Взе да ми писва да слушам за законни, но неморални имотни сделки на политически големци, в каквито повечето от нас, макар и по-скромно, сме участвали, опитвайки се да скрием някой лев от данъци. Затова ще разкажа за друга сделка. В която министерство нанася съкрушителен удар на Закона за държавната собственост (ЗДС), натрапва нерешими проблеми на друго министерство и създава реална заплаха за живота и сигурността на децата ни.
Но ще почна от малко по-далеч. В България общинската и държавната форми на собственост се ползват от особена закрила, на техните управители се пада задължението за грижата на добрия стопанин, от което частните собственици изглеждат разтоварени и сякаш неограничени в произвола си да се разпореждат със своите вещи. Ако пък става дума за публична собственост, ограниченията се засилват в степен и стигат своеобразен пик при т. нар. изключителна държавна собственост. Затова през 2014 г. Конституционният съд парира опитите за допускане на частни пристанища в имоти, имунизирани с поземлена изключителност. Вярно, любопитните биха могли да открият, че – като в повечето случаи у нас – изключения не липсват. Вземете Рила (планината). Уж е Национален парк, т.е. изключителна държавна собственост, но и в нея Бойчо и Стоян от село Добърско са си напазарували от МЗХ през 1996 г. 15 дка земя. Да им е честита! Но това е станало съвсем малко преди да влязат в сила Закон за държавната и Закон за общинската собственост.
Ето пък илюстрация за противното, за напълно правилно, законо- и целесъобразно управление на публична общинска собственост. През ноември 2004 г. общински съвет Варна взема фундаментално решение № 1110-6-1 да обяви за публична общинска собственост 18 обществени тоалетни, а с решение № 1111-6 – да ги предостави на концесия за „задоволяване на обществени потребности“ за срок от 15 години и с възможност за удвояване на срока.
Откакто обаче тези два закона, а в случая ни интересува ЗДС, та – откакто той е в сила – от 1.06.1996 г., оттогава неговият чл. 7, ал. 1 отрежда: „имотите и вещите – публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, както и да се придобиват по давност“. След 2005 г. текстът му е опростен: вместо забрана за отчуждаване и за обременяване с вещни права имаме забрана за разпореждане. Предвидени са и изключения, но за тях е нужен изричен закон и за всеки от случаите – специално решение на МС. Понастоящем сме свидетели как поредната промяна на ЗДС може да се окаже форма на позабравено социалистическо експроприиране на частна собственост и потъпкване на основни права. Аз обаче искам да наблегна на „обратната“ страна на експроприирането – на нефелното охраняване и съхраняване на нещо, което не бива да е частно. Няма да алармирам за накърняване на права, а за неспазване на задължения, ще стане дума не за заграбване на частно, а за прахосване на публично благо. Дали са еднакво осъдителни, оставам на Вас.
Стигаме до същината на проблема. Професионалните училища в България (бившите техникуми) са принципно държавни както по закон, така и заради наследството на близкото минало. Затова в преобладаващите случаи имотите им са публична държавна собственост. Поради което, например, Столичният общински съвет се оказва безсилен, когато МС преди време реши да предостави сградата на едно професионално училище (бившия механотехникум) на Софийски университет, после да му я вземе, но пък да му предостави сградата на друго професионално училище (гимназия по облекло). Всичко това е в рамките на закона. Дали така се решава сериозният проблем с преминаване на едносменна форма на обучение в средните училища, ще оставим настрани, но пък не може да подминем, че имаме една от поредните илюстрации за криворазбрано предъвкване на тезата за „единствено морална“ укоримост. Не че общинските съвети са „цвете за мирисане“. Колко добре би било да им се паднат и тези терени, колко лесно е да обявят всяко едно от професионалните училища за безнадеждно и ненужно и да отредят земята му за… мол или небостъргач. Впрочем, дори когато общините се борят рамо до рамо с МОН за да защитят училищни дворове, неведнъж реституционни решения отхапват парчета от тези дворове и в тях поникват сгради. Медиите се надпреварват да разказват за такива истории, кучета да лаят и керванът да върви, а, казват, кандидати за научна слава щели да кандидатстват пред Фонд научни изследвания с проект „Ново възраждане“, за да съхранят и в понятия този уникален опит за публично-частно притворство. Склонен съм да приема, че в такива случаи съдът не само се позовава на принципите за равнопоставеност на формите на собственост и за неприкосновеност на частната собственост, но взема предвид и факта, че става дума само – или просто, макар и не за „проста“ – общинска собственост.
Затова е близо до ума да предположим, че при публичната държавна собственост, каквато имаме при професионалните училища, нещата изглеждат другояче. Че при тях чл. 7, ал. 1 от ЗДС ще тържествува. Да, ама не.
Приятелски огън
Имало едно време Организация за съдействие на отбраната (ОСО), която разполагала с неизброимо, включително имотно богатство. После настъпили промени и МС постановил, че за подготовката на наборници и за начално военно обучение трябва да отговаря единствено МО, поради което собствеността била предоставена безвъзмездно на военното министерство и отчасти на вътрешното. Това станало през 1992 г., а през 1998 – бихме казали, вследствие на влезлия в сила ЗДС – за новопридобитите имоти се наложило да издават актове за държавна собственост. Паднало голямо писане. Случаят, с който ще ви занимая, е от Варна и там искането за актуване било отправено на 24.11.1998 г., и само и седмица по-късно областният отчел задачата като изпълнена. Похвална, но и съмнителна експедитивност. Защото посветените навярно са знаели или поне са предчувствали, че актуването преследва по-специална цел. Не щеш ли, МО, месец след като получило своите копия от АДС-тата, взело, че трансформирало наследника на ОСО в търговско дружество. Родило се „Воинтех“, в чийто учредителен акт имотите са изброени на цели 16 страници. Ето как първите АДС-та се оказали с кратък живот и през 2000 г. се наложило да ги преиздават. Но и това било за кратко. Защото „Воинтех“ не бил нито смел войн, нито много „тех“, а само силно „техен“, дружеството почнало да трупа загуби и за да ги покрива, взело да се саморазпродава. През 2005 г. Агенция за приватизация дала разрешение за ликвидирането му. Преди да стигне училищна възраст, „Воинтех“ се споминало. Оттогава трупът му вони и това кара от време на време някой политик да напомни, че някой би трябвало да понесе отговорност, но после бързо забравя да я търси.
На 14 май 2002 г., на прага на 90-тата годишнина от началото на Балканската война, „Воинтех“ ЕООД – клон Варна решава да продаде една проста барака, бивш стрелкови клуб, находящ се в училищния двор на днешната Професионална гимназия по текстил и моден дизайн – още по-бившата казарма на Осми пехотен приморски на Нейно Царско Височество княгиня Мария Луиза полк – и сторва това за цели 12 018 лв., т.е. по 68 лв. за квадратен метър. Безумие. (Пазарът на „Чаталджа“, на 20 метра от продадената сграда, е апортиран като непарична вноска на стойност 930 лв. на кв. м!) Нещо повече, продажбата на „клуба“ е реализирана почти 7 пъти под данъчната оценка на имота – 81 361 лв. Ето Ви „кон за кокошка“ в най-чиста форма. Свинщина, или по-точно свинарщина. В разрез с чл. 66 ЗС собственикът единствено на постройка – в случая търговско дружество на МО – не предлага на собственика на земята – в случая държавата България – да му изкупи собствеността, конкретен нотариус изповядва сделката без да пита за декларации от съсобственик, а самият представител на собственика на земята – МОН – не може да протестира, защото никой не го е известил. Нещо повече, със сделката се осъществява и автоматично, неглижиращо всякакви процедури „ъпргейдване“ предназначението на обекта, защото до момента на продажбата се води „служебен“, а след нея цъфва в нотариалния акт като „търговски“. Което не само спестява средства и време на новия собственик, но и заобикаля волята и становището на МОН, собственик на земята, дали и доколко новото предназначение е съвместимо с основното и единствено предназначение на училищния двор. Задкулисно действие – ако не зад гърба, то под носа на официалната власт. За пореден път бездушни държавници и продажни чиновници провалят обществения и държавния интерес на рубежа „Чаталджа“!
Що за далновидност е проявила държавната власт? Или грижа на добрия стопанин? За шепа сребърници е харизала един имот. Шест години по-късно той е препродаден за 200 000 лв.! Сделката е изповядана пред същия нотариус, без уведомление на собственика на земята и без протест от негова страна. И това еничарско деяние или саботажно дело на пета колона е заложило мръсна бомба, колатериалните вреди от която са неизчислими. Форма на хибридна война, която държавни предприятия водят срещу държавата България. Предприятие, свързано с МО, е окепазило терен, който е станал неизползваем за нуждите на МОН. Едно безотговорно съдействие и едно безхаберно бездействие са се слели в отровна смес, която задушава Училищния двор.
На практика МО е снесло кукувиче яйце в чуждо гнездо. Подобна диверсия не е по силите дори на вражеска организация. Сякаш поганци са се разбеснели насред огнището на просветата, само че с други средства.
Мъглата се сгъсти до максимум. Затова, когато „попитахме трима човека“ – три органа на властта, получихме три отговора. МОН не знае за съществуването на цели три сгради върху предоставения му терен, понеже никой не ги е описал (като бреме) в неговите актове за държавна собственост, за МО две от тези сгради са държавна публична собственост, защото така пише в кадастъра, а за областната управа на Варна – става дума за частна собственост на търговски дружества. Хубавото е, че все пак имаме познал.
Що се отнася до някогашния областен, съставил актовете за държавна собственост, търсете го при антиподите. Оказа се, че е избягал от България.
Положих усилия да открия писмото, с което МО е инициирало върволицата от процедури през 1998 г. Уви, такова писмо липсва в архивите на самото министерство, в архивата на областната управа Варна, издала акт за частна държавна собственост, в Държавния военен архив Търново. Нещата заприличаха на прочутия разказ на Едгар Алан По „Откраднатото писмо“ или на великата формулировка на Джон Лок за идеята ни за субстанция, че се отнасяла за предполагаема, но неизвестна (неустановима) реалност. Къде е писмото днес, никой не знай, никой не знай – повтаря пък ехото.
Война за редута
В историите за войни и битки понякога един редут е овладяван ту от едните, ту от другите сили. Подобно на бойното поле, така изглежда случилото се на терена на професионалната гимназия. Затова всяко археологично разравяне на случая изважда на бял свят открития, с каквито никой Индиана Джоунс не може да се похвали. Още през ноември 1992 г. тогавашният кмет на Варна е направил опит за присвояване на имота, нареждайки да го актуват като общински. Интересното е колко „организации“ – цели шест на брой – упражняват по онова време някакво „стопанисване“ върху имота. А това е отглас от прочутия принос на социализма за разликата между собственика и стопанина. По всичко изглежда, че кметът не е успял. Държавата се е усетила, че още през 1976 г. е харизала половината от терена за учебни цели и го е предоставила изцяло на гимназията (тогава техникум). А след това никога не се е състояло т. нар. „отписване“ от държавните имоти. Затова, поради липсата на предпоставката отписване, варненският кмет през 1996 г. кандисва и отрежда общия парцел на две части – за шивашко предприятие, което впоследствие е приватизирано, и за училищен двор.
Причината за неуспеха на кметския напън е и споменатото по-горе решение на МС да изземе цялата собственост на ОСО и да я даде на МО с цел предказармената подготовка на младежта. Това става с ПМС № 72 от април 1992 г., т.е. половин година преди напъна за присвояване на имота в полза на община Варна чрез кметска заповед.
Оказва се, че МС, МО и община Варна сякаш обитават различни планети – „Хюстън“ ни приема, ни предава – а МОН, за чиято сметка са решенията, стои в неведение. Как ли ще разказваме това на идните поколения? И ще обясняваме, че България била правова държава. Ами ако и в бъдещето продължава да се разказва приказката за орел, рак и щука?
Впрочем, ако се вгледаме в ПМС № 72, ще открием, че през 1993 г. в него е бил пъхнат член – чл. 4, ал. 6, който предвижда решение при спор за собственост между МО и общини, но никой не си е направил труда да го използва.
През ноември 1992 г. кметът на Варна, изброявайки стопаните с педантичността на Омир, изброяващ корабите в „Илиада“, изобщо не подозира, че там, в двора на училището, МО разполага с база за предказармена подготовка – на новобранци и за „начално военно обучение на неучащата младеж“. Колко ли юноши и девойки са натрупали там незаменим опит, който да им помогне в трудни ситуации в Камбоджа, Афганистан, Ирак, не знам. Но като гледам наличната документация, става дума за стрелкови клуб за пневматично оръжие, каквото в общи линии познаваме и от панаирите. Нещо като игра с патлангачи и стрелба с барабонки. Евала на тази „школа за мъже“!
Битката за училищния двор през 1992 г. не е единствена. Десет години по-късно, през юни 2002 г., министърът на образованието, по онова време и вицепремиер, улавя „в крачка“ областния, как кандил-мандил, взел, че уйдисал на акъла на директора на училището и с номера на китайката преметнал собствеността от държавна-публична, в държавно-частна. Като не става да е общинска, а поне да не е публична! Министърът обаче взел, че го препънал. Чест и слава! Ама не съвсем. Защото през 2016 г. – пак зад гърба на МОН – част от основната сграда, 610 кв. м осъмва с променено предназначение – за „спортни и развлекателни цели“. Щом не дават да е общинска, нито да престане да е публична, нека опитаме трика с предназначението. И както става в приказките, третият щурм се оказва успешен. Така си е и до днес.
А дворът? Ръководството на училището го определя само като „заден“ в текста на заповед, с която за дълъг период го предлага като паркинг. А, както е казал народът, дадеш ли задния си двор за пари, не се вайкай какво тъпчат в него! Хеле, от известно време МОН дръпна юздите и сега учениците могат да спортуват и да прекарват свободното си време под сянката на огромни и кичести кестени.
Но един проблем продължава да гнои със страшна сила – собственикът на продадената от МО барака, използвана за ремонтна работилница днес, печели през 2018 г. дело в съда и се сдобива с индулгенция да ползва прилежащи площи по предназначение. Съдията, втренчен в тезата за равнопоставеност на собствеността, изобщо не се кахъри да повдигне въпроса, че е нарушен чл. 7, ал. 1 от ЗДС, че държавна публична собственост е била и продължава да е обременена по недопустим начин с ограничено вещно право. Нима смята, че липсва конфликт на норми, че щом е била допусната продажба и е бил съставен нотариален акт, това вече е достатъчно, за да смачкаме ЗДС като тоалетна хартия и да го употребим за лични нужди? А някои казват, че законът надцаквал договора.
За други пък, като Майлоу Майдънбайндър: „Което е добро за предприятия „М и М“, „Воин и Тех“, „М и О“, е добро за цялата страна.“ За тях и кукувичите яйца са най-вече яйца, всяко от които носи 2 цента печалба.
Не се съмнявам, че казусът започва да прилича в не малка степен на продажбата на Яворовата къща в София, на продажбата на Царските конюшни, пак там, на продажбата на „Дупката“ насред центъра на Варна; както и не се съмнявам, че ако се накали обстановката, държавата пак ще пълни гергови дупки.
Или пък да чакаме бившите Царски казарми да последват съдбата на бившите Царски конюшни, за да гледаме сеира на властта.
Къде е заровено кучето?
В казуса със стрелковия клуб има още нещо. При това принципно.
До 1985 г. централата му се помещава на съвсем друго място. Прекрасно място. В една от първите кооперации на Варна, в бивш клуб на социалдемократическата партия, национализиран през 1947 г. Четиридесетина години по-късно активните борци (против капитализма и фашизма) го пожелават за свой клуб и го получават. За да громят не само капитализма, но и Горбачов, докато плющят белот. Което принуждава местната власт да търси друго решение за интересите на Организацията за съдействие на отбраната. И се стига до издаването на заповед от председателя на изпълкома на общинския съвет да предаде „смотаната“ барака като компенсация за „елитния“ клуб.
Прелюбопитното е, че за това е използван чл. 162 от действащата по онова време чак до 1996 г. Наредба за държавните имоти, който се отнася не за сгради, а за… стопански инвентар. Нищо повече. За бараката липсват строителни книжа. Била е използвана за складиране на готова продукция. (Може да става дума за „гостуващо стопанисване“ от страна на фабрика „Първи май“ (след 1991 г. „Галатея“, „Галатекс“), затова никога бараката не е била завеждана в инвентарните книги на ДИП „Дружба“ – основният стопанин на имота, но пък поне от 1980 г. в документи вече се упоменава и като стрелбище, макар ведомствено.)
Никога по-късно във времето новият стопанин – ОСО – не е искал и получавал разрешение за промяна статуса на обекта. В приемо-предавателния протокол, в картотеките стои отбелязана „дървена барака“ или „паянтова сграда“, а строителните програми през двете петилетки, когато се ползва от ОСО, не упоменават и на йота каквото и да било строителство.
Това обаче не попречва на наследниците на ОСО – районните школи за предказармена подготовка и фамозното търговско дружество „Воинтех“ – да представят документи, внушаващи, че иде реч за недвижима вещ по смисъла на чл. 110, ал. 1 от ЗС. По-точно един-единствен документ – „данни за сграден фонд“. А съгласно тълкувателно решение на ВКС № 4 от 14.03.2016 г. „заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице не може да породи право на собственост“. Ясно и точно.
Във Варна може да се прегледа преписка, в което наследници си търсят правата и печелят дело срещу Професионалната гимназия за друг неин имот, този път в кв. „Аспарухово“. И там имаме бараки, за които липсват строителни книжа. Ако бяха налице, щеше да имаме т. нар. „ново строителство“ и мераците за реституция щяха да угаснат. Ала тъкмо липсата на строителни книжа дава шанс и справедливостта тържествува. Разликата е, че действията в кв. „Аспарухово“ са мотивирани от частен интерес, докато в кв. „Приморски“ е налице бездействие, защото държавният интерес се преживява като нещо мъгляво, вместо да се проумее смисълът му на публичен, каквото са целите и благото на образованието на децата ни.
За най-голямо съжаление кметът на гр. Варна, който отдавна е трябвало да предаде документите от 1985 г. в държавния архив, отказва да ми предостави информация, дали са налице други данни, отнасящи се до вещния характер на стрелковия клуб, и вместо това ми предлага да търся отговор за наличието на такава информация чрез съда, което ще струва време и пари на данъкоплатците.
Независимо от непълнотата на познание на фактите, си позволявам следното заключение:
За председателя на ИК на ОНС през 1985 г. бараката е стопански инвентар; нищо повече от това. Такава е волята на легитимния разпоредител със собствеността. Той е използвал гл. 21 (за разпореждане с излишни основни средства от групата на стопанския инвентар), а не гл. 12 (която касае специално държавните имоти и в частност предаването на тяхното управление и стопанисване между държавни организации) или 14 (за отстъпване право на строеж върху държавна земя) от действащата Наредба за държавните имоти (НДИ).
Бараката не е актувана по гл. 11 от НДИ, защото чл. 77, ал. 6 (4) не го позволява.
В противен случай щяха да останат следи в счетоводните книги съгласно чл. 97 от НДИ, който се отнася изцяло и само до „предаване на имоти“. За всички други форми на разпореждане: (а) отстъпване на право на ползване, (б) отстъпване право на строеж, (в) продажба на жилищни имоти, гаражи и ателиета на граждани или на техни идеални части, (г) замяна, (д) разпореждане с движими вещи, (е) разпореждане с бракувани и с излишни основни средства и (ж) ликвидиране на съсобственост НДИ не предвижда подобна форма на осчетоводяване.
Каквато и да е съдбата на бараката, ключови съдебни решения постановяват, че обемът на отстъпеното през 1985 г. вещно право следва да остане непроменен. Няма как да втаса, че да се сдобие с принадена стойност.
Какво може да се направи, не знам. Но какво трябва – знам. МС, МО и областна управа Варна трябва да оправят кашата, която са забъркали. Защото е за сметка не само на Закона за държавната собственост, който те самите са потъпкали. Ситуацията възпрепятства прилагането на Заповед РД 09-1583 на МОН, забраняваща престоя на МПС в училищните дворове. Всичко това създава непосредствена опасност за живота и здравето на учащите. И е гавра с мястото на памет, свързано с историята на Осми приморски полк.
Някой трябва (поне да опита) да помогне на МОН, някой трябва да помогне на директорката на професионалното училище, независимо какви глупости е вършил нейният предшественик. Трябва ли да чакаме да сгазят дете? Трябва ли да пламне бараката и да научим, че собственикът й – щом държи този, макар несъстоятелен нотариален акт в ръце – има право да я възстанови? Как да продължат университетските преподаватели по вещно право да преподават без недомлъвки и дяволито смигване лекциите си, посветени на защитата на държавната собственост и на нейната публична форма? А студентите да се правят, че им вярват? Защо да продължаваме да подпечатваме плиткоумната народна мъдрост, че законът е порта в полето, и да й се наслаждаваме сякаш е история на нечие чуждо заболяване?
А в един по-широк план: Кога ще научим поне частица от историята на „Воинтех“? Още през 2008 г. тогавашният главен прокурор заяви пред ВСС, че било заведено трето дело срещу безобразната приватизация на „Воинтех“. Безчет пъти депутати на ГЕРБ огласиха намерение да проверят всички сделки по приватизацията на дружеството. Нищо. Нищичко за цели десет години и башкъ. Докато не сме забравили напълно, няма ли кой да каже колко пари са влезли в джоба на МО? За да ги имаме предвид, когато се искат пари за самолети и кораби, за заплати и за мисии. Казват, че приватизаторите Банови опоскали всичко, което били приватизирали, продавайки материални активи за скрап. По какво се отличава от тях приватизацията на „Воинтех“, раздаващо щедро вещи под данъчната им оценка?
Защото не само стрелковият клуб във Варна, помещаващ се в мижава барака, има нерадостна съдба. Такава е и на неговия побратим в София на ул. „Кракра“, в бившия Младежки дом. Той обаче е от стоманобетон и няма как да не е сграда. А и за него поне кметът на София води дългогодишни съдебни битки, макар да ги губи. И това е само елемент от пъзела „Воинтех“.
***
Силно се надявам КС да не позволи скорострелно експроприиране на частни имоти в полза на значими чисто икономически начинания, още по-малко ако самите тези начинания са частни. Но ако го стори, макар да не бъде справедливо, поне ще е законно. В споделеното преди малко икономическата реалност е мижава. Никой „технопарк“ не е заложен на карта, а смотана барака се е оказала на неподходящо място в неподходящо време. Което прави гаврата със закона да изглежда още по-жалка, а публичната собственост – лишена дори от 1/50 от нюанса на „неприкосновеността“. Защото ако държавата посегне на частника, него ще го боли и няма да му мине, а когато държавата посяга на себе си, ще почака-почака, ще бръкне в джоба ни и ще й мине. Ние, гражданите, ще сме минати и в двата случая.
P.S.
Разбира се, бихме могли да потърсим за утеха и „научни“ обяснения. Един от най-съкрушителните аргументи срещу естественоправните учения е, че в тях се съдържат норми, без да са предвидени органи за привеждането им в действие и за тяхната охрана. А всяко позоваване на субективни права, дадени ни по природа, изглежда кекаво, тъй като (или ако) не предвижда насрещни задължения, които тези права биха могли да активират. За съжаление подобно разминаване в измеренията на валидността може да се пренесе и в тъканта на позитивираното право. Като аналогия бихме могли да посочим разликата между класическата правна норма (която винаги е задължителна) и разпоредбите с препоръчителен характер (съдържащи се например в някои актове на ЕС). Понякога обаче се сблъскваме и с недонаправени норми, със законови клаузи, съдържащи нормативен дефицит. За тях се отнася непривичният израз „неюстициабелни“. Съдържанието, но особено формата им е такава, че не предвижда конкретни процедури и пътища, адресати и срокове, поради което трудно могат да се прилагат и дори понякога изглеждат неупотребими в съдопроизводство. Затруднението и невъзможността съдът да се позове на тях разкрива своеобразния им дефицит. Ще си позволя да кажа, че в тях се съдържа дълг без задължения.
Нека погледнем към (настоящата редакция на) чл. 7, ал. 1 от ЗДС: „Имотите и вещите – публична държавна собственост, не могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват по давност“. В първоначалната редакция текстът е изглеждал така: „Имотите и вещите – публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, както и да се придобиват по давност“. Иска ми се в хода на развитието и „усъвършенстването“ на правото законодателят да не е премахнал забраната „да се обременяват с вещни права“, а заедно с възпрепятстването на „отчуждаването“ да ги е обединил и включил в обема на забраната за „разпореждане“. Ако пък е сторил обратното, тройната забрана е била в сила поне по времето, когато се случило обременяването на училищния двор.
Напомням за текста на чл. 7, ал. 1, защото при всичките промени нещо в него си остава все същото – невъзможността за придобиването на публична държавна собственост по давност. Защо тя изглежда непробиваема? Защото валидността й се определя от чисто „физически“ условия – времето и владеенето. При нея забраната е буквално невъзможност. Все едно колко дълго някой владее публичен имот или вещ – от това частна собственост няма да произлезе. Подобно на невъзможността, за която говори Аристотел, че езикът и въздухът никога не могат да станат нечии. (Вярно, там става дума, че по естеството си те са неделими.). Психоанализата пък говори за случаи на непредставимост. Е, тук си имаме работа със своеобразна непредставимост на придобиването по давност на публична собственост от някакво частно лице.
Съжителството в една и съща алинея на забраната за придобиване по давност и на забраната за разпореждане създава усещане, че те са равни по ранг. A че са равни по сила, за това настоява самата правна доктрина в България. Но така ли е?
Описаната по-горе случка свидетелства за „пробив“ в забраната, ще рече, че обременяването на публична държавна собственост е възможно. Поне с диверсантски способи. Или като пародия на Мисията невъзможна. А за някои щом нещо е възможно, значи е и позволено!!! Пак пародия, но този път на Конституцията. Забележете, веднъж пръкнала се насред публичната, новоизпечената частна собственост веднага се декорира с бронята за неприкосновеност и равнопоставеност и започва да се надсмива над публичната, която номинално не е обявена за неприкосновена. Ето защо последиците от допускането на обременяване с ограничени вещи права има този ужасен бумерангов ефект. Докато го пуснеш на дивана, то се пъхне под юргана, че и в гащите ти вземе да бърка. Така казваше баба ми, иначе в науката се нарича хлъзгане по наклонената плоскост.
Дефинираната забрана за разпореждане с публична държавна собственост (включително за отчуждаване и за обременяване с вещни права) е слаба, т.е. не е „дефинитивна“ и е крайно време да се отървем от илюзорната вяра в обратното. Докато си мислим, че щом е изписана в съседство със забраната за придобиване по давност, тя ще прихване от непреодолимостта на другата, ще продължаваме да сме в небрано лозе, щом органи на държавна власт окепазяват собствеността си взаимно. Защото в общия дълг на забраната те не разчитат конкретните си задължения. Нито пък виждат някъде санкции, които да охраняват тази забрана.
