Намаляване на адвокатското възнаграждение в изпълнителния процес

 

I. Увод

 

Въпросът за намаляването на адвокатския хонорар в изпълнителното производство е част от концепцията за отговорността на длъжника за заплатените от взискателя разноски (чл. 79, ал. 1 ГПК). В доктрината[1] се приема, че тази отговорност по своя правен характер е деликтна. Това становище се поддържа и в Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК[2]. В мотивите на решението се изразява принципната позиция, че отговорността за разноски в гражданския процес е деликтна, но тя е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото, а е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото. Нейната реализация създава едностранно санкционно задължение за длъжника да обезщети взискателя за понесените вреди.

Съществена особеност по отношение на паричния размер на обезщетението за вреди е, че законът прилага двояк подход. Докато таксите и разноските в изпълнителното дело са предмет на изрична регулация в ТТР към ЗЧСИ и техният размер е императивно определен в подзаконовия нормативен акт, то размерът на адвокатското възнаграждение поначало е подчинен на правилата на договорното право, т.е. важат принципите на свобода на договаряне и автономия на волите[3]. Тази свобода обаче може да рефлектира върху паричния размер на задължението на длъжника по изпълнителното дело, т.е. изправени сме пред особена хипотеза, при която уговорка в двустранен договор създава предпоставка за пораждане на облигационно задължение спрямо едно трето лице, което е външно за договора. Изискуемостта на това задължение се поражда в рамките на висящото изпълнително производство с постановяването на акт на съдебния изпълнител[4], което поначало е необичайно явление за облигационните отношения.

Предвид тази особеност при ангажиране отговорността на длъжника за заплатения и приет за принудително събиране в изпълнителното производство адвокатски хонорар е възможно неговите имуществени интереси да бъдат съществено накърнени. Голямата опасност за него е приемането за принудително събиране на новонастъпили вреди – претендираният адвокатски хонорар, увеличаващ размера на задължението по изпълнителното дело. В този случай ГПК регламентира защитна процедура, която предоставя на длъжника възможност за редуциране размера на адвокатското възнаграждение. Тази процедура поставя някои въпроси, които ще разгледам в следващите редове. Целта ми е да представя изградената законова концепция, да изтъкна някои нейни специфики и в хода на изследването да поставя някои проблематични въпроси, разгледани пред призмата на съдебната практика.

 

II. Значение на възнаградителната клауза в договора за правна помощ при образуване на изпълнителното дело

Основополагащ за поставената тема е въпросът за значението на клаузата в договора за правна помощ и съдействие, по силата на която взискателят е извършил плащане на процесуалния представител. Нейното значение е от съществена важност за приемането за принудително събиране на заплатения хонорар в рамките на изпълнителното производство.

Принципно изпълнителното дело води своето начало при кумулативното наличие на следните законови предпоставки:

– взискателят е предоставил на съдебния изпълнител молба за образуване на делото, изпълнителен лист и е изразил воля за принудително събиране и на направените разноски за един адвокат в изпълнителното дело (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК);

– налице е постановление на частния съдебен изпълнител, с което молбата се уважава[5].

Съществени по отношение на адвокатското възнаграждение към този момент са претенцията за събиране на заплатената сума и предоставен препис от договора за правна помощ и съдействие между взискателя и адвоката, в който е постигнато съгласие за дължимия хонорар[6].

Към момента на образуване на делото съдебният изпълнител не разполага с правомощието служебно да намаля или увеличава адвокатското възнаграждение. В рамките на компетентността му е единствено да откаже изцяло или частично събирането на договорената парична сума. Съдебният изпълнител не е пряко подчинен на договорната клауза, по силата на която е уговорен адвокатският хонорар, а от искането в молбата на взискателя. Правното значение на доказването в този случай е оправдано с оглед превантивната и обезщетителна функция на отговорността за разноските по делото[7].

 

III. Процедура по намаляване на адвокатския хонорар

III.1. След конституиране на длъжника в изпълнителното производство като процесуална страна съдебният изпълнител е длъжен да изготви и изпрати на задълженото лице покана за доброволно изпълнение. В нея се посочва както задължението по изпълнителния лист, така и общият размер на дълга към момента на изготвяне на поканата за доброволно изпълнение. Посочва се и приетото за принудително събиране адвокатско възнаграждение. От момента на получаване на поканата за длъжника възниква възможността да обжалва постановлението на съдебния изпълнител (а не поканата за доброволно изпълнение), уважаващо искането на взискателя за събиране на адвокатския хонорар.

Съществена особеност на постановлението на съдебния изпълнител досежно адвокатското възнаграждение е, че актът се явява пряко изпълнително основание, което не се нуждае от инкорпориране в изпълнителен лист – така Определение № 714 от 22.10.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3025/2013 г., I т. о., ТК.

Основанието за обжалване е чл. 435, ал. 2 във вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК. Последната законова разпоредба се намира в общата част на ГПК, затова в съдебната практика безспорно е прието, че същата е приложима не само към исковия процес, но и към изпълнителното производство.

Според мен по своя правен характер тази законова възможност за обжалване на постановлението на съдебния изпълнител може да се възприеме като упражняване на преобразуващо право, с което длъжникът чрез едностранно волеизявление цели изменение на съществуващото деликтно правоотношение между него и взискателя[8]. Правната промяна обаче настъпва по силата на съдебен акт.

Следва да се подчертае, че към настоящия момент в съдебната практика се приема, че преобразуващото право на длъжника може да бъде упражнено по два начина – или чрез искане директно към съдебния изпълнител, който има правомощието да измени постановлението си за приемане на разноските и по този начин да внесе правна промяна в правоотношението между длъжника и взискателя, или директно да бъде адресирана жалба до компетентния окръжен съд, в която да се отправи искане за отмяна на постановлението на съдебния изпълнител поради незаконосъобразност – Определение 403 от 01.12.2008 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1762/2008 г., V г. о., ГК и Определение № 170 от 25.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 297/2010 г., IV г. о., ГК.

От мотивите на посочените съдебни решения може да се направи заключение, че двете възможности се намират в условие на алтернативност. В тях се приема, че по аргумент от чл. 80 ГПК, тъй като длъжникът не е задължен да представя списък за разноските, които е направил в производството, за него е открита възможността безусловно да обжалва както постановлението, така и отказа на съдебния изпълнител за намаляване на адвокатския хонорар.

По отношение на поддържаното становище от ВКС, обаче, съществува противоречива съдебна практика. В някои съдебни решения – Определение № 1539 от 11.07.2013 г. на ПАС по ч. гр. д. № 792/2013 г., Определение № 749 от 18.03.2015 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 483/2015 г., Определение от 16.04.2013 г. на ОС – Габрово по гр. д. № 10039/2013 г. и Определение № 213 от 31.03.2011 г. на ВнАС по в. ч. гр. д. № 150/2011 г., се приема, че длъжникът няма право на избор, а следва задължително да отправи искането си първо до съдебния изпълнител. Едва при наличието на отказ за намаляване на адвокатския хонорар длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител, а не постановлението за приемане за събиране на адвокатското възнаграждение. От посочените съдебни решения може да се направи извод, че двете възможности се намират в условие на евентуалност, а не на алтернативност.

Според мен този извод е неправилен. Той не почива на законова основа, а представлява опит за обосноваването на теза, която довежда до неправилното заключение, че законът изрично поставя такова изискване пред длъжника. В нито едно от посочените съдебни решения обаче съдебните състави не се позовават на законова разпоредба и не изграждат тълкувателна конструкция, която да даде представа на какво основание са стигнали до заключението, че двете възможности се намират в условията на евентуалност. Предвид изложеното, считам, че този извод не може да бъде подкрепен и следва да се даде преимущество на горепосочената съдебна практика на ВКС, в която се застъпва становището, че длъжникът разполага с правото на избор. Тоест, за него двете възможности съществуват алтернативно.

Следва да се подчертае, че независимо коя от двете алтернативи ще бъде избрана, искането/жалбата следва да бъде отправено/а в законово определения едноседмичен преклузивен срок (арг. от чл. 436, ал. 1 ГПК), спазването на който е условие за допустимост[9]. Началото на този срок започва да тече от момента на първото съобщаване на длъжника за приемане събирането на адвокатския хонорар – в началото на изпълнителното производство това безспорно е моментът, в който е получена поканата за доброволно изпълнение. За упражняване на правото в срок се следи служебно. Едва тогава се преминава към разглеждане на искането по неговата основателност.

Нека разгледаме особеностите на двете алтернативни възможности.

III.2. В първата хипотеза длъжникът отправя искането за намаляване на адвокатския хонорар към съдебния изпълнител. Същият е длъжен да разгледа адресираното до него искане и да предостави възможност на взискателя да вземе становище. Ако взискателят изрази съгласие за намаляване на възнаграждението, тогава съдебният изпълнител е длъжен да се подчини на волята му и уважава молбата на длъжника[10]. Ако взискателят не изрази съгласие, тогава съдебният изпълнител разполага с правомощието да намали адвокатския хонорар, черпейки своето правомощие пряко от чл. 78, ал. 5 ГПК – така Определение № 588 от 30.03.2011 г. на САС по ч. гр. д. № 47/2011 г., г. о., 4-ти състав и Решение № 416 от 24.09.2012 г. на ОС – Пазарджик по гр. д. № 753/2012 г.

Според мен това становище може да бъде критикувано. В тази връзка бих искал да поставя някои бележки, които могат да бъдат взети под внимание при бъдещото развитие на изградената концепция при намаляване на адвокатския хонорар в изпълнителния процес.

Първо, следва да се вземе предвид, че законовата концепция в ГПК очертава един-единствен ред за внасянето на правна промяна в постановлението на съдебния изпълнител – производството по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Второ, не се държи сметка, че съдебният изпълнител разполага с лимитиран обем от правомощия – точно толкова, колкото законодателят му е предоставил в законовите разпоредби. От този извод се налага и логичното заключение, че след като никъде в ГПК не може да бъде открита разпоредба, в която се дава правомощие на съдебния изпълнител сам да осъществява контрол за законосъобразност на актовете си, то такава не съществува.

И трето, допълнителна критика към посочената по-горе съдебна практика е и безсмислените резултати, до които води тя – ако се допусне съдебният изпълнител сам да изменя постановлението си за разноските, то в този случай отново ще се стигне до обжалване на акт на съдебния изпълнител, тъй като за взискателя ще се породи възможността да обжалва това действие на основание чл. 435, ал. 1 ГПК.

Предвид изложеното считам, че в бъдеще може да се обмисли възможността задължителното за съдилищата становище на ВКС да бъде изоставено и съдебната практика да се ориентира към по-опростената и далеч по-изчистена конструкция на проверката за законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител единствено посредством процедурата по чл. 435 и сл. ГПК.

Въпреки изложената критика следва да се има предвид, че съдебната практика към настоящия момент е константна и ако съдебният изпълнител постанови отказ на искането на длъжника, тогава новият акт ще има характера на постановление за разноските по смисъла на чл. 435, ал. 2, предл. последно ГПК, тъй като той касае дължимия размер на същите, поради което съставлява обжалваемо действие на съдебния изпълнител – така Решение № 170 от 24.01.2014 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 3913/2013 г. В този случай съдебният изпълнител следва да изпрати съобщение за това негово действие на страните в процеса. От момента на неговото получаване за длъжника се поражда възможността да обжалва отказа на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и сл. ГПК пред окръжен съд.

В този случай допустимостта на жалбата се преценява, на първо място, предвид подаване на първоначалното искане, адресирано до съдебния изпълнител, в законовоустановения едноседмичен срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от момента на съобщаване приемането за събиране на адвокатския хонорар. Ако в този срок длъжникът не е обжалвал постановлението по приемане на адвокатския хонорар, а впоследствие е отправил искане до съдебния изпълнител и е получил отказ за намаляване, тогава жалбата му ще е недопустима – така Определение № 588 от 30.03.2011 г. на САС по ч. гр. д. № 47/2011 г., г. о., 4-ти състав.

Съдът следва да извърши проверка, на второ място, и за подаването на жалбата в едноседмичен срок от съобщаване на отказа на съдебния изпълнител.

Следва да се подчертае, че тези две процесуални действия на съдебния изпълнител са взаимосвързани, но съществуват самостоятелно. Причината за наличие на двойна проверка е, че първата по ред е пряко относима към първичното постановление за приемане събирането на адвокатското възнаграждение, докато втората по ред е относима към новото, вторично постановление, с което се отказва редуциране. Без надлежно упражняване на първото по ред искане се губи „основата” на валидното упражняване на впоследствие адресираната жалба до окръжен съд.

Едва при констатация за допустимост на жалбата се преминава към проверка по основателността й. Окръжен съд проверява законосъобразността на отказа на съдебния изпълнител досежно липсата, респективно наличието на установения в чл. 78, ал. 5 ГПК критерий за редуциране размера на адвокатския хонорар – прекомерността му, имайки се предвид практическата и правна сложност на делото.

Преценката за законосъобразност се извършва при отчитане на момента на постановяване на отказа на съдебния изпълнител, а не на подаване на жалбата до окръжен съд. Последващи действия и бездействия на длъжника след този момент са правно ирелевантни в контролно-отменителното производство пред окръжен съд.

III.3. Във втората хипотеза длъжникът адресира жалба директно до окръжен съд, съвпадащ с района на действие на съдебния изпълнител, в което отправя искане за редуциране на адвокатския хонорар поради прекомерност. В този случай предмет на обжалване е постановлението на съдебния изпълнител за приемане принудителното събиране на адвокатския хонорар.

Жалбата се подава чрез съдебния изпълнител, който не е ангажиран да стори това в определен срок, а я администрира в „разумен срок” към окръжен съд[11]. На основание чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК тя трябва да съдържа определени реквизити и принадлежност[12]. Ако жалбата съдържа нередовности, на основание чл. 262, ал. 1 ГПК съдебният изпълнител я оставя без движение и дава на жалбоподателя едноседмичен срок за тяхното отстраняване. Ако те не бъдат отстранени в срок, тогава съдебният изпълнител не администрира жалбата, а я връща на длъжника – така Решение на ОС – Пловдив по ч. гр. д. № 2038/2014 г.

При администриране на жалбата съдебният изпълнител предоставя на съда и възражение от взискателя, ако такова е било предоставено в тридневен срок от момента на получаване на препис от жалбата; мотиви на съдебния изпълнител; копие от изпълнителното дело (чл. 436 ГПК). Целият комплект се администрира в цялост от съдебния изпълнител.

След неговото постъпване в съда се дава входящ номер на жалбата и се образува гражданско дело, в рамките на което съдът извършва проверка за законосъобразност на действията на съдебния изпълнител досежно постановлението за приемане събирането на адвокатското възнаграждение. Заседанията на съда се провеждат в тричленен състав – така Тълкувателно решение № 3 от 12.07.2005 г. по тълк. д. № 3/2005 г., ОСГТК на ВКС, при закрити врата и без призоваване на страните. Съдът, наред със съдебния изпълнител, следи служебно за редовност на жалбата. Съдът следи служебно и за допустимостта й. При констатирана недопуснимост на жалбата, тя се оставя без разглеждане, като в този случай съдът се произнася с определение, което подлежи на обжалване пред съответния функционално компетентен апелативен съд[13].

Съдът преминава към разглеждането й по основателност едва при констатиране на редовността и допустимостта на жалбата. Проверката по основателност е аналогична с посочената по-горе, каквато се извършва при обжалване на отказа на съдебния изпълнител за редуциране на адвокатския хонорар. Съдът е длъжен да се произнесе в едномесечен срок от образуване на гражданското дело, като решението му е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

IV. Актуални въпроси на намаляването на адвокатския хонорар

Процедурата по намаляване на адвокатския хонорар има своите специфики, които се определят от особеностите на изпълнителното производство. Тук бих искал да отбележа няколко въпроса, които са пряко или косвено свързани с процедурата по редуциране на адвокатския хонорар и са от съществено практическо значение. Някои от тях представляват интерес и с оглед на бъдещото развитие на общата концепция на отговорността за разноските в гражданското съдопроизводство.

IV.1. Проблематичният въпрос за момента, в който се извършва преценката за прекомерност

В исковия процес съдът има възможност да направи цялостна преценка на фактическата и правна сложност на делото и с оглед на това да редуцира адекватно прекомерния адвокатския хонорар. Причината за това е, че съдът се произнася по въпроса за намаляване на хонорара на адвоката в края на делото пред съответната инстанция, което му дава обективна представа за фактическата и правна сложност на делото, както и за извършените действия от процесуалния представител.

В изпълнителния процес не е така. Причината за това е наличието на преклузивен срок по чл. 436, ал. 1 ГПК за упражняване на правото да се обжалва постановлението на съдебния изпълнител, с което се приема за събиране адвокатското възнаграждение. Не без значение са и многобройните примери от практиката, в които длъжникът не желае доброволно да плати задължението си и всячески възпрепятства принудителното изпълнение. Поради тези причини, според мен, няма как съдът или съдебният изпълнител да извърши цялостна и адекватна преценка за фактическата и правна сложност на изпълнителното дело. Това заключение се извежда и от възприетите критерии в съдебната практика, подчиняващи преценката на следните показатели: процесуалното поведение на страните, действително извършените изпълнителни действия и тяхното естество, активността на адвоката по време на висящността на делото – така Решение № 170 на ОС – Пловдид по в. гр. д. № 3913/2013 г., VII гр. състав.

Както подчертах, преценката следва да е обективна и цялостна. Такава безспорно не може да бъде извършена още при образуване на изпълнителното дело, а едва в момента, в който за съда е видно, че задължението на длъжника е погасено.

Предвид изложеното, следва да се подкрепи изразеното становище в Решение № 552 от 26.04.2011 г. на ОС – Варна по гр. д. № 775/2011 г., г. о.,[14] че преценката за адекватност на договорения от взискателя адвокатски хонорар с извършената правна услуга би могла да бъде направена едва при приключване на изпълнителното производство.

В подкрепа на становището ми е и още едно съдебно решение, в което недвусмислено се приема, че жалбата срещу постановлението на съдебния изпълнител още в началото на процеса, когато задължението не е погасено, е неоснователна – така Решение от 20.10.2014 г. на ОС – Враца по гр. д. № 578/2014 г.

IV.2. Каква съвкупност от действия на адвоката следва да се вземе предвид при преценката за прекомерност?

Въпросът е дискусионен с оглед на момента, който следва да се отчете като критерий за преценка – дали това е денят на подаването на жалба от длъжника, или е денят на постановяването на акта, с който се редуцира/отказва намаляне на адвокатския хонорар.

Според мен от съществено значение по този въпрос е Решение № 10960 от 24.09.2014 г. на СГС по ч. гр. д. № 13495/2014 г., г. о., II-г въззивен състав. В него съдът посочва като критерий за преценка както извършените действия от адвоката пред съдебния изпълнител, така и процесуалното представителство, което адвокатът осигурява в рамките на производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител.

В горепосоченото решение съдът аргументирано отказва да намали адвокатския хонорар, като взема предвид липсата на плащания от длъжника по делото, както и процесуалното представителство от адвоката в рамките на контролно-отменителното производство.

IV.3. Отговорността за заплатения адвокатски хонорар – солидарна или разделна?

Поставеният въпрос е от значение с оглед на възможността при двама или повече длъжници да се предяви претенция само от един от тях за намаляване на адвокатския хонорар. Ако се приеме, че отговорността е разделна, тогава всеки ще може да иска намаляване само на припадащата му се част. Ако тя е солидарна, тогава всеки един ще има правен интерес да обжалва цялостния размер на претендирания адвокатски хонорар.

По въпроса има противоречива съдебна практика на съдилищата. В Определение № 778 от 18.11.2014 г. на ВнАС по ч. гр. д. № 576/2014 г., Решение от 25.07.2011 г. на РС – Балчик по гр. д. № 67/2011 г., Определение № 414 от 01.06.2011 г. на ОС – Пазарджик по ч. гр. д. № 413/2011 г. се приема принципната позиция по отношение на отговорността за разноски, че тя е разделна, тъй като в закона няма изрично посочване за нейната солидарност по смисъла на чл. 121 ЗЗД. От друга страна, противоположната хипотеза е обоснована в Решение № 144 от 19.07.2010 г. на ОС – Сливен по възз. гр. д. № 178/2010 г. и Решение от 07.06.2013 г. на РС – Велики Преслав по гр. д. № 451/2011 г., в които на отговорността за разноски е погледнато като на деликтна, а на заплатения адвокатски хонорар – като на вреди. В посочените съдебни решения е присъдено солидарно заплащане на разноските по делото.

Според мен отговорът на поставения спорен въпрос следва да се даде с оглед на характера на отговорността за разноски в изпълнителното производство, сред които е и заплатеният адвокатски хонорар. Както вече посочих, тя е гражданска, по-точно деликтна, а заплатеното адвокатско възнаграждение по своя правен характер е вреда, която увеличава пасива на взискателя[15]. Следователно към конкретния въпрос са приложими разпоредбите на гражданското законодателство и при липсата на специални разпоредби в ГПК е в сила общото правило, че при наличието на двама или повече длъжници, конституирани в изпълнителното производство, на основание чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно за направените разноски, независимо дали са солидарни или разделни длъжници по изпълнителния лист.

От този извод се налага и заключението, че всеки един от длъжниците има правен интерес да направи възражение за намаляване на цялостния размер на адвокатското възнаграждение.

IV.4. Дължи ли длъжникът законна лихва върху заплатения адвокатски хонорар?

Въпросът е от съществено практическо значение с оглед на всички произнасяния на съда и съдебния изпълнител по отношение на принудителното събиране на адвокатското възнаграждение. По поставения въпрос е налице противоречива съдебна практика на ВКС.

От една страна, по този принципен въпрос има изрично произнасяне в Определение № 88 от 24.02.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. 52/2011 г., III г. о., в което се приема, че отговорността за разноски не е деликтна и предвид този извод е направено заключение, че върху заплатеното адвокатско възнаграждение не се присъжда законна лихва.

От друга страна, според мен това становище следва да се счита за преодоляно предвид посоченото вече Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в което категорично е прието, че отговорността за разноски е деликтна. От него може да се направи извод, че освен заплащане на платения адвокатски хонорар длъжникът дължи на основание чл. 86 във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД и заплащане на законна лихва върху приетото за събиране адвокатско възнаграждение[16].

Считам обаче, че както в исковото производство, така и в изпълнителното не е приложимо задължителното за съдилищата становище, че моментът, от който се дължи законната лихва, е денят на непозволеното увреждане – така Решение № 118 от 08.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2414/2008 г., III г. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Според мен прилагането на това принципно положение е неприложимо поради това, че изискуемостта на вземането за разноски настъпва в един по-късен момент – с постановяването на акта на съдебния изпълнител.

IV.5. Въпросът за предявяването на искане за присъждане на законна лихва

Въпросът може ли искането на взискателя за присъждане на законна лихва върху приетото за принудително събиране адвокатско възнаграждение да бъде предявено в изпълнителното производство е дискусионен и към настоящия момент не е бил поставян.

От една страна, може да се обоснове становище, че искането за присъждане на законна лихва се предявява по принцип като кумулативно съединен иск в исковото производство и се събира в изпълнителния процес предвид изричното инкорпориране на изпълняемото право в изпълнителния лист[17]. Поначало в изпълнителния процес е допустимо събирането на законна лихва само тогава, когато това вземане е инкорпорирано в изпълнителния лист и има искане от взискателя за неговото принудително събиране.

От друга страна, на това становище може да се възрази, че след като постановлението на съдебния изпълнител за разноските представлява пряко изпълнително основание – така Определение № 714 от 22.10.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3025/2013 г., I т. о., то произнасянето в него и за законната лихва ще даде основание за принудителното събиране и на тази сума.

Според мен и двете становища са логични, но по-правилно е първото. Искането на взискателя не може да се съедини кумулативно към искането за принудително събиране на адвокатския хонорар и да бъде събрано в рамките на висящото изпълнително дело. Съдебният изпълнител не следва да разполага с правомощието да се произнася по предявено искане за законна лихва върху претендирания адвокатски хонорар.

Въпреки изложеното считам, че няма пречка да бъде признато правото на взискателя искът за присъждане на законна лихва да бъде предявен в отделно исково производство и след неговото присъждане взискателят да се снабди с нов изпълнителен лист и да премине към неговото принудително събиране. В подкрепа на това становище е и доктрината[18], в която правилно се отбелязва, че по отношение на иска за законна лихва при непозволено увреждане за съда е от значение единствено установяване на вземането и деликтният характер на увреждането. Безспорно в това отношение за съда няма да има пречка да установи наличието на постановление за приемане принудителното събиране на адвокатския хонорар, в който момент е настъпила изискуемостта на вземането за непозволено увреждане.

По-бързият вариант обаче е снабдяването на взискателя със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК[19] и предявяването на претенцията в същото изпълнително дело, в което са направени и разноските за адвокат.

Считам, че може да се обмисли de lege ferenda включването на изрична разпоредба в ГПК, уреждаща възможността да се претендира и законна лихва върху заплатените разноски в гражданския процес. Според мен това решение на поставения въпрос би дало най-голяма правна сигурност.

 

V. Извод

От изложеното в статията може да се направи заключение, че редуцирането на адвокатския хонорар в изпълнителното производство е пряко обвързано с изискванията в разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, която се намира в общата част на ГПК и е приложима и към изпълнителния процес. Може да се изведе и извод, че разпоредбата не съществува самостоятелно и откъснато от останалите разпоредби, регулиращи правомощията на съдебния изпълнител и съда в контролно-отменителното производство по чл. 435 и сл. ГПК, а взаимодейства с тях и внася съществени качествени и количествени изменения в изградената законова концепция в исковия процес. Поради тази причина безспорно може да се каже, че е налице изграждането на оригинална правна конструкция, която поставя множество непоставяни и неизследвани до този момент проблематични въпроси, които съдържат висок заряд на дискусионност.

Общото между всеки един от поставените в настоящата статия въпроси е, че те са от съществено значение за правната регулация на деликтното правоотношение между взискателя и длъжника, както и за процесуалните действия на съда и съдебния изпълнител. За тях следва да се държи сметка при всеки спор, породен на основата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Към настоящия момент повечето от тези въпроси се решават противоречиво или неправилно от съдилищата. Поради тази причина в заключение темата следва да бъде оставена отворена за дебат, който да стимулира и подтикне съдебната практика към обединяването около единно становище, създаващо правна сигурност.

 

Бележки под линия:

[19] Подробно за производството за издаване на заповед на изпълнение – вж. Чернев, С. Заповедно производство. С.: Сиби, 2012, с. 82 и сл.