Преглед на подбрани решения от най-новата практика на ВКС по въпроси на семейното право

Значението на съдебната практика и по-специално тази на Върховния касационен съд (ВКС) нараства. Начало на тенденцията постави Гражданският процесуален кодекс от 2007 г. (ГПК), с който бяха установени съществени промени в уредбата на касационното обжалване, насочени към уеднаквяване на практиката на съдилищата. Въпреки че би могло да се спори доколко част от измененията на кодекса, обнародвани с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.[1], обслужват тази цел, значението на съдебната практика на ВКС ще продължава да нараства. С изменението на ГПК от октомври 2017 г. достъпът до касационната инстанция бе разширен[2], а това създава по-големи възможности върховната инстанция да осъществява контрол върху начина, по който долустоящите съдилища интерпретират и прилагат гражданския закон. Това би следвало да доведе и до по-голям стремеж от страна на въззивните съдилища да се придържат към практиката на ВКС, за да не бъдат постановените от тях актове отменени при евентуалното им обжалване.

Нарастващото значение на съдебната практика оправдава засиления интерес на правната доктрина към нея през последните години. На съдебната практика е посветен и този материал, в който подлагам на критичен преглед по-значимите решения на ВКС по въпроси на семейното право, постановени през изминалата 2018 г. Статията има за цел да насочи вниманието на съдилищата към слабостите на поддържаните в разглежданите актове тези и да подкрепи прокарващите си път оправдани разрешения, които все още не са еднозначно възприети. Фокусът в анализираната практика е поставен върху имуществените отношения между съпрузите при законов режим на общност и по-специално върху правата върху придобитото през време на брака имущество. Последното от подбраните решения се отнася до въпросите на бащинството в контекста на практиката на Европейския съд по правата на човека.

Тълкувателно решение № 3/2015 от 29.11.2018 г. на ВКС, ОСГК

С разпореждане на председателя на ВКС от 22.10.2015 г. е образувано тълкувателно дело № 3/2015 по описа на ВКС, Гражданска колегия, по следния въпрос:

Допустимо ли е, след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака им имот остава съсобствен между тях, в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 2 СК?

Повод за образуване на тълкувателното дело бе констатираната противоречива съдебна практика.

Според част от съдебните решения след като в одобреното от бракоразводния съд споразумение съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака имот е съсобствен, в последващ исков процес те не могат да претендират на основание чл. 23, ал. 3 СК, че части от този имот са еднолично притежание на някого от тях. Доколкото друго не е уговорено и споразумението е действително, не е изменено, развалено или прекратено по съгласие на страните или на друго основание, предвидено в закона, дяловете в съсобствеността са равни.

Според други решения одобреното от бракоразводния съд споразумение, с което съпрузите са се съгласили, че придобитият по време на брака имот е съсобствен без да са договорили какъв е делът на всеки от тях, не е пречка за предявяване на иска за частична трансформация, понеже с него се цели единствено промяна на квотите на страните в съсобствеността. Изтъква се, че едно такова споразумение не може да бъде третирано за res judicata, т.е. като основание, препятстващо възможността да бъде заявен и разгледан искът за частична трансформация на лични средства.

С Тълкувателно решение № 3/2015 от 29.11.2018 г. ВКС прие, че когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение съпрузите са уговорили придобитият през време на брака имот да остане съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на лично имущество по чл. 23, ал. 2 СК.

ВКС изтъква, че имуществените отношения между съпрузите са факултативен, а не задължителен елемент на споразумението. Дори при развод по взаимно съгласие, при който споразумението е задължително^[3], съпрузите не са длъжни да уредят всички последици от прекратяването на брака. Задължителните реквизити на споразумението при развода по взаимно съгласие са местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, както и ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име (чл. 51 СК). При това законодателно разрешение и при развод по взаимно съгласие съпрузите могат да оставят имуществените си отношения неуредени или пък само частично да ги уредят.

Според решаващото мнозинство съдии разпоредбата на чл. 28 СК, установяваща правилото за равенство на дяловете в прекратената съпружеска имуществена общност, има характера на презумпция и може да бъде оборена. Изтъква се, че като всяка презумпция и чл. 28 СК няма материалноправно, а само доказателствено значение.

Изводите на ВКС не са безспорни, за което свидетелства и фактът, че 15 върховни съдии са подписали решението с особено мнение. В действителност по действащата уредба с бракоразводното споразумение съпрузите не са длъжни да уредят имуществените си отношения, независимо от вида развод. Още по-малко пък може да се поставя изискване тяхната уредба да бъде пълна. Когато обаче съпрузите предпочетат да се възползват от възможността да договорят и имуществените си отношения в споразумението, те трябва да държат сметка, че в тази си част то има характера на договор и силата на закон за тези, които са го сключили (чл. 20а ЗЗД). С такава сила се ползва не само изрично уговореното, а цялото съдържание на договора, а то обхваща и подразумяващите се уговорки между страните и последиците, които настъпват по силата на закона, без да е необходимо да бъдат уговорени (т. нар. естествено съдържание – naturalia negotii). Така, когато е постигнато съгласие придобит през време на брака (и при действието на режим на общност) имот да остане съсобственост след развода и липсва уговорка относно дяловете на бившите съпрузи в съсобствеността, съдържанието на споразумението ex lege се допълва от разпоредбата на чл. 28 СК, която предвижда квотите да бъдат равни. Разбира се, това правило е диспозитивно, но мълчаливото му възприемане от съпрузите го превръща в задължителна част от постигнатото помежду им споразумение. Това е материалноправна пречка да се упражняват впоследствие несъвместими с последиците на споразумението права.

Не може да бъде споделено становището на мнозинството, че чл. 28 СК установява презумпция и като такава има единствено доказателствено значение, но не и материалноправно действие. Посочената разпоредба не разкрива присъщите за една презумпция структурни белези. Липсва презумптивен факт, на който да се основава законово предположение. Законът не предполага, че дяловете са равни, а разпорежда да бъдат такива. Освен по договорен път, промяната в материалното отношение (и равенството на дяловете) може да бъде предизвикана единствено посредством упражняване на преобразуващото субективно право на по-голям дял в изчерпателно посочените от закона случаи (вж. чл. 29 СК). Именно защото са насочени към промяна на материалното правоотношение, а не към оборването на някакво законово предположение, исковете за определяне на по-голям дял, независимо от основанието за тяхното предявяване – преобладаващ принос или грижи за децата, са конститутивни, а не установителни. Наистина искът по чл. 23, ал. 2 СК е установителен, но той не е насочен към установяване на неравенство на дяловете в прекратената имуществена общност, а към това да бъде признато, че съответната дробна част от вещта изобщо не e/не е била част от общността.

Решение № 123 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 3357/2017 г. на ВКС, II г. о.

С Определение № 194 от 16.04.2018 г. на ВКС се допуска до касационно обжалване решение на Апелативен съд – Пловдив, потвърждаващо първоинстанционно решение, с което частично се отхвърля искането на ищеца да бъде признат за едноличен собственик на закупен по време на брака с ответника недвижим имот. Ищецът е претендирал, че е станал едноличен собственик на имота на основание трансформация на лично имущество (чл. 23, ал. 1 СК). Въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, са процесуални и няма да бъдат разглеждани в този, посветен на материалното семейно право материал. В мотивите на постановеното от ВКС решение обаче откриваме интерпретация на материалноправните предпоставки за уважаване на иска за трансформация на лично имущество.

По делото е установено, че основната част от цената на закупения имот е заплатена със суми, налични по банков влог на ищеца, представляващи спестявания от негови предбрачни трудови възнаграждения. Това обстоятелство става повод ВКС да се произнесе по въпроса дали (и евентуално при какви условия) средствата от трудово възнаграждение, държани на влог, открит на името на един от съпрузите, са лично имущество по смисъла на чл. 23 СК. Иначе казано, доколко придобитото с такива средства имущество ще бъде лично притежание на финансиралия сделката съпруг. Ето и становището на ВКС:

„…за разлика от отменения Семеен кодекс от 1985 г., сега действащият Семеен кодекс не включва в обхвата на съпружеската имуществена общност паричните влогове. Получаваното от съпрузите трудово възнаграждение също представлява лично имущество, доколкото за него приносът на другия съпруг е изначало изключен. Когато трудовото възнаграждение постъпва по банкова сметка – паричен влог, то това имущество е лично на съпруга и ако изцяло с него бъдат придобити вещи, те също биха имали характер на лична собственост.“

Тези изводи на ВКС, макар да не се отразяват на правилността на крайното решение, будят притеснение. Решаващият състав не аргументира личния характер на средствата по банковия влог с обстоятелството, че те са натрупани преди сключването на брака, а с новата законова уредба и техния източник – трудовата дейност. Няма съмнение, че паричните влогове не са част от съпружеската имуществена общност (СИО) по СК от 2009 г. Извън предметния обхват на общността са и парите в наличност независимо от основанието, на което са получени. Не всяко имущество, което не е СИО, обаче може да бъде квалифицирано като лично по смисъла на чл. 23 СК. Противното би означавало на практика СИО да бъде оставена без съдържание и така да бъде обезсмислен законовият режим на общност, който и понастоящем е основен, а в случаите на чл. 18, ал. 2 СК – при непълнолетие или запрещение, и безалтернативен за съпрузите.

Наистина чл. 23, ал. 1 СК е непрецизен и не установява никакво ограничение по отношение на личното имущество, което може да бъде обект на трансформация. Разпоредбата обаче е част от законовия режим на общност, поради което тя не може да се тълкува и разбира изолирано. От исковете за трансформация на лично имущество има смисъл там, където има общност. Извън среда на общност на имуществените придобивания тези искове биха били излишни. Поради това погрешна е всяка интерпретация на чл. 23 СК, която не позволява на принципа на общност на придобиванията изобщо да се разгърне.

Противно на извода, който следва от изложеното разбиране на ВКС, вещите, придобити през време на брака от някой от съпрузите със средства от трудовата му дейност, невсякога ще бъдат лично имущество на този съпруг. Според решаващия състав за полученото от всеки от съпрузите трудово възнаграждение приносът на другия съпруг бил „изначално изключен“! Макар тези средства да са лично имущество, приносът по отношение на тях съвсем не е немислим, когато възнагражденията са за труд, полаган през време на брака. Съпрузите са икономическа общност. Нормално възможността за реализирането на доходи от всеки от съпрузите повече или по-малко се дължи на труда, който полага брачният му партньор за домакинството и по непосредственото отглеждане на децата. При придобиването на вещи през време на брака със средствата от трудовата активност на съпрузите, и косвеният принос на полагалия неплатен труд в дома съпруг ще намери адекватен материален израз – в следващото от закона сътитулярство върху придобитите права. Такава е философията на законовия режим на общност. Дали възнагражденията за осъществяваната през време на брака трудовата дейност са били на влог или не е ирелевантно.

Приносът като предпоставка за възникване на законовото сътитулярство върху придобитото не следва да се доказва, понеже законодателят го предполага (чл. 21, ал. 3 СК). Според Решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, отново на II г. о. в същия съдийски състав, обаче презумпцията за съвместен принос следвало да се счита за оборена, ако цената на закупения имот е заплатена от влог на единия от съпрузите, въпреки че не е изследван произходът на средствата по влога. ВКС се опитва да аргументира този си извод с различната нормативна уредба на паричните влогове по действащия и по СК от 1985 г.: „В случаите, които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), по който съгласно чл. 19, ал. 1 паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3, е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техният личен характер. В случаите, в които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 2009 г., по който паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21 … презумпцията на чл. 21, ал. 3 е опровергана и другият съпруг следва да установи, че е влагал средства при набиране на влога.“

Общата идея, която може да бъде изведена от тези разсъждения на съда, е, че съвместният принос се предполага само когато съответната вещ се придобива срещу друго общо имущество. Това разбиране не може да бъде споделено. Вярно е, че презумпцията за съвместен принос намира приложение единствено за имуществата, попадащи в предметния обхват на общността – тоест единствено за вещните права^[4]. Поради това при действащата уредба наистина не може да се твърди, че съвместният принос за откритите през време на брака парични влогове се предполага. Напротив, при претенция по чл. 30, ал. 1 СК за присъждане на част от тяхната парична равностойност ищецът следва да доказва своя принос^[5]. Когато обаче с някое от личните имущества по чл. 30 СК, нека е паричен влог, се придобива вещно право, презумпцията намира приложение. Предпоставките за това са съответното вещно право да се придобива от някого от съпрузите през време на брака и придобиването да не е безвъзмездно, в който случай за принос изобщо не може да се говори. Иначе казано, презумпцията не е, за да можем да признаем СИО върху вложеното, а за да признаем за общо придобитото.

Решение № 75 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 3178/2017 г. на ВКС, II г. о.

С Определение № 127 от 12.03.2018 г. ВКС допуска до касационно обжалване решение на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо първоинстанционно решение, с което е отхвърлено искането на ищеца да бъде признат за едноличен собственик на недвижим имот, закупен по време на брака с ответника. Ищецът е претендирал, че е едноличен собственик на имота на основание трансформация на лично имущество, доколкото покупката е била изцяло финансирана със средства, дарени от неговия баща. Първоинстанционният и въззивният съд са приели, че средствата са били дарение за семейството. Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали при заплащане на покупната цена за имот от родител на съпруга приобретател следва да се приеме, че е извършено дарение в полза на този съпруг, или пък следва да се счита, че дарственото намерение е спрямо семейството, включващо и другия съпруг.

В съгласие с досегашната си практика^[6], ВКС намира, че в хипотези като обсъжданата обичайно намерението на родителя е да надари своето дете, но не и неговия съпруг. Това разбиране се основава на една човешка презумпция, която не би могла да се скрепи с правни последици, поради което е и притеснителна настойчивостта, с която съдът я възпроизвежда в своите решения. Дали дарителят е имал намерение да облагодетелства само своето дете, или и двамата съпрузи, е обстоятелство, подлежащо на доказване^[7]. Доказателствената тежест е за страната, която основава своите искания или възражения на спорния факт (чл. 154, ал. 1 ГПК).

Съдът изтъква още, че следва да се отчита между кои лица е сключен договорът за дарение, като пояснява: „ако е сключен между единия съпруг и неговите родители, тоест изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, не може да се приеме, че и другият съпруг, който не е страна по договора, придобива подареното; обратно, ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, тоест ако е изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума не е основание за трансформация на лични средства при придобиването на недвижимия имот.“ ВКС прави и следващ извод: „след като купувач по договора за покупко-продажба … е само ищецът …, то единствено той се явява и страна по договора за дарение, по силата на който баща му е заплатил на продавачката цената на имота.“

Макар и принципно правилен, изводът на съда, че въпросът за страните по договора за дарение е релевантен, не допринася съществено за извеждането на решение по спорния казус. Когато договорът за дарение е облечен в писмена форма, наистина не съществува никаква трудност да бъдат определени страните по правоотношението. По българското право обаче дарението на движими вещи, в това число и на пари, може да бъде извършено и неформално чрез тяхното предаване (вж. чл. 225, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите). При извършване на дарението посредством предаване на безвъзмездно отстъпваното движимо имущество, отговорът на въпроса за страните по сделката, особено в контекста на отношенията между съпрузи, невинаги е лесен. Съгласието при този начин на сключване на договора може да бъде дадено и посредством конклудентни действия. Едва ли може да се твърди, че дарителят непременно изрично трябва да декларира, че желае да надари не само своя син/дъщеря, но и неговия/нейния брачен партньор, съответно че последните единствено изрично следва да изразят съгласието си да бъдат надарени. Не виждам и пречка съгласието от страна на съпруга на низходящия на дарителя да не бъде изразено лично. Напълно допустимо е това съгласие да бъде дадено от другия надарен съпруг – низходящ на дарителя, в качеството му на пратеник (nuntius) или представител на брачния си партньор. Пратеничество, съответно представителна власт за приемане на дарение на движими вещи и пари може да бъдат учредени и посредством неформален акт.

Вижда се, че и определянето на страните по договора за дарение на движими вещи или пари от родителите на един от съпрузите през време на брака често не може да стане без анализ на всички факти и обстоятелства около извършената сделка. Поради това, струва ми се, че изводът на ВКС, че искът за пълна трансформация на лично имущество не може да бъде уважен, когато и двамата съпрузи имат качеството на страна по сделката, особено не ни помага. Практически проблемът е именно да бъдат определени надарените лица, а това изглежда винаги налага конкретна преценка.

Въпроси поражда и становището на ВКС, че ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, то дарената сума не е основание да се признае трансформация на лични средства при придобиването на имот. Но ако в този случай няма трансформация, то придобитият имот ще бъде общ на двамата съпрузи. Таково изглежда е разбирането на съда. Това виждане трудно би могло да бъде възприето. Трансформацията на лично имущество може да бъде и частична^[8]. При дарение на пари в полза на двамата съпрузи, припадащата се на всеки от тях част от дарената сума би следвало да се счита за лично имущество. При изразходване на цялата дарена сума (това, което общо са получили двамата съпрузи) за закупуване на имот, трансформация на лично имущество следва да бъде призната поне в полза на съпруга купувач за принадлежащата му част от вложените средства, освен ако тя е незначителна. За другата част от вещта си струва да се помисли дали също ще е налице трансформация в полза на другия съпруг, или тя ще попадне в обхвата на общността.

Накрая, не е безспорен и изводът на съда, че щом приобретател по договора за покупко-продажба е само съпругът – низходящ на дарителя, то единствено този съпруг се явява и страна по договора за дарение, по силата на който родителят е заплатил цената на закупения имот. Двата договора – този за покупко-продажба и този за дарение, представляват самостоятелни правни сделки. Липсва оправдание от факта, че единствено съпругът е купувач, да се прави безусловен извод за това, че само той е надарен. Явно, съдът приема, че заплащането на цената, дължима по договор за покупко-продажба, по който само единият от съпрузите е купувач, недвусмислено разкрива волята на дарителя да облагодетелства единствено този съпруг, а не и брачния му партньор. Струва ми се обаче, че такова заключение не може с категоричност да се направи – особено в контекста на разбирането на съда, че при дарение в полза на двамата съпрузи няма трансформация на лично имущество. Независимо от критиката, на която подложих това становище, то е изключително показателно за сложността на хипотезата. Напълно мислимо е, точно както и решаващият състав приема, дарителят да е смятал, че закупеният имот ще стане общ, независимо че се придобива на името само на един от брачните партньори. В този случай намерението би било за облагодетелстване на двамата съпрузи.

Решение № 278 от 14.12.2018 г. по гр. д. № 3289/2017 г. на ВКС, IV г. о.

ВКС приема, че надлежно е сезиран с искане за отмяна на влязло в сила въззивно определение на Софийски апелативен съд и потвърденото с него разпореждане на първоинстанционния съд, с които е върната като недопустима искова молба за оспорване на бащинството на припознато дете, подадена от претендиращия за негов биологичен баща мъж. С актовете, за чиято отмяна се настоява, е прието, че мъжът, претендиращ за биологичен баща на детето, не е сред легитимираните да оспорят бащинството лица. Поради това искането е оставено без разглеждане по същество, независимо че до оспорване на извършеното от другия мъж припознаван ищецът не може да установи своето бащинството по отношение на детето (вж. чл. 71 СК).

Искането до ВКС е по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, където като основание за отмяна са предвидени кумулативно следните две предпоставки: 1) окончателно решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), с което е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧ) или на протоколите към нея и 2) необходимост от ново разглеждане на делото за отстраняване на последиците от нарушението.

Преди да разгледа наличието на горните две предпоставки ВКС приема, че определението, с което се прекратява като недопустимо производството за оспорване на бащинството на дете от претендиращия за негов биологичен баща мъж, е акт, подлежащ на отмяна по чл. 303 ГПК. Този извод, който влиза в известно противоречие с т. 6 на Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС^[9], решаващият състав обяснява с изтеклите към датата на подаване на искането за отмяна преклузивни срокове за оспорване на бащинството. Поради това ВКС намира, че предявяването на нов иск за оспорване на бащинството би се явил недопустим и че единствено по реда на отмяната на влезли в сила съдебни актове молителят би могъл да защити правата си.

ВКС приема, че е налице соченото от молителя основание за отмяна и че висящността на производството за оспорване на бащинство следва да бъде възобновена.

Наличието на първата предпоставка се установява с решение на ЕСПЧ от 8.12.2016 г. по делото „Л. Д. и П. К. срещу България“, образувано по съединени жалби № 7949/2011 г. и № 45522/2013 г. – първата, подадена от молителя по производството за отмяна. В посоченото решение ЕСПЧ приема, че правото на личен живот изисква на биологичния баща да бъде предоставена възможност лично да оспори припознаването, извършено от друг мъж, и да установи бащинството си по отношение на детето. Такава възможност българският законодател не обезпечава. Легитимирани да оспорят припознаването по чл. 66, ал. 1 и 4 СК са единствено другият родител и самият припознат. Допълнителната възможност за оспорване на припознаването от Дирекция „Социално подпомагане“ и прокуратурата, предвидена с новата 5-та алинея на чл. 66 СК (ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.), според съда не представлява ефективно средство за защита на интересите на жалбоподателя. ЕСПЧ намира, че отсъствието на законова възможност претендиращият за биологичен баща мъж да установи бащинството си по отношение на детето единствено поради причината, че друг мъж вече го е припознал, без да бъдат отчетени останалите факти и обстоятелства по случая и без да бъде изследван най-добрият интерес на засегнатото дете, е нарушение на чл. 8 ЕКЗПЧ, гарантиращ правото на личен живот.

Решаващият състав на ВКС счита, че е налице и втората предпоставка за отмяна на влязлото в сила определение – новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от констатираните от ЕСПЧ нарушения на ЕКЗПЧ. Полученото обезщетение за причинени неимуществени вреди не лишава страната от правото да получи защита на своето материално право чрез ефективен достъп до съд съобразно чл. 6, т. 1 ЕКЗПЧ. ВКС изтъква, че тази разпоредба гарантира не само надлежното провеждане на висящо производство пред съд, но също така и правото да се иска образуване на съдебен процес. Правото на достъп до съд може да търпи само такива ограничения, които не противоречат на самата същност на правото и са пропорционални на преследваната с ограничението цел.

Поради изложените съображения ВКС уважава искането за отмяна и възстановява висящността на производството. Делото се връща на първоинстанционния съд, който следва да извърши повторна преценка за допустимостта на искането за оспорване на припознаването, като съобрази разясненията, дадени в решението за отмяна, и мотивите за констатираните нарушения на ЕКЗПЧ в решението на ЕСПЧ. По-специално сезираният съд следва да прецени и мотивирано да се произнесе дали в дадения случай съществуващата обща законова забрана за оспорване на припознаване от трето лице не лишава жалбоподателя от правото му на достъп до съд и дали с оглед на висшия интерес на детето това ограничение има легитимна цел. Това налага да се вземат под внимание конкретните обстоятелства относно отношенията между ищеца и майката преди и след раждането, фактите относно извършеното припознаване, последващите действия по отглеждане на детето, съмнения за нарушение на закона и за заобикалянето му и всички други особености на случая.

Изводите на ВКС следва да бъдат споделени. Концепцията за тясната и изчерпателната легитимация на лицата, които могат да водят искове за оспорване и установяване на произход, постепенно ерозира^[10]. Тази легитимация се обяснява с принципа за стабилност на установения произход, посредством който се гарантира сигурност и стабилитет на гражданския статус на личността. Тясната и изчерпателната легитимация обаче влиза в противоречие с друг основен принцип в уредбата на произхода – принципа за истинност, който изисква пътят за дирене на обективната истина относно биологичната връзка между лицата да бъде открит. Ценностите на съвременното общество и по-специално правото на личен живот, прогласено в ЕКЗПЧ, налагат установеният от българския законодател баланс между основните начала на стабилност и истинност да бъде преосмислен. Законодателят трябва да отчете интереса от воденето на искове за оспорване и установяване на произход и на лицата извън кръга на легитимираните понастоящем и в съгласие с разума на чл. 6, т. 1 ЕКЗПЧ да им гарантира правото на достъп до съд.

Бележки под линия: