ПОДКАСТ

(дата на записа: 15.05.2021 г., продължителност: 1:31:57)

(всички теми на Vox Nihili – виж тук)

 

Всички епизоди на Вокс Нихили

може да чуете и в YouTube на този адрес.

– Каква е връзката между абсурда и разстроената китара?

– Може ли парадоксът да бъде отговорът на проблема с абсурда?

– Какво може да ни (раз)каже Шишо Бакшишо за смисъла на живота?

Философия на абсурда“ (15.05.2021)

 

Серията „Вокс нихили“ на Ratio Podcast и Предизвикай правото! изследва пресечните точки на науката и технологиите с етиката и правото, а също така и редица дискусионни теми от сферата на философията. Може би си спомняте, че имахме сходна серия събития на име Vox Nihili – в текущата ситуация ги пренасяме в дистанционен аудио формат.

 

Любомир Бабуров, Валентин Калинов и Стоян Ставру обсъждат:

– Каква е връзката между абсурда и разстроената китара?

– Може ли парадоксът да бъде отговорът на проблема с абсурда?

– Какво може да ни (раз)каже Шишо Бакшишо за смисъла на живота?

– Каква е връзката между Пейо Яворов и Томас Нейгъл?

– Ще съжалявате ли, ако се ожените (Сьорен Киркегор)?

– Може ли живот, който няма смисъл, да си струва?

– Каква е връзката между „философското самоубийство“ (Алберт Камю) и „модерната храброст“ (Карл Ясперс)?

– Защо надеждата е нещо лошо?

– Как да примирим „човешкия порив“ към смисъл и „безсмисленото мълчание на света“ и … може ли да живеем „без въззив“?

– Може ли скуката да се споделя в едно приятелство, като успешен брак или като форма на палиативна грижа?

– Трябва ли да е забавен театърът на абсурда?

– Защо Естрагон не е от естроген?

 

 

Трагичността на човешкият живот започва с поставянето на въпроса „Защо?“ В нашия абсурден разговор преминахме през много имена на различни философи, които предпочитат да пишат романи. Този път ключовата философска парадигма, през която погледнахме парадокса на човешкия живот, беше (пара?) екзистенциализмът. След като обсъдихме различните опити за „справяне“ с абсурда, обърнахме поглед и към „театъра на абсурда“ (Жан Жьоне, Йожен Йонеско, Самуел Бекет и др.) и неговото … лицемерие. Изчакайте до края, ако искате да разберете какво прочете този път Валентин Калинов.

 

„Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света.“

Алберт Камю

 

Разговора може да чуете ТУК.

Допълнителни материали:

Страх и трепет (книга), Сьорен Киркегор, Захари Стоянов, 1843 (линк);

Митът за Сизиф (книга), Албер Камю, 1942, превод: Пенка Пройкова и Венелин Пройков (линк);

Life is Absurd. How to Live it? [The Philosophy of Albert Camus] (видео), You Tube (линк);

Is life meaningless? And other absurd questions  (видео), Nina Medvinskaya, You Tube (линк);

The Theatre of the Absurd [Театърът на абсурда] (книга), Мартин Еслин, 1961 (линк);

Живи (книга), Ю Хуа, Жанет 45, превод: Стефан Русинов (линк);

Живи (филм), Ю Хуа, превод: Стефан Русинов (линк);

– The Absurd, Thomas Nagel, The Journal of Philosophy, 1971, № 20 (линк);

– Pink Floyd – The Wall [Пинк Флойд – Стеното] (филм), 1982, реж. Алън Паркър, сценарий Р. Уотърз (линк);

Frank Zappa Muffin Man Live 1977 HD (видео), You Tube (линк);

Monty Python, Уикипедия (линк);

Rick and Morty (сериал), Netflix (линк).

 

За госта: Валентин Калинов е психолог и философ с интерес към естетиката, феноменологията и психоанализата. Той е и преводач, а също и редактор, на ключови български преводи на книги от италиански език.

 

И един малко по-голям цитат от Жан-Пол Сартр, Погнусата (1938), в: Погнусата. Стената. Думите, С., Фама, 2007, стр. 176-183 [с вътр. съкращения]:

“Сега ми просветва, ясно ми е къде се намирам: насред градската градина. Тръшвам се на една пейка между черните възлести ръце, протегнати към небесата. Дърво чопли с черния си нокът пръстта под нозете ми. Така бих искал да се отпусна, да се унеса, да заспя. Ала ми е непосилно, задушавам се: съществуването нахлува в мен отвред, през очите, през носа, през устата…

И изведнъж, отведнъж булото се разкъсва, разбирам, виждам.

[…]

И тъй, преди малко се намирах в градската градина. Коренът на кестена проникваше в почвата, току под пейката. Някак не помнех какво е корен. Думите се бяха заличили, а с тях и смисълът на нещата, тяхното предназначение, несигурните жалони, вбити от хората на повърхността. Седях леко сгърбен, склонил глава, сам пред тъмната, възлеста, непипната от човешка ръка маса, която ме плашеше. И тогава дойде просветлението.

Дъхът ми секна. Преди последните нощи никога не бях се догаждал какво означава „да съществуваш“. Бях подобен на другите, на онези, които се разхождат край морския бряг в пролетните си дрехи. Като тях твърдях как „морето е зелено, а бялата точица там горе е чайка“, но не чувствах, че всичко това съществува, че чайката е „съществуваща чайка“ — съществуването обикновено е стаено. То е тук, около нас, то — това сме ние, не можем две думи да изречем, без да го споменем, но в крайна сметка не го докосваме. Когато си въобразявах, че мисля за него, явно не съм мислил за нищо, главата ми е била празна или най-много една дума да ми се е въртяла в ума — думата „битие“. Или пък съм мислил… Как да го изразя? Мислил съм за принадлежността, разсъждавал съм, че морето принадлежи към категорията на зелените неща или че зеленината се числи към свойствата на морето. Дори когато гледах предметите, бях безкрайно далеч от представата, че съществуват: те ми се привиждаха като декор. Поемах ги в ръце, те ми служеха за сечива, предусещах съпротивата им. Всичко това обаче ставаше на повърхността. Ако ме бяха запитали що е съществуване, чистосърдечно щях да река, че не е нищо особено, само куха форма, която допълва външния облик, без ни най-малко да изменя неговата същност. А ето че съществуването изведнъж изпъкваше, ясно като бял ден, разбулваше се изневиделица. Загубило бе безобидния си вид на отвлечено понятие: то беше самата мая на нещата, а коренът беше цял изтъкан от съществуване. Или по-точно коренът, вратата на градината, пейката, рехавият треволяк — всичко се бе изличило; разнородността на нещата, тяхната самостойност бяха просто видимост, лустро. Лустрото се бе свлякло, оставаха безразборно струпани уродливи, пихтиести, аморфни маси, оголени в страшна и безсрамна голота.

[…]

Думата „Абсурд“ изниква сега изпод перото ми: преди малко, в градината, не ми бе дошла наум, но и не я търсех, не ми беше потребна: мислех безсловесно върху нещата, чрез нещата. Абсурдността не беше представа или внушение, тя се съдържаше в дългата мъртва змия в краката ми — дървената змия. Змия, хищен нокът, корен или граблива лапа, няма значение. И без да прибягвам до ясни определения, разбирах, че съм намерил ключа на Съществуването, ключа на своите Погнуси, на собствения си живот. Фактически всичко, което впоследствие обозрях, се свежда до тази същностна абсурдност. Абсурдност: отново се натъквам на дума; мъча се да се откопча от думите; там се докосвах до нещото. Действията и събитията в жалкия шарен човешки свят са абсурдни само относително, в зависимост от съпътстващите ги обстоятелства. Брътвежът на някой луд например е абсурден с оглед на състоянието му, но не и на неговото умопомрачение. Аз обаче преди малко се сблъсках с абсолюта: абсолюта или абсурда. Нямаше нищо, спрямо което коренът да не бе абсурден.

[…]

Основното е случайността. Мисълта ми е, че по определение съществуването не е необходимост. Да съществуваш, означава просто да бъдеш тук; съществуването се проявява, може да се установи, но не и да се дедуцира. Струва ми се, че някои хора са го разбрали. Ала те са се опитали да оборят случайността, като са измислили едно необходимо самообуславящо се битие. Никакво необходимо битие обаче не е в състояние да обясни съществуването: случайността не е измама, привидност, която може да се разсее; тя е абсолют и следователно съвършена необоснованост. Всичко е произволно — градината, поселището, аз самият. Проумееш ли го, започва да ти се гади…”

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.