(публикувана за пръв път в сп. „Собственост и право“, 2020, № 11, с. 5–19)

 

1. Значение на дела в съсобствеността

При съсобствеността правото на собственост принадлежи общо на две или повече лица (съсобственици) – държавата, общините и други юридически или физически лица (чл. 30, ал. 1 ЗС). Това води до необходимостта от въвеждането и прилагането на специални правила относно начина на извършване на действията по управление, ползване и разпореждане с общата вещ. Основен инструмент за функционирането на тези правила е определянето на дял, с който всеки от съсобствениците участва в съсобствеността. Този дял се определя в идеални части, които се изразяват математически като процент или като дробно число (квота[1]). Общата сума от дяловете на всички съсобственици трябва да дава 100 % (когато дяловете са представени в проценти) или 1 (когато дяловете са представени като дробни числа). Възможно е част от правото на собственост да се притежава като частна собственост, а друга – като публична собственост, в който случай за последната намират приложение специалните правила по Закона за държавната собственост, съответно – по Закона за общинската собственост. Делът в собствеността има значение при разпределяне между съсобствениците на ползите и тежестите от вещта (чл. 31 ЗС), както и за формирането на мнозинство при вземането на решенията, отнасящи се до нейното управление и ползване (чл. 32 ЗС).

Съществуват и случаи, при които българският законодател по изключение урежда съществуването на бездялова съсобственост, каквато съсобственост представлява съпружеската имуществена общност. За нея се прилагат специалните правила, съдържащи се в раздел II на глава IV на Семейния кодекс (чл. 21, 24, 26-29 СК). Разбира се, при бездяловата съсобственост не намира приложение презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС, тъй като липсват дялове. Нейното значение обаче става видимо в момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност, в който момент възниква обикновена съсобственост при равни дялове на съпрузите (чл. 28 СК). В настоящото изложение ще бъде представена съдебната практика относно начините, по които презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС може да бъде оборена при обикновената дялова съсобственост, спрямо която намират приложение разпоредби на глава III от Закона за собствеността (чл. 30-36 ЗС). Тази презумпция и правилата за нейното оборване могат да намерят приложение и по отношение на общия дял на съпрузите, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, заедно с идеални части на други лица. Така, ако съпрузи придобиват една вещ заедно с трето лице и в прехвърлителната сделка не се съдържа изрична уговорка, която да обори презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС, следва да се приеме, че съпрузите участват с един дял, равен на дела на третото лице. Причината за това е, че никой от съпрузите не придобива самостоятелен дял, който да бъде приравнен по своя размер с размера на дяловете на останалите приобретатели. Резултатът ще е един и същ, независимо дали в сделката участват и двамата или само единият от съпрузите.

2. Наличието на конкретни факти

Въпросът за размера на притежаваните дялове традиционно се счита за част от вътрешните отношения между съсобствениците.[2] Разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС установява оборима презумпция, според която частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното. Приема се, че оборването на презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС става с доказването на конкретни факти, относими към вътрешните отношения между съсобствениците, от които може да се направи извод, че между тях е постигнато съгласие за придобиването от единия на по-голям обем права от тези по договора. Така в Решение № 636/29.11.2005 г. по гр. д. № 269/2005 г. на ВКС, I г. о., е прието, че липсват каквито и да е доказателства да е оборена презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС, тъй като касаторът не е доказал плащане на по-голяма част от продажната цена на прехвърления на него и друго лице апартамент. Друг случай, в който може да се приеме, че презумпцията за равенство е оборена, е сключването на договор за замяна, едната страна по който са съсобственици, притежаващи прехвърляната от тях вещ в различно съотношение на дяловете си. В този случай, ако не е уговорено друго, те ще придобият прехвърляната им вещ в същото съотношение на дяловете си, в което са притежавали прехвърляната от тях вещ.

Фактът на неизпълнението на задължението на единия от приобретателите към продавача обаче сам по себе си не може да служи като обстоятелство, оборващо равния дял по чл. 30, ал. 2 ЗС. В този смисъл е Решение № 652/07.11.2003 г. по гр. д. № 137/2003 г. на ВКС, I г. о. Необходимо е съществуването на изрична уговорка, за да бъде оборена презумпцията за равенство на дяловете. Въпросът е къде и как трябва да бъде уговорено било то отклонението от презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС, или придържането към нея в случаите, когато съществуват конкретни факти, сочещи към друго съотношение на дяловете в съсобствеността.

3. Споразумение за дяловете

В Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о., е прието, че когато съсобствеността възниква въз основа на правна сделка, правата, с които приобретателите участват в съсобствеността, зависят от вътрешните отношения между тях към момента на възникване на съсобствеността. Тези вътрешни отношения могат да бъдат обективирани в текста на придобивната сделка, но това не е задължително: „Съглашението между приобретателите за правата им в съсобствеността не е част от съвпадащите волеизявления на насрещните страни по договорното правоотношение, поради което не е задължително същото да бъде обективирано в самия договор“. Сезираният състав на ВКС приема, че така постигнатото „допълнително съглашениеще бъде действително дори и когато не е постигнато в изискуемата за прехвърлянето на собствеността форма за действителност. Независимо от формата, в която е обективирано, споразумението за дяловете в съсобствеността във вътрешните отношения между купувачите ще има предвиденото в чл. 20а, ал. 1 ЗЗД действие. То обаче не би могло да бъде противопоставено при спор на трети добросъвестни лица, каквито например могат да се явяват кредиторите на единия от съсобствениците. За настъпването на правните му последици е необходимо споразумението да е постигнато едновременно с възникването на съсобствеността.

Допуснатата в така цитираното съдебно решение възможност за постигането на „допълнително споразумение“, оборващо презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС без участието на прехвърлителя, може да бъде поставено под съмнение. За целта нека първо разгледаме хипотезата, в която съсобствеността възниква в резултат на едностранна правна сделка, например: завещателно разпореждане, направено в полза на няколко лица. В този случай, който излиза извън хипотезата, разглеждана в Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о.[3], следва да се приеме, че облагодетелстваните от завещанието лица не могат да определят във вътрешните отношения помежду си дялове в съсобствеността, които се отклоняват от презумпцията за равенство. Съображенията ми за това са свързани с обстоятелството, че съдържанието на правните последици, настъпващи по силата на една едностранна правна сделка, се определя единствено от волята на извършващото тази сделка лице. Волята на последното не може да бъде нито подменена, нито заместена от волеизявления на лицата, приели завещателното разпореждане – дори и когато тези изявления са съгласувани между тях. Волеизявлението за приемане на едно завещателно разпореждане не може да бъде извършено нито частично, нито под условие (арг. чл. 54, ал. 1 ЗН).[4] Когато завещанието е направено в полза на повече от две лица, конкретният размер на дяловете им ще зависи от това колко от тях ще приемат така направеното завещание, но във всички случаи размерът на участие в съсобствеността ще бъде равен за всички приели завещанието лица и не може да бъде променян по тяхна воля. В случай че завещателят е искал да обори презумпцията за равенство на дяловете в съсобствеността, той е трябвало да направи това, като включи изричен текст в този смисъл в извършеното от него завещание.

Посочените съображения според мен са валидни и в случаите, когато съсобствеността възниква в резултат на безвъзмезден договорслучай, който вече попада в обхвата на изводите, съдържащи се в Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о. В тази хипотеза определящо за съотношението на дяловете следва да бъде дарственото намерение на прехвърлителя. След като даряващият не се е съгласил с друго съотношение, което да е обективирал изрично в сключения от него договор за дарение, то следва да се приеме, че приобретателите стават съсобственици на прехвърлената им вещ при равно съотношение на техните дялове. Ще остава изискването, посочено в Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о., според което определянето на съотношението между дяловете трябва да бъде направено към момента на възникване на съсобствеността, т.е. към момента на сключване на договора за дарение, който е и моментът, в който настъпва вещнопрехвърлителното действие на договора за дарение. Дарените лица не могат да „наложат“ на дарителя съотношение между техните дялове в съсобствеността върху дарената вещ, различно от равното, посочено в чл. 30, ал. 2 ЗС. Това следва да бъде правилото дори и в случаите на възнаградително дарение, при което дарените лица могат да имат различно участие в поведението, с оглед на което е било извършено дарението. Преценката относно размера на придобитата идеална част от всеки един от надарените трябва да зависи от волята на дарителя, тъй като съставлява част от съдържанието на неговото дарствено намерение, явяващо се основание за сключването на договора за дарение.

Причината за да се отхвърли възможността приобретателите да договарят самостоятелно върху размера на придобиваните от тях дялове в съсобствеността, надхвърля спецификата на договора за дарение и е свързана с обстоятелството, че съотношението между дяловете в съсобствеността е част от правните последици на правната сделка, а тези правни последици се определят съобразно съгласието на страните по всеки прехвърлителен договор.[5] След като страните не са оборили съществуващата презумпция за равенство на дяловете на приобретателите – било то с изрична уговорка, включена в съдържанието на договора, или като мълчаливо са се съгласили с конкретни факти, имащи значение за вещнопрехвърлителното действие на договора (като заплащане на различни части от продажната цена или прехвърляне на различни по размер идеални части от заменяната вещ), то тази презумпция следва да се прилага в отношенията между тях и тя не може да бъде преодоляна със споразумение, сключено единствено между приобретателите.

Така основният начин за преодоляване на презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС е постигането на изрична уговорка между страните в съдържанието на правната сделка, от която възниква съсобствеността. Разбира се, има случаи, в които подобна уговорка не може да бъде направена, а включването й в придобивния акт не произвежда действие. Типичен пример за това е акцесорната съсобственост върху общите части на сграда в режим на етажна собственост. Съгласно императивната разпоредба на чл. 40, ал. 1 ЗС дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. По-късните изменения в отделните помещения не се отразяват върху размера на дяловете. Разпоредбата не само потвърждава принципа на еднократност при определянето на размера на идеалните частни на съсобствениците (важащ и при всички други случаи на съсобственост), но и налага конкретен механизъм за определяне на този размер ex lege (приложим единствено при неделимата съсобственост върху общите части на сграда в режим на етажна собственост).

Интерес представлява въпросът какъв ще е ефектът на уговорка между страните по договора или изявление от страна на извършителя на едностранната правна сделка, в която сборът на конкретно посочените за всеки един от приобретателите идеални части не е равен на 100 % , съответно – на 1. В този случай приложение следва да намери общото правило на чл. 28, ал. 2 ЗЗД, според което грешката, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение на договора, а подлежи на поправяне. Ако поправянето на грешката е невъзможно, например – поради обстоятелството, че едната или всички страни по сделката са починали, идеалните части следва да бъдат преизчислени по начин, който зависи от това дали общият сбор е по-голям или по-малък от 100 % (1). Така, ако този сбор е по-малък от 100 %, остатъкът до 100 % следва да се разпредели допълнително между приобретателите съразмерно на съотношението между конкретно посочените в договора числа на дяловете. Ако сборът е по-голям от 100 %, излишъкът над 100 % следва да се отнеме съразмерно от всяко едно от конкретно посочените в договора числа на дяловете на приобретателите. Ако подобно преизчисляване не е възможно и постигнатата между страните уговорката за квотите е изцяло неясна (например уговорка за прехвърляне на 345/23433 идеални части на единия приобретател и 120 % идеални части на другия), следва да се приеме, че е налице липса на съгласие и да се извърши преценка доколко са налице условията за частична нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ако тези условия са налице, презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС няма да се счита за оборена, а отношенията между приобретателите ще се подчиняват на правилото за равенство на дяловете им в съсобствеността.

4. Установяване на обстоятелства

Постигнатото между приобретателите споразумение във връзка с презумпцията за равенство на дяловете по чл. 30, ал. 2 ЗС може единствено да установява наличието на конкретни обстоятелства, които имат значение за начина, по който вещнопрехвърлителното действие на договора настъпва спрямо всеки един от тези приобретатели. Става въпрос за обстоятелства, които съществуват обективно и не зависят от съгласието на приобретателите. Така, в случаите, когато липсва изрично посочване в прехвърлителната сделка, но се приема, че приобретателите придобиват съсобственост при различно съотношение на дяловете, това се дължи не на постигнатото между тях споразумение, а поради различния дял, с който участват в изпълнението на насрещната престация (при договор за продажба), съответно – поради различния дял, с който участват в прехвърляната на свой ред от тях вещ (при договора за замяна). И в двата случая именно еквивалентността определя обема на правоприемството, настъпващо между прехвърлителя и всеки един от приобретателите по договора.

В този смисъл могат да бъдат цитирани и мотивите на Решение № 512/22.11.2010 г. по гр. д. № 1115/2009 г. на ВКС, II г. о. Сезираният състав на ВКС приема, че установената от закона презумпция за равенство на дяловете намира приложение само ако в договора, обективиращ осъществяването на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите на съсобствениците не са посочени или не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество[6]. Така „при липса на други данни за вътрешните отношения между съсобствениците, дяловете от съсобствената вещ следва да бъдат определени с оглед естеството на основанието, на което е придобита вещта“. Разгледан е конкретен случай, при който вещта е придобита по силата на договор за замяна срещу недвижим имот. Прието е, че при липса на други данни за вътрешните им отношения, правата на съсобствениците върху придобития по замяна имот съответстват на обема от притежавани от тях права върху вещта, която те са притежавали преди замяната. Изводът се обосновава с изискването за еквивалентност на насрещните престации при договора за замяна, „при който всеки един от съсобствениците заменя притежаваната от него идеална част от един имот срещу еквивалентна на нея идеална част от друг имот, освен ако в договора изрично не е посочено друго“. Решение № 512/22.11.2010 г. по гр. д. № 1115/2009 г. на ВКС, II г. о., може да бъде интерпретирано и по начин, който не изключва приетото в Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о., като заключва следното: „В случай че самото естество на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, сочи какъв обем от права е придобил всеки един от съсобствениците, на доказване подлежат не техните вътрешни отношения /доколкото същите следват от самото естество на придобивното основание/, а промяната в тези вътрешни отношения“.

Не става ясно доколко с този свой извод ВКС допуска възможността съсобствениците свободно да определят своите дялове във вътрешните си отношения, без да изисква постигнатото съгласие да отговаря на някакви обективни обстоятелства (като например различното участие на всеки един от приобретателите в изпълнението на насрещната престация), които имат значение за разпределението на настъпващия от правната сделка вещнопрехвърлителен ефект между различните приобретатели. Ако необходимостта от съобразяването на такова изискване бъде отхвърлена, това би означавало, че приобретателите могат да модифицират вещноправното действие на правната сделка, с която придобиват съсобствеността, като самостоятелно и независимо от някакви обективни обстоятелства определят обема на настъпващото правоприемство между всеки един от тях и прехвърлителя по въпросната сделка.

Тази възможност следва да бъде отречена на още по-голямо основание в случаите, когато съсобствеността възниква по силата на административен акт. Такъв случай е бил разгледан в Решение № 132/21.10.2019 г. по гр. д. № 1139/2019 г. на ВКС, II г. о. В решението на ВКС е потвърдена тезата, че презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС намира приложение тогава, когато основанието, на което е придобита вещта, не сочи какъв обем от права е придобил всеки от съсобствениците и това не може да бъде изведено с оглед естеството на основанието и вътрешните отношения между съсобствениците. Сезираният състав на ВКС посочва, че презумпцията намира приложение и в случаите, когато основанието на придобиване е заповед за обезщетяване по чл. 100 ЗТСУ (отм.), „ако във въпросната заповед не е посочено и не може да бъде изведено какъв обем от права е придобил всеки един от съсобствениците“. Прави впечатление, че сред критериите при преценката за приложимост на презумпцията ВКС не посоча възможността за постигане на споразумение. „Извеждането“ на отговора на въпроса какъв обем права е придобил всеки от съсобствениците трябва да бъде направено на базата на предоставените в рамките на съответното административно производство документи и при отчитане на обективните обстоятелства, съществуващи в отношенията между страните и имащи значение за настъпване на вещноправния ефект на съответната административна заповед. Така обстоятелствата, които дават съдържанието на „вътрешните отношения“ между съсобствениците, са и тези, които, сами по себе си, са основание за оборване на презумпцията за равенство на дяловете. Постигнатото между приобретателите „допълнително съгласие“ по смисъла на Решение № 429/26.10.2010 г. по гр. д. № 233/2010 г. на ВКС, II г. о., не е конститутивно, а констативно по своя ефект – то не води до промяна в дяловете на съсобствеността между приобретателите, а само установява онези обстоятелства, които са били значими за вътрешните им отношения и са станали причина за придобиване на съсобствеността при различни дялове на всеки един от съсобствениците.

5. Крайни изводи

Считам, че не следва да се допуска възможността за едностранно налагане на определен обем на настъпващото и по отношение на прехвърлителя правоприемство, тъй като това може да произведе множество допълнителни усложнения, включително при настъпването на последваща частична евикция или при разваляне на договора по инициатива на прехвърлителя поради неизпълнение от страна само на единия от приобретателите. Единствено когато насрещното задължение на приобретателите към прехвърлителя е поето при условията на солидарност или неделимост, съществуващата между тях уговорка относно начина на разпределение на дължимата престация помежду им би имала значение за оборването на презумпцията за равенство по чл. 30, ал. 2 ЗС. Само в този случай за прехвърлителя, който се ползва от обезпечението на солидарността, е без значение конкретното разпределение на дяловете на приобретателите във възникналата в резултат на разпоредителната сделка съсобственост. Само в този случай споразумението на приобретателите относно начина на изпълнение на поето от тях при условията на пасивна солидарност задължение, постигнато преди или при сключването на прехвърлителния договор, от който възниква съсобствеността, би имало значение на обективно съществуващо обстоятелство, което оборва презумпцията за равенство на дяловете по чл. 30, ал. 2 ЗС.

Този ефект не може да бъде постигнат и ако споразумението между съсобствениците бъде квалифицирано като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, тъй като субективният обхват на евентуалния спор относно размера на придобитите идеални части от всеки един от съсобствениците включва не само приобретатели, но и прехвърлителя. Споразумението между съсобствениците не може да бъде разглеждано и като разновидност на договор за делба по чл. 34 ЗС, с който съсобствениците се съгласяват (включително и в момент, следващ момента на възникване на съсобствеността) да променят размера на притежаваните от тях дялове, тъй като това споразумение не води нито до прекратяване на собствеността, нито до намаляване на броя на участващите в нея лица. Разбира се, всеки съсобственик може да прехвърли, включително безвъзмездно, част от притежаваните от него идеални части в полза на друг съсобственик, но това ще съставлява отделен прехвърлителен договор, водещ до настъпването на различно и самостоятелно отношение на правоприемство между участващите в него съсобственици. Евентуалният спор между съсобствениците относно размера на притежаваните от тях идеални части може да бъде разрешен чрез предявяването на установителен иск, страни по който са всички съсобственици. Такъв иск може да бъде предявен и при условията на чл. 134 ЗЗД.

Във всички случаи и по същия начин, както е посочено от ВКС при договора за замяна, оборването на презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС следва да настъпва по силата на обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за настъпването и разпределянето на вещнопрехвърлителния ефект на сделката между всеки един от приобретателите. Когато има разминаване между обективния принос на приобретателите при изпълнението на насрещната престация (когато такава съществува) и размера на получавания от него дял в съсобствеността, това следва да бъде уговорено изрично като част от съдържанието на договора в предвидената за този договор форма за действителност. Постигането на подобна уговорка може да има значение за квалифицирането на договора като възмезден, безвъзмезден или смесен по отношение на всеки един от приобретателите, включително с оглед прилагането на други правни институти, като например Павловия иск по чл. 135, ал. 1 ЗДД.

В подкрепа на обективния характер на конкретните обстоятелства, които следва да оборят презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС – при липса на изрична уговорка между страните по договора, може да бъдат посочени и специалните правила, въвеждащи особен ред за определяне на размера на дяловете в съсобствеността върху общите части на сграда в режим на етажна собственост. Така разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗУЕС посочва, че когато в документите за собственост на самостоятелните обекти в сгради в режим на етажна собственост не са посочени съответните идеални части от общите части на сградата, за целите на ЗУЕС идеалните части за всеки самостоятелен обект се определят като съотношение между сбора на площта на самостоятелния обект и складовите помещения, придадени към обекта, разделен на сбора от площта на всички самостоятелни обекти и придадените складови помещения, като така полученото число се преобразува в проценти. Правилото се прилага както когато сборът от процентите на идеалните части на собствениците в общите части на сградата не е равен на 100, така и когато управлението се осъществява във всеки отделен вход, а сборът от процентите на идеалните части на собствениците от общите части във входа не е равен на 100.

Макар и да е предвидено вземането на решение на общото събрание за одобряване на определените по посочения по-горе ред идеални части – с мнозинство не по-малко от две трети от самостоятелните обекти в сградата или входа, това решение има по-скоро формален характер, тъй като законът изрично посочва, че общото събрание може да откаже да одобри определените идеални части само ако е допусната грешка в пресмятането (чл. 17, ал. 6, изр. 2 ЗУЕС). Така разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗУЕС установява специална презумпция, която се отклонява от тази по чл. 30, ал. 2 ЗС и намира приложение единствено за целите на управлението на етажната собственост, като размерът на дяловете остава въпрос на пресмятане, а не въпрос на съгласие.

Бележки под линия:

[1] Вж. Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. С., 2000, с. 3. Венедиков посочва, че под „дял на съсобственика“ се разбира „правото на собственика, с означение на размера на ограничението му“. Вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С., 1999, с. 85, както и Венедиков, П. Система на българското вещно право. С., 1990, с. 112. Вж. също Стоянов, В. Вещно право. С., 2014, с. 102, където е посочено, че идеалните части са „размерът на правото на собственост, което всеки от съсобствениците притежава“, както и Василев, Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 27, където е посочено, че делът определя „мярката на количествено съотношение между няколко истински права на собственост“.

[2] Вж. Боянов, Г. Вещно право. С., 2009, с. 178, където се посочва, че идеалната част „определя обема на правомощията на всеки от съсобствениците във вътрешните им отношения“.

[3] Решението има предвид само случаите, при които съсобствеността възниква по силата на прехвърлителен договор.

[4] Няма да позволи осъществяването на едностранно управление на съотношението между дяловете в съсобствеността и извършването на частичен отказ от право на собственост върху определена по-малка от притежаваната идеална част по реда на чл. 100 ЗС. Такъв отказ ще доведе единствено да загуба на собствеността от страна на отказалия се по отношение на тази част от неговия дял, която се явява предмет на отказа, но не и до промяна на идеалните части на останалите съсобственици.

[5] За тезата, според която прехвърлителят определя дела на всеки от приобретателите, вж. Джеров, Ал. Вещно право. Сиела, 2010, с. 189: за да се обори презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС, „следва в договора да се отрази точно каква е идеалната част на всеки един от съсобствениците. В противен случай се прилага презумпцията за равенство на дяловете“.

[6] В този смисъл следва да се разбира и посоченото от Петко Венедиков в бележка под линия, че видът на доказателствените средства, с които ще се докаже противното по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗС, „зависи от основанието, на което е възникнала собствеността“. Вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С., 1999, с. 85. Вж. също Василев, Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 27.

 

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияМагия
Следваща статияМузика и критика
Вярвам, че спокойното море не създава опитни моряци. Поради това обичам неочакваните пътешествия, ентусиазираните събеседници и трудните въпроси. Вярвам и в това, че именно спокойното море е най-доброто огледало за майсторството на моряците. Ето защо обожавам спокойствието след буря, доказалите се приятели и усещането за добре свършена работа...

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.