Договорът за спогодба. Материалноправни, процесуалноправни и сравнителноправни аспекти

Автор: ЯСЕН НИКОЛОВ

ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски”

Уредбата на договора за спогодба, в едно от значенията си, се намира в чл. 365– 367 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Същевременно в правната литература¹ се отбелязва, че терминът „спогодба” се използва и като понятие на международното право. Освен това тя означава и постигнатото между страните споразумение в процедурата по медиация.²

Настоящето изложение обаче има за задача да се съсредоточи предимно върху първото значение, а именно като институт на българското облигационно право, уреден в ЗЗД. В този смисъл законът го определя като договор, чрез който страните прекратяват един съществуващ спор³ или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Това указва на два факта: първият – че спорното положение може да е бъдещо, а вторият – че спорът може да се урежда със спогодба и когато е настоящ, включително след като е внесен за разглеждане от съд или арбитраж. Съдебната спогодба, от своя страна, се определя в литературата като потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със сила на пресъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на делото в рамките на постигнатото съглашение.

 

• Видове

Едно от основните деления на спогодбата е в зависимост от това дали договорът се потвърждава от съда или не, а именно – извънсъдебна (извънарбитражна) и съдебна (арбитражна). Затова втората основна задача на настоящата статия е да разгледа тъкмо института на съдебната спогодба, като се обърне специално внимание на спогодбата, постигната в производството по делба. Решението да бъдат разгледани съдебната и извънсъдебната спогодба заедно е продиктувано от факта, че – както ще се види по-нататък, първият елемент на фактическия състав на съдебната спогодба е споразумението на страните, носещо белезите тъкмо на договора за спогодба по смисъла на чл. 365–367 ЗЗД. С други думи, изследването на съдебната спогодба предполага знание за гражданскоправния договор.

В правната литература обект на внимание е предимно съдебната спогодба. Все пак има голяма близост между последната – от една страна, и извънсъдебната – от друга, както ще бъде установено в хода на изложението. На първо място – в съдебната практика и в правната литература е почти общоприето, че и двете отговарят на характеристиката на двустранен договор.⁴ В този смисъл те могат да бъдат развалени поради неизпълнение на поетите с тях задължения. Съществува обаче и друго разбиране, намерило място в правната литература и в някои съдебни решения, а именно – че договорът за спогодба е един многостранен договор⁵, и ако то бъде възприето, означава да се отрече и възможността договорът да бъде развален поради неизпълнение (чл. 87-88 ЗЗД). Двете позиции не си противоречат, а се допълват, тъй като договорът за спогодба в определени случаи действително може да има многостранен характер.

Някои автори разглеждат като трета категория и т. нар следсъдебна или постсъдебна спогодба, при която страните по нея са недоволни от решението на съда и правният спор помежду им продължава да е налице.⁶ Приема се, че тогава те биха могли да се възползват от договорната свобода и да преуредят спорните правоотношения между тях, доколкото не излизат извън границите на закона и на добрите нрави (чл. 9 ЗЗД). Това мнение следва да бъде коригирано. Вярно е, че страните винаги могат да преуредят съществуващите помежду им правни отношения по всяко време. Но е неточно да се твърди, че правният спор между тях продължава да съществува и след влизането в сила на съдебното решение. Ролята на силата на пресъдено нещо е тъкмо да направи спорното безспорно и да замени състоянието на правен спор с такова на правен мир. В тази връзка трябва да се постави въпросът и дали договорът за следсъдебна спогодба няма да бъде нищожен поради липса на правен спор, който вече е решен със сила на пресъдено нещо.⁷ Както правилно се посочва в литературата, една от важните последици на съдебната спогодба е породеното взаимно задължение на страните да не подновяват правния спор, а да се съобразяват в бъдеще с установеното в спогодбата правно положение.⁸ От друга страна, следсъдебната спогодба се разглежда в сравнително-правен аспект като подвид на извънсъдебните спогодби (out–of–court settlements), но в различна от посочената от цитирания автор конотация, а именно в хипотезата, когато съдебният процес се прекратява още преди да има потвърждаване на спогодбата от съда, за да могат страните да уредят отношенията си извънсъдебно.⁹

 

• Елементи на договора. Предмет.

Предпоставка за изясняване същността на спогодбата е знанието относно правния спор. Той може да се определи като обективно проявено в действителността несъвпадане на правните твърдения на насрещните субекти по едно правоотношение, проявяващо се като неоснователно оспорване на право, което съществува, или като неоснователно претендиране на право, което не съществува.¹⁰ Някои автори определят спора като ситуация, при която е налице разминаване в твърденията и позициите на две или повече лица, а правен е всеки спор за права.¹¹

В литературата съществуват две виждания за предмета на договора за спогодба. Според първото предмет на договора са отстъпките, които представляват пълен или частичен отказ от спорни права или поемане на задължения.¹² Според другото разбиране предметът на договора за спогодба е или един съществуващ, или възможен, бъдещ спор.¹³ Второто разбиране следва да бъде споделено. Предметът на всяко гражданско правоотношение е онова, към което се стремят страните по него.¹⁴ Именно тяхното желание да изгладят противоречията помежду си – да разрешат един настоящ или да предотвратят един бъдещ спор, е правната промяна, която те желаят. Взаимните отстъпки, които правят те, са средството или „цената“ за постигането на крайната цел – избягването на негативните последици на един наличен или евентуален спор.¹⁵ Всъщност отстъпките не представляват отказ от права, а отказ от първоначални твърдения, които се правят, за да се достигне до общоприемливо решение на правния спор.¹⁶

 

• Спогодбата в класическото римско право

В римското право спогодбата е била наричана transactio¹⁷ и представлявала ненаименуван договор, по силата на който две лица решавали съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки. Още тогава за спогодбата е било характерно, че нямала само установително действие, а чрез нея можело да се създават и погасяват права и задължения, както и да се прехвърля собственост.¹⁸ По времето на Юстиниан спогодбата (transactio) и други ненаименовани съглашения, като замяната (permutatio), били широко разпространени и затова разполагали със самостоятелни наименования. Но никой от тези договори не бил до такава степен индивидуализиран, че да се създаде специална акция (actio) за тях. Акциите praescriptis verbis се използвали в такива случаи.¹⁹ Страните правили взаимните си отстъпки, като ищецът се отказвал от своята акция, а длъжникът признавал своя дълг, плащайки го веднага или обещавайки да го плати в бъдещето, най-често чрез стипулация.²⁰

 

• Спогодбата в немското право. Съпоставка с уредбата в България

Уредбата на спогодбата в Германия наподобява българската и е необходимо да бъде изследвана с оглед на някои предложения de lege ferenda. Дефиницията на договора за спогодба е легално закрепена в BGB и може да се изведе от разпоредбата на §779, ал. I BGB: „Договор, с който страните по едно правоотношение разрешават спора и несигурността по това правоотношение чрез взаимни отстъпки (спогодба)…“.²¹ Следователно и тук спорещите страни по едно правоотношение могат да разрешат спора (или несигурността) по едно правоотношение с помощта на един частноправен договор. Редакцията на текста сякаш указва на това, че спорът е съществуващ, а не възможен, бъдещ, каквато алтернатива дава българският закон.

Всъщност съществуващата разлика е само привидна, защото немският закон употребява термина “Ungewissheit”, който означава несигурност, неопределеност. Това състояние на несигурност обхваща в себе си и опасността от един възможен спор, респективно стига се до избягването му чрез сключване на договор за спогодба, за което говори чл. 365 от българския ЗЗД. Това може да е несигурност относно реализацията на дадена претенция или относно настъпването на едно условие.²² Прави впечатление липсата на квалификацията „правен“ по отношение на спора, респективно несигурността. Това навежда на заключението, че те могат да се отнасят както до фактите, така и до правото.²³ Текстът дава определение на материалноправните измерения на договора за спогодба, доколкото последните могат да послужат като основа при сключването на една съдебна спогодба.

По-нататък §779 BGB продължава в смисъл, че договорът за спогодба е недействителен, ако фактическата обстановка, която е послужила като основа за сключването му, според съдържанието на договора, не отговаря на действителността, от една страна, и от друга – спорът или несигурността е нямало да възникнат, ако фактите са били известни. Има се предвид, че страните е нямало да сключат договора за спогодба, ако не са били в грешка относно фактите. Видно е, че тук се изисква да са налице два кумулативно дадени елемента. Не е достатъчен простият факт съдържанието на договора да не съответства на действителното правно положение. Необходимо е също и страните да са в грешка относно това правно положение, т. е. спорът или несигурността да са се породили поради тази грешка. Очевидно тук правната система намира баланса между справедливостта и т. нар. rigor iuris, твърдостта на закона, неговата непоклатимост.²⁴ Несправедливо е ако поради незнание страните сключат една спогодба, която не биха сключили, ако им е било известно действителното положение на нещата.

В България не е възможно съдът да откаже потвърждението на една съдебна спогодба под предлог, че тя не отговаря на действителното положение на нещата.²⁵ Нещо повече – съдът изобщо не проверява дали прогласеното със съдебната спогодба съвпада с действителното правно положение. Щом като страните по спора имат действителна, сериозна и неопорочена воля за обвързване, съдът е длъжен да я потвърди, без да разрешава някакъв правен спор относно валидността на съдебната спогодба. Но волята за обвързване би била опорочена, когато страната не би сключила договора, ако знаеше действителното положение на нещата, тъй като тя би била в грешка по смисъла на чл. 28 ЗЗД. Така възниква въпросът – когато сключват извънсъдебна или съдебна спогодба в случаите, когато от една страна е имало съществуващ спор или е била налице опасност от възможен спор, а от друга – сключен договор, прекратяващ, респективно избягващ спора, страните обвързани ли са от този договор, макар и спорът да е мнимо възникнал? Такава ли е била идеята на законодателя, уреждайки тази материя?

Необходимо е по тълкувателен път да се избегне евентуално накърняване на интересите на страните по договора в тази насока. Както вече отбелязахме, предметът на договора за спогодба е спорът. Що се отнася до извънсъдебната спогодба, щом е налице грешка, която се отнася до съществени качества на спора или когато спогодбата е сключена въз основа на признати за лъжовни документи, договорът ще бъде унищожаем на основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 367 ЗЗД. В последния текст е уредена конкретна хипотеза на унищожаемост на договора за спогодба при грешка или измама – спогодбата е унищожаема, ако е „сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати за лъжовни“.

Какво е положението при съдебната спогодба у нас? Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване от по-горен съд – чл. 234, ал. 3 ГПК. Тя се ползва със сила на пресъдено нещо, каквато би имало и решението по делото, ако то не беше приключило със спогодба. Държавноправните последици на силата на пресъдено нещо целят да укрепят облигационното действие на спогодбата и да я стабилизират като акт, слагащ край на делото. Тя се превръща в съдебно изпълнително основание. Но, както ще видим по-нататък, договорът за спогодба е основният елемент от сложния фактически състав на съдебната спогодба. И щом той е унищожаем – в случая поради грешка в предмета, опорочен ще е и потвърдителният акт на съда. Последният не може да заздрави един унищожаем или нищожен договор за спогодба, тъй като е само едно conditio iuris, условие на правото, за да са породят правните последици на спогодбата, а не е юридически факт – източник на тези правни последици.²⁶

Необходимо е, в името на защитата на частноправните субекти, de lege ferenda да се предвиди изрично обезсилване на действието на спогодбата, ако фактическата обстановка не съответства на действителността, щом като действителното правно положение е от такова значение за сключването на договора, че страните не биха го сключили, ако то им е било известно. Дори споделеното по-горе тълкуване в посока на прилагане на общите правила за унищожаемост поради грешка – чл. 28 ЗЗД, не е безспорно в литературата. Някои автори споделят разбирането, че при съдебната спогодба правилото на чл. 367 ЗЗД изключва общия ред за унищожаемост и го ограничава само до предвиденото в него.²⁷ Това разбиране не е справедливо и изключва множество възможни хипотези на опорочена поради грешка воля на страните, което ще накърни техните интереси, тъй като те няма да могат да се защитят.

 

• Характеристика на спогодбата

Съществуват различни разбирания за това дали договорът за спогодба е двустранен или многостранен. От една страна законът използва термина „страни“, който е присъщ на двустранните договори. Страните в един договор са винаги две. При многостранните договори не само доктрината, но и законът избягва употребата на думата „страни“. При договора за гражданско дружество например се използва понятието „съдружници“. В подкрепа на двустранния характер е и фактът, че страните се задължават да правят отстъпки, които са взаимни²⁸, насочени са една към друга. Самото значение на думата „взаимен“ означава „който … се разменя между две страни”.²⁹ Известно е, че за двустранните договори е характерно, че пораждат задължения и за двете страни по правоотношението.³⁰ Вярно е, че не винаги една отстъпка се изразява в поемане на задължение. Но въпреки това винаги всяка страна поема задължение за самото извършване на отстъпката спрямо другата страна. Съдебната практика също широко застъпва разбирането, че договорът за спогодба има двустранен характер.³¹ Друго е положението при многостранните договори. Те включват две или повече взаимно свързани или еднакви по съдържание волеизявления, които са насочени към постигане на обща цел. Може да се каже, че волеизявленията са паралелни, а не насрещни, както при двустранните договори. Както вече се отбеляза, многостранните договори нямат две „страни“, а двама или повече „участници“.

От друга страна се застъпва виждането, че е възможно уреждането на спор чрез спогодба между три и повече лица с различни интереси, които преследват обща цел – да уредят един съществуващ или възможен бъдещ спор между тях.³² В р. 106-87-ОСГК се приема, че „спогодбата е двустранен или многостранен договор…“. Употребата на термина „страни“ в чл. 365 и сл. ЗЗД не е в противовес с възможността договорът да е многостранен, тъй като това са страни по един правен спор³³, а не страни по облигационното отношение.

И двете разбирания съдържат рационален елемент. Всъщност те не си противоречат едно на друго. Считам че договорът за спогодба е по принцип двустранен, но в определени случаи може да има многостранен характер. Разбира се, когато последната хипотеза е налице, ще бъде изключена възможността да бъде развален договорът поради неизпълнение, по реда на чл. 87-88 ЗЗД. Тази последица може обаче да се преодолее, ако de lege ferenda се предвиди изрично възможността изправната страна³⁴ по правния спор да развали договора, независимо от факта, че той е с многостранен характер, в случай на неизпълнение на задължение на някой от участниците в договора. В подкрепа на застъпваната теза, р. 106-87-ОСГК указва на възможността, че договорът за спогодба е „двустранен или многостранен договор“. Тъкмо алтернативността е това, което характеризира спогодбата, а именно – двустранният характер е принципът, а многостранният – изключението. Една практическа хипотеза на многостранен договор за спогодба е при делбата.³⁵

В правната литература и съдебната практика не се поставя под въпрос възмездният характер на договора за спогодба, тъй като е налице еквивалентно имуществено разместване. Страните са тези, които определят при каква ситуация и дали насрещните престации имат еквивалентен характер. В случая на спогодбата и двете страни си правят взаимни отстъпки, за да се прекрати или предотврати един правен спор. С факта на правене на отстъпки, срещу насрещни такива, се стига до състояние на безспорност – това, което страните целят. Възмездният характер на договора за спогодба може да обоснове прилагането по аналогия на някои от правилата за други възмездни договори, като например продажбата, но трябва да се прецени внимателно дали е допустима аналогията, като се изследва конкретната фактическа обстановка.

Спогодбата е консенсуален договор³⁶ и се изисква само съгласие, за да породи тя действие. Договорите са по принцип консенсуални, освен ако законът или страните предвиждат друго.³⁷ А в закона не е предвидено извършването на някакво действие, включително предаването на вещ, като елемент от фактическия състав на сключването на договора. Това е така и когато например отстъпката предполага предаването на някаква вещ. Последното ще представлява изпълнение на задължение по вече сключената спогодба.

Договорът за спогодба е по принцип неформален договор, тъй като законът не поставя никакви изисквания за форма в общите правила. Но извънсъдебното споразумение с кредиторите на длъжник в производство по несъстоятелност, което се определя като особен вид договор за спогодба, следва да бъде сключено в писмена форма за действителност – чл. 740, ал. 3 ТЗ.³⁸

С взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора – чл. 365, ал. 2 ЗЗД. Например в едно производство за делба това означава, че със спогодбата страните могат да разрешат въпроси за собствеността на вещи, на които не е била поискана делба. В такъв случай прехвърлянето на тези права се извършва в определената за това форма. Когато за тези действия е необходимо, по силата на закона, да бъдат извършени в специална форма, съдебната спогодба сама по себе си не може да произведе правно действие. Необходимо е тя да бъде последвана от сключване на акт в определената от закона форма, за да настъпи създаването, изменението или погасяването на правоотношенията, които не са били предмет на спора. В този смисъл, ако например предмет на едно делбено дело са били съсобствени движими вещи и страните приключат делото със спогодба, по силата на която уредят взаимните си отношения както във връзка с тях, така и във връзка с техен съсобствен недвижим имот, който не е бил предмет на делбеното производство, съдебната спогодба има действие по отношение на движимите вещи, а не и по отношение на недвижимия имот. Това е така, защото този недвижим имот не е бил включен в делбената фаза, както и защото за създаване, изменение или погасяване на вещни права върху недвижими имоти следва да се спазва предписаната в чл. 18 ЗЗД нотариална форма. В тези случаи, когато самата спогодба се сключва в писмена форма, тя може да представлява предварителен договор по смисъла на чл. 19 ЗЗД, който ще може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, щом са спазени изискванията на закона.

По аргумент за противното от правилото на чл. 365, ал. 2 ЗЗД може да се направи изводът, че когато се касае за правоотношения, които са били предмет на спора, прехвърлянето на правата се извършва по силата на самата спогодба, макар че за подобно прехвърляне в други случаи се изисква от закона специална форма. Тези изводи се отнасят както за съдебната, така и за извънсъдебната спогодба.³⁹

Договорът за спогодба е комутативен, тъй като всяка от страните знае точно какви отстъпки прави и в какво се изразяват те. Разбира се, не съществува и забрана те да уговорят алеаторност на някоя отстъпка.⁴⁰

 

• Действие на договора

Спогодбата по чл. 365 ЗЗД е договор, с който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Наличието на спор, независимо дали е настоящ или бъдещ, е conditio sine qua non за съществуването на спогодбата. Може да се каже, че разрешаването на съществуващ или бъдещ спор е основанието на спогодбата. Последната, в качеството си на каузален договор, ще бъде нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД при пълна липса на каквато и да било опасност от спор.⁴¹ Затова договорът за спогодба предполага някакви съществуващи правоотношения между страните по него, по повод на които възниква правен спор. Те най-често имат договорен характер, но това не е задължително.

Отстъпките, които правят страните по договора за спогодба, могат да имат най-различен характер, доколкото не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Това произтича от принципа на договорната свобода в българското облигационно право – чл. 9 ЗЗД. Затова е възможно в структурата на самата спогодба да намерят място елементи на различни видове договори – като цесия, новация, поемане на дълг, поръчителство, залог, ипотека и др. Това дава основание на някои автори да характеризират договора за спогодба като имащ съставен характер.⁴²

Спогодбата има декларативно действие, тъй като правните положения се считат за такива, каквито са признати в договора. Същевременно договорът има и регулиращо действие, доколкото страните се задължават занапред да изпълняват задълженията така, както са установени в спогодбата. Последната е разпоредителна сделка, поради конститутивното и прехвърлително действие⁴³, което тя има, и трябва да се отнася до такива правоотношения, върху които страните могат да се разпореждат.⁴⁴ Тази характеристика обаче е диспозитивна и няма пречка страните да поемат задължения, които нямат разпоредителен характер.⁴⁵ Същевременно те биха могли да придадат обратна сила на конститутивното действие, доколкото не се засягат права на трети лица.

 

• Нищожност и унищожаемост на спогодбата

С договора за спогодба не може да се валидира и да се постига съгласие по нищожен договор, съгласно чл. 366 от ЗЗД. Спогодбата ще е нищожна, щом по отношение на първоначалния непозволен договор е налице което и да е от обстоятелствата, водещи до нищожност, които са предвидени в чл. 26 ЗЗД.⁴⁶ Не следва да се поставя ограничение само до договори, нищожни на основание противоречие, заобикаляне на закона или накърняване на добрите нрави. Всяко от посочените в чл. 26 ЗЗД основания цели да не допусне действието на договорите между страните, обявявайки ги за нищожни, щом е налице някой от посочените пороци. Именно такъв е ratio legis и на разпоредбата на чл. 366 ЗЗД. Щом е налице невъзможен предмет, липса на съгласие, липса на предписана от закона форма, липса на основание или привидност на един договор, то той ще представлява непозволен договор по смисъла на чл. 366 във връзка с 26, ал. 2 ЗЗД.⁴⁷ От друга страна може да се приеме, че спогодбата ще бъде недействителна и когато договорът, от който е възникнало спорното правоотношение, бъде унищожен, доколкото унищожаването ще настъпи с обратна сила. Причината за това ще е невъзможният предмет на спогодбата. Тъкмо с оглед на правилото на чл. 26, ал. 2 ЗЗД считам че договорът за спогодба щеше да бъде нищожен по силата на общите правила за нищожност на договорите, дори и да не съществуваше разпоредбата на чл. 366 ЗЗД.

Следва да се постави въпросът дали може да се сключи спогодба, заздравяваща правоотношението, породено от унищожаем, но неунищожен договор. Считам че това е принципно възможно, ако спогодбата включва в себе си потвърждаване на унищожаемия договор, но само при условие, че лицето, което има право да предизвика унищожаване на договора, знае порока, представляващ основание за унищожаемостта. В противен случай няма да е налице изобщо потвърждаване, а състоянието на безспорност няма да бъде постигнато.⁴⁸

Могат да бъдат посочени редица примери по приложението на разпоредбата на чл. 366 ЗЗД. Така например, ако спогодба представлява допълнително споразумение по един нищожен договор за наем, тя ще е нищожна, защото с нея страните са се спогодили как да уредят отношенията си по един нищожен договор. В определение 157-1962-II г. о. е било прието, че съдебна спогодба относно упражняването на родителските права не може да се сключва поради непозволеността на договора за упражняване на родителски права. Съдът правилно приема, че тази нищожност може винаги да бъде констатирана и обявена, без да е необходимо да се води иск. В р. 135-1992-I г. о., на основание чл. 26, ал. 1, във връзка с ал. 4 ЗЗД е потвърдено прогласяването на частична нищожност на спогодба за създаване на етажна собственост, щом като дяловете на етажните собственици в дворно място не са приети съразмерно на стойностите на отделните обекти.

Някои автори⁴⁹ приемат, че непозволеността на договора, която влече нищожност на спогодбата върху него, е белег за акцесорност на последната. Това мнение не може да бъде подкрепено. Спогодбата е самостоятелен договор. Правата и задълженията, които са възникнали или променени с нея, се погасяват на общо основание и не зависят от погасяването на спорното правоотношение на друго основание. По-приемлива е тезата, според която договорът за спогодба е нищожен на основание чл. 366 ЗЗД поради невъзможен предмет – чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Що се отнася до унищожаемостта на договора за спогодба, налице е специална разпоредба – чл. 367 ЗЗД, която гласи, че е унищожаема спогодбата, сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати са лъжовни. Всъщност текстът е доста остарял. Когато волята на страна е опорочена поради лъжовен документ, биха се приложили общите разпоредби, касаещи унищожаемостта на договорите поради грешка или измама – чл. 28 и 29 ЗЗД, дори и да го нямаше текстът на чл. 367 ЗЗД.⁵⁰ На евентуалната теза, че законодателят е искал да закрепи нормативно най-често срещаният в практиката случай може да се възрази, че това не е вярно, тъй като не е налице съдебна практика по прилагането на чл. 367 ЗЗД, касаеща обявяването на унищожаемост на спогодба, сключена въз основа на лъжовни документи.

Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Истинността им може да бъде оспорена по реда на чл. 193 ГПК. Същевременно е възможно наказателен съд да е признал документите, въз основа на които е сключена спогодбата, за „лъжовни“. Последното понятие, ако се употреби терминологията, използвана в наказателното право, включва както неистинските документи, така и документите с невярно съдържание (т. нар. лъжливо документиране). Неистинността в първия случай се отнася единствено до неавтентичността на автора на документа. Документите с невярно съдържание от своя страна са истински удостоверителни документи, т. е. издадени са от лицето, което има право да ги състави. В тях обаче удостоверените факти или обстоятелства не съответстват на обективната действителност.⁵¹ Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Доколкото разпоредбите на чл. 366 и чл. 367 ЗЗД не прибавят никакви нови правни последици, в допълнение на предвиденото в общите правила за унищожаемост и нищожност, считам че de lege ferenda те трябва да бъдат отменени. Тогава фактите, описани в хипотезата на нормата на чл. 366, биха се субсумирали под хипотезата на нормата, залегнала в чл. 26, ал. 2 ЗЗД, а онези, които са закрепени в чл. 367 ЗЗД, са юридическите факти, пораждащи последиците на унищожаемост, поради грешка или измама по смисъла на чл. 28 и 29 ЗЗД.

 

• Съдебната спогодба

Съдебната спогодба може да се дефинира като потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те уреждат изцяло или отчасти съдебния спор и слагат край на производството в рамките на постигнатото споразумение. За да е налице съдебна спогодба е нужно договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото, и да бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан от страните, председателя и секретаря на съда – чл. 234, ал. 1 ГПК. Следователно съдебна спогодба може да бъде сключена само в съдебно заседание. Писменият договор за спогодба, който страните представят на съда, не е съдебна спогодба. Формата, предписана в чл. 234, ал. 1 ГПК, е условие за валидността.

Определено процесуално значение има фактът, че съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд – чл. 234, ал. 3 ГПК. Това означава, че спогодбата се ползва със същата сила на пресъдено нещо, с която се ползва и решението по делото, ако то не беше приключило със спогодба. Силата на пресъдено нещо на спогодбата поначало обхваща предмета на делото. Затова например, когато се касае до спогодба по извършване на делба, не е възможно чрез последващ иск да се иска нова делба или нов начин на нейното извършване. Обстоятелството обаче, че законът приравнява по значение съдебната спогодба на съдебно решение не означава, че тя престава да бъде договор и се превръща в съдебен акт. Иначе казано – макар и така определената конститутивна същност на института, заедно с разпоредбата на чл. 234, ал. 3 ГПК, да приравняват правоустановяващото действие на съдебната спогодба на ефекта на съдебното решение, изразено чрез неговата правна последица – силата на пресъдено нещо, те са различни по своето правно естество явления.

За разлика от решението, съдебната спогодба не държи сметка за установените факти по спора, а неин основен елемент е обективираното съгласие между страните, от което произтичат и правните последици. Поради това и определението на съда, с което е потвърдена спогодбата, няма самостоятелно значение, а съставлява единствено правно условие, conditio iuris, за да се породи нейният ефект, но само по себе си не може да произведе такъв ефект като правна последица.

Когато спогодбата се отнася само за част от спора, съдът продължава разглеждането на делото за неспогодената част – чл. 234, ал. 4 ГПК.

Следователно от гледна точка на облигационното право съдебната спогодба има фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба (чл. 365 ЗЗД), но за да произведе действие съдебната спогодба, е необходимо едно conditio iuris. Това разбира се не означава тъждество между двете. Именно новите елементи, които се прибавят към фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба е това, което характеризира съдебната такава. Първата част от сложния фактически състав на съдебната спогодба по едно гражданско дело е споразумението на страните, което носи белезите на договор по смисъла на чл. 365–367 ЗЗД. Спогодбата следва да бъде сключена пред съда и потвърдена от него, след преценка за съответствието със закона и добрите нрави. Следователно втората част от фактическия състав е определението, с което спогодбата се потвърждава и което има охранителен характер. Последният елемент на сложния фактически състав включва изрично или мълчаливо съдържащото се искане на страните да се прекрати делото поради договорното уреждане на правния спор и десезирането на съда от него.⁵²

Както вече беше споменато, независимо че на основание чл. 234, ал. 3 ГПК съдебната спогодба поражда правните последици на влязло в сила съдебно решение, по силата на същата законова разпоредба спогодбата не подлежи на обжалване пред по-горен съд, нито на преглед или отмяна, тъй като не загубва правната си характеристика на договор между сключилите я страни, който договор е източникът на правата и задълженията между тях. Последният не се превръща в съдебен акт. Ако спогодбата е опорочена, като всеки нищожен или унищожаем договор тя може да бъде атакувана, но само по исков ред, щом са налице посочените в чл. 26–33 ЗЗД основания. Същевременно, както се посочва в р. 166-1997-I г. о., съдебната спогодба може да бъде нищожна и поради нарушение на съществени процесуални правила. В случай че страните не изпълняват точно поетите със съдебната спогодба задължения, тя може да бъде развалена, както всеки двустранен договор.⁵³ Що се отнася до определението на съда, с което се потвърждава съдебната спогодба, то представлява охранителен акт, който не подлежи на обжалване, тъй като с него не се разрешава възникналият между страните правен спор. Спорът се разрешава с договора за спогодба, а определението на съда за потвърждаването му има само допълнителен и контролен характер. То цели да предотврати възможността за евентуално прекратяване на делото въз основа на един нищожен договор, противоречащ на закона или на добрите нрави. На обжалване и отмяна подлежи единствено и само определението на съда за прекратяване на делото, в качеството му на акт, преграждащ развитието на производството – чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Основание за отмяна на това определение е липсата на осъществен фактически състав на съдебната спогодба – ако такава не съществува; ако не е сключена пред съда; ако съдебният протокол не е подписан от някоя от страните или ако съдът не е потвърдил спогодбата. Но не може под формата на обжалване на определението за прекратяване на делото да се атакува самата спогодба.

Заслужава подкрепа предвиденото в чл. 78, ал. 9 ГПК разрешение, съгласно което при приключване на делото със спогодба половината от внесената държавна такса се връща на ищеца. Това предвидено за първи път в новия ГПК намаление на държавната такса има важна стимулираща роля, като напътва ищеца да прибягва към съдебна спогодба. Макар и чл. 78, ал. 9 ГПК да употребява по-общия термин „спогодба“, държавната такса няма да бъде върната при оттегляне на иска, свързано с извънсъдебна спогодба. Така е, защото последната нито има силата на влязло в сила решение, нито решава спора със сила на пресъдено нещо.⁵⁴

 

• Съдебната спогодба в производството по делба

Някои интересни моменти са налице и при съдебната спогодба, постигната в производството по делба. Известно е например, че договорно прехвърляне от един съсобственик на друг съсобственик на притежавани от първия идеални части от съсобствения имот може да се извърши както с отделен договор, така и със спогодба, сключена в производството по делба на същия имот.

За спогодбата в делбено производство важат общите моменти, посочени за съдебната спогодба като цяло. Чрез спогодба може да бъде извършена делба както на вещ в нейната цялост, така и на идеални части от вещта. Съдебната спогодба има вещно прехвърлително действие по отношение на вещите, които са предмет на делбата. Когато се касае до такава спогодба, не е възможно чрез последващ иск да се иска нова делба или нов начин на нейното извършване. Не съществува пречка обаче след допускане на делба на идеални части от даден имот съделителите да сключат договор за спогодба, по силата на която да извършат делбата по допустим от закона начин, а отношенията с третите лица, притежаващи останалите идеални части, да се уредят в друго производство.

Възможно е също, както вече се спомена, предмет на делбата да е една единствена вещ, която по силата на спогодбата се предоставя на един съделител, а останалите получават парично уравнение. Друг би бил случаят, ако се касае за вещ извън предмета на делбата. За да настъпи създаването, изменението или погасяването на правоотношенията, които не са били предмет на делбеното производство, освен спогодбата трябва да бъде сключен и акт в определената от закона форма. Тогава тя ще представлява предварителен договор, който впоследствие подлежи на обявяване за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

Когато се касае до делба, законът не забранява на страните чрез спогодба да изменят съотношението на своите права в съсобствеността. За съда, когато постановява решение, съществува задължение да се произнесе по основателността на предявения иск и след това да ликвидира съсобствеността. Няма пречка обаче страните да ликвидират спора чрез изменение на съотношението на своите права в съсобствения имот. От друга страна, когато имотът е предмет на делбено производство и страните се договарят спорът им да приключи със спогодба, по силата на която целият имот да се предостави на един съделител или да се прехвърли част от идеалните части на единия съделител на другия, самата спогодба има вещно прехвърлително действие по отношение на целия имот или само на идеалните части от него.

Сключената спогодба е договор, който на общо основание подлежи на изпълнение. Това е и нормалното развитие на нещата. Доброволното изпълнение е крайният резултат на облигационното отношение, неговото последно действие в случаите, когато тя се развива нормално.⁵⁵ При неизплащане на парично задължение по спогодбата в срок, кредиторът на парично вземане има основание да развали спогодбата, когато последната има двустранен характер. Когато се касае до договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, развалянето се извършва по съдебен ред по силата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД.⁵⁶ Развалянето може да има за последица например, че частта на ищеца, определена му с решението за допускане на делбата, по силата на обявеното в чл. 88, ал. 1 ЗЗД обратно действие, се връща в неговия патримониум, като се отнема от съсобственика, на когото по силата на спогодбата тя е отстъпена. С връщането в патримониума на кредитора на признатия му с решението за допускане на делбата дял в собствеността, последната се възстановява между съсобствениците, и то при същото съотношение на правата, което те са имали при подписването на спогодбата.

 

• Заключение

Спогодбата е договор, който намира своето приложение както извънсъдебно, под формата на извънсъдебна спогодба, така и съдебно – т. нар. съдебна спогодба. И в двата си варианта тя представлява по същността си договор, който във втория случай е потвърден от съда. Винаги обаче законът отдава предпочитание на доброволното уреждане на спора между две спорещи страни извънсъдебно, в сравнение с възможността това да стане със съдебно решение. Неслучайно чл. 145, ал. 3 ГПК задължава съда да прикани страните към спогодба, като посочи последиците от нея.

Необходимо е да се преодолее инерцията в литературата да се определя договорът за спогодба единствено и само като двустранен. Както отбелязва Върховният съд⁵⁷, последният може да има и многостранен характер. В този смисъл, необходимо е законодателят да предвиди възможността договорът за спогодба да може да бъде развален поради неизпълнение и в случая, когато е многостранен.

За по-пълноценното регулиране на обществените отношения е нужно прецизирането и усъвършенстването на специалната уредба, касаеща унищожаемостта и нищожността на договора за спогодба. С цел справедлива защита на интересите на частноправните субекти е добре да се предвиди възможност за унищожаване на договора при кумулативното наличие на следните обстоятелства:

• фактическата обстановка, която е послужила като основа за сключването на договора не съответства на действителността;

• действителното правно положение не е било известно на страните;

• последните не биха сключили договора, ако истинското състояние на нещата им е било известно.

В сегашната си редакция, разпоредбата на чл. 367 ЗЗД е практически неприложима. Ако се възприеме разбирането, че тя изключва приложението на общите правила за унищожаемост на договорите, би се стигнало до несправедливо ограничаване на правата на онези лица, чиято воля е била опорочена. От своя страна наличието на правилото на чл. 366 ЗЗД е до голяма степен обезсмислено поради разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, която достатъчно добре осъществява същата функция.

 

Бележки под линия:

1 Ставру, С. Договор за спогодба. – Пазар и право, 2005, № 8, приложение „юридически фиш“, цит. от информационна система на ИК „Труд и право“: ЕПИ.

2 Вж. Марков, М. Договор за спогодба – характеристика и отграничения. – Търговско и конкурентно право, 2009, № 6, с. 19.

3 Използваният изказ в закона не е достатъчно точен. От езиковото тълкуване излиза, че щом страните прекратяват един правен спор, то той трябва да бъде напълно прекратен, т. е. със сключването на спогодбата той вече да не съществува. Това не е вярно. Страните могат да прекратят не само изцяло, но и отчасти правния спор чрез договор за спогодба. Това че спорът продължава да е налице не означава, че договорът, който представлява стъпка към преодоляването на спорното положение, не е спогодба, щом, макар и частично, е разрешил правния спор между страните.

4 Ставру, С. Цит съч. Също и Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012 г., с. 489. Двустранният характер на договора се застъпва и в Постановление № 7/1973 г., Пленум на ВС; определение 871-1991-I г. о.; р. 2866-1983-I г. о.; р. 729-1985-II г. о. В цитираните решения, както и в посочения учебник, се приема декларативно това разрешение, поради което не са посочени аргументи, застъпващи и възможността за многостранен характер на спогодбата.

5 Вж. в този смисъл Марков, М. Договор за спогодба …, 20-21. Разбирането, че договорът за спогодба може да бъде и многостранен, освен двустранен, е намерило място и в р. 106-1987-ОСГК.

6 Така Ставру, С. Цит. съч. Но самото приложение на следсъдебната спогодба е спорно и до известна степен – проблематично. Още в римското право е имало стремеж да бъде ограничено сключването на спогодби в тази хипотеза.

7 В римското право спогодба (transactio) по спор, който е вече решен със съдебно решение, не е била допустима. Позволявало се е изключение от това положение (и то в по-късното римско право), само когато съдебното решение е било обжалвано – вж. Berger, A. Encyclopedic Dictionary of Roman law, band 43, Philadelphia: The American Philosophical Society, 1991, p. 740.

8 Така Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, С.: Сиела, 2007, 126-127.

9 Вж. в този смисъл Rosen, R. (Ed.) Settlement Agreements in Commercial Disputes: Negotiating, Drafting & Enforcement. USA: Aspen Publishers, 2006.

10 Вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено…, 116-117. Авторът определя правния спор като противоречие в твърденията на лицата, заинтересувани от известно правоотношение, относно съществуването, принадлежността или съдържанието на това правоотношение и предизвиканото от това противоречие несъвпадане на тяхното поведение. Това определение следва да бъде подкрепено, защото точно отразява спецификите на обективната и субективната страна на правния спор. Всестранното изясняване на понятието за правен спор е необходимо и с оглед отговора на въпроса дали разрешаването му по необходимост включва преодоляването и на неговата субективна страна. Очевидно субективното несъгласие на страните със съдебното решение е правно ирелевантно. Дори и обективно да е проявено, то няма да представлява нито неоснователно оспорване на право, което съществува, нито неоснователно претендиране на право, което не съществува.

11 Вж. Ставру, С. Цит съч.

12 Така Марков, М. Облигационно право. Modus studendi, С.: Сиби, 2010, с. 352. Това мнение не може да бъде споделено. Самият Марков, М. в статията Договор за спогодба…, 20-22, посочва, че „отстъпките са средството“ за постигането на желаната от тях цел. Именно решаването на спора или уреждането на един бъдещ спор е онова, към което се стремят страните по договора за спогодба, използвайки „средството“ на взаимните отстъпки. Пак там авторът посочва, че състоянието на безспорност „е благото, което всяка страна получава от договора“.

13 В този смисъл Ставру, С. Цит съч.

14 Според А. Калайджиев. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2007, с. 32, предметът на гражданското правоотношение е благото, с оглед на което носителят на субективното право може да го упражнява.

15 Така Сталев, Ж. Сила на пресъдено…, с. 125.

16 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 489, където отстъпката се определя като частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната.

17 Етимологически “transactio” произхожда от глагола “transigo”, който означава завършвам, приключвам, уреждам, заключавам, изпълнявам – в подобен смисъл вж. Berger A. Op. cit., p. 740.

18 Вж. Андреев, М. Римско частно право. С., 1975, с. 378.

19 В този смисъл Zimmermann, R. The law of obligations: Roman Foundations of the Civilian Tradition: Oxford University Press, 1996, p. 536.

20 Berger, A. Op. cit., p.740.

21 Оригиналният текст на дефиницията, залегнала в първата алинея на параграф 779 BGB гласи следното: „Ein Vertrag, durch den der Streit oder die Ungewissheit der Parteien über ein Rechtsverhältnis im Wege gegenseitigen Nachgebens beseitigt wird (Vergleich)…“

22 Така Palandt, O. Bürgerliches Gesetzbuch, Bd. 7, 65. Aufl., München: C. H. Beck, 2006, s. 1162.

23 Ibidem, s. 1162.

24 Така Zimmermann R. Roman law, contemporary law, European law: the civilian tradition today. New York: Oxford University Press, 2001, p. 81.

25 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 491.

26 В подкрепа на разбирането, че съдът не може да заздрави порочната съдебна спогодба, е Постановление № 7 от 28.11.1973 г. на Пленума на ВС, с което се отменя разрешението, възприето в р. 112-1967-ОСГК.

27 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 500.

28 В § 779 I BGB, където е определението на спогодбата в немското право, се използва терминът „gegenseitig“, който също означава взаимен, реципрочен, засягащ и двете страни. Освен това там се говори за страни по едно правоотношение, а не за страни по правен спор.

29 В този смисъл Буров, Ст. и колектив – Съвременен тълковен речник на българския език. Велико Търново: Габеров, с. 79.

30 Чл. 3 от отменения ЗЗД е определял двустранния договор по следния начин: „Договорът е двустранен, когато договарящите се взаимно се задължават едни към други“.

31 Така напр. Постановление № 7/1973 г., Пленум на ВС; определение 871-1991-I г.о.; р. 2866-1983-I г.о.; р. 729-1985-II г.о.

32 Така Марков, М. Договор за спогодба …, с. 20.

33 Пак там, с. 21.

34 Тук използвам термина „страна“ в конотацията му страна по правния спор, а не като страна по договора, който, както вече се посочи, може да има многостранен характер.

35 Ставру, С. Цит. съч. сочи като пример за многостранна спогодба такава, по силата на която наемодател цедира част от вземането си за наемната цена на трето лице, претендиращо да е собственик на отдадената под наем вещ, а това трето лице се задължава да осигурява необезпокояваното ползване на вещта от наемателя. Това мнение не може да бъде споделено. Волеизявленията, които са дадени за пример от автора нямат еднакво или близко съдържание, нито са взаимно свързани по начин, който да доведе до заключението, че е налице многостранен договор. Вж. повече за многостранните договори в Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 461.

36 Вж. р. 657-1992-I г.о.

37 Така Калайджиев, А. Цит. съч, с. 119.

38 Вж. повече за извънсъдебното споразумение по чл. 740 и сл. ТЗ и неговото характеризиране като особен вид договор за спогодба в Стефанов, Г. Търговска несъстоятелност, В. Търново: Абагар, 2009, 256-271.

39 Ставру, С. Цит съч. приема, че чл. 365, ал. 2 ЗЗД намира приложение само и единствено при съдебната спогодба, но не и при извънсъдебната и „следсъдебната“, защото единствено при съдебната спогодба може да се направи разграничение между правоотношенията, които са предмет на съдебния спор и онези, които не са. Това мнение не може да бъде споделено, защото е contra legem. Законът не поставя ограничение за вида на спогодбата. Разпоредбата на чл. 365 ЗЗД говори за договора за спогодба по принцип, а не само за съдебната спогодба. Ако бъде възприето цитираното становище означава, че договорът за извънсъдебна спогодба трябва да бъде сключван в специална форма винаги, когато такава се изисква за действията, включени в съдържанието на спогодбата.

40 Така Марков, М. Договор за спогодба …, с. 24.

41 Така Марков, М. Договор за спогодба …, с. 19-20. Според Сталев, Ж. Сила на пресъдено…, с. 125 правното основание на съдебната спогодба е прекратяването на спора, създаването на правен мир. Конов, Т. Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010, с. 495-496 определя каузата на договора като „онова житейско, онова икономическо отношение, чийто правен модел страните искат да създадат, учредявайки права и поемайки задължения.“ В литературата се срещат различни разбирания за същността на каузата на договорите.

42 Вж. Ставру, С. Цит съч. За да обясни съдържанието на употребеното от него понятие обаче авторът използва термина смесен договор. Този термин не е утвърден в правната литература за определяне на уреден в закона договор. Той би бил по-подходящ когато се квалифицират т.нар ненаименувани договори, които най-често съчетават в себе си различни елементи от договори, които вече имат уредба в закона. Макар в римското частно право спогодбата да е била ненаименуван договор, то тя сега у нас е уредена изрично в ЗЗД.

43 Вж. в този смисъл Марков, М. Облигационно…, с. 353.

44 В този смисъл вж. определение 157-1962-II г.о.

45 Марков, М. Облигационно…, с. 352 отбелязва, че спогодбата във всички случаи е сделка на разпореждане със спорните права.

46 Пак там, с. 353, се посочва, че отстъпките могат да представляват потвърждаване на нищожен договор. Това мнение не може да бъде споделено, защото противоречи на закона.

47 Противоположната позиция относно приложението на пороците, предвидени в чл. 26, ал. 2 ЗЗД, в хипотезата на чл. 366 ЗЗД, застъпва Ставру, С. Цит съч., аргументирайки се с това, че не е забранено извършването на такива договори по принцип, а порокът представлява само пропуск в съдържанието им или във волята на страните. Това разбиране е contra legem. Пороците по втората алинея на чл. 26 ЗЗД са също така съществени и неприемливи за правния ред, както и тези по ал. 1. Аргумент за това са еднаквите правни последици, които законодателят прикрепва като следствие от проявлението на юридическия факт на пороците и по двете алинеи, а именно – нищожност на договорите. Договорите, които страдат от такъв порок, са изначално недействителни и затова нищожността може да бъде констатирана по всяко едно време, без да е необходимо да се води исков процес и да се стига до решение, което я констатира. Какви други освен непозволени от правния ред са нищожните договори? Те са непозволени по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Договорите, сключени при условията на чл. 26, ал. 2 ЗЗД не са незавършени фактически състави, тъй като правните субекти извършват волеизявления, които поради пороците си не пораждат правни последици – така Павлова, М. Цит. съч., с. 535. Затова не може да бъде поставян въпросът за това да бъдат довършени като фактически състави, щом като например липсващото съгласие или форма се преодолеят с нови. Последното би се случило, ако се сключи нов договор. Следователно при нищожните договори липсва изобщо правоотношение, спора по което да се разрешава чрез договор за спогодба.

48 Ставру, С. Цит съч. приема безусловно, че е възможна спогодба по отношение на унищожаем договор. Той обаче не сочи аргументи в полза на застъпената от него теза.

49 Така Голева, П. Облигационно право. С., 2006, с. 250.

50 Обратно Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 500. Авторите (Ж. Сталев и А. Мингова) считат, че атакуването поради грешка на една съдебна спогодба може да стане само при ограниченията на чл. 367 ЗЗД, тъй като иначе прикрепената към тях сила на пресъдено нещо би се оказала твърде нестабилна. Следователно, според авторите, нормата, закрепена в разпоредбата на чл. 367 ЗЗД се явява не частен случай, доуточняващ общите правила за унищожаемост на договорите, а специално правило, което ги изключва и стеснява. Няма достатъчно правно-логически и догматични основания в името на правната сигурност да се изключва възможността частноправните субекти да могат да атакуват сключените от тях сделки, поради порок на волята, различен от този, намерил място в чл. 367 ЗЗД. Дори и да се възприеме споделеното от авторите виждане, то тогава практически би се изключило приложението на института на унищожаемост на договора за спогодба. Неслучайно досега липсва каквато и да било практика по прилагането му.

51 Така Постановление № 3 от 23.03.1982 г. по н. д. № 12/81 г. на Пленума на Върховния съд.

52 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 489. Там спогодбата се характеризира като смесен институт с оглед на фактическия си състав и правните си последици, тъй като се регулира едновременно от гражданското и от гражданско процесуалното право.

53 Доколкото спогодбата няма в дадения случай многостранен характер. Това трябва да се преценява във всеки конкретен случай, за да се прецени дали е допустимо развалянето по чл. 87-88 ЗЗД.

54 Вж. в този смисъл Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, 382-383.

55 Така Апостолов, И. Облигационно право – Част първа: Общо учение за облигацията. С., 1947, с. 172.

56 Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско…, с. 755.

57 Вж. р. 106-1987-ОСГК.