(Статията е публикувана за пръв път в сп. “Търговско и облигационно право”, кн. 5/2018, с. 53-61)
§ 1. Встъпителни бележки
Споразумяването във вреда на представлявания между представителя и третото лице е проблем, интересуващ както доктрината, така съдебната практика[1]. Този текст цели обсъждането на някои практически въпроси, които са били поставяни в производствата по чл. 40 ЗЗД.
С Тълкувателно решение № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 5 от 2014 г., постановено на 12.12.2016 г., беше отговорено на важни въпроси по чл. 40 ЗЗД. Съдът възприе тезата за недействителност, на която могат да се позоват само представляваният или неговите универсални правоприемници. В мотивите са дадени примери за форми на увреждането; приема се, че не е необходимо вредата да е настъпила, достатъчно е да е налице сигурност за нейното настъпване. После, донякъде в отстъпление от общоприетото в доктрината мнение, според мотивите „споразумяването“ не означава изричен „сговор“, а е обективирано в самия договор и се изразява невинаги в общо сговаряне, а в недобросъвестност – знание за увреждането у представителя и другата страна. Позоваването може да стане както извънсъдебно, така и чрез установителен иск или възражение; договорът няма вещен ефект и следователно не е правно основание по чл. 70 ЗС, което изключва възможността приобретателят да е добросъвестен владелец; последващият приобретател също не придобива собствеността, но доколкото неговото основание може да бъде годно, той може да владее добросъвестно.
Горните въпроси няма да се обсъждат, освен в контекста на други проблеми, неразгледани в посоченото тълкувателно решение.
§ 2. Доказването на „споразумяването“
Субективният елемент – „споразумяването“ – съгласно Тълкувателно решение № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 5 от 2014 г. не е различна „сделка“, а е обективирано в самия договор. Така се улеснява доказването на субективния елемент (което е достатъчно затруднено от правилото, че добросъвестността се предполага – чл. 70 ЗС). Наистина, на пръв поглед ВКС отстъпва от утвърдената в доктрината позиция, че „споразумяването“ е отделна, втора „сделка“, различна от договора[2]. Но всъщност в тълкувателното решение се следва една последоватено провеждана практика на съдилищата, които – дори и когато подчертават изискването за сговора като отделна „сделка“ – все пак считат, че той се доказва с косвени доказателства. Тези „косвени доказателства“ обикновено са елементи на самия договор. Иначе казано, договорът уврежда представлявания (обективен елемент) и след като се сключва съзнателно, ако увреждането е видно, може да се заключи знанието за това увреждане (субективен елемент). Така често обективният елемент говори сам за субективния и в тези случаи ще е достатъчно доказването на увреждането.
В практиката се срещат редица примери, приемани за косвени доказателства за „споразумяването“.
На първо място стои очевидната нееквивалентност на престациите. Прехвърлянето срещу цена, многократно по-ниска от пазарната, е основен аргумент в редица случаи (Решение № 65 от 21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 639/2016 г., IV г.о., ГК, Решение № 934/2010 г. по гр. д. № 3657/2008 г. на ВКС, IV г. о., Решение от 28.11.2014 г. по гр. д. 14915/2013 г. на СГС, ГО, IV “д“ с-в, Решение от 01.12.2010 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. № 520/2010 г.). При това, няма значение дали пълномощното е било общо, дори когато е имало клауза „да продава на цена, каквато намери за добре“ (Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014г., IV г.о., ГК, Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., ГК), и дори когато пълномощникът е можел да избира между възмездна и безвъзмездна сделка (обикновено между продажба или дарение). С други думи, съдебната практика не е склонна да приеме аргумент, че ниската продажна цена не уврежда представлявания, защото той така или иначе се е съгласил имотът му дори да бъде подарен. Причината е в принципното задължение на представителя винаги да пази интереса на представлявания. Веднъж избрал продажба, изпълнението на това задължение на представителя се преценява не изобщо, а именно с оглед продажбата като отделен вид сделка (Решение № 934/2010 г. по гр. д. № 3657/2008 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 361 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2010 г., IV г. о., ГК).
В тази връзка, в Решение № 65 от 21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 639/2016 г., IV г.о., ГК е поставен важен въпрос: какъв е критерият за определяне на пазарната цена на имот – цените, по които подобни имоти се предлагат на пазара на същото място по същото време, или цените, по които подобни имоти са се продали на пазара на същото място по същото време. ВКС отчита, че цените на предлагане често са по-високи от цените, за които в крайна сметка имотите се продават. Отчита също така и типичната за българския пазар симулация в цената при прехвърляне (посочване вместо на истинската цена, на такава цена, близо до данъчната оценка, което, ако послужи като критерий при изготвяне на експертизата, логично може да доведе до съвсем различни от действителните стойности). ВКС посочва също, че по-близки, но малко по-ниски от действителните са цените от публична продан, извършвана по реда на ГПК. Отговорът на поставения въпрос е следният: „при определянето на пазарната цена на един имот според метода на пазарните аналози следва да се вземат предвид обявените цени, но като се отчитат обичайните отклонения от тях (напр. надолу – в сравнение с предлаганите цени и нагоре – при публична продан, предвид нейната краткотрайност и невъзможността за кредитиране), но също и изкривяванията на пазара на недвижими имоти (напр. поради често срещаното укриване на действителната цена при изповядане на сделките в нотариална форма)“.
Когато договорът е с продължително или периодично изпълнение, клаузата, че цената на престацията (например наем) може да бъде предоговорена, не е достатъчна, за да се „пребори“ с нееквивалентността. Подобна клауза е възможна, но следва да е достатъчна сама да породи изменение на договора, а не да зависи от волята на страните (Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г.о., ГК).
Сред другите косвени доказателства, които се посочват в практиката, са: възнаграждение на пълномощника от другата страна (Решение № 245 от 7.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 585/2017 г., IV г. о., ГК), близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презюмира знание за увреждане (например чл. 135, ал. 2 ЗЗД), или заинтересованост на представителя, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице негова (на пълномощника) полза (Решение No 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, II г. о., Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 586 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 853/2009 г., IV г. о., ГК). Разбира се, доказателствата следва да се ценят в съвкупност и съобразно конкретния случай.
Когато представителят е договорял със самия себе си (лично) и договорът обективно уврежда другата страна, това е достатъчно. (Разбира се, казаното има значение в случаите, при които представителят поначало е имал право да договаря сам със себе си – например при дадено съгласие за това от представлявания (чл. 38, ал. 1 ЗЗД). Очевидно не е необходимо да се доказва някакво „споразумяване“, когато едно лице сключва фактически договора – Решение № 358 от 11.03.2014 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 3331/2013 г., Решение № 934 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3657/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., ГК).
§ 3. Приложение на чл. 40 ЗЗД към органното представителство
Въпросът, дали чл. 40 ЗЗД е приложим, когато органният представител уврежда представлявано от него дружество, е спорен в литературата[3] и в практиката (така, съмнение е изказано в Определение № 723 от 10.10. 2012 г. по т. д. № 258/2012 г., ВКС, II т. о.). Тезата за приложимостта на чл. 40 ЗЗД се споделя например в Решение № 1328 от 24.11.2000 г. на ВКС по гр. д. № 108/2000 г., V г. о.[4]
Но срещу това виждане може да се възрази: органният представител (например управителят на едно ООД) изразява волята на дружеството и носи имуществена отговрност при сключване на неизгодни сделки. Отношението дружество – управител не следва да се противопоставя на третите лица. В тази връзка могат да бъдат обсъдени мотивите към Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 3/2013 г., постановено на 15 ноември 2013 г.: волеизявлението на органния представител не е различно от това на представляваното от него юридическо лице, не са налице два отделни субекта – представител и представляван.
В тази връзка е интересно противоречието между Определение № 38 от 29.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6730/2014 г., II г. о., ГК и Определение № 55 от 26.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1171/2016 г., II т. о., ТК. И при двете поставеният въпрос за допускане от касатора е относно приложимостта на чл. 40 ЗЗД при органното представителство. В първия случай долният съд е приел чл. 40 ЗЗД за приложим, а касаторът е твърдял, че това противоречи на ТР 3/2013 на ОСГТК на ВКС. Във втория случай чл. 40 ЗЗД е приет за неприложим, като касаторът е навел като основание значимостта на правния въпрос. В първото посочено определение съставът на ВКС е преценил, че мнението на долния съд за приложимостта на чл. 40 ЗЗД при органно представителство не влиза в противоречие с приетото в ТР 3/2013 на ОСГТК на ВКС, защото в това решение се обсъжда различен проблем – чл. 38 ЗЗД. Затова касационно обжалване не е допуснато. Във второто определение се поддържа, че хипотезата на органно представителство по чл. 40 ЗЗД е аналогична с тази по чл. 38 ЗЗД, от което следва, че по поставения въпрос има формирана задължителна практика – същото това ТР 3/2013 на ОСГТК на ВКС. Затова отново не е допуснато касационно обжалване. В крайна сметка се оказва, че с привидно един и същи аргумент се поддържат две притовоположни тези. А ТР 3/2013 на ОСГТК на ВКС, чиято цел е да уеднакви съдебната практика, косвено става причина за два противоречащи си съдебни акта.
По мое мнение чл. 40 ЗЗД не следва да бъде приложим към органното представителство. Освен мотивите на ТР 3/2013 на ОСГТК на ВКС, които могат да бъдат привлечени, следва да се изтъкне и един аргумент, свързан със справедливостта. Не трябва да забравяме, че недействителнотта по чл. 40 ЗЗД не засяга само страните по увреждащия договор. Ако беше така, щеше да е справедливо дружеството да може да атакува договора, като претендира връщане на дадената престация, защото другата страна е била недобросъвестна. Но следва да се има предвид възможността трето лице с последващ договор за придобие престираното (например недвижим имот, прехвърлен с увреждащия договор и после прехвърлен от приобретателя на трето добросъвестно лице). Доколкото третото добросъвестно лице по българското право не се ползва с обща защита, то няма да придобие имота поради липсата на вещнопрехвърлителен ефект на първата, а следователно и на втората сделка (в този смисъл са и мотивите на ТР 5/2014 на ОСГТК на ВКС). То единствено ще бъде добросъвестен владелец. И като се има предвид, че дружеството само е определило своя управител и е редно да поеме позитивите и негативите от своя избор, не следва да предпочитаме него пред третото добросъвестно лице[5]. Поради горното считам, че чл. 40 ЗЗД не следва да е приложим, когато органен представител уврежда представляваното от него дружество. De lege ferenda може да се помисли за изрично уреждане на подобна отговорност, но при защита на третото добросъвестно лице, което би придобило права от приобретателя по увреждащия договор.
§ 4. Други въпроси
Интерес представлява въпросът, дали представителят следва задължително да участва в процеса по чл. 40 ЗЗД. В Решение № 372 от 16.10.2012 г. по гр. д. № 1266/2011 г. на ВКС, IV г. о. се приема, че това не е нужно, защото пълномощникът „не е страна по атакуваната сделка, а изразява само изявената от упълномощителя воля в упълномощителната сделка“. При предявяването на иска от едната страна, другата страна и пълномощникът не са задължителни другари.
Проблемът за другарството може да бъде пренесен и по отношение на съпрузите в режим на СИО. По иска, заведен от прехвърлителя по договор, сключен само с единия съпруг (приобретател), последният е другар с другия съпруг (вж. например Решение от 1.12.2010 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. № 520/2010 г.). Но дали съпрузите са задължителни другари? Мисля, че отговорът отново е отрицателен. Като аргумент може да послужи приетото в Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГК, въпреки че искът по чл. 40 ЗЗД не е за собственост. Съпрузите са необходими факултативни, но не задължителни другари.
Често пъти договорът по чл. 40 ЗЗД може да е част от състав на престъплението злоупотреба на доверие (чл. 217, ал. 2 НК)[6]. В подобна хипотеза ВКС изрично подчертава различията между гражданския състав и престъплението и необусловеността на гражданския процес от наказателния: „[б]ез правно значение е обстоятелството, че наказателното преследване […] по обвинението за злоупотреба с доверието на нейните доверители е прекратено поради липсата на доказателства за пряк умисъл. Без правно значение би била и евентуална оправдателна присъда по обвинение в злоупотреба с доверие, тъй като съставът на престъплението изисква доказаното наличие на умисъл, докато за споразумяването във вреда на представлявания не се изисква умисъл, а само недобросъвестност – знание за увреждането …“ (Решение № 245 от 7.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 585/2017 г., IV г. о., ГК).
Кога договорът уврежда представлявания, е въпрос, който е широко обсъждан и в литературата, и в практиката[7]. Примери се съдържат във всяко от цитираните решения, затова няма специално да се спирам на този проблем. Интерес представлява обаче Решение от 28.11.2014 г. по гр. д. № 14915/2013 г. на СГС, ГО, IV “д“ въззивен състав, защото в него се разглежда вредата при алеаторен договор. Касае се за договор за продажба на наследство и съдът приема, че продажната цена на договора се явява „[…] десет пъти занижена спрямо общата действителна пазарна себестойност на имуществените активи, формиращи частта от масата на наследството […] Подобно флагрантно, драстично занижение на икономическата себестойност на масата на наследството, практически граничещо с обезценка, без всякакви насрещни ползи или изгоди за упълномощителката, съдът намира, че явно и категорично уврежда интересите на представляваната […], а също – и че страните по договора за продажба на наследство не са могли да не съзнават драстичната разлика между отразената в договора негова стойност […]“.
Съгласен съм, че увреждане при нееквивалентност на престациите може да се наблюдава и при алеаторен договор. Решението е важно и с оглед кредитирания доказателствен материал, на основанието на който съдът е приел наличието на такова увреждане.
Бележки под линия:
[1] Съдебната практика е ползвана от следните източници: ПИС АПИС 7, Кунчев, К. (съст.), Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част II: Недействителност. Представителство. Едностранни волеизявления. (чл. 26-44). С., Сиби, 2015, както и Ставру, Ст., Р. Неков (съст.). Предизвикай: Съдебната практика!. Търговско и облигационно право – 2017. С.: Сиела, 2018.
[2] Ясно е, че не се касае за сделка в правнотехническия смисъл. Сговарянето обаче традицонно се възприема като отделно, образно казано, „наслагано“ волеизявление – вж. Василев, Л. Гражданско право на Народна Република България. 3-то прер. и доп. изд. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 507, Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял втори. 2-ро изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 642, Павлова, М. Гражданско право. Обща част. 2-ро прер. и доп. издание. С.: Софи-Р, 2002, с. 621, Джеров, Ал. Гражданско право. Обща част. 3-то прер и доп. изд. С.: ИК Труд и право, 2012, с. 553, Конов, Тр. Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД, доклад, изнесен през 1988 г. // Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2008, с. 452. Разбира се, тази теза не е безспорна – вж. например критика у Таков, Кр. Доброволно представителство. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Сиби, 2008, с. 269-275, който предлага поправително тълкуване – да е достатъчно третото лице да е знаело или да не е могло да не знае за увреждането.
[3] Тезата за приложимостта на чл. 40 ЗЗД се допуска от Голева, П. Проблемът за защитата на търговците срещу неблагоприятни за тях сделки, сключвани от техни представители. // Пазар и право, 2001, № 9, ЕПИ On-line. Авторът обаче подхожда критично и настоява за стеснително тълкуване на разпоредбата, като посочва и заплахите за сигурността на оборота. Проблемът е обсъден в Колев, Н. Органно представителство на акционерното дружество. С.: Сиби, 2012, с. 141-150. След критичен анализ авторът предлага предложения de lege ferenda, включващи третирането на сделката като висящо недействителна с възможност за потвърждаване в разумен срок от ОСА, съответно надзорния съвет.
[4] Решението е обсъдено в Голева, П. Проблемът за защитата на търговците срещу неблагоприятни за тях сделки, сключвани от техни представители. // Пазар и право, 2001, № 9, ЕПИ On-line.
[5] Макар и в по-различен контекст, принципът, че при конкуренция с трети добросъвестни лица следва последиците от злоупотребата на доверие да се носят от този, който се е доверил, се подчертава у Конов, Тр. Недействителност на сделка по чл. 40 ЗЗД, доклад, изнесен през 1988 г. // Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2008, с. 454.
[6] Таков, Кр. Доброволно представителство. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Сиби, 2008, с. 265, посочва възможността за осъществяване и на други състави в определени случаи – пасивен, активен подкуп или измама.
[7] Вж. примерите за реално увреждане, както и само за формално (всъщност липса на) увреждане, дадени в Таков, Кр. Доброволно представителство. 2-ро прер. и доп. изд. С.: Сиби, 2008, с. 265-268.
