(публикацията е част от книгата “Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга втора“, 2014, § 41, с. 276-294)
“Първичен код” (2011)
Наскоро гледах филма “Sourse code”, който в www.infofilmi.info е описан по следния начин:
“Първичен Код е филм проследяващ историята на Капитан Колтър Стивънс, военен който е привлечен към тайна правителствена програма, която разследва бомбардировка на влак.
Неговото съзнание е изпратено в тялото на Шон Фентрес (Фредерик де Гранпри), който се е намирал във влака по време на бомбардировката. Капитан Колтър преживява многократно последните 8 минути от живота на Шон, докато установи виновните за терористичната атака и как да предотврати следващите нападения”.
С развитието на филма се оказва, че главният герой капитан Колтър Стивънс е починал преди 2 месеца в Афганистан по време на мисия, но въпреки смъртта на тялото му учените са успели да запазят известна част от неговата мозъчна активност. Поддържайки жив мозъка му, те го използват за мисия по предотвратяване на терористичен акт. Това, което провокира дискусия, е обстоятелството, че ръководителят на въпросната секретна операция третира останалия без тяло “жив мозък” като “Субект 1” и смята, че има пълната власт и свобода да се разпорежда с неговата памет. На това отношение с риск за работата си се противопоставя член от неговия екип, който осъществява комуникацията с главния герой.
Макар и футуристичен, филмът поставя един интересен правен въпрос: ако е възможно поддържането на мозъчната активност на едно лице след физическата смърт на тялото му, то как би следвало да се третира тя – като специфично явление, подлежащо на управление и контрол, или като правен субект, притежаващ собствени интереси и права? Това всъщност е въпросът за правната квалификация на описания случай просто като остатъчна мозъчна активност или като мозъчен живот.
Мозъчна смърт
Към настоящия момент в медицинското право, с оглед целите на трансплантацията, е обосновано и утвърдено понятието за мозъчна смърт. Мозъчната смърт се определя като “необратимо спиране на всички функции на главния мозък и налична сърдечна дейност” (чл. 18, ал. 2 от Закона за трансплантацията на органи, тъкани и клетки – ЗТОТК). Към това определение Наредба № 14 от 15.04.2004 г. за медицинските критерии и реда на установяване на смърт (Наредба № 14) добавя, че спирането на всички функции на главния мозък трябва да е освен необратимо и “трайно” (чл. 5, т. 2 Наредба № 14).
Изхождайки от съдържащата се в Наредба № 14 правна уредба, бихме могли да обобщим, че съществуват два вида юридическа смърт:
– кардио-пулмонална смърт: трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането (чл. 5, т. 1 Наредба № 14);
– мозъчна смърт: трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък при налична сърдечна дейност (чл. 5, т. 2 Наредба № 14).
Достатъчно е настъпването на едно от посочените обстоятелства (вид смърт), за да се приеме, че лицето е починало, а с това и, че неговата правосубектност е прекратена. Законодателното разрешение изхожда от обстоятелството, че трайното и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането (“класическа” смърт) по необходимост води до трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък (мозъчна смърт). Трайното и необратимо спиране на всички функции на главния мозък (мозъчна смърт) обаче е възможно и при налична сърдечна дейност (живо тяло).
В зависимост от нека го наречем “обхвата” на смъртта – по отношение на коя функция е настъпило трайното и необратимо прекратяване, теоретично са възможни следните хипотези:
– мъртво тяло и мъртъв мозък: пълна смърт, при която не възникват специфични правни въпроси;
– живо тяло и мъртъв мозък: мозъчна смърт, която е изрично уредена с оглед допускане на възможността за вземане на органи от починалия с цел тяхното присаждане в тялото на нуждаещи с пациенти. След установяване на мозъчна смърт, мерките по интензивно лечение могат да бъдат продължени в два случая: а) с оглед трупно донорство: като средство за кондициониране на донора и органосъхраняваща терапия в случай на органно донорство; и б) с цел запазване на плода в случай на бременност: до достигане на такъв срок на бременността, който би гарантирал жизнеспособен плод. И в двата случая правосубектността се счита за прекратена с установяването на мозъчната смърт. Поради това допускането на лекарска грешка и умъртвяването на плода в живото тяло на бременната жена в състояние на мозъчна смърт, не да се разглежда като убийство;
– мъртво тяло и жив мозък: сърдечна смърт, която към настоящия момент води по необходимост и до мозъчна смърт (т. е. налице е пълна смърт). Тъй като тази хипотеза се счита за медицински невъзможна при сегашното ниво на развитие на медицината и технологиите, тя не е предмет на правно регулиране и се третира като “кардио-пулмонална” смърт с последиците на “пълна” смърт.
Да зададем въпроса!
И все пак, ако подобно запазване на дейността на главния мозък е възможно, въпреки спирането на сърдечната и дихателната функция, какъв следва да бъде отговорът на правото?
Дали става въпрос единствено за остатъчна мозъчна активност, която следва да се разглежда като полезно за науката явление, с което може свободно да се експериментира и експлоатира, или е налице запазване на правосубектността и след физическата смърт на тялото (“мозъчен живот”)?
Въпросът е свързан с една съвсем не нова дискусия относно това дали правосубектността може да бъде “открита” (или по-скоро “заключена”) в един единствен орган на човешкото тяло. Оспорването тук винаги е било между сърцето (“сърдечна правосубектност”) и мозъка (“мозъчна правосубектност”). Ако на функциониращия мозък се признае собствена правосубектност, независимо от физическото съществуване на човешко тяло, това би могло да обоснове запазването на личността и нейните права и след физическата смърт. Именно в този случай би могъл да се използва терминът “мозъчен живот”. Особено ако се установи, че в състояние на мозъчен живот, лицето запазва своите спомени и съзнанието си за личностна идентичност.
Както се посочва и във филма “Първичен код” (2011), мозъкът сам създава своята реалност, като проектира и физически мъртвото тяло и средата, в което то съществува. Дали относителността на тази реалност е достатъчно основание за отхвърляне на правосубектността? Доколко човешкото тяло е conditio sine qua non за признаването на правосубектност или определяща е способността на човека да акумулира и свързва в едно цяло спомените от своя живот?
Тези въпроси днес изглеждат далечни, но се радвам, че вече вълнуват съвременното общество. Причината? – неимоверните темпове, с което се развива науката и догонващата позиция, в която са поставени социалните регулатори…
Трябва да се погледнат и конвенциите, и чуждите правни системи. Само мозъчната смърт е смърт. Впрочем техниката толкова напредна, че – кардиопулмонална смърт е невъзможна отделно – машините си помпат, стига да не спре токът. (В медицината се говори тук за реанимация, а не за смърт.) Ако случайно поради голямо закъснение и машините се безсилни, то малко след това вече е настъпила и мозъчната смърт. Въпросът остава единствено за точния момент на смъртта – именно на мозъчната. А нима с наредба ще решаваме въпросът за съществуването или не на човека (правния субект)?
Но не може да го реши дори Конституцията! Мисля че отговорът не може да се получи с една или друга правна форма чрез юридически анализ – на това ще отговори единствено биоетиката. Нима “Не убивай” е възникнало като закон най-напред? Законите не произхождат от други закони, а от водещи идеи в общността.
Проблемът сега по-скоро е друг – каква част от мозъка трябва да не функционира, за да е налице мозъчна смърт? Тук развитието напоследък е значително…
Наистина – моментът на юридическата смъртта е маргинализиран в действащото законодателство. И за това по един безапелационен начин свидетелства обстоятелството, че този момент е уреден в НАРЕДБА!?!
Струва ми се, че причината за това е социалното и особено юридическото 🙄 табу, мълчаливо наложено по въпросите на смъртта.
Биоетиката има своя юридически аналог – биоправото. Къде обаче се преподава подобна правна дисциплина? Има ли български университет, който да включва в учебната си програма задължителна учебна дисциплина “Биоправо”? 😳
Докато юристите не започнат да мислят по въпросите, свързани с биологичната същност на човека, които отдавна стоят в дневния ред на етиците, положението няма да се промени значително 😕
Според мен е необходимо активно и двустранно взаимодействие между представители на различните хуманитарни науки, за да се осигури подходяща правна рамка. В противен случай отговорът на толкова важни въпроси като тези за началото и края на човешкия живот се оставя на преценката на конкретния правоприложител…
Крайно време е правото да вземе ясна страна 🙂
Относно момента на настъпване на мозъчната смърт по-подробна информация може да бъде открита в монографията “Вещноправно действие на смъртта”, ИК Сиби, 2008, с. 44-53 (там е направено разграничението между мозъчната смърт и трайното вегетативно състояние).
Само споменавам трите основни теориите относно мозъчната смърт: пълна мозъчна смърт или HBODsD (higher-brain-oriented definitions of death), мозъчно корова смърт и мозъчно стволова смърт. Последната е възприета от българския законодател.
Предлагам да се изследва при какви обстоятелства функциониращият мозък поддържа функционираща личност. Ако липсват базисни годности поне за потенциално разумно взаимодействие с околния свят, няма правосубектност и тогава всички разсъждения стават безпредметни. 🙂
Всъщност, не знам дали е маргинализирана темата за смъртта или темата за живота 😉
Здравей, Ива,
Всъщност предпоставките, за да се превърне въпроса в реален казус, са две 💡 :
– запазване на спомените на лицето като невро-биологични и психически явления, изграждащи основата на самосъзнанието и личностната идентичност;
– доказване на това обстоятелство по отношение на конкретен случай, включително чрез установяване на контакт с “остатъчната мозъчна активност” на “починалото” лице 🙂
Що се касае до изискването за “потенциално разумно взаимодействие с околния свят” 😉 ми се струва, че само по себе си то не е необходимо – мозъкът може сам да създава своя реалност (усещанията не са в сетивата, а в съответните части на мозъка ни 🙂 ), в която да “съществува” самоличността на лицето, без да се нуждае от взаимодействие с околната среда. Сещам се за различни психични заболявания, при които отпада възможността за взаимодействие с околния свят, но правосубектността се запазва.
Разбира се, възможността за “потенциално разумно взаимодействие с околния свят” би улеснила много въпроса, особено с оглед втората предпоставка (доказване съществуването на мозъчния живот).
Въпросът е доколко доказването е възможно без разумно взаимодействие на лицето с околния свят?
🙂
На мен ми се струва, че в самите режими, относими към правосубектността, съществуват някои празноти. И не съм сигурна дали дееспособността, която именно е въпрос на взаимодействие със средата, е добре отделена от правосубектността като юридически израз на ,,човешкото”. За съжаление изпитвам тежък недостиг на информираност по въпросите на ,,човека” и това не ми позволява правни изводи :))))
🙂
Недостигът от правна уредба и внимание наистина е осезаем!
За съжаление темата за “правосубектността като юридически израз на ,,човешкото” (много добре формулирано :)) не е сред практическите въпроси на юридическото ежедневие, поради което е оставена на самоход и в огромната си част е “делегирана” на биоетиката или въобще на който реши да прилага правото в тази му част … 🙄
Именно поради това, ми се струва, че въпросът предизвиква правото (ergo мястото му е в challengingthelaw.com 😉 ), и в частност нас юристите, да вървим по тънкото острие на познатите ни правни принципи, за да търсим приложимите изводи…
Не е лесна задача 😉 И никой не ни е обещавал да е лесна… 💡
Здравейте!
Според мен, за да можем да решим един подобен казус, трябва на първо място да разгледаме необходимостта от съществуване на правото, като цяло. Най-общо казано, то регулира отношенията между членовете вътре в едно общество и отношенията с членове на други общества. Тази регулация е между лица (ще си позволя да не включвам юридическите лица за момента), като според мен, под “лица” следва да се разбира биологическите и личностните/психологически/душевни характеристики на индивидите. В този ред на мисли, водещи трябва да са личностните характеристики, защото волеизявленията, да речем, са именно плод на съзнателна дейност. Самото законодателство отделя сериозно внимание на ред права и задължения, които са пряко свързани с личността на носителя. А тази личност е пряко и непосредтвено свързана с мозъка, а не с тялото, само по себе си. Ако, да речем (един СИЛНО хипотетичен пример), имаме две клонирани лица и едно трето лице сключи сделка с едно от тях, то тази сделка следва ли да породи права и задължения за другия клонинг, въпреки физическата еднаквост между двамата, който изобщо не е страна по нея? Водещото в правото би трябвало да е личността, като психическа характеристика, а не като физическа. Така, ако мозъчната дейност може да бъде продължена след физическата смърт на останалата част от тялото, то правосубектността на лицето следва да се запази в пълен обем, тъй като личността в психологически план е една и съща.
Здравейте, Николай! 🙂
Напълно съм съгласен с това, че правото урежда “отношенията между членовете вътре в едно общество и отношенията с членове на други общества”. ❗
Въпросът, който поставят “противниците” 😉 на мозъчния живот, е:
“Доколко един мозък 🙄 може да бъде част от нашето общество?” ➡
Всъщност въпроса е при каква минимална “физичност” психиката е достатъчно разпознаваема като личност?
Достатъчно ли е един изкуствено поддържан мозък, за да се приеме, че той съдържа в себе си правен субект, част от обществото?
И следващата крачка 😉 :
Възможно ли е съществуването на личност (=правен субект) извън физичността на човешкото тяло (въпросът с интелигентните агенти…)?
Примерът с клонингите е интересен и провокиращ 😉 !
Всъщност всеки отделен клонинг е различен правен субект, независимо от тяхната ДНК идентичност. Пример за това са еднояйчните близнаци, които са “естествени клонинги”, създавани от самата природа 🙂
Никой обаче не оспорва факта, че те представляват отделни правни субекти 💡
Напълно споделям, че водеща следва да бъде личността, какво обаче разбираме под “Личност”…
🙄
Здравейте!
Относно понятието “личност”, в науката няма 100% консенсус, но повечето учени приемат, че това е динамичен и организиран набор от характеристики и черти, притежавани от едно лице, които влиаят по уникален начин на неговите възприятия, мотивация и поведение в различни ситуации. Тази дефиниция набляга изключително на психическите харакеристика на личността, които, образно казано, се съдържат в мозъка. От тук следва, че мозъкът вероятно би бил достатъчната физичност. Вярно е, че човешката личност се обуславя в огромна степен от генетичното си наследство, от опита си, от други физични белези. Но в случая говорим за запазване мозъка на вече развита личност. Доколкото личността може да съществува без възприятията и сетивата на тялото, мозъкът би следвало да има правосубектност. Това, разбира се, е въпрос, на който само медицинската наука може да даде отговор. За мен, най-важното в случая е, че правото категорично не трябва да си затваря очите пред пробивите в другите области на познание. В крайна сметка, “идеята” на правото е да обслужва обществените отношения, а не обратното… За съжаление, твърде голяма част от нормотворците, а и доста практикуващи юристи, са твърде закостенели. Но това е друга тема 😀
❗ : “идеята” на правото е да обслужва обществените отношения, а не обратното…”
Напълно съм съгласен! Донякъде разбирам и консерватизма в правото.
Обикновено то изчаква известен период от време докато Обществото 😉 стане наясно какво точно отношение да вземе по съответния въпрос и доколко това разрешение е работещо в рамките на съществуващия социално-културен контекст…
Правото “обича” да възприема вече “доказали се на практика” разрешения (обикновено “доказали” се още по римско време 🙂 ). И когато бъде поставено “в ъгъла” с понятия като “мозъчен живот”, определено не му е съвсем “удобно” 🙂 В такива случаи то често или отрича актуалността на казуса (което на този етап най-вероятно е вярно 🙂 ), или отрича самият казус (забранява се съответното “социално явление”).
Когато обаче “социалното явление” се окаже по-упорито от нормативния инат 🙄 , тогава правото е заставено да се промени …
Рано или късно 😉
Ето например, фактическото съпружеско съжителстване. Не успя да намери мястото си в новия СК (въпреки сериозните усилия на доста юристи), но пък “проби” в като отделни разпоредби в доста “специални закони” 🙂
За тези, които определят смъртта като състояние след живот, едно от предизвикателствата при определянето на смъртта е да се отличава от живота. Смъртта се отнася към момента в който животът приключва. Тогава възниква въпроса как да се определи живота? Някои предлагат, че за да се даде определение на живота то трябва да е по отношение на съзнанието. Ако при жив организъм липсва съзнание, значи е настъпила смърт. Един от недостатъци в този подход е, че има много организми, които не са живи , но са в съзнание (например едноклетъчни организми). Друг проблем при този подход е в определянето на съзнание, което остава загадка за съвременните учени, психолози и философи. Този общ проблем на определяне на смъртта се прилага с особено предизвикателство за определяне на смъртта в контекста на медицината.
Например, д-р Франклин Милър, старши преподавател в Департмента по биоетика, отбелязва , че до края на 1990-те, приравняването на мозъчна смърт със смъртта на човешко същество е все по-оспорвано от учени, въз основа на доказателства по отношение на биологично функциониране, показано от пациенти диагностицирани в това състояние.
Много от тях са поставили под съмнение идеята, че мозъчната смърт е еквивалентна на прекратяване на съзнанието. Голяма част от човешкото съзнание е въплътено в редица части на тялото и спирането на електрическите импулси в мозъка, не означава непременно, че съзнанието е престанало да функционира. Като се има предвид тази възможност, при мозъчна смърт пациента все още може да е жив. „ Мозъчен живот”?
В момента в повечето държави дефиницията за смърт е необратимо и трайно спиране на електрическата активност в целия мозък, а не само в мозъчната кора-
( Единно Определяне на акт за смърт в САЩ).
Липсата на електрическа активност на мозъка не може да бъде достатъчно, за да се счита, че даден човек е мъртъв.
Има много случаи, когато някой бивайки обявен за мъртъв от лекарите, след това ” се връща към живота”, понякога дни по-късно в собствения си ковчег или при процедурите на балсамиране. Например има случаи с хора стояли дълго време под ледено студена вода, след което оживяват, което ми напомня за криониката.
Криониката, която е извън обсега на днешната медицина, представлява съхраняване на тела при много ниски температури ( -196 по Целзий) с надеждата, че в бъдеще медицината ще бъде в състояние да ги съживи и да ги лекува.. Такова „възраждане” все още неможе да бъде доказано, и затова криониката не е призната медицинска процедура и това може да стане само след юридическа смърт. Криониката разграничава правната смърт от биологичната смърт, целта и е да съхрани информацията в мозъка , което прави дадена личност и по точно нейната памет, които са били разрушени от биологичната смърт, докато медицинските технологии напреднат толкова, че „възраждането” да стане възможно.
Към днешна дата са замразени повече от 100 души в частни американски клиники.
В началото на 1900г., лауреат на Нобелова награда д-р Карел изрязва парче от пилешко сърце и го съхранява живо в буркан, в лабораторията си в Ню Йорк в продължение на години. Д-р Карел въвежда безсмъртието във физически смисъл. Според него след като има хора които се подлагат на процедурата по крионика, се предполага се, че ще има и хора които биха искали да запазят мозъчната си активност / ако физически тялото им е неизлечимо болно/, и когато се върнат в съзнание, ще бъдат в състояние да използват сетивата си, да взаимодействат със света. Същността на даденото лице, която е неговата или нейната личност и интелект – ще останат непокътнати. С това си мнение той предизвиква бурни критики.
През 1985 г., адвокат и инженер използващ псевдонима “Чет Флеминг” (известен още като Патрик Кели), подава молба за патент в САЩ за “устройство за съхранение на глава на животно” . Флеминг / Кели представил отрязана глава на бозайник , подпряна с яка, вързана с тръби и свързана с артериите и вените на шията. Оборудването изпомпва кислород и кръв в мозъка и след това филтрира въглеродения двуокис и отпадъчни продукти, като кръвта тече от мозъка обратно в устройството.
Флеминг впоследствие публикувал книга в която описва идеята си, как може да се съхранява отрязаната глава „ жива”. В неговата патентна заявка пише, че след като изобретението е било тествано успешно върху животни може също да бъде използвано и при неизлечимо болни лица. Флеминг иска патент, който правителството в крайна сметка отказа да му издаде .
Устройството веднага предизвикало буря от критики , д-р Джери Силвер, невролог, смята че понятието е доста варварско. От тогава до днес се обсъжда темата за „безплътната концепция на главата”. Дали „жива глава” – наличие на запазена мозъчна активност на едно лице „ без тяло” – след физическата смърт на тялото му, може да се квалифицира като пълноправно човешко същество?
Много интересна информация!
Особено що се отнася до “безсмъртието във физически смисъл” (излязаното парче от пилешко сърце и нобеловата награда на д-р Карел) и “безплътната концепция за главата” 🙂
Именно подобно патенти на “живи глави” или дори “живи мозъци” (без глави) ще поставят въпроса за мозъчния живот в бъдеще.
Относно биологичното “вместилище” на човешкото съзнание бях чел статия относно нервната система, която е разположена в стомаха ни. Оказва се, че в стомаха на човека има огромно количество нервни клетки, които според някои учени са в основата на понатието за интуиция. Така науката потвърждава огромното значение на храната и предизвикваните от нея реакции в стомаха ни.
В този смисъл, освен за мозъчностволова смърт, бихмо могли да говорим и за “коремно мозъчна смърт” 🙂