Романът „Резервен живот“ на Лидия Димковска, издателство Колибри, излезе на българския пазар на 11 май 2015 г. В него се проследява животът на две сиамски близначки – Злата и Сребра, прескочил отделянето на Македония от „могъща“ Югославия и стигнал до второто десетилетие на 21-ви век. Родени със „слепнали“ глави – над лявото ухо на Злата и над дясното ухо на Сребра, двете сестри живеят един общ живот, в който чувството за идентичност непрекъснато се бори с неизбежната заедност на съвъплътеността. Прости действия като ходенето, спането, използването на тоалетната се оказват ключови за съвместния живот на две неразривно свързани човешки същества. Най-силната привързаност си съперничи с най-тежката непоносимост. Две сестри, които си лягат, без да разговарят, защото цял ден са били заедно, и раздалечават телата си в леглото, за да могат да намерят покой за своята индивидуалност.
Защо бе нужен подобен роман? Не е ли това твърде крайна, екстравагантна и дори нереална история? Има ли изобщо такива хора? Има! Хелен и Джудит от Унгария (1701-1723), Чанг и Енг Бункер от тайланд (1811-1874), Луцио и Симплицио Година от Филипините (1908-1936), Маша и Даша Кривошляпова (1950-2003) от Москва, Аби и Британи от Минесота (родени 1990). Всички те са живели достатъчно, за да бъдат видени и познати от своите съвременници, а и от нас. Защото, както се посочва и в „Резервен живот“:
„Когато не ги познавахме, не ги смятахме за част от нашия живот, а сега, когато ги познахме и бяхме сигурни, че не искаме да са част от нашия живот, те станаха част от него. А и ние станахме част от техния живот, от тяхната съвест. Това беше най-същественото.“ (с. 114)
Въпросът за другостта е един от основните в „Резервен живот“. Човек с недъг трябва да има „резервно сърце“, за да преживее обидите, подигравките, подмятанията, които различието му провокира у останалите. Агресията обикновено е следствие на неудобство. Неудобството най-често е причинено от неразбиране. А неразбирането е липса на усилие. Злата и Сребра са трагичен пример, който ни кани да проявим усилие. Да разберем. Да се смирим. Да обичаме.
Стилът, в който е написан романът не позволява мелодраматизъм. Появяващите се в очите на читателя сълзи бързо пресъхват пред следващите прояви на „родителски сюрреализъм“, както Злата (главното разказващо лице в романа) нарича „наивния егоизъм“ (с. 408) на своите родители, винаги загрижени за нещо друго, но не и за „нежеланите“ си деца, както и пред превъплъщенията на т. нар. (отново от Злата) „постсоциалистически атеизъм“, изразяващ се в нагласата „Дори и когато има нещо, пак го няма“ (с. 407) – в тази категория попадат: дрехи, които пазиш за винаги отлагащото се „после“; роднини, с които се поздравяваш, но не съществуват; живот, който искаш за себе си, но можеш само да споделяш…
Понякога повествованието тече мудно – със скоростта на живота на обикновените жители в Скопие, където времето е разграфено от последователната смърт на най-близките хора. Животът обаче надделява и продължава. Той уверено води своите герои към техните съдби, очертавайки в сърцата им болезнени, но пламтящи кръгове. Така, насред основната наративна линия се появяват интересни провокации, като новата професия „отоплител на легло“ (с. 330-331), която се изразява в това практикуващият я, облечен в специални дрехи, да влезе в климатизираната хотелска стая и да легне в леглото на клиента, за да затопли завивките му. Професия, която определено поставя въпросът за достойнството, интимността и бъдещето на услугите. В съня на Злата се появява и специално пригодена многоетажна сграда – „дом за самоубийство“ (с. 377-380), в който са разчертани и се прилагат стандартни оперативни програми за разубеждаване и в крайна сметка – за приемане на решението на едно лице да сложи край на живота си.
Най-важният въпрос обаче остава въпросът за болката. Болката от пропуснатото. Болката от загубата. Болката от липсата.
„При болка човек е или най-хубав, или най-грозен на света“ (с. 75), казва Злата, и добавя – „Ние бяхме грозни!“ Но в чии очи? В собствените си очи, които Злата и Сребра никога не са виждали, освен в огледалото, тъй като срастването на главите им е позволявало да разговарят единствено като гледат напред, без да се виждат една друга? В очите на своите родители, които трудно лекуват собствените си рани, нанесени им като деца от техните родители? В очите на любимите си, които въпреки недъгът на Злата и Срелра поставят пред тях въпросите за брака, който – оказва се, има твърде непредвидими измерения, когато единият съпруг „върви“ с две тела и с две души? В очите на православните (които ясно се различават от „православците“ – „православните“ вярват в православието, „православците“ – в Сърбия), които търсят религиозността на двете сестри? Или в очите на Партията, която иска да ги направи свои членове?
„Света Злата Мъгленска живяла по време на турското робство в България. Родила се в бедно семейство в село Слатино, Мъгленска епархия. Била рядко красива, смирена, благочестива, с чисто сърце и твърда вяра в Господа.
Млад турчин я издебнал и отвлякъл. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се ожени за него. Тя не склонила дори пред молбите на близките си да се отрече от християнската вяра. Турците дълго и безмилостно я изтезавали, а подир това я обесили и насекли на късове тялото й. Пречистена в огъня на страданията, св. Злата предала душата си на Бога на 18 октомври 1795 година.“
(кратко животоописание на Св. великомъченица Злата Мъгленска, цитирано от Православието.ком)
Тялото винаги е било сред инструментите за извисено страдание. Телесния недъг е особено безпощаден в своята склонност към развиване на „мъченичество“. Злата няма претенция да бъде мъченица, въпреки че изгаря в страданието, превърнало се в нейна съдба. Тя познава и изкушението, и омразата, и безсилието, и наивността, и болницата, и затвора, и празнотата на Не-дома. Но тя познава и смелостта, и любовта, и твърдостта, и решимостта, и прегръдката на баба си, и свободата на двора, в който играе с малкото си приятели, и пълнотата на споделения дом. Тя познава всичко това.
Защото продължава напред, въпреки желанието си да спре. Защото дава шанс, въпреки болката от разочарованието. Защото обича, въпреки раздялата и смъртта. Защото е жива, а „който е бил мъртъв още като жив, ще умре от собствения си живот" (с. 115)
