Тихомир Наследников*
(публикувана за първи път в „Адвокатски преглед“, г. XIX, бр. 16 от 01.04.1939 г.)
В глава II, отдел II (чл. 228-230) на Закона за задълженията и договорите са посочени лицата, които могат да купуват или да продават – по-право тия, които не могат да купуват. В чл. 229 се изброяват няколко категории лица, които не могат да купуват, като се предвижда и санкция на запрещението – недействителност на извършените покупки. Касае се да се запазят интересите на лица, чиито имоти се продават от други: ако последните (продавачите) можеха да купят имотите сами или чрез подставени лица, очевидно те ще се поставят в едно противоречие на интереси: продавайки, те трябва да търсят по-висока цена; купувайки, те ще предложат възможно най-ниската цена. В такова положение се намират непълнолетните срещу родителите си, опекуемите срещу настойниците, упълномощителите срещу пълномощниците и пр. Законът запазва тия интереси чрез прогласената от него недействителност. Понеже с последната се цели да се запазят само интересите на лицата, имотите на които се продават, то и тая недействителност по своята същност е една относителна нищожност, която прави договора унищожаем, а не нищожен. Такова е общоприетото разбиране на доктрина и юриспруденция в чужбина и у нас. Върховният касационен съд обаче не е споделял и не споделя това разбиране. В ред свои решения – стари и нови – той е застъпвал противното разбиране, като винаги е считал, че прогласената от чл. 229 недействителност е абсолютна и че следователно тя може да се предявява от всяко заинтересовано лице.
Член 229 ЗЗД е почти буквален превод на чл. 1457 на Италианския гражд. кодекс, респ. на чл. 1596 на Френския гражд. кодекс. При тая еднаквост на трите текста – българският, италианският и френският – би могло да се очаква еднаквост и в тълкуването. Всъщност върховните съдилища в трите страни дават различно тълкуване на същия текст: докато френската юриспруденция счита казаната недействителност за относителна, а нашата – за абсолютна, италианската – прави известни различия за отделните категории.
Въпреки строго установената практика на нашия ВКС разглеждането на поставения въпрос – какъв е характерът на недействителността по чл. 229 ЗЗД – не е без значение, особено при посочените по-горе различия в юриспруденцията на трите страни.
Нека разгледаме практиката на нашия върховен съд. Обикновено се посочва решение № 2 от 6.IX.1928 г. на общото събрание на ВКС (вж. у Българска юриспруденция, г. III, кн. V, с. 135, и Адв. прегл., г. IX, бр. 9, с. 75). Посочва се също и решение № 228 от 7.XI.1923 г., III г.о. (Адв. прегл., г. IV, бр. 5, с. 25).
В решението № 2/1928 г. на общото събрание между другото се казва:
„… От обтъженото решение е видно, че… по чл. 229 ЗЗД [недействителността, бел. ред.] била относителна, а не абсолютна… и тук следва да се признае, че съжденията на съда са неправилни… Запрещението на това законоположение е установено не само в интереса на представляваните, но еднакво и в интереса на публичния ред… Законодателят пожелал да охрани правовия ред, като осигури същевременно социалните и морални цели, за които са установени посочените в закона институти на представителство. Така щото трябва да се приеме, че недействителността по чл. 229 ЗЗД е абсолютна, а не относителна… Тоя характер… следва и от енергичния и категоричен израз на закона: „не могат да купуват под страх на недействителност на договорите“ и пр., като запрещението по отношение на пълномощника е приповторено и в чл. 1035, т. 3 ЗГС…“
В същия смисъл се е изказал ВКС, I г.о. в едно свое скорошно решение № 555 от 5.X.1938 г.:
„… Правилно и съобразно с установената практика на ВКС съдът по същество тълкува цитираната по-горе разпоредба на чл. 229, ал. 4 ЗЗД в смисъл, че предвидената в този текст недействителност е абсолютна, а не относителна, защото въпросната недействителност е установена не само в интереса на представляваните, но и в интереса на обществения ред (к. р. № 2/1928 г., ОС, № 228/1923 г., № 499/1929 г., № 36/1931 г., № 159/1931 г., III г.о., № 480/1936 г., I г.о., № 546/1936 г., III г.о )…“
Аргументацията на ВКС не е убедителна, защото: а) нормите, които уреждат института на представителството, не са от публичен ред, тъй както не са от публичен ред напр. нормите, които уреждат влога, наема и др.; б) изразът „под страх на недействителност“ също не говори нищо, защото тоя израз е употребен и в чл. 231 ЗЗД, където и юриспруденция, и доктрина виждат една относителна, а не абсолютна недействителност. Така, чл. 231 гласи: „… Продажбата на чужда вещ е недействителна… Установената в тоя член недействителност не може никога да се предявява от продавача.“ Самият текст на чл. 231 съдържа указание, че тук наистина се касае за една относителна недействителност. Съпоставени двата текста – чл. 229 и 231 – ни навеждат на заключението, че законодателят си е послужил с един и същи термин – недействителност. Наистина, в чл. 229 стои изразът „под страх“, който липсва в чл. 231. Това обаче е без значение. Интересно е да се забележи, че във френския чл. 1596 е казано: „…sous peine de nullite…“, a в италианския чл. 1457 е казано: „… sotto реnа di nullita…“ И в двата тия текста е употребен изразът „под страх на недействителност“. Въпреки това обаче и във Франция, и в Италия предвидената недействителност се счита за относителна; в) най сетне ВКС се мотивира с чл. 1035, т. 5 ЗГС – стария (чл. 829, т. 3 от новия). Вярно е, че тоя текст предвижда една нищожност, една абсолютна недействителност. Тая недействителност обаче се отнася само за публичните продажби, а не и за обикновените.
Не ще бъде безинтересно да се цитират няколко реда и от решение № 228/1923 г. на ВКС, III г.о.: „… Според чл. 1035, т. 3 ЗГС, които постановления са от публичен ред, … изразът „под страх на недействителност“ не е случайно употребен, както и тъждественият израз в чл. 229 от същия закон … при изричната редакция на текстовете от нашия закон – чл. 229 ЗЗД и чл. 1035 ЗГС . . . противното мнение на някои чужди автори по тълкуване респективния член 1596 С. с. в смисъл, че недействителността… е относителна – като всяко едно мнение не е задължително за българските съдилища (Планиол, II, № 1432; Лоран, XXIV, № 50; Бодри-Лакантинери, III, с. 305; Дюрантон, XVI, № 139 и други)..“
Както вече се забеляза, аргументацията на ВКС почива, от една страна, на употребения от закона термин – и от друга – на чл. 1035 ЗГС. И двете тия съображения са погрешни. Отклонението, което ВКС е направил от едно тълкувание, което единодушно се дава от всички автори и съдилища във Франция и Италия, от чиито законодателства е заимстван и чл. 229 ЗЗД, мъчно би могло да се оправдае. Все пак проявената от нашия ВКС строгост за някои от предвидените в чл. 229 случаи е оправдана. Нужно е следователно при тълкуванието на чл. 229 да се направи съответното различие. Тъкмо такова различие е било предложено от г-н професор Диков в една негова бележка към едно решение на Италианския касационен съд от 14 ноември 1928 г., поместена в Юридически архив, г. I, кн. 1, с. 144. В това решение се казва: „… Тази разлика се проявява фактически в това, че ако… запретата засега някои от първите хипотези. […] то е скрепено с абсолютна нищожност, на която може да се позове всеки от контрагентите и която може да бъде обявена от съда ех officio, докато ако се касае до някои от случаите, които целят запазване на частните интереси, допуска се едностранно атакуване от страна на контрагента, в чиито интереси е установена санкцията – унищожаемостта. В тая втора категория влиза и хипотезата на придобиване от мандатаря. … при нарушението имаме унищожаема сделка и може да се говори само за относителна нищожност …“
Г-н проф. д-р Диков придружава това решение със следната бележка: „… Трябва да добавим, че нашата практика, макар несмело, бе тръгнала из пътя, посочен от Италианския касац. съд… недоумение обаче буди решението на ВКС, който по същото дело в общо събрание взе обратно становище“.
Така или инак, практиката на ВКС по разглеждания въпрос е постоянна и неизменна. При тия условия обсъждането на поставения въпрос е без всякакво практическо значение. Все пак аз счетох за полезно да засегна тоя въпрос между другото и главно, за да посоча доколко могат да се застъпват и обосновават най-противоречиви схващания по въпроси, които на пръв поглед изглеждат безспорни.
* Тихомир Наследников (10.09.1885-02.08.1954) е дългогодишен адвокат, член на Висшия адвокатски съвет. Преводач на тритомния курс по френското гражданско право на проф. Марсел Планиол.
