(публикацията е първоначална версия на част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга първа", 2014, § 3, с. 82-95)
Защо е важен общественият дебат в биоетиката и биоправото?
Могат да бъдат посочени поне четири основните причини:
– биоетиката, а да не говорим за биоправото, е нова наука, от успеха на която зависи оцеляването ни като „биологичен“ (!) вид:
Не случайно при възникването на термина „биоетика“ тя е определена като наука за оцеляване на човека, като „мост към бъдещето“. Развиващата се наука подменя нашата биологична реалност с инженерен „хардуер“, подготвяйки почвата за т. нар. трансхуманизъм: човек, освободен от ограниченията на своето тяло – Следчовек (идеята за Свръхчовека на Ницше, но във вариант на След(пост)човек). Дали обаче човекът ще бъде човек след Човека? Биоетиката се опитва да отговори именно на този въпрос: как да опазим човека, такъв какъвто го разбираме, от науката и нейните представи за човека, такъв какъвто трябва да бъде.
От друга страна, предмет на биоетиката и биоправото са нови технологии, които не са съществували, не са били използвани достатъчно дълго, за да бъдат установени всичките им „странични ефекти“. Оказва се обаче, че тези ефекти могат да бъдат изключително опасни: например в областта на нанотехнологиите (т. нар. нанозамърсяване), при генетично модифицираните организми (опасността от появата на свръхплевели), с оглед развитието на синтетичната биология (създаване на „out of evolution“ организми, включително неконтролируеми изкуствени вируси и болестотворни свръхорганизми). Поради това една от най-важните задачи на биоетиката/биоправото е свързана с нейната превантивна функция: „картотекиране“ на конкретни казуси с неясни по произхода си неблагоприятни последици и прогнозиране на евентуалните вреди при възприемането на едно или друго биоправно разрешение (например какви ще бъдат последиците за традиционното семейство при допускане на трансексуалността като възможност за някои от съпрузите след като те вече имат свои деца с оглед на пола, който искат да променят).
В това отношение участието на максимален брой хора в биоетичните дискусии дава много по-големи шансове да бъдат отчетени възможно най-голям брой фактории гледни точки, за да се осъществи необходимата превенция.
Съществуващата неяснота относно „страничните ефекти“ на научните постижения обяснява защо често законодателят възприема подход на първоначална забрана на открита от науката възможност (трансплантация при донорство приживе, клониране, евтаназия). Едва ако впоследствие, с течение на времето тази възможност (технология) се докаже като полезна и бъде възприета като допустима от обществото, тя преминава през първоначално строг, но с течение на времето либерализиращ се правен режим на прилагане. Именно в тенденцията за постепенното либерализиране на правния режим на новите възможности, предлагани от науката, някои водещи философи и етици виждат най-голямата опасност: опасността човек да се подхлъзне по наклонената плоскост, която води до първоначално осъзнавани като неприемливи, но наложили се с времето разрешения.
В този смисъл консервативният подход е обоснован и наложил се в биоправото, но прилагането му не трябва да води до положение, при което заедно с водата „изхвърляме и бебето“. Науката няма свои собствени ценности, освен собственото си развитие (откриване на нови и неизвестни обстоятелства и възможности), което я прави, оставена сама на себе си, опасна за обществото (известният ефект „Франкенщайн“). Тя създава все по-мощни средства за въздействие, включително и върху биологичното битие на всеки един от нас, които могат да бъдат използвани както за постигането на обществено полезни, така и за причиняването на обществено опасни резултати. Ценностният контрол върху науката е отговорност не само на хуманитарните науки, но и на всеки един от нас. Биоетиката и биоправото са възникнали именно в отговор на тази нужда от ценностен (етичен и юридически) контрол върху нарастващата сила на науката. Участвайки в биоетични и биоправни дискусии ние всъщност допринасяме за осъществяването на въпросния ценностен (обществен) контрол върху науката и превръщаме дебатът във форма на самоконтрол (себеконтрол) за човечеството.
– практическа наука, отнасяща се до всеки биологичен аспект от нашето съществуване
Примерите от практиката са много: медицински интервенции, козметични услуги, импланти, телесни модификации, трансексуалност, решения в началото и в края на човешкия живот, правен статут на човешкия ембрион, асистирана репродукция, донорство, евтаназия. Раждането, болестта и смъртта, за добро или за лошо, са част от живота на всеки един от нас, а справянето с тези три основни събития в живота ни определя нашето себеусещане и самосъзнание.
В исторически план биоетиката е наука, която се движи от конкретни казуси: моторът на биоетичния и особено на биоправния дебат са именно конкретни проблеми възникнали в практиката – клониране на овца, успешна медицинска трансплантация, успешна ин витро фертилизация и пр.
Поради това е важно в биоетичните казуси да участват лица с индивидуален опит, сблъскали се със съответния биоетичен проблем.
– интердисциплинарна наука, изискваща познания в различни области не само на хуманитаристиката, но и технологичните науки
Именно интердисциплинарността е причината, поради която е необходима широка дискусия с участие на специалисти от различни области: философи, етици, лекари, юристи, инженери и пр.
Между биоетиката и биоправото обаче има една съществена разлика. Ако в биоетиката се търси „правилният“ отговор на поставяните въпроси (и тъй като разбиранията за правилно и неправилно в едно обявило се за либерално общество са „въпрос на избор“, „правилният“ отговор непрекъснато убягва), то в биоправото целта е да се даде категоричен и еднозначен, но „обществено приемлив“ (без да е задължително той да се приема за правилен от всички) отговор, а това изисква продължаващ дебат, който да извади проблемите наяве и да дискутира аргументите „за“ и „против“ предлаганите от биоетиката разрешения.
Днес развитието на отделните направления в съвременната наука е стигнало до такава дълбочина, че характерната за миналия век специализация на научните направления отново отстъпва на известния ни през Просвещението енциклопедизъм. Става въпрос обаче за един по-различен енциклопедизъм, наложен от нивото на развитие на самата наука, който вече е непостижим за отделния учен. Ето защо, енциклопедизмът се осигурява не от един единствен учен (индивидуално), а от интердисциплинарни екипи, които с общи усилия (като съучастие) търсят сумарния отговор на възникващите въпроси. От гледна точка на специализацията на науката отговорът на биоетичния въпрос е „раздробен“, тъй като частите му се събират понякога от коренно различни науки. Така например в биороботиката се използват както инженерни знания, така и постиженията на еволюционната биология, физиологията, химията, психологията, лингвистиката и пр. и пр. В природата не съществува разграничение между атомна физика, органична химия и биология. След като науката вече иска да създава своя собствена природа (ГМО, синтетична биология, интелигентни агенти), тя се нуждае от същия холистичен подход. От същия холистичен подход се нуждае и дебатът относно границите на този стремеж на науката!
– мултикултурална наука, различаваща се при различните общества и култури
Биоетичният дебат е „собствен“ за всяко общество, специфичен и различен за него. В този смисъл проведения в други държави и общества дебат е полезен, но не може да замести „националния“ дебат по биоетика и биоправо. Въпросът за властта върху човешкото тяло са били в основата на всяка култура (раждането, инициация, погребването са все културно натоварени биологични събития, свързани с въздействия върху човешкото тяло), която търси и намира своята идентичност включително чрез предоставяните от нея отговори (позволения, правила и забрани) относно властта на своите членове върху техните тела.
Притежаваме ли тялото си?
Човешкото тяло като фокусът на съвременната популярна култура
Ние сме обсебени от собственото си тяло и от телата на другите. Индустрията за създаване и поддържане на съвършеното тяло (козметика, хирургия, фитнес, мода и пр. и пр.) е една от най-мощните в световен мащаб. Тялото е свръхпублична „вещ“, която е едновременно естетизирана и обругавана, манипуларина и превъзнасяна. Достатъчно е да включим телевизора, за да бъдем залети с „тела“ – хубави тела, странни тела, грозни тела, голи тела …
В същото време обаче човешкото тяло е табу, с което всеки един от нас свързва определени консервативни схващания (какво можем и какво не можем да правим с тялото си), най-често с културен и религиозен произход. Става въпрос за интимния живот на всеки един от нас, който по правило трудно споделяме с другите или ако го споделяме, не желаем да разкриваме проблемните му страни. А именно там възникват биоетичните въпроси.
Променящата се концепция за човешкото тяло
– тялото като идентичност („аз“): ние сме нашето тяло, поради което няма как да го притежаваме.
Ние „притежаваме“ тялото си (себе си) точно толкова, колкото и то ни „притежава“. От тази концепция се изхожда при уредбата на посегателствата спрямо личността: всички посегателства спрямо тялото са посегателства спрямо личността (убийство, телесни повреди, изнасилване и пр.) Всеки опит да отделим тялото от личността всъщност е посегателство спрямо личността, тъй като тя е тялото. В отнемането на тялото от личността се вижда първата крачка към неговото отчуждаване и подчиняването му на правила, различни от тези, важащи за личността.
В този смисъл с развитието на медицинските технологии специфични въпроси поставят телесните импланти и предлаганата чрез тях възможност за технологично „разширяване“ на биологичното тяло. В нашето тяло все по-често ще се срещат инженерни приспособления, заместващи или подобряващи биологични функции. Човекът-киборг слива биологичното с технологичното и поставя нови граници на личността. Част от нашата телесност вече са и изкуствено създадени импланти. И след като ние сме идентични със своето тяло, то ние сме идентични и с частично „подмененото“ си тяло. И тъй като в твърдението „Ние сме нашите импланти“ се съдържа нещо твърде обезпокояващо, концепцията за тялото като идентичност е принудена да отстъпи пред подменената от науката представа за тялото като биологична машина – машина, която можем да използваме „наготово“ (така, както е предопределена от нашите гени и начин на живот), или да подобрим и усъвършенстваме в резултат на прецизен инженерен сервиз (да живее науката!);
– тялото като притежание (вещ): ние сме нещо повече от нашето тяло – притежаваме духовна и материална „част“ (дуалистичен възглед за човека), като определящо е не толкова тялото (материалната ни „част“), колкото личността (духовната ни „част“). Нещо повече, тялото е уязвимо, крехко и проблемно (боледува, умира, злепоставя ни), за разлика от несломимият човешки дух. Поради това на науката негласно е възложена задачата да ни „избави“ от нашето тяло, като предложи по-добра „материална част“ – изкуствена генетика и технотелесност, които можем бързо да възстановяваме и заменяме, без това да се отразява върху целостта и идентичността на нашата личност. До тогава обаче – до решаването на този „биологичен проблем с тялото“, ние оставаме собственици на последното, правно легитимирани да се разпореждаме с него.
От друга страна, обаче, човешкото тяло е неделимо. Липсва конкретен орган, с който да идентифицираме тялото и себе си. Развитието на науката направи възможна дори подмяната на естественото сърце с изкуствен апарат без пулс (друг е въпросът доколко това представлява самоусъвършенстване на човека или подмяна на човешкото). Тялото е неделима, макар и динамична, биологична, а при използването на импланти – и технологична цялост. Всичко, което „влезе“ в тялото става „тяло“. Единствено когато „излезе“ (бъде отделено,“взето“ от тялото), то се превръща в орган, тъкан или клетка от човешко тяло, които обаче са различни от това тяло (те вече не са това тяло). Спрямо тях се прилагат специални правила, които по правило на „важат“ за човешкото тяло. Именно по отношение на отделените/взетите от човешкото тяло органи, тъкани и клетки се поставя въпросът за тяхното притежание, а от там и за притежанието на човешкото тяло.
Ние като личност притежаваме себе си като тяло. От тук и претенцията да се разпореждаме с тялото – това тяло е наше и може да правим с него каквото си искаме. Ние като пациенти („духовната ни част“) даваме съгласие за въздействие, за осъществяването на определена медицинска интервенция спрямо нашето тяло („материална част“).
Законодателната защита включва признаването на телесна неприкосновеност (като отрицание на чуждо въздействие: никой не може да посяга на тялото ни, освен с наше изрично съгласие, позволение) и телесна свобода (като възможност за положително въздействие върху собственото ни тяло: възможност за извършване на телесни модификации, смяна на пола, себенараняване, самоубийство и пр.). Както телесната неприкосновеност, така и телесната свобода не са абсолютни и могат да бъдат ограничени от закона: забрана на публичната голота, забрана на участието на трети лица при извършването на разпоредителни действия с човешкото тяло (доброволно здравно представителство при изразяване на съгласие за лечение, нанасяне на телесна повреда по искане на „пострадалия“, асистирано самоубийство), забрана за послесмъртно разпореждане с човешкото тяло (императивно изискване за погребение и изчерпателно установени способите за погребване, без възможност да „завещаем“ тялото си на определена организация, например за превръщането му в пластинат, или да предпочетем крионизация, вместо погребение: замразяване на тялото непосредствено след установяване на смъртта с цел осигуряване на време, през което науката да намери начин за съживяването му).
Що се касае до послесмъртното разпореждане с човешко тяло прави впечатление, че законодателят е ограничил строго телесната свобода. Освен че е приел липсата на волеизявление като съгласие на лицето от тялото му след настъпването на смъртта да бъдат взети органи, тъкани и клетки за целите на трансплантацията, както и за медицински, образователни и научни цели, то е ограничил и всякакви възможности самото лице приживе да определи начина, по който ще се третира тялото му след смъртта. Така например са напълно недопустими разпореждания, с които лицето иска определени части от тялото му да бъдат предоставени на точно определени реципиенти (вкл. при т. н. евтаназийно донорство), да бъде третирано по някакъв специфичен начин (например да бъде погребано в морето по начин, при който да служи за образуване на корали – т. нар. рифови погребения и пр.). Оказва се, че макар и законът да признава правото на човека да се разпорежда със своя живот (самоубийството не е забранено от закона), той му отнема правото да се разпорежда послесмъртно със своето тяло (единствените възможности се изчерпват с трупно донорство и погребване чрез заравяне или чрез изгаряне).
– тялото като потребление (продукт): ние не просто притежаваме нашето тяло, но и то ни принадлежи по начин, който позволява да печелим от него.
Ние предлагаме и продаваме тялото си. След като човешкото тяло е мое притежание и очевидно има определена стойност за другите хора, защо да не го превърна в част от гражданския оборот и да не реализирам тази негова стойност? Това е въпрос, стоящ в началото на наклонената плоскост, за която споменах по-горе. От него започва верига от последователно поставяни въпроси: Защо да не продам кръвта си (която е моя!)? Защо да не продам бъбрека си (който също е мой!)? Защо да не продам репродуктивните си клетки (те са мои!)? Защо да не отдам под наем срещу заплащане утробата си (заместващо майчинство)? Защо да не заема тялото си като сексуална услуга срещу заплащане (проституция, сураготен партньор)? Защо да не продам живота си (платено евтаназийно донорство), за да може да живее добре семейството ми? Защо да не продам трупа си (след като това няма да съм аз)?
Тук задачата на правото е най-трудна. Тя е свързана с необходимостта да се предотврати превръщането на тялото в стока, което би накърнило човешкото достойнства и би създало предпоставка за биологична зависимост на личността. Търсейки баланс, правото се връща към първата концепция за човешкото тяло като идентичност: ние сме въплътени правни субекти – личността може да съществува единствено като личност (все още!?). Следователно това, което правим на тялото, правим го и на личността. Всяко въздействие върху тялото следва да се преценява и като въздействие върху личността. И ако подобно въздействие не отговаря на обществено приемливото отношение към човешката личност като висша социална ценност, то не следва да бъде допускано и по отношение на човешкото тяло. Дори и да става въпрос за две „части“, те не могат да бъдат отделени по начин, при който едната да бъде продукт, а другата ценност. Ето защо всички „платени“ разпореждания с човешкото тяло се разглеждат от закона като форми на експлоатация, при които държавната репресия се насочва срещу лицата, подпомагащи тези дейности (сутеньори, трафиканти на хора, посредници при донорство и заместващо майчинство и пр.).
Българският законодател също не позволява възмездни сделки с човешки органи, тъкани и клетки (забранени са и всякакви реклами, обяви и пр. Касаещи предоставянето на човешки органи, тъкани и клетки), а внесеният законопроект за заместващото майчинство изключва забранява извършването му срещу заплащане. Изкушението обаче не е малко и особено в по-бедни държави тялото е последният останал на човека ресурс, с който той се опитва да осигури прехрана на себе си и на своето семейство. И въпреки гръмко обявените добри намерения на представителите на западните общества да премахнат продажбата на бъбреци в Пакистан, в тях се съдържа и голяма доза лицемерие, тъй като забраната на платеното донорство само по себе си не предлага алтернатива за оцеляване, а отнема единствено съществуващата за въпросните хора. Платеното донорство не е престъпление, а е симптом, при който самоувреждането и самоунищожението са се превърнали в единствена алтернатива за оцеляване…
Либерален и етатистки (етатичен) модел
Ограниченията на възможността свободно да се разпореждаме с нашето тяло, са свързани с етатичния модел, който се противопоставя на либералния модел при уреждането на властта на човека върху неговото тяло. Именно либералният модел съчетава по различен начин и в зависимост от конкретния контекст трите концепции за човешкото тяло (като идентичност, като притежание и като потребление). Той изхожда от принципното допускане, че човек разполага със себе си, с тялото си („Ние сме свободни тела!“), поради което всяко ограничение следва да бъде аргументирано и обосновано с оглед защитата на конкретен публичен (обществен) интерес.
Етатисткият (етатичният) модел тръгва от другаде. Според него човешкото тяло и човешкият живот са специфичен ресурс на държавата, чийто гражданин е лицето. Властта на човека върху неговото тяло е ограничена от суверенитета на държавата. Държавата разполага с нашите тела, което проличава твърде ясно в извънредни ситуации, например – при обявяването на война и при необходимостта от осъществяването на военни действия. Гражданите на държавата от мъжки пол не просто могат да жертват живота си, но нещо повече – те са длъжни да сторят това, защитавайки своята държава (родината). Основанието на това задължение за саможертва е обстоятелството, че съществуването на цялото общество (държавата), част от което е и задълженото лице, е поставено под въпрос. Предполага се, че публичният интерес от съхраняването на това общество доминира над частния интерес от запазване на живота и личната неприкосновеност на собственото тяло. Предвид утвърждаващия се като водещ модел в съвременните западни общества либерализъм включително и в България бяха направени и съответните промени във военното законодателство, премахващи наборната военна служба и утвърждаващи принципа на платената армия. По този начин животът, а от там косвено и човешкото тяло, от държавен ресурс (наборен войник) се превърна в продукт, който може да бъде предложен на държавата и рискуван срещу съответно заплащане (наемник).
Към настоящия момент водещ е либералният модел, а етатичният се използва като своеобразна корекция (въвеждани ограничения), търсещи баланс между абсолютната власт на човека върху неговото тяло и обвързаността на това „тяло“ с обществото, в което живее неговия „притежател“. Именно откриването на този баланс е една от основните задачи и отговорности на дебата по биоетика и биоправо.
По-подробно за често вещноправните въпроси относно човешкото тяло като възможен обект на правоотношения вж. монографията "Човешкото тяло като предмет на вещни права", София, ИК Сиби, 2008, 216 с.
Пълната дискусия по темата може да проследите тук:
Интервю на Стоян Ставру по темата може да чуете тук.
