(дата на записа: 20.02.2022 г., продължителност: 1:31:59)
(всички теми на Vox Nihili – виж тук)
Всички епизоди на Вокс Нихили
може да чуете и в YouTube на този адрес.
—
– Колко ветрове има и как ги наричаме?
– Къде ни водят търговски ветрове и търговията с вятъра?
– Защо не трябва нито да говориш на вятъра нито да пи… плюеш срещу вятъра?
—
„Ветрове“ (20.02.2022)
Серията „Вокс вириди“ е „зелената издънка“ в поредицата „Вокс нихили“ на Ratio подкаст и Предизвикай правото! Тя има за цел да произведе разговори по част от етическите и философските въпросите, свързани с екологията, енергетиката и климата, както и като цяло с бъдещето на отношенията „човека-природа“.
Настоящият разговор е част от темата „Стихии“.
Любомир Бабуров, Валентин Калинов и Стоян Ставру обсъждат:
– Колко ветрове има и как ги наричаме?
– Къде ни водят търговски ветрове и търговията с вятъра?
– Защо не трябва нито да говориш на вятъра нито да пи… плюеш срещу вятъра?
– Какво носят ветровете от Африка към Амазония?
– Как според Анаксимен се сплъстяват нишките на въздуха?
– Какво представляват кинетичните скулптури?
– Как изглежда паноптикума на ветровете?
– Ще могат ли да се размножават дърветата без вятъра?
– Защо Дон Кихот се бори с вятърните мелници?
– Какви са новите политики на вятъра?
– Може ли да управляваме пътищата на птиците?
– В какво ни превръща вятърът?
– Може ли да контролираме вятъра и защо цветният детски балон не е добра идея за олицетворяване на отношенията между човека и вятъра?
– Как Шели се обясни в любов на вятъра?
В този епизод преминахме през голям набор от метафори за една като че ли подценявана по своето културно значение природна стихия: вятъра. Вятърът, този глобален оплодител и контрабандист, революционер и откривател, тази чистата ярост, воля без цел, този разрушител без лице и пирограф, ваещ природата, гостуваше повече от час в подкаста с риск да се превърне в балон на каишка. Философите в стаята се изправиха срещу цифрите на Любо, но в крайна сметка високо интелектуалният разговор демонстрира единствено всемогъществото на апейрона насред „хилавия бунт на разума“ (Камю, Вятър в Джемила)…
Разговора може да чуете ТУК.
Допълнителни материали:
– The Winds in the World of the Ancient Mesopotamian Civilizations, Neumann, J.1977 (линк);
– Winds in the Age of Sail, Wikipedia (линк);
– Вятърът в Джемила, Алберт Камю, Единения (линк);
– Да говориш на вятъра: История на идеята за комуникация (книга), Джон Дърам Питърс, 2005 (линк);
– Zavion (видео), YouTube (линк);
– 7 Incredible Kinetic Sculptures (видео), YouTube (линк);
– Въздухът и сънищата (книга), Гастон Башлар, 2007 (линк);
– Ода за западния вятър (книга), Пърси Биш Шели, 1819, прев. Цв. Стоянов (линк);
– Exhalation (книга), Ted Chiang, 2008 (линк);
– The Varieties of Scientific Experience: A Personal View of the Search for God (книга), Carl Sagan, 2007 (линк);
– Powering the world with offshore wind, 23.11.2020 (линк);
– Space dust collisions as a planetary escape mechanism, Arjun Berera, 2016 (линк).
За госта: Валентин Калинов е психолог и философ с интерес към естетиката, феноменологията и психоанализата. Той е и преводач, а също и редактор, на ключови български преводи на книги от италиански език.
„Из това пусто великолепие се разхождахме целия ден. Малко по малко вятърът, който рано следобед едва се усещаше, се засили и привечер обсеби целия пейзаж. Той хлуеше далеч от изток през едно дере в планината, засилваше се сякаш от дъното на хоризонта и се втурваше на скокове между камъните и слънцето като водопад. Свиреше неуморно сред развалините, въртеше се в кръг изкотловината от камънак и пръст, изсипваше се върху камарите начупени плочи, облизваше с дъха си всяка колона и се спускаше, за да се разстеле с неистов вой по форума, зейнал към небето. Усещах, че плющя на вятъра като корабно ветрило. Бях смазан от пейзажа, с горящи очи, напукани устни и кожа тъй суха, сякаш не беше вече моя. По нея по-рано четях почерка на света. По нея се отбелязваха следите от неговата нежност и гняв, той я стопляше с летния си дъх или я хапеше със заскрежените си зъби. Но сега, протрит от вятъра, брулен в продължение на часове и зашеметен от блъскане, аз загубих усета за отпечатъците по тялото си. Подобно на заоблено от прибоя камъче се чувствах изгладен от твятъра, изтрит до дъното на душата си. Превръщах се в частица от стихията, която ме носеше из въздуха, после – във все по-голяма част, после – в самата нея и биенето на кръвта ми се смесваше с могъщите, звучни удари на вечното сърце на природата. Вятърът ме моделираше по подобие на околната пустиня и невидимата му прегръдка, грабнала ме като камък сред скалите, ми даваше самотата на стърчащата колона или на маслиновото дръвче в лятното небе. Това обилно къпане в слънцето и вятъра изцеждаше всичките ми сили. Едва долавях в себе си приглушения плясък на собствените си крила, живота, който роптаеше в мен, хилавия бунт на разума. Разнасян по четирите посоки на света, в забрава, забравил и самия себе си, скоро се слях с вятъра, а чрез него – с колоните и арката, парещия плочник и бледите планини около пустия град. И никога преди не бях се чувствал тъй откъснат от самия себе си и тъй ярко присъстващ в света.“
Алберт Камю,
Вятърът в Джемила
