(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга втора", 2014, § 49, с. 441-448)
Наскоро прочетох интересна статия, публикувана в сп. Knowledge, бр. 14, Февруари 2011 г., в която беше поставен следният въпрос: „Съществува ли дигитален живот след смъртта?“. Вижте какви мисли от юридическа гледна точка провокира у мен този въпрос 🙂
Виртуализацията
Все повече лична информация се натрупва он-лайн: документи, снимки, видеа, електронна поща, транзакции, потребителски данни, профили и пр., и пр. В някои аспекти нашият он-лайн живот е много по-истински от живота ни в реалния свят. Това води до нарастване на стойността на „присъствието“ ни в интернет и до обособяването на ново правно понятие: „дигитални активи“. Макар че съществуват различия при определяне на съдържанието на това понятие, дигиталните активи следва да се разглеждат в най-широк смисъл. Те включват:
– споделените от нас снимки, видея, публикации, кореспонденция, коментари, дискусии, мнения;
– водените от нас он-лайн магазини и разпродажби (например предлаганите от нас стоки в e-bay или в amazon.com), он-лайн банкиране, он-лайн пазаруване, он-лайн кандидатстване за работа, он-лайн игри;
– нашите акаунти, профили и аватари в различните електронни пощи, социални мрежи, сайтове за запознаване, алтернативни реалности, както и
– всяка дигитална следа, която сме оставили в резултат на участието си в он-лайн активност.
Дигиталните активи представляват нарастваща част от нашия социален живот и имат все по-голямо значение за нас и за нашата идентичност.
Процесът на виртуализация на личността се характеризира с постепенен трансфер на определени сфери от социалния ни живот в он-лайн пространството. Засилващият се темп на дигитализация на социалните взаимоотношения поставя два важни въпроса:
– какви права имаме по отношение на информацията, която ние или другите публикуват за нас в интернет?
– какво става с дигиталните ни активи, съдържащи се в Облака, след нашата физическа смърт?
Правото да бъдеш забравен в интернет
Дигитализацията на социалния живот направи „вечна“ личната информация, която като потребители на интернет предоставяме за себе си он-лайн. Всяко наше действие се материализира като онлайн активност и може да бъде възпроизвеждано неограничен брой пъти. Нашият он-лайн живот остава ясна и неконтролирана от нас следа: всичко казано, направено и публикувано остава в интернет, независимо от случващото се в реалността. Ако допълним една древна латинска сентенция в ерата на дигитализацията, тя би могла да изглежда по следния начин: „Казаното отлита, написаното остава, а споделеното в интернет се възпроизвежда“ :).
Дигиталната следа не винаги може да бъде заличена от лицето, което я е оставило. Така например една от най-използваните търсачки – Google, индексира всяка постъпила в интернет информация, като буквално копира цялата он-лайн активност. Потребителите на тази информация обаче нямат възможност да влияят пряко върху нейното съхранение и върху резултатите, които се генерират при търсенето. С оглед разрешаването на този въпрос в Европейския съюз се „роди“ идеята за едно ново информационно право: правото на всеки да бъде забравен в интернет. Като част от съдържанието на това право се предлага да бъдат включени следните правомощия:
– правото на всеки индивид публикуваната от него информация в интернет да бъде изтрита, когато не е необходима за задоволяването на определена законова цел;
– правото на всеки индивид да иска от интернет търсачките да премахнат определени резултати, излизащи при търсене, които го злепоставят и/или са непристойни;
– правото на всеки индивид да контролира и в определени случаи да елиминира публикуваната от самия него информация в интернет.
На това „европейско“ по своя произход право (идеята за което всъщност съществува все още в зародишно състояние :)) се противопоставя „американското“ право на свобода на словото. Противопоставянето е етап от продължаващото векове единоборството между правото на индивида да контролира личната си информация и правото на обществото да разполага свободно с информацията, разменяна в публичните пространства, каквото пространство безспорно е и интернет. Дотолкова, доколкото голяма част от сървърите на социалните мрежи са базирани в САЩ, европейските съдилища ще трябва да се съобразят със съществуващите там правни „нагласи“ 🙂
Правото да бъдем забравени в интернет би могло да се наложи най-лесно като част от последиците от физическата смърт на лицето.
Facebook духове
Което ни отвежда към втория въпрос: Съществува ли дигитален живот след смъртта? Как да се постъпи с дигиталните активи и профилите на починало лице?
Въпросите могат да бъдат поставени в контекста на едно зачестило явление – т. нар. Facebook духове, представляващи активни профили на починали лица. Въпреки че е починал, човекът продължава да присъства дигитално чрез профила си в социалната мрежа – статусът му не е променен, появява се като приятел във Facebook, споделените от него снимки и видеа са достъпни он-лайн, поканите му за събития са активни... Проблем относно съдбата на „духовете“ става все по-актуален със застаряването на потребителите на Facebook. В интернет се предлагат различни решения: от това да не се прави нищо, през това да се прекрати приятелството с починалия човек, до обособяването на самостоятелна група в Приятели за починалите лица. Самият Facebook предвижда възможност за уведомяване относно смъртта на лицето, титуляр на акаунта. Ето текста на предлаганата "услуга" в оригинал:
Въпрос, който може да бъде зададен от потребител:
I'd like to report a deceased user's account that is appearing in my Suggestions.
Отговорът на Facebook:
Please report this information here, so we can memorialize this person’s account. Memorializing the account restricts profile access to confirmed friends only. Please note that in order to protect the privacy of the deceased user, we cannot provide login information for the account to anyone. We do honor requests from close family members to close the account completely (1)
Мемориализирането („увековечаването на паметта“) на акаунта на починало лице представлява превръщането му особен вид ограничен профил, видим само лицата, изрично посочени от починалия приживе. Паролата за достъп до акаунта обаче не се предоставя на наследниците с оглед уважаването на неприкосновенността на личната информация на починалото лице. Макар и това лице вече да е починало и да не съществува като правен субект, Facebook „уважава“ неговата памет и конфиденциалността на оставената от него "дигитална" информация. Признаването на подобно право в полза на починалия и упражняването му спрямо неговите най-близки хора предполага възприемането на тезата за съществуването на своеобразна остатъчна правосубектност след смъртта. Преживяване на правосубектността на едно физически починало лице във виртуалния свят на дигиталните медии…
Тази своя политика на защита на личните данни Facebook е имал възможност да приложи на практика. Известен е случай, при който майката на починал в резултат на катастрофа потребител на Facebook използвала профила му, за да уведоми приятелите му за смъртта. Когато от Facebook разбрали за "неоторизирания достъп до акаунта", те сменили паролата, за да се защити личната информация на потребителя (починалото лице). Започнатото от майката съдебно дело било прекратено със споразумение, по силата на което от Facebook предоставили на ищцата всички постове, снимки и коментари на починалия на дигитален носител. В допълнение в профила на починалото лице добавили препращащ линк към страница, която родителите на починалия създали специално в негова памет. Акаунтът обаче останал под контрола на Facebook и бил закрит една година след постигането на споразумението.
Сходен случай може да бъде открит и в една от най-големите интернет компании – Yahoo! От Yahoo! не позволяват четенето на лична информация след смъртта на лицето. Предположението отново е, че починалият, след като не е изразил друго мнение, най-вероятно е искал да запази информацията за себе си (в тайна). Воденото срещу Yahoo! през 2005 г. дело от роднините на загинал морски пехотинец е имало за своя цел именно получаване на достъп до писмата на починалия. В крайна сметка родителите получават само копие от електронната кореспонденция на сина си, записана на дигитален носител, но не и достъп до неговия акаунт.
Какви са юридическите възможности?
Утвърждаващата се практика личната информация относно пароли за достъп до профили, сайтове и пр. да не бъде предоставяна на роднините и близките на починалото лице, поставя въпроса: доколко е възможно самото лице приживе да определи съдбата на своите дигитални активи, намиращи се в интернет?
За тази част от активността на лицето, която е свързана със създаването на произведения на литературата, изкуството и науката (чл. 3 ЗАПСП), приложение следва да намерят правилата за наследяване на авторското и сродните на него права. След смъртта на автора до изтичане на срока за закрила на авторското право неимуществените права ще се упражняват от неговите наследници. Изключение е предвидено от закона единствено за правото да се променя произведението и за правото да се спре използването му. Причината за това е убеждението, че упражняването на всяко едно от тези две права следва да зависи единствено от личната преценка на автора. Следва да се има предвид и текстът на чл. 17 ЗАПСП, според който неимуществените права не се наследяват, не преминават в титулярство на наследниците, а само се упражняват от тях.
Макар и носителят на тези права да е прекратил съществуването си като правен субект, свързаните с авторството неимуществени права продължават да съществуват, като се упражняват от неговите наследници. Оказва се, че определена част от правната сфера на починалия „преживява“ неговата смърт (т. нар. запазена дигитална личност – digitaly preserved self (2)). Целта е да бъде защитен съществуващият като цяло комплекс от авторски права, преминаващи в полза на наследниците на автора. В случая обаче не става въпрос за някаква „остатъчна правосубектност“, а за специален законов ред за уреждане на определени отношенията, възникнали в резултат от действия, извършени приживе от наследодателя. Тези правоотношения са запазват, като в тях вместо автора участват неговите наследници.
Що се касае до останалите он-лайн дигитални активи, които нямат качеството на обект на авторско право, за тях могат да бъдат приложени различни правни разрешения:
– включването на специална клауза в договора с доставчика на съответната он-лайн услуга (например акаунт в социална мрежа), която да урежда съдбата на профила и съдържащата се в него информация след смъртта на потребителя. Тази клауза може да предвижда унищожаване на информацията или „предаването“ й на определено от потребителя лице. Възможно е и създаването на общ съпритежаван акаунт, неимуществените права по който възникват за няколко лица, като след смъртта на едно от тях акаунтът се „предава“ и „преминава“ в полза на второто (субституент на акаунта или „дигитален наследник“);
– сключване на отделен договор със доставчик (3) на он-лайн среда за съхраняване на лична информация, в който да се посочва съдбата на он-лайн профилите на лицето. Става въпрос за договор, чието действие настъпва след смъртта на лицето. Поради това тук са възможни възражения относно допустимостта по българското законодателство на подобен договор по случай на смърт (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Възможно е различните профили и данни да бъдат предоставени в полза на различни лица, а определена част от информацията да бъде унищожена. С управлението на дигиталните активи след смъртта на техния притежател са свързани част от най-новите он-лайн услуги. Така например Legacy Locker предлага хранилище (нещо като „дигитална банкова касетка“) за съхранение на дигиталните активи, които лицето иска да бъдат предадени на някого след смъртта му. Друга услуга – Dead Man's Switch, има за цел да проверява периодично дали потребителят й е все още жив. Dead Man's Switch изпраща електронни писма през определен период от време, за да определи дали сте жив! 🙂 Ако в рамките на заложения алгоритъм не получи отговор, програмата изпраща лични съобщения, предварително подготвени от потребителя и адресирани до определени от него лица.
– изготвяне на приложение към завещанието на лицето, което съдържа информация за неговите дигитални активи. Тъй като повечето от правата, свързани с он-лайн активността, имат неимуществен характер и представляват част от личния живот на лицето, те не са наследими. В този смисъл правата на починалия не се завещават, а наследодателят единствено посочва на кого да бъде фактически предоставена определена (дигитална) информация;
– назначаване на професионален он-лайн мениджър/пазител на дигиталните активи. Най-често това е компетентно и обучено да работи със социални медии лице, което да изпълни дадените от лицето инструкции относно съдбата на дигиталните му активи след неговата смърт. Това може да бъде същото лице, което е назначено като изпълнител на направено от починалия завещание.
Развитието на интернет и преминаването на социалния живот в Облака (предоставяна под наем през интерент дигитална инфраструктура), поставят нови въпроси, свързани със съдбата на неимуществените информационни права на потребителите на различни он-лайн услуги. Традиционно правото свързва неимуществените права с личността на индивида и не позволява наследяването им. С изключение на изрично предвидени от закона случаи, те се прекратяват със смъртта на съответното лице. Струва ми се, че що се касае до дигиталните активи на потребителите в интернет, de lege ferenda би могло да се възприеме решението на чл. 17 ЗАПСП: допускане на възможността неимуществените права на починалия по отношение на тези активи да бъдат упражнявани за определен период от време от неговите наследници или от посочени от него лица. При възприемането на подобно законодателно разрешение в полза на наследодателя би следвало да се даде възможност и сам да определя лицето, което след смъртта му ще упражнява неговите права. Струва ми се, че "дигиталните наследници" следва да бъдат ограничени в действията, които могат да осъществяват със своето он-лайн наследство. Тези действия би следвало да бъдат насочени единствено към мемориализиране, деактивиране и заличаване на съществуващите акаунти на починалото лице. Наследниците, съответно – лицето, определено като управител на дигиталните активи, имат за задача не да продължат виртуалния живот на починалия, а да „уредят“ неговата виртуална смърт. За тази цел вече са създадени и специални он-лайн мемориали и гробищни паркове…
Бележки под линия:
(1) Вж. също Carroll, E. What happens to your Facebook account when you die?
(2) Вж. Carroll, E. SXSW 2012 Digital Immortals: Preserving Life Beyand Death.
(3) Вж. The Economist – On line assets. Deathless data. What happens to our digital property after we die?
На първо място – поздравления за страхотната статия! Тя обхваща доста въпроси – като се започне от някои проблеми на общата теория на правото, преминава през наследственото и авторското и стига до европейското третиране на най-новите измерения на eLaw (което в широк смисъл обхваща всичко, което е дигитално 🙂 ) По тази причина за сега ще насоча вниманието си само към първия проблем, развит в статията.
Дигиталните активи
Какво трябва да разбираме под понятието „дигитални активи“ (дигитални права)?
В статията този тип права са определени максимално широко. Моето мнение е, че все пак то може да бъде стеснено. Струва ми се, че „споделените от нас снимки, видея, публикации, кореспонденция, коментари, дискусии, мнения“ могат да бъдат отнесени към правата на интелектуалната собственост и да се регулират там. Основание за това предложение може да се потърси във факта, че тези виртуални обекти не притежават отличителни качествени характеристики спрямо материалните си аналози. В случая е различен носителя (макар че и този факт не е за подценяване). Въпреки това е трудно да се отграничи материалната снимка от виртуалната снимка като два различни правни обекта, заслужаващи различно третиране.
На второ място активността под формата на „водените от нас он-лайн магазини и разпродажби (например предлаганите от нас стоки в e-bay или в amazon.com), он-лайн банкиране, он-лайн пазаруване, он-лайн кандидатстване за работа, он-лайн игри;“. Тук струва ми се отново става дума за виртуализация на обществени отношения, които съществуват под сходна форма и в материалната действителност. Така както една сделка може да се сключи лично, по факс или по-друг начин, позволяващ трайно възпроизвеждане, така може да сключи и виртуално. В случая говорим за различни средства, а не за различни права.
Мисля, че като специфични за Облака факти могат да бъдат определени последните две явления:
– Създаваните виртуални акаунти (профили);
– Следите на онлайн активността.
Акаунтът осигурява виртуалната субектност (а от там и правосубектност) на титуляра си. Неговата защита е предмет на обсъждане и законодателна политика в повечето от развиващите се и развитите страни. Може би точно като проблем на тази защита (в най-широк смисъл) се явява прехвърлянето и наследяването на правата, свързани с акаунта. Тук следва да бъде зададен и въпросът: какви права всъщност притежава титулярът на виртуалния профил – собственост, ползване, разпореждане, както и в какъв обем? Възниква и въпросът може ли да се използва инструментариума на познатите ни правни отрасли (вещното, интелектуалното и т.н.), които да се нагоди към този нов тип обекти?
Следите на онлайн активността са другият специфичен факт, характерен само за виртуалната реалност. Докато в материалния свят, за да бъде следен някой се изискват нарочни активни действия, не така стоят нещата в Мрежата. Със самия факт на включването си към нея (чрез LAN, WiFi и т.н.) човек вече е следен, т.к. потокът на информация от и към хардуеърните устройства се записва и не зависи от човешката воля. Разбира се съществува възможността тази информация да бъде впоследствие заличена, но това е самостоятелен въпрос много точно определен като правото “да бъдеш забравен“. Това право със сигурност има своето място в дигиталните права, тъй като то не може да съществува под друга форма.
И тук идва големият за правото въпрос, който може да бъде зададен: Кои от всички тези факти, присъщи само на виртуалната реалност, следва да бъдат юридически уредени – предвидени, осъществявани, гарантирани и регулирани?
Идея за начална точка
Всяко субективно право е центрирано около дадено благо, което защитава. Именно от това благо следва спецификата на правото – неговото съдържание и упражняване. Информацията от статията ме навежда на една мисъл: Дали дигиталните активи не са едно благо (ценност) sui generis? Струва ми се, че да се търси отговор на този въпрос в правната теория не е логично, тъй като понятието благо идва от правото, а представлява икономическа величина. Именно отговорът на въпроса: коя активност в интернет си струва да бъде защитена, ще дефинира най-точно понятието „дигитални активи“. Дали „всяка дигитална следа, която сме оставили в резултат на участието си в он-лайн активност“ е чак такава ценност?
Аналогичен проблем присъства в авторското право, където се поставя въпроса: коя идея следва да бъде защитена и този отрасъл за момента е намерил своя отговор.
Възприемането на максимално широкото понятие за дигитални активи е свързано най-вече с общия произход и особености на посочените активи. Съгласен съм, че някои от тях могат да намерят своя off-line аналог, докато други са генетично свързани с интернет. И все пак, те в своята цялост ни дават нека я нарека “дигиталната идентичност” на лицето. Всички свързани с лицето “следи” са част от “дигиталното му имущество”…
За тези, които имат своите off-line версии, се поставя въпроса доколко дигиталната природа на интернет позволява приложението на “стандартните” законодателни разрешения. Пример за това са компютърните престъпления. Те биват два вида: престъпления , извършени с използването на специално средство – компютър (например компютърна измама по чл. 212а НК), и престъпления, които са възможни единствено в дигиталното пространство (например неоторизиран достъп до ресурсите на компютър по 319а НК). Систематичното място на посочените като примери разпоредби свидетелстват именно за направеното разграничение.
Определено обаче ГОЛЕМИТЕ въпроси се поставят относно акаунтите и следите от дигиталното присъствие. Не е случайно, че именно тук са и първите случаи на спорове и съдебни дела 😉
И все пак, ми се иска при евентуалното законодателно регулиране на посочените “виртуални обществени отношения”, подходът да е единен и да обхваща и двете групи явления:
– “дигитализираните активи” :), за които интернет е само още едно място за “живот”, и
– “генетично дигиталните активи” :), за които интернет е единственото място за “живот”.
Много добра статия – интересна, актуална, оригинална!!!
Статията е страхотна. Не съм се замислял по тези теми, но определено са важни. Дори възникват редица въпроси за който може да се напише цяла поредица от статии.
Много ми хареса, че ще живея и след смъртта си.
Интересно ми е след като имам право да бъда забравен в Интернет, какво може да се направи ако някой напише статия, която ме злепоставя под формата на ревю или лично мнение в блог, т.е каква е дефиницията за злепоставяща информация в Интернет?
Въпросът за злепоставянето в интернет е един от най-трудните 🙂
Принципът за свобода на информацията би трябвало да намира своите граници в правото на лична информация и в задължението за зачитане на достойнството и доброто име на останалите участници в интернет.
Разбира се, в случаите, когато е налице клевета или обида, приложение могат да намерят съответните престъпни състави и предвидените по тях наказания.
Сещам се за няколко проблема при он лайн злепоставянето:
– липсата на ясна идентификация на автора на твърдението;
– невъзможността за потвърждаване или отхвърляне на истинността на твърдението;
– обстоятелството, че засегнатото лице може да не узнае за публикуваното твърдение доста дълго време, през което то остава он лайн и предизвиква своя негативен ефект;
– трудното установяване на причинените от твърдението вреди за злепоставения.
Въпросът към настоящия момент се саморегулира от участниците в интернет, но определено правото е длъжник 🙂
Ето ме и мен:)
Тази статия ме накара да се замисля дали бих искала моите наследници да имат достъп до присъствието ми във виртуалното пространство и май по-скоро не ми се иска да е така…Все пак личното ми пространство (пък било то и онлайн) би трябвало да бъде запазено и да се уважи правото ми на такова и след смъртта. В този смисъл решенията на Yahoo и Facebook ми се струват доста логични. Все пак, ако присъствието ми в Интернет пространството да стане достояние до наследниците ми, бих им предоставила паролите си за ограничаване на достъпа предварително.
Относно злепоставянето в Интернет – според мен авторът не е толкова трудно да бъде установен, използвайки IP адреса, от който е публикуван. Доста по-трудно би се доказала, обаче, причинно-следствената връзка между обидата/клеветата и евентуално нанесените от нея вреди.
Здравей, Рози,
Не съм специалист по IP – адреси, но ми се струва, че тук са възможни различни злоупотреби и трикове 😉 .
А доказването винаги е било сериозен проблем. Още повече, ми се струва, че могат да се аргументират и т. нар. виртуални вреди – вреди за репутацията на лицето в интернет пространството… Неимуществени вреди, които се “преживяват” все по-трудно 😉 …
Без и аз да съм специалист, мисля, че IP не е сигурен метод на идентификация. Такъв адрес се получава даден компютър, свързан към дадена мрежа (примерно IP-то е различно ако сърфираш от вкъщи, от мола или от хотел на морето). Въпреки това мисля, че в процеса то може да служи като индиция.
Между другото във връзка с идентификацията май е налице затягане на сигурността с помощта на системи за идентификация (налични в iphone-ите и телефоните със системи Android).Мисля, че подобни мерки ще се предприемат все по-често в глобален аспект.
Идентификацията в интернет е сериозен въпрос, струва ми се защото интернет се е “родил” като среда за анонимност 🙄 Той предлага възможността да се освободиш от собственото си минало и персонификация, и вместо това да започнеш “на чисто” или с нова, различна “виртуална самоличност”.
От юридическа гледна точка обаче това “раздвояване” на лицето: правосубектност “on-line” и правосубектност “off-line” е неприемливо 🙂
Поради това са и посочените инициативи.
Сещам се и за още една: openID – http://en.wikipedia.org/wiki/OpenID
🙂
Определено възможностите, които интернет предлага като начини за анонимност са доста широки. Може би това е и една от причините да се злоупотребява с него. Все пак няма и кой знае каква регулация в тази насока…Какво по-хубаво от това? Анонимност, трудно проследяване, неограничени възможности, безнаказаност…Идилия 🙂 Аз също не съм специалист в тази област, но честно казано не се сетих за друг вариант за идентифицакия освен IP.
Много точно наблюдение! Проблемът с регулацията на виртуалното пространство е един от най-актуалните за съвременната правна система. По мое лично мнение “забавянето” се дължи на високата динамика и неопределеността на Мрежата, която е на път да прерасне Облак. А що се отнася до Облака, в момента дори информатиците спорят, какво точно е това 🙂 Същевременно тази динамика разкрива и всички дефекти в правото, което се отнася до благата, които съществуват във виртуалната среда.
Най-сигурно е идентификация с електронен подпис 🙄 ,
но и най-трудно приложимо. Това е все едно да пишеш имейл в присъствието на нотариус 😀
Интернет е опасно място 🙂
„Ето каква магистърска програма открих:
http://www.virtualna-kultura.com/
Виртуална култура!
Много добро начинание 🙂
А в термина “Облак” може да се открие и един друг смисъл – смисълът на “Мъгла” 💡
🙄
За миг си представих как след всяко свое виртуално присъствие трябва да използвам електронен подпис. А не мислиш ли, че евентуално изискаване за наличието на такъв би довело до ограничаване на достъпа до Интернет?
Така е, монетата винаги има две страни 🙂
Възможно е и решение, при което на идентифицираните потребители да се разкриват възможности, които липсват при анонимните. Всъщност – вече често явление в интернет…
🙂
Лично на мен, като активен потребител и консуматор на позитивите (пък и на негативите) на виртуалното пространство, ми се струва, че такова предложение е логично и би могло да има практическо приложение, т.е. получаваш еднократна оторизация. Но възниква въпросът какво става, ако тази оторизация не е свързана с лични данни, а например с IP адрес. Какво се случва, ако смениш интернет доставчика си или се преместиш на друго работно място или пък в ново жилище? В този случай ще се смени и IP адреса и може би ще е необходима нова оторизация. Ако пък тя е базирана на личните данни, не виждам абсолютно никаква пречка да се запази анонимността, като се предоставят неверни такива. Или пък ще има заплаха от разпоредбата на чл. 313 НК? 😛
Най-често нещата се “уреждат” с парола 🙄
Друг е въпросът доколко това е сигурно решение…
Кражбата на личност в интернет е сериозна заплаха. За предотвратяването й най-добрата гаранция е личната физическа проверка – снемане на данните по лична карта или по друг документ за самоличност и сравняване на лицето с изображението на снимката. Такава “физическа” проверка може да се прави например при първоначална регистрация или при разпореждане с профил, при оспорване на фалшив профил и пр. Такава “физическа” идентификация е предпоставка за получаване на домейн в Register.bg.
В крайна сметка всичко “истинско” за човека е физическо и осезаемо 😀
Именно там – “в материята”, проверката може да бъде най-сигурна.
Поне за сега …
😉
Да, така е, но как физически ще те проверят преди да се регистрираш във facebook например?:) Това е свързано с допълнителни разходи за собствениците на сайтовете и не знам доколко би било удачно. А представяш ли си колко администратори на лични данни по ЗЗЛД ще се “навъдят” и как ще се спазват изискванията на този закон за боравене с личните данни? За миг се опитах да си го представя 🙂
Така е. Никой не казва, че е лесно 8)
Но за сега просто няма друг начин за сигурна идентификация.
Още повече става въпрос за крайни случаи на спор относно притежаването на определен профил или “самоличност” 🙂
Ето една интересна новина по повод на темата със сигурността: http://www.nytimes.com/2011/06/09/technology/09facebook.html?_r=1
💡
Въпросът за “тагването” на снимките в Облака винаги е предизвиквал в мен “смесени” чувства 😕
От една страна, позволява на потребителите да разпознаят и научат повече за “приятелите на своите приятели”, като задоволява основната потребност, поради което струва ми се потребителите използват социалните мрежи – запознанства, контакти и общуване…
От друга страна, обаче може да наруши правото на анонимност, ако признаем подобно право в интернет ;), и правото на лицето да бъде забравено в съществуващата “он-лайн” среда…
И тъй като подкрепям изразеното в статията становище, че е необходимо наличието на предварително съгласие, каквото не следва да се презюмира, ми се струва, че това съгласие освен изрично следва да бъде и специално, давано отделно от приемането на общите условия за ползване на съответната мрежа.
Това ми напомня на една оф лайн ситуация: могат ли да ни принудят да ходим с баджове (тагове)?
Разбира се, не е същото, но…
🙂
Разпознаването на “приятели на приятели” може да бъде ограничено, има такава опция и това е личен избор на всеки потребител. По същия начин потребителят може да избере и кои от приятелите му да имат достъп до снимки или друга информация за него.
Относно баджовете- мен не могат да ме принудят, ще ми развалят цялостаната визия и ще ми намачкат роклята 😛
Спорно е решението функцията за разпознаване да е включена по подразбиране. Това означава, че предположението на Facebook е, че сме съгласни да бъдем разпознавани…
А това, за разлика от нагласите в САЩ, в Европа е спорно предположение 🙄
Всеки потребител ще трябва да се заинтересува и да открие функцията, за да я изключи. Тук например са дадени инструкции как да стане това:
http://hicomm.bg/bg/articles/news/15796/
Автоматичното разпознаване на изображенията (превръщането на присъстващия от фон в активен участник 😉 и произтичащата от това публичност упражняват известна нека я наречем “информационна принуда” 🙄 върху потребителя. Това, че някой има профил с определена степен на публичност и участва в он лайн комуникация не винаги означава, че той е готов да сподели и собственото си изображение и идентификация 🙂
Има случаи, в който идентификацията е наложителна, но има и такива, в които правото на анонимност следва да бъде уважена 🙂
не знам дали някой го е постнал това досега: http://www.ted.com/talks/adam_ostrow_after_your_final_status_update.html
Да – точно по темата 🙂
Интересна е идеята 💡 за холограмните постмортални техноклонинги…
Кражба на самоличност или просто триизмерен динамичен спомен?
➡
лично намирам идеята за постоянно виртуално присъствие на роднина по този начин доста неприятна. пробвай да си говориш с iGod или с други подобни роботи – в началото е интересно, дори забавно, докато в един момент просто не се отегчиш жестоко от постоянно въртящото се развитите на разговора. хората не сме статични системи, не сме просто адаптиращи се към различни ситуации ограничен брой алгоритми. колкото и да обичаш някого, колкото и да боли, според мен, човек психически от самото начало се подготвя за момента, когато ще изгуби близък. и трябва просто да го пуснем. това е как аз виждам нещата и защо се съмнявам, че бих се възползвал от услугите на подобна технология.
Във всички случаи става въпрос за имитация, която с течение на времето и развитието на технологиите може да става все по-добра, но едва ли ще замести личността на починалия … ❗
Именно в този смисъл по-скоро може да се говори за някакъв “интерактивен спомен”, нещо като видео на човека, което може да “реагира” (не “общува”) и по-този начин да ни припомня кого сме загубили…
Границата между спомена и призрака обаче определено е доста тънка 🙄
Статията е много актуална, а темата много щекотлива. Популярните социални мрежи на практика не могат да следят за жизнения “статус” на своите потребители освен отчитайки активността им в мрежата. И тук се поставя въпроса за обема на неимуществените права, включително и тези в глобалната мрежа които са обект на наследяване. Анонимността в Интернет е предимство за някой хора. Така е възможно тяхното поведение, профил и живот в мрежата да не желаят да бъде “наследено”.
Така е – едно от най-важните неща при преценката относно наследяването на “облачни” активи е волята на техния “собственик”.
Най-добро би било, ако съществува “дигитално” завещение (завещателно изявление относно съдбата на тези активи след смъртта на потребителя), но ако такова няма информацията има два пътя:
– да бъде унищожена (или архивирана? за вечни времена…);
– да бъде предоставена на наследниците (и архивирана? – пак за вечни времена :))…
Съгласен съм с вас относно дигитални завещания. Всъщност логиката може да е много проста – още при регистрация за дадена услуга на електронното общество /социални мрежи, тематични сайтове, блогове и други/ потребителя да дава съгласие какво да се случи с неговата “лична” информация при определени условия /изтичане на определен срок неактивност например/. Аз до момента не съм попадал на такъв въпрос при създаване на профил. Може би трябва да се помисли в този аспект.
🙂
Дигитално завещание в истинския смисъл на думата: в случай на “дигитална смърт”, т. е. на отсъствие от он лайн пространството, което може да не е свързано непременно с настъпването на физическата (реална, оф лайн) смърт на лицето…
➡
И в тази връзка:
http://it.dir.bg/news.php?id=13615300