, че то е процесуално право, тъй като се упражнява единствено с процесуално действие, но не е потестативно. Забраната за служебно прилагане на давността от съда е поради това че въпросът е оставен от законодателя на моралната преценка на ответника. Решението, с което предявеният осъдителен иск бива отхвърлен, има установително действие – установява се съществуването на вземането и погасяването му по давност.

 

8. Има теоретични становища, а и изолирана съдебна практика, застъпващи тезата, че погасителната давност по ДОПК се прилага служебно и без да е необходимо позоваване от страна на длъжника (възражение за давност).[49] С промяната на чл. 173 ДОПК и приемането на новата ал. 2 (ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) този въпрос занапред не би следвало да предизвиква дискусии, доколкото законодателят изрично предвиди, че давността по ДОПК се прилага служебно от органите по приходите единствено при изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 ДОПК.[50]

 

9. Правото като че ли не познава случаи, при които погасяването на едно субективно право (при това без то да бъде удовлетворено) да бъде поставено в зависимост само от волята на длъжника. Ако това беше така, то би се изцяло обезсмислила идеята за притезателните субективни права. Промяната в притезателното субективно право в случая с давността настъпва с изтичането на определения в закона давностен срок и бездействието на кредитора. На волята на длъжника е предоставена единствено възможността да се позове на тази промяна и да иска прилагане на последиците й от съда, но самата промяна не настъпва нито по силата на това позоваване, нито по силата на самото съдебното решение, с което е отхвърлен предявен осъдителен иск за вземане, погасено по давност. Искането за прилагане на последиците на установената в процеса погасителна давност на практика оправомощава съда да не приложи разпоредбата на чл. 120 ЗЗД.

 

10. Нормата на чл. 120 ЗЗД е формулирана негативно[51]. Тя е забраняваща с произхождащата от това й естество императивност. Адресатът й несъмнено не са страните по дадено правоотношение, предмет на правен спор, а трето за спора лице – публичен орган, който по служба би следвало да се занимава с въпроса за давността, ако не му беше забранено подобно поведение.

До подобен извод би довело и историческото тълкуване. Член 5 от Закона за давността (отм.) изрично указва, че „съдията не може по длъжност да прилага давността, ако страната не иска да се ползува от нея“. Видна е насочеността на разпоредбата първо към онзи, който следва „по длъжност“ да приложи института на погасителната давност, и едва след това – към онзи, който има право да се позове на нея, т.е. от една страна, нормата забранява при правоприлагането служебно произнасяне по въпросите на погасителната давност, а от друга страна, но на втори план, указва на страната, която иска да се ползва от нея, да не очаква служебно произнасяне, а да се позове на давността в процеса по съответния за това начин, искайки прилагането й.

Ако нормата на чл. 120 ЗЗД липсваше в обективното ни право, то служебното начало все пак изисква оказване на съдействие на страните от съда при изясняване на делото от фактическа и правна страна – аргумент от чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК.

Въпросът за давността несъмнено е такъв както от фактическа, така и от правна страна. В този смисъл съдът следва само да съдейства на страните за изясняването му от фактическа страна – особено когато по делото са налични доказателства за това, но не и да приложи последиците му без искане на ответника, т.е. дори да установи от доказателствата по делото факта на изтичане на давността, съдът не би имал право да се позове на нея в решението си. И обратно, ако давността се прилагаше служебно, то съдът при установяването й би могъл да се позове на нея при отхвърлянето на предявения осъдителен иск, защото това попада в служебните му функции и би било несъмнено предпоставка за правилното решаване на определен спор. При решението си той би следвало да установи съществува ли предявеното право или не, погасено ли е то или все още съществува притезанието.

Забраната за служебното разрешаване на този въпрос виждам в правно-политическата преценка на законодателя. Неуместно е да се допусне толкова интензивна държавна намеса в отношенията между страните, и то особено на плоскостта на частното право. Без съмнение правилата за погасителната давност са установени в обществен интерес, но те пазят и интереса на длъжника. При служебното прилагане на давността последиците й настъпват независимо от волята на длъжника, а дори и против волята му. Диспозитивното начало в гражданското право и процес налага съобразяване със свободата на волята на страните. Законодателят е отчел това обстоятелство и е предпочел баланса между частния интерес и обществения – правилата за прилагане на давността охраняват личния интерес на длъжника, но без да застрашават обществения.[52]

 

III. OBLIGATIONES NATURALES. DE NOVATIONIBUS

1. Според проф. Новицкий[53] още в периода на Принципата се появили такива задължения, които не се ползвали с искова защита, но които все пак пораждали определени юридически последствия – естествени задължения (obligationes naturalеs). Според него за пръв път подобни задължения се споменават от Сенека като суми, които следва да се смятат за дължими на кредитора, но не могат да бъдат принудително – т.е. против волята на задължения (к.м. – С.Т.) – изискани.[54] Общоприето е, че това са задължения, за които няма иск (actio).[55] Длъжникът може по свое желание да изпълни естественото задължение, но кредиторът не разполага с никакъв иск, за да го принуди към това.[56] Въпреки липсата на иск naturalis obligatio са били действителни задължения, признати от позитивното право. Те се пораждали от същите факти, които при други случаи създавали съвършени граждански задължения, но поради особени причини (основно в личността на задължения) било невъзможно пораждането на правните последици на цивилните задължения, въпреки че все пак пораждането на задължение било нужно или поне целесъобразно.[57] Изпълнението им давало на кредитора soluti retentio, тъй като се приемало, че то не е без основание, нито е дарение. Жирар отбелязва, че те са се различавали от нравствения дълг, чието изпълнение съставлява дарение, докато изпълнението на естественото задължение е едно плащане.[58] Същият автор приема, че при изтичането на тридесетгодишната давност, която освобождава длъжника от изпълнение, не остава никакво задължение, дори естествено.[59] Единственият аргумент според Жирар, че след изтичането на давността остава все пак естествено задължение, е преживяването на ипотеката, която се погасява с четиридесетгодишна давност. Този аргумент обаче не доказва нищо, тъй като ипотеката преживява и в други случаи погасяването на дълга.

 

2. Някои автори[60] виждат връзката между облигацията и морала да се разкрива най-чисто в концепцията за naturalis obligatio. Според тях по времето на Рим понятието се е ползвало най-често за да означи задълженията, произтичащи от сделките с някои неправоспособни по римското право – naturalis obligatio се e пораждало при задължения на роби, омъжени жени, деца под властта на pater familias. Също така естествени задължения са се пораждали при сключването на nuda pacta[61] и при capitis deminutio minima.[62] Естественото задължение се e появявало при всеки случай, когато е липсвал правен дълг, но моралът или нуждата на оборота са налагали императиви за изпълнение. От момента, в който някой е изпълнел нравствено задължение (изцяло или частично) или е обещаел да го направи, правото се намесвало и трансформирало морално императивното в правно задължително. Смята се, че правото в този случай е виждало изпълнението така все едно е изпълнен съществуващ валиден правен дълг.[63]

Други автори[64] приемат, че тези задължения са се развили изключително в обичайното право, като са създали цяла междинна категория задължения, стоящи между obligationеs civiles, снабдени с пълни юридически последствия, и изцяло нравствените задължения, които са били въобще извън предела на правното регулиране.

 

3. Проф. Венедиков[65] смята, че в класическите текстове, свързани основно с актове на подвластни лица, доколкото се касае за задължението на extraneus към подвластен, naturalis obligatio е било понятие непознато, като отрича възможността естествени задължения в разглежданите случаи въобще да са съществували. Единственото изключение, в което се споменават те, според него е текстът на D. 44.7.14[66], който текст в частта за естествените задължения е според него несъмнено интерполиран поради увлечението на компилаторите от симетрията – щом за едната страна са възниквали естествени задължения, то и за другата е следвало да възникнат същите. Плащането им не се е смятало нито за изпълнение без причина, нито за дарение. В Юстиниановото право, изтъква авторът, естествените задължения са се схващали като задължения с всички правни прояви на обикновените граждански задължения, с една-единствена разлика: кредиторът не е разполагал с иск против длъжника. Уточнява се, че за да може естественото задължение да се нарече въобще задължение в правния смисъл на думата, следва да се приеме, че понятието задължение не е свързано с принуда – нещо, което според проф. Венедиков е неправилно.[67] Въобще в Юстиниановото право naturalis obligationes са разнородна маса – те нямат нито общи начала, нито представляват единно понятие с еднакви последици.[68]

 

4. Друго било обаче положението, отнасящо се до задълженията, възникващи за контрахиращия подвластен. Тук проф. Венедиков разграничава тези задължения и тяхното действие според подвластния, в чиято сфера те възникват, като стига до заключение, че от стигналите до нас класически текстове може да се каже, че само робът е дължал naturaliter. В случаите, в които текстовете говорят за естествени задължения от акта на поемане на задължението, не се пораждал иск пряко срещу задължения, но въпреки това имало достатъчно добре изразени правни последици на подобно задължение – платеното в изпълнение на такова задължение от лице, което е могло да изпълни, не е могло да бъде искано обратно.[69]

 

5. За класическите юристи естественото задължение вероятно не било обаче задължение в юридическия смисъл на думата, защото най-малко то не било скрепено с пряк иск (actio) към естествено задължения. Поради това по-скоро се приемало, че задължение в подобни случаи въобще няма[70], а споменаването на естествените задължения е плод на неправилната употреба на юридически термин, за да се означи едно фактическо положение. Тези задължения представлявали по-скоро факти, а не право.[71]

Юридическите последици на тези задължения едва ли да са били еднакви за всички тях. И тук, както и в редица други случаи, римските юристи са подхождали твърде казуистично, уреждайки определени правни казуси. Поради това е много трудно като че ли да се говори за някакъв установен общ принцип. И все пак изпълнението на едно естествено задължение се смятало за действително изпълнение (а не за donatio), макар и не на юридическо задължение, и поради това в определени случаи било недопустимо да се иска обратно платеното – condictio indebiti в такива случаи не бил даван на платилия[72]. Това всъщност е и най-очевидното следствие на естествените задължения, поне що се съди от фрагментите, достигнали до нас.[73] Едва ли изпълнението на едно естествено задължение – най-често плащане, да се е схващало обаче като погасяване на юридически дълг. Това схващане би било твърде пресилено и крайно. По-скоро тук е виждана една справедлива и основателна причина за престацията, поради което тя не е подлежала на връщане.

 

6. Естествените задължения, както беше казано вече, получили развитие при поемане на задължение от подвластните членове на римската фамилия[74] и основно от робите. Вероятно възникването и развитието им е свързано с пекулия, но днес пълна реконструкция едва ли е възможна.

В Дигестите (D. 14.6.9.5 и D 14.6.10) се казва по отношение на погасяването на заемите, получени от подвластни членове на фамилията, че „solvendo non repetunt quia naturalis obligatio manet“.[75] Посоченото правно решение касае поръчителите за дълга на подвластния, но няма никакво съмнение, че ако подвластният син е платил доброволно своя дълг, то той не е имал право да иска обратно платеното дори когато е платил изцяло или частично не като filius familias, а вече като pater familias. Сенатусконсултът не се е прилагал и в случаите, при които pater familias е започвал да изплаща дълга на подвластния син, тъй като се е приемало, че плащането представлява одобрение на получения от него (подвластния) заем.

Подобно решение се открива и в случаите, при които роб е поемал задължение. Той не можел да иска обратно платеното дори ако е платил след освобождаването си от робство (D.12.6.13.pr.).

 

7. За класическите юристи без съмнение естественото задължение не било задължение в юридическия смисъл на думата, по-скоро то описвало едно фактическо положение, отколкото да се отнасяло към задълженията по jus civile. Затова Улпиан[76] казва, че с този термин често се злоупотребява.[77]

Противопоставянето на civiliter и naturaliter било присъщо за римското правно мислене. Така например се противопоставяли и естествените плодове на гражданските.[78]

 

8. Проф. Андреев[79] прави уточнение, че естествените задължения се поемали така, както се поемали цивилните задължения, т.е. те произлизали от същите или подобни юридически факти. Разликата била в това, че естествените задължения не били скрепени с actio за разлика от цивилните.

В римското право по-скоро естествените задължения се пораждали директно като такива, а не ставали естествени впоследствие.[80] Обратното – едно задължение, за което кредиторът не е имал иск, понякога е могло да бъде превърнато в цивилно със съгласието на длъжника.

 

9. Проф. Венедиков[81] смята, че естествените задължения са могли да бъдат новирани (чрез което ставали граждански), а също и компенсирани.

Тъй наречената новация на естествените задължения в класическото римско право – заместването на едно естествено задължение с гражданско – проф. Венедиков обяснява с понятието за причина.[82] Той поставя под съмнение в този случай употребата на понятието „новация“ като чисто класическо понятие, като приема, че става дума за интерполиране. Но уточнява, че дори в действителност ползваният термин да е бил „новация“, то употребата му би могла, както и тази на naturalis obligatio, да е per abusionem. Вероятно е търсена сходна правна фигура, на която това заместване да бъде оприличено.[83] Единствения ефект от подобна „новация“ проф. Венедиков вижда в невъзможността на иска за изпълнение на едно „новирано“ задължение да се противопостави exceptio doli.

 

10. Проф. Андреев[84] при разглеждането на transcriptio a re in personam прави извод, че по този начин едно естествено задължение се превръщало в задължение по литерален контракт, което било снабдено с цивилноправна акция със съгласие на длъжника. Направено е заключение, че всички естествени задължения могли да бъдат новирани, компенсирани и гарантирани с поръчителство.[85] Ипотеката, залогът и поръчителството са пораждали иск, когато са се отнасяли до естествено задължение.[86]

 

11. Проф. Апостолов[87] пък споделя, че „в късния период на римското право към естествените задължения са били причислявани твърде разннообразни по своята същност случаи, които не биха могли да се подведат под една единна обща идея“. Действията, които естествените задължения са пораждали в отделните случаи, едва ли да са били абсолютно еднакви. Именно тази разпокъсаност и казуистичност неминуемо е дала своето отражение при формирането на правото на новото време. Още повече, тъкмо класическите случаи на naturalis obligatio не са се запазили.

 

12. Изводите, които могат да бъдат направени на база на изложеното по-горе, са следните:

Римското право е уреждало твърде казуистично както пораждането, така и правното санкциониране на естествените задължения; поради това е трудно при тях да се говори за някаква обща идея и принцип на уреждане на правните последици, които са имали. Реконструкцията им днес е трудна. Налице са доказани интерополации в текстовете, които ги уреждат.

Те са описвали по-скоро фактически отношения, основани на справедливостта, а не отношения по цивилното право, поне що се отнася до класическите фрагменти. Тяхното правно действие е възприето независимо от каквато и да било връзка с действието на юридическото задължение. Основанията на естествените задължения не могат да бъдат открити въобще в понятието задължение, така както то е схващано от римските юристи. Естественото задължение, особено в класическото право, не е било задължение. То е било едно фактическо обвързване, една справедлива и основателна причина да се изпълни, наложено от ежедневния живот в древността, основно поради разпространението на пекулиума.[88] В този смисъл кредиторът е могъл да разчита, че естественото задължение ще бъде доброволно изпълнено, поради това че неизпълнението на подобно задължение е отваряло възможността за отговорност на господаря или на pater familias, което положение не е било желано от „естествено обвързания“.

Ако при изпълнението на естествените задължения, които юридически погледнато са недействителни правни задължения, все пак има причина за изпълнение и фактическа обвързаност, поради което най-често те са бивали изпълнявани и се е отказвало връщане на платеното по тях, то при нищожните задължения никакви неизгодни последици за длъжника не е имало. Изпълнението на едно естествено задължение било приемано за действително изпълнение (а не за дарение) и не било допустимо да се иска обратно платеното. Действията на естествените задължения са били обаче твърде различни, за да може да се извлече един валиден за всички общ принцип на тяхното правно санкциониране, освен може би този на solutum repeti non potest.

Естествените задължения обикновено се пораждали директно като такива, а в определени случаи и от същите или подобни юридически факти, от които са се пораждали и задължения по частното право, но не били скрепени с actio. Класическото римско право не познавало погасителната давност; поради това не са се пораждали и не са били уредени естествени задължения от погасени по давност вземания.

Едно естествено задължение при определени условия и със съгласието на длъжника е могло да бъде превърнато в задължение по jus civile, но също и да остане естествено задължение (D.46.2.1.pr.).

Не било важно какво е било задължението – естествено или гражданско, нито как е било поето, важно било новото задължение да обвързва длъжника – било граждански, било естествено, например когато пупил без разрешение на своя настойник е стипулирал (D.46.2.1.1.).

Едва при кодификацията на Юстиниан естествените задължения добиват известен юридически смисъл, който може да се открие и днес. В Юстиниановото право тези задължения добиват и една широкообхватност и приложимост при редица случаи.

 

13. Под влиянието на Pothier френският Граждански законник възприема идеята за естествените задължения, така както тя е дадена от Юстиниановото право. Естествено, от кръга на naturalеs obligationеs в модерното право отпадат задълженията на подвластните и робите, т.е. точно класическите случаи.[89] И в модерните правни системи на тези задължения и съответстващите им права следва да се признае действие soluti retentio – правото да се задържи доброволно изпълненото.[90]

 

14. Проф. Диков[91], изтъквайки, че давността засяга материалноправната възможност да се иска изпълнението на едно задължение, а не процесуалното право на сезиране на съда с искане за осъждане, твърди, че давността засяга само правото на кредитора да осъществи принудително правото си. От това се прави изводът, че засегнатото от давността задължение се превръща от гражданско в естествено.[92] Естествените задължения, смята проф. Диков[93], имат своето основание в обективното право, следователно те също са правни задължения, но с една особеност – имат по-слаб ефект, понеже са лишени от правото на взискване.[94]

 

15. Според проф. Калайджиев[95] естественото задължение е много близо до правния дълг – то е било или ще стане правно задължение, което съответно е било или ще бъде снабдено със съдебна защита (к.м., С.Т.).

Разликата между изпълнението на едно естественото задължение и изпълнението на нравствен дълг[96] същият автор вижда в това, че изпълнилият едно естествено задължение не може да иска обратно даденото, дори и да не е знаел, че задължението му няма правен характер, докато изпълнилият нравствен дълг няма право да иска връщане на даденото само ако съзнателно е изпълнил. Тези изводи следва да бъдат подкрепени. Нравствените задължения са задължения, които никога не са имали юридически характер. Те са задължения между физически лица и нямат силата на правни основания, въз основа на които дадено лице да е длъжно, а друго лице да има право да иска престиране. Изпълнението на нравствен дълг също не е по необходимост дарение, иначе не би било нужно установяването на подобно правило (чл. 55, ал. 2 ЗЗД), тъй като дарението е правно основание. [97]

 

15 bis. Естествените задължения обикновено получават една много интензивна социална санкция; поради това те често се изпълняват доброволно без въобще да се налага прибягване до правна принуда. Негативната реакция към неизпълнението на едно естествено задължение, изразяваща се обикновено в порицание и осъждане от отделните членове на социалната група поради отклонението на поведението на отделния член от социалните очаквания на групата, е от естество да „принуди“ длъжника към едно „привидно“ доброволно изпълнение на юридически недължимото, което обаче е наложено като модел за поведение в групата. Това правило е валидно с особена сила в по-малки и затворени общности. В този смисъл исковата защита на едно субективно право и неговата юридическа санкция въобще са две съвсем различни правни явления, като понякога интензитетът на неюридическата санкция е дори осезаемо по-принудителен за длъжника по едно естествено задължение от юридическото санкциониране на поведението му. Обяснението на този феномен трябва да се търси определено извън пределите на правото или поне не само в рамките на юридически задължителното.[98]

 

16. Съвременното право, както беше споменато в началото, дава на естествените права една ограничена материалноправна защита и санкция. Длъжникът, изпълнил доброволно свое естествено задължение, няма иск за неоснователно обогатяване срещу кредитора си, дори и да не е знаел, че дълът му не е правно задължение.[99]

Юридическото задължение е мяра за дължимо поведение, чието изпълнение се гарантира с правна принуда.[100] Принудата обикновено е пряка. Без принудата (санкция) липсва същинско юридическо задължение. При естествените задължения юридическата санкция е непряка, тя се осъществява само по пътя на soluti retentio. Основанието за тяхното изпълнение е оставено на волята на длъжника. Юридическото задължение, по което погасителната давност е изтекла, се превръща от задължение за изпълнение в право на изпълнение – то губи характера си на същинско юридическо задължение.[101] Носителят на погасеното по давност субективно право е длъжен да търпи новосъздаденото положение – той може да очаква изпълнение, но не и да го изиска принудително.

Връзката между погасеното по давност притезателно субективно право и естественото задължение е особена. Тя не е типичната корелативна връзка между субективно право и правно задължение. Юридическите задължения могат да бъдат изпълнени доброволно и принудително. В случая възможността за принудително изпълнение липсва. Субективното право е „голо право“, което не е скрепено с принуда. Срещу него стои задължение, чието изпълнение може да бъде само доброволно. Но веднъж изпълнено доброволно, платеното не подлежи на връщане. Правото на доброволно изпълнение, в което юридическото задължение се е превърнало, също не получава юридическа защита, подобно на погасеното по давност субективно право. В тази ситуация правото гарантира по специфичен начин както погасеното право, така и естественото задължение. В този смисъл връзката между тях има юридически характер.

Естествените права не са снабдени с иск за съдебната им защита. Тиулярят на такова право има иск в пубичноправен смисъл, но не и в материалноправен. Ако носителят на едно естествено право го предяви за защита пред съд и ответникът посредством възражение се позове на факти, доказващи естествения характер на предявеното право, съдът ще отхвърли иска поради неоснователност – липса на изпълнимо притезание. Естествено право е всяко право, което не може да се реализира по принудителен ред, но осъществяването му е допустимо и дължимо при доброволно изпълнение.[102] Срещу едно естествено право може да стои само естествено задължение, един дълг без отговорност за неизпълнение.[103]

Изпълнението на едно естествено задължение е оставено на волята на длъжника – срещу него не може да бъде принудително изискано изпълнение на задължението. Но той дори да не е съзнавал естествения характер на задължението си и погрешно да го е смятал за правен дълг, не ще има иск за връщане на даденото, т.е. грешката в характера на самото задължение не е правно релевантна.[104]

В този смисъл може да се направи извод, че само притезателните субективни права могат да се превърнат в естествени. Такива са всички погасени по давност вземания, както и изпълнимите, но неизискуеми вземания – последните все още не са снабдени с притезание.[105]

 

17. Мисля, че нашето действащо право не познава естествени задължения, които директно да се пораждат като такива, макар в по-старата правна литература да се сочат подобни случаи.[106]

За разлика от римското право, съвременното право изхожда като че ли от една по-ясна и абстрактна концепция при уреждането на естествените задължения и техните последици. Естествените задължения са само тези, които в един минал момент са били правни задължения или които в един бъдещ момент ще станат такива, т.е. такива, на които в един минал момент е съответствало насрещно притезание или които все още нямат валидно насрещно притезание. Правната санкция на естествените задължения е в принципа да се допусне задържане от кредитора на доброволно изпълненото без възможност за кондикцирането му от платилия.

За римското право, както вече беше посочено, с естествените задължения по-скоро са се свързвали само фактически състояния. От позицията на действащото право, и в частност на погасените по давност вземания, може да се постави въпросът представлява ли въобще изпълнението на един естествен дълг погасяване на задължение в юридически смисъл? Какво се погасява с доброволното изпълнение на едно погасено по давност вземане?

Щом със самото изтичане на давността притезателното субективно право се превръща в естествено право и то не може да бъде изпълнено против волята на длъжника (естествено, ако той възрази в процеса за изтекла давност), тъй като е погасено притезанието му, може да се направи извод, че изпълнението на едно погасено по давност вземане не представлява същинско погасяване на задължение в тесния юридически смисъл на понятието, а по-скоро е едно квазиюридическо изпълнение (даване, погасяване), основано на справедлива кауза (iusta causa) кредиторът да получи дължимото, без срещу него да има иск за връщане на неоснователно получено.[107] В този смисъл даденото не е дадено въобще без основание (дори схващано най-общо като iusta causa) и поради това не подлежи на принудително връщане. Изпълнението на естествено задължение не е и дарение. Ако на изпълнението на естествено или нравствено задължение се гледа винаги като на дарение, би се стигнало при определени случаи до нетърпими резултати.

В този случай мисля, че длъжникът доброволно поставя своето морално възприятие за почтеност и справедливост над това, което му разрешава като поведение гражданският закон. Но ако той не е знаел, че изпълнява естествен дълг и го е изпълнил доброволно, то тогава законът налага своята мяра за справедливост над тази на длъжника и постановява, че той няма право да иска обратно платеното именно защото справедливостта налага това решение.

Това показва за пореден път, че правото никога не бива да оставя онази мяра за справедливото и доброто, заложена изначално в него, колкото и да са разтегливи и променливи тези морални величини през различните епохи. Само спазвайки и изпълвайки тази мяра със съдържание, правото може да претендира да бъде регулатор на отношения. Разглежданият случай е такова олицетворение на принципите на справедливост и добросъвестност в правото.

 

18. Някои автори правят интересно заключение по повод съществуването на naturalis obligatio в съвременните правни системи.[108] Приема се, че там, където правото не може (или не трябва – б.м. –С.Т.) да наложи изцяло регулативната си функция, то трябва да се самоограничи чрез a posteriori ратифициране и признаване на такива инструменти като naturalis obligatio и т. нар. „open norms“ – например такива бланкетни диспозитивни норми, които уреждат добросъвестността, грижата на добрия стопанин, злоупотребата с право и т.н. Само като се ограничи по този начин, правото би могло да навлезе в нови юридически територии.

 

19. В контекста на разглеждания проблем новацията по римското право е представлявала прекратяване (погасяване) на един дълг по пътя на замяната му с друго задължение, което е могло да бъде както цивилно, така и естествено[109], т.е. когато на основание на предходния дълг се установява един нов, и то по начин, че предходният се погасявал (D.46.2.1.pr.). В класическото право новацията е възможна само когато предметът на старото и новото задължение е еднакъв. Уредбата й в Дигестите отново показва типичната казуистичност на класическото римско право.

Старото задължение е могло да има както характера на гражданско, така и на естествено (D.46.2.1.1.). Новацията обикновено се обличала във формата на вербален договор – новационна стипулация, включително т. нар. титулирана стипулация, която указвала на причината за поемане на новото задължение.[110]

Новация е съществувала само тогава, когато се имало предвид старият дълг да се замени с нов. Ако страните не са имали предвид това, са възниквали две задължения – т.е. старият дълг не се е погасявал (D.46.2.1.2.) Нужно било следователно да има указана връзка между стария дълг и новото задължение. Това дава основание да се смята, че „новационната“ стипулация е нужно винаги да бъде титулирана.

Новото задължение е трябвало да съдържа aliquid novi, който да го отличава от старото. Стипулацията, извършена само с указване на нов срок, се приемала за новация, но не било възможно да се предяви иск от новата стипулация незабавно преди изтичане на срока (D.46.2.5.). Сключвала ли се е стипулация за вече съществуващ дълг, длъжникът е отговарял занапред по стипулацията и само въз основа на нея (D.46.2.6.1.).[111]

 

20. По отношение на субективната възможност за новация в Дигестите е разгледан интересен случай: този, комуто правомерно е могло да бъде платено едно задължение, е можел и да новира (чрез стипулационната форма, б.м. – С.Т.) същото. Изключение е представлявал случаят, при който стипулацията е била във формата: „Обещаваш ли да платиш на мен или на Тиций?“. В случая Тиций не е могъл да бъде страна по новация (чрез една следваща стипулация, б.м. – С.Т.), въпреки че е имал право да получи плащане по първата стипулация (D.46.2.10.).

Чак Юстиниановото право поставило изискването познато ни сега като animus novandi. Било нужно да се установи, че страните са имали намерение да новират задължението, макар и това да не е следвало да бъде указано изрично по определен ред (CJ.8.41.8).

 

21. Въпреки че модерната новация е базирана на класическата, между тях има съществени разлики, които няма да бъдат разглеждани тук.[112] Както правилно отбелязва обаче проф. Апостолов[113], ако се държи сметка именно за различията между римската novatio и съвременната новация, ще стане ясно, че това, което е вярно за новацията по римското право, не е по необходимост и винаги вярно и за съвременната новация.

Вече беше посочено по-горе, че класическата римска новация е познавала новирането както на естествени, така и на граждански задължения. Нововъзникналото от новацията задължение също е могло да обвърже длъжника било граждански, било естествено. Все пак винаги трябва да се държи сметка за факта, че римското право при тези случаи не дава един общовалиден правен принцип.

От казуистично уредените в класическото римско право случаи на новиране на естествени задължения, което ги снабдявало с actio, както и в частност от transcriptio a re in personam, не може да се направи принципен извод, за да се обоснове абстрактно и генерално допустимостта за новиране на естествените задължения в съвременното ни право, особено що се касае за погасените по давност вземания, тъй като класическото римско право не е познавало давността и съответно не е уреждало нито последиците на изпълнение на погасено по давност вземане, нито конкретно новирането на подобни задължения.

 

22. В съвременното гражданско право възможността да се новира едно естествено задължение (например едно вземане, погасено по давност) е спорна.

И в чужбина, и у нас мнозина автори приемат, че естествените задължения могат да се новират.[114] Това схващане се аргументира основно със съображението, че новацията представлявала (или поне много наподобява, б.м. – С.Т.) плащане.[115]

У нас проф. Кожухаров[116] и проф. Калайджиев[117] аргументират по идентичен начин възможността едно естествено задължение да бъде новирано. Per argumentum a fortiori се прави извод, че щом едно погасено по давност (чл. 118 ЗЗД) вземане (корелат на естествено задължение) може да бъде валидно платено, то с още по-голямо основание следва да се приеме и допустимост на новирането на такова задължение. Същото приема и проф. Русчев[118] с аналогична аргументация, като добавя, че позоваването на изтеклата погасителна давност е въпрос на упражняване на субективно право на длъжника, но щом той има възможност да се позове на давността или да не го стори, то по същия начин длъжникът може по съгласие с кредитора да новира естественото си задължение, като го превърне в изискуем правен дълг. Мисля, че допълнителният аргумент, който изтъква авторът, отново препраща към предходния – който може да плати едно естествено задължение, би трябвало да има право и да новира същото.

Повече от ясно е, че новацията не представлява плащане в смисъла на изпълнение на поетото задължение. Разликата между двете според мен е съществена. Подновяването на дълга няма същото практическо значение като плащането (изпълнението). Еквивалент на изпълнението може да бъде само това, което удовлетворява не само количествено, но и качествено интереса на кредитора. Принципът е, че той не може да бъде принуден да приеме нещо, различно от дължимото – чл. 65, ал. 1 ЗЗД.[119] В качествено отношение новацията не удовлетворява интереса на кредитора, тъй като тя само заменя едно задължение с друго, погасявайки старото задължение.

 

23. Прихващането (компенсация) с естествено задължение е възможна само ако то е могло да се извърши докато вземането не е било погасено.[120] Компенсацията предполага насрещни изискуеми и еднородни задължения. Тя е едностранно изявление на едната страна, отправено до другата. Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.

Явни и съществени са разликите между компенсация и новация. Може да се приеме – както твърди и проф. Калайджиев – че прихващането е сурогат на изпълнението. Поради съществените разлики между него и новацията мисля, че новацията не е по съществото си заместител на изпълнението, макар и в случая с новирането на естествено задължение да може да се обоснове в определена степен интересът на кредитора от подобна новация.

 

24. Като че ли най-съществените аргументи за обосноваване на тезата, че естествените задължения могат да се новират, се извличат посредством аргумента за по-силното основание от това, че естественото задължение може да бъде платено (изпълнено) и щом като това е така, то може да бъде с още по-голямо основание новирано. Дали всъщност този аргумент е достатъчен и дали той е правилен?

Валидността на този аргумент – комуто е позволено по-голямото, нему е позволено и по-малкото – невинаги е вярна. Той може да се прилага единствено в случаите, когато разликата между сравняваните състави е чисто количествена, а не качествена.

В разглеждания случай не се касае за количествена разлика, а за качествена. Новацията несъмнено не представлява изпълнение – тя погасява едно задължение, като на негово място обаче възниква ново, без да е удовлетворен интересът на кредитора от реалното изпълнение на старото задължение. Дали новото задължение ще бъде изпълнено, погасено по давност, новирано отново – към момента на новацията това няма как да бъде установено, т.е. не е ясно (както всъщност и при старото и погасено с новацията задължение) дали кредиторът ще бъде удовлетворен. На новацията не е присъщ само един погасителен ефект, какъвто има изпълнението, затова приравняването на двата института е неуместно. Новацията, освен да погаси едно задължение, има за основна своя цел и да породи едно валидно ново задължение на мястото на погасеното, т.е. има една неразривна връзка между правопогасителен и правопораждащ ефект на новацията. Не е достатъчно нито само да се погаси старото задължение, нито само да се породи ново, за да е налице новация.

Дали нововъзникналото от новацията задължение ще задоволи интереса на кредитора, като бъде изпълнено – защото никой няма интерес от поемане на самото задължение, а от неговото реално изпълнение – е същественият въпрос, който прокарва разделителната черта между новация и изпълнение.

Кредиторът има интерес от реалното изпълнение; именно затова принципът на реално изпълнение на поетите облигационни задължения е залегнал в закона. Само реалното изпълнение или допуснатите от закона негови сурогати имат качеството да задоволят интереса на кредитора. Поетото с новация ново задължение с нищо не допринася пряко този интерес да бъде задоволен.

При компенсацията е налице донякъде задоволяване на интереса на кредитора – с прихващането и неговото насрещно задължение към длъжника се погасява до определения в закона размер. Поради това може да се приеме, че компенсацията в известна степен прилича на изпълнението и е негов сурогат. За новацията обаче това не важи.

 

25. Законът не разрешава нито едностранното новиране, нито datio in solutum без съгласието на кредитора именно защото защитава реалното изпълнение и допуснатите от закона негови заместители – например договорната компенсация. Тъй като защитава принципа на реално изпълнение, той допуска по едностранно изявената воля на задължения да породи последици само това, което задоволява пряко интереса на кредитора, но не интереса му въобще, а само интереса му от изпълнението на поетото задължение, и то отново в границите, които определя законът – нито повече, нито по-малко. Длъжникът може да се освободи от обвързаност без съгласието на кредитора само като изпълни задължението си или като упражни уредено от закона съответно потестативно право.[121]

 

26. Прилагането на аргумента за по-силното основание в случая не е достатъчно, за да обоснове валидността на твърдението, че естествените задължения, поради възможността да бъдат изпълнени, могат да бъдат и новирани с по-силно основание. Освен че е недостатъчен, този аргумент според мен води и до изцяло погрешен извод.

В правото качествените прилики между две правни явления са по-скоро изключение, отколкото правило. Поради това цитираният аргумент следва да се прилага изключително пестеливо – обикновено той води до погрешни правни съждения, както е в случая.[122]

 

27. Споделя се, на следващо място, че естественото задължение било достатъчна novandi causa.[123] Проф. Русчев приема, че е налице задължаване за друго – т.е. aliquid novi, когато едно право, чиято претенция е обезсилена (поради изтеклата давност – б.м. – С.Т.), бъде заменено по волята на страните с едно съвършено, търсимо по исков път задължение.

Ако се тълкува stricto sensu чл. 107 ЗЗД за конкретния случай, може да се направи извод, че подновяването на задължението с договора за новация води и до подновяване на съответстващото му право, такова каквото то е било преди новацията.[124] Мисля, че е невъзможно с новацията да се поеме едно ново задължение с друго правно качество на мястото на старото естествено задължение и само поради това да настъпи качествена трансформация и в съответстващото му право, като то придобие качеството на едно ново субективно притезателно право. Или, казано иначе, няма как новацията да „прикачи“ на едно погасено притезателно право ново притезание.

Отказът от давност, за който ще стане дума по-долу, също не е възможно да „прикачи“ отново притезанието на погасеното вземане. Естественото право остава такова и след отказа от давност, но то получава съдебна защита по желание на длъжника. Съмнявам се новацията да е от естество да направи това, което не би могъл да направи сам по себе си отказът от давност. Изводът, който се налага, би могъл да е, че щом отказът от давност не може да „възкреси“ притезанието, това не може да стори и новацията на естественото задължение.

Нито animus novandi, нито свободната воля на страните да новират естествения дълг са от естество да породят тази качествена промяна в правото, защото в случая именно целта на обективната новация е отпадналото притезание да се новира, да се „създаде“ по волята на страните едно съвършено ново субективно право, и то на мястото на естественото такова, като го замести. Притезанието като съдържателно качество на едно определено притезателно субективно право се погасява по силата на законовата разпоредба – чл. 110, чл. 111 ЗЗД. „Възкресяването“ му по волята на страните чрез новация, която има единствено тази цел, ми се струва невъзможно. Няма съмнение, че едно ново задължение между същите страни може да бъде учредено като същинско и пълноценно юридическо задължение дори когато по-рано съществуващото задължение е погасено по давност. Това съглашение обаче не представлява новация; поради това кредиторът следва да докаже, че при поемането на задължението на длъжника е било напълно известно, че старото му задължение е погасено по давност. Намерението на страните за новиране на погасения стар дълг в случая е правно ирелевантно – новационната форма, независимо от намерението на страните, няма да доведе до възникване на валидно ново задължение. Когато се новира погасено по давност вземане между същите страни, новото задължение няма правно действие, тъй като най-често то ще се окаже безпричинно. Друг е въпросът дали при определени условия не може да се приеме, че в този случай длъжникът се отказва от давността или от възражението си (което така или иначе може да се предяви валидно само в процес).

 

28. Мисля, че наличието на едно естествено задължение не е достатъчна кауза за новацията.[125] Правните задължения са част от съдържанието на правоотношението. Правоотношението в коментирания контекст е правната връзка между равнопоставени правни субекти, възникваща въз основа на правните норми и от конкретен юридически факт, която се състои от субективни права и правни задължения. Чрез правното отношение се свързват в единство субективното право и правното задължение, което му съответства.[126] Субективните права и правните задължения в случая имат битието си единствено в правното отношение, те не съществуват независимо и извън него. Извън правното отношение има фактически отношения, които правото охранява или санкционира по един или друг начин. Такива отношения може да са имали правен характер в един минал момент или никога да не са имали такъв, а да са основани на морала и добрите нрави.

 

29. Без съмнение естественото задължение, както и естественото право не са съответно пълноценни правни задължения и субективни права, т.е. те не са и не могат да бъдат съдържание на правни отношения, но от това не следва, че правото не им дава никаква регулация. Няма облигационноправно отношение, в което на едно пълноценно субективно право да съответства естествено задължение, нито такова, при което на едно естествено право да съответства едно пълноценно правно задължение. В този смисъл връзката, при която на едно естествено право съответства естествено задължение, не е правно, а фактическо отношение, което по разбиранията на законодателя за морално и справедливо получава и съответна юридическа санкция. Правото обикновено охранява или санкционира една такава връзка дотолкова, че забранява кондикцирането на платеното в изпълнение на едно естествено (или нравствено) задължение, но не повече. Решението, както беше казано, е по-скоро по морални, отколкото по правни причини, а и не е никак ново.

 

30. Предпоставка за новацията е наличието на едно предшестващо правоотношение.[127] Само в едно валидно правоотношение може да съществуват права и задължения в тесния юридически смисъл. Ако правоотношение липсва, то следва, че новацията е нищожна поради липсващ предмет и основание – чл. 26, ал. 2 ЗЗД.[128] Липсва ли основната предпоставка за новиране, новацията е неосъществима. Обективната новация на естествени задължения, които и след новирането си остават естествени, ми се струва лишена от всякакъв правен и житейски смисъл.

По нашето действащо право новацията е договор. Като такъв, за нея ще са приложими общите разпоредби за договорите, включително тези за нищожност и унищожаемост.

Разпоредбите, уреждащи погасителната давност, несъмнено са от императивен порядък, т.е. всяко съглашение, което противоречи на закона или го заобикаля, би следвало да е нищожно – аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

С новирането на едно естествено задължение не се постига (а и едва ли се цели) в общия случай нещо по-различно от „възкресяване“ на погасеното по давност притезание на съответстващото му вземане, т.е. до придаването на един правен характер на естествения дълг по съгласие на страните. Това, от своя страна, много наподобява на удължаване на давностния срок[129], което съглашение е недействително – чл. 113 ЗЗД.

Въпреки че не е съглашение, което пряко урежда удължаване на давностния срок, смятам, че новацията на едно естествено задължение е съглашение, което реално постига същия забранен правен резултат. Като такова съглашение то евентуално би могло да заобикаля закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).

Без съмнение, за да има подновяване, е необходимо наличието на animus novandi. Намерението за новиране на стар дълг и заместването му с нов трябва да е общо. Не е достатъчно нито само намерението на кредитора да новира, нито само това на длъжника. Иначе съгласие за новиране – ако отсъства това общо намерение – ще липсва. Новацията в този случай би била нищожна поради липса на съгласие за новиране – чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

В този смисъл донякъде може да се подкрепи тезата на проф. Калайджиев, че при новацията като че ли не може да се отдели основанието от намерението за новиране. Общото намерение за новиране е основание за новацията, но при условие че съществува правоотношение, което да бъде новирано, т.е. валидно правно задължение.

 

31. В действащия ЗЗД за разлика от ЗЗД (отм.)[130] липсва разпоредба, че подновяването не се предполага. Въпреки това то трябва да се изведе от уговорките на страните на основание чл. 20 ЗЗД. При спор дали е налице новация или не, страната, която се позовава на новацията, следва да я докаже по общите правила на ГПК.[131]

Ако се твърди, че новационното съглашение е без основание, ответникът, при действие на презумпцията на чл. 26, ал. 2, изр. посл. ЗЗД, ще следва да докаже защо липсва кауза.[132] Липсата на кауза за новацията като отрицателен факт ще се докаже с наличието на положителен факт, който категорично изключва отрицателния. Каузата на новацията донякъде се припокрива с общото намерение за новиране. Ответникът ще следва да докаже естествения характер на задължението, което е новирано, както и намерението си да потвърди един естествен дълг или да поеме съвсем ново задължение към кредитора, но не с основание в новацията.[133]

Изводът, които се налага, е един: новацията на естествен дълг, с който същият се превръща в правно задължение, е недействителна – обикновено това е поради липса на основание или липса на възможен предмет (чл. 26, ал. 2 ЗЗД).

Становищата, подкрепящи възможността за новирането на задължение, погасено по давност, струва ми се, имат за своя обща отправна точка схващането, че давността е преди всичко субективното право да се възрази, а промяната във вземането настъпва едва с възражението за изтекла давност.[134]

Възможността за обективна новация на едно естествено задължение се прави с уговорката, че „за разлика от общия случай на новация, тук липсва стар дълг, който да бъде погасен“.[135] Аргумент в подкрепа на тезата се търси в достатъчната novandi causa – съществуването на естествено задължение. Самото съществуване на естествения дълг не е достатъчно основание за новация, както вече беше уточнено. Липсата на валидно съществуващ правен дълг не може да се замести с намерението на страните да го новират, което отчасти се покрива с каузата на новационния договор. Погасителната давност е погасила притезанието, останало е едно естествено право – липсва правно задължение, а липсва ли такова, новацията няма място. Може страните да сключат ненаименован договор, който отново не би могъл дефинитивно да има погасителен ефект към старото задължение, но да поражда ново такова. А че едно подобно съглашение не би имало погасителен ефект, е повече от ясно, тъй като старото вземане е вече погасено по давност. Каузата на това ново съглашение не би могла да бъде novandi поради липсата на валидно старо правоотношение въобще, т.е. тук за заместване на един дълг с друг не може да се говори. Няма правен способ едно вземане да бъде „повторно“ погасено. Погасяването на едно притезание може да стане само веднъж, и то само посредством един погасителен способ. Но е възможно и не противоречи на закона едно погасено по давност вземане да бъде опростено. В този случай се прекратява дори естественото право и ако длъжникът изпълни опростеното естествено задължение, ще има право да иска връщане на платеното като дадено без основание.

 

32. Новацията е договор и като такъв без съмнение е res inter alios acta. От това обаче не може да се направи категоричен извод, че е неоснователно да се отрече правото на кредитор и длъжник да подновят един естествен дълг с правно валидно задължение, т.е. да „възкресят“ едно вече погасено притезание.[136]

Аргументи в тази посока могат да се наведат. На първо място, рамката са повелителните правни норми и добрите нрави. Няма съмнение, че договорите се сключват, за да се задоволят интересите на страните. С договора не могат да се засягат права и интереси на трети лица, освен в изрично предвидените случаи.[137]

Изпълнението на едно естествено задължение е предоставено на волята на длъжника, без да е скрепено с възможност да се упражни юридическа принуда. И това, както вече беше обяснено, е справедливо. При новирането му обаче – ако това се допусне – ще означава, че длъжникът може да изпълни доброволно своя дълг, но и кредиторът му ще има право да изисква изпълнение, при това – принудително. С други думи, останалите кредитори на същия длъжник ще са принудени да търпят както доброволното изпълнение, което е нормално и естествено, така и „натрапеният“ им кредитор по едно погасено вземане, и то „натрапен“ по съгласуваната воля между кредитор и длъжник да „възкресят“ едно погасено право. Подобно положение в коментирания контекст поставя без никакво съмнение в неизгодно положение другите кредитори на длъжника, които имат валидно изпълними вземания, които не са погасени. Особено ясно видимо е това при едно производство по несъстоятелност на длъжника, в което може да се окаже, че кредиторът, който е имал значителни суми на вземанията си от длъжника, но погасени по давност, след една новация на естествените си права ще конкурира с останалите кредитори в несъстоятелността.

 

33. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, освен ако няма законни основания за предпочитане – чл. 133 ЗЗД. Възможността за принудително осъществяване на едно „възкресено“ притезание без съмнение би могла да увреди останалите кредитори, които иначе биха търпели (и то съгласно възприетите от закона правила) само доброволното плащане от страна на длъжника, но не и посягане върху имуществото му от кредитора по едно естествено задължение.

На тези кредитори остава възможността за иск по чл. 135 ЗЗД[138], но при условие че длъжникът е знаел, че новира естествен дълг, а ако се приеме и тезата за принципната нищожност на новацията на едно естествено задължение, кредиторът ще има на разположение и иск за обявяване на нищожността на това съглашение. В последния случай знанието на кредитора или длъжника за нищожността е ирелевантно.

Мълчанието на закона по повод на новирането на естествени задължения според мен не дава достатъчно основания да се приеме възможността за това. Не дава такова основание и тезата, че новацията наподобява плащане, а също и това, че наличието на един естествен дълг е достатъчна кауза за новиране.

 

34. Мисля, че идеята за възможността да бъдат новирани естествените задължения, и то при условие че в съвременното право това в голямата си част са именно тези, чиито съответстващи притезателни субективни права са погасени по давност, е директно възприета в по-старата литература от римскоправните решения, без да се държи сметка за съществените различия при пораждането на естествените задължения по класическото римско право и по правото на Юстиниан и тези, които уредени в действащото право. Теорията за естественото задължение като достатъчна кауза[139] за новация всъщност има основите си още в класическото римско право, откъдето ми се струва тя да е погрешно приета като теоретично решение и днес, не без влиянието и на по-старата чужда правна литература.

 

IV. DE PRAESCRIPTIONE. DE CONFESSIS

1. Класическото римско право и правото на Юстиниан, както вече беше споменато, не е познавало давността с това съдържание, което ние влагаме днес в понятието. То е познавало определени срокове, след изтичането на които иск (actio) не е могъл да бъде предявен. Разликата между тези срокове, които днес бихме нарекли преклузивни, и давността се изразява в следното: законният срок сам по себе си със своето изтичане е погасявал правото, а при давността от значение е бездействието на кредитора по повод предявяването на иска. Поради това, ако длъжникът е признавал своето задължение (т.е. отпадал е поводът за незабавно предявяване на иска от кредитора), давността е прекъсвала и е започвала нова давност, докато при законните срокове независимо от признаване на задължението изтичал ли е срокът, прекратявало се е и правото.[140]

Лицата, чиито права са били нарушени, са имали на своя страна право да предявят иск. Дали ще упражнят това си право, или не, е било предоставяно изцяло на тяхната воля. Държавата обаче не се е дезинтересирала от това кога във времето ще бъде предявен даден иск, т.е. кога ще бъде задействана санкционната система за защита на едно нарушено право във времето. Давайки право на кредитора да предяви иск и да иска осъждането на длъжника, държавата е следвало да ограничи свободната преценка на кредитора кога да предяви иска си срещу длъжника във времето, защото състоянието на неопределеност (кога точно ще се поиска защита на едно нарушено право) поражда състояние на несигурност и неустойчивост в оборота, вредно само по себе си.

Видно е, че несигурността, особено в период на динамично стопанско развитие на едно общество, е следвало да бъде ограничена до разумна граница, която да принуди кредитора да действа активно за защита на правото си чрез разглеждане на иска му.

В коментирания контекст времето е било онази величина, която е създавала правна защита срещу иска, давайки сила на фактическото положение и погасявайки късно предявеното право. Както правилно е отбелязано, „времето е давало право на един и го е отнемало от друг“.[141]

 

2. Погасителната давност е била въведена едва през V в. сл. Хр. за почти всички искове (CJ.7.39.0. De praescriptione XXX vel XL annorum). За тогавашното общество разумният срок, в който едно право е трябвало да бъде предявено, е бил тридесет или (при някои случаи) четиридесет години.

Подобно на класическите текстове, отразени в Дигестите, и тук уредбата е твърде казуистична, нещо което – както вече се видя – е било присъщо за римската правна мисъл.[142] При новите правни решения се срещат препратки към класическите, т.е. умишлено е търсена приемственост и продължаване на традицията на класическото римско право, позовавайки се основно на авторитета на юристите от онова време.[143]

Въведената давност от тридесет последователни години важала за actiones perpetuae, а не за исковете, които от древност били ограничени с определени срокове – actiones temporales.[144] След изтичането на този период никой не е имал право да изисква осъждане – дори ако се е опитвал да се извини с незнание на закона.[145]

Правото да се предяви иск не е могло да бъде продължено след изтичането на тридесетгодишния срок.[146] Ето защо, ако това не станело в тридесетгодишния срок, от момента, в който искът е могъл да бъде предявен, длъжникът не се e преследвал.[147] Тридесетгодишната давност е трябвало да бъде противопоставена на ищеца, т.е. вероятно още с въвеждането на давността тя се е предявявала с възражение (exceptio) от ответника.[148] Съдията не е могъл по свое усмотрение да приложи давността, ако тя не е била противопоставена на ищеца. Действието на възражението за давност, както и на самата погасителна давност, по отношение на облигационните права не е съвсем ясно.

За сметка на това се поддържа, че с изтичането на законните срокове при actiones temporales и плащане на дълга след срока се е пораждал condictio indebiti за платилия, поради това че платеното било неоснователно, т.е. срещу него въобще не е съществувало никакво право (к.м. – С.Т.).[149]

 

3. Началото на погасителната давност при облигационните права се свързвало с възникването на това, което ние днес наричаме притезание – възможността да се изисква от определено лице определено поведение.[150] Познати и уредени били случаи на спиране или прекъсване на давността.[151]

Споделя се, че прекъсване на давността се е предизвиквало с предявяването на иск и с признанието на вземането от длъжника, а спиране на давността са могли да предизвикат и препятствия от юридическо естество за предявяването на иск.[152] Изхождайки от казуистичните разрешения, едва ли може с пълна убеденост да се заключи, че принципът contra non valentem agеre non currit praescriptio[153] е бил в ролята на някакво общо правило, а не на изключение.[154]

Този принцип и по действащия ЗЗД не може да се изведе като общо правило. По-скоро валиден е принципът, че давност тече срещу всички лица, освен ако те се намират в някое от изключенията, изчерпателно изброени в закона.[155]

 

4. Действието на погасителната давност не се разпростирало и върху ексцепцията, тъй като възражението логично е могло да бъде предявено само след предявяването на иск. Изключение от това правило били случаите, в които лицето е имало на своя страна за защита на правото си и иск, и възражение и то е пренебрегнало правото си да предяви иска в срок.[156] В този случай то е губело ексцепцията и не е могло да се ползва от нея след погасяването на иска.

 

5. Ако се направи паралел между давността в съвременното ни право и тази, която е била въведена в епохата на Византия, може да се каже следното:

Като правило уредбата на давността във византийското право е казуистична, подобно на възприетите от класическото римско право начини на формулиране на текстовете. В съвременното ни право тази казуистичност (освен в определени случаи) е напълно изоставена.

Давността и в правото на Византия, и в съвременното ни право се предявява с ексцепция (възражение) от длъжника.

И сега са познати случаи на прекъсване и спиране на давността, които са изчерпателно уредени в закона и не почиват на общ принцип. Поради това може да се заключи, че принципът contra non valentem agere non currit praescriptio е неприложим по отношение на спирането на давностните срокове.

Като че ли правото на Византия по-скоро е познавало случаи, в които последващи съглашения между кредитор и длъжник по повод стария дълг, включително такива по даване на едно ново или допълнително обезпечение на дълга, са прекъсвали давността. Дали те са приемани и като признание на вземането в смисъла, който ние влагаме днес, е трудно да се каже, но определено се е приемало за непочтено длъжникът да оспори стар дълг, по който е дал повторно съгласие или обезпечение, т.е. кредиторът е получил едно ново уверение, че дългът ще бъде изпълнен.

Мисля, че за разлика от съвременното право извънсъдебното признание на дълга, схващано като едностранно волеизявление на длъжника, поради специфичността на класическото римско право и правото на Византия едва ли да е имало действие на прекъсване на давността, ако не е било съпроводено и с ново съглашение с кредитора или поне с ново (допълнително) обезпечение на стария дълг.

Било прието признанието (confessio in iure) на дълга в съда да се смята за осъждане, следователно длъжникът нямал право да оттегля (да се отказва) от признанието на дълга, тъй като въпреки това щял да бъде принуден да плати (CJ.7.59.1)(D.42.2.1.).[157] Признанието поради грешка не било зачитано. Конкретното признание било валидно, неконкретно – не било. Този, който е направил едно неконкретно признание, е могъл да бъде принуден да го конкретизира.

Въпреки че не е било изрично закрепено в правото на Византия, е твърде вероятно на основание на случаите, разрешени в Дигестите по повод naturalis obligatio, по отношение на погасените по давност вземания, които са били изпълнявани доброволно след давностния срок, да се е прилагало аналогично разрешение – платеното да не е подлежало на връщане.

 

6. В ЗЗД на признанието са посветени два текста. Член 116, б. „а“ от закона урежда прекъсването на погасителната давност с признаване на вземането от длъжника, а чл. 142, изр. 2 ЗЗД дава право на поръчителя да противопостави на кредитора всички възражения на длъжника, дори когато той се е отказал от тях или е признал своето задължение.[158]

При съпоставката на двата цитирани текста се вижда, че докато в чл. 116, б. „а“ ЗЗД се говори за „вземане“, в текста на чл. 142, изр. 2 ЗЗД е употребен друг термин – „задължение“. Буквалният прочит на първия текст може да даде аргумент, че може да се признае само вземане, т.е. притезателно субективно право, което не е засегнато от погасителния ефект на давността. Член 142, изр. 2 ЗЗД обаче акцентира на това, че поръчителят може да противопостави на кредитора едно перемпторно възражение (например за изтекла погасителна давност) дори когато длъжникът се е отказал от давността или е признал задължението си. Тук може в известна степен да се обоснове извод, че поръчителят може да възрази за изтекла давност и в хипотезата на признато от длъжника естествено задължение, а ако се стигне по-далече в разсъжденията, и да се аргументира тезата, че е вероятно това признание да има определени правни последици, обвързващи длъжника. И двата текста обаче не съдържат норма, която да обоснове категоричен извод за правното действие на признанието от страна на длъжника на естественото му задължение.

В първия случай единственият верен извод е, че признанието на вземането (т.е. притезателно субективно право, годно за принудително осъществяване) прекъсва давността. Тя се прекъсва само преди да е изтекла, но не и след това. Признанието има своя ефект и юридически последици единствено по отношение на вземанията, но не и за погасените притезания. То продължава живота на субективното право в битието му на вземане, като дава увереност на кредитора, че вземането му ще бъде изпълнено. Признанието на вземането от длъжника мотивира кредитора да бездейства по отношение на принудителното събиране на вземането си, затова неговата последица е прекъсване на давността.

При втората хипотеза поръчителят се освобождава от задължението си посредством противопоставяне на едно перемпторно възражение, което е имал длъжникът, независимо че последният остава обвързан, тъй като се е отказал от правото си да възрази или е признал задължението си.

 

7. Оскъдната уредба на признанието на задължението от длъжника предпоставя редица проблеми, един от които е: допустимо ли е признание на естествено задължение и какви са неговите правни последици, ако има такива? Естествено е в този случай и теоретичните виждания, и практиката да са разделени.

Едното схващане е, че „признанието не дава нищо ново“, от което пък неминуемо следва и заключението, че признаването от страна на длъжника на естествен дълг не прави естественото задължение правно.[159]

Другата теза се състои в отричането на изложения по-горе принцип (или поне не се ограничава с него). Тя извежда на преден план волята на длъжника, като в съответствие с нея признанието или само установява естественото право, или поражда ново правно задължение, или има действието на отказ от изтекла погасителна давност. Акцентира се на свободната воля на длъжника (а не на страните), която е от естество да породи различни правни последици.[160]

Съдебната практика също е противоречива. В Решение № 2204 от 10.X.1959 г. по гр. д. 6718/59 г., II г. о., се казва, че „изразеното от длъжника по изпълнителното производство съгласие да се действа против него принудително, след като вземането по същото производство е погасено по давност, е отказ от изтекла давност, а не съгласие за новиране на задължението“, докато в Решение № 603 от 7.04.1998 г. на ВКС по гр. д. № 2510/97 г., V г. о., се поддържа, че „признаването на дълга, направено след изтичане на срока на погасителната давност, не означава отказ от изтекла давност“.

Ако се обобщят изводите на втората група автори, която отрича на признанието на естествения дълг действие recognitio nihil dat novi, става ясно, че признанието се приравнява или на отказ от давност, или на едностранен акт на длъжника, който поражда ново задължение.[161]

За да бъде изяснен въпросът с допустимостта на признанието на естествен дълг и евентуалните правни последици, които то би породило, следва да се отговори първо на въпроса: в действителност ли в действащото ни право не съществува норма (а не конкретен текст от закона), от която да се изведе валидността на принципа recognitio nihil dat novi.

Тук обаче следва да се държи сметка и за друго. Ако признанието не може да се приравни винаги на отказ от изтекла погасителна давност или то не е от естество да поражда правни последици, водещи до пораждане на валидно правно задължение на основата на естественото такова, при това самостоятелно, ще следва да се заключи, че принципно признанието на естествен дълг няма друга последица, освен да установи повторно пред кредитора, че длъжникът продължава да се чувства обвързан, дори единствено с възможността доброволно да изпълни[162], т.е. то всъщност не дава нищо ново.

 

8. Проф. Апостолов[163] приема, че правилото, че няма действие това, което актове на признание съдържат в повече от първоначалния титул или по което те се различават от него, липсва в позитивното ни право, поради това при решаването на този въпрос следва да се изхожда единствено от волята на страните.[164] Той приема, че признанието е или същинско, което изразява посочения принцип, или несъщинско – обещание за изпълнение.

Като отрича новацията на естественото задължение, авторът споделя, че по отношение на обещанието за изпълнение решението трябва да е същото. След аргументация стига до извода, че обещанието за изпълнение не прибавя нищо ново към материалната основа на естественото задължение, т.е. обещанието за изпълнение не „възкресява“ погасеното притезание (к.м. – С.Т.).[165]

Този извод и аргументацията са критикувани от проф. Русчев[166], който смята, че „и в двата случая не се касае за принудително изпълнение, а за новиране, респективно – за обещание за изпълнение на дълг, за което длъжникът доброволно се е задължил, със съгласието на кредитора“.

Признанието несъмнено е юридическа постъпка, с която длъжникът заявява, че дългът му съществува и се смята за обвързан към кредитора. Пряката цел и последица от признанието е да създаде сигурност у кредитора, че длъжникът не ще оспорва вземането му. Признанието води – ако са налице условията за това – и до непряко целени правни последици, дори до нежелани такива, които са предвидени в закона. Те настъпват независимо от волята на признаващия.[167] Една такава последица е прекъсването на давността с признание на вземането. Признанието като едностранна сделка не се нуждае от приемане от страна на кредитора, за да породи правни последици.[168] Признание на едно задължение може да бъде направено както преди изтичане на давността, така и след нейното изтичане. Законът не поставя срок за това за разлика от възможността на длъжника да се откаже от давността, което може да бъде направено едва след като същата е изтекла – аргумент от чл. 113 ЗЗД.[169] Признанието на едно вземане преди изтичане на давността прекъсва същата. Признаване на дълга след като е изтекла погасителната давност няма преклудиращо действие по отношение на давността, същата е вече изтекла.

Пряката цел и съответна правна последица, която има признанието на едно вземане, е да породи сигурност у кредитора, че към момента на признанието длъжникът не оспорва вземането му по основание и размер и би го изпълнил. Тъй като то създава сигурност у кредитора, че задължението вероятно ще бъде изпълнено (т.е. демотивира го да защити правото си пред съд своевременно), то законът, за да се избегне злонамереност у признаващия (или поне за да защити макар и временно пасивната позиция на кредитора) и изтичане на давността, свързва с признанието и една нежелана правна последица за признаващия – то прекъсва давността, давайки на кредитора отново пълния давностен срок след признанието, като не се зачита вече изтеклият такъв. Функцията на признанието, свързана с неговата непряка правна последица, е една – да даде на кредитора нова възможност: въпреки изтеклото време да предприеме действия по защита на правото си, което страда от неизпълнението на длъжника, поради факта, че самият длъжник не е отрекъл правото на кредитора, а напротив – потвърдил го е, като му е дал увереност, че ще изпълни задължението си.

 

9. С признанието на едно естествено задължение законът не свързва каквито и да било непреки неблагоприятни правни последици за признаващия. С изтичането на давността правото на кредитора се е превърнало в естествено, тъй като той е пропуснал срока за предявяването му и защитата му пред съд. Поради това, тъй като той сам се е поставил в това положение чрез бездействието си, законът не предвижда непреки и неблагоприятни правни последици за длъжника – той не е допринесъл с нищо за пропускане на давността от кредитора. Пряката последица от едно подобно признание виждам единствено в потвърждаване пред кредитора, че длъжникът продължава да се чувства обвързан от задължението си по своя воля, макар и съответстващото му право да е засегнато от давността, т.е. да се е превърнало в естествено право, но той не може да бъде заставен принудително да изпълни признатото задължение. Това признание може би дава и допълнителна увереност на кредитора, че на предявения иск не би било противопоставено възражение за давност от длъжника, който е признал вземането си след изтичането на давността. За признание на задължението не е необходимо длъжникът да знае, че вземането на кредитора е погасено по давност. Ако обаче длъжникът знае това, признанието съдържа в себе си и отказ от изтекла давност. Знанието за настъпването на юридическия факт на давността у длъжника, и то към момента на признанието, е от съществено значение, за да се определят последиците на признанието.

След като признанието и в двете хипотези има идентични преки последици – да създаде сигурност за кредитора, че длъжникът се смята за обвързан, и след като законът с признаването на едно естествено задължение не свързва каквито и да било непреки неблагоприятни правни последици за признаващия, то може да се заключи, че след като непряката неблагоприятна правна последица от признаването на едно вземане е само прекъсване на давността, едва ли ЗЗД допуска с признанието на един естествен дълг да се породят по-различни преки последици от признанието на едно вземане за признаващия – да установи дълга по основание и размер и да даде на кредитора увереност, че той все още се смята за обвързан. Ако така желае признаващият длъжник, може да направи и отказ от давност, но признанието нито има същата цел и последици като отказа, нито изпълнява същата функция, нито по необходимост включва и отказ от давност.

 

10. След изтичане на давностния срок пред длъжника има две алтернативни възможности с различни правни последици: да признае дълга си пред кредитора или да се откаже от давността. Поради това смятам, че ЗЗД урежда института на отказа от давност и този на признанието на вземане отделно, тъй като между тях няма пълно припокриване. Преди изтичането на давността длъжникът може само да признае вземането на кредитора и да търпи непряката правна последица – прекъсване на давността и започването на нова давност за вземането. Ако признанието на едно погасено по давност вземане принципно беше от естество да „възкреси“ притезанието, то щеше неминуемо да следва и непряка правна последица – започване на нова давност, защото всяко притезание се погасява. След като давността е изтекла, длъжникът може да признае вземането, да признае вземането и да се откаже от изтеклата в негова полза давност, а също и да се откаже от давност, но без да признае задължението си.

Отказът от изтекла в полза на длъжника погасителна давност не възприемам като отказ от право на давност. Естествено, ако на давността се гледа като на субективно право, това твърдение би било напълно вярно. Но давността според мен засяга съдържанието на вземането още преди възражението за давност и независимо от него. Затова мисля, че отказът от давност представлява волева проява на длъжника, която може да е активна или пасивна – непозоваване на определен благоприятен за него юридически факт или изрично заявление, че благоприятните последици на този факт са нежелани от длъжника, и то със знанието, че този факт е настъпил, осъществил се е. Отказът от изтекла давност не е отказ от право на давност. Такова право не съществува. По съществото си отказът от давност на практика означава отказ на длъжника да ползва възражението за давност (мълчаливо или изрично), за да се защити с него срещу късно предявеното притезание, но не и отказ от други форми на защита и оспорване на предявеното вземане.

В този смисъл отказът от погасителна давност не съдържа по необходимост и признание на задължението (вземането, материалното субективно право на кредитора), защото длъжникът може да не се позове на давността или да се откаже от изтеклата давност, но да не признае вземането на друго основание – например защото същото е породено от нищожен или унищожаем договор.

Отказът от погасителна давност не е равносилен и идентичен като правна фигура и последици с признанието на дълга. Между тях не бива да бъде поставян знак за равенство. Въпреки че и двата акта са волеви прояви на длъжника, които са неоттегляеми и неотменими, признанието се отнася пряко до материалното субективно право на кредитора, а отказът от погасителна давност касае ползването на възражението като способ за валидиране на юридическия факт на давността в процеса. Признанието на иск, погасен по давност, означава съдебно признание на вземането по основание и размер и отказ от давността, ако длъжникът знае за настъпването й. Извънсъдебното признание на вземането в този случай, но без признаване на иска и без знание за настъпването на давността у длъжника, само установява дълга по основание и размер, но нищо повече. [170]

Изводът, който се налага, е, че признанието на погасено по давност вземане не съдържа по необходимост в себе си и отказ от давност. Признанието на дълга след изтичане на погасителната давност няма сила сам по себе си на отказ от изтекла давност.[171]

 

11. Следващият въпрос, на който трябва да се отговори, след като се видя, че признанието на един естествен дълг като едностранна сделка невинаги представлява и отказ от давност, е въпросът: признанието на вземане, погасено по давност, от естество ли е да породи правни последици, водещи до създаване на валидно правно задължение на основата на естественото такова.

Член 44 ЗЗД изисква правилата относно договорите да намират съответно приложение и към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Текстът съдържа две уточнения. На първо място, правилата за договорите намират съответно приложение за едностранните сделки. И на второ място, това съответно приложение е само доколкото законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Дори тълкувана заедно с текста на чл. 9 ЗЗД, ми се струва, че разпоредбата на чл. 44 от закона не води категорично до принципния извод, че самото признание на един естествен дълг поражда валидно правно задължение. Напротив, тълкуван стриктно, текстът като че ли изключва подобна възможност. Законът не допуска – нито изрично, нито мълчаливо – признанието на едно естествено задължение да поражда валидно правно обвързване, скрепено с възможност за принудително изпълнение.

След като се установи, че признанието на дълга след изтичане на погасителната давност няма сила сам по себе си на отказ от изтекла давност, няма новиращ задължението ефект и не е от естество да породи правни последици, различни от потвърждаването на едно естествено задължение, се налага и следващият извод – признанието не дава нищо ново на кредитора, то просто установява наличието на едно естествено задължение и обвързаността на длъжника да плати (изпълни) доброволно същото, при това без да има право да иска обратно платеното.

В този смисъл може да се приеме, че въпреки липсата на изричен законов текст принципът recognitio nihil dat novi е приет от нашето право, макар и мълчаливо чрез изключване на хипотезите, които му противоречат.

Изключението – че ако към момента на признанието на дълга по основание и размер длъжникът е знаел за настъпването на юридическия факт на давността, то признанието е на практика и отказ от давност, по-скоро доказва правилото, отколкото да го отрича. То обаче не може да бъде изведено в никакъв случай до ранга на общ принцип.

Ако признае пред кредитора си своя естествен дълг, но без да знае за давността, и впоследствие се позове на нея, длъжникът може да постъпва непочтено, но не и противоправно. В този случай той не отменя и не оттегля своето признание. Всъщност нито то, нито отказът от давност „възкресяват“ притезанието. И след отказа от давност естественото право си остава такова, но то по волята на длъжника получава съдебна защита, като дава на кредитора нов изпълнителен титул – съдебното решение, което „замества“ погасеното притезание.

 

V. FACIT

1. В обобщение на горните редове и като не се забравя, че развитите аргументи и направените изводи са с отправна точка схващането ми, че погасителната давност въздейства директно върху съдържанието на притезателното субективно право, превръщайки го в естествено такова, могат да се дадат следните отговори на поставените в началото въпроси:

Законът не поставя каквото и да било изискване за времето, в което едно вземане може да бъде признато. Длъжникът може да признае вземането на своя кредитор преди изтичане на давността и след като последната е вече изтекла. Признанието преди изтичане на давността я прекъсва. Признанието след като давността е изтекла няма такава последица. Допустимо е признаването на естествен дълг. С признанието на едно естествено задължение обаче законът не свързва каквито и да било непреки неблагоприятни правни последици за признаващия.

Признанието на един естествен дълг установява дълга по основание и размер и дава на кредитора повторна увереност, че признаващият длъжник все още се смята за обвързан да изпълни, въпреки погасяването на правото на кредитора по давност.

С признаването му от длъжника погасеното по давност вземане не се новира. Новацията чрез признание на естествен дълг, с който същият се превръща в правно задължение, е недействителна. От друга страна, не намирам нито особен юридически, нито особен житейски смисъл в новирането на едно естествено задължение с друго подобно.

Становищата, подкрепящи възможността за новирането на задължение, погасено по давност, имат за своя обща отправна точка (освен аргумента, че щом едно подобно задължение може да се изпълни, то също така може и да се новира) схващането, че давността е преди всичко субективното право да се възрази и промяната във вземането настъпва едва с възражението – т.е. в момента на новацията вземането на кредитора, поради липса на възражение за давност, все още не е естествено задължение, а валиден „стар“ правен дълг, който може да се новира с друг. Нито новацията обаче може да се приравни на изпълнение, нито погасителната давност представлява субективно право.

След като давността е изтекла, длъжникът може да признае вземането, да признае вземането и да се откаже от изтеклата в негова полза давност, а също и да се откаже от давност, но без да признае задължението си.

Отказът от погасителна давност не съдържа по необходимост и признание на задължението (материалното субективно право на кредитора), защото длъжникът може да не се позове на давността или да се откаже от изтеклата давност, но да не признае вземането на друго основание.

Признанието на погасено по давност вземане принципно не съдържа по необходимост в себе си и отказ от давност. Признанието на дълга след изтичане на погасителната давност няма силата на отказ от изтекла давност.

Само в един-единствен случай, ако при признанието на дълга длъжникът е знаел за настъпилата погасителна давност и въпреки това е признал дълга си по основание и размер, може да се твърди, че признанието съдържа имплицитно и мълчалив отказ от изтеклата давност. Иначе по принцип то има само една установителна функция. Самото признание на естествен дълг не е от естество да породи валидно правно задължение на мястото на естествения дълг. Признанието не дава нищо ново на кредитора, то просто установява наличието на едно естествено задължение и обвързаността на длъжника да плати (изпълни) доброволно същото. Въпреки липсата на изричен законов текст, принципът recognitio nihil dat novi е приет от нашето право мълчаливо чрез изключване на хипотезите, които му противоречат. Тъй като признанието на естественото задължение има само една установителна функция, то и след неговото признаване длъжникът може валидно да се позове на погасителната давност като защита против иска на кредитора. Само при условие че признанието съдържа и отказ от погасителна давност, последващото позоваване на нея, тъй като отказът от давност е неоттегляем и неотменяем, няма да прояви благоприятните си правни последици за длъжника.

 

2. До задоволително обяснение на поставените в началните редове въпроси не би могло да се стигне, ако се аргументира само със свободата на договаряне. Специфичното проявление на типичния за частното право общопозволителен принцип трябва да се тества в границите, установени от закона.

Не всяко правно явление в сферата на облигацията трябва да намери своето юридическо обяснение със свободата на договаряне; особено когато друго обяснение на пръв поглед не се открива. По този начин се създава опасност определен частен случай да бъде генерализиран и превърнат в принципна постановка за последващи правни решения.

 

3. Ще завърша така, както започнах тези редове. Разсъжденията, аргументите и изводите почиват на схващането ми за погасителната давност, което не е общоприето в литературата. То е различно от застъпеното в редица учебни курсове, при това от учени, безспорно доказали своя авторитет. Затова опасността, при условие че се тръгва от неправилна изходна позиция, да се достигне до неправилни изводи, е повече от ясна. Именно поради това в началото препоръчах прочитът на тези редове да е с известна доза правен скептицизъм. Надявам се, че ако написаното тук се приеме като погрешно или недобре аргументирано, то ще послужи като мотив за нова аргументация на общоприетото виждане.

 

Бележки под линия:

[171] Виж така Василев, Л. Гражданско право на НРБ – обща част. Трето преработено и допълнено издание. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 571. На с. 570 от съчинението авторът приема, че признанието не е волеизявление за задължаване. То не поражда ново право на мястото на съществуващото. В този смисъл то е само едно потвърдително волеизявление.