Заплащане на чужди местни данъци и такси във връзка с недвижим имот

Правна същност и гражданскоправен ред за възстановяване

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Това е т. нар. данък-сгради, платим от данъчно задълженото лице в полза на общинския бюджет.

Съгласно чл. 62 ЗМДТ за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места, се събира такса битови отпадъци. Това е т. нар. такса смет, платима от данъчно задълженото лице в полза на общинския бюджет.

Не е нужно да бъде правен по-пълен преглед на уредбата на тези публични общински вземания, за да стане ясно, че същите представляват своеобразни „тегоби“¹, дължими периодично, тежащи върху собственика или ползвателя на недвижимия имот, и съпътстващи притежаването или ползването на същия².

На практика често се случва за определен период от време или еднократно данък или такса за даден недвижим имот да бъде заплатен от лице, което не е данъчно зъдължено за същите, т.е. трето на дълга лице да го заплати в полза на общината. Настоящият материал разглежда някои от типичните случаи на подобна хипотеза, както и гражданскоправният ред на това трето за дълга лице за възстановяване на недължимо платените от него суми.

 

ПЛАЩАНЕ НА МЕСТЕН ДАНЪК ИЛИ ТАКСА ОТ СЪСОБСТВЕНИК

 

Може би най-често срещаният случай, а и най-изясненият в теорията и практиката, е заплащането на данък сгради и такса смет от сънаследник или съсобственик. Безспорно е³, че така заплатените от сънаследника или съсобственика местните данъци и такси подлежат на възстановяване от останалите сънаследници или съсобственици съобразно припадащите им се части в наследството или съсобствеността. Безспорно е също така и правното основание за тази претенция – чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността /ЗС/, който постановява, че всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съобразно с часта си⁴. Безспорен е и редът, по който същата, в отсъствие на доброволно изпълнение от останалите съобственици или сънаследници, се реализира по съдебен ред. Платилият съсобственик или сънаследник може да предяви било самостоятелен иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, било да предяви претенция по сметки във втората фаза на съдебната делба на основание чл. 346 от Гражданския процесуален кодекс. Изяснено е, че претенцията за възстановяване на платените данъци и такси, като всяка друга претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС, подлежи на изсрочване с общата петгодишна давност, която тече от момента на правенето на разноската⁵.

Няма никакво съмнение, че изразът на чл. 30, ал. 3 ЗС „…тежестите на общата вещ“ е достатъчно широк, за да обхване както необходимите за запазването на вещта разноски, така и налагащите се във връзка със съществуването й задължения.

 

ПЛАЩАНЕ НА МЕСТЕН ДАНЪК ИЛИ ТАКСА ОТ ВЛАДЕЛЕЦ НА ИМОТА

 

По-сложен случай е този, при който данъкът или таксата е платена от владелец на един недвижим имот, независимо от това дали същият е бил добросъвестен или недобросъвестен по см. на чл. 70 и сл. ЗС.

В такъв случай, ако срещу владелеца бъде предявен иск за собственост по чл. 108 ЗС, често на практика вледелецът ответник освен за подобренията, които е правил в имота, прави възражение за право на задържане на имота до възстановяване на заплатените данъци и такси във връзка с имота, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС или чл. 73, ал. 2 ЗС.

Може ли обаче владелецът да упражни право на задържане за тези заплатени данъци и такси? Могат ли платените местни данъци и такси за имота да представляват „необходими разноски“ по см. на ЗС?

В практиката се срещат случаи, в които подобно възражение за право на задържане е допускано за разглеждане и уважавано, без обаче да са излагани аргументи за допустимостта му⁶.

 

Платените местни данъци и такси за имота представляват ли необходими разноски по см. на ЗС

Според мен единственият аргумент, който може да се намери в подкрепа на тезата, че платените данък сгради и такса смет за един недвижим имот представляват „необходими разноски“ по см. на чл. 72, ал. 2 ЗС, е, че при неплащане на тези публичноправни задължения стойността на имота намалява. Така при опит за сключване на прехвърлителна сделка с имота ако не са заплатени публичните задължения по чл. 264, ал. 1 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, нотариусът ще откаже изповядването на сделката. Под страх от относителна недействителност⁷ на сделката, за да бъде изповядана тя, преди това следва да са погасени тези публични задължения, измежду които и данък сгради.

Този аргумент обаче според мен не може да докаже тезата, че платените местни данъци и такси представляват „необходими разноски“ по см. на ЗС.

Преди всичко, без тях имотът не би погинал, нито би се повредил физически. Цялата уредба на отношенията между собственика и владелеца цели да уреди отношенията, възникнали по повод неоснователното обогатяване, което би се получило ако собственикът при ревандикацията задържи имота, заедно с подобренията, направени от владелеца, и без да обезщети последния за необходимите разноски, направени от същия за запазване на вещта. Касае се все за разноски /било необходими, било полезни/, които са направени с цел физическото съхраняване или подобравяне на вещта като материален обект.

В доктрината се поддържа обратното становище⁸, а именно, че платеният от владелеца данък сгради е необходима разноска по см. на чл. 72-74 ЗС. Тезата е аргументирана с довода, че „Понятието за субстанцията и функцията не бива да се схваща ограничено, за да не останат вън от обсега някои необходими разноски. Не само грижата за физическата субстанция и чисто физическото функциониране на вещта могат да изчерпят предметното съдържание на понятието.“. В подкрепа на становището обаче не са цитирани литературни източници или съдебна практика. Напротив, изразените в доктрината становища за същността на необходимите разноски касаят само физическото съхраняване на вещта⁹. От друга страна, не трябва да се забравя, че правилата на чл. 72-74 ЗС са особени и са създадени специално в полза на владелците на недвижими имоти за обезпечаване на строго определени техни вземания. Недопустимо е привилегированият режим на тези вземания /например обстоятелството, че не тече давност за вземанията за подобрения и необходими разноски докато владението на владелеца не бъде смутено или прекратено/ да бъде разпростиран и върху други вземания, каквото е вземането за възстановяване на погрешно платените чужди данъци и такси.

Горното ме кара да смятам, че действително плащането на чужд местен данък или такса относно недвижим имот не представлява необходима или полезна разноска по см. на чл. 72-74 ЗС.

Плащането на чужд данък или такса за имота действително води до обедняване на платилия ги владелец и до обогатяване /посредством спестяването на този разход/ на собственика на вещта. Създалото се между двамата правоотношение също както правоотношението, възникнало по повод извършени подобрения и направени необходими разноски по см. на ЗС, е такова на неоснователно обогатяване, при което в тежест на собственика възниква задължение на извърши имуществено уравняване, като възстанови на владелеца платените данъци и такси, заедно със законната лихва за забава. Само че това правоотношение не е регулирано от специалните състави на неоснователно обогатяване, предвидени в чл. 72-74 ЗС¹⁰. Вместо това, следва да бъде уредено от общите правила на неоснователното обогатяване, предвидени в ЗЗД.

 

Изводи от горното

– недопустимо в исково производство с правно основание чл. 108 ЗС е възражението за право на задържане на ответника владелец до възстановяване на сумата на платени от него местни данъци и такси за имота. То не би могло да обоснове условното осъждане на ответника владелец да предаде владението върху вещта след заплащането на сумата на платените данъци и такси.

– цялостният особен режим на удовлетворяване на вземането за разноски и подобрения на чл. 72-74 ЗС е неприложим за вземането за възстановяване на платени чужди местни данъци и такси.

– владелецът може да претендира платените чужди местни данъци и такси само с нарочен иск – било в процеса по предявения срещу него иск за собственост /с насрещен иск, предявен при условията на чл. 211 ГПК/ или в отделно исково производство.

– дори когато е предявил вземането си с насрещен иск ответникът владелец не би могъл за постигне отхвърлянето на исковата претенция по чл. 108 ЗС, нито да обуслови изпълнението на задължението си да върне имота на ищеца собственник до заплащане на платените данъци или такси. Това е така, защото естеството на претенцията му /парично вземане за погрешно платени чужди данъци или такси/ не обуславя, при липсата на изрична норма в закона, отхвърлянето на ищцовата претенция /за предаване на владението върху недвижим имот/.

Ако въпреки това съдът е допуснал възражението за право на задържане до удовлетворяване на вземането за платени чужди данъци или такси за имота, безразлично дали по същество го е намерил за основателно или не, постановеното решение на съда ще бъде опорочено¹¹.

 

ИСК ЗА НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ

 

Плащането на чужд публичен дълг за недвижим имот поражда отношения на неоснователно обогатяване между платилия погрешно чуждия дълг /солвенса/ и лицето, чиито дълг е погасен /данъчния длъжник/. Тези отношения възникват поради уреденият в нашето право принцип на забрана за неоснователното обогатяване, според който всяко разместване на правни блага следва да бъде правно оправдано, посредством преди това съществуващо признато от правото основание за това разместване¹².

Нарушаването на този принцип създава задължение за възстановяване на предишното състояние и премахване на противоправно създеното ново. В закона са уредени редица състави на такива задължения съобразно особеностите на конкретната хипотеза на неоснователно имущественно разместване.

Общият състав на неоснователно обогатяване е уреден в чл. 59 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ – т.нар. actio de in rem verso.

Дали обаче обсъжданото в настоящия материал задължение от неоснователно обогатяване обаче подлежи на ликвидиране с иска по чл. 59 ЗЗД? Известно е, че същият е субсидиарен и е приложим само ако не е налице друг иск, с който обеднелият да се защити¹³. Налице ли е такъв иск в случая?

 

Condictio indebiti

Главният заподозрян е искът по чл. 56 ЗЗД – condictio indebiti¹⁴, съгласно който изпълнилият поради грешка чуждо задължение /солвенсът/, може да иска връщане от кредитора освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или обезпеченията за задължението, в който случай солвенсът се суброгира в правата на кредитора срещу длъжника.

Предпоставките за уважаване на подобен иск са добре изследвани в теорията, поради което не се налага тук да се изследват по-подробно. Трябва само да се отбележи, че на практика при плащането на чуждо публично задължение, каквато е нашата хипотеза, е невъзможно и безсмислено да се говори за случай, в който кредиторът /общинската хазна/ добросъвестно се е лишил от документа за дълга /данъчният дълг възниква не от договор, а от закона/ или добросъвестно е вдигнал обезпеченията върху задължението, поради което на практика е невъзможна суброгация на солвенса в правата на общината срещу длъжника¹⁵.

По тази причина сме изправени в първата хипотеза, която визира чл. 56 ЗЗД, при която имаме на практика даване на нещо без основание, т.е. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тази искова претенция подлежи на изсрочване с общата петгодишна давност, която тече от момента на изискуемостта на задължение за възстановяване на положението преди неоснователното имуществено разместване, а именно: от момента на получаването на сумата за данък или такса от общината¹⁶. Същата искова претенция обаче е между солвенса и общината за връщане на погрешно платени чужди публични задължения. Подобен иск за връщане на недължимо платено публично задължение е неподведомствен на гражданския съд¹⁷. Платилият може да търси заплатените суми от общината само по административен ред чрез отправяне на искане до общината за връщане на погрешно платените чужди задължения, а евентуалното обжалване е пред административните съдилища. Съмнително е при липсата на изричен текст дали подобно искане би било уважено.

 

Аctio de in rem verso

По тази причина смятам, че именно искът по чл. 59 ЗЗД е на разположение на погрешно платилия срещу истинския длъжник за данък сгради и такса смет. Същият цели да премахне обедняването на солвенса и обогатяването на истинския длъжник /под формата на спестени разноски¹⁸/ посредством предоставянето на пряк иск на първия срещу втория. Исковата претенция възниква в момента на плащането на данъка или таксата и се изсрочва с общия давностен срок, който тече от същия момент.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Надявам се настоящият поглед върху същността на задължението, възникнало при плащане на чуждо задължение за местен данък или такса във връзка с недвижим имот, както и върху гражданскоправният ред за възстановяване на погрешно платените суми, да бъзе от полза и да предизвика дискусия по изследвания проблем.

 

Бележки под линия:

 

1 Терминът е условен. Нямам предвид наличието на вещна тежест /Reallast/.

2 За разлика например от данъка при придобиване по дарение или по възмезден начин на имущества по чл. 44 ЗМДТ.

3 Цончев, Кр. Съдебна делба. 2 изд. С., Наука и изкуство, 1985, с. 160.

4 Венедиков, П. Съсобственост. Правни въпроси. 3 изд. С., ИК „Петко Венедиков“, 2000, 26-27.

5 Решение № 1954 от 09.07.2009 г. по гр.д. № 2331/2008 г., Пловдивски районен съд, VI състав.

6 Така с решение от 25.04.2006 г. по гр.д. № 6520/2000 г., Софийският районен съд, 40 състав, приема, че заплатените местни данъци и такси от добросъвестния владелец представляват „необходими разноски“ във връзка с имота, поради което е допуснато и уважено възражение за право на задържане върху имота до възстановяването на недължимо платените данъци и такси в полза на владелеца. Решението е отменено с решение от 20.07.2011 г. по гр.д. № 2355/2006 г., на Софийския градски съд, II-B състав.

7 Вж. Ставру, Ст. Данъчните задължения на прехвърлителя като особена тежест върху имота. – Собственост и право, 2009, № 8, 57-60.

8 Вж. Цончев, Кр. Подобренията. С., Софи-Р, 2001, с. 203.

9 Вж. Таджер, В. Владение. 3 изд. С., Софи-Р, 2001, 253-254, 259-260; Венедиков, П. Система на българското вещно право. 3 прераб. и доп. изд. С., 7М График, 1990 [1947], 173-179.

10 За тези специални състави на неоснователно обогатяване на собственика от действия на владелеца вж. Венедиков, П. Съсобственост, 43-47; Конов, Тр. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – Във: Събрани съчинения. С., Сиела, 2010, 423-432; Цончев, Кр. Подобренията, passim; Петров, Вл., М. Марков. Вещно право. Помагало. 5 прераб. и доп. изд. С., Сиби, 2009, 51-56.

11 Но какъв е порокът на решението? Според мен същото се явява неправилно и следва в тази си част да се отмени, а възражението за право на задържане да се остави без уважение. За ответника остава възможността да заяви в отделно исково производство претенцията си за възстановяване на сумата на платените от него местни данъци и такси. Би могло да се мисли и друго. При положение, че по възражението за право на задържане за подобренията и необходимите разноски се формира сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/ и при положение също така, че релевирането под формата на възражение на претенцията за право на задържане до възстановяване на заплатени местни данъци и такси е процесуално недопустимо, тъй като те всъщност не са необходими разноски по см. на чл. 72-74 ЗС, то може да се мисли, че ако първоинстанционният съд все пак е допуснал такова възражение /независимо дали го е признал за основателно или не/, то решението му няма да е неправилно, а недопустимо и ще подлежи на обезсилване.

12 Вж. Марков, М. Облигационно право. Помагало. 7 изд. С., Сиби, 2011, с. 380.

13 В практиката за съжаление това правило често се нарушава и и в много от случаи искови претенции за неоснователно обогатяване се квалифицират погрешно като такава по чл. 59 ЗЗД.

14 За този иск вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-133. 2 изд. С., печ. „Херман Поле & С-ие“, 1926, 117-126; Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3 изд. С., Университетска печатница, 1943, 589-594; Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Част втора. 2 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1958, 589-591.

15 Друг е въпросът, че подобна суброгация на едно частно лице в правата на общината по публично нейно задължение е теоретически невъзможна.

16 Вж. ПП № 1/1979 г., ВС, цит. по Постановления и тълкувателни решения по граждански дела (1953-2009). Съставителство и бележки Л. Велинов и д-р Борислав Найденов. Книга първа. С., Фенея, 2009, с. 172 и сл.

17 Вж. Стоянов, П. Връщането на надвзети и недължимо платени данъци. – ГСУЮФ, т. XXXVIII, 1942/1943, passim; Костов, М. Подведомственост на спорове за недължимо платени данъци, такси, глоби и други подобни държавни вземания. – Социалистическо право, 1981, № 12, 3-14.

18 Очевидно погрешно е тезата, застъпена в решение № 265 от 27.11.2009 г. по гр.д. № 420/2009 г., Севлиевски районен съд, в което се приема, че не се дължи връщане на платените чужди данък сгради и такса битови отпадъци, защото неоснователно обогатяване е налице само тогава, когато обогатяването реално е настъпило, т. е. когато в патримониума на обогатилия се за чужда сметка е влязло някакво имущество. В нашето право спестените разноски за чужда сметка също могат да представляват форма на неоснователно обогатяване.