Вписване на волеизявление на починало лице – два казуса от съдебната практика

1. Казусите и разрешенията в съдебната практика

Първи казус: В бр. 9/2022 г. на сп. „Собственост и право“ доц. Анна Станева коментира интересен казус в практиката (в статията „За фактическия състав на припознаването“), при който едно лице припознава заченато дете с декларация с нотариална заверка на подписите около месец преди да почине; три месеца след смъртта на припозналия се ражда живо дете, а майката представя декларацията пред длъжностното лице по гражданското състояние след смъртта на припозналия, като е извършено вписване и установен произход. Майката на припозналия, наследник по закона от втори ред, предявява иск за установяване на нищожност на припознаването.

Втори казус: Преди няколко години имаше интересен наследственоправен казус (решен с определение № 155 от 19.09.2019 г. по ч.гр.д. № 2762/2019 г., ВКС, II г.о., докл. Камелия Маринова) – едно лице през далечната 1993 г. прави пред нотариус декларация за отказа от наследство на друго лице; тази нотариално заверена декларация обаче не е депозирана пред съда и не е извършено вписване в книгата, а чак през 2018 г. бива подаден молба за вписване на отказа, но не от лицето, което го е направило, а от негови наследници, тъй като това лице междувременно починало. Съдът отказва да го впише.

На първия казус съдът¹ приема, че „неоснователни са посочените във въззивната жалба аргументи, че към момента на съставянето на декларацията не е бил налице правен субект, който да бъде припознаван. В чл. 64, ал. 1 СК законодателят изрично е предвидил възможност да бъдат припознати и заченати деца. Цитираната разпоредба е дала законов израз на правния принцип nascritus pro iam nato habetur – „заченатият се счита за роден, когато това е в негов интерес“. Въззивният съд не споделя и … доводите за липса на адресиране на процесната декларация до лице по гражданското състояние. Законодателят изрично е дал възможност волеизявление за припознаване да може да бъде извършено от зачеване на детето. Действително декларацията трябва да достигне до лицето по гражданското състояние, за да бъде завършен фактическият състав на припознаването. Актът на самото предаване на декларацията на лицето по гражданското състояние обаче не съставлява част от волеизявлението за припознаване. Затова и обстоятелството, че подписаната декларация е предадена от майката на детето, не опорочава воля.“

На втория казус ВКС дава следното разрешение²: изявлението по чл. 52 ЗН има строго личен характер, поради което заинтересовано лице по смисъла на чл. 531, ал. 1 ГПК да поиска вписване на отказа от наследство е единствено наследникът, който прави отказа, или негов пълномощник, изрично упълномощен да подаде искането до съда.

2. Моето разрешение на казусите

Казусите на пръв поглед нямат много общо. В единия случай имаме волеизявление от областта на семейното право, което представлява извънсъдебен и неконтролируем по същество едностранен, личен, формален, декларативен и неотменим акт, с който едно лице заявява, че дадено лице произхожда от него³. Във втория случай имаме волеизявление, с което се упражнява правото на наследяване, като се прави една от трите наследственоправни опции (посочени в чл. 62 ЗН) – отказа от наследство, с която изразява изрично и в предвидената в закона форма воля да не придобие наследството.

Общото е, че за да се породи ефектът на тези изявления и за да бъде завършен фактическият състав на припознаването и на отказа от наследство, трябва да бъде доведено изявлението за припознаване и за отказа от наследство до знанието на публичен орган (длъжностното лице по гражданското състояние, респ. районния съдия) и извършено вписване в съответен регистър/документ – в акта за раждане, респ. в книгата по чл. 49 ЗН. В случая и при двата казуса има такова сезиране на публичния орган, но послесмъртно, не от лицето, направило изявлението, а от трето лице, което има интерес от вписване на изявлението на починалото лице. Допустимо ли е това?

Мисля, че на този въпрос може да се даде общ отговор, но не изхождайки от естеството на упражняваните права, а от начина, по който законодателят е предвидил да се породят последиците. А последният е публичноправен и процесуален, а не гражданскоправен/цивилистичен. Не трябва да разсъждаваме за това дали материалноправно волеизявлението е или не е оттегляем акт, респ. кой има законен интерес да иска вписване и за кого се пораждат от цивилистична гледна точка права, ако бъде извършено вписване. Аргументите са други: и в двата случая се образува, макар и несложен, процес. При вписването на припознаването – по Административнопроцесуалния кодекс – пред длъжностното лице по гражданското състояние, кмета, като орган на публичната общинска власт, а при вписването на отказа от наследство – по Гражданския процесуален кодекс – охранително съдебно производство пред районния съдия по постоянния адрес на наследодателя. Възникват административнопроцесуални правоотношения по глава 5 АПК и процесуални правоотношения между съда и молителя по глава 49 ГПК. И в двата случая процесуално правоотношение може да възникне между публичния орган и живо физическо лице, а не и с мъртво лице⁴. Доколкото предмет на вписването е волеизявление на дадено физическо лице, то поначало единствено то и докато е живо може да иска вписване и само това лице или негов пълномощник, с надлежно оформено пълномощно по АПК и ГПК, може да сезира публичния орган⁵.

За да може друго лице, след смъртта на автора на волеизявлението, да има правото да сезира публичния орган и да иска вписване на волеизявлението на починалия – от свое име, а не от името на умрелия (!), трябва да е налице изрична законова норма. Такава при припознаването в миналото е съществувала – до приемането на Семейния кодекс от 1968 г. е било допустимо припознаване чрез завещание⁶. В хипотезата на припознаване в завещание, независимо дали на заченато или на родено живо дете, припознаването произвежда действие след отваряне на наследството, т.е. след смъртта на припознаващия, като вписването е по молба на детето (действащо чрез законния представител). Сега обаче подобна законова хипотеза липсва.

Затова аз съм съгласен със становището на доц. Станева⁷, че de lege lata волеизявление за припознаване на заченато дете може да породи действие само ако фактическият състав на припознаването бъде завършен, преди раждането на детето, а след това може да бъде извършено припознаване само на живо роденото дете.

Аз обаче отивам още по-далеч: според мен припознаване на заченато лице може да бъде извършено само приживе на припознаващия, след като той – лично или чрез пълномощник – направи изявление с процесуален характер по уведомяване на длъжностното лице по гражданското състояние за своята воля, но не и посмъртно от майката или от самото дете, чрез майката. Вярно е, че институтът на припознаване на заченато дете е създаден за бащи без брак, които поради една или друга причина се опасяват, че няма да доживеят раждането на детето, за да го припознаят тогава⁸. Същественото е, че припознаването като фактически състав се завършва с уведомяване на длъжностното лице по гражданското състояние и съответните последващи процесуални действия на последното. Оставената „да прашасва в чекмедже“ нотариално заверена декларация за припознаване не поражда ефекта на припознаване и никое лице, освен припознаващия, не може да изрази воля да я занесе при длъжностното лице, за да породи действие. По същия начин оставената „да прашасва в чекмедже“ нотариално заверена декларация за отказ от наследство не поражда ефекта на молба по чл. 52 ЗН и не може с нея друго лице да сезира районния съдия.

Бележки под линия: