Каква е етическата стойност на вирусите?

(доклад, изнесен на шестата национална конференция по биоетика и биоправо „Тяло и права“, организирана от Фондация за развитие на правосъдието и Професионален сайт „Предизвикай правото!“, провела се на 24 ноември 2018 г. в Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Стойността на нечовешките органични същества може да се дефинира по няколко начина в зависимост от различните гледни точки. В момента дебатът за опазването на околната среда набира все по-голяма популярност и в полето на етиката главни герои са теориите на биоцентризма и антропоцентризма. Без да навлизаме в дълбочина, можем да обобщим, че първата теория цели опазването на околната среда заради самата нея, в нея всички същества имат правото на живот, докато втората приема опазването на околната среда, но само заради добруването на човека, той е централен и най-важен. Разбира се и около двете има много въпросителни. Първата теория често е обвинявана в мизантропия[1] – особено когато става въпрос за радикалните й привърженици, които призовават Земята да се пречисти от хора, защото е пренаселена и ресурсите свършват. Не е ясно дали втората теория възниква вследствие на днешните екологични катастрофи, причинени от алчността, индустрията, консуматорството, безкрайния икономически стремеж към растеж, експлоатацията на ресурсите и т.н., или пък тя е причина за описаните проблеми, но тяхното асоцииране е неизбежно.

Въпросът за вътрешноприсъщата ценност на органичните форми извън човешките същества в момента е най-познат като въпрос за правата на животните и природата като цяло. Това е дълга и доста разнищвана тема, в която няма да навлизаме. Избрал съм да се фокусирам върху вирусите, тъй като все по-често се налага да имаме мнение по въпроси като дали да правим експерименти с животните или не, да бъдем ли суровоядни или месоядни, да живеем ли в гората или в града и т.н., но ако искаме да стигнем по-далеч и да прецизираме нашите разбирания относно живите организми и тяхното разположение спрямо нас в по-глобален план, то трябва да се опитаме да си отговорим имат ли ценност вирусите, могат ли да имат права, жив организъм ли са изобщо и т.н. Въпросът е особено интересен, ако го поставим в контекста на гореспоменатите теории. Едната би трябвало да признава правото на живот на един вирус, а другата най-вероятно би видяла в него единствено инструментална ценност. Ценност, която може да се задържи такава не още дълго, особено ако напредващите технологии успеят да разбулят мистерията около този вирус. Тогава лесно ще решаваме дали да запазим нещо или не, а това ще зависи само от възможността ни да го създадем след това.

В случая дори няма да се налага да си представяме как би изглеждал спорът относно един вирус, тъй като такъв спор реално е съществувал.

Дали вирусът на едрата шарка да бъде унищожен или съхранен, е тема, която поставя много въпросителни около отношението човек-природа. Защитавайки запазването на последните проби от вируса на едрата шарка, в текста си „Deliberate Extinction. Whether to Destroy the Last Smallpox Virus“[2] проф. Дейвид Коплоу ни дава различни причини за важността на един вирус, особено на този на едрата шарка. Всички те в различна степен биха могли да се отнесат и до други подобни организми. Също така този дебат ни показва и колко е трудно всъщност да се дефинира важността на един вирус.

Самата болест практически изчезва от каталога на човешките заболявания: поради една зашеметяваща и решителна кампания на Световната здравна организация (СЗО) през 70-те години на миналия век никой не е получавал това смъртоносно увреждане в продължение на двадесет и пет години.

Остават обаче няколко проби от вируса на едрата шарка, които от СЗО решават да унищожат, но наред с това се поставя под въпрос правото на човек да решава съдбата на други организми. Не че не се е случвало досега да изчезват животински видове, но тук особеността е голяма, защото става въпрос за вирус. В първия момент надали някой би се застъпил за вирус, който е отнел стотици животи, но в следващия момент се оказва, че има други мнения. Това би бил първият път, в който човечеството съвсем осъзнато и преднамерено решава да изтрие от Земята друг жив организъм. Момент, в който човешката морална значимост е върховна. Ключово в историята на този вирус е, че хората така и не са намерили лек за него, но пък са успели да го преборят чрез ваксини и превантивни мерки. Дали щяха да искат да го унищожат, ако можеха да го лекуват, е друг въпрос.

Разбира се, останалите в някои лаборатории проби биха могли да се ползват за научни цели, като да се намерят по-добри ваксини и за други вируси например. Това са мотиви от чисто икономически, технологичен и антропоцентричен порядък. Друг интересен етап от историята е създаването на подобен вирус през 2017 в Канадска лаборатория. Защо да се притесняваме от унищожението на един вирус, след като можем да си създадем нов?

Говорейки за биоразнообразие, независимо дали сме на страната на един антропоцентрист или биоцентрист, се твърди, че „същества, различни от човешките, имат значение за изпълнението на върховния план на природата, за поддържането на здравословно екологично равновесие и че тези същества могат да играят роля при усъвършенстването на нашите представи за социална справедливост и морал. Следователно нечовешките актьори трябва да бъдат третирани с дължимото внимание, като, разбира се, трябва да им се припишат права“[3]. Представете си само как се предоставят права на вирус.

За Рене Декарт например животните не са достойни за философско съображение: те не са били „съзнателни“ в същия смисъл, в който са били хората, и като неодушевената машина не могат да притежават права.[4] По същия начин Имануел Кант и Джон Лок, които признават съзнанието на животните, все пак твърдят, че липсата на рационалност или самосъзнание ги лишава от достойнство; те биха могли да функционират само като „средства“ за насърчаване на човешките цели и следователно не могат да имат права.[5]

Джереми Бентъм изразява по-различно мнение, като фокусира вниманието си върху чувствителността, преведено като способност да се усеща болка, а не върху разума или върху способността да бъдат имитирани други човешки черти. За Бентъм „въпросът не е могат ли да разсъждават, нито могат ли да говорят, но могат ли да страдат?“. Въпросът пред нас е: можем ли да съотнесем прозренията на Бентъм дори и до отвратителни същества като вируса на едрата шарка? Дори и привърженици на идеята за правата на животните обаче са против признаването на такива на този вирус, който се смята за заплаха за другите форми на живот. Той е разглеждан като върховен пример за заплаха за биоразнообразието.

Кристофър Стоун казва, че за да искаме нещо да бъде част от нашето биоразнообразие, трябва да пресметнем цената, която ще трябва да платим, за да се случи това[6]. В случая на вируса на едрата шарка неговата естествена среда е човешкият организъм, което звучи абсурдно – никой не би предоставил организма си само и само за да живее вирусът[7]. Единственият начин за запазването му е да се съхранява в епруветка. При това изолирано и ненатурално положение обаче аргументът, че вирусите спомагат за биоразнообразието (най-вече генетичното), би бил невалиден, тъй като той няма да участва в кръговрата на природата.

Ако един вирус имаше права, какви биха били те? Дискусията в този момент става безнадеждно абстрактна, тъй като тези организми не биха могли да формулират предпочитания, да изразяват надеждите си или да приоритизират целите си, което е основно изискване, за да имаш „право“. Как човекът ще реши „какво би било в интерес“ на това същество, след като то не може да говори дори? Според проф. Дейвид Коплоу обаче минималният, първичен интерес на всеки един жив организъм е оцеляването на вида, избягването на пълно унищожение[8]. Според него всеки жив организъм се бори именно за това. Според Стоян Ставру „днес природата все повече се разглежда не само като общозначим за цялото човечество ресурс, но и като носител на самостоятелна стойност. Природата се утвърждава като надчовешка ценност – ценност сама за себе си, независимо от използването й за задоволяване на определни нужди на човека“[9].

Трябва да кажем, че дори и да искаме, не бихме могли да осигурим на вируса такива права. Ставру отбелязва, че признаването на права на природата е „меко казано, проблематично и противоречи на принципите на естествения подбор, както и на начина, по който функционират хранителните вериги в природните екосистеми. Става въпрос именно за борба за надмощие между отделните животински видове и едва след това – за сътрудничество. Предоставянето на ограничена защита на определени животински видове (чрез поставяне на въпроса за техните „права“) следва да се разглежда не толкова като криворазбрана проява на състрадание, колкото като еволюционен лукс на тотално доминиращия биологичен вид – Homo sapiens, търсещ спокойствие за собствената си съвест. Спокойствие в Мита за човешкото общество, което се съобразява с останалите живи биологични видове в природата“[10]. Следвайки тази линя на размишление, щом вирусът е попаднал в лапите на човека, значи не е достатъчно силен, за да оцелее.

Една друга гледна точка относно вирусите отново не е в тяхна полза. Какви са критериите нещо да бъде живо, как се дефинира животът? Много биолози не смятат, че вирусът попада в областта на „живите същества“. Не може да произвежда или консумира енергия, да се движи, да расте или да се възпроизвежда самостоятелно, без да нахлува в жива клетка и да узурпира вътрешните механизми на гостоприемника. Други казват, че той е минимален „жив организъм“, лежи „на прага на живота“ като „полужив“[11].

Относно нивата на съзнателност също има някои размишления в тази посока. Брайс Хюбнер твърди, че е малко вероятно вирусите да имат изчислителни и представителни (в смисъла на това какво може да си представи и помисли един вирус) способности, необходими за едно когнитивно състояние. Те са по-скоро „сложни биологични роботи“. Хюбнер се опитва да установи минималните условия за съзнателност. Той смята, че безгръбначните могат да притежават минимален ум по два начина. Първо, минимилната съзнателност може да се осъществи без езикови способности, така че минималните когнитивни състояния и процеси не трябва да бъдат вярвания или желания, каквито хората търсят, когато става въпрос за права или съзнателност. Второ, свидетелство за мислене при безгръбначните може би трябва да се търси не на индивидуално ниво, а на общностно – някои поведения са най-добре обяснени и разбрани, когато се гледат колективните умствени състояния и процеси. Дори и това заключение да може да бъде подкрепено, отбелязва Хюбнер, все още ще се сблъскваме с етически въпроси относно видовете умове, които могат да имат морален статус и да гарантират нашето състрадание[12].

Хората не възнамеряват да предоставят на тези живи същества права, защото, без да имат нервна система и дори метаболизъм, очевидно не могат да страдат или да са наясно със собственото си положение. Бихме били склонни да предоставим на съзнателните същества по-големи права в това отношение, защото, както хората, и те могат да имат страхове и надежди. Тук вече говорим за животни. На тях би ни било по-лесно да дадем права, но пак ще бъде проблематично. По-скоро хората се опитват в момента да дефинират моралното и легалното си задължение първо към животните.

Най-успешният вирус, както казва проф. Волфганг Йоклик, убил хиляди хора, е толкова специфичен, че би бил от огромна загуба за човечеството[13]. Макар и това да звучи парадоксално, хората биха искали, след като са уловили този вирус, да разберат как така той напълно сломява тяхната защита. Единственият проблем пред тях е, че не биха могли да го изпробват върху други хора по легален път. По-крайни представители на биоцентризма виждат голям проблем в нарастващата човешка популация и именно съществуването на подобни естествени вируси е тяхната надежда популацията да бъде намалена. Разбира се, това звучи ужасно и понякога конспиративно, но именно заради такива представители се смята, че биоцентризмът е теория, която е човеконенавистна, но то е ясно и от името – тя не е ориентирана към човека; ориентирана е към живота независимо от формата. Стига се по-далеч, като Мъри Букчин, критикувайки дълбинната екология (част от биоцентризма), я сравнява с „екобрутализма“ на Хитлер, който в името на „контрола на човешката популация“ изпраща милиони хора към лагерите на смъртта[14]. И това по повод и не само на действията и философията на организации като Earth first!, които придават на човечеството характеристиките и поведенията на ракообразни клетки.

Търсейки отговор назад в историята на вируса, се сблъскваме с интересни моменти, които противопоставят религията и философията, от една страна, и медицината и науката – от друга. Например много общества или племена от Африка до Индия са идентифицирали специални богове или богини, посветени на едрата шарка, на които се е гледало едновременно като на източник на шарката и като на неин антидот. Към тези божества са изпитвани както страх, така и любов, страхопочитание. За да не бъдат ядосани, много често хората в миналото (XVII в.) са отказвали да бъдат лекувани или ваксинирани (в смисъла на variolation[15]), защото са вярвали, че само божествата могат да ги освободят от болестта. Ритуалите и традициите, свързвани с тях, често са били пречка хората да бъдат лекувани от традиционната медицина. Тези истории показват, че болестите винаги са размътвали човешката психика и са изваждали наяве някои от най-проблематичните й мисли. Някои са възприемали едрата шарка като неизбежна характеристика на живота; някои я наричали посещение от боговете, наказание за нашите индивидуални или колективни грехове; други твърдели, че всякаква съпротива срещу вируса – различна от мощта на молитвата – би противоречала на всемогъщия план за човешкото съществуване[16]. (Такова виждане като цяло съществува и когато говорим за животните – не трябва да ги унищожаваме, защото това би било неуважение към създанията на Бог). Едно не особено изненадващо за онова време тълкуване на болестта, което в днешно време не е чак толкова разпространено.

Какво дава увереност на хората днес да унищожават видове, макар и вируси? Обещанията на технологиите и меко казано, самочувствието на човека. Чрез изящна манипулация на естествените геноми днес учените спокойно могат да модифицират организми, обединяващи характеристиките на субекти, които свободно никога не биха могли да се обединят: бактерии, които прочистват замърсени от разлив на тежки метали води; дървета, които растат по-високи, нуждаейки се от по-малко торове и инсектициди; овце, които произвеждат редки човешки хормони или цели органи за трансплантация в хората. Новите способности, новите наследствени черти, изцяло нови продуктови линии се разпространяват от лабораториите, обещавайки животоспасяващи и жизнено важни пробиви в селското стопанство, промишлеността, медицината.

Биотехнологиите ни дават възможност да побеждаваме бактерии и вируси, но същевременно самото човечество се превръща в безпрецедентна заплаха. Същите инструменти, които позволяват на лекарите бързо да идентифицират и лекуват нови заболявания, също могат да дадат възможност на армиите и терористите да разработват още по-ужасни болести и патогени. Както казва Ювал Харари, „епохата, в която човечеството стои безпомощно пред естествените епидемии, вероятно е свършила“[17].

Според Харари тази история ни поставя в началото на един нов сценарий. По време на всички тези години, независимо дали става въпрос за вирус или динозавър, живите организми са се развивали в съответствие с непроменените принципи на естествения подбор. Независимо от странните форми на живот, които са се получили, те са останали ограничени до органичното царство – всичко е било направено от органични съединения. Сега човечеството изглежда готово да замени естествения подбор с интелигентен дизайн и да разшири живота от органичното царство до неорганичното. Люк Фери потвърждава думите на Харари, като казва, че „напредъкът на науката може да доведе до възхитителни резултати, но и до ужасяващи последствия“[18]. С всеки осъществен напредък ние ще ставаме все по-отговорни. Това е „новата власт на човека над човека“ и над всичко останало. Стоим пред следните две опции: „от една страна, да искаме всичко да забраним, в един миг на паника, а от друга, всичко да разрешим, да насърчим една фантазия на всемогъщество, едновременно ултра либерална и технофилска, според която всичко, което е научно възможно, трябва да се осъществи“[19].

Като цяло от етична или философска гледна точка разследването за потенциалната полезност на този вирус за хората е далеч от края си. Не можем да поискаме други видове на планетата да „печелят“ правото си на съществуване, демонстрирайки полезността си за нашия технологичен напредък и като цяло за нашия живот.

Според Дейвид Коплоу този спор е за запазване на една жизнеспособна ДНК просто защото съществува и защото съществува в продължение на хилядолетия паралелно с човешката ДНК. Историята на вариолата е част от собствената ни история и унищожаването й ще ни направи по-бедни. Нашата планета се състои от огромно разнообразие от биологични възможности и еволюцията ни е показала, че някои видове задължително ще идват и ще си отиват, но за Коплоу преднамереното унищожаване е друг въпрос.[20]

В днешно време все още липсват закони и наръчници, които да ни напътстват във взимането на подобни решения. Нито правото, нито етиката на околната среда успяват да отговорят на тези въпроси еднозначно. Въпросът според мен остава по-скоро в нарастващото влияние на човека върху останалите видове и заобикалящата го среда, с което все повече се доказва неговото могъщество. Но могъществото ще е обосновано, ако човечеството успее да се самосъхрани, докато си играе на Господ.

Бележки под линия:

[20] Koplow, David. Deliberate Extinction. Whether to Destroy the Last Smallpox Virus. 2004.