Територията на монадата

ПРЕРАЗКАЗ на романа на

Цуцуи Ясутака, Територията на монадата, Токио: Шинчоша, 2015

Автор: Дарин Тенев

Романът е разделен на четири глави, всяка от средно 50 страници и съставена от четири подглави.

 

Съдържание:

I. Пекарната

II. Паркът

III. Върховният съд

IV. Математиката на бог

 

Пекарната

 

1.

Главен инспектор Камидай Шиничи (Камидай е фамилията; навсякъде имената ще са по японски маниер, първо фамилията и после личното име) отива до брега на една река, където се среща с детектив Сугимото по повод намерена дясна женска ръка, в идеално състояние, отрязана от рамото надолу. Двамата научават от полицая Иноуе и съдебния медик Сада, че ръката е първоначално открита от Джицуиши Нацуо, 21 годишен студент от близкия университет за изкуства. Всъщност ръката не изглежда нито истински отрязана, нито насилствено откъсната, а някак естествено отделена от тялото. Не е била носена по течението, а захвърлена направо сред тръстиките. От състоянието на ръката правят извод, че убийството трябва да се е случило не повече от десет часа по-рано. Предполага се, че жената е била на около двадесет, ръст около 150 см.

Няма следи от стъпки на възможен извършител.

Докато се чудят как да процедират, на полицаите започват да им звънят телефоните. Оказва се, че в близкия парк е намерен и един крак.

 

2.

На търговската уличка до гарата има две пекарни. Едната се казва „Арт Бейкъри“ и продава франзели с форма на животни, както и нормален хляб, сандвичи и други. Другата се казва „Пекарна Тацумото“; тя е по-евтина, защото просто продава хлебните изделия, които й доставят, докато „Арт Бейкъри“ е по-фенси, тъй като купуват замразено прясно тесто, което после сами си оформят и пекат. Съдържатели на „Арт Бейкъри“ са сем. Конно, мъж (Масахико) и жена (Кана). За тях работи пекарят Шима, както и двама студенти от университета за изкуства, Курами Наоюки и Хори Хироми. Курами и Хори са гаджета и студенти по скулптура.  Всъщност те правят франзелите с форма на котета, кучета, зайчета и други животни. Курами моли Конно за десет дена почивка за него и Хори, като казва, че имат колега, с когото са говорили и който ще ги замества. Представят слабия и дълъг над метър и осемдесет Куримото Такехито, който става симпатичен на сем. Конно, въпреки че е малко отнесен и сякаш винаги си мисли за нещо и не е напълно в стаята, където се намира.

Семейство Конно поощряват Куримото да импровизира с франзелите, защото така са се родили животните хлебчета, които са станали много популярни. Но още на утринта след като Курами и Хори заминават, семейството е неприятно изненадано от франзела с формата на дясна женска ръка. Сервитьорката Фуджита им се смее, но те се чудят какво да направят и в крайна сметка решават да не скършват съвсем хатъра на Куримото и да изложат странната франзела п? в края, но го предупреждават да не прави повече такива франзели.

Същата утрин при тях идва редовният им клиент, професор Юино Татео (67 г.), който преподава история на Западното изкуство в университета. Откакто жена му е починала преди четири години, проф. Юино идва четири от петте дни в седмица в пекарната и закусва там, всеки път едно и също. Той забелязва франзелата с форма на ръка и е силно впечатлен, веднага я купува и поисква да се запознае със студента, който я е направил.

На следващия ден обаче вече има двама-трима човека, които питат дали нямат франзели ръце. Постепенно започват да се увеличават клиентите, които търсят такава франзела и се оказва, че проф. Юино е написал статия, възхваляваща франзелата, във вестника. Конно Кана убеждава съпруга си, заедно говорят с Куримото и той започва да прави всяка сутрин цяла поредица от напълно еднакво изглеждащи женски десни ръце.

 

3.

И пекарната става изключително популярна с този нов екстравагантен продукт. Франзелите ръце на Куримото не само изглеждат като съвършена скулптура на човешка ръка, но и са по-вкусни от хлябовете на професионалния пекар Шима. Телевизията идва да направи предаване за този феномен, а междувременно собствениците на отсрещната пекарна завиждат и си говорят как сигурно тези франзели са свързани с намерената от полицията женска ръка и решават да известят полицията с анонимно писмо.

За семейство Конно, от друга страна, Куримото изглежда все повече като светец откак е започнал да прави франзелите ръце. Има лице като Христос, а очите му все блуждаят из пространството, подсказвайки, че мисълта му не е тук, въпреки че води нормално разговор и очевидно слуша, когато му говорят. Конно също се притесняват обаче да не дойде полицията.

Десет дена са минали и студентите по скулптура Курами и Хори се връщат, за да установят, че собствениците на „Арт Бейкъри“ много са харесали Куримото. Виждат франзелите ръце и се сещат, че Куримото е правил такива ръце в часовете по скулптура, но като забелязват, че като франзели са много по-съвършени. Двамата студенти се притесняват, че няма да ги върнат на работа, особено сега, като са си похарчили събраните пари на екскурзията, на която са отишли. Решават, че Куримото им е изменил. Готови да се скарат с него отиват в университета, но когато Курими го среща и обвинява, Куримото отхвърля всички обвинения. Хори не присъства на срещата и по-късно разпитва Курими, който й казва, че Куримото някак е заприличал на Христос и че погледът му постоянно се рее някъде, сякаш гледа въображаем свят. Двамата решават да пишат на полицията, като кажат за ръцете франзели и възможната връзка с откритата женска ръка.

Става ясно обаче, че не е било нужно да пращат имейл на полицията, защото още в същия ден Куримото напуска пекарната, като оставя бележка, че тъй като Курими и Хори вече са се върнали, той няма нужда повече да ги замества. На заминаване сутринта той е оставил приготвени от него франзели, като отново успява да изненада Конно с това, че насред другите хлябове е оставил и огромна франзела с форма на женски  крак.

 

4.

Инспектор Камидай Шиничи получава мейлите, подсказващи връзка между намерената ръка и франзелите в „Арт Бейкъри“. Към мейлите са приложени снимки на франзелите. Той показва снимките на Сада, съдебния медик, който потвърждава, че франзелата изглежда по съвсем същия начин като намерената ръка. Двамата обсъждат това, че така и не е имало изчезнали млади жени, които да отговарят на описанието. Сада казва, че макар и да звучи странно, той се чувства успокоен, че се случват необясними неща. Според него хората напоследък твърде много искат да обяснят всичко с наука, а макар и самият той да е учен, не харесва как никой не иска вече да признае чудното за чудно. Припомня факта, че студент от същия университет е открил ръката. Камидай пита дали не става дума за случай, който поставя естетически проблем.

Когато Камидай отива в „Арт Бейкъри“, заведението тъкмо е отворило. Това се случва в деня на напускане на Куримото, който рано сутринта си е направил франзелите, оставил е бележката и си е тръгнал. Камидай се представя на Конно Масахико и двамата сядат на маса да говорят. Конно казва, че Куримото е напуснал сутринта и завежда инспектора да му покаже шейсет сантиметровата франзела крак, която са прибрали. Камидай веднага разпознава формата на намерения в парка крак.

Връщат се към масата, за да запише полицаят данните на Куримото и тогава в пекарната влиза професор Юино.

Юино съвсем не изглежда на себе си. Той нито поздравява както обикновено сем. Конно или сервитьорката, нито дори се усмихва, нито носи със себе си вестник, както е правил винаги. С бавни стъпки се отправя към свободна маса, а очите му блуждаят в пространството, докато зениците сякаш плуват.

Инспекторът пита Конно кой е това и научава, че е професорът направил известна франзелата. На Камидай също му се струва странен начинът, по който изглежда проф. Юино. Конно се опитва да се сети на какво му напомня изражението на професора и казва на полицая, че Куримото е имал същия блуждаещ, плаващ наляво-надясно поглед. Без да изглежда особено изненадан обаче, инспектор Камидай казва, че трябва да намери Куримото и си тръгва. В университета не намира никъде Куримото, но се натъква на Курими и Хори, които веднага заподозира за единия от мейлите.

 

Паркът

 

1.

С все същото странно изражение проф. Юино си тръгва от пекарната, но се отправя в посока обратна на университета. На хората, които го подминават, той им изглежда като залутал се човек с деменция. Юино пресича един булевард, на следващия завива надясно и отива в парка, където е намерен самотният женски крак. В парка има три домакини с торби от пазар и няколко деца на катерушките. Юино сяда на една централна пейка. Едно от децата, момче на пет-шест, забелязва професора и тръгва към него, а когато го приближава, професорът му казва името. Детето спира в почуда, а Юино продължава да му говори, като му казва, че сега е спряло в почуда откъде знаят името му, и го пита дали иска да му каже какво си е мислимо преди малко. Детето се съгласява и професорът му казва, че преди малко се е чудило защо чичкото гледа така; след това продължава да говори, като посочва майка му и му нарежда да се върне при нея и да й каже, че това е странен чичко, като предсказва, че веднага след това тя ще дойде насам с двете други жени. Така се и случва.

Най-възрастната, Ито Харуко, го разпознава като професора по история на изкуството от университета, който често посещава „Арт Бейкъри“. Юино я назовава по име, похвалва я, че все така младее, а после й казва днес да не се притеснява от кражба, но че утре трябва да внимава. След което се обръща към майката на момчето, назовава я по име, въпреки че тя не го познава и не ходи в пекарната, и й казва, че знае всичко и е добре да си види киселото мляко в хладилника, защото е минал срокът му на годност. На третата казва, че е бременна и трябва да яде повече. Трите жени му се възхищават, че знае всичко и е като Бог, на което той казва, че не е точно бог, но нещо сходно. Питат го не е ли професор в университета, а той им казва, че това е професор Юино от университета, но че засега просто е заел тялото му, което се вижда по начина, по който се движат очите му. Причината за реещия се поглед се криела в това, че Юино бил смаян от неговата вездесъщост. Жените си казват, че значи все пак е като бог и питат ако ще идва и следващите дни дали могат да доведат още хора, на което той се съгласява.

След това през парка минават и други хора. Двама хулигани идват с идеята да му откраднат парите, но когато той им казва имената и други факти за тях и семействата им, се отказват. Междувременно се повява една негова студентка, Такадзу Минеко. Тя пита защо не е дошъл на лекция, а той й отговаря, че е знаел, че ще мине и я е чакал, докато върши други неща. Разкрива, че не е всъщност професорът й. Тя сяда на пейката до него. Минават и две ученички, Такеучи и Шинто, ядящи сладолед. Юино им се извинява, че е седнал на пейката, която обикновено те ползват. Те се изненадват, но той им казва и на тях, че всичко знае и обяснява на едната къде е диамантът, който майка й си мисли, че е изгубила. Разкрива им и други неща, но отказва да разбули как ще се стече бъдещето им, за да не повлия знанието на начина, по който ще се разгърне времето. За сметка на това им казва какво предстои непосредствено да се случи, как ще мине човек, който си гледа телефона, през парка и т.н. И те разбират, че той е бог. Такадзу предлага да вечерят заедно и той се съгласява, защото макар че не огладнява, трябва да поддържа тялото на професора здраво, за да си свърши работата. След ученичките през парка минава един пияница (Като Джуня), Юино го заговаря и му споменава как знае, че пияницата е бил залавян от полицията, че прави тайни снимки под полите на жени, а после, успокоил го, че не е полицай, му казва разни неща и пияницата също се впечатлява и пита дали може да доведе на другия ден още хора. След полученото съгласие пияницата си тръгва, а Юино и Такадзу отиват да вечерят в ресторанта, който тя е запазила.

 

2.

В ресторанта, който е на две пресечки от парка, си поръчват меню с пържоли и докато ядат, професорът споделя на Минеко, че той не се напива, но тялото на Юино не държи много на пиене и после ще залита, затова не иска да пие. Минеко му казва, че така и не може да разбере накъде гледа и тогава той й обяснява, че тъй като е вездесъщ и съществува едновременно в цялата вселена – време и пространство, – Юино е замаян от такова съществуване и затова очите му се реят. Човешкото тяло не може да вижда едновременно всичко и Юино не вижда наистина всичко, а само части от ейдосите на материята, които му се явяват като смесени разцветки, спирали, водовъртежи, цветове. Докато хапват салата със скариди, студентката го пита дали някой някога си е представял същество като него и той й отговаря, че много хора са го правили, например Хайдегер, който е критикувал метода на научното познание като едноизмерен и, ползвайки феноменологическата редукция на Хусерл, е опитал да разруши цялата метафизическа традиция, като за разлика от Хусерл поставя въпроса не като проблем на съзнанието, а на битието. Но още Аристотел със схващането си за неподвижното движещо всъщност доста се е приближил до съществото на професора. Професорът критикува Хайдегер, че не признава колко много е заел от Тома Аквински и препоръчва на Минеко да почне да чете Тома.

Когато си тръгват от ресторанта, той й казва, че няма нужда да се притеснява, че ще я помоли да спи с него, за да задоволява физическите нужди на Юино (което тя си е помислила), но че ще я помоли да му помогне с подреждането и прането у Юино, който живее на трети етаж в една шестетажна сграда. Двамата отиват в апартамента, където на нея й отнема около два часа да подреди и изчисти. Докато чисти, тя се чуди защо той като е всемогъщ, не иска магически всичко да подреди, но се сеща как той иска всичко да остави да се случва естествено, по природен начин.

Преди да си тръгне, Минеко го пита дали да му готви и той й обяснява, че Юино яде само два пъти дневно, като не обядва, а после я успокоява, че няма нужда да се притеснява на връщане към своя дом, защото тази нощ няма нищо страшно да й се случи.

На следващата сутрин, след като му е занесла закуска, двамата се отправят към парка, където той сяда на пейката от вчерашния ден. Домакините от вчера, както и други хора пак са дошли, има и нови лица. И колкото повече си говорят с професора, толкова повече се чуват възгласи „Бог е“, „Наистина е бог“ и др.

Професорът я предупреждава, че все повече глупавите въпроси към него ще се увеличават. Хората наоколо междувременно са я приели като асистентка на бог.

Дошла е и собственичката на пекарната, Конно Кана, чула от една от домакините, и се крие зад едно вишнево дърво.

Въпросите нямат край. Ще се излекувам ли, ще оздравее ли майка ми, детето ми не учи, какво да правя и т.н. Има и много въпроси свързани с пари и с всекидневни грижи. Дори и като започва да се мръква хората не намаляват.

Когато професорът и Минеко си тръгват, те отиват да вечерят не в ресторанта от предишния ден, където биха ги последвали, а в апартамента на Юино. По време на вечерята тя го пита какво ще стане на следващия ден, а той й обяснява, че ще дойдат триста и осемдесет човека и че ще се появят хора от медиите и полицията. Но че тя няма за какво да се притеснява.

 

3.

На следващото утро Минеко събужда професора, закусват заедно и отиват в парка. По пътя виждат една жена на около четиресет с куче, което лае по професора. Той поглежда към кучето и го посочва и то веднага млъква и сяда на земята. Професор Юино (бог) обяснява на Минеко, че  жената всъщност не е четиресет, а на 27, а на въпроса дали обича кучета, той казва, че за бог всяко същество е красиво и че за него кучето е красиво и като лае, и като не лае; всичко в света е красиво. Минеко не посмява да попита за природните бедствия и войните.

В парка ги чака огромна тълпа от хора. Вече са дошли и от масмедиите. Един оператор е много нахален и постоянно тика камерата си в професора. Той го докосва с пръст и операторът отлита на два метра. След това журналистите започват да пазят дистанция. Много от обикновените хора им се възмущават.

Младеж (по късно става ясно, че се казва Какидзаки Шота) казва на тълпата да се подредят и да си изчакват реда и започва да ги организира.

Първо е редът на една майка, която пита дали може да помогне на детето й, което не може да ходи. Професорът й казва, че не е Христос, нито като Христос по начина, по който си го представя. Че тя е причинила това страдание на детето си, когато е шофирала невнимателно и е предизвикала катастрофа. Проблемът с краката на детето й е било естествено следствие от катастрофата. Ако детето й е нещастно, то това ще се дължи на отношенията между хората; от хората зависи дали ще може да преодолее нещастието си. Настоява, че хората си измислят неща като наказание за грях/вина и тем подобни, но всъщност не съществува отговорност и солидарна отговорност, това е илюзия, както и грехът/ вината и наказанието, които хората са измислили и затова трябва да правят с тези понятия каквото те сами си решат

Този ден Конно Масахико сам е дошъл да види професора и наднича из едно дърво. Професорът му намига, а Конно установява, че този поглед е същият като на Куримото.

Хората си чакат реда да зададат своите въпроси, но са доста изнервени и Минеко си мисли, че са много хистерични. Професорът й казва, че хистерията съществува в действителност и е истина, а той признава всичко, което е истина.

Идва полицаят Иноуе и опитва да разпръсне тълпата, пита кой е организаторът на това непозволено събиране, дали са Юино и Минеко. Те казват, че просто са седнали на пейка и че хората идват да ги питат различни въпроси. Тълпата освирква Иноуе и той се оттегля, за да потърси помощ от полицейското управление.

Инспектор Камидай и детектив Сугимото също пристигат в парка. Конно Масахико настоява пред Камидай, че този Юино, когото виждат, е същият човек като студента Куримото, който е работил в пекарната.

Младият мъж, решил да организира тълпата и внесе ред, се обръща към професора и моли да стане първият му последовател. Професорът го призовава с ръка, след което му бие лек чембер по челото, човекът отхвърква на два метъра и пада в несвяст. Полицаят Иноуе си пробива път и арестува професора за нанасяне на телесна повреда. Хората се разшумяват, Минеко се изправя, но професорът й казва да не се притеснява и я моли на следващия ден да му приготви дрехи за преобличане, а той ще й се обади в 11:15 ч.

 

4.

В ареста на полицията професор Юино е спокоен и не създава никакви проблеми. Пред полицейското управление се събират десетина човека да протестират срещу задържането му, но той не им обръща внимание. Новината се разпространява по медиите, които казват, че здравият разум не може да обясни проявите на професора, а основната хипотеза е, че става дума за форма на масова хипноза.

Става ясно, че Какидзаки Шота (чието име се споменава за пръв път тук) ще бъде призован в съда като потърпевш. Изглежда, че е получил мозъчно сътресение, но когато идва в съзнание си говори нормално и няма особени проблеми.

Един от полицаите пита по време на разпит професора защо му е причинил това на Какидзаки и той отговаря, че Какидзаки е планирал да създаде религиозна корпорация, начело на която мислел да застане, с идеята да взима пари от хората. Юино е знаел, че дори да откаже да подкрепи организацията, Какидзаки пак е щял да го направи, като събере в негово име многобройни последователи. Той знае обаче, че след като го е захвърлил на два метра, Какидзаки вече няма да се осмели на нищо подобно. Професорът заявява, че е изчислил точно колко да го нарани, за да няма големи последствия за здравето му. Когато казва това, полицаят го пита дали тогава признава, че е причинил мозъчна травма на Какидзаки и му казва, че това ще се смята за самопризнание. На което Юино отговаря „Добре“.

За прокурор на делото назначават 34 годишния Араи Шинго, известен с твърдоглавия си характер, който се опитва да го скрие като разказва смешки, но хората им се смеят всъщност не защото са смешни, а защото се страхуват от него. Араи решава, че защитата ще пледира за невменяемост (психоза на човек, който мисли себе си за бог), а това би се отразило недобре на кариерата му, затова решава да настоява, че става дума за мнима невменяемост. За себе си приема, че човекът е с мания за величие и не слуша и не се изненадва на нещата, които Юино говори.

За извършване на психиатрична експертиза той се обръща към Сакураги Доро, който познава Араи и се досеща какво иска той, а именно да се установи дали настрана от манията за величие, Юино би могъл да прави разлика между добро и зло. Тъй като обаче по време на тестовете за ветерана Сакураги, който е на 47 г., няма основание да се каже, че лудостта е мнима (престорена невменяемост), той се задоволява просто да заключи, че за здравия разум няма как да има бог в човешка форма, и да посочи резултатите от теста.

Университетът на Юино се обръща към адвокатската колегия за адвокат, но тъй като по-опитните веднага се досещат, че Араи ще пледира за мнима невменяемост и че за да защитят Юино ще трябва да опитат да докажат неговата мания за величие, което ще доведе до това многобройните вярващи в професора да ги намразят, те не искат да се заемат с делото и го дават на младия Хейши Комей, който току що е станал на 29 г.

Хейши се среща с Юино, който веднага се съгласява адвокатът да пледира за невменяемост.

Междувременно, на Минеко й се иска да се види страшно много да види професора. Трите дена в парка са станали само спомен, а пейката й изглежда самотна. Тя среща случайно една от трите домакини, Ито Харуко, която я разпитва как е и й обяснява какво е нужно, за да може да присъства на делото в съда. Казва, че са правили мълчаливи демонстрации в подкрепа на Юино. Ито кани Минеко на гости и двете започват да обсъждат как да помогнат.

 

Върховният съд

 

1.

„Върховен съд“ обикновено препраща към най-висшата съдебна инстанция, но тук така наричат съдебна зала 103 в районния съд. Тя е избрана за делото срещу проф. Юино, за да може да се поберат повече хора, тъй като се очаква да има много желаещи да присъстват. Обикновено този съд е използван за граждански дела. С изключение на едно празно място, запазено за закъснял журналист, още преди началото на делото всички 98 места в съдебната зала са заети.

Съдия е Такада Коширо. Той е на 56 годишна възраст. Наскоро е обявил един невинен обвиняем за виновен и това се е разбрало, затова сега си казва, че ако сбърка нещо, може да го преместят временно да се занимава със семейно право, понижавайки го, от което той много се бои.

В залата двама от пазачите водят професора с белезници, закачени за верига на кръста. При последващото влизане на съдията, без изрично указание, цялата зала става и се покланя. Такада обявява делото за открито и изправя първо обвиняемия на съдебната скамейка за потвърждаване на идентичността. Вече са му махнали белезниците. Юино е с гръб към публиката и Минеко не вижда лицето му, обърнато към съдията.

На съдията му става много тегаво, като вижда реещия се поглед и спокойното отношение на професора. С уважителен тон го пита за името, преценил, че за случая е нужно точно такава степен на уважение, като показаната от него.

Професорът отговаря: „Име нямам.“

Съдията, който е знаел, че така ще отговори, изкривява лице и се чувства глупаво. Гледайки документите пред себе си, пита: „Не се ли казвате Юино Татео?“, на което другият му отговаря „Юино Татео е само създанието, чието тяло съм заел.“

Съдията е чул, че така е отговарял и на предварителните разпити. Пита как тогава да го нарича и дали трябва да го нарича „Бог“ или „Господи Боже“. Професорът казва, че Бог е нещо, което хората сами са си измислили и че той е доста по-различен от това, което те наричат бог. Съдията отново пита, ако и „Бог“ е неуместно, как следва да го наричат, на което професорът обяснява, че макар и Тома Аквински и други да са се приближавали до това какво е, вездесъщото, той е нещо повече от човешките богове, но тъй като наистина е най-близо до онова, което хората наричат „Бог“, предлага да го наричат не с японската дума за „Бог“ или израза „Господи Боже“, а с „GOD“, което е чужд език, който като метаезик да критикува ограничеността на японския. GOD позволява и да се усети подигравката и шегата спрямо имащите власт, а и е лесно за употреба.

Съдията предполага, че подобен отговор ще получи на въпроси и за личните данни, адресната регистрация, възрастта и така нататък и прекратява установяването на идентичността и преминава към даване думата на прокурора за прочитането на обвинението.

На това място повествователят прави отклонение и казва, че следвайки волята на основния персонаж в книгата, вече няма да го нарича „професора“, а „GOD“.

Прокурорът, от друга страна, решен да не го нарича GOD, се изправя да представи обвинението, според което обвиняемия Юино Тадао на посочените ден и място на инцидента, се е обявил пред събралите се хора за бог и ги е накарал да повярват, като е правел различни странни трикове. Когато потърпевшият Какидзаки Шота се обявил за пръв негов последовател, Юино е решил, че това ще попречи на плановете му да основе религиозна група и с насилие е накарал Какидзаки да изгуби съзнание, като му е причинил мозъчно сътресение. Преди да даде отново думата на GOD, съдия Такада му казва, че има право да запази мълчание и да откаже да отговаря на въпросите, както и че това, което каже може да се използва срещу него. След което го пита дали признава това, в което го обвинява прокурора. GOD отговаря безучастно, че не признава и че е невинен. Съдията се учудва, защото вече е направил самопризнания. GOD добавя, че признава за акта на насилие, но че това не е вина (японската дума „цуми“ може да означава също и грях, и престъпление). Че няма такова нещо като вина и че за него има само добро, всичко е добро. Няма престъпление и наказание, няма вина, това са измислени от хората неща. Съдията го пита дали тогава приема акта си на насилие за добро и GOD отвръща: „Ами да. Всичко добро се нарича добро заради това, че е ейдетически иманентно на добротата. Самият аз съм добро доколкото чрез доброто според действието, доброто според целта, доброто според формата ейдетически правя самата доброта да е добра. Тоест, аз самият съм доброто само по себе си.“

От което съдия Такада взима това, че GOD е признал за насилствения акт.

Прокурорът Араи извиква като свидетел потърпевшия Какидзаки Шота. Казва му, че е получил нараняване от Юино Тадао и го моли да посочи Юино, ако го вижда в залата. Какидзаки уплашено посочва GOD, но Араи го успокоява, че това не е истински GOD, а само човек и го моли да разкаже за случилото се. За Араи това, че само с докосване обвиняемият го е отхвърлил на такова разстояние, е въпрос на масова халюцинация. Какидзаки първоначално заявява, че не знае защо му е причинено това, че той само е искал да бъде първият последовател на GOD. Араи казва, че няма нужда от повече разпит, защото самият обвиняем е признал.

Тогава става адвокатът Хейши и пита Какидзаки какво работи. Потърпевшият казва, че е организатор на събития. Араи възразява, че това няма отношение с делото, но Хейши обяснява, че иска да разбере какви са били намеренията на Какидзаки и затова го пита. Става ясно, че основно е организирал срещи на мъже и жени с цел връзка, по време на които се е възползвал от позицията си и че вече една жена го е съдила; че е имал връзки с много жени с цел облага; става ясно също, че незаконно е присвоявал пари.

Какидзаки се разплаква, докато слуша адвоката, и признава всичко, като добавя, че и във връзка с бога е имал намерение да организира религиозна група, за да спечели финансово. И започва да се разкайва. Със своята постъпка Бог му е показал истинската му същност. Хейши отбелязва, че Какидзаки доста се е развълнувал, но всички вече са разбрали истинските му мотиви. Ито Харуко толкова харесва речта на адвоката, че започва да ръкопляска и е недоволна, че никой друг в залата не се присъединява.

Вторият свидетел е извикан от защитата и е проф. Йокояма, колега на Юино. Йокояма, който е наполовина германец, преподава естетика в същия университет и казва, че Юино му е най-добрият приятел, с когото ходят заедно на ресторанти и пият и си говорят до късно. Той казва, че Юино винаги е бил джентълмен, че никога не би посегнал на човек и че дори не го е чувал да нагруби някого. Разкрива, че Юино, когото вижда през себе си, е съвсем различен от онзи Юино, когото познава. Като възможна причина за промяната споменава факта, че преди четири години съпругата на Юино е починала от рак на матката и се чуди дали оттогава тайно не е започнал да развива някаква лудост.

Когато прокурорът Араи започва своя разпит, той първоначално пита дали като преподава история на европейското изкуство, човек трябва да е добре запознат с библията и митовете. И след като проф. Йокояма се съгласява, че не може да се мине без такива познания, казва, че това позволява на обвиняемия да се прави на луд, претендирайки, че е бог (мнима невменяемост). Йокояма отвръща, че Юино не може да се прави, защото съвсем не е човек, който може да направи нещо подобно.

Следващият извикан е д-р Сакураги. Сакураги разказва за манията за величие, която свързва с религиозна налудност и мания за обсебване. Всяка следваща налудност може да произтече от предишната. Манията за обсебване се появява, когато човек вярва, че в него има бог или дявол, или някакво животно. Сакураги отбелязва, че на всички психологически и други тестове обвиняемият е показал такива резултати, че не се съгласуват с тези на пациент, страдащ от някое от посочените разстройства. Поради което може да се отсъди, че става дума за мнима невменяемост. Прокурорът Араи го пита какво ще каже за движението на очите и докторът отговаря, че със сигурност е нужно известно умение и че вероятно може да се постигне чрез автохипноза. Араи е доволен.

Хейши започва своите въпроси с питане за други налудности, касаеща връзките, желанията и любовта. Сакураги обяснява за тези налудности и адвокатът го пита дали при тях, въпреки психичното разстройство хората могат във всекидневния си живот да се държат и работят нормално, така че околните да не забележат, че има какъвто и да е проблем, ала докторът възразява, че манията за величие се отличава от останалите. Хейши обаче казва, че и сред имащите мания за величие има случаи на хора, които си водят нормален живот, но добавя, че в конкретния случай това не е така, защото не се крие манията. После споменава комплекса на Йехова, при който хора вярват, че са се родили, за да спасят света, и д-р Сакураги е принуден да обясни, че има хора, които говорят, че САЩ като страна са обхванати от такъв комплекс, но че всъщност такъв комплекс не съществува. Хейши обаче го пита дали с това не става ясно, че има хора, които мислят ясно и логически и въпреки това са с психични разстройства и д-р Сакураги е принуден да се съгласи. Недоволен, Сакураги си тръгва.

След това идва ред да разпитват обвиняемия. Араи го пита в самото начало: „Вие свидетелствахте, че сте повече от бог, нали?“ и GOD казва „Да, разбира се“. Араи иронично продължава: „А кога започнахте да мислите така?“

 

2.

GOD отвръща, че дори и да каже, примерно, преди 50 трилиона години, ще стане въпрос какво е било преди това, но и преди това са съществували и GOD, и вселената. Казва, че въпросът всъщност касае безкрайността, но това поставя проблем пред човешкия разсъдък, който е краен. Хората обикновено разбират само евклидова геометрия и триизмерно пространство и няма смисъл да им се обяснява. Допълва, че в някакъв смисъл и теорията на Фридман за разширяващата се вселена, и хипотезата на Големия взрив са верни, защото става дума за това какво се случва вътре в една монада в смисъла на Лайбниц или в една програма, както биха казали днес хората. GOD заявява, че и в момента наблюдава монадата. Вселената е нещо инклузивно, включващо, няма нищо, което да не е включено в нея, а той наблюдава цялата вселена. Това е вездесъщие. Араи го пита в такъв случай, като е вездесъщ, дали е и във всеки от тях, на което GOD отговаря, че в човешките тела има безкрайно малки елементи, вселената е безкрайно голяма, а той е безкраят. Така че в някакъв смисъл е във всички хора. GOD продължава като дава примера с куче и изображение на куче. И двете бихме нарекли „куче“, но това е омонимия. Хората не ги е създал GOD по свой образ, по скоро те са решили да си представят бог и дявол по човешки образ. Връзката между безкрайния GOD и крайните същества е връзка по аналогия.

Араи се възрадва на споменаването на дявола и го пита дали това означава, че GOD може всъщност да е дяволът? GOD обаче казва, че знае, че прокурорът иска да го ядоса, но дяволът не съществува и той, GOD, няма да се ядоса.

Араи пита тогава защо се е явил в този свят, не иска ли да създаде някаква религия, а GOD отговаря, че няма никакво такова намерение, че той не е някакъв Христос и никого няма да спасява. Не е също баща на Исусчо. Араи му задава въпроса дали това означава, че отрича и християнството и съществуващите религии, а GOD казва, че съвсем не ги отрича, напротив, всъщност и Исус, и Буда, и Мохамед са били изключителни личности.

Араи обръща внимание, че GOD говори на човешки език, при това японски, при това разговорен. GOD обяснява за езика на бог, че думите му съществуват като кристали, образувани от непосредственото познаване на неговата същност и че в такъв език няма нужда от изречения и граматика с подлог и сказуемо. Но това не означава също и, че този език отхвърля човешкия език. За GOD подлог и сказуемо, субект и предикат съвпадат. Но този език не би бил разбираем за крайния човешки разсъдък, затова той говори на човешки език, при това разговорен. Араи веднага опитва да го хване като казва, че ако може да използва всички човешки езици, не би ли казал нещо на гръцки. Няма проблем, отговаря GOD, и казва нещо на гръцки, а после го повтаря. Прокурорът го хвали и казва, че всъщност не е изключено да знае гръцки, защото е професор в университет по изкуствата. GOD го засича, че няма проблем да каже нещо и на суахили, но причината Араи да го кара да говори на гръцки е, че самият Араи знае гръцки. А в залата няма никой който да знае суахили. Посочва, че Араи владее също само английски, немски и френски. Което за човек е много, но всъщност от негова гледна точка Араи се хвали с учено незнание, макар и не в смисъла на Николай Кузански.

Араи преминава към въпроса защо, ако е бог, не спасява хората от бедствия. GOD казва, че в монадата тези бедствия са необходими, за да се поддържа планетата. Прокурорът го пита за войните и GOD посочва, че без войни планетата е щяла да бъде пренаселена и че това също е вписано в монадата. Араи отбелязва, че значи той е разрушил и Вавилонската кула, но GOD отговаря, че е станало така заради технологическата незрялост. Вавилонската кула като символ не се ограничава до архитектурен обект. Всъщност тя включва и пътуването в космоса, и интернета, и ядрените оръжия, дори и ядрената бомба.

Араи казва, че това означава, че нищо от злото и лошото в света не е негова отговорност. А GOD заявява, че за него няма нищо зло. За него злото е правда, а правдата е добро. Посочва, че на санскрит думата за добро и за истина е една и съща дума.

При тези думи прокурорът го пита защо тогава е причинил това на Какидзаки. GOD: „За да застана в този съд.“ И добавя: „Няма от какво да се плашите. Процесът ще протече нормално, а и аз ще приема присъдата.“ Араи веднага задава въпроса с какво намерение е искал да дойде в съда, но GOD отвръща, че ако каже, монадата ще се разруши и че е достатъчно да го гледат какво прави. Прокурорът сякаш притеснен за GOD му казва, че той все говори за монадата това, монадата онова, но все още няма никакво доказателство, дали не трябва някакво чудо. GOD споделя, че ако извърши чудо, великият инквизитор ще му се скара.

Инспектор Камидай се изненадва при тези думи защото това е първия път, в който чува GOD да се шегува. Араи пък се радва на препратката към „Братя Карамазови“ и пак моли за едно чудо. Казва му, че всъщност не изпитва бог, защото никакво чудо няма да се случи, защото не е никакъв бог, а само човек с мнима невменяемост, който се прави на обзет от мания за величие. GOD посочва, че за чудо няма нужда от бог, достатъчно е шаман или магическа лисица или магия; че досега вече са се случили по естествено път няколко свръхестествени феномена. Араи казва, че сигурно говори за ефекта от масовата хипноза. GOD казва, че може като Никола Тесла да накара опонента си да замлъкне чрез хипноза, но това не е негова цел. Прокурорът всъщност не му е опонент, за него той е част от доброто и се радва на изключителния характер на прокурора, който търси истината. И че е наистина красиво как се опитва да го изкара с мнима невменяемост.

Араи го пита дали все пак, макар и с масова хипноза, дали не би направил нещо свръхестествено. Той и съдията няма да се поддадат. Пита го пак ли ще се обяснява нещо с монадата. Тогава GOD казва, че ако става дума само за едно предсказание за нещо, което ще се случи всеки момент, монадата няма да се разруши. Сега е 14:44:33 ч.

„Ще кажа какво ще стане след четиресет и две секунди. Ще се отвори задната врата на съдебната зала и ще влезе един мъж. Този мъж е журналист, закъснял заради друг материал. Той ще направи три крачки и неочаквано ще се спре.“

„Защо ще се спира?“

„Сега ще разберете. Още четири секунди.“

Вратата, към която GOD беше обърнал гръб, се отвори и с бърз ход влезе закъснелият журналист. Направил три крачки, той се спря. Защото очите хората в залата бяха вперени в него.

 

3.

Отвсякъде в залата се чуват възгласи на изненада, но Араи казва, че не е впечатлен, защото може да е било нагласено. За да даде друг пример, GOD казва, че преди две секунди в Дамам, Саудитска Арабия, е имало самоубийствена терористична атака и са починали 38 човека. В Япония още не е достигнала информация, но скоро ще се чуе. Казва, че може да проверят. Журналисти тръгват да си вадят телефоните, но съдията веднага напомня, че в съдебната зала използването на мобилни телефони е забранено. Двама журналисти излизат от залата.

Прокурорът някак е доволен, че все пак GOD го е похвалил, подема пак въпроса за истината и красотата и го пита дали за него всичко истинно е и красиво. GOD се съгласява и Араи обръща въпроса към войната. GOD отговаря като дава пример с Герника на Пикасо и други произведения за войната, които са трагични, но има нещо красиво в тях.

Араи си гледа часовника, защото всъщност се притеснява да не би излезлите журналисти да се върнат и да потвърдят за терористичния атентат и казва, че няма повече въпроси.

Съдия Такада забелязва, че неусетно по време на разговора се е изпотил. Дава думата на адвоката.

Хейши го пита отново какво същество е. GOD казва, че вече всички в съдебната зала са започнали да разбират що за същество е. Казва, че всички са създадени от него, те са творения. А е трудно с езика на сътвореното да се говори за сътворяващото. Дори и думите да изглеждат същите, те биха значили различни неща. Хираиши няма повече въпроси и GOD се връща на подсъдимата скамейка, където двамата пазачи се изправят отново до него, но вече боязливо.

Съдията дава думата за последни изказвания на обвинението и защитата. Пръв започва Араи. Той казва, че различни факти са били доказани. Първо, обвиняемият Юино Тадао е извършил в парка акт на насилие спрямо потърпевшия Какидзаки Шота и му е причинил телесна повреда, което е наказуемо по чл. 204 от Наказателния кодекс. Обвиняемият е признал, че е извършил умишлено акта на насилие. Вследствие на действието Какидзаки е получил мозъчно сътресение, което е сериозно нараняване. Второ, мнимата невменяемост на обвиняемия, който твърди, че действието му не било престъпление (грях/ вина) и други странни неща, които изглеждат като изключително опасен начин да се избегне вината и свидетелстват за липса на отговорност. Трето, съществува възможност за извършване на нови престъпления. Обвиняемият не показва никакви признаци на съжаление и разкаяние. Затова е необходимо да бъде строго наказан. Араи предлага ефективна присъда от пет години лишаване от свобода. Когато си сяда, на лицето на прокурора липсва обичайното изражение на гордост и увереност в победата.

Минеко си казва, че пет години звучи много, но Ито Харуко я успокоява, че няма страшно.

Връщат се журналистите и започва шушукане. Съдия Такада казва, че се е оказало, че предсказанието на GOD е било вярно, но това е нещо, което се е случило извън съда и предлага да бъде игнорирано, за да се продължи с речта на защитата.

Хейши се изправя и казва, че е с много сложни чувства, защото е започнал да вярва. Този процес е бил различен от досегашните и атмосферата съвсем не е била атмосфера на съдебна зала, а по-скоро е било като религиозен процес. Но те са в съвременен съд. Според конституцията на Япония, всеки съдия трябва да действа въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения. И в никакъв случай не бива да бъде обвързван от бог или вярване. Но той се пита, могат ли все пак да съдят GOD като човек. Докато говори, започва да се вълнува, изважда кърпичка, за да избърше очите си и покрива лицето си, докато се прокашля. От залата също се чуват хлипове.

Съдията казва на адвоката да се държи хладнокръвно, а на хората в залата да пазят тишина. Хейши се извинява и продължава, като отбелязва, че ако бяха в средновековен съд, сигурно щяха да се питат дали става въпрос за ерес, но в съвремието въпросът е дали има мнима невменяемост или истинско психично разстройство. Затова той като адвокат трябва да пледира, че обвиняемият е наистина с психично разстройство и няма друг начин да настоява на неговата невинност. Затова в края на речта си позволява да пледира най-малкото за намаляване на тежестта на присъдата, искана от прокурора.

Съдията дава думата за последно изказване на самия GOD. Той казва, че ще приеме присъдата и не е нужно никой да се притеснява. Той би искал да благослови всички, но не е бог, който дава благословия.

Съдиите отиват да се съвещават; желанието на всички е този съдебен процес да приключи колкото се може по-бързо. Те взимат бързо решението си. Изглежда, че от началото на процеса до присъдата всичко е вече решено в монадата.

 Присъдата гласи, че осъждат обвиняемия на три години лишаване от свобода, а изпълнението на присъдата отлагат за две години от деня на процеса.

Чуват се два-три радостни възгласа, а Ито Харуко тупа Минеко по коляното и казва, че с това GOD са го освободили. 

Съдията преминава към прочитане на причините за това решение. Започва с това, че досега в съдебната практика не е имало човек с толкова знания и способности като обвиняемия, който е поискал да го наричат GOD. Доколкото не могат да приемат невменяемост, преди да се питат за това дали има мнима невменяемост, съдиите е трябвало да вземат предвид, че обвиняемият признава причиняването на телесна повреда. За съжаление, причините за този акт на насилие са останали неясни. Надяват се, GOD да не извършва повече нищо, което да го доведе в съда. Но все пак го признават за виновен. GOD е казал, че ще приеме присъдата, но съдията добавя, че в случай на несъгласие, би могъл да обжалва в четиринадесет дневен срок пред висшия съд. И с това закрива процеса.

Хейши му казва, че е освободен, и GOD се изправя и се приближава до чакащите го в коридора Минеко и Ито Харуко. Приближава се и инспектор Камидай. А Като Джуня (един пиян работник, който се е срещнал в парка с GOD) гледа малко по-отстрани. GOD прави Ито Харуко своя мениджърка, казва на Минеко да продължи да му е асистентка. Вика и Като и му казва да му стане бодигард. На инспектор Камидай обещава, че ще му разкаже какво всъщност се е случило, но след 18 дена. Предава поздрави на Сада (медика от началото).

Приближават се трима от журналистите, които са били в залата и искат интервю, но Ито веднага се намесва и казва да представят името на компанията, за която работят, и името си.

GOD отбелязва, че пред сградата ги чакат 44 човека, сред които има само един, който е с отклонения, но веднага ще го познаят. Ито отказва интервютата на място и казва да се свържат с нея.

Приближава се Такеучи Чидзуко, която е намерила диаманта, който е мислила, че е изгубила, след като нейната дъщеря й е разказала за срещата с GOD в парка. Пита може ли да му благодари по някакъв начин, въпреки че е бог. Той й казва да разхожда всеки ден кучето си, кавалер крал чарлз шпаньол, по реката, където е била открита ръката на момичето. Казва й, че ще дойде ден, когато ще забрави за тези разходки, но дотогава да разхожда кучето. Това щяло да помогне и на GOD, и на нея.

Приближава се една жена, която пее „Осанна, осанна“. Минеко го предупреждава, че изглежда твърде агресивна, но GOD я успокоява, че няма проблем и я моли да му извика такси. Обяснява, че той ще се прибере по-рано и ще ги чака с Ито Харуко (с която да купят продукти за готвене) и Като за вечеря, като идеята е да си сготвят заедно.

Вечерта Като малко закъснява и се появява не с обичайния си работнически гащеризон, а с черен костюм, съвсем като бодигард, но костюмът му е малко къс и твърде широк. GOD поръчва на Ито да отиде с Като и да му купи хубав костюм.

 

4.

На следващия ден от публикациите в медиите се вижда, че много от журналистите са започнали да вярват в GOD. В много от статиите има мистична нотка. По-късно голяма част от седмичниците третират GOD съвсем като бог. Няколко от изданията се подиграват на Араи и Хейши, а някои съвсем ги пренебрегват.

Почти никой не посещава GOD в апартамента на проф. Юино. Нито проф. Йокояма, нито някой от другите му познати, които по-рано са му идвали на гости. Две състудентки на Минеко я използват като повод, за да дойдат и да видят що за животно е GOD. Никой журналист не идва пряко до апартамента, за да иска интервю.

На четвъртата нощ след края на процеса, четиримата пак са се събрали за вечеря и става ясно, че от различни шоу програми канят GOD. Той казва, че няма против, но Ито Харуко му обяснява, че не може, защото ще го правят за смях. Тя е решила да търси сериозно предаване в гледано телевизионно време, като иска предаването да е на живо, за да не го редактират после. И също настоява да им платят подобаващо. Бодигардът Като я пита каква сума си представя и тя казва 10 милиона йени (около 10 000 долара). Той се изненадва, чудейки се дали не е твърде много, но тя обяснява, че така самата медия ще покаже сериозно отношение и ще се ангажира. А и с тези пари ще могат да се платят техните собствени заплати, тъй като GOD не получава пари.

На седмия ден уговарят двучасово предаване на живо в сряда вечерта от 21 ч., което ще се казва „Да поговорим с GOD“. Водещ ще е Ивама Йошиюки, много популярен водещ на тази телевизия, а асистентка ще му е Микота Юми, която е говорителка. Минеко отбелязва, че Юми е глупава, но GOD я успокоява, че няма проблем.

Ито разяснява, че освен двамата водещи, ще присъстват и гости, които да задават въпроси. Няма да има религиозни лица и теолози, но ще присъстват човек, който се занимава с научнопопулярни теми, една красива политическа коментаторка, директорът на едно малко издателство за сериозни книги, изгряващ писател, критик на научна фантастика, една домакиня и един обикновен фирмен служител. За студио ще ползват голяма зала, където има около двеста места.

Става ясно, че сумата, за която са се уговорили е близка до тази, която е искала Ито.

Междувременно продължават да се увеличават хората, които вярват в същестуването на GOD. В чужбина също се разнася информацията за него. Ватикана проявява жив интерес. По цял свят се шуми.

В деня на предаването идват да вземат GOD с лимузина от подземния гараж. GOD, Минеко, Ито Харуко и Като тръгват. На GOD му е равнодушно, но останалите се отдъхват, че най-сетне е дошъл денят.

 

Математиката на бог

 

1.

Преди предаването. Студиото вече е затъмнено и подготвено, имало е репетиция, няма да гримират GOD, защото не иска. Остава час, GOD си седи в гримьорната, а всичко останало оправя Ито Харуко, която стои пред вратата на гримьорната. Остават десет минути. Всички очакват с нетърпение пред телевизорите си. Студентите Курами и Хори, приятелите на Като и другите. Пет минути. Последни приготовления. GOD вече не е в гримьорната.

Започва предаването с красиви образи на Млечния път и докато музиката отзвучава, влизат водещите, Ивама Йошиюки и Микота Юми. Сядат, поздравяват зрителите и се представят. Ивами разказва накратко скорошните събития с GOD. Обявяват гостите, за които са приготвени девет масички.

Ивама казва „Да влезе GOD“. И GOD влиза под толкова бурни аплодисменти и възгласи, че дори организаторите са изненадани.

Ивами приканва гостите да започнат с каквито и да е въпроси, но те изглежда се притесняват, защото никой не взема думата. Ивами моли Юми да пита нещо, а Минеко веднага има лошо предчувствие. Юми пита GOD да каже с една дума каква е формата на вселената. Въпросът е изтъркан, но да се каже с една дума е смешно и хората се възмущават и я гледат критично, а Ивами пребледнява. GOD обаче спокойно казва с внимателен тон, така че и тя да разбере. че вселената е кръг, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде. Юми казва, че нищо не е разбрала, Ивами веднага възразява, че е било страхотен отговор и й казва да си мълчи, на което тя отговаря, че щом е така, добре ще си мълчи. Двамата собственици на Арт Бейкъри, застанали пред своя телевизор, си говорят как сигурно Юми се е уредила на тази работа с връзки. GOD обаче взима думата, за да каже, че не бива да я тормозят, защото от негова гледна точка всички въпроси, които ще му зададат, няма да са много по-различни от нейния. Това има освобождаващо действие и фирменият служител, обявен като силно религиозен и като представител на зрителите, пита защо GOD говори така просто и разговорно, не трябва ли да се изразява по-поетично и загадъчно и как следва да мисли аналогията между GOD и хората, каква е реалността на GOD. GOD отговаря, че реалността се определя от категории като качество, количество, отношение, действие, време, място и други; че всеки има своето съществуване, esse, а също и същност, essentia, но, че при GOD esse и essentia съвпадат. Това, което GOD споделя през аналогията, е своето esse. Служителят казва, че звучи трудно, но някак е разбрал, а GOD обяснява, че с думите си кара и разсъдъка на хората да работи, за да не се говори напразно.

Философът пита на свой ред дали може мъдростта на GOD да се мисли също по аналогия с мъдростта на хората. GOD казва, че мъдростта е нещо, което е в хората, но той е самата мъдрост. Философът го пита какво мисли за твърдението на Фойербах, че боговете са само илюзия, създадена от хората и дали е съгласен, че ако няма богове всичко е позволено. GOD казва, че действително боговете са измислени от хората. Светът вече е създаден, та ако съществуваха боговете, за които говори философът, дали те не биха предпочели не света не какъвто е, а хаоса.

Домакинята взима думата: „Господи, Господи, научи ме.“ GOD отбелязва, че с „Господи“ тя има предвид Исус и Ивама веднага се обръща към домакинята да се обръща с „GOD“, а не с „Исус“. Тя препраща към Евангелието от Марк, където се казвало, че светилото (свещта) дори да не се сложи върху светилник, а да се покрие с крина, светлината няма да остане скрита, а ще си свети, и пита дали наистина е така, на което GOD отвръща, че ако покрият пламъка, няма да има кислород и свещта ще изгасне, затова казаното е грешка.

Включва се издателят, който пита GOD какво мисли за Япония, а GOD му казва, че е хубаво как тук преди ядене казват „Итадакимас“ (нещо като „приятен апетит“, но с основно значение „приемам“), а след това „Гочисо сама“ (беше вкусно), което е израз на благодарност към природата, а не е молитва към някакъв бог. А на бележката, че Япония била станала съвсем атеистична, отговаря, че това е хубаво. Издателят обаче казва, че японците сякаш като са станали атеистични, съвсем са спрели да мислят и колкото и хубави и ценни книги да издава, те не се продават добре, защото никой не иска да затруднява мисълта си. GOD отвръща, че наистина – с изключение на две заглавия, издателят знае кои са – той издава много хубави книги. И го съветва да издаде една „черна книга“, книга на която и корицата, и страниците, всичко да е черно. Вече е имало „бяла книга“, празна книга, където читателите да пишат каквото си решат, но черната книга ще позволи на читателите да прочетат вътре каквото си искат. Такава книга би станала много популярна, ще върви приказка, че на всяко домакинство трябва по една черна книга и че само в Япония ще се продадат 1 238 000 бройки. Трябва да запази не авторските права за книгата, а правата за продажбата. Младата Юми много харесва идеята, иска да сама да си купи такава книга, струва й се, че ще бъде модна, хората ще я купуват като украшение. Този път никой не я критикува.

GOD обаче веднага добавя, че това, което е казал, е изключение и, че няма да дава никакви други бизнес съвети.

Намесва се бизнес консултантът с въпрос дали е възможна промяна в монадата. GOD казва, че за разлика от Лайбниц, който твърди, че несъвършенството идва от Бог, а несъвършеното – от човека, всъщност и несъвършенството, и ограниченията идват от GOD. Консултантът настоява на въпроса дали самата монада може да се промени, а GOD отговаря, че той е абсолютната монада, чието съвършенство не се явява в несъвършени монади като хората, но че от гледна точка на абсолютната памет, която притежава, цялото бъдеще вече е дадено.

Политическа коментаторка взима думата, за да пита дали няма проблем в това как от цял свят обвиняват Япония за неща, случили се по време на Втората световна война, и я критикуват, че няма историческо съзнание, а редно ли е така да говорят разни корейци. GOD сякаш е леко смутен и се пита възможно ли е въобще хората да имат историческо съзнание.

Изправя се младият писател, за да разкаже как първо е писал онова, което е искал, но не се е приемало добре, а когато се е посъветвал с редактори, които му обяснили едно-друго, започнал да пише книги, които печелят големи литературни награди и се четат от много хора. Проблемът е, че не пише онова, което иска. GOD отговаря с препратка към Жан-Франсоа Лиотар (в частност към „Времето, днес“). При Платон в „Държавата“ политическият въпрос се състои в оформянето на общността по модела на Благото, което означава, че политическата философия се учи от изкуството как да оформя. Това продължава, при всички промени, и през Средновековието, и през Ренесанса, и през Новото време. С нацизма нещата се обръщат и изкуството е оформяно от политиката. Нацистите осъществяват Вагнеровата мечта за тотално произведение на изкуството. Днес, както посочва Лиотар, мисленето и писането, ако не са подчинени на „телеграфията“, т.е. на идеята за съобщимост и разбираемост от разстояние, са изолирани в гетото, в смисъла, в който Кафка развива тази тема. (В този пасаж наистина се повтарят, понякога почти дословно, твърденията на Лиотар, „Времето, днес“, Нечовешкото, София: СОНМ, 1999, с. 76-77.) Писателите и творците са изправени пред този проблем – как следва да се пише и мисли в една ситуация, в която съобщимостта превръща произведенията в стока. GOD в крайна сметка съветва писателя да се съпротивлява и да опитва сам да мисли.

Включва се отново философът с въпрос за доказателството за съществуването на бог. GOD му обяснява, че в днешната епоха, когато липсва вяра, този въпрос за доказателството за бог се е оказал важен. Философът го пита кой най-много се е доближил с концепцията си до това, което е GOD, и той му отговаря, че много мислители са се доближили – като Аристотел, Тома Аквински, Волтер и други.

Критикът на научна фантастика казва, че във фантастиката много писатели са говорили за нещо като GOD, но са го назовавали „космическа воля“, на което GOD отвръща, че той е космическата воля, а причината за волята е неговият интелект и няма причина за интелекта му.

Сред зрителите все повече хора започват да вярват, че наистина е бог.

Ученият го пита за радиоактивните отпадъци. GOD казва, че няма лесен отговор. Хората са започнали да произвеждат радиоактивни отпадъци благодарение на развитието на науката, и със същото това развитие на науката трябва да намерят как да се справят с тях и да ги връщат в природата без да вредят.

Изправя се фирменият служител и започва да говори за замърсяването на околната среда, за ислямския тероризъм и други проблеми, които водят към унищожение и пита дали GOD не би направил нещо. Той му казва, че вече знае отговора, а служителят изпада в криза и започва да крещи защо не иска да ги спаси. Като и трима от охраната в телевизията се намесват и го отвеждат. GOD казва, че човечеството не е вечно и че ще загине. Той няма да каже как и кога, но това е неизбежно. Само споменава, че загиването на човечеството е наистина красиво.

 

2.

Ивами се извинява за случилото се и казва, че не са очаквали такъв изблик от страна на фирмения служител.

Политическата коментаторка и домакинята започват да говорят една през друга, като едната пита какво да се направи за да се подобрят отношенията с Китай и Корея, как да се мисли отбраната на обществото, а другата говори за библията и Дарвин, кой бил прав. Ивама успява да се справи с положението, като казва, че е останало малко време и предлага да се зададат последни въпроси за безкрайността на вселената.

Ученият пита дали безкрайността не следва да се мисли през теория на множествата и математическото понятие за многообразие. GOD се позовава на Платон и неговото схващане за идея и ейдос, или за миктон. Миктонът не е нито безкрайното в смисъла на апейрон, нито ограниченото или перас, а нещо между двете. Казва, че математическата безкрайност не е истински безкрайна, защото има крайност на числата, и добавя, че някой я наричат лоша безкрайност, макар че той я цени високо. Че към него тази крайност на числата не се прилага. Но че за теорията на множествата, която включва и безкрайни множества, важи формалната логика и тя може да се използва на един краен език донякъде да се опише безкрайността, за която говори GOD. Препраща към Кантор и Фреге, а после прокарва разлика между количествена безкрайност и безкрайност по отношение на същността. Теорията на множествата позволява да се говори само за количествената безкрайност. Хората още нямат добри теории за безкрайността на същността.

Последният въпрос идва от човека, който се занимава с научна фантастика, който пита за времевите парадокси, паралелните светове и многото измерения. GOD казва, че наистина възможните светове съществуват. Дейвид Люис е бил донякъде прав, когато твърди, че действителният свят е само един от възможните и всички съществуват. Дори невъзможните светове са възможни и съществуват. Има светове, където вместо кварки има други частици и т.н.

Докато гледа изказването по телевизията, главен инспектор Камидай започва да се чуди дали възможните светове не са свързани с причината GOD да се появи в този свят.  

GOD казва, че някои от възможните светове са незавършени и фрагментарни. Тогава дали светът, в който GOD и хората сега се намират не трябва да се мисли просто като един възможен свят. И какво, ако се окаже, че това е светът от роман. От гледна точка на читателите, този свят е само един от възможните. „Нима и вие вече не сте го разбрали? Това, че този свят е свят от роман?“

Критикът говори за парафикция, а GOD допълва, че от тяхна гледна точка, светът на читателите е само един от възможните.

Хората усещат, че е дошъл краят на предаването. Пускат „Паван за мъртвата принцеса“ на Равел. Ивама обявява края. GOD вече не е там.

 

3.

Медикът Сада казва на инспектор Камидай, че вероятно за последно си говорят за GOD. Минали са осемнадесет дни от делото и Камидай ще отиде да се срещне с GOD по уговорката им.

Когато се качва с асансьора на третия етаж, пред апартамента вече не стои бодигардът Като. Няма я и Ито Харуко. GOD е седнал на диван близо до балкона, където кани и инспектора. Моли Минеко да му донесе вода, а за полицая – кафе. Камидай предава поздрави от Сада. GOD знае, че със Сада заедно са гледали предаването и са чули как твърди, че Дейвид Люис е донякъде прав за възможните светове. Обяснява, че грешката на Люис е, че приема възможните светове за самостоятелни и без връзка помежду си. Всъщност обаче световете могат да се застъпват и да си влияят. Камидай предполага, че техният свят пространствено се е застъпил с друг. GOD казва, че с езика на квантовата механика един възможен свят със същата физическа константа, но квантово отделил се, се е оказал твърде близо до техния. Този свят се е образувал след разделяне вследствие на спонтанно нарушение на симетрията. Инспекторът казва, че и в този друг свят са съществували и Арт Бейкъри, и собствениците на пекарната, а, обратно, това, което е липсвало в собствения им свят (на Камидай и другите) са ръката и кракът. Това, което е липсвало, обяснява GOD, е Секибая Томоко. В другия свят тя била първата студентка, която започнала да прави франзели с форма на животни. За щастие, в собствения им свят тя не съществувала. Секибая Томоко съблазнила собственика на пекарната Конно Масахико и започнала да го изнудва да й преотстъпи част от собствеността върху пекарната. Той я убил с нож за хляб. Нарязването на тялото й отнело много време. С колата за доставки разнесъл частите от тялото на различни безлюдни места, две от които се оказали припокриващи се време-пространствено с този свят и се е получило спонтанно нарушение на симетрията. Появило се е време-пространствено разкъсване на двете места. Но оттук могат да произтекат следствия, които да доведат до измиране в глобален мащаб. Ще започнат да се появяват двойници. Редиците със стоки в магазина ще стават безкрайни и така нататък, докато не се стигне до унищожение на света.

Инспекторът се досеща, че задачата на GOD е била да зашие разкъсването. Учудва се, че вездесъщият GOD не е забелязал разкъсването и предполага, че за GOD има територия на монадата, район, който защитава.

GOD започва да обяснява с нова препратка към Лайбниц, като казва, че необходимите истини (истините, които важат във всички възможни светове) са решение на неговия интелект, а фактическите истини (истините, които важат само в един от световете) са решение на неговата воля. Ако нещо се случва само във възможен свят, то е защото GOD не е решил окончателно. Но за принципите, които пренася от възможния в този свят, той няма как да не знае какво ще направи. Камидай разбира, че ръката и кракът са попаднали не случайно, а по волята на GOD в този свят. GOD казва, че възникването на ситуацията, в която трябва да се защитава територията на монадата, само е част от монадата.

Обяснява, че студентът Куримото, който сега е в Париж е бил избран, защото е здрав и няма да понесе тежко вселяването на GOD и движението на очите, гледащи вселената, но също защото е бил много добър в скулптурата и към времето на произшествието е нямал близки и роднини, които да се тревожат за него. Накарал го е, или по-точно сам се е накарал, да направи ръката и крака, за да привлече вниманието на проф. Юино, който да напише статията във вестника и т.н. Случилото се в парка, делото – всяко действие е било, за да се зашие бавно разкъсаната тъкан между двата свята. Само че GOD обяснява зашиване е неточен израз, защото операцията всъщност е логическо изчисление, което работи с математиката на бог. След това вади от вътрешния си джоб над сто листа хартия, които няма как да се поберат там, на които са разпечатани редове с логически изчисления. Дава ги на Камидай и казва, че съвременната символна логика ще може да следи първите две-три страници, но от пета-шеста нататък хората няма да могат все още да разбират. Инспекторът пита дали може да ги задържи и GOD се съгласява. Казва му, че вече всичко е приключило.

Камидай смята, че при това положение единствените, изтеглили късата клечка, са прокурорът Араи и адвокатът Хейши. GOD го успокоява, че и двамата ще се справят с трудни случаи и ги чакат славни дни. Инспектор Камидай си тръгва.

Минеко разбира, че и за нея раздялата приближава. Казва на GOD, че ако техният свят е свят от роман, отговорност на автора е да разреши всички загадки преди края. GOD посочва, че това твърди Камеяма Икуо, преводачът на „Братя Карамазови“, но че може да има и безотговорни писатели. Минеко се натъжава. GOD й казва, че причината той да съществува е за да ги обича, за да обича съществуващото, да обича нея. На нея й прави впечатление, че досега той е говорел за истинното, доброто и красивото, на първи път употребява думата „любов“. GOD й разказва как я е обичал от преди 500 000 000 000 години и ще я обича и след като Вселената загине. Минеко казва, че опитва да я разплаче. Казва, че сега, когато целият свят знае за него, ще изчезнат религиите и че храмовете и църквите, и джамиите, цялата религиозна архитектура, какво ще стане с нея, но GOD я успокоява, че няма за какво да се притеснява. Защото той ще изтрие всичко от паметта на хората, което е свързано с него. Тя се разплаква и го моли поне нейната памет да не трие. GOD остава безчувствен и казва, че така краят започва да прилича на последната сцена в „Момичето, което скачаше през времето“ (ранен роман на Цуцуи Ясутака), но тук няма как нещата да се случат по същия начин. Минеко разбира, че трябва да се задоволи с кратките мигове, в които е разбрала за безкрайната любов на GOD.

 

4.

Сутрин в пекарната. В шест идва Сайто Кикуе и започва да чисти. В седем идват двамата студенти Курами и Хори, а после идва и основният пекар, който прави нормалните франзели. Към седем и половина идват съпрузите Конно и започват приготовленията за отваряне на заведението. Докато премита отпред, Конно Кана вижда жената от отсрещната пекарна и усмихната й кимва. Жената влиза в своята пекарна и казва на мъжа си, че може би от Арт Бейкъри всъщност са добри хора.

Към девет студентите са завършили своите фигури и си тръгват. По това време в кампуса на университета Куримото се разминава с Минеко. Те са се виждали, но не се познават и не се поздравяват. Куримото се вижда с Курами и се разговарят за пътуване до Париж.

Към единадесет отварят Арт Бейкъри и идват от постоянните клиенти. Сред които проф. Юино, който сяда и си поръчва обичайното. Без да разбере, е натрупал доста пари в сметката. Не знае откъде са, от публикации или от другаде, но не му се проверява, той никога не е обръщал особено внимание на парите.

В дванадесет Минеко се разминава с проф. Юино. Тя е една от многото студенти и той не я е запомнил.

В един трите домакини Огава, Ито и Икедзаки се срещат в парка. Огава качва сина си на люлката. Ито Харуко е щастлива, че един неин превод на приказки от английска писателка, направен в свободното време, неочаквано е започнал да се продава много добре.

Към парка отиват и трима гимназисти хаймани и на северния вход се разминават с Минеко. Когато ги подминава, единият отбелязва, че доста се е разхубавила.

Тя чува бележката и й става приятно. Тя си носи дебела книга за четене. На корицата пише „Тома Аквински. Сума на теологията. Том 1“.

А в книжарниците в града навсякъде е изложена „Черна книга“, публикувана от издател, който често се появява по телевизията, който разказва, че така и не знае как му е дошла идеята за тази книга. Но книгата е бестселър.

В полицейското управление Сада гледа как Камидай се приближава с победоносно изражение. Камидай само махва за поздрав и го подминава.

В обезлюдения парк в следобедните часове идват две ученички, Шинто и Такеучи. Такеучи разказва как майка й намерила диамантния пръстен, който мислела за изгубен. Бил увит в кърпа, за да не се изгуби при миенето на съдове. Странното било, че в кърпата имало и още един диамант. Който майката й подарила.

Наближава вечер. От входа откъм булеварда в парка влиза Като с доволно изражение, носи не две, а три бутилки в ръце и леко залита.