Съпоставителна таблица на текстовете на Закона за давността от 1898 г. с първоизточниците

Основните правни норми на частното ни право, и не само, във всичките му отрасли и подотрасли след Освобождението са рецепция на законодателни образци от законодателствата на западни държави – Италия, Франция, Белгия, Германия, Швейцария, Испания и др. Рецепцията е станала било пряко, било през законодателството на други държави – най-често Русия. Познаването на старото ни законодателство, действало докъм края на 40-те години на 20 век, е нужно за разбиране на действащото сега у нас законодателство – и по въпросите, по които има приемственост, и по въпросите, в които уредбата се различава. А разбирането на това законодателство е невъзможно без познание на законодателните образци на рецепцията.

Настоящата публикация е посветена на един действал 52 години нормативен акт – Закона за давността от 1898 г. ? и на неговите първоизточници.

Както е известно, Отоманският граждански законник (Меджелле), който е продължил да се прилага в България известно време след Освобождението, е съдържал правила и за давността (чл. 1660-1675)¹, но тези правила са били недостатъчни и изостанали. Модернизация на уредбата се извършва с приемането на Закона за давността, утвърден с указ от 18 декември 1897 г., обн., ДВ, бр. 23 от 30.01.1898 г., който е преуредил материята на придобивната и погасителната давност.

ЗН 1898 е почти точен превод на съответния раздел от италианския Граждански законник от 1865 г. (чл. 2105-2147), с изключение на чл. 29-40, които са заети главно от испанския Граждански законник от 1889 г. (чл. 1950-1965) с тази разлика, че срокът на обикновената и кратката придобивна давност по ЗД 1898 е различен от този по испанския Граждански законник.

Предложената таблица е съставена от адвоката и дългогодишен член на редколегията на сп. „Адвокатски преглед“ Петър П. Бояджиев (поч. 1941)². В нея на две места съм поставил в квадратни скоби свои допълнения или коментари със звездичка.

Със звездичка съм маркирал две спорни препратки. Така, първо, art. 1945 C. civ. esp. 1889 е предвижда прекъсване на давността по гражданска причина чрез връчване на призовка/препис от исковата молба, дори и искът да е предявен пред некомпетентен съд. По действащото у нас старо процесуално право до 1952 г. не е имало обща норма за служебно препращане на исковата молба, подадена пред некомпетентен съд, поради което ефектът на прекъсване на давността е можело да се загуби в този случай; а и общото правило е било, че исковата молба прекъсва давността, а не връчването й на ответника за отговор или връчването на призовка за първо съдебно заседание. Второ, art. 1947 C. civ. esp. 1889 е предвиждал, че актът на помирението прекъсва давността по гражданска причина, ако в 2-месечен срок след приключване на помирението се предяви владелчески или петиторен иск. Подобна норма у нас не е имало.

Допълнение, чрез посочване като съответствие на чл. 53 ЗД 1898 – нормата на art. 2281, al. 2 C. civ. fr. 1804 – дадох, защото изрично министърът на правосъдието, внесъл законопроекта за давността през м. ноември 1897 г., е изтъкнал рецепцията на нормата. И при прочит на двата текста също се установява смислова рецепция³.

Текстът на законопроекта за наследството от 1897 г., на законодателното обсъждане и на първите редакции на закона са достъпни онлайн на сайта на Народното събрание, секция „Стенограми от пленарни заседания“ в протоколите на заседанията в пленарна зала. Първото заседание по законопроекта е от 17 ноември 1897 г., второто и третото – на 9 декември 1897 г.

Колкото до текстовете на първоизточниците, и то в относимите редакции, те са достъпни онлайн (вкл. с възможността за търсене и копиране на текст в софтуер за превод), както следва:

Code civil fr. 1804:

https://www.legifrance.gouv.fr/codes/texte_lc/LEGITEXT000006070721/2025-03-13

Codigo civil esp. 1889

https://www.boe.es/buscar/act.php?id=BOE-A-1889-4763

Codice civile it. 1865

https://www.notaio-busani.it/it-IT/codice-civile-1865.aspx

Бележки под линия: