Пекулиумът като средство за ограничаване на отговорността на господаря в Древен Рим. Съпоставка с дружеството с ограничена отговорност

 

Въведение

Пекулиумът е специфичен за римското право инструмент, чрез който господарят или pater familias е предоставял дадено имущество на своя роб или подвластен. Той е служил не просто за отделяне и обособяване на имуществото, но и е ограничавал отговорността на господаря или pater familias за дейността на неговите подвластни и роби до размера на предоставеното имущество. Това ограничаване става особено съществено при разцвета на римската икономика, когато заможните римски граждани са разполагали със значително имущество, което се е управлявало от техните роби и подвластни. Пекулиумът се превръща във важен инструмент за стимулиране на стопанската дейност чрез ограничаване на отговорността.

В съвременната българска правна система подобна роля играе дружеството с ограничена отговорност. Понятието за дружество с ограничена отговорност е продукт на правната доктрина от 19 в. и няма пряк аналог в римското право, което не извежда абстрактна дефиниция за юридическо лице^[1].

Целта на настоящата статия е да изясни функциите на пекулиума като правен механизъм, чрез които се постига ограничаване на отговорността в римското право, както и да го съпостави с уредбата на дружеството с ограничена отговорност. На първо място, ще бъде изяснено понятието за пекулиум в римското право, след което ще се направи съпоставка между приликите и разликите му със съвременното дружество с ограничена отговорност в България, както е уредено в Търговския закон.

 

Понятието за пекулиум в римското право

Пекулиумът е обособена имуществена съвкупност, чиято фактическа власт е предадена на роб или подвластен. Най-често подобно имущество е предоставено от неговия господар или pater familias^[2]. Юридически имуществото остава собственост на господаря или pater familias, но тъй като то е във фактическата власт на роба или подвластния, той разполага със значителна икономическа свобода. Именно поради тази особеност на пекулиума той е характеризиран от Мандри^[3] като квази патримониум на роба или подвластния. Чрез пекулиума се постига ограничаване на отговорността на господаря^[4], както и ефектът на пряко представителство, защото робът или подвластният придобиват и отчуждават имущество директно от името на господаря^[5]. Пекулиарните кредитори могат да предявят иска си срещу господаря, но само до размера на имуществото в пекулиума – аctio de peculio, или до размера на обогатяването на господаря, произтекло от договарянето с роб или подвластен по отношение на пекулия – actio de in rem verso.

Според определението на Туберон, реферирано от Целз и цитирано в Коментара на Улпиан към Едикта (D. 15.1.5.4 Ulp. 29 ad ed.^[6]), пекулиумът е това, което робът има отделно от господаря си с неговото съгласие след приспадане на задълженията на роба към господаря, т.е. в пекулиарното имущество, върху което би могло да се насочи принудително изпълнение, не се включват задълженията на роба към господаря. Това е една привилегия на господаря, която останалите кредитори нямат. Логиката за това решение ни дава Секст Педий, цитиран от Улпиан (D.15.1.9.4 Ulp. 29 ad ed).:

Nam ut eleganter Pedius ait, ideo hoc minus in peculio est, quod domino vel patri debetur, quoniam non est verisimile dominum id concedere servo in peculium habere, quod sibi debetur.

Тъй като, както Педий правилно казва, стойността на пекулиума се намалява с това, което се дължи на господаря или бащата, защото не е вероятно господарят да се съгласи робът да има в пекулиума това, което му се дължи.

Робът и господарят могат да заемат положението на квазидлъжници един към друг. Когато кредитор предяви иск срещу пекулиума, той няма да може да се удовлетвори от цялото имущество в него, а само от стойността му след приспадане^[7] на задълженията на роба към господаря. Обяснението на Педий за това е, че господарят не би се съгласил робът му да има в пекулиума това, което му се дължи, т.е. да отговаря пред трети лица със собствените си вземания срещу роба. Това означава, че изпълнението не е срещу фактически наличното имущество в пекулиума, а за неговата стойност след извършване на съответните приспадания.

На роба не е признато правото да е носител на права в стриктния юридически смисъл нито от цивилното, нито от преторското право, включително право на собственост. Състоянието на фактическо притежание обаче е признато от естественото право. Тук не става въпрос за изключения от общите правила на ius civile, а за цяла една паралелно съществуваща система на естествено право. „Собствеността“ по естественото право на подвластния или роба в определени случаи е могла да се превръща в цивилна собственост по ius civile (например при освобождаване).

 

Активи в пекулиума

Пекулиумът може да включва движими вещи, недвижими^[8] вещи и роби заместници^[9] (vicarius), както и други права, включително право на иск^[10]. Робът обаче не е част от собствения си пекулиум. Заместниците са част от пекулиума на главния роб, но и те не са част от своя пекулиум. Тъй като пекулиумът е квазипатримониум на роба, той може да съдържа всичко, което може да се съдържа и в един патримониум. Обратно, това, което не би било част от патримониума, няма да е част и от пекулиума. Такъв е случаят при вложени вещи за съхранение у роб и подвластен^[11].

Тъй като пекулиумът по същността си е имущество, той също се индивидуализира като патримониума – може да съдържа различни права и задължения в себе си и съществува отделно от съставляващите го активи и пасиви. Пекулиумът по съществото си е една особена фактическа съвкупност, която е нещо повече от „съставните си части“, на която са дадени определни юридически свойства, с цел да обслужи оборота. За разлика от патримониума, пекулиумът може да бъде притежаван само чисто фактически, но не и юридически. Това е негова основна характеристика. Това ясно проличава от следния текст на Павел (D. 15.1.53. Paul. l. 11 quaest.):

Si Sticho peculium cum manumitteretur ademptum non est, videtur concessum: debitores autem convenire nisi mandatis sibi actionibus non potest.

Ако пекулиумът на Стих не е отнет при манумисията, счита се, че му е отстъпен: той не може обаче да съди длъжниците [на пекулия си], освен ако не са му прехвърлени и исковете за това.

Робът, получил пекулиума си при освобождаване от господаря, не може да предяви иск за вземанията си към длъжниците на пекулиума, освен ако господарят не му отстъпи исковете. Като общо правило, вещите в пекулиума стават собственост на освободения роб, защото се намират в неговата фактическа власт и практически акт на предаване не е необходим, тъй като е налице хипотезата на traditio brevi manu. Доколкото робът обаче не може да има фактическа власт върху исковете, той няма как да ги придобие, освен ако господарят не ги прехвърли изрично, а това може да стане единствено след като той вече е освободен, защото роб не може да е титуляр на правото на иск.

На следващо място, господарят може да бъде квазидлъжник (quasi debitor) на роба си и в този смисъл неговото задължение е естествено (naturalis obligatio), защото не е скрепено с иск по цивилното или преторското правао. Задължението му се явява актив на пекулиума. Господарят може да се задължи със стипулация да плати едно задължение от името на роба си^[12]. Ако господарят вследствие на заведен иск срещу пекулиарен длъжник на роба получи имущество, от момента на получаването му той ще стане длъжник на роба^[13], освен ако не е изявил намерение полученото имущество да не е в пекулиума. Господарят може да прецени дали да даде полученото имущество на роба като пекулиум или да го оттегли. Освен това господарят може по своя преценка във всеки един момент да се откаже от привилегията си за извършване на приспадане спрямо задълженията на роба към него. Това може да стане по различни начини, в това число чрез отстъпване (concessio) или дарение в полза на пекулиума, в зависимост от конкретното му намерение^[14].

Пекулиумът може да съдържа както имущество, предоставено от господаря, така и от трето лице. Част от пекулиума ще е и всяко имущество, което е получено вследствие дейността на роба, дори когато господарят не знае за придобиването^[15]. Робът има възможност да придобива имущество в пекулиума и под формата на дарения от трети лица^[16] (D, 15.1.39. Flor. 11 inst.).

 

Пасиви в пекулиума

Пасивите^[17] на пекулиума се изразяват в задължения спрямо: 1) господаря и 2) останалите пекулиарни кредитори.

Господарят е в привилегирована позиция^[18] спрямо всички останали кредитори, тъй като имуществото, от което се удовлетворяват, се изчислява едва след като се приспаднат задълженията на роба към господаря му. Правото на приспадания в полза на господаря е заложено в дефиницията за пекулиум на Туберон^[19].

Приспаданията не бива да се смесват с прихващането^[20], което е способ за изпълнение. С извършване на приспадането не се погасяват задълженията между роба и господаря, което личи от следния текст (D. 15.1.11.3 Ulp. 29 ad ed.):

Est autem quaestionis, an id, quod dominus semel deduxit cum conveniretur, rursus si conveniatur, de peculio eximere debeat, an vero veluti solutum ei videatur semel facta deductione. Et Neratius et Nerva putant, item Iulianus libro duodecimo scribit, si quidem abstulit hoc de peculio, non debere deduci, si vero eandem positionem peculii reliquit, debere eum deducere.

Под въпрос е дали господарят може да приспадне това, което веднъж вече е приспаднал, когато срещу него е имало иск, още един път, когато срещу него има нов иск, или следва да се приеме, че след като веднъж е приспаднато се смята платено. Нераций и Нерва, също както и Юлиан пише в 12-ата книга [на Дигестите си], са на мнението, че ако господарят е взел приспаднатото от пекулиума, не може да направи ново приспадане, но ако пекулиумът е в същото състояние, може да приспадне.

В описания случай господарят вече е извършил едно приспадане и се поставя въпросът дали може да извърши повторно приспадане със същото вземане. Отговорът на Нераций и Нерва е, че приспадането ще може да бъде направено повторно, ако състоянието на пекулиума е същото, т.е. ако вземането на господаря все още е дължимо и не е изпълнено. Ако господарят е взел приспаднатото обаче, състояниeто на пекулиума ще е променено и той няма да може да го приспадне повторно. Обяснението за това е, че първото приспадане не е изпълнение, а само една „временна сметка“, която служи за изчисляване на чистата стойност на пекулиума. Според Самуел господарят има свободата да избере дали да направи приспадане само по сметките, или реално да оттегли съответното имущество от пекулиума^[21].

Привилегията на господаря се свежда не просто до преимуществено удовлетворение спрямо останалите кредитори, но и до разширен обхват на вземанията, с които могат да се правят приспадания^[22]. Той ще може да направи приспадане както спрямо договорните задължения на роба, така и с деликтни задължения (кражба, увреждане и др.).

При злоупотреба на господаря с привилегията му да извършва приспадания кредиторите на пекулиума имат на разположение actio tributoria^[23], която го лишава от привилегията, и в производството се обособява merx peculiaris^[24] – имуществото, върху което се извършва изпълнение с цел удовлетворяване на кредиторите, наравно с които е и господарят на роба.

От Улпиан (D. 15.1.21pr. Ulp. lib. 29 ad ed.) получаваме сведения за три хипотези на злоупотреба от господарите, които се квалифицират като dolus:

pr. Summa cum ratione etiam hoc peculio praetor imputavit, quod dolo malo domini factum est, quo minus in peculio esset. Sed dolum malum accipere debemus, si ei ademit peculium: sed et si eum intricare peculium in necem creditorum passus est, Mela scribit dolo malo eius factum. Sed et si quis, cum suspicaretur alium secum acturum, alio peculium avertat, dolo non caret. Sed si alii solvit, non dubito de hoc, quin non teneatur, quoniam creditori solvitur et licet creditori vigilare ad suum consequendum.

С пълно право преторът смята към пекулиума това, което поради злоумисъл (dolus malus) на господаря вече не се намира в пекулиума (или го е намалило). Злоумисъл трябва да приемем, когато той отнеме пекулиума. Също обаче и когато [господарят] е търпял робът с поведението си да приведе в безпорядък пекулиума във вреда на кредиторите, пише Мела, е извършил dolus malus. Също и когато някой, защото подозира, че друг ще заведе иск срещу него, отделя от пекулиума, не е [о]свободен от dolus. Ако обаче плати в изпълнение на някого, нямам съмнение, че не отговаря, защото плаща на кредитор и е позволено на кредитора да събере своето.

Първата разглеждана хипотеза е оттеглянето на пекулиума от господаря. Не всяко оттегляне обаче съставлява dolus malus. Оттеглянето е право на господаря, тъй като пекулиумът е част от неговия патримониум. Забранено на господаря е единствено оттеглянето с намерение да се увредят кредиторите. Ако господарят не е имал такова намерение, но чрез оттеглянето се е обогатил, за кредитора ще е на разположение actio de in rem verso.

Втората хипотеза е описана чрез глагола intricare, който в юридически контекст може да се преведе като „обърквам“ или „създавам объркване“^[25], т.е. действията на роба, допуснати от господаря, правят невъзможно за кредиторите да проследят какво е състоянието на пекулиарното имущество. Няма индиция имуществото в пекулиума да се намалява реално. За кредиторите обаче е трудно или невъзможно да установят неговия размер. Това означава, че господарят има задължение да осигури прозрачност на пекулиарното имущество за кредиторите^[26]. Най-вероятно това задължение се е изпълнявало чрез воденето на отделни сметки за пекулиарното имущество^[27], като с юридическо значение е сметката, която води господарят, а не тази на роба или подвластния^[28]. Друга възможна интерпретация според Гроткамп е, че робът сключва неразумни сделки във вреда на господаря, като по този начин обременява пекулиума със задължения, увреждайки и пекулиарните кредитори.

Третата хипотеза, съставляваща dolus malus, е отчуждаването на пекулиарно имущество с цел увреждане на кредиторите. Отчуждаването на имущество само по себе си отново не е нарушение. Когато господарят е действал с умисъл, срещу него ще може да се използва actio tributoria, чрез която ще се отнеме привилегията му да извършва приспадания със задълженията на роба към него.

Другата група пасиви в пекулиума са задълженията спрямо всички останали кредитори. За разлика от господаря, те не могат да извършват приспадане, тъй като това е запазена привилегия за юридическия собственик на пекулиума. В един съдебен процес не се вземат предвид задълженията спрямо всички кредитори, когато се изчислява стойността на пекулиума, а само стойността на задълженията към господаря. Обратното решение би затруднило твърде много процеса и би свело всеки иск до процес, подобен на производство по несъстоятелност, в което се изчисляват всички активи и пасиви на самия пекулиум.

 

Прилики между ограничената отговорност на господаря и на съдружника в ООД

От направения кратък анализ на уредбата на пекулиума в римското право можем да забележим някои функционални^[29] прилики между пекулиума и съвременното дружество с ограничена отговорност.

Уредбата на юридическите лица цели постигането на четири основни цели: 1) непрекъснатост/континюитет („continuity“) – възможността дружеството да съществува отделно от съдружниците си; 2) пряко представителство („direct agency“) – възможността едно лице да действа от името и за сметката на дружеството, включително и лица, които не са съдружници; 3) ограничаване на отговорността („limited liability“) – личното имущество на съдружниците е отделено от имуществото на дружеството и защитено от неговите кредитори; и 4) защита на имуществото на дружеството („entity shielding“) – активите на дружеството се ползват със защита спрямо кредиторите на съдружниците^[30]. Пекулиумът^[31] постига до голяма степен и четирите характеристики на съвременните юридически лица^[32].

На първо място, от анализа на понятието за пекулиум се установи, че имуществото в него е обособено^[33] от останалия патримониум на господаря. Макар обособяването да не е стриктно, от разглежданите правила се разбира, че господарят не е напълно свободен да се разпорежда с имуществото в пекулиума, или по-точно – той е свободен да го направи, но ако това разпореждане е извършено с цел увреждане на кредиторите, срещу него може да бъде предявен иск. Пекулиарното имущество като съвкупност от активи и пасиви може да се прехвърли в цялост с или без роба на трето лице, което наподобява прехвърлянето на търговско предприятие в съвременното право. Пекулиумът не престава да съществува дори когато цялото имущество в него е изчерпано, а също и при негативен баланс. В определени случаи е възможно той да продължи да бъде обособен дори след смъртта на роба, но тогава отговорността на господаря е ограничена за период до една година^[34].

Второ, действията на роба по правило пораждат правните си последици директно в патримониума на господаря. Това правило обаче следва да бъде прецизирано. Робът може с действията си да подобрява, но не и да влошава положението на своя господар^[35]. Той е напълно свободен да сключва сделки на задължаване, доколкото сделките се отнасят до пекулиума. За сделките на разпореждане обаче е необходимо потвърждението на господаря или предоставянето на т.нар „свободна администрация“ – libera administratio, чрез която робът получава генерално оправомощаване да извършва сделки на разпореждане^[36]. В този смисъл ефектът на пряко представителство не е абсолютен.

Подобно правило намираме и в уредбата на съвременното дружество с ограничена отговорност в чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, според което за отчуждаването на недвижим имот общото събрание на съдружниците дава предварително съгласие. Господарят заема позиция, подобна на едноличния собственик на капитала в ЕООД, и в неговата власт е да дава предварително съгласие или последващо одобрение за разпоредителните сделки с пекулиарното имущество. Следва да се изтъкне обаче, че сделка с недвижим имот, сключена от управителя без надлежно решение на едноличния собственик или ОС на съдружниците по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, ще е действителна, защото управителят не е ограничен в представителната си власт към третите лица^[37]. Обратно, робът не може да извършва сделки на разпореждане, ако не е получил одобрението на господаря си или не му е предоставено свободното управление на пекулиарното имущество.

На следващо място, actio de peculio^[38] ограничава отговорността на господаря за дейността на неговите роби и подвластни до размера на имуществото в пекулиума, и то след извършване на приспадане на задълженията на роба или подвластния към господаря. В този смисъл господарят е в аналогична позиция на тази на съдружника в дружество с ограничена отговорност. Той отговаря до размера на вноската си, т.е. вложеното в пекулиума имущество. Самият роб се явява управител на това имущество^[39]. След евентуалното си освобождаване обаче той може да стане собственик на пекулиарното имущество и ще започне да носи пълна и неограничена отговорност за всички свои сделки.

В римското право се откриват и правила, които целят да защитят пекулиарното имущество от кредиторите на господаря, дори и от самия него. Кредиторите на господаря за вземания, които не са свързани с пекулиума, биха могли да получат изпълнение от пекулиарното имущество. Това може да стане по два начина. Господарят може да плати с пекулиарно имущество, но в този случай той ще бъде в ролята на квазидлъжник на роба си. Втора възможност за господаря е да извърши оттегляне на имуществото от пекулиума. С оттеглянето имуществото спира да бъде пекулиум и съответно робът няма да бъде квазикредитор на господаря си. Ако обаче оттеглянето е извършено с цел увреждане на кредиторите, господарят ще отговаря за измама по actio doli^[40]. Можем да кажем, че пекулиумът осигурява особена защита на обособеното в него имущество срещу кредиторите на господаря и срещу самия господар, който е негов юридически собственик.

 

Разлики между ООД и пекулиум

Различията между дружеството с ограничена отговорност и пекулиума са значителни. На първо място, пекулиумът сам по себе си не е форма на сдружаване, макар някои автори да твърдят, че е бил ползван често с тази цел^[41]. Пекулиумът може да се предостави единствено на роби и подвластни. Не е възможно да се създаде пекулиум в полза на свободен и неподвластен. Ефектът на сдружаване между няколко свободни неподвластни лица и ограничаване на отговорността им може да възникне само ако те притежават заедно съсобствен роб, комуто всеки е отстъпил имущество, и то само по отношение на дейността на съсобствения роб с това имущество.

Съществената разлика между пекулиума и ООД е, че ограничаването на отговорността на съдружниците в ООД се постига чрез признаването на правосубектност на юридическото лице, докато пекулиумът е едно фактическо обособяване на имуществото, наподобяващо по-скоро търговско предприятие. От тази разлика произтичат и редица последици, свързани с отговорността на господаря за дейността на неговите роби и подвластни. В римското право господарят, съответно pater familias, е титуляр на цялото фамилно имущество, включително това на всички подвластни и роби. В юридическия смисъл той е носител на всичките права и задължения^[42]. Това затруднява обособяването на имуществото в пекулиума, защото то е част от патримониума на господаря. Бихме могли да наречем разделението на двете имущества „меко“, т.е. не е налице стриктно разделение в юридическия смисъл, а само на фактическо и сметководно ниво. Точно обратна е концепцията на съвременното право, при което имуществото на съдружниците и това на ООД са стриктно разделени.

При предявяване на иск за вземане срещу дружеството пасивно легитимирана страна в процеса е самото дружество, което отговаря с цялото си имущество, което от своя страна е обособено от имуществото на съдружниците. В римското право страна в процеса става господарят, който е и основен титуляр на задълженията^[43].

На следващо място, съвременното дружество с ограничена отговорност има капитал, който е с определена стойност и се променя само по предвидения за това ред в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. Пекулиумът обаче е обособена имуществена маса, която постоянно се променя, и може да бъде изцяло изчерпан. Както видяхме от D. 15.1.5.4 Ulp. 29 ad ed., претенцията на кредиторите се свежда до стойността на пекулиума, намалена със вземанията на господаря спрямо роба или подвластния. В този смисъл съвременната концепция за капитал не съществува в римското право.

Не съществуват сигурни сведения дали самото водене на сметките между господаря и роба или подвластния е било регулирано. Безспорно такова водене на сметки е имало^[44], но то не е било формализирано, както е съвременното счетоводство. Липсата на стриктни правила се компенсира от отговорността на господаря. Пропуските във воденето на сметките биха довели до ощетяване на самия господар и до отговорността му за това, че е допуснал въвеждане на пекулия в безпоредък (intricare), който може да ощети кредиторите на пекулия.

Може би най-голямата разлика между ограничената отговорност на господаря в римското право и на съдружниците в съвременното право е, че в римското право господарят продължава да отговаря на още няколко плоскости, т.е. ограничаването на отговорността му не е абсолютно. На първо място, той отговаря до размера на пекулиума по actio de peculio за сделките на роба или подвластния, които са във връзка с обособената стопанска дейност. На следващо място, господарят отговаря по actio de in rem verso за всяко обогатяване на патримониума му, което е следствие от дейността на роба или подвластния във връзка с пекулиума. Тази отговорност е изцяло обективна и не зависи от субективното му намерение. Той отговаря до размера на обогатяването с цялото си имущество. На трето място, кредиторите на пекулиума могат да предявят actio tributoria срещу господаря, който е злоупотребил с привилегията си да извършва приспадания с пекулиарното имущество, и по този начин го поставят в положението на обикновен кредитор. Ако злоупотребата на господаря не се покрива от обхвата на actio tributoria, на разположение на кредиторите ще е actio doli за всяко всяко умишлено увреждане.

 

Изводи

Прякото съпоставяне между правните институти на римското и съвременното право няма да бъде особено полезно, ако не се извършва с определена цел. Очевидно е, че между пекулиума в римското право и съвременното дружество с ограничена отговорност има ключови разлики. Целта на изследването на поставения въпрос не е да се търси в пекулиума първообраз на дружеството с ограничена отговорност, а да съпоставим римскоправния подход към ограничаването на отговорността на господаря с този на съвременното право. Макар римското право да не достига до съвременната концепция за юридическо лице, то чрез правната фигура на пекулиума и съпътстващите го искове (actio de peculio, actio de in rem verso и actio tributoria) успява да постигне сходни резултати.

Пекулиумът на робите и подвластните се обособява от имуществото на господаря и ограничава неговата отговорност. Едновременно с това обаче се запазва юридическата връзка между пекулиума и господаря като негов титуляр. Той носи отговорност за всеки вид измама или увреждане на кредиторите, като затова в практиката са се използвали най-често actio doli и actio tributoria.

В съвременното право стриктното разделение между юридическото лице и неговите съдружници осигурява значително по-голяма защита за тяхното лично имущество, но в същото време ги поставя в позицията на хирографарни кредитори за вземанията им към дружеството[45].

Чрез уредбата на пекулиума и съпътстващите го искове римското право успява да постигне няколко от основните цели на съвремененното дружество с ограничена отговорност. На първо място, ограничаването на отговорността стимулира стопанския оборот. На следващо място, пекулиарното имущество се обособява от това на господаря, макар и не в стриктния юридически смисъл, което дава значителна защита на кредиторите на пекулия. Римското право, без да създава система от „затворен тип“ с изчерпателни правила, успява да намери решение на редица проблеми, които в съвременното право са решени чрез дружеството с ограничена отговорност.

 

Библиография

Andreau, Jean. Banking and Business in the Roman World. Cambridge University Press, 1999.

Barbara Abatino, Giuseppe Dari-Mattiacci And Enrico C. Perotti. “Depersonalisation of Business in Ancient Rome.” Oxford Journal of Legal Studies 31 (2), 2011, 365–89.

Buckland, William Warwick. The Roman Law of Slavery: The Condition of the Slave in Private Law from Augustus to Justinian. Cambridge University Press. 2010.

Chiusi, Tiziana J. “Diritto Commeciale Romano? Alcune Osservazioni Critiche.” In Fides, Humanitas, Ius. Studii in Onore Di Luigi Labruna, edited by Carla Masi Doria Cosimo Cascione, 1025–41. Napoli, 2007.

Di Porto, Andrea. Impresa Collectiva E Schiavo Manager in Roma Antica. Milano: A. Giuffrе. 1984.

Gamauf, Richard. “Slaves Doing Business: The Role of Roman Law in the Economy of a Roman Household.” European Review of History = Revue Europeene D’histoire 16 (3): 331–46, 2009.

Grotkamp, Nadine. Missbrauch Und Gebrauch Des Peculium. Holzhausen, 2014.

Kaser, Max. “Zum Wesen Der R?mischen Stellvertretung.” Romanitas 9 (II): 245–69, 1970.

Lazo, Patricio. “La‘ Merx Peculiaris’ Como Patrimonio Especial.” Revista de Estudios Historico-Juridicos, no. 35: 179–91, 2013;

Mandry, Gustav von. Das Gemeine Familieng?terrecht: Mit Ausschluss Des Ehelichen G?terrechtes. Laupp, 1876.

Mazzoleni, Andrea. “D.14.4.1.1 E Il Concetto Di Merx Peculiaris Nella Disciplina Edittale Dell’actio Tributoria.” Forum Historiae Iuris, 2016.

Miceli, Maria. Sulla struttura formulare delle “actiones adiecticiae qualitatis.” Giappichelli, 2001.

Petrucci, Pietro; Cerami Aldo. Diritto Commerciale Romano: Profilo Storico. Giappichelli, 2010.

Samuel, Pahud. “Le Statut de L’esclave et Sa Capacite a Agir Dans Le Domaine Contractuel.” Edited by Bettina Kahil. Phd, Universite de lausanne, 2013.

Wacke, Andreas. “Die Libera Administratio Peculii Zur Verf?gungsmacht von Hauskindern Und Sklaven ueber Ihr Sondergut.” In Sklaverei Und Freilassung Im Roemischen Recht, 251–316. Finkenauer, 2006.

Венедиков, Петко. Записки по римско право. София: ИК „Петко Венедиков“, 2009.

Дернбург, Хайнрих. Пандекти, под редакцията на Йосиф Фаденхехт, преведено от Михаил Пундев. София: Държавна печатница, 1926.

Новкиришка–Стоянова, Малина. Peculium и actio de peculio. // Ius Romanum, № 1, 2019.

Новкиришка–Стоянова, Малина. Отговорността на pater familias за търговската дейност на неговите подвластни и роби. // Ius Romanum, 2017, 1–37.

Новкиришка–Стоянова, Малина. Пекулият в Римското право (обективна и субективна характеристика). ПУ. Юридически факултет, 2000.

 

Бележки под линия:

[45] Вж. напр. чл. 73в ТЗ, чл. 153 ТЗ, чл. 272 ТЗ, чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ.