Подсъдността на исковете за наследство

Никола Ников¹

(статията е публикувана за първи път в Юридическо списание, година IV, кн. X, октомври 1892 г., с. 308–310)

Член 161 от Гражданското Съдопроизводство² постановява, че исковете за наследство се предявяват в онзи съд, в окръга на който се е открило наследството. Но от това, че споменатото постановление е поместено в отдела на съдопроизводството, което се отнася до общите съдилища, още не следва, че исковете за наследство не могат да бъдат подсъдни на мировите съдии. Именно от членове 15 и 1223 на Гражданското Съдопроизводство става ясно, че и мировите съдии са компетентни да разглеждат подобни искове. Обаче някои мирови съдии, основавайки се на току-що цитираните членове, приемат да разглеждат и такива искове за наследство, предмет на които съставлява собствеността на недвижими имоти, когато цената на последните не надвишава хиляда лева. За разрешение на въпроса дали мировите съдии са компетентни за подобни искове, необходимо е да установим предварително кому са подсъдни у нас исковете за право на собственост върху недвижими имоти.

Член 15 от Гражданското Съдопроизводство, в който се установява ведомството на мировите съдии, направи и ще продължава да прави големи пертурбации в нашия граждански процес. Едни съдилища разбират този член така, че мировите съдии са компетентни и на искове, които се отнасят до правото на собственост върху недвижимости, когато цената им не надминава хиляда лева. Привържениците на това мнение се основават върху точка първа на споменатия член. Други пък, имайки предвид точка втора на същия член, твърдят, че законодателят не дава такова право на мировите съдии. Въпросът е доста важен и сериозен, а законът – видно е, тъмен.

Досега са се изказали по този въпрос двама от нашите видни юристи-практици, но в противоположна посока. Г-н Данчов в своите коментари по „Новото Гражданско Съдопроизводство“, поместени в Юридическо списание през април тази година, на стр. 104, положително утвърждава, че у нас мировите съдии са компетентни по исковете за собственост върху недвижими имоти, на които цената не надминава хиляда лева. Това мнение г-н Данчов базира върху точка първа на чл. 15 от Гражданското Съдопроизводство, впрочем без да представя какви-годе аргументи. От друга страна, г-н Дякович, не по-малко виден юрист у нас, в една кратка, но прекрасно аргументирана статия, напечатана в същото списание за май тази година, заявява категорично, че „занапред нашите мирови съдии не са вече властни по такива разпри (по искове за собственост върху недвижими имоти), па ако ще да е стойността на недвижимостите само една стотинка“.

Наистина, за да се изтълкува правилно волята на законодателя, трябва първата и втората точка на чл. 15 от Гражданското Съдопроизводство да се разгледат съвкупно. Тия две точки говорят за подсъдността ratione materiae, или за тъй наречената обективна подсъдност. За критерий за подсъдността на делото тук служи цената на иска. В точка първа се постановява, че всякакви граждански и търговски искове, на които цената не надминава хиляда лева, са подсъдни на мировия съдия. Това правило щеше да бъде ясно като ден, ако не следваше точка втора, която подчинява на мировия съд и исковете, отнасящи се до всичките разчленения на правото на собственост, когато се отнасят до недвижими имоти, стойността на които не надминава хиляда лева. С туй правило законодателят включва във ведомството на мировите съдии и исковете, които произтичат от разчлененията на правото на собственост върху недвижими имоти. Г-н Дякович съвършено вярно е определил какво са разчлененията на собствеността. Тези разчленения, наистина, се основават върху трите съставни елемента на собствеността – владение, ползване и разпореждане – но съставляват отделни самостоятелни права. А тъй като правото без иск е немислимо, то и законодателят е решил да защити тия права, като е определил подсъдността на разприте, които могат да възникнат относно тях. Както и да е, но точка втора от чл. 15 на Гражданското Съдопроизводство определя особен род дела така също подсъдни на мировия съдия. Ние не можем да не се съгласим с г-н Дякович, че законодателят, щом е счел за потребно, след едно общо правило (точка първа), да притури едно друго, което определя, че на мировите съдии са подсъдни и исковете за всички разчленения на собствеността, когато се отнасят до недвижими имоти, стойността на които не надминава хиляда лева, – eo ipso мълком е отнел от тяхната компетентност исковете за самото право на собственост върху недвижими имоти. Действително, ако от точка първа на чл. 15 можеше да се разбира, че на мировите съдии са подсъдни и последните искове, то каква нужда е имало след това правило да се говори за подсъдността на исковете, които се отнасят до разчлененията на собствеността върху недвижимости? Зер, тези искове не са искове за недвижими имоти? Или, когато законът ми дава право да завеждам пред мировия съдия дела за право на собствеността върху недвижимост, иска още питане, че аз имам право да диря и производните права, на които източникът е правото на собственост? Но работата не е така. В точка втора на чл. 15 законодателят говори за един вид вещни искове, отнасящи се до недвижимости, именно за разчлененията на правото на собственост, като изключва с това от ведомството на мировите съдии исковете за самото право на собственост върху недвижими имоти, независимо от цената им. Добър ли е тоя закон, или лош, но той е закон. Законодателят, види се, е мислил, че правата на собственост върху недвижими имоти, като едни от най-важните права, трябва да бъдат по-добре гарантирани, та затова разрешението по разприте за тях е предоставил на общите съдилища, а разчлененията на тези права, като по-маловажни повечето пъти, е подчинил на мировите съдии. Тъй или инак, но закона, според нас, е ясен и логическото му тълкуване не допуща друго разбиране, освен онова, че от исковете за недвижимости на мировите съдии са подсъдни само исковете, отнасящи се до разчлененията на правото на собственост върху тях. Толкова повече, че законите за подсъдност ratione materiae са установени повече в публичен интерес, отколкото в частен, та затова те трябва да се тълкуват ограничително.

Като вземем предвид всичко изложено, лесно е вече да разрешим въпроса за подсъдността на исковете за наследство. Мнозина от мировите съдии, на основание чл. 1186 и други от Гражданското Съдопроизводство, не приемат за разглеждане искове по делба на наследство, защото в чл. 1186 например се говори, че съдът назначава един от своите членове да извърши действията по делбата и пр. От това постановление на закона те заключават, че делата за делба на наследство поне са отнети от ведомството на мировия съд. Но това заключение е съвършено невярно. Чл. 47 от Гражданското съдопроизводство изрично предписва на мировия съдия, в случай на затруднение, да се съобразява с правилата на съдопроизводството пред по-горните съдилища. После чл. 1223 от същото съдопроизводство е доста ясен. В него се говори, че препирните по наследство между пълнолетни мюсюлмани, с тяхно съгласие, подлежат на разглеждане от надлежния окръжен съд или мировия съд на общо основание. А общото основание е такова, че на мировия съдия са подсъдни всякакви граждански искове, на които цената не надминава хиляда лева, освен исковете за право на собственост върху недвижими имоти. Следователно на мировия съдия са подсъдни и всякакви искове за наследство, цената на които не надминава хиляда лева, но не и исковете за право на собственост върху наследствени недвижимости.

Бележки под линия: