ПОДКАСТ

(дата на записа: 05.11.2021 г., продължителност: 1:24:33)

(всички теми на Vox Nihili – виж тук)

– Какво представлява наративът и защо е толкова важен за нас – хората?

– Каква е разликата между наратив, нарация, сюжет и фабула?

– Защо трябва да сме особено внимателни, когато някой ни разказва нещо?

Наративът: защо хората разказват?“ (05.11.2021)

 

Серията „Вокс нихили“ на Ratio Podcast и Предизвикай правото! изследва пресечните точки на науката и технологиите с етиката и правото, а също така и редица дискусионни теми от сферата на философията. Може би си спомняте, че имахме сходна серия събития на име Vox Nihili – в текущата ситуация ги пренасяме в дистанционен аудио формат.

 

Любомир Бабуров, Валентин Калинов и Стоян Ставру обсъждат:

– Какво представлява наративът и защо е толкова важен за нас – хората?

– Каква е разликата между наратив, нарация, сюжет и фабула?

– Защо трябва да сме особено внимателни, когато някой ни разказва нещо?

– Съществува ли живот (смисъл) извън разказа?

– Какъв му е проблемът на Сартър с разказването на живота?

– Трябва ли да бъде обявено за основно право на човека правото на наратив?

– Къде е свободата между етическото задържане на себе си и ареста на идентичността?

– Какво се случва с наративът без паметта и възможен ли е свят без памет?

– Лъжат ли ни, когато ни разказват, и как да се еманципираме от властта на разказвача?

– Какво имат МЕТА-разказите с бъдещето на фейсбук?

– Защо правата предполагат конфликти, но се раждат в заедност?

– Намериха ли базите данни цаката на наратива?

– Ще живее ли Наративът?

 

Въпреки че техниката прекъсна на два пъти нашия разказ за наратива (може би ще усетите къде са местата, като чуете разговора ?), успяхме да се съберем и да завършим записа на този епизод. След като започнахме с дефиницията на Фуджии Садакадзу за наратив: „Наратив е всяко (описателно или разказвателно) представяне, което посочва начин на биване (състояние или събитие), основан върху езиково действие, включило другия/другостта.“ (превод на Дарин Тенев), ни остана единствено да поясним две-три неща… Дефинирахме човека като разказващо същество, но неговата наративна био-антология може да се окаже лесна плячка на новите начини на организиране на данните от избуяващите филизи на изкуствения интелект.

 

Разговора може да чуете ТУК.

Допълнителни материали:

За термините наратив, наратология и наративна семиотика­, Росица Миленкова-Киен, Liternet, 10.02.2002 (линк);

Все още Алис (книга), Лиса Дженоува, Intense, 2014, Преводач: Катя Христова (линк);

Идентичност и кинцуги (подкаст), Вокс нихили, Ratio podcast, 21.06.2020 (линк);

По пътеките на наративната граматика, Дарин Тенев, Култура, 10.12.2004 (линк);

Наратив и алгоритъм при видеоигрите, Еньо Стоянов. В сборника „Парачовешкото. Грация и гравитация“, 2017 (линк);

Мъжът, който взе жена си за шапка (книга), Оливър Сакс С., Изток-Запад, 2020 (линк);

Добродетелите, единството на човешкия живот и понятието за традиция, в: След добродетелта (книга), Алистър Макинтайър, С., ИК КХ – Критика и хуманизъм, 1999 (линк);

Преживяването и автобиографията, Вилхелм Дилтай, прев. М. Добревска (линк);

Самият себе си като някой друг (книга), Пол Рикьор, Пл., Евразия-Абагар (линк).

 

За госта: Валентин Калинов е психолог и философ с интерес към естетиката, феноменологията и психоанализата. Той е и преводач, а също и редактор, на ключови български преводи на книги от италиански език.

 

И още:

„Рекох си, че за да прерасне в приключение някоя най-обикновена случка, е необходимо и достатъчно да започнеш да я разказваш. Именно това подвежда хората: човек винаги е разказвач на истории, той е обграден от своите и чуждите истории. Чрез тях осмисля всички събития и се стреми да живее живота си, сякаш го разказва.

Налага се обаче избор — да живееш или да разказваш. В Хамбург например бях близък с Ерна, за която си имах едно наум, а тя пък се боеше от мен, така че водех странно съществуване. Но бях вътре в него и не разсъждавах. Ала една вечер, в някакво малко кафене в Сан Паули, тя стана от масата, за да отиде в тоалетната. Озовах се сам, грамофонът свиреше „Лазурно небе“. Взех да премислям какво се бе случило след пристигането ми в града. Рекох си: „На третата вечер влязох в един танцувален салон на име «Синята пещера» и веднага забелязах висока полупияна жена. Тъкмо тази жена чакам сега, заслушан в «Лазурно небе», тя ще се върне, ще седне вдясно от мен и ще обвие ръце около врата ми.“ И тогава остро почувствах, че изживявам приключение. Но Ерна се върна, седна до мен, обви ръце около врата ми и без да разбирам защо, изпитах към нея ненавист. Сега ми е ясно — беше ми се наложило да заживея отново и усещането за приключение се бе изпарило.

Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш равносметка, установяваш, че си се оплел с някоя жена, че си се забъркал в някаква каша. Това трае колкото мълния. Сетне ходът се възобновява, отново започваш да събираш часове и дни. Понеделник, вторник, сряда. Април, май, юни. 1924, 1925, 1926.

Ето какво е да живееш. Когато разправяш живота си обаче, всичко се променя, макар промяната да остава незабелязана: доказателството е, че хората казват: „истинска история“. Като че ли може да има истински истории; събитията настъпват в един ред, а ние ги предаваме в обратния. Уж започваш отначало: „Беше хубава есенна вечер през 1922 година. Работех като писар при нотариус в Марон.“ Всъщност си започнал от края. Той е тук, незримо присъствие, което придава на няколкото думи тържественост и стойност на начало. „Разхождах се и неусетно излязох от селото, умислен за паричните си затруднения.“ Взето в прекия смисъл, изречението говори, че човекът е вглъбен, унил, че изобщо не му е до приключения и е изпаднал тъкмо в онова настроение, при което подминаваш събитията, без да им обръщаш внимание. Но краят е налице и преобразява всичко. За нас този човек вече е герой на историята. Неговото униние, паричните му затруднения са далеч по-важни от нашите, те сякаш са озарени от светлината на бъдните страсти. И разказът продължава наопаки — миговете са престанали да се трупат наслуки един връз друг, те са всмукани от края на историята — той ги притегля, а всеки от тях на свой ред притегля предшестващия го миг „Цареше мрак, улицата беше безлюдна.“ Фразата с подхвърлена небрежно, изглежда ненужна, но ние не се подлъгваме и я скътваме в съзнанието си — тя дава сведение, чиято стойност впоследствие ще проумеем. Така у нас се създава чувството, че героят е възприел като поличби и оброци подробностите от въпросната нощ или пък че само онези, които са били равнозначни на обещания, са стигнали до него и той е останал сляп и глух за всичко, невещаещо приключение. Забравям, че бъдещето все още е липсвало: човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.“

Из Сартр, Ж.-П., Погнусата. Стената. Думите, С., Фама, 2005, прев. М. Коева (линк)

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.