Опаковането на частното: светообразуването, боклукът и безгрижният живот

Статията в pdf можа да бъде разгледана и свалена от следния линк.

Безгрижен живот

Животът, както посочва и Хайдегер, е живот към смъртта, който изисква полагането на непрекъсната грижа за нашето съществуване. Необходимостта на човека да интерпретира и да интегрира смъртта във всеки момент от съществуването си, за да може да съществува като цялостно същество, е свързана със неговата въплътеност. Неговото биологично тяло е това, което първо знае как да живее, като животът се базира на неговата недостатъчност. Именно нуждаещото се тяло[1] ни показва пътят към живота. Опитите да задоволим тези нужди на нашето уязвимо тяло ни правят живи същества, включени в един взаимно зависим свят. Животът, изпълнен с грижата, която има предвид Хайдегер, е живот на усилието: усилието, което трябва да полагаме, за да стоим прави срещу идващата към нас смърт. Това усилие изтощава, но то е и това, което дава смисъл на света и прави физическата реалност наш свят. В този смисъл уменията на тялото, като например способността на ръката да хваща предмети и способността на краката да завладяват пространства, са тясно свързани със способността за водене на смислен живот. Усилието е всекидневния аспект на онтологичната грижа, която човек полага, за да запази цялостния смисъл на съществуването си.

Обещанието, което дават технологиите атакува именно проблемът с усилието. То посочва възможността за един безгрижен живот, освободен от необходимостта да се полага усилие. За целта е необходимо да бъдат закупени подходящите устройства[2], които постигат заложените в предназначението им цели по възможно най-ефективния начин. Търсеният резултат се постига по „пряк път“, който заобикаля невъзможностите или забавянията на тялото. Като потребители ние може да си позволим да забравим за усилието и да се отдадем на безгрижно консумиране[3]. В този смисъл тялото ни е сведено до инструмент за изпитване на стандартизирани форми на удоволствие[4], които прикриват физическите граници на човешкото съществуване. Дали потреблението може да бъде организирано по един безкраен начин, това зависи изцяло от успешното заличаване на тялото. Технологиите целят да обезопасят най-слабата точна на човешкото съществуване: неговата въплътеност във физическо тяло. Технологиите поставят началото на една нова метафизика: корнутопията на изобилието отвъд физиката на тялото.[5]

Усилието обаче не е най-слабата точка на човешкото съществуване, а напротив: то е най-силната такава. Както вече посочихме, за Хайдегер светът се лишава от своето съществуване, ако човекът спре да полага грижа за себе си, т.е. да търси временни решения на нуждите на своето тяло. Именно пътят към смъртта, осеян с актове на физическо усилие, е този, който генерира времето на човешкото съществуване, като по този начин прави възможно и бъдещето на човека. Без усилие няма бъдеще, а чисто, „течно“ настояще. Човекът, който е делегирал, се сблъсква със „шока на настоящето“[6]. Това променя отношението му към вещите. Те престават да бъдат неща, които организират света около себе си, защото липсва време, което да прави смислено едно подобно организиращо нещата в свят начинание:

„Съществуването на едно нещо зависи от неговата нещовост (thinghood), тоест способността му да събира света около себе си, като по този начин му придава смисъл. От това следва, че светът зависи и от нещата, които го обединяват. Но нещовостта на нещата, от своя страна, зависи от тяхното подходящо разкриване. Нещата се разкриват като неща само от нашата грижа за тях, положена по начин, който им позволява да отнесат своето съществуване обратно към нашата по съществото си въплътена нужда. Обещавайки да ни освободи от уникалната човешка практика да се грижим, технологията унищожава възможността за нещовост на нещата“ [7].

Като пример за вещ, която е загубила своята нещовост, Кенеди посочва пластмасовата чаша. Тя се появява от нищото и веднага след използването й се връща в него. Тя не показва някаква наша нужда, а „замества грубия факт на жаждата с по-„хуманния“ или субективен потенциал за удоволствието“[8]. Пластмасовата чаша, макар и да има определен обем, се представя като бездънна: „тъй като нищо не отличава една чаша от следващата, като стока, т.е. като инструмент за удобното поглъщане на течности, тя (пластмасовата чаша за еднократна употреба – бел. СС) включва всички индивиди в своя безграничен обхват[9]“. Тази чаша не адресира естествените граници на природната нужда, а представя и идеологизира едно фалшиво изобилие. Вещите се изчерпват с моментно силно рационализирано взаимодействие, след което те престават да съществуват. Това взаимодействие може да бъде еднократен акт на ползване (например една пластмасова чаша или найлонова торба за еднократна употреба) или дори единствено акт на завладяване (например закупуване на най-новата дреха, която не проста няма да ползвам, но и дори няма къде да сложа, тъй като гардеробът ми е препълнен[10]).

Обикновено покъщнина

Типичен пример за светообразуващи вещи, т.е. вещи, които организират света около себе си и самите те са организирани в свят, е т.нар. „обикновена покъщнина“. Съгласно действащото законодателство „наследниците, които са живели заедно с наследодателя и са се грижили за него, получават в наследство обикновената покъщнина“[11]. Обикновената покъщнина включва „движими вещи, които се намират в дома на наследодателя и са служили за ежедневна употреба и за задоволяване на нормални битови нужди“, като например „обзавеждането на дома, домакинските уреди и принадлежности“[12]. Това са вещите на „обикновения живот-грижа“[13], в който наследодателят е полагал грижата за своето всекидневие. Не са такива вещи луксозните предмети и вещите за упражняване на професия или занаят, които са част от друг свят.

Световата генеративност на покъщнината обяснява и предпоставките за получаването й от точно определени наследници по закон: предпоставките за получаване на покъщнината на починалия са наследникът да е живял заедно с наследодателя и да е полагал грижи за него. Този споделен „живот-грижа“ е силна Хайдегерианска нишка в правната уредба на покъщнината. Тя свидетелства за съществуването на една специфична съвкупност от вещи, които имат фундаментално значение в живота на един човек (наследодателя), но могат да не означават почти нищо за всички останали (всички „трети лица“, включително и наследниците, които не споделят грижите за живота на наследодателя): „Предметният свят, който изграждаме около себе си, е също толкова крехък и изкуствено поддържан, колкото и ние, и също толкова склонен към разпадане. В по-голямата си част светът отвъд вас няма да се интересува от вашите мебели, вашите кухненски прибори, вашите мухлясали дрехи, вашите декорации или вашите ценни книги. Единственото нещо, което държи колекцията от неща заедно, е човекът, който ги е събирал и държал през дългите години от живота си и ги е смятал за неразделна част от себе си; и сега (след неговата смърт – бел. СС) я няма[14]“. Именно споделянето на живота-грижа между наследодателя и наследника е основанието за наследяването не на просто на определено имущество, но и на един специфичен свят. Покъщнината е юридическия връх на този едновременно изгубен и все още жив свят, който срамежливо и почти незабележимо се подава над повърхността на регулациите.

Технологиите пречупват вещите като не им позволяват да съществуват в смисленото време на грижата. Технологиите и създадените от тях устройства и машини не се грижат за вещите, които произвеждат. Те не се интересуват[15] от света на човека. Единственият логос на машините е да постигнат оптимална ефективност чрез рационализация[16] на съотношението „средства-цел“. Всяко тяхно обещание да се заличи определена нужда на въплътения потребител води до допълнително ускоряване на вихъра на консумирането.[17] Технологиите не признават на вещите тяхната физичност, като отказват да приемат, че те са крайни материалности, чийто живот следва да бъде балансиран във времето: „битието на технологичните стоки включва априори тяхното изхвърляне. Това означава, че битието на стоките винаги е вече изхвърлено[18]“. В това се изразява и парадоксът на стоките за еднократна употреба: „те са априори остатъци (waste), но по същество неестествени. Те възникват като явления, за да изчезнат. Тяхната субстанция няма физическо присъствие в природата. Боклукът (trash), подобно на пепелта от инсенератора, е стерилизиран отпадък, метафизична субстанция. Докато отпадъците (waste) предполагат човешко пренебрежение и провал, боклукът (trash) означава триумф на разума над природата. От възвишената гледна точка на метафизиката, боклукът (trash) унищожава отпадъците.[19]“

В превръщането на отпадъка в боклук Грег Кенеди вижда осъществяването на една специфична форма на онтологична принуда, която води до възникването на боклука като контрапункт (антифеномен) заличаващ феномена на отпадъците. Принуда, която отказва на отпадъците да бъдат в пространството и да имат време.[20] Нека преди да видим в какво се изразява тази онтологична принуда първо разгледаме разликата, която Кенеди прокарва между отпадъците (waste) и боклука (trash)[21].

Боклук

Разграничението, което Грег Кенеди провежда между отпадъците и боклука, е свързано начина на дефиниране на остатъка. Ако отпадъците са свързани с физическата природа на човека като въплътено биологично същество, то боклукът е резултат от развитието на технологиите. Ако отпадъците са част от мръсното, което отказва да бъде концептуализирано[22], боклукът е опит за „обхващане“ на изхвърленото в рамките на разума, парадоксално, чрез неговото изключване.[23] Разумът тук е в съюз със съвременното здравеопазване: „Санитаризацията, която се стреми към създаването на условия за истински човешки, рационален разцвет, сега означава контролирано отсъствие на природата. Тази революция в отпадъците (waste) роди боклука (trash). Боклукът означава съществуващо, напълно лишено от природата. Като такъв, той се противопоставя на отпадъците, които предполагат нашето несъвършенство и ограниченост.“[24]

Въпреки, че отпадъкът е нежелан остатък, той остава част от жизнения свят на човека, като му напомня за неговата смъртност и недостатъчност. Ключов пример за това са хранителните отпадъци. Те показват нетрайността на самия човек, неговото битие към смъртта.[25] Същността на отпадъците е физическа и тя разкрива акт на съпротива, но и на взаимодействие с природата. Отпадъците са свързани със субекта: те са конкретни остатъци от неговия живот, резултат от взетите от него решения. Подобно на отпадъците, човекът е изправен пред съдбата си да се срещне със своя край: смъртта, която, от една страна, ще отнеме мястото, а, от друга страна, ще прекрати времето на човека. Тази обща онтологична съдба създава своеобразна симпатия между човека и отпадъците.

Боклукът акцентира върху доминацията на човека върху остатъците от природата.[26] Той трябва да скрие уязвимостта на човека, за да може да поддържа неговия пиедестал на овластен потребител. Боклукът е извънбрачно дете на технологичния растеж и скоростта, той е част от стратегията по опитомяване на смъртта в един свят, в който както вещите, така и хората „не умират, а просто пукват“[27]. Същността на боклукът е метафизическа и в нея се разкрива акта на абстрактна присъда, по силата на която физическите остатъци са сведени не просто до нежелани, но и до несъществуващи. Отпадъкът, който крие[28] в себе си „превратността на природата“ (опасност от разболяване, гниене, смърт), трябва да бъде обезопасен и компактизиран, като се превърне в боклук. По този начин отпадъкът се стабилизира и съществуването му като боклук, макар и да продължава да бъде нежелано, все пак става предвидимо. Боклукът се държи като „чист“ обект, изчерпващ се без остатък до абстрактен излишък[29], за който няма място и време в света на успокоените консуматори и рационализираното потребление.

Таблица № 1

Типичен пример за овладяване (рационализиране) на непредвидимата природа на вещите са технологиите на тяхното опаковане. Опаковки, според българското законодателство, са всички продукти, направени от материал от всякакво естество, използвани, за да се поставят в тях, съхраняват, пренасят, доставят и представят стоки (от сурови материали до обработени стоки) от производителя до ползвателя или потребителя. За опаковки се смитат и артикулите, които “не се връщат” и се използват за посочените в предходното изречение цели.[30] Разграничават се три вида опаковки: а) търговска опаковка или първична опаковка, т.е. опаковка, замислена като единица стока за продажба на крайния потребител на мястото на покупката; б) групова опаковка или вторична опаковка, т.е. опаковка, замислена за група от определен брой единици стока на мястото на продажбата, независимо дали ще се продава по този начин на крайния ползвател или потребител, или служи само за попълване на рафтовете на мястото на продажба; тази опаковка се отстранява от продукта, без да се отразява на качествата му; и в) транспортна опаковка или третична опаковка, т.е. опаковка, замислена за улесняване на пренасянето и транспорта на брой артикули или групови опаковки, за да се предотвратят физическото манипулиране с тях или повредите при транспортирането; транспортните опаковки не включват контейнери за шосеен, железопътен превоз, превоз по море и по въздух.

Опаковките са изобретение на технологиите и резултат от производството на вещи без бъдеще[31]: „Технологията овладява субстанцията под формата на пластмаса и след това използва последната, за да овладее тя храната, самия субстрат на субстанцията. Херметически затворена от естествения си цикъл на растеж и гниене, пакетираната храна, въпреки токсичната си обвивка, изглежда безопасно отделена от крайността.“[32]

На първо място, опаковките са контратеза на живота: синтетична, мъртва материя, която не се променя във времето и в този смисъл е неподвластна на темпоралността.[33] Именно в качеството си на контратеза опаковата е в състояние да балансира рисковете от развитието на различни бактерии в стоките с животински произход. Опаковката стабилизира стоката като умъртвява опасностите на природата, т.е. същите тези опасности, които могат да изправят потребителя като човешко същество пред възможността за неговата смърт. Опаковката има не просто санитарно предназначение. Тя стерилизира опакованото, като прекратява живота на продукта[34], за да го запази за предстоящата консумация.[35] Опаковката резервира определено пространство отвъд времето, за да предложи предвидимост в рамките на едно рационално и инстантно потребление.

На второ място, опаковките са ерзац на материалното: те са направени, за да бъдат използвани еднократно: във връзка с първичен акт на потребление на друг продукт, след което са напълно забравени. След разопаковането на закупената стока, опаковката практически престава да съществува, превръща се в абсолютен остатък, т.е. в боклук. Ако отпадъците са относително ситуирани в свят, в който може да се намери място за тях, а съответно – те могат да имат и своето време, то боклукът, който създават опаковките, е извън икономически значимото пространство и време. След разопаковането опаковките са нулирани. Тази анихилация на изхвърлените опаковки води до пълното забравяне на факта на тяхното съществуване, което се оказва изключително „времеемко“ в технологично отношение. Заличените като боклук найлонови торбички продължават да съществуват столетия извън технологично значимия свят.

Важна роля на опаковката, която отбелязва и Кенеди, е нейната способност да установява „безопасно“ частно владение в един опасен свят: „Безопасността в свят на бактерии предполага изолация. Опаковките успешно изолират както храната, така и потребителя в рамките на структура на стерилен контрол. По същество опаковката затваря общите блага.“[36] Мръсното е общо, частното – стерилно. Опаковката е изключително ефективна при провеждането на тази граница. Тя, от една страна, блокира въздействието на физическите фактори, които могат да доведат до разваляне на храната, а, от друга страна, блокира и възможността за споделен достъп до храната, който може да я замърси. Така опаковката осигурява една „метафизическа“[37] изцяло частна собственост, която е предпазена от идеята за общото чрез самата технология на опаковането.

Таблица № 2

Опаковката е не само инструмент за осъществяване на абсолютно и безопасно владение върху вещта, но и обещание за един безгрижен живот, в който процесите на разпад и гниене са отменени. Всяка опаковка е татуирана с дата, до която опакованото може да бъде част от гражданския оборот, т.е. може да се продава и да се купува. Така тя се превръща в механизъм, стартиращ обратно броене за легитимната полезност на всяка опакована материалност. Опаковката е човешка власт (владение), превърнато в анонимна материалност – власт, която може да съществува без необходимостта от конкретен субект, който да я осъществява. Власт като услуга (as a service), която се предлага на всеки, желаещ да притежава и да потребява безопасно. Поради това съвсем не е случаен фактът, че точно вчера е изтекъл срокът на годност на хималайската сол, която е просъществувала милиони години преди нейното опаковане. Съюзът между опаковката (вечността) и последната дата на безопасно потребление (срокът на годност) едновременно снема времето и планира живота на вещите. От светообразуващи вещи, те се превръщат в равномерно движещи се към своята предопределеност продукти. Опаковането на покъщнината е част от траура за смъртта на нейния притежател. То освобождава вещите в покъщнината от света на починалия и улеснява тяхната ликвидност на безличния пазар. Опаковката е част от математиката на полезността, която осигурява период на безгрижно и гарантирано ползване, но едновременно с това предупреждава за предстоящия край, без той да се преживява като аналог на смъртта. Опаковката стерилизира хетерогенната феноменологичност на света, за да предложи свят без грижи. Но и свят, в чиято сянка доминира боклукът.

Бележки под линия:

[1] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 114.

[2] За т.нар. „парадигма на устройствата“ вж. Borgmann, A. Technology and the Character of Contemporary life. A Philosophical Inquiry. Chicago: The University of Chicago, 1984, р. 41. Контролът върху природата се осъществява чрез заместването на природните процеси с такива, генерирани от създадени за целта устройства. Този подход може успешно да се прилага и за овладяването на недостатъците и свързаните с тях нужди на тялото, при което устройствата да са изкусителен продукт за всеки технологично ухажван консуматор.

[3] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 122. Вж. също Голман, Д. Екологичната интелигентност…, с. 42, където се посочва, че „нашата роля на жертви и злодеи се дължи на колективните навици и технологии, които сме наследили от едни по-безгрижни времена“.

[4] В някаква степен тези стандарти са насилствено налагани върху потребителите. Така например в ресторантите за бързо хранене не може да се поръча „несъвършен“ хамбургер. Ако изобщо ви позволят да си поръчате такъв, ще трябва да го чакате толкова дълго, че това е обезсмисли посещението ви в ресторанта за бързо хранене. Вж. Ритзър, Дж. Макдоналдизация на обществото. С., ЕМАС, прев. Емилия Ничева-Карастойчева, 2008, с. 84. Тъй като ефективността на ресторантите за бързо хранене „до голяма степен се дължи на факта, че те правят буквално всичко по един-единствен начин – техният – последното, което желаят, е да задоволят вашите претенции. Типичният хамбургер … може да се приготви само по един начин – добре“ (с. 127). Чрез т.нар. „меки услуги“ потребностите на клиентите „се обработват, за да посрещнат предлагането на производителите“. Вж. Барбър, Б. Джихад и Мак-свят. Предизвикателството на тероризма към демокрацията. С., Издателска къща „Критика и хуманизъм“, прев. Константин Янакиев, 2001, с. 105.

[5] За т.нар. „технологична метафизика“ вж. подробно Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 48, 50. Тази метафизика на удобството води според Грег Кенеди към „постхуманистично“ небитие. Този труд е в основата на настоящия раздел.

[6] Вж. Рушкоф, Д. Шок от настоящето. Когато всичко се случва сега. С., ИК Виа Летера, прев. Диана Николова, 2018.

[7] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 136. Грижата за нещата е част от грижата за нас самите като грижа за нашите тела (р. 147). Нещовостта на нещата зависи от правилното ни разбиране за крайната ни същност, а първичната онтологична функция на нещата е да ни напомня за нашата смъртност  (р. 148).

[8] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 139.

[9] Пак там.

[10] И въпреки това не изхвърляме нищо от гардеробите си, а дълго държим в тях закупените, но неизползвани дрехи. Тази склонност Брайън Тил обозначава като „страх да не изхвърлим нещо (важно)“ или FOTO (Fear of Throwing Out), абревиатура, наподобяваща абревиатурата FOMO (Fear of Missing Out) или „страх да не пропуснем нещо“. Вж. Thill, B. Waste…, р. 32.

[11] Вж. чл. 12, ал. 2 от Закона за наследството.

[12] Вж. Станева, А. Наследствено право. С., Сиела, 2022, с. 137.

[13] За това свидетелства и специалното уточнение в съдебната практика, според което за придобиването на правото върху „обикновената“ покъщнина „не се изисква полагането на особена грижа, извън обикновената“. Вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. Нова редакция: Георги Петканов, Симеон Тасев. С. Сиела, 2000, с. 108. Като цел, преследвана от уредбата е посочено „да се запази домашната уредба в нейната цялост“.

[14] Вж. Thill, B. Waste…, р. 100.

[15] Имам предвид корена на латинската дума, който буквално означава „да бъдеш сред“. Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 134: „Нашата физическа нужда, нашата фактология ни хвърлят в свят на същества. Да се интересуваш от тях означава да си сред тях по начин, който резонира с тази онтологично конституирана потребност. Следователно да се интересуваш означава да разпознаеш границите на своето човешко същество в битието на всички явления. Този тип интерес деконструира метафизичния дуализъм на субект срещу обект. Онтологично казано, битието-в-света трябва да включва непременно битието-на-света по двойната причина, че човешкото съществуване продължава по благодатта на света, докато светът се проявява от бездната на физическата крайност, т.е. от нищото на смъртта. Интересът, внимателната практическа загриженост за крайното съществуване, разчиства илюзията за субективност, като разкрива основното и ненарушимо единство на битието-в-света.“

[16] За пренасянето на процеса на рационализация в ресторантьорския бизнес, но и много отвъд него вж. Ритзър, Дж. Макдоналдизация на обществото… Ритзър свързва макдоналдизацията с процеса на рационализация, описан от Макс Вебер.

[17] Техническото ускоряване води и до ускоряване на темпото на живота, което се предопределя от темпото на потреблението. Вж. Роза, Х. Ускоряване. Промяната на времевите структури в модерността. С., Издателска къща „Критика и хуманизъм“, прев. Светла Маринова, 2015, с. 141, 150-154. Увеличава се скоростта на действие, а с това и скоростта а изхвърляне.

[18] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. xvii. Биването на стоките е концентрирано върху серийното „сега“ на повтарящото се консумиране. Предварително заложеното изчезване на продукта след неговата консумация е уникалния онтологичен модус на антиципирания отпадък. Този априорен отпадък (a priori waste) предвидимо и систематично се превръща в боклук (р. 53).

[19] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 92. Боклукът е „страничен продукт“ на цивилизацията на разума (р. 101). В този смисъл може да бъде прочетено и написаното от Бодрияр, че в Америка „и боклуците са чисти“. Вж. Бодрияр, Ж. Америка. С., Леге Артис, прев. Зорница Китинска, 2017, с. 177.

[20] Отпадъците разкриват неспособността на нас самите, хората, да избягаме от времето, което ни прави смъртни същества. Вж. Scanlan, J. On Garbage…, р. 33-34, 99, 136. В същото време отпадъците са материално доказателство, че няма план за стопанисване на земята. Вж. Rogers, H. Gone Tomorrow…, р. 3, 231. Отпадъкът се появява там, където изобилието е заместено от гниене.

[21] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 1, 4-10. Кенеди разграничава и някои видове „позитивни отпадъци“, каквито са например тези при потлача като практика по целенасочено унищожаване (жертване) на изключително ценни обекти, включително и къщи, както и други ритуали за празнуване на изобилието, при които ексцесът е символ на плодородието, които дава природата, а не на производствената и потребителска мощ на човечеството, като е темпорално ограничен само в рамките на съответните празнични дни или събития. За т.нар. „полихронична консумативност“ като режим на времето, в който живее хиперконсуматорът, вж. Липовецки, Ж. Парадоксалното щастие. Опит върху обществото на хиперконсумиране. С., Рива, прев. Лидия Димитрова, 2008, с. 102. Липовецки посочва че днес се утвърждава една нова социология на всекидневието, в която водеща роля има „Дионис на дребната стока“: „един Дионис, обсебен не толкова от преследването на развихрени наслаждения, колкото от медийни консумирания, не толкова жаден за конвулсивни вакханалии, колкото за кротки домашни щастия“ (с. 199).

[22] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 6-7.

[23] За разлика от боклука, отпадъкът е само временно изключен от пространството (temporary out of place). Вж. Rogers, H. Gone Tomorrow…, р. 31. Колкото по-„чист“ е един отпадък, толкова повече става боклук. Подреждането на остатъка извън реда за винаги е основен инструмент за превръщането на отпадъка в боклук.

[24] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 91.

[25] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 55. Ал Гор също посочва, че двата проблема: „пропиляването на човешкия живот и пропиляването на земните ресурси, са неразделно свързани“. Вж. Гор, А. Застрашената земя…, с. 219. Вж. също Рифкин, Дж. Европейската мечта…, с. 368, 372, където стремежът за контрол и господство над природата се посочва като „средство за отлагане на смъртта“ (с. 368) и се свързва с тока, което Фройд нарича „инстинкт за смърт“. Фройд посочва, че „от плашещия външен свят човек… не може да се защитава по друг начин, освен чрез някакъв вид отвръщане от света“, като с помощта на техниката преминава „в атака срещу природата“ с цел „да я подчини на човешката воля“. Вж. Фройд, З. Неудовлетвореността в културата. Прев. Н. Николова – В: Николова, Н., А. Колева (съст.) Текстове за културата. Част първа. С., 2019, с. 95.

[26] Вж. Thill, B. Waste…, р. 62.

[27] Вж. Адорно, Т. Minima Moralia. Рефлексии от увредения живот. С., Издателска къща „Критика и хуманизъм“, прев. Стилиян Йотов, 2021, с. 337. Адорно посочва, че „умирането просто потвърждава абсолютната неуместност на естествения организъм спрямо обществения абсолют“ (с. 336). Подобна неуместност се потвърждава и при изхвърлянето на боклука.

[28] За склонността на боклука да се крие („bias toward concealment“) вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 102.

[29] В този смисъл боклукът е „абсолютен отпадък“. Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 102.

[30] Вж. § 1, т. 15 от Допълнителните разпоредби на Наредба за опаковките и отпадъците от опаковки, приета с ПМС № 271 от 30.10.2012 г.

[31] В опаковката има и известна еротичност: „Ние харесваме идеята, че сме силни, уникални личности. И обичаме да купуваме предмети, които са чисто нови, произведени от „девствени“ материали. Разпечатването на нов продукт е някакъв вид метафора на дефлорацията. „Този девствен продукт е мой, аз съм първият. Когато свърша с него (аз, специалният, уникалният човек), може да го има всеки. Той е история.“ Промишлеността проектира и планира в съответствие с тази нагласа“. Вж. Браунгарт, М., У. Макдона От люлка до люлка. Да преосмислим начина, по който произвеждаме. С., Издателство „Книжен тигър“, 2009, с. 125. За консумирането на „секси опаковки“ вж. също Rogers, H. Gone Tomorrow…, р. 221.

[32] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 66. За ентусиазма и обещанията около създаването на пластмасата вж. Hird, M. A Public Sociology of Waste…, р. 50-51: пластмасата е тясно свързана както с масовото производство, така и с масовото потребление.

[33] Пакетирането е важен компонент и от предвидимостта в заведенията за бързо хранене: „Въпреки полаганите усилия, природата на материалите неизбежно води до известна непредвидимост – порцията може да е недостатъчно топла, пилето – жилаво и сухо, или върху парчето от пица да няма достатъчно чушки. Макар и храната да е (в малка степен) непредвидима, опаковките – кутии за хамбургери, книжни торбички за картофките, картонени кутии за пиците – са винаги едни и същи и така създават впечатление, че храната също е стандартна“. Вж. Ритзър, Дж. Макдоналдизация на обществото…, с. 180. По същия начин „замразените продукти предотвратяват непредвидимостта на доставките на пресни съставки“ (с. 181), а полуфабрикатите осигуряват конфекцията на „бързите“ храни, като заличават сезонните и регионалните различия.

[34] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 67-68, 91.

[35] В този смисъл се посочва, че комерсиализацията на храната включва и нейната детемпорализация (каква храна е месото, което не гние?). Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 63. Бързата храна не „спестява време“, а напротив убива времето, което е било акумулирано в храната: „Храната представя течението на времето и неговата непрекъснатост от един момент към следващия. С други думи, храната е времево разширение в материална форма. Едно парче храна съдържа в себе си продължителността на своя растеж и съзряване в природата, а приготвянето и консумацията му включват обхвата на културното развитие, което е установило разнообразието от нрави, маниери, умения и знания, неотделими от начините на хранене на хората“.

[36] Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 69.

[37] Пак там. Метафизическата собственост върху хранителния продукт, съществуващ благодарение на опаковката извън времето и пространството, предполага и един метафизически консуматор. Така: „енергийните блокчета и други продукти за „заместване на храненето“ предоставят максималните калории срещу минимално дъвчене. Като цяло преработената храна изисква минимално дъвчене. … Технологиите напредват само докато намаляват нашата упорита физичност. Скоро най-консумативната храна няма да трябва да се яде“. Вж. Kennedy, G. An Ontology of Trash…, р. 72. Рационализираната храна е преди всичко математически конструирана: тя е сума от определени количества калории, минерали и витамини, които изчерпват нейното съдържание. Консумирането й предполага не толкова хранене (вкусване), колкото изчисляване (броене). Рационализирането на храната е и причината за появата на разнообразие от „псевдохрани“ (р. 74), които са създадени не за да се ядат, а за да поддържат „перфектното“ тяло. Парадоксът е, че колкото повече изпразваме нашия свят от физическа храна, заменяйки я с математика, толкова повече се тъпчем с junk foods: „[н]ие напълняваме физически въз основа на нашите метафизични концепции“ (р. 75).