За някои проблеми при декларирането на данъците, установени в ЗМДТ

(статията е публикувана за пръв пътв сп. Административно правосъдие, 2015, № 3 и е съобразена с действащото към 01.01.2015 год. законодателство)

ЗМДТ регламентира няколко данъка, приходите от които постъпват в полза на съответния общински бюджет. Специфичното в случая е, че за разлика например от ЗКПО и ЗДДФЛ в голяма част от случаите законът(ЗМДТ) регламентира периодични данъчни задължения, както и предвижда различно установяване на сроковете за подаване на данъчните декларации при различните видове местни данъци, регламентирани в ЗМДТ.

Законът урежда два вида данъци – имуществени данъци и данъци върху дейностите. В зависимост от вида на съответния данък по различен начин е уредено в закона задължението за подаване на данъчна декларация.

Член 1, ал. 1 от закона предвижда в приход на съответния общински бюджет да постъпват следните местни данъци:

1.) данък върху недвижимите имоти;

2.) данък върху наследствата;

3.) данък върху даренията¹;

4.) данък при възмездно придобиване на имущество;

5.) данък върху превозните средства;

6.) патентен данък;

7.) туристически данък;

За разлика от другите данъчни закони в ЗМДТ обикновено срокът за подаване на данъчна декларация се регламентира в зависимост от настъпването на определено събитие –придобиване на собственост, смърт на лице и др. под., а не с настъпването на определен календарен срок, след който задълженото лице следва да подаде декларация. ЗМДТ, регламентирайки имуществените данъци, определя сроковете за подаване на данъчна декларация като определено време след настъпването на определено събитие. Това изискване е породено и от спецификата на този вид данъци, тъй като ЗМДТ регламентира приоритетно имуществените данъци за закона е важно настъпването на определено събитие, на което е придадена правопораждаща функция по отношение на декларирането на данъчното задължение. Изключение от изложеното по-горе правило се наблюдава при данъците върху дейностите – патентния и туристическия данък. При тези два данъка е уреден точно фиксиран календарен срок за подаване на данъчна декларация.

Данъчните декларации по ЗМДТ се подават от данъчно задължените лица или от техните законни представители по образец, одобрен от министъра на финансите, който се обнародва в "Държавен вестник". От 01.01.2015 год. е предвидена възможност данъчните декларации за местни данъци могат да се подават и по електронен път по реда на ДОПК.

С новия чл. 5а от ЗМДТ в сила от 01.01.2015 год. се постави нормативната основа за създаване на единна централизирана база данни за местни данъци и такси към Министерство на финансите. Информацията за централизираната база данни се предоставя по ред, начин и във формат, определени със заповед на министъра на финансите. Предвижда се трансферът на данни да е двупосочен – от общините към министерство на финансите и обратно.

1. Данък върху недвижимите имоти

Член 14, ал. 1 от ЗМДТ предвижда за новопостроените или придобитите по друг начин имоти² собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право³, да уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти⁴. При промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват общината по реда и в срока, указан по-горе. При придобиване на имот по наследство декларацията се подава в шест месечен срок от откриване на наследството⁵ пред общината по местонахождението на имота. Срокът по чл. 14, ал. 4 от ЗМДТ вр. с чл. 32 от ЗМДТ дерогира приложението на срока по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ. Компетентността на съответната община по местонахождение на имота в случая не се дерогирана от компетентността по чл. 32 от закона. Текста на чл. 14, ал. 4 от закона препраща само към срока по чл. 32, но не променя местната компетентност на органа, пред който се подава декларацията – той е този по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ.

При придобиване на недвижим имот или на ограничени вещни права върху недвижим имот по давност декларацията се подава в двумесечен срок от издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване – арг. от чл. 49, ал. 2 вр. с чл. 44, ал. 3 и чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ.

Важно е да се отбележи, че подадената декларация от един съсобственик, съответно ползвател, ползва останалите съсобственици или ползватели. При частично или пълно унищожаване на сградите, както и при преминаване на недвижимите имоти от необлагаеми в облагаеми и обратно данъчно задължените лица уведомяват за това общината по местонахождението на имота по реда и в срока за деклариране на недвижимите имоти. В посочените случаи задължението за плащане на данъка се прекратява, съответно възниква, от началото на месеца, следващ месеца, в който е настъпила промяната.

В сила от 01.01.2015 год. данъкът върху недвижимите имоти се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година.Изрично е предвидено задължение на административните органи за съобщаване на размера на данъка за съответната година. Поради това, че чл. 23 от ЗМДТ предвижда съобщаване на данъка може да се направи извод, че акцентът на чл. 19, ал. 1 от закона е върху определяне на срока за съобщаване – това задължение следва да бъде изпълнено от администрацията до 1 март на текущата година. Законът не предписва изрично по какъв начин следва да стане съобщаването на размера на данъка. Това може да стане писмено или по електронен път на заявен електронен адрес – аргумент от чл. 28, ал. 2 от ДОПК. По редица съображения не споделяме разбирането, изразено от някои автори, че съобщаването на данъка може да става устно⁶. Според нас глава VI от ДОПК следва да намери приложение и при съобщаването на размера на данъка върху недвижимите имоти. Ако се допусне устно уведомяване за размер на данъка, то все пак трябва да е удостоверено с подпис на извършилия го администратор и подпис на задълженото лице. Подобно разрешение дава чл. 61, ал. 2 от АПК.

Авторът смята, че срокът за съобщаване на размера на данъка е инструктивен. Неспазването му от административния орган не води нито до отпадане на данъчния дълг за задълженото лице, нито да възможност за отсрочване на данъчните му задължения, така както тяхното плащане е определено в чл. 28, ал. 1 от закона.

2. Данък върху наследствата⁷

При откриване на наследство данъчно задължените лица⁸ или техните законни представители са длъжни в срок от шест месеца да подадат декларация в общината по последното местожителство на наследодателя, а ако последният е имал местожителство в чужбина – по местонахождението на по-голямата част от имуществото му в страната. Шестмесечният срок за деклариране започва да тече от различен момент в зависимост от качеството на лицата, които имат задължение за деклариране или в зависимост от факта на смъртта на наследодателя(действителна или юридическа смърт).

Когато наследниците или заветниците са от кръга съпруг, низходящ, родител, брат или сестра шестмесечния срок започва да тече от откриване на наследството⁹ – per argumentum a contrario от чл. 32, ал. 2 от ЗМДТ. В случай, че наследниците или заветниците са извън посочения в предходното изречение кръг от лица шестмесечния срок за подаване на декларация за облагане с данък върху наследството започва да тече от узнаването, че наследството е открито – чл. 32, ал. 2 от ЗМДТ.

Текстът на втората алинея на чл. 32 от ЗМДТ следва да се тълкува корективно. Вместо “от подаване на декларацията” следва да се разбира “за подаване на декларацията”. Когато наследникът е лице, което е било заченато към момента на откриване на наследството и е живородено, срокът за подаване на декларацията за неговите законни представители започва да тече от деня на раждането му.

За имуществата на лица, обявени от съда за отсъстващи¹⁰, декларацията се подава от лицата, които се явяват наследници на обявения за отсъстващ към момента на последното известие от него. В тези случаи 6-месечният срок за подаване на декларацията започва да тече от въвеждането във владение. Лицата, които се явяват наследници на обявения за отсъствуващ по времето, за което се отнася последното известие за него, могат да искат от съда да бъдат въведени във временно владение на имотите му. За това владение става дума в чл. 32, ал. 3 от ЗМДТ. То е уредено в чл. 10, ал. 1 от ЗЛС. Въвеждането във владение на имотите на отсъстващия става по съдебен ред със съдебен акт. Следва да се приеме, че датата на постановяването на съответния съдебен акт е тази, от която започва да тече срокът за деклариране.

ЗМДТ не разглежда случаите на обявяване на смъртта на лице, което е отсъстващо – чл. 14 от ЗЛС. Обявяването на смъртта става със съдебен акт. Съдът определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт с акта си. При липса на противни данни за момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие.

Неупоменаването в разпоредбите на ЗМДТ на гражданската смърт на едно лице като обстоятелство, което слага началото на срока за подаване на данъчна декларация не е пропуск на закона. Съгласно чл. 17 от ЗЛС обявената с решението на съда смърт на едно лице поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето, т.е. физическата(действителната) и юридическата(гражданска) смърт на едно лице са приравнени по правни последици.

Според автора в този случай ще следва да се приложат разпоредбите на чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ЗМДТ. Член 14, ал. 2 от ЗЛС предвижда, че обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето. Ако е налице случаи на обявяване на смъртта на едно лице без същото преди това да е било обявено за отсъстващо, то, поради приравняването на последиците от действителната и гражданска смърт на лицето, декларацията ще се подаде от наследниците или заветниците в шестмесечен срок от откриване на наследството, съответно от узнаването, че наследството е открито в зависимост от кръга на задължените за подаване на декларацията лица.

ЗМДТ в чл. 32, ал. 7 въвежда един допълнителен срок за деклариране. Срокът е едномесечен от узнаването, че са налице наследствени имущества, които не са декларирани с първоначалната декларация. Узнаването на факта, че са налице такива имущества трябва да е станало след изтичане на срока за подаване на първоначалната декларация за облагане с данък върху наследството. Какви и колко могат да бъдат тези имущества законът не указва.

Подобно на данъка върху недвижимите имоти и при данъка върху наследството подадената от един наследник данъчна декларация ползва и останалите наследници. Това правило важи независимо от качеството на наследника – по закон или по завещание.

Прави впечатление, че текста на чл. 32, ал. 5 от ЗМДТ не споменава заветниците. В същото време те са изрично разписани в новелата на чл. 32, ал. 1 вр. с чл. 31 от ЗМДТ като задължени за подаване на декларация и плащане на данъка върху наследството лица. Възможни са два варианта – или се касае за законодателен пропуск заветниците да бъдат включени в текста на нормата или законодателят съвсем съзнателно е изключил тези лица от текста и той следва да важи само за наследниците, но не и за заветниците. При регламентирането на данъка върху недвижимите имоти в текста на чл. 14, ал. 5 от закона са включени както съсобствениците, така и ползвателите като задължени за деклариране на данъка лица. Това би могло да представлява индиция за общата воля на законодателя за уреждане на този род отношения по декларирането, но тя едва ли е достатъчна, за да се аргументира тезата, че заветниците са пропуснати неволно в текста на чл. 32, ал. 5 от ЗМДТ или под термина наследници законодателят е включил и заветниците.

Заветът представлява вид частно завещание¹¹. Заветът се отнася до едно определено имущество на наследодателя – чл. 16, ал. 2 от ЗН. Предмет на завета могат да бъдат както индивидуално определени вещи, така и родово определени вещи. Според нас в предмета на заветното разпореждане за след смъртта се крие отговорът на поставения въпрос. Заветникът не получава нито цялото, нито дробна част от наследственото имущество – арг. от чл. 16, ал. 1 вр. с ал. 2 от ЗН. Заветникът¹² декларира само полученото по завет имущество на наследодателя. По тази причина той няма право и задължение да подава декларация за останалата част от наследството, освен ако няма и качеството наследник по закон или завещание. Поради това заветникът нито може да се ползва от подадената данъчна декларация от наследник, нито обратното – подадената от заветника декларация за имуществото, получено по завет не може да ползва с декларираното наследниците на починалото лице. Те са длъжни да подадат самостоятелно данъчна декларация за облагане с данък върху наследството.

Поради това, че наследниците по закон или по завещания получават цялото или дробна част от наследството, т.е. всеки наследник получава част от общото наследствено имущество, то подадената от един наследник данъчна декларация ползва останалите наследници. Това правило не може да важи за заветниците на починалото лице – те получават точно определено имущество на наследодателя.

Предвид изложеното в горните редове сме на мнение, че заветниците не са пропуснати от законодателя, а умишлено не са посочени от него в текста на чл. 32, ал. 5 от ЗМДТ и този текст е неприложим по отношение на тези лица¹³.

Освобождаването от заплащане на данъка върху наследството в полза на преживелия съпруг и наследниците по права линия без ограничения, регламентирано в чл. 31, ал. 2 от ЗМДТ, не бива да се смесва със задължението за подаване на декларация за облагане с данък върху наследството. Посочените в цитирания законов текст лица са задължени да подадат данъчна декларация, макар и да са освободени по силата на закона от плащане на данъка.

3. Данък при придобиване на имущества по дарение и по възмезден начин¹⁴

Обект на облагане с този вид местен данък са имуществата, придобити по дарение, както и недвижимите имоти, ограничените вещни права върху тях и моторните превозни средства, придобити по възмезден начин, а така също и безвъзмездно придобитите по друг начин имущества(извън тези придобити по договор за дарение), както и погасените чрез опрощаване задължения и придобиването на собствеността върху недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях по давност. Данъчно задължение възниква и при делба на имущество, когато притежаваният преди делбата дял се уголемява – чл. 47, ал. 3 от закона.

Член 48 от ЗМДТ предвижда изчерпателно хипотезите на освобождаване от данък върху даренията и данък при възмездно придобиване на имущества. Безвъзмездно придобитите по друг начин имущества, както и погасените чрез опрощаване задължения не се облагат с данък, ако прехвърлянето е в изпълнение на задължение по закон или въз основа на акт на Министерския съвет за безвъзмездно предоставяне на имущества на инвеститори по приоритетни инвестиционни проекти. Не се облагат с данък и имуществата, придобити по дарение между роднини по права линия и между съпрузи.

Погасените по давност задължения не са обект на облагане с местен данък. Погасителната давност не е придобивен способ за разлика от придобивната давност, уредена в Закона за собствеността.

“При сделки с предприятия по чл. 15 от Търговския закон данък при придобиване на имущества по раздел трети, глава втора от ЗМДТ не се дължи¹⁵. Основание за поддържане на това становище е обстоятелството, че обект на придобиване в случая се явява предприятието като обособена съвкупност от права, задължения и фактически отношения, а не отделни негови елементи. Аргумент в подкрепа на изразеното становище е също липсата на текст в чл. 46, ал. 2 от същия закон, с който се определя облагаемата основа при придобиване на предприятия. Според ал. 2 на чл. 46 недвижимите имоти и ограничените вещни права върху тях се оценяват по начина, посочен в т. 1, а другите имущества – по реда на чл. 33, ал. 1, т. т. 2, 3, 4 и 5. Текстът не препраща към чл. 33, ал. 1, т. 6, която регламентира оценяването на предприятия.”¹⁶

В чл. 44, ал. 3 от закона изрично е предвидено възникване на данъчно задължение при придобиване на недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях по давност. От обхвата на нормата законодателят е изключил придобиването на движими вещи. Придобиването на движими вещи по давност не поражда данъчно задължение за придобилото ги лице. Това е така, защото подобно придобиване не би могло да се включи в “придобиването” по смисъла на чл. 44, ал. 2 от закона – “безвъзмездно придобитите по друг начин имущества”. На първо място, институтът на придобивната давност като оригинерен способ на придобиване на права на собственост въобще не предполага обсъждане на понятията “възмездност” или “безвъзмездност”, което би било логично при транслативните придобивания. На второ място, ако законодателят би искал да включи и придобиването на движими вещи по давност в данъчното облагане с местни данъци, то той би могъл да стори това изрично, както го е направил в чл. 44, ал. 3 от ЗМДТ.

По принцип данъкът върху даренията и при придобиване на имущество по възмезден начин не поражда задължение за деклариране.

В законовата регулация на този вид местен данък е уредно едно единствено задължение за деклариране. Член 49, ал. 3 от ЗМДТ предвижда, че лицата, получили безвъзмездно имущество, подават декларация за облагането му с данък и заплащат данъка в двумесечен срок от получаването му. Декларация следва да се подаде само при безвъзмездно придобиване на имущество. От обхвата на декларирането са изключени всички възмездни придобивания. Цитираната разпоредба изключва декларирането и при придобиването на недвижими имоти и ограничени вещни права върху недвижими имоти, получени безвъзмездно чрез договор за дарение или по давност, както и безвъзмездното придобиване на моторни превозни средства по договор за дарение. Идеята на законодателя е, че тези получени имущества се декларират или с декларацията за облагане с данък върху недвижимите имоти или с декларацията за облагане с данък върху превозните средства, ¹⁷ така че декларирането и при придобиването им за целите на данъка при придобиване на имущества по дарение или по възмезден начин е излишно.

На мнение сме, че лицето, на което е опростено едно задължение следва да подаде декларация по чл. 49, ал. 3 от закона в двумесечен срок от сключването на договора за опрощаване на задължението.¹⁸

Не подлежи на деклариране придобиването на движими вещи по давност, както и на погасени по давност задължения. Посочените вещи и задължения не са обекти на данъчно облагане по смисъла на ЗМДТ.

Новата разпоредба на чл. 49, ал. 4 от ЗМДТ(в сила от 01.01.2015 год.) предвижда изрично декларация при безвъзмездно придобиване на имущество по ал. 3 да не се подава в случаите по чл. 44, ал. 5 и 6, както и в хипотезата на чл. 48, ал. 1, т. 5, 6, 8 и 9, а също и за получени и предоставени дарения от юридически лица с нестопанска цел, регистрирани в Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност.

Направената промяна с чл. 49, ал. 4 от закона следва да се приеме като удачна, тъй като е едно административно улеснение за задължените лица. На практика е безсмислено декларирането при условие, че посочените в текста хипотези не предвиждат възникването на данъчни задължения за лицата поради това, че имуществата са или изключени въобще от облагане с данък, или са освободени от данък.

Двумесечният срок за деклариране на безвъзмездно придобити имущества започва да тече от деня на придобиването на съответното имущество. Текста на разглежданата законова разпоредба говори за “получаване” на имущество. Получаването на имущество се споменава на две места в разглеждания текст, което обстоятелство не е случайно.

Ако датата на придобиване на собствеността върху имуществото не съвпада с датата на фактическото му получаване следва да се даде приоритет на едната от двете дати. Ако датата на фактическото получаване е преди датата на прехвърляне на собствеността сме на мнение, че валидна ще е датата на прехвърляне на собствеността. Ако обаче датата на прехвърляне на собствеността предхожда датата на фактическото получаване на имуществото, то отново валидна дата за целите на декларирането ще е тази, на която собствеността е прехвърлена по определения в законите ред.

На мнение сме, че в текста на коментираната разпоредба законодателят под термина “получаване” е имал предвид получаването на собствеността, а не фактическо получаване на имущество. Аргументи за горното становище намираме в идеята да бъде обложено придобиването на собственост върху определени имущества – независимо дали собствеността се придобива транслативно или оригинерно. От една страна фактическото получаване на имущество не прехвърля веднага и безусловно собственост¹⁹, т.е. фактическото получаване на имущество в държане(или владение) без получаване на собствеността върху него не поражда данъчно задължение. От друга страна юридическото прехвърляне на собствеността не винаги може да съвпада с фактическото получаване на имуществото при разглежданата хипотеза. Прехвърляне на собственост и фактическо получаване на имущество задължително съвпадат като дати при реалните транслативни сделки, при които предаването на вещите е част от фактическия състав на самата сделка. Тъй като в голямата част от случаи разглежданите сделки могат да бъдат неформални²⁰ е правно оправдано да се даде предимство на получаването на собствеността върху определено имуществото²¹ по съответния начин за прехвърляне на собствеността, съобразно сключваната сделка.

В ЗМДТ са уредени и гаранции за данъчните приходи в полза на общинския бюджет. Такава е уредена в чл. 50 от ЗМДТ – “Съдиите, нотариусите, областните управители, кметовете на общините и други длъжностни лица извършват сделката или действието, с което се придобиват, учредяват, изменят или прекратяват вещни права, след като установят, че е платен данъкът”. Поради това е ненужно и отделното деклариране при придобиване като средство за контрол, че данъкът ще бъде заплатен.

Член 51, ал. 1 от закона предвижда службите по вписванията в 7-дневен срок да уведомяват съответната община за прехвърлените, учредените, изменените или прекратените вещни права върху недвижими имоти. Подобно задължение имат и органите на Министерството на вътрешните работи. Те предоставят по електронен път на Министерството на финансите данни от регистъра на пътните превозни средства – чл. 51, ал. 2 от ЗМДТ.

4. Данък върху превозните средства

Съгласно старата редакция на текста на чл. 54, ал. 1, изр. 1 от ЗМДТ собствениците на превозните средства, посочени в чл. 52 от закона, декларираха пред общината по постоянния си адрес или седалище, притежаваните от тях превозни средства в двумесечен срок от придобиването им. Правилото важи за регистрираните за движение в страната превозни средства. За превозните средства, които не са регистрирани за движение в страната, двумесечният срок започва да тече от датата на регистрацията им за движение в страната. За придобити по наследство превозни средства декларацията се подава в срока по чл. 32 от закона. Срока по чл. 32 от ЗМДТ изключва приложението на срока по чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ, в това отношение при придобиване на превозно средство по наследство, включително по завет, срокът за деклариране е този за декларирането на наследствено имущество.

С направените промени в чл. 51, ал. 2 и 3 и 54 от закона, които са в сила от 01.01.2015 год. се постави началото на отпадане на декларирането за целите на данъка върху превозните средства. След тази дата размерът на данъка се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи, и се съобщава на данъчно задълженото лице.

Видно е, че направените промени не обхващат всички превозни средства, а само пътните превозни средства. Извън обхвата на разпоредбата остават корабите, вписани в регистрите на българските пристанища и въздухоплавателните средства, вписани в държавния регистър на Република България за гражданските въздухоплавателни средства. За тях важи досегашния режим на деклариране – чл. 54, ал. 4 от закона.

Отпадането на задължението за деклариране на пътните превозни средства засега е силно ограничено. Ограниченията са обхванати от чл. 54, ал. 3 от ЗМДТ. Това са следните случаи: пътното превозно средство е придобито по наследство; пътното превозно средство е собственост на повече от едно лице; собственикът/собствениците на пътното превозно средство няма/нямат постоянен адрес, съответно седалище на територията на страната; когато са налице основания за предявяване право на освобождаване от данък; когато са налице основания за ползване на данъчни облекчения, с изключение на данъчното облекчение по чл. 59, ал. 2 и 3, когато в регистъра има данни за екологичната категория на превозното средство. В посочените случаи важи досегашният режим на деклариране.

Отпадането на задължението за деклариране в определени хипотези на пътните превозни средства води до промяна на реда за установяване на данъчни задължения. Досегашния ред на установяване с актове по чл. 107, ал. 3 от ДОПК е неприложим, тъй като той предполага подаване на данъчна декларация. Данъчните задължения в хипотезите, при които пътните превозни средства не се декларират ще се установяват от компетентните по ЗМДТ органи с ревизионен акт след провеждане на данъчна ревизия²².

Когато собствениците на превозни средства нямат постоянен адрес, съответно седалище на територията на страната, декларациите се подават пред общината по регистрация на превозното средство.

Важно е да се отбележи, че при наличие на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1 и ал. 2²³ или чл. 59 от закона, касаещи освобождаване от данък или ползване на данъчни облекчения, собствениците на превозни средства предявяват правото си на освобождаване от данък или за ползване на данъчно облекчение чрез данъчна декларация, която подават в срока за деклариране при придобиване на собствеността или посредством подаване на нова данъчна декларация – чл. 54, ал. 6 от ЗМДТ, с изключение на ползване на данъчното облекчение по чл. 59, ал. 2 и 3, когато в регистъра има данни за екологичната категория на превозното средство.

Подобно на облагането с другите имуществени данъци – данъка върху недвижимите имоти и данъка върху наследството – и при облагането с данък върху превозните средства подадената от единият от съсобствениците данъчна декларация ползва останалите съсобственици – чл. 54, ал. 8 от ЗМДТ.

5. Патентен данък

Съгласно чл. 61н, ал. 1 от ЗМДТ лицата, които подлежат на облагане с патентен данък, подават данъчна декларация по образец²⁴, в която декларират до 31 януари на текущата година обстоятелствата, свързани с определянето на данъка. В случаите на започване на дейността след тази дата данъчната декларация се подава непосредствено преди започването на дейността.

Особеното при патентния данък е, че декларацията се подава за текущата година, а не за предходната, както е при подоходните данъци – например корпоративния данък по ЗКПО и данъка върху общата годишна данъчна основа по ЗДДФЛ. Декларацията за облагане с патентен данък като вид данъчна декларация е такава по чл. 107 от ДОПК, в която задълженото лице посочва обстоятелствата, свързани с определяне на патентния данък, а дължимият данък се изчислява от органа по приходите в съответната община.

Ако определено лице започва патентна дейност след 31 януари на текущата година данъчната декларация се подава непосредствено пред фактическото започване на дейността. Тъй като ДОПК и ЗМДТ не изискват специално деклариране при започване на дейност, то може да се твърди, че фактическото започване на дейността би било трудно установимо обстоятелство. Индиция за това могат да бъдат косвени доказателства, изискуеми по други закони. Например разрешения, лицензи, договор за наем на търговско помещение, издадена фискална касова бележка²⁵ и др. под.

Данъчна декларация се подава от задължените лица и при промени в обстоятелствата, свързани с определянето на данъка, в 7-дневен срок от настъпването на съответното обстоятелство. При прехвърляне на предприятието на едноличен търговец декларация се подава и от прехвърлителя, и от приобретателя в 7-дневен срок от датата на прехвърлянето.

ЗМДТ не уточнява коя дата следва да бъде възприемана като дата на прехвърлянето на предприятието на ЕТ – датата, на която е сключен договорът за прехвърляне на предприятие по чл. 15 от ТЗ с нотариална заверка на подписите или датата на вписването на това обстоятелство, съгласно чл. 16, ал. 1 от ТЗ в Търговския регистър. Въпросът за това дали прехвърлянето на предприятие се счита за "несъществуващо" преди вписването му в търговския регистър, действително е съществен и следва да намери отговор. В съдебно решение на ВКС № 472 от 12.01.2012 год., постановено по гр. д. № 1712/2010 год. четем следното: “Прехвърлянето(на търговско предприятие, б.м.) не е вписано в търговския регистър по партидите на продавача и на купувача, но това не влияе върху валидността на самата продажба и от там върху транслативния й ефект. Общ принцип в цялото законодателство е, че вписването има оповестително действие, освен ако закон изрично предвижда друго. Само тогава вписването става елемент от правопораждащ фактически състав и в този случай е условие за настъпване на желаните правни последици. Изискването по чл. 16, ал. 1 ТЗ в редакцията му към момента на сключване на договора за вписване на прехвърлянето в търговския регистър няма отношение към валидността на самата сделка.” Може да се приеме еднозначно, че вписването на прехвърляне на търговско предприятие има оповестително действие, то не е част от фактическия състав на сделката.

В други данъчни закони е придадено особено действие на вписването в Търговския регистър за данъчни цели. Така в чл. 11, ал. 4 от ЗДДФЛ се приема, че доходът е придобит на датата на вписването при прехвърляне на предприятие на ЕТ. Също така в ЗДДС в чл. 68, ал. 3, т. 1 вр. с чл. 10, както и в чл. 132 от закона се придават данъчни последици на вписването на определени обстоятелства в ТР.

За дата на прехвърлянето на предприятие на ЕТ за целите на чл. 61н, ал. 3 от ЗМДТ в сегашната му редакция следва да се смята датата, на която е била сключена сделката по прехвърляне с нотариална заверка на подписите. Тази дата има достатъчна достоверност.

От приложното поле на разглежданата разпоредба следва да бъде изключена хипотезата на поемане на търговското предприятие на починало лице от наследник по чл. 60, ал. 2 от ТЗ. В този случай наследника следва да подаде декларация за облагане с данък върху наследството в определените за това срокове, тъй като търговското предприятие по силата на това, че то е имущество на починалото лице²⁶, както и на основание чл. 33, ал. 1, т. 6 от ЗМДТ е част от състава на наследственото имущество. Подаването на патентната декларация от наследника, поел предприятието, следва да се подаде в 7-дневен срок от настъпването на това обстоятелство.

De lege ferenda следва да се обмисли въпросът дали не следва за целите на ЗМДТ и облагането с патентен данък прехвърлянето на предприятието на ЕТ или поемането му от наследник да се обвърже с вписването му в Търговския регистър, като за дата на прехвърлянето/поемането на предприятието да се смята датата на вписването на това обстоятелство в Търговския регистър²⁷. По този начин на задължените лица категорично се указва коя е датата на прехвърлянето за данъчни цели, а от друга страна предвид редицата законови формалности в други закони, включително и данъчни, тази дата, според нас, би била по-подходяща и от практическа гледна точка.

Задължените по ЗМДТ лица подават данъчна декларация и за възникването на едно от следните обстоятелствата по чл. 61и, ал. 1 и 2 от закона през съответния период:

а.) Когато в рамките на 12 последователни месеца едно физическо лице е прекратило патентна дейност и/или е образувало ново предприятие, което извършва патентна дейност, и сумарният оборот на двете предприятия е повече от 50 000 лева за 12 последователни месеца. За новообразуваното предприятие съответното задължено лице не се облага с патентен данък, а по реда на ЗДДФЛ.

б.) Когато в рамките на текущата данъчна година оборотът на лицето превиши 50 000 лева.

в.) Когато лицето се регистрира²⁸ по Закона за данък върху добавената стойност без да е достигнало облагаемият оборот за задължителна регистрация по ЗДДС.

В двата последни случая задълженото лице се облага по реда на ЗДДФЛ, а не с патентен данък. В разглежданите случаи на регистрация по ЗДДС патентният данък за текущата година е дължим до края на тримесечието, предхождащо тримесечието, през което е възникнало съответното обстоятелство. Дължимият, съответно внесеният данък се приспада от годишното данъчно задължение по реда на ЗДДФЛ. Данъчната декларация в разглежданите случаи се подава в срок до края на месеца, следващ месеца, през който са възникнали обстоятелствата по чл. 61и, ал. 1 и 2 от закона.

Данъчните декларации за облагане с патентен данък се подават в общината, на територията на която се намира обектът, в който се извършва патентна дейност, а когато патентната дейност не се извършва в обект или не се извършва от постоянно място – в общината, където е постоянният адрес на физическото лице, включително на едноличния търговец. Когато данъчната декларация на чуждестранно физическо лице се подава чрез пълномощник с постоянен адрес в страната, подаването й се извършва в общината, където е постоянният адрес на пълномощника. извън посочените случаи данъчната декларация се подава в Столичната община. Приема се, че дейността не се извършва от постоянно място, когато промяната през годината на местонахождението на обекта, от който се извършва дейността, води до промяна в размера на данъка.

6. Туристически данък

Декларирането на туристическия данък в ЗМДТ е уредено изключително лаконично. Туристическият данък, подобно на патентния данък е данък върху определени дейности²⁹. С туристически данък се облагат нощувките. Данъчно задължени лица са лицата, предлагащи нощувки. Пар. 1, т. 34 от ДР на ЗМДТ уточнява, че нощувки са нощувките в местата за настаняване по смисъла на Закона за туризма.

Чл. 61р, ал. 5 от ЗМДТ указва, че лицата, предлагащи нощувки³⁰, подават декларация по образец до 30 януари на всяка година за облагане с туристически данък за предходната календарна година. При прочита на текста, предвид липсата на каквито и да било други законови указания, се остава с впечатлението, че данъчно задължените лица са длъжни да подадат една декларация за облагане с туристически данък за цялата си дейност по предоставянето на нощувки в средствата за подслон и местата за настаняване по смисъла на Закона за туризма. Аргумент за подобно мислене дава и същността на туристическия данък. Той, както беше вече казано, е данък върху определени дейности. Освен изброеното до тук текста използва единствено число – говори се за декларация, а не за декларации, което дава основание да се смята, че е възможно подаване на една декларация, независимо от броя на обектите.

De lege lata ЗМДТ не поставя никакви други условия при декларирането на туристическия данък, от което следва, че данъчно задълженото лице би могло да претендира за подаване на една единствена данъчна декларация, в която да включи всички осъществени през предходната година нощувки. Това обаче не би било вярно, макар, предвид несъвършенството на ЗМДТ в тази му част, да има известни законови основания да се мисли по подобен начин.

Доказателство за неверността на горното може да се открие в чл. 61р, ал. 3 от закона, в който текст е възприет подхода, че задължените лица внасят данъка в приход³¹ на бюджета на общината по местонахождение на средствата за подслон и местата за настаняване по смисъла на Закона за туризма. Именно местонахождението на обектите по смисъла на Закона за туризма е онова специфично обстоятелство, което обвързва данъка с определения общински бюджет, в който той следва да постъпи³². От друга страна обаче декларирането на данъка и плащането му(внасянето) в приход на определен бюджет са две различни действия, на които, в разглеждания случай, като че ли законодателят е придал идентичност, която намираме за неуместна и заблуждаваща.

Данъкът се определя от Общинския съвет с наредба в размерите по ЗМДТ за всяка нощувка съобразно населените места в общината и категорията на средствата за подслон и местата за настаняване. Това гласи текста на чл. 61с, ал. 1 от закона. И този текст дава индиция за това, че от значение е факта на местоположението на определения обект по смисъла на Закона за туризма, а не например регистрацията в определено населено място на лицето, предлагащо нощувки.

Логиката на изложеното по-горе тълкуване на данъчния закон налага да се приеме, че законодателната идея явно е била да се подава декларация за облагане с туристически данък за всеки отделен обект пред общината по неговото местонахождение. Идеята обаче не е добила своята нормативна определеност, яснота и завършеност, което за целите на правилното прилагане на данъчния закон е абсолютно наложително. Това налага да заключим, че нормативната регламентация на декларирането на туристическия данък е изключително несъвършена и неясна.

Неяснотата на законовата уредба на практика е отстранена с приетия образец на декларация за облагане с туристически данък³³. В образеца на декларацията и в поясненията за попълването й недвусмислено е указано на данъчно задължените лица, че декларация следва да се подаде за всеки обект, в които се предлагат нощувки.

На мнение сме, че използваният в случая подход – данъчен закон да бъде доразвиван и уточняван със заповед на Министъра на финансите за утвърждаване на образец на данъчна декларация, е изключително неподходящ. Нужни са според нас навременни промени в разглежданата материя, която да изясни на ниво данъчен закон поставените проблеми по декларирането на туристическия данък.

De lege ferenda може да бъде предложено приемането на промени в закона, като текста на чл. 61р, ал. 5 придобие следния смисъл: “Лицата по ал. 2 подават декларация по образец за всяко място за настаняване по смисъла на Закона за туризма до 30 януари на всяка година за облагане с туристически данък за предходната календарна година.”

Нова ал. 6 на чл. 61р от ЗМДТ следва да уточни компетентната община, в която следва да бъде подадена декларация за облагане с туристически данък. Текста може да има следния смисъл: “Данъчната декларация по ал. 5 се подава в съответната община по местонахождение на местата за настаняване по смисъла на Закона за туризма.”

С предложените законови промени в декларирането на туристическия данък според нас се постига пълнотата и яснотата, която един данъчен закон трябва да има, като уреди основните и допълнителни данъчни задължения по ясен, категоричен и недвусмислен начин.

 

Бележки под линия: 

1 Данъка върху даренията и данъка при придобиване на имущество по възмезден начин, макар и обособени от законодателя като два отделни вида данъци, са уредени заедно в гл. II, раздел III от ЗМДТ.

2 Според нас е изключително важно в случая да се установи кога е настъпил онзи факт(събитие), с който данъчният закон свързва началото на срока за изпълнение на задължението за подаване на данъчна декларация. При разпоредителните и учредителните сделки, предвид изискването за нотариална форма, регламентирано в чл. 18 от ЗЗД, ще е валидна датата на нотариалния акт за прехвърляне на собственост или за учредяване на друго вещно право върху недвижим имот. ЗМДТ не дава легална дефиниция на “новопостроен имот”. За целта са приложими разпоредбите на ЗУТ. Според нас са възможни два подхода – подход на фактическото ползване на един имот(обикновено сграда) и подход на издаване на документ за експлоатация. ЗУТ регламентира завършването на строителството и разрешенията за ползване в чл. 175 и сл. от закона. При всички случаи фактическото завършване на строителството предхожда издаването на разрешение за ползване по реда на чл. 177 от ЗУТ. Съгласно чл. 177, ал. 2 от ЗУТ строежите от първа, втора и трета категория се въвеждат в експлоатация въз основа на разрешение за ползване, издадено от органите на ДНСК. Именно това разрешение за ползване удостоверява завършването на строителството за тези обекти. Предвид разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ, че данъкът за новопостроените сгради или части от сгради се дължи от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени или е започнало използването им, сме на мнение, че за новопостроените сгради, представляващи строежи от първа, втора или трета категория, декларацията следва да се подаде в срок до два месеца от издаване на разрешението за ползване по реда на чл. 177, ал. 2 от ЗУТ. До подобни изводи е стигнала и съдебната практика – вж. решение No 5706/20.04.2012 год. на ВАС по АХД No 11525/2011 год., в което решение съдът недвусмислено приема следното: “Преценена във връзка с чл. 15, ал. 1 нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ изисква подаване на декларация за новопостроени имоти, по отношение на които има издадено разрешение за ползване. В посочения смисъл са и указанията към общинската данъчна администрация дадени с писмо изх. № 96-СЛ-204/31.01.2002 г. на МФ, Главна данъчна дирекция.” За строежите от четвърта и пета категория, където попадат жилищните и смесени сгради с ниско и средноетажно застрояване, не се издава задължително протокол образец 16 за въвеждане в експлоатация. Не се съставят актове и протоколи и за строежите от шеста категория, освен в точно регламентирани случаи. Като се има предвид, че ЗМДТ при заплащането на данъка върху недвижимите имоти принципно се дезинтересира от фактическото ползване на един недвижим имот (чл. 13 от закона), както и факта, че на практика са налице случаи, при които недвижими имоти – сгради от първа, втора и трета категория се ползват преди да бъде издадено разрешение за експлоатация, сме на мнение, че щом един новопостроен недвижим имот бъде завършен до степен да е фактически готов за обитаване и ползване и започне ползването на имота, то ще е налице и събитие, което би могло да постави началото на срока за подаване на данъчна декларация за имота, макар и същият да не е въведен в експлоатация. В случаите, в които сгради /отделни обекти в тях/ се ползват, без да са въведени в експлоатация по изисквания от закона ред, началният момент на облагане е моментът на започване на ползването – в разяснение No 08-Б-10 от 26.07.2012 год. на НАП. Съдебната практика възприема подобно тълкуване на ЗМДТ. Вж. например Решение на ВАС No 7857 от 20.07.2007 год. по АХД No 10699/2006 год., в което състав на съда постановява следното: “Както е видно от съдържанието на разпоредбата(чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ, б.м.), за да се дължи данък за сградата или за част от нея е необходимо същата да е завършена или да е започнало използването й, като двете условия са предвидени алтернативно, т. е. достатъчно е да е налице едно от тях, за да се дължи данък за сградата или за част от нея.” Трудно установим е на практика факта за началото на ползването на един имот. Поради изложеното по-горе може да се предложи de lege ferenda ЗМДТ да даде легална дефиниция на понятието новопостроен имот за целите на облагането с местен данък, както и да се регламентира законово началото на ползването на един имот, при условие, че не е издадено разрешение за ползване на същия – например месеца, за които на обекта са дължими консумативни разходи(ток, ВиК, парно, телефон и др. под.). Подобно виж при Минкова, Г., “Данъчни задължения”,Сиела, 2012, стр. 391, бележка под линия 637, както и при Узунова, Кр., вестник "Седмичен законник", бр. 30, 24 – 30 юли 2000 г., 4 стр.

3 Задължените за данъка лица са посочени в чл. 11 от ЗМДТ. Това са собствениците, ползвателите, лицата с ограничени вещи права върху имота, лицата, на които е предоставено ползването на държавен или общински имот, концесионерите по договори за концесия. Данъкът върху недвижимите имоти като вид данъчен дълг е делим – когато върху облагаем недвижим имот правото на собственост или ограниченото вещно право е притежание на няколко лица, те дължат данък съответно на частите си. Данъкът може да бъде платен от едного от тях, като плащането освобождава останалите от задължението за данъка.

4 За декларирането на необлагаеми недвижими имоти по чл. 10 от ЗМДТ, особено във връзка с приемането на ал. 4 на чл. 10 от закона(ДВ, бр. 61 от 09.07.2013 год. в сила от 01.01.2014 год.) виж по-подробно Минкова, Г., “Счетоводство, данъци и право”, кн. 8/2013, стр. 53-54, статията “Промени в ЗМДТ”, ИК “Труд и право”. Авторът е на мнение, че за да се избегнат редица проблеми и затруднения при декларирането на необлагаеми имоти е необходимо въвеждането на законов режим, при който собствениците на недвижими имоти по чл. 10, ал. 4 от ЗМДТ и други необлагаеми недвижими имоти да подават данъчна декларация, за да предявят правото си на освобождаване.

5 За началото на срока виж чл. 32 от ЗМДТ.

6 Така Узунова, Кр., “Коментар на промените в ЗМДТ от 01.01.2015 г.”, в сборника “Новото данъчно законодателство през 2015 година”, ИК “Труд и право”, София, 2015 г., стр. 766.

7 Авторът е на мнение, че заглавието на раздела е некоректно. Законодателят е употребил множествено число – “наследствата”. Всъщност наследството би могло да бъде само едно, то представлява имуществото на едно определено физическо лице към момента на неговата смърт. Дори когато наследниците по закон и по завещания и заветниците са мнозина, то наследството отново е едно и всяко лице получава съответната по закон, по завещание или завет част от общото наследство. Наследственото имущество включва притежаваните от наследодателя движими и недвижими вещи и права върху такива вещи, както и другите му имуществени права, вземания и задължения към момента на откриване на наследството – чл. 30 от ЗМДТ. Закона за наследството също използва единственото число – “наследство”. В този смисъл по-правилно би било заглавието на раздела от ЗМДТ да бъде “Данък върху наследството”. Възможно е да се поддържа и противоположното становище, а именно, че са налице множество наследства, тъй като данъчните задължения за наследниците възникват разделно за всеки от тях, а не солидарно. Т.е. може да се говори за наследство в лицето на всеки наследник или за множество наследства при множество наследници. По-подобен начин се употребява терминологията при данъка върху недвижимите имоти – законът говори за множество имоти. С оглед разделността на данъчното задължение по обекти на облагане е възможно един недвижим имот по смисъла на вещното право за целите на данъчното право и облагането да представлява множество обекти. Тук, както и при данъка върху недвижимите имоти, става въпрос за модификация на терминологията и понятията на гражданското право за целите на данъчното право. Авторът предпочита да се придържа към понятията и терминологията, установени в гражданското право, доколкото тези понятия нямат изрична законова регламентация и на тях не е придаден друг смисъл, валиден само за целите на данъчното облагане по ЗМДТ.

8 Това са наследниците по закон или по завещание, както и заветниците.

9 Чл. 1 от Закона за наследството гласи, че наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия.

10 Вж. чл. 8 до чл. 12 от ЗЛС относно обявяване на отсъствие на лицето.

11 Така Тасев, Хр., “Българско наследствено право”, нова редакция Петканов, Г., Тасев, С., Софи-Р, С., 1993 год., стр. 74.

12 Заветникът може да бъде наследник по закон или по завещание. В този случай той има задължение да подаде декларация като наследник за наследеното по закон или общо завещание наследствено имущество. Наследник по закон или завещание може да не бъде заветник.

13 Понятието наследник е общо понятие. То включва както наследниците по закон, така и тези по завещание. Завещаването на определено имущество представлява частно завещание – завет. Частните завещателни разпореждания следва да се различават от общите такива – такова разграничение провежда чл. 16, ал. 1 и ал. 2 от ЗН. Заветникът е лице, в чиято полза един наследодател е завещал определено имущество – арг. от чл. 16, ал. 2 от ЗН. В този смисъл заветникът е и наследник в широкия смисъл на понятието. ЗМДТ ясно разграничава в чл. 31 и чл. 36 от закона данъчно-задължените лица. В този текст на закона е въведен заветникът като отделно задължено лице. Поради това авторът поддържа становището, че в ЗМДТ в чл. 32, ал. 5 под понятието наследник законът има предвид само наследниците по закон и завещание, а не и тези по завет.

14 В чл. 1, ал. 1 от закона са изрично нормативно уредени два отделни вида данъци – данък върху даренията и данък при възмездно придобиване на имущество. В последствие законодателят ги е уредил заедно, което като способ на нормативно регламентиране предполага редица усложнения при правоприлагането на закона в тази му част. Отделно от това в раздел III на глава II от ЗМДТ са регламентирани множество транслативни и оригинерни способи за придобиване на имущества. Законът разглежда даренията, придобиването по възмезден начин на определени имущества, безвъзмездно придобити имущества извън даренията, погасените чрез опрощаване вземания, придобиването по давност на определени имущества. Предвид изложените способи за придобиване на имущество, определени в самия данъчен закон, сме на мнение, че заглавието не отразява съвсем точно законовата регламентация, а и отделните видове данъци, така както те са регламентирани в чл. 1, ал. 1 от закона, би следвало да намерят самостоятелно нормативно регламентиране. В този смисъл заглавието на раздела не указва точно на нормативната регламентация нито на вида данък, нито пък на способите за придобиване на имущество, каквато би следвало да е функцията му в закона. Заглавието на раздела би могло да бъде – “Данък при придобиване на имущества чрез сделка или по давност”. В случай, че заглавието остане само “Данък при придобиване на имущества”, то придобиването по наследство на имущество, като частна хипотеза на придобиване, би могло да се включи в общата хипотеза на придобиване на имущество. Предвид това, че законът разглежда различни придобивни способи(транслативни и оригинерни) е приемливо те да бъдат разграничени по посочения по-горе начин, но най-добре би било ако законът регламентира данъците по видове, така както това е направено в чл. 1, ал. 1 от ЗМДТ. Най-често транслативен ефект имат договорите(възмездни и безвъзмездни) като вид сделки, но договорите не обхващат всички случаи на придобиване на имущество – съществуват и едностранни сделки, както и придобивната давност като оригинерен способ за придобиване на право на собственост. Това може би има предвид текста на чл. 44, ал. 2 от закона, говорейки за безвъзмездно придобити по друг начин имущества. Опрощаването на задължения е вид договор между кредитор и длъжник – арг. от чл. 108 от ЗЗД, а не е нито самостоятелен придобивен способ, нито едностранен акт на кредитора. По изложените причини сме на мнение, че терминът “сделки” в случая е най-подходящ. В понятието се включват едностранните сделки и договорите – възмездни и безвъзмездни. Тъй като закона разглежда сделките и придобивната давност като способи за придобиване на имущества, то заглавието следва да отговаря и да указва на законовата регламентация. Все пак не бива да се забравя и факта, че това заглавие е традиционно възприето в нашето право и макар и не съвсем прецизно юридически, то отразява едно наложило се с времето делене в режима на облагане. С уеднаквяване на законовите рамки при определяне на данъчните ставки в чл. 36 и чл. 47, ал. 1 от ЗМДТ, както и с идентичността на кръга освободени лица по чл. 44, ал. 6 и чл. 31, ал. 2 от закона на практика се препятства заобикалянето на данъка върху наследството с дарения на имущество приживе на наследодателя.

15 Минкова, Г., в Коментар на закона за местните данъци и такси, Фенея, София, 1998, стр. 66, поддържа, че не е облагаема сделка възмездното прехвърляне на предприятие.

1616 Така в разяснение № 08-00-9 от 27.05.2009 г. на НАП относно прилагане на чл. 44 от ЗМДТ.

17 Режимът на декларирането на превозните средства по ЗМДТ е съществено променен от 01.01.2015 год. На новата законова уредба на декларирането на превозните средства(ПС) ще бъде обърнато внимание по-долу в статията.

18 Интересна облагателна хипотеза би се получила при следната ситуация: Между две лица се сключва договор за покупко-продажба на недвижим имот в нотариална форма. В договора лицата уговарят дължимата цена за продажбата да се плати след половин година. Междувременно същите лица, едното от който е кредитор на другото по задължението за заплащане на цената на имота, се споразумяват(с договор) за опрощаване на цялото задължение за заплащане на цената на имота. Реално се постига ефект на нещо подобно на дарение на имота – собствеността е прехвърлена безвъзмездно(купувачът не е заплатил цената за имота, защото задължението му е опростено). Но на практика ще се плати данък един път при прехвърлянето на имота, както и ще възникне задължение за деклариране и задължение за повторно заплащане на данък по опростеното вземане, което на практика е дължимата по договора цена.

19 Следва да се обърне внимание обаче и на случаите, в които собствеността се придобива по оригинерен начин – придобивна давност(напр. чл. 80, ал. 1 от ЗС – “Движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години”). Член 49, ал. 2 от закона препраща към чл. 44, ал.3 от ЗМДТ в случаите на придобиване на недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях по давност, като определя, че данъкът се заплаща към момента на издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване. Придобивната давност за недвижими имоти е уредена в чл. 79 от ЗС.

20 Вж. например чл. 225, ал. 2 от ЗЗД. Дарението може да бъде неформално чрез предаване. В този случай договорът е реален, сключва се с предаването на вещта. Още повече чл. 226, ал. 1 от ЗЗД указва, че обещанието за дарение не произвежда действие. Доколкото безвъзмездните сделки като икономически ефект могат да бъдат приравнени на дарение, то фактическото предаване на имущество с обещанието същото да бъде дарено не поражда действие, не прехвърля собственост.

21 По този начин задължените лица, получавайки имуществото могат еднозначно да изчислят срока за деклариране. По какъв начин съответната общинска администрация ще се увери, че срокът за деклариране, е спазен е въпрос, който няма лесен и еднозначен отговор.

22 Така Узунова, Кр., “Коментар на промените в ЗМДТ от 01.01.2015 г.”, в сборника “Новото данъчно законодателство през 2015 година”, ИК “Труд и право”, София, 2015 г., стр. 763.

23 От 01.01.2015 год. освободени от данък са и електрическите мотоциклети и мотопеди.

24 Съгласно чл. 3, ал. 1 от закона образците на декларациите се одобряват със заповед на министъра на финансите и се обнародват в Държавен вестник.

25 Съгласно чл. 4, т. 9 от Наредба Н-18/2006 на Министъра на финансите не са задължени да издават касови бележки лицата, които извършват продажби във или от търговски обекти, намиращи се в населени места с брой на лицата с постоянен адрес под 300 души и разположени във високопланински и труднодостъпни места, с изключение на курортите.

26 Вж. ТР № 2 от 27.12.2001 г. на ВКС по гр. д. № 2/2001 год.

27 Съгласно чл. 16, ал. 1 от ТЗ прехвърлянето на търговско предприятие се вписва в търговския регистър едновременно по делото на отчуждителя и на правоприемника. Чл. 96 от Наредбата за водене, съхраняване и достъп до Търговския регистър предвижда същото правило за едновременно вписване по двете партиди при прехвърляне на предприятие.

28 И при всички случаи на дерегистрация по чл. 106 от ЗДДС за текущата година съответното лице се облага по общия ред на Закона за данъците върху доходите на физическите лица за цялата данъчна година на дерегистрацията. Текста на чл. 61и, ал. 6 от ЗМДТ следва да се тълкува корективно. Законът използва словосъчетанието “лицето се дерегистрира”, което навежда на дерегистрация по избор на лицето. На мнение сме, че подобно тълкуване, което изключва дерегистрацията по инициатива на орган по приходите, не е съобразено с логиката на закона. De lege ferenda може да се предложи в текста да бъде използвано следното: “При дерегистрация по ЗДДС в рамките на текущата година лицето се облага по общия ред на ЗДДФЛ за цялата данъчна година.”

29 Вж. подробно Решение No 5 на КС на РБ – обн. ДВ, бр. 30 от 2012 год., с което решение са отменени разпоредбите на чл. 61с, ал. 4 и ал. 5 от ЗМДТ и мотивите на КС за отмяната.

30 Това са собственици, наематели или лица, стопанисващи туристически обект на друго правно основание. Данъчно задължените лица не са регламентирани в закона, а в поясненията към образеца на данъчната декларация. Намираме това за слабост на уредбата. Следва, според нас, изрично да бъде регламентирано в ЗМДТ кои лица законът възприема като данъчно задължени или да се препрати изрично към регламентацията на Закона за туризма и понятието, уредено в пар. 1, т. 56 от ДР на ЗТ.

31 С чл. 61т от ЗМДТ е предвидено целево разходване на средствата, събрани от туристически данък от съответните общински бюджети.

32 Естествено следва ясно да се направи разлика между деклариране на данъка и внасянето му. ЗМДТ регламентира в ал. 3 внасянето на данъка, а в ал. 5 декларирането му. Авторът намира, че е налице и известна систематическа неточност в правната уредба на туристическия данък. В ал. 3 законодателят регламентира първо внасянето на данъка и едва след това в ал. 5 декларирането му. Логическата последователност би следвало да е точно обратната.

33 Виж напр. ЗАПОВЕД № ЗМФ-1718 от 28.12.2011 г. за утвърждаване образец на декларация по чл. 61р, ал. 5 от Закона за местните данъци и такси за облагане с туристически данък.