Част втора: проблеми на трудовото, семейното и наследственото, процесуалното право и правото на ЕС

(Прегледът не претендира за изчерпателност. Възможно е да има невключени решения от посочения период. Заглавията на отделните решения са на автора и не изчерпват въпросите, поставени в съответното решение. В част от резюметата въпросите за допускане до касация и техните отговори са цитирани дословно, а в други – по авторова преценка – са систематизирани, резюмирани и предадени с авторови думи)

 

IV. Проблеми на трудовото право

1. Не е необходимо върху експертното решение на ТЕЛК (НЕЛК) за трудова злополука или професионална болест да има отбелязване на органа, който го е издал, че решението е влязло в сила и на коя дата

Решение № 2 от 25.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3402/2014 г., III г. о., ГК

С решение на НЕЛК е прието, че заболяването на ищеца има професионален характер. Предявен е иск за обезщетение по чл. 200 КТ. Привлечени са като помагачи предходни работодатели на ищеца, заведени са обратни искове срещу тях.

Първоинстанционният съд приема, че „че по делото липсват доказателства, установяващи дали за въпросните решения на ТЕЛК и НЕЛК са уведомени заинтересованите лица, в частност осигурителите в лицето на […],[…],[…], с оглед правата им по чл. 13, ал. 1 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести” (цит. по първоинстанционното решение). Допусната е съдебно-медицинска експертиза по въпроса за характера на заболяването. Искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Във въззивната инстанция са допуснати нови доказателства и нова експертиза. Счетено е, че „липсата на влезлите в сила експертни решения на експертните комисии по професионални болести, които са задължителни за всички лица, органи и организации в страната” (цит. по въззивното решение), прави иска неоснователен.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречието с Решение № 213 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2009 г., IV г. о., ГК при разрешаването на въпроса за тежестта на доказването на причинната връзка между увреждането и условията на труд с влязло в сила решение на ТЕЛК. Според цитираното решение, „по иск за обезщетение за вреди от трудова злополука или професионално заболяване по чл. 200 КТ в тежест на работника е да докаже причинната връзка между увреждането и условията на труд с влязло в сила решение на ТЕЛК или НЕЛК. Не е необходимо обаче върху експертното решение да има отбелязване от органа, който го е издал, че решението е влязло в сила и на коя дата. Работодателят, който оспорва обстоятелството, че решението е влязло в сила, трябва да представи доказателства, че го е обжалвал и подадената жалба се разглежда от горестоящия административен или съдебен орган”.

ВКС споделя тази практика и отбелязва още, че „признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл. 62, ал. 3 КСО, е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, поради което неправилно въззивният съд е възприел заключения на съдебно-медицински експертизи по делото относно причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд”. Сочи се двойственият характер на решенията на ТЕЛК, от една страна – индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга – официален удостоверителен документ за установените в него факти и „в частност за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на субективното право на обезщетение на работника или служителя”.

Искът за обезщетение е частично уважен, а по отношение на обратните искове делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

2. Единственият орган, оправомощен да определя длъжностите, които се заемат по служебно правоотношение, а и всички длъжности в администрацията, е Министерският съвет

Решение № 383 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 504/2014 г., IV г. о., ГК

Претендира се признаване на уволнение за незаконно и възстановяване на работа и обезщетение (чл. 344, т. 1–3 КТ). Уволнението е на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ (поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител).

Районният съд е отхвърлил исковете. Въззивният съд е отменил решението и ги е уважил.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите: кой е органът, оправомощен да определи длъжност за заемане от държавен служител, и относно наличието на трансформация на длъжността „митнически сътрудник“ в „инспектор“ в Агенция „Митници“, която е предвидена в Класификатора на длъжностите в администрацията, приет с ПМС № 129/26.06.2012 г., в сила от 01 юли 2012 г.

По поставените въпроси ВКС, счита, че съгласно чл. 13, ал. 1 ЗАдм. държавните служители и работещите по трудово правоотношение – в органи на изпълнителната власт, както и в администрацията на другите органи на държавна власт, и органите на местното самоуправление, заемат длъжности, чиито наименования се определят в Класификатора на длъжностите в администрацията. В Класификатора се се посочват и разпределението на длъжностите в длъжностни нива и видът на правоотношението, по което те се заемат. Длъжностите, които се заемат от държавни служители, се определят в Класификатора, който се приема от Министерския съвет и се обнародва в „Държавен вестник“. В съответствие с тези разпоредби в чл. 2, ал. 1 от Наредбата за приложение на Класификатора (НПКДА) е дадено легално определение на понятието „длъжност в администрацията“: нормативно определена позиция, която се заема по служебно или по трудово правоотношение въз основа на определени изисквания и критерии, свързана е с конкретен вид дейност на лицето, което я заема, и се изразява в система от функции, задължения и изисквания, утвърдени с длъжностна характеристика. ВКС посочва, че тълкуването на посочените разпоредби налага еднозначния извод, че единственият орган, оправомощен да определя длъжностите, които се заемат по служебно правоотношение, а и всички длъжности в администрацията, е Министерски съвет. На ръководителя на съответната държавна администрация е предоставено правомощието да определя конкретните длъжности, които ще се използват в нея, чрез утвърждаването от него на длъжностно разписание при спазване на Класификатора, разпоредбите на НПКДА и специфичните изисквания, определени с нормативен акт.

В конкретния случай ВКС е приел, че директорът на Агенцията е определил процесната длъжност за заемане от държавен служител с утвърждаването на длъжностното разписание, а такова правомощие има само Министерски съвет.

Решението е оставено в сила.

3. Подборът при съкращаване на единствена щатна бройка не е задължителен:

Решение № 255 от 11.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 194/2014 г., IV г. о., ГК

Съкратена е единствена щатна бройка. Съкратеният служител оспорва уволнението като незаконно, твърдейки, че работодателят (община) е бил длъжен да извърши подбор.

Уволнението е признато от първоинстанционния съд за незаконно, работникът е възстановен на работа и му е присъдено обезщетение (чл. 344, ал. 1, т. 1–3 КТ). Съдът е приел, че след като се съкращава единствена бройка, работодателят няма задължение да извърши подбор, но е счел, че заповедта за уволнение е незаконосъобразна поради липса на мотиви и коректно посочване на основанието за уволнение.

Въззивният съд е счел, че изводът за незаконосъобразност поради липса на мотиви е неправилен, защото заповедта е за безвиновно прекратяване на трудовото правоотношение. Той обаче, приемайки принципните доводи на първата инстанция, че работодателят при съкращаване на единствена бройка не е имал задължение да извърши подбор, е счел, че конкретният случай е различен. Според съда подборът е бил задължителен, защото е установил, при съпоставка на старото и новото щатни разписания, че „не става ясно какви са действителните причини и мотиви, налагащи, за да се изпълни решението на общинския съвет за намаляване числеността на персонала на общинския социален комплекс, да бъде съкратена именно длъжността „управител“, а не сходната „организатор социални дейности“ или някоя от другите длъжности” (цит. по въззивното решение). Затова решението на първата инстанция е потвърдено.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за задължението на работодателя за подбор, когато съкращението се отнася до единствената щатна длъжност”.

По поставения въпрос ВКС намира, че когато се извършва уволнение поради съкращаване в щата на единствената щатна длъжност, работодателят по своя преценка може да уволни съответния работник или да направи подбор. Ако правото на подбор не е упражнено, уволненият работник или служител не може да оспорва уволнението като незаконно, поради това, че работодателят е уволнил него, а не е използвал правото си на подбор. ВКС основава аргументите си на приетото в Решение № 625 от 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1773/2009 г., IV г. о., ГК.

Въззивното решение е отменено и исковете са отхвърлени.

4. Работодателят разполага с правото да въвежда конкретни допълнителни критерии за подбор, включително дисциплинарното минало

 Решение № 65 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5184/2014 г., IV г. о., ГК

При съкращаване на щата в училище е извършен подбор. Освен посочените в закона, работодателят е включил и подкритерии – по показателя „ниво на изпълнение на работата” са въведени следните подкритерии: оценка на резултатите от предходната година; умение за работа в екип; награди и поощрения; наложени дисциплинарни наказания; резултати от учебния процес, извънкласна и извънучилищна дейност и принос за издигане имиджа на училището.

Уволнението се оспорва и се иска възстановяване на работа (чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ).

Районният съд отхвърля исковете. Въззивният отменя решението и ги уважава, приемайки, че работодателят е извършил подбор в нарушение на нормата на чл. 329, ал. 1 КТ.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) „За приложението на чл. 329, ал. 1 КТ, касаещи обхвата на съдебния контрол по установените в закона задължителни критерии”;

2) „За възможността работодателят да извърши подбор и по допълнителни критерии, извън посочените в чл. 329, ал. 1 КТ, с оглед спецификата на извършваната работа”;

3) „За значението на използваните критерии за подбор и съответствието им с приетата оценка на действителните качества на работника”.

ВКС сочи, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре, подлежи на съдебен контрол при оспорване на уволнението. Съдът, при наведен довод за нарушение на посочената норма, проверява „основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии на действително притежаваните от работника или служителя квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа”. ВКС изтъква целта на подбора – в интерес на производството или службата и към конкретно посочени резултати да останат на работа служителите с по-висока квалификация и които работят по-добре. Работодателят разполага с правото да въвежда конкретни допълнителни критерии за подбор във връзка с особеностите на работата, стига те да са съобразени с императивно установените в чл. 329, ал. 1 КТ – квалификация и ниво на изпълнение на работата. Преценката по какви критерии да бъде извършен подборът с оглед спецификата на работата е от компетентността на работодателя и не подлежи на съдебен контрол, освен в случаите на въведен довод за злоупотреба с право. Тази преценка може да бъде формирана при съпоставяне на предходни годишни оценки за работата на служителя с показателите за работата му през текущата година; в цялостната оценка се включва и дисциплинарното минало на служителя – допуснати дисциплинарни нарушения, без значение дали за тях са наложени наказания и заличаването им.

Цитирани са следните решения на ВКС в тази посока: Тълкувателно решение № 3 от 16.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК; Решение № 109 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 107 от 18.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 63 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2011 г., IV г. о., ГК; Решение № 207 от 2.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 106 от 9.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1275/2011 г., III г. о., ГК

Въззивното решение е отменено и исковете са отхвърлени.

5. За установяване на различие между трудовите функции при оспорване на уволнение поради съкращаване на щата не е задължително представянето на старата и новата длъжностна характеристика

Решение № 34 от 16.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5826/2014 г., IV г. о., ГК

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил исковете за признаване на уволнение поради съкращаване на щата в общинската администрация за незаконно, възстановяване на работа и заплащане на обезщетение. Съдът е посочил, че работодателят (община) не е представил длъжностна характеристика на новата длъжност, „за да може да бъде преценено дали трудовата функция продължава да се осъществява, макар и под друга организационна форма”. Оттук е приел за доказано, че трудовата функция не е премахната и се осъществява от новосъздадената длъжност с друго наименование, следователно съкращаването не е реално. Измежду аргументите на ищеца следва да се посочи още, че кметът не е компетентен да съкрати щата.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „задължително ли е, с оглед възможността за установяване на различие между присъщите трудови функции на длъжности по щатното разписание на работодателя, да са представени длъжностни характеристики за тях”.

ВКС сочи, че по проблемите за доказване на факта на реално съкращаване на щата е налице Решение № 498 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2010 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че реално съкращаване на щата за определена длъжност е налице не само при отпадане на трудовите й функции, но и „когато част от тях се запазват и преминават към друга длъжност или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности”. Общата численост на персонала може да се запази и да се закрият едни щатни бройки, а да се открият други. Би могла да се извърши и трансформация на щата (според цитираното от ВКС решение при трансформацията е „налице  закриване по щатното разписание на определена длъжност и същевременно създаване на мястото на закритата нова длъжност в щатното разписание; нова, но не като наименование, но по трудови функции”). В тези случаи има възможност част от старите трудови функции да преминат в новата длъжност. По-нататък ВКС сочи, че „изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното й място в структурата на работодателя; от предмета на дейност и организацията на предприятието”.

С оглед така установената практика по поставения въпрос ВКС приема, че „за установяване на различие между присъщите трудови функции на длъжности по щатното разписание на работодателя не е задължително да са представени длъжностни характеристики за тях. Такива може й да не са съставени, това не се отразява на валидността на трудовото правоотношение, не се отразява също и на законността на уволнението, ако щатът действително е съкратен. От естеството на възложената работа следва дали при едновременно закриване и създаване на длъжности е налице реално съкращаване на щата, като естеството на работата може да се установява с всички доказателствени средства”.

По същество ВКС е приел за доказано, че длъжностите са фактически различни.

По довода на ищеца за липсата на компетентност на кмета ВКС сочи, че именно кметът е компетентен да съкрати щата в изпълнение на решение на общинския съвет за промени в структурата и числеността на общинската администрация. В тази връзка се сочи практиката, обективирана в Решение № 812 от 14.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3823/2008 г., V г. о., ГК и Решение № 436 от 28.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2011 г., IV г. о., ГК.

Въззивното решение е отменено и исковете са отхвърлени.

6. Заплащане на извънреден труд се дължи, независимо от административните нарушения на работника:

Решение № 53 от 20.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5406/2014 г., IV г. о., ГК,

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „дължи ли работодателят възнаграждение за труда, положен от шофьор – международни превози, в разрез с нормативно установените времеви ограничения за почивка, като за извънреден труд”.

ВКС посочва, че „извършените от работника административни нарушения в процеса на изпълнение на възложената работа нямат отношение към въпроса за заплащане на положения извънреден труд”. Нормативната уредба на времето за управление и задължителните почивки е с цел осигуряване на безопасност и по-добри условия за водача. Тя „очевидно не цели дерогиране на защитата на други трудови права на водача, включително заплащането на труда, който е положен в нарушение на правилата за организация на работното време”. Поради това ВКС приема, че дори водачът да е допуснал такива нарушения, ако времето за управление е извънреден труд по смисъла на КТ, работодателят е длъжен да го възмезди.

7. При трудова злополука грубата небрежност на работника при съпричиняване трябва да се докаже от работодателя

Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о., ГК

Работник умира при трудова злополука. Родителите му претендират обезщетение от работодателя за неимуществени вреди. Починалият има съпруга и дете, чиито претенции са разгледани в отделно производство. Работодателят твърди, че е налице съпричиняване поради „груба небрежност”.

Претендира се обезщетение от по 110 000 лв. Първоинстанционният съд определя 20 000 лв на всеки, а въззивният съд увеличава обезщетението на по 30 000 лв. И двете инстанции са приели, че е налице съпричиняване при груба небрежност и са определили присъденото от тях обезщетение като намалено с една втора поради съпричиняването.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „Длъжен ли е работодателят при условията на пълно главно доказване да установи механизма на трудовата злополука и съответно конкретното действие на пострадалия работник, което според него е извършено с груба небрежност и е допринесло за съпричиняване на вредоносния резултат”;

2. „Следва ли в критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД да се отчита и общият брой лица, претендиращи обезщетение на същото основание, съответно общият размер на присъдените обезщетения, включително по различни съдебни дела, доколкото отговорността на работодателя е уредена като обективна и безвиновна, и следва ли гореизложените обстоятелства да се разглеждат като част от обективните критерии при преценка на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД”.

По първия въпрос ВКС, опирайки се на приетото в Решение № 719 от 10.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2898/2008 г., I г. о., ГК, Решение от 29.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 157/2004 г., III г. о., посочва, че макар съпричиняване при трудовата злополука да има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност, не всяко съпричиняване е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Необходима е груба небрежност от страна на работника – проявена липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – „когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства”. Но „вината на пострадалия не може да се предполага – доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи”.

По втория въпрос ВКС дава отрицателен отговор и препраща към Постановление № 4 от 25.V.1961 г., Пленум на ВС.

В конкретния случай е прието, че съпричиняването не може да се счита за доказано; обаче присъденото обезщетение е счетено за справедливо и решението е оставено в сила.

V. Проблеми на семейното и наследственото право

1. Сключеният, но необявен по реда на чл. 152 ЗЛ (отм.) брак е валиден. Изброяването на конкретно имущество в текста на завещанието не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет.

Решение № 24 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3526/2014 г., II г. о., ГК

В делбено производство във фазата на допускането е представено свидетелство за църковен брак от 1941 г. на наследодателя. Не се установява бракът да е вписан в регистрите за гражданско състояние.

Съгласно чл. 152 от Закона за лицата (отм.) сключеният брак (от съответното духовно лице) е следвало да бъде обявен в седемдневен срок от един от съпрузите на местното лице по гражданско състояние.

Представено е и завещание, в което е посочено: „завещавам на моята внучка […] всичкото си недвижимо и движимо имущество, пари и влогове, които се намират в [населено място] на НРБ, които ще останат след моята смърт”.

Въззивният съд е приел, че необявеният брак е валиден, а завещателното разпореждане – общо. Приложил е правилата на чл. 103 СК (1968 г.) към придобито по време на заварения брак имущество. Определил е квотите на наследниците, имайки предвид разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗН, че съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. „Налице ли е действително сключен църковен брак, ако не е бил обявен съгласно изискванията на чл. 152 ЗЛ (обн., ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г., в редакцията му към 1941 г.), и може ли по-късно такъв брак да произвежда действие и на граждански брак, ако църковният брак не е надлежно обявен и регистриран съгласно разпоредбите на действащия към датата на сключването му Закон за лицата”;

2. „Дали дадено завещание следва да се приеме за универсално или за частно, ако то включва недвижимо имущество, което към момента на смъртта на завещателя е било извън териториалния периметър на завещаните недвижими имоти”.

По първия въпрос ВКС, след задълбочено изследване на релевантните норми на ЗЛ (отм.) и Наредбата-закон за брака (отм.), дава отговор, че такъв брак е действителен. Посочва, че актът за женитба, уреден от светското право (чл. 152 ЗЛ (отм.)), се издава след бракосъчетанието и има характер на официален свидетелстващ документ, а не диспозитивен такъв. Той не е акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, отразяващ факта на извършения обред на бракосъчетание.

По втория въпрос ВКС изследва критерия, въз основа на който дадено завещание следва да бъде квалифицирано като универсално или частно. Първо, изследва се предметът: когато той е цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя, се приема, че то е общо и придава качеството на наследник на лицето, в полза на което е направено; а заветът е разпореждане с отделен предмет от това имущество. Второ, трябва да се установи характерът на завещането – при възникнали съмнения относно характера на завещанието, волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД за тълкуване на договорите. Отделните клаузи на завещанието трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да вземе предвид и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика. Дори в текста на завещанието да се съдържа изброяване на конкретно имущество, това не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет. Поради това ВКС счита, че „само по себе си включването в текста на завещанието на изявление, свързващо завещаното имущество с определена територия, не е достатъчно да се формира извод, че се касае за завет, ако в резултат от приложението на правилата за тълкуване на завещанието се налага извод, че действителната воля на завещателя е била да назначи посоченото в завещанието лице за свой наследник, а не заветник”. Съдът основава аргументите си на Решение № 833 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 184 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 г., II г. о., ГК; Решение № 855 от 11.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2009 г., I г. о.; Решение № 380 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 580/2010 г., I г. о., ГК; Решение № 59 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1063/2013 г., III г. о., ГК; Решение № 184 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 г., II г. о., ГК.

В конкретния случай, макар ВКС да е счел изводите на въззивния съд за верни, е приел, че е налице нарушение на закона по отношение на наследствените права на преживелия съпруг. Отбелязано е, че на основание чл. 14, ал. 7 СК (1968 г.), съпругът не получава дял от общото имущество, ако наследява с деца.

Решението е частично отменено и квотите са коригирани.

2. Приемането на строежа е акт на обикновено управление и в режим на СИО единият съпруг може да подпише конст. Акт обр. 15 в условията на презюмирано законово представителство

Решение № 34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014 г., I г. о., ГК

Основният въпрос в делото е свързан с негаторен иск, затова читателят може да открие посоченото решение в първа част на прегледа за месец Февруари, публикуван в сайта на 26 април 2015 г., раздел втори, „Проблеми на вещното право“.

3. За съдържанието на социалния доклад в спора за родителски права

Решение № 29 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4984/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато в особена хипотеза: приемайки, че по бракоразводното дело липсват данни социалният работник да е посетил дома на майката и няма информация по отношение на условията, битови и социални, при които тя ще отглежда детето. Тези обстоятелства са навели ВКС до извод за допустимост на касационното обежалване, приемайки, че за интереса на децата се следи служебно.

ВКС е счел, че липсата в доклада от Дирекция „Социално подпомагане” на релевантни факти за определяне на родителските права за упражняване по отношение на детето е обусловила съществено нарушение на процесуалните правила. Едновременно с това ВКС сочи, че тази липса не е процесуална пречка, за да постанови решение по съществото на спора. В този смисъл се посочва практиката, отразена в Решение № 537 от 17.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 214/2012 г., IV г. о., ГК.

Решението е отменено и родителските права са предоставени на другия съпруг (бащата).

4. Спорът за семейното жилище – не исково производство, а спорна съдебна администрация

Решение № 7 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2014 г., IV г. о., ГК

По спор за предоставяне ползването на семейното жилище (чл. 107 СК – отм.) въззивният съд е отхвърлил претенциите и на двамата бивши съпрузи, приемайки, че то е собственост на търговско дружество; че не са събрани доказателства, че отношенията между съпрузите са търпими, за да се разпредели ползването му между тях, и че родените от брака деца са вече пълнолетни.

Касационното обжалване е допуснато при съмнение за недопустимост на решението.

ВКС е счел, че решението е допустимо, но неправилно. Приемайки, че производството за предоставяне на семейното жилище е не исково, а спорна съдебна администрация, той посочва, че въззивният съд неправилно е отхвърлил исканията на двете страни, вместо да разреши спора, при съблюдаване критериите по чл. 107 СК (отм.) и Постановление № 12 от 28.XI.1971 г., Пленум на ВС.

5. Изброените в ППВС № 1/1974 г. обстоятелства са минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето и съдът дължи обсъждането им

Решение № 54 от 16.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5475/2014 г., IV г. о., ГК

Спорът е за определяне на местоживеенето на детето, упражняване на родителски права, личните отношения и издръжката (чл. 127, ал. 2 СК).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса обуславя ли се интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права от всички установени обстоятелства, релевантни по смисъла на Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г.

По поставения въпрос ВКС посочва, че според константната практика указанията в Постановлението следва да бъдат зачитани и при действието на сегашния Семеен кодекс. Изброяването в чл. 59, ал. 4 СК не е изчерпателно. Не е изчерпателно и изброяването в цитираното Постановление. Съдът може да вземе предвид и други обстоятелства, „като мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права”. Но съдът не може да основе решението си само на някои от посочените в Постановлението обстоятелства и да игнорира други. Те са минимумът, който трябва да бъде взет предвид при изследване на най-добрия интерес на детето и съдът дължи тяхното обсъждане и излагане на мотиви по кои от тях дава предпочитание на някой от родителите. ВКС е категоричен, че „позоваването на избрани обстоятелства и игнорирането на други не позволява формирането на законосъобразен извод за най-добрия интерес на детето кой от двамата родители да упражнява родителските права”.

В конкретния случай ВКС е преценил, че въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства в Постановлението.

Решението е отменено и правата са предоставени на другия родител при определен режим на лични отношения с другия.

6. Приемането по опис от непълнолетен не е пречка за приемане на наследството изцяло след навършване на пълнолетие

Решение № 12 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3895/2014 г., III г. о., ГК

Сключен е договор за потребителски кредит. Кредитополучателят е починал, като е оставил за наследници своята съпруга и дъщеря си. Съпругата се отказва от наследството. Дъщерята (тогава на 15 г.) приема наследството по опис; след навършване на пълнолетие се разпорежда с недвижим имот, невключен в описа, а накрая се отказва от наследството на баща си.

Кредитополучателят е предявил установителен иск по чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК за сума, представляваща главница и лихва по договора за потребителски кредит.

Първоинстанционният съд уважава иска само до стойността на приетото по опис имущество (претенцията на кредитора е около 170 пъти по-голяма). Мотивите на районния съд са, че приемането по опис е валидно извършено, а по отношение на имота, с който ответницата се е разпоредила, „не може да се установи, че имотът, предмет на договора , е бил включен в наследството, оставено от бащата на ответницата” (цитатът е по първоинстанционото решение – Решение № 161 от 7.11.2013 г. по т. д. № 407/2013 г. на Окръжен съд – Велико Търново). Следователно ответницата отговаря в рамките на стойността на приетото по опис имущество.

Въззивният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Пречка ли е законен наследник, който е приел наследството по опис, реализирано във връзка със защитата на чл. 61 ЗН спрямо недееспособни, да приеме, по изричен или мълчалив начин, останалото извън описа наследство след настъпване на възраст за пълнолетие?“

По поставения въпрос ВКС посочва, че не е пречка след навършване на пълнолетие наследникът да приеме останалото извън описа наследство – както по реда на чл. 49, ал. 1 и ал. 2 ЗН (изрично или мълчаливо), така и по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН. Решението е основано на аргументите в Решение № 187 от 20.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2009 г., I г. о., ГК Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГК.

В конкретния случай е прието, че приемането на наследството изцяло е извършено с конклудентни действия – разпореждането с имота (ВКС прима, че той е наследствен от бащата). Посочено е, че направеният след това отказ от наследство е нищожен.

На базата на това решението е отменено и искът е уважен изцяло.

7. За начина, по който следва да се намали дарение поради накърняване на запазената част

Решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., ГК

В дело за делба е предявен инцидентен установителен иск за признаване на договор за покупко-продажба за нищожен като прикриващ дарение и съответно с мотива, че дарението накърнява запазената част на съответния наследник, и възстановяването й.

Първоинстанционният съд е прогласил нищожността на договора за продажба поради това, че е привиден и прикриващ дарение „и сключен с цел да прикрие договор за дарение на същия имот и между същите страни до размера на 2/4 ид. ч. от описания имот, с които възстановява запазените части на наследниците по закон С. Н. Д. (1/4 ид. ч.) и Е. Н. Д. (1/4 ид. ч.)” (цит. по първоинстационното решение), и съобразно с това допуска делбата при съответните квоти. Въззивният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „След като липсва диспозитив за намаляване на дарението, то може ли да се допусне делба при липса на молба за допълване на решението?”;

2. „За начина, по който следва да се намали дарение – в дроби, съответстващи на посочения в закона размер на запазената част, или след като се образува наследствена маса и се прецени дали това дарение в действителност накърнява запазената част?”;

3. „За липсата на мотиви във въззивното решение”, поради противоречие с практиката на ВКС по Решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., ГК.

ВКС счита, че отговорът на първите два въпроса е свързан с изясняване кога е необходимо образуване на наследствена маса по чл. 31 ЗН и какво е действието на съдебно решение, с което се възстановява запазена част, накърнена с дарение, без да е намалено дарението.

По първия въпрос ВКС сочи, че правото на възстановяване на запазена част е самостоятелно субективно имуществено потестативно право. Запазената и разполагаемата част не съставляват дял в натура от наследството, а цифрова величина, дроб от една стойност, която се изчислява чрез извършване на регламентираните в закона действия.

Следователно правото на възстановяване на запазената част се осъществява с конститутивен иск или възражение и волята на съда за намаляването на акта на безвъзмездно разпореждане следва да бъде изрично обективирана в диспозитива на съдебното решение. Това е така според ВКС, защото „правната промяна – отпадане правата на облагодетелствания от разпореждането и съответно придобиване на вещни права от безвъзмездно разпореденото имущество от наследника със запазена част в случаите, когато не намира приложение някоя от хипотезите на чл. 76 ЗН, настъпват за в бъдеще с влизане в сила на решението”. Ако в диспозитива на тази воля липсва, то не настъпва неговият потестативен ефект на решението (освен ако не се касае до ЯФГ), „съответно между облагодетелствания от дарственото разпореждане и наследника, поискал възстановяване на запазената си част, не е възникнала съсобственост, която да бъде прекратена чрез съдебна делба”.

По втория въпрос ВКС счита, че в случаите на дарение и завет изчисляването на размера на запазената и разполагаемата част се извършва при спазване поредността на действията, посочени в чл. 31 ЗН за определяне размера на наследствената маса, „в която се остойностяват всички парично оценими активи на наследодателя по цени към момента на откриване на наследството, изваждат се задълженията му, за да се определи чистият актив, и мислено се прибавя стойността на извършените безвъзмездни разпореждания – завети и дарения. От така получената цифрова стойност (наследствена маса) се определеля стойността на разполагаемата и запазената част по правилата на чл. 28 и чл. 29 ЗН и съобразно броя на наследниците със запазена част. Преценява се дали наследникът със запазена част може да получи от останалия в наследството чист актив (без заветите и даренията) имущество на стойност, съответстваща на стойността на запазената му част. Ако това имущество е на по-малка стойност, то е налице накърнение на запазената част, която подлежи на възстановяване. Възстановяването се извършва в натура по правилата на чл.32 – чл. 35 ЗН в зависимост от вида, броя и времето на извършване на безвъзмездните разпореждания или чрез парично допълване на запазената част в случаите на чл. 36 ЗН. В диспозитива следва да намери отражение формираната воля на съда с каква сума се намалява всяко от извършените от наследодателя или от всеки от наследодателите (при съвместно разпореждане от двама наследодатели) безвъзмездни разпореждания – завет/и и/или дарение/я и каква е правната последица от това – възникване на съсобственост между наследника със запазена част и заветника или надарения, ако не всички наследници със запазена част участват в съдебното производство или ако всички участват – отделяне и връщане в наследството на това, с което се надвишава разполагаемата част, а ако това е невъзможно: задържане на имота от страна на облагодетелствания при направено от него изрично искане в тази насока и заплащане стойността на накърнението на запазената част по цени към момента на намалението (т.е. постановяване на съдебното решение) или връщане на имота в наследството за разпределение между наследниците по закон (ако всички са заявили искане за възстановяване на запазена част) и заплащане стойността на разполагаемата част по цени към момента на намаляването”.

Обобщава се, че във всички случаи на договор за дарение, с който не се изчерпва цялото имущество на наследодателя, преценката накърнена ли е запазената част се извършва, след като се образува и остойности наследствена маса по правилата на чл. 31 ЗН. Самото възстановяване се извършва чрез намаляване на дарението с паричната сума, необходима за допълване на запазената част на наследника със запазена част, а не чрез обикновената дроб, посочена като размер на запазената част в закона.

По третия въпрос ВКС споделя практиката, обективирана в Решение № 237 от 24.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 324 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., ГК, приемайки, че и при действието на ГПК (2007 г.) наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Дори и когато препраща към първоинстанционните мотиви, той е длъжен „да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство”.

По същество е прието, че решението е неправилно.

Първо, ВКС приема, че установените факти не могат до доведат до обоснования извод, че е налице симулация. По въпроса за извода на симулация и значението на косвените доказателства в тази посока ВКС цитира Решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., ГК.

Второ, ВКС посочва, че „нищожността на договора за покупко-продажба като прикриващ дарение не води до отпадане правата на приобретателя […], нито до възстановяване запазената част на ищците, както неправилно е приел въззивният съд”. Необходимите наследници, които са поискали възстановяване, придобиват вещно право върху имота, дарен от наследодателя, само ако след образуване на наследствената маса съдът прецени, че запазената им част е нарушена и я възстанови, постановявайки изричен диспозитив за намаление на дарението със сумата, необходима за допълване на запазената част.

Решението е отменено.

VI. Процесуалнoправни въпроси

1. Възможно ли е ревандикационен иск да бъде предявен като частичен

Решение № 35 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6594/2014 г., II г. о., ГК

След изменение на иска и редица уточнения е прието, че ищецът предявява частичен ревандикационен иск, твърдейки, че е придобил по приращение идеална част от пететажна жилищна сграда, обосновавайки се, че сградата е незаконна и част от нея попада в неговия парцел. Сградата е в режим на етажна собственост и искът (първоначално срещу ЖСК) е заведен срещу етажните собственици в сградата.

Първоинстанционният съд отхвърля иска.

Въззивният съд е приел, че искът е недопустим и е обезсилил решението. Мотивите за това са следните: 1) ревандикационният иск не може да бъде предявен като частичен; 2) сградата в режим на ЕС не е самостоятелен обект на право на собственост и предявяването на такъв ревандикацинен иск е равнозначно на иск за съвкупност от вещи, което е недопустимо; 3) ищецът твърди, че е съсобственик по приращение, но предявава иска срещу собствениците в ЕС, а не твърди, че те са другите съсобственици.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „Допустима ли е защита на вещни права чрез предявяването на частичен петиторен иск, респективно допустим ли е ревандикационен иск, предявен като частичен?”;

2. „Кои са надлежните ответници, към които собственикът на засегнатия имот следва да предяви ревандикационен иск за частта от сградата, съответстваща на построеното в повече, за която се твърди че е придобита от него по приращение по чл. 92 ЗС, когато сградата е построена от Ж. и член-кооператорите са снабдени с нотариални актове и сградата остава в режим на етажна собственост?”.

На първия въпрос ВКС отговаря положително. Пояснява, че СПН при частичния иск обхваща основанието, от което са придобити правата, и техния размер, но няма пречка като частичен да бъде предявен и петиторен иск – установителен или ревандикация. „Собственикът – сочи ВКС – разполага с правото на владение, ползване и разпореждане с вещта, които упражнява изцяло или частично по своя воля, доколкото в законите не са предвидени ограничения. Правото на собственост не е неделимо, тъй като собственикът може да се разпорежда частично с него, прехвърляйки идеални части на друг правен субект или самото право да се съпритежава от два или повече правни субекти. Ограничения на правата на собственика могат да бъдат да бъдат въвеждани само със закон”.

По втория въпрос ВКС сочи, че индивидуализиращите белези на спорното право при ревандикацията са: 1) твърденията за юридическия факт или факти, от които произтича правото на собственост; 2) индивидуализация на вещта, предмет на това право, 3) субектът, който упражнява фактическата власт върху тази вещ, и 4) петитумът да предаде владението на собственика. Оттук, ако е налице съсобственост върху повече от един самостоятелен обект, то всяка отделна вещ, за която ищецът защитава правото си на собственост, е предмет на отделен ревандикационен иск, който може да бъде предявен самостоятелно или при условията на обективно съединяване. Пасивната легитимация по всеки от исковете следва от твърдението кой от съсобствениците упражнява фактическата власт върху конкретния имот. „Следователно – заключава ВКС – в случаите, когато сграда в режим на етажна собственост е построена отчасти върху чужд имот и собственикът на този имот претендира, че по приращение идеална част от сградата е станала негова собственост, същият по същество твърди, че е съсобственик във всеки от самостоятелните обекти в тази сграда и съответно надлежни ответници по всеки от исковете са лица, владеещи съответния самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост. Самата сграда не се съпритежава от отделните етажни собственици, нито съставлява отделен и обособен обект на вещни права, а такъв са отделните самостоятелни жилищни и нежилищни обекти”.

В съответствие с дадените отговори, ВКС е преценил, че въззивното решение е неправилно по отношение на заключението за недопустимост на частичния иск, но е правилно по отношение на това, че искът не е насочен срещу самостоятелен обект, който да се съпритежава от ищеца и ответниците.

Решението е оставено в сила.

2. За въвеждането на ново придобивно основание и пределите на силата на пресъдено нещо

Решение № 2 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5004/2014 г., I г. о., ГК

Искът е за делба на имот, реституиран по реда на ЗВСОНИ. Твърди се, че имотът е бил одържавен по силата на ЗНЧИМП от събирателно дружество със съдружници – наследодатели на страните по делото. Ответниците по иска за делба твърдят, че въпросът за наличието на съсобственост е вече решен с влязло в сила съдебно решение.

Те визират предходно дело за делба, в което районният съд е отхвърлил иск на наследодателите на настоящите ищци срещу настоящите ответници. РС с влязло в сила решение е постановил, че не е налице съсобственост между страните.

В настоящото производство РС също отхвърля иска.

Въззивният съд обезсилва решението като недопустимо и прекратява делото с мотива, че между същите страни вече е постановено решение, ползващо се със СПН.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „налице ли е обективен и субективен идентитет между предявените искове за делба между едни и същи страни за едни и същи имоти, когато страните се позовават на различно придобивно основание за възникване на съсобствеността”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че „зачитането на силата на пресъдено нещо предпоставя пълно тъждество, както на страните, така и на предмета. Само в този случай страните изгубват правото си на иск относно правото, предмет на силата на пресъдено нещо, и разрешеният спор не може да бъде пререшаван (чл. 299 ал. 1 ГПК)”.

В конкретния случай ВКС е преценил, че липсва такова пълно тъждество. Доводът е, че в настоящото дело ищците са се позовали както на придобивно основание договор за дарение, така и на възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ, но като наследници на съдружниците в събирателното дружество. В отлика, в предходното производство, позоваването е на придобитите права на наследодателите „като физически лица”. ВКС посочва, че е направено „позоваване на различен правопораждащ факт, който не е бил въведен като придобивно основание и не е станал предмет на разглеждане по гр. д. […] (предходното дело – б. м. – Д. Н.). По това придобивно основание не е формирана сила на пресъдено нещо, защото то не е тъждествено с основанието, по което е формирана такава”.

Решението на въззивния съд е отменено и делото е върнато за ново разглеждане.

3. Когато първоинстанционният съд неправилно реши, че възражението е преклудирано

Решение № 18 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4619/2014 г., I г. о., ГК

В делбен процес е направено възражение за нищожност поради симулация. Представено е обратно писмо и е поискано събирането на гласни доказателствени средства. Тъй като отговорът на исковата молба е даден след срока по чл. 131 ГПК, районният съд е преценил, че това възражение е преклудирано. Свидетели по този въпрос не са разпитвани. Делбата е допусната, без да се вземе предвид възражението и съответно последствията от евентуалното му уважаване.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният е допуснал съществено процесуално нарушение (в делбено производство преклузията по въпросите в чл. 342 ГПК настъпва с приключването на първото по делото заседание). Решението обаче е потвърдено: въззивният съд е счел, че представеното обратно писмо не е достатъчно доказателство, а следва да бъдат разпитани свидетели. Свидетели обаче са искани пред районния съд, не и пред въззивния, който „нито дължи даване на указания за възможността за посочване на относими за делото доказателства, нито може служебно да допусне гласни доказателства”. Поради това възражението е счетено за своевременно направено, но недоказано.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса:

„Ако първоинстанционният съд е приел за несвоевременни възражения, въведени с отговора по исковата молба, който е постъпил преди първото съдебно заседание в производството за делба, следва ли въззивният съд, приемайки възраженията за своевременни, да допусне поисканите с отговора на исковата молба доказателства, без подобно искане да е направено във въззивната жалба?”

ВКС обаче не дава ясен отговор на поставения въпрос. Вместо това подробно са обсъдени особеностите на преклузията по чл. 342 ГПК. След това посочва, че поради допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила – изводът за ранната преклузия – е налице основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на решението и връщане на друг състав на въззивния съд за произнасяне по същество.

4. Недопустимо е датата на изселването да се определя по реда на чл. 542, ал. 1 ГПК

Решение № 15 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3377/2014 г., III г. о., ГК

Подадена е молба за установяване на факта, че молителят се е изселил в държавата И. през месец ноември 1948 г., и че в общинските регистри погрешно е вписано изселването му през 1952 г. Правният интерес е обоснован с обстоятелството, че в този случай той няма да е загубил българско гражданство – съгласно т. 1 от Заповед № 10-03-259/03.11.1997 г. на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция всички лица, независимо от народността им, напуснали България през периода 29 март 1948 г. – 22 ноември 1950 г., не са загубили българското си гражданство съгласно чл. 6, ал. 2 от Закона за българското гражданство (отм.).

Молбата е квалифицирана по чл. 547 във вр. с чл. 542, ал. 1 ГПК. Първоинстанционният съд приема за установен факта на изселването на посочената дата, но отхвърля молбата за установяване на грешка в регистрите, приемайки, че вписването е за други обстоятелства (сведение за изселване и заличаване на партидата).

Въззивният съд потвърждава решението.

Обжалва Министерство на правосъдието.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „допустимо ли е по реда на чл. 542 ГПК да се установява датата на изселване на лице от страната с оглед издадена Заповед № ЛС-03-259 от 03.11.1997 г. на министъра на правосъдието във връзка с режима за установяване на наличието на българско гражданство на лица, които постоянно пребивават в чужбина или са се завърнали в страната”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че производството по чл. 542 ГПК касае само юридически факти с правно значение, за които е задължително съставянето на официални свидетелстващи документи, ако те не са съставени и не могат да бъдат съставени, или макар да са съставени са унищожени или загубени, без да има възможност да бъдат възстановени от компетентния орган. Изрично се сочи, че производството по чл. 542 ГПК е недопустимо, ако законът предвижда друг ред за установяване на съответния факт. Съдът основава посоченото разрешение на приетото в Решение № 362 от 7.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 74/2012 г., III г. о., ГК; Решение № 460 от 15.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 912/2011 г., IV г. о., ГК; Определение № 310 от 8.05.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2396/2014 г., III г. о., ГК; Определение № 94 от 31.01.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 31/2013 г., III г. о., ГК.

По същество ВКС, след като изследва действащите към 1948 г. норми, посочва, че „в регистъра за населението не се вписва датата на изселване на лицето, респективно семейството, и такова изискване за вписване не се предвижда”. А след като не се предвижда, не може да се установява и в охранително производство.

На следващо място е счетено, че молителят не е доказал правния си интерес – липсват доказателства по делото за проведено производство пред Министерство на правосъдието за установяване датата на напускане на страната във връзка с цитираната Заповед № 10-03-259/03.11.1997 г. на МППЕ.

Въззивното решение е обезсилено и делото е прекратено.

5. За допускането на доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК

Решение № 3 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3770/2014 г., III г. о., ГК

Въззивният съд е допуснал представено с въззивната жалба доказателство (протокол с решение за съкращаване на щата) по съображение, че липсва доклад от първоинстанционния съд. Жалбата обаче не съдържа оплакване в тази насока (информацията е взета от самото касационно решение, което се позовава на съдебния протокол, съответно жалбата).

Касационното обжалване е допуснато по въпросите: „Какви са правомощията на въззивната инстанция, когато докладът по чл. 146 ГПК на първоинстационния съд е непълен и/или неточен и може ли въззивният съд да допуска доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, ако не е сезиран с такова оплакване”.

ВКС е счел, че по този въпрос е налице противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Според това решение „Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания”.

Решението на въззивния съд е отменено.

6. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните и да обсъди всички събрани доказателства

Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., ГК

Пълномощник е отдал под наем на жена си и дъщеря си недвижими имоти за наемни цени, значително по-ниски от пазарните.

Предявени са няколко иска (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 40, чл. 42 ЗЗД).

Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 40 ЗЗД. Въззивният съд е отменил решението, посочвайки, че към момента на сключване на договорите пълномощникът е бил „надлежно упълномощен и му е предоставена възможност да договори свободно наемни цени, а в договорите съществува клауза за предоговаряне на цената”, както и че „по делото липсват каквито и да било доказателства за намерението и споразумяване във вреда на ищеца със сключването на процесните договори” (цит. по въззивното решение).

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практиката на ВКС по процесуални въпроси, свързани „със задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор”.

По тези въпроси ВКС посочва, че „съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК”. ВКС посочва „трайната и постоянна съдебна практика” по чл. 290 ГПК в тази посока:  Решение № 331 от 19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о., ГК Решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., ГК Решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., ГК.

В конкретния случай ВКС е приел, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора по отношение размера на наемните цени и експертизата, извършена по негово искане.

По същество ВКС обсъжда проблемите, свързани с приложението на чл. 40 ЗЗД и релевантната съдебна практика. Посочва, че преценката дали договорът е извършен във вреда на упълномощителя следва да се се извърши при „отчитане на всички обстоятелства, свързани с интересите на представляване и мотивите на представителя да го сключи, т.е. да се изследва дали предоставените представителни права не са упражнени превратно и неизгодна ли е наемната цена с оглед предоставената свобода на договаряне”. На следващо място следва да се изясни дали е било налице споразумяване между „упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания, установено ли е намерение за увреждане на пълномощника и третото лице” (тук мотивите са неясни: според мен следва да се чете: „упълномощения” вместо „упълномощителя”, а предлогът „на” се отнася към думата „намерение” (не увреждането е на пълномощника и третото лице, а намерението за увреждане на упълномощителя е тяхно). Тежеста за доказване на споразумяването във вреда на упълномощителя е за него. Косвени доказателства могат да бъдат родствени връзки между пълномощника и третото лице, обратно прехвърляне на собственост от третото лице на пълномощника и други. Посочва се в подкрепа Решение № 586 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 853/2009 г., IV г. о., ГК.

Според ВКС в случая следва да се приемат като косвени доказателства за знанието за увреждане близката роднинска връзка, както и съдържащите се по делото признания относно „мотива за сключването на наемните договори – преотдаване под наем на други лица и реализиране на печалба от разликата в наемните цени”. Този факт – посочва ВКС – „сам по себе си е достатъчен, за да се направи извод, че както наемателите по наемните договори, така и пълномощникът на наемодателя са знаели за ниската наемна цена, като въпреки това са сключили наемните договори. Съзнателното отношение към факта, че наемната цена е по-ниска от пазарната такава, води до извод, че представителят и третите лица са знаели за това, че договарят във вреда на представлявания, доколкото тази вреда за него се изразява в договорения по-нисък наем, който последният ще следва да получава по договорите за наем. Налице са двата правопораждащи факта на хипотезата на чл. 40 ЗЗД – договор, сключен във вреда на представлявания, както и споразумяване между представителя и третото лице във вреда на представлявания”.

ВКС посочва още, че е неморално „пълномощникът да уговаря в голяма степен по-ниска стойност на наемната цена на имоти, договаряйки със свои родственици, макар наличието на пълномощно от собственика на имотите да сключи сделката да е с уговорката „на цена, каквато намери за добре”. Нарушението на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай сделката ще бъде нищожна – поради нарушаването на задълженията на представителя да действа в интерес на представлявания (основен принцип в техните отношения). Посочва се „трайна и последователна съдебна практика”: Решениe № 1444 от 4.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 753/99 г., V г. о., Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 160 от 14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004 г., II г. о ГК, Решение № 597 от 28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2007 г., I г.о., ГК.

Решението е отменено и исковете са уважени.

7. За „изненадата” в мотивите

Решение № 276 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 519/2014 г., III г. о., ГК

През 1987 г. е отчужден имот за изграждане на жилищен блок. Със заповедта по чл. 103, ал. 1 ЗТСУ е предоставен като обезщетение друг недвижим имот (жилище). Имотът е предаден от общината през 2002 г.

При тази фактическа обстановка обезщетените собственици предявяват искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди (чл. 49 ЗЗД), причинени от служители на ответника (общината) – пропуснати ползи от неполучени граждански плодове от имот, предоставен в обезщетение срещу отчужден собствен имот, както и законната лихва (чл. 86 ЗЗД). Искането е за вреди в размер на пазарния наем на жилище, аналогично на това, с което ищците са обезщетени.

Първата инстанция отхвърля иска. Въззивната потвърждава решението, като излага мотиви, по отношение на които (според мотивите на разглежданото решение на ВКС) не е дадена възможност на страните да изразят становище.

Касационното обжалване е допуснато по следния въпрос: „Може ли въззивният съд, без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване от ищеца, да се произнесе с въззивното решение, като го „изненада“ с мотивите си”.

По поставения въпрос ВКС счита, че въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на мотиви, по които не е предоставил възможност на страните да изразят своите становища. Така е споделено приетото в Решение № 176 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2010 г., III г. о., ГК: „Въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. При положение, че по спорен въпрос – по делото са ангажирани доказателства – той не може процесуално да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях”.

По същество ВКС е приел, че освен горното нарушение на съдопроизводствените правила е налице още необоснованост и неправилност. Исковете са счетени за основателни: макар собствеността върху даденото като обезщетение жилище да се придобива по силата на самата заповед по чл. 103 ЗТСУ (отм.) (издадена още през 1987 г.), предаването е извършено през 2002 г. и ВКС е счел, че „претендираните вреди са доказани, тъй като за процесния период от време ищците не са получили имотно обезщетение – посочения в заповедта по чл. 100 ЗТСУ апартамент – и не са могли да реализират посочения вид доходи от него”.

Решението е отменено и общината е осъдена да заплати обезщетение, изчислено съобразно приета и неоспорена експертиза по делото за средния пазарен наем за периода и изтеклата законна лихва.

8. Издаване на дубликат от изпълнителен лист след осъществен въвод, архивиране и унищожаване на изпълнителното дело и изтекли повече от 5 години

Решение № 291 от 25.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2988/2014 г., III г. о., ГК

През 1978 г. успешно е проведен ревандикационен иск и на базата на съдебното решение ищците са въведени в процесния имот през 1987 г. Изпълнителното дело е архивирано и унищожено.

Подадена е молба за издаване на дубликат на изпълнителния лист, предвид отнето владение от длъжника.

Длъжникът възразява, че давността е изтекла и е погасено „изпълнителното производство като правоотношение”.

Молбата е уважена. Въззивният съд потвърждава решението. Възражението за давност не е уважено, защото не се касае за парично вземане, а за процедура по издаване на изпълнителен лист, „което не е свързано с изтичане на давностен срок” (цит. по касационното решение).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „може ли да се издава дубликат от изгубен изпълнителен лист, след като е осъществено принудително изпълнение въз основа на първоначалния изпълнителен лист по изпълнително дело, предвид отнето владение, ако изпълнителното дело е прекратено и архивирано и са изтекли повече от пет години, което обстоятелство ответникът в производството изтъква по реда на възражението, съгласно чл. 409, ал. 3 ГПК”.

По поставения въпрос ВКС, след като анализира характера на обстоятелствата по чл. 409, ал. 3 ГПК, които могат да бъдат изтъкнати от длъжника, ВКС посочва, че правото на собственост не се погасява по давност. Когато длъжникът е осъден да върне отнето владение, той не може да противопостави не само погасителна, но и придобивна давност, защото, след като е осъден да предаде владението, той е вече само държател. Останалите възражения са на негово разположение, но ако длъжник по изпълнителен лист за предаване на владението основава възражението си на това, че вече е претърпял принудително отстраняване в изпълнително производство, изтеклият период след прекратяване на изпълнителното дело е без значение, ако този длъжник или негов правоприемник е в имота, без да сочи правно основание. Посочва се, че „когато извадено от владение лице по какъвто и да е начин самоволно си го възвърне, съдебният изпълнител по искане на взискателя отново го изважда, което правомощие не е ограничено със срок, съответно обуславя интереса от защита чрез принудително изпълнение при вече прекратено изпълнително производство включително. Ето защо в този случай, ако изпълнителният лист за предаване владението на имот е изгубен или унищожен, давността на задължението не препятства издаването на дубликат на същото изпълнително основание (навсякъде курсивът мой – Д. Н.)”.

Решението е оставено в сила.

9. Въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви по спора дори и когато препраща към тези на първоинстанционния

Решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о., ГК

Подаден е установителен иск за установяване на престъпно обстоятелство (измама). Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния, като направо е препратил към неговите мотиви („При тази фактическа обстановка не може да бъде направен друг извод, различен от този, посочен в обжалваното решение” – цит. по въззивното решение).

Касационното обжалване е допуснато поради противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите за „задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, да определи предмета на спора и относимите към него факти, като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните”.

Посочват се Решение № 324 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 422 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 805/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., ГК.

ВКС споделя практиката в тези решения, посочвайки, че въззивният съд „е длъжен да изложи собствени доводи във връзка както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба”.

Прието е, че се касае за съществено нарушение на процесуалните правила, решението е отменено и върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

10. Въззивният съд проверява редовността само на тези процесуални действия на първоинстанционния съд, които са посочени изрично във въззивната жалба или отговора. Неподписването на съдебния протокол не е нарушение на съдопроизводствените правила

Решение № 12 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2429/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) „За правомощието на въззивния съд да се произнесе по наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което не е посочено във въззивната жалба и не е обсъдено от страните”;

2) „Съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е неподписването на съдебния протокол от съдията и как може да бъде отстранен този пропуск”.

По първия въпрос ВКС счита, че въззивният съд „може да провери редовността само на тези процесуални действия на съда и страните в първоинстанционното производство, които са изрично посочени във въззивните жалби или в отговорите на въззивните жалби. От това правило няма изключения. При липса на оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, въззивният съд е длъжен да зачете всички съдопроизводствени действия, които първоинстанционният съд е зачел, и да приеме за ненадлежно извършени всички съдопроизводствени действия, които първоинстанционният съд не е зачел”.

По втория въпрос ВКС намира, че „неподписването на съдебния протокол от съдията не е нарушение на съдопроизводствените правила, а канцеларски пропуск, който може да бъде отстранен винаги: по инициатива на съдията, на канцеларията, на по-горния съд, и след като някоя от страните се е позовала на този пропуск. Ако пропускът е установен толкова късно, че вече е невъзможно съдията да подпише протокола, в него се отбелязва причината за невъзможността, като протоколът се подписва от старшия член на състава или друго длъжностно лице, което е компетентно да удостовери причината за невъзможността”.

11. По някои въпроси на необходимото другарство

Решение № 5 от 5.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3905/2014 г., IV г. о., ГК,

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: Имат ли качеството на необходими другари в производство по иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК (установяване на престъпно обстоятелство) заинтересуваните лица в производство по оспорване на административни актове, когато ответник по гражданския иск е вещо лице, дало заключение в административното дело, при твърдение, че е извършило престъпление по чл. 291, ал. 2 НК (непредпазливо даване на невярно заключение), и следва ли да бъдат конституирани тези лица в гражданското дело.

ВКС посочва, че не са необходими другари в гражданския процес конституираните като заинтересовани страни лица в административен процес.

12. Касационно основание е както произнасянето на въззивния съд по непредявено оплакване, така и непроизнасянето по предявено оплакване

Решение № 33 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3050/2014 г., IV г. о., ГК

Тъй като фокусът е върху гражданскоправен проблем, читателят може да намери това решение в първата част на прегледа за месец Февруари, публикуван в сайта на 26 април 2015 г., т. 4: „По проблемите на сделките на разпореждане, извършени от деца”.

13. Докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор

Решение № 63 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4054/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за правомощията на въззивния съд при разрешаване на материалноправния спор, без да е указал на страните да посочат относими доказателства по спора и при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд, заявена чрез оплакване във въззивната жалба”.

Основавайки се на приетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС посочва, че „ докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Прието е (в цит. ТР – б. м. – Д. Н.), че въззивният съд в посочения случай дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство”.

14. По отношение на диспозитива, който дължи съдът в хипотезата на чл. 76 ЗН

Решение № 35 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5675/2014 г., I г. о., ГК

В делбено производство (фаза на допускане) е уважен иск по чл. 76 ЗН (относителна недействителност на разпоредителна сделка с наследствена вещ между сънаследник и трето лице). В производството пред първата инстанция приобретателят не е бил конституиран. Същият е конституиран като главна страна пред въззивната инстанция, но в диспозитива на въззивното решение няма произнасяне по отношение на него. Това въззивно решение не е било допуснато до касационно обжалване, а в определението за недопускане ВКС постановява делото да се върне на второинстанционния съд за произнасяне по направено искане за допълване на решението/евентуално за поправка на фактическа грешка „досежно правата на Н. П. С.” (приобретателя).

Въззивният съд постановява решение за поправка на ЯФГ поради противоречие между мотиви и диспозитив. Прието е, че в диспозитива трябва да се чете че „настоящото решение е постановено с участието на Н. П. С. в качеството му на конституирана страна в процеса“ (цит. по касационното решение).

Касационно обжалване е допуснато за проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение за поправка на очевидна фактическа грешка, предвид формулирания диспозитив.

ВКС посочва, че приобретателят не е конституиран като трето лице-помагач, в какъвто случай би бил адекватен формулираният диспозитив, а като главна страна по искането по чл. 76 ЗН, като приобретател по сделка с наследствения имот. Преценката за наличие на ЯГФ е правилна, но неправилно и в нарушение на чл. 76 ЗН не е формулиран кореспондиращ на този извод диспозитив. При предявен иск или възражение по чл. 76 ЗН, съгласно приетото в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, следва да се конституира приобретателят като главна страна. По отношение на него – сочи ВКС – „задължително с отделен диспозитив следва да бъде обявена относителната недействителност на сделката, за да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението за допускане до делба”. Посочва се още, че постановяването на отделен диспозитив за обявяване на сделката за относително недействителна се налага и за формиране СПН в отношения между страните по нея и за реализиране правата на приобретателя, ако имотът се падне в дял на наследника-прехвърлител. Тогава, ако имотът се разпредели със съдебното решение по извършване на делбата в дял на прехвърлителя, приобретателят „запазва правото на собственост върху него на основание нормата на чл. 76 ЗН и влезлите в сила решения за допускане и извършване на делбата”. ВКС се опира на приетото в Решение № 21 от 15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 741/2012 г., II г. о., ГК и Решение № 160 от 30.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 333/2010 г., I г. о., ГК.

На базата на горното ВКС приема, че след като постановеният диспозитив от възивния съд не кореспондира на данните по делото (приобретателят не е трето лице), а същевременно „не разпорежда на практика нищо като резултат и същевременно е останало противоречието между мотиви и диспозитив”, решението следва да се прогласи за нищожно и делото да се върне на въззивната инстанция за произнасяне по констатираната очевидна фактическа грешка.

15. Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на праводателя

Решение № 11 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4854/2014 г., I г. о., ГК

Заведени са ревандикационен и негаторен иск по отношение на недвижи имот. Ищцата М. е прехвърлила имота на сина си К., като си е запазила право на ползване. Между същия К. и ответника Л. вече е разглеждан негаторен иск с влязло в сила решение. По-късно влиза в сила друго решение – по дело между К. и М., като с него е установена абсолютната привидност на сделката по прехвърляне на имота. В хода на въззивното производство ищецът М. умира и се замества именно от сина си К.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете.

Въззивният съд е преценил, че решението по предходния негаторен иск, като иск за собственост (делото между К. и Л.) обвързва със СПН настоящите страни, защото „Това решение е източник на сила на пресъдено нещо (СПН) за правото на собственост между страните за помещението в предмета на решението, поради което и възраженията срещу това право са преклудирани. Преклудиращото действие на СПН, което се отнася и за ответника по уважен иск, почива на принципа, че съдебно признатото право не може да бъде оспорвано по исков ред въз основа на факти, съществували по време на висящия процес, т.е. преклудира се всеки факт, на който се основава искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил” (цит. по въззивното решение). Искът по чл. 108 ЗС е счетен за недопустим, а оттам и негаторният – неоснователен, „поради недоказана материалноправна легитимация”. Решението на първата инстанция е частично обезсилено.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „Дали влязлото в сила съдебно решение (по иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС) разпростира пределите си и върху лице, което не е било страна по него, нито правоприемник на страна, а е било праводател на страна”.

В отговора си ВКС посочва, че съдебните решения са задължителни за страните и техните наследници и правоприемници. Това правило е изчерпателно и не включва праводателите.

В конкретния случай ВКС посочва, че ищцата М. е праводател на К. и не е обвързана от СПН на решението между К. и Л. Това важи и след смъртта й, когато К. я замества в процеса – защото смъртта и наследяването са нови юридически факти.

Въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане.

16. Този, който поддържа, че е собственик на имот, обект на принудително изпълнение (въвод), не може да се защити с отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК, а с иск за собственост

Решение № 30 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4006/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „разполага ли третото лице, което твърди, че е собственик на имот, срещу който е насочено принудително изпълнение чрез въвод във владение, със защитата срещу изпълнението по исков ред по чл. 440 ГПК – с отрицателен установителен иск”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че „Третото лице, което поддържа, че е собственик на имот, срещу който е предприето принудително изпълнение чрез въвод във владение, не може да защити претендираното от него право чрез отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК. Когато не е упражнило способите за защита по чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК, то може да се защити чрез предявяване на иск за собственост”.

17. В хипотезата на чл. 524 ГПК липсва правен интерес от иск, който не е насочен към разрешаване на спора между третото лице, заварено в имота, и взискателя

Решение № 32 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6048/2014 г., II г. о., ГК

Уважен е негаторен иск (чл. 109 ЗС) за премахване на извършен строеж. Ищецът по него и ответниците са били съсобственици. В хода на принудителното изпълнение е подаден иск от трето лице – правоприемник на ответниците, че последните не са собственици на имота. Третото лице твърди, че е във владение в имота още преди завеждане на негаторния иск. Искът е квалифициран от първоинстанционния съд като такъв по чл. 440 ГПК във вр. с чл. 524 ГПК (отрицателен установителен иск, че имуществото не е на длъжника, предявен след молба за спиране) и е уважен.

Въззивният съд споделя правната квалификация, но счита, че липсва правен интерес от подаването на този иск. Сочи, че в случая следва да бъде подаден положителен установителен иск за собственост, да бъдат обжалвани действията на съдебния изпълнител или да бъде предявен владелчески иск. Първоинстанционното решение е обезсилено.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: дали е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, че длъжниците по изпълнително дело, осъдени премахнат извършени СМР, не са собственици на обекта, чието премахване е необходимо за изпълнение на влязлото в сила решение.

На поставения въпрос ВКС дава отрицателен отговор. В мотивите е изтъкнато, че наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск е обусловено от вида на действията, посредством които се застрашава упражняването или се оспорва правото на ищеца. Съдебното решение по такъв иск следва да разреши окончателно със сила на пресъдено нещо възникналия между страните правен спор и по този начин да преустанови както правния спор, така и нежеланото поведение на страната, която неоснователно оспорва правата на другата страна. Тази преценка се извършва и при установителен иск, предявен при условията на чл. 524 ГПК. Този иск може да бъде както положителен, така и отрицателен установителен, „тъй като както когато се установи, че правата на третото лице изключват правата на взискателя, така и когато се установи, че взискателят не притежава права, противопоставими на третото лице, ще се разреши правният спор, а именно, че взискателят не може да реализира правото си по принудителното изпълнение чрез действия, засягащи имота, предмет на спора”. Следователно – сочи ВКС – в хипотезата на чл. 524 ГПК липсва правен интерес от иск, който не е насочен към разрешаване на спора между завареното в имота трето лице и взискателя.

По същество ВКС приема, че дадената правна квалификация е неправилна. Посочва, че съгласно утвърдената практика (и дава за пример Решение № 57 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 929/2011 г., II т. о., ТК) легитимация за такъв иск притежава „невладеещото трето лице, чиито права са засегнати от изпълнението, и чрез уважаването на който се цели предотвратяване на изпълнителното производство върху този имот , т.е. третото лице ще има нужда, а оттам и интерес от защитата по реда на чл. 440 ГПК само ако имотът се държи от длъжника и това прави възможно извършването на надлежно изпълнение спрямо него”. А в случая ищецът твърди, че е във владение на имота и искът следва да се квалифицира само по чл. 524 ГПК. Прието е, че поради липсата на твърдения за факти, обосноваващи защо правата на ищеца изключват правата на взискателя-съсобственик, който не е прехвърлил правата си, както и поради несъответствие между обстоятелствена част и петитум, исковата молба е нередовна.

Решението е обезсилено като недопустимо и върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд.

18. Когато ответникът фигурира с различни имена, но с еднакъв ЕГН

Решение № 26 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5318/2014 г., II г. о., ГК

По иск за делба в исковата молба и в съдебното решение е посочен ответникът В. С. Г., а отговор е подало лицето В. С. И.

Касационното обжалване е допуснато за проверка на допустимостта на решението.

ВКС констатира, че и в трите документа – искова молба, удостоверение за наследници и отговор на исковата молба е посочено един и същи ЕГН за ответника с вписани различни фамилии. Според съда посочването на един и същ единен граждански номер, включително и от страната, посочена по делото с различни фамилии, е достатъчно основание да се приеме, че съдебното решение е постановено спрямо надлежна страна и решението е процесуално допустимо.

VII. Проблеми на правото на Европейския съюз и международното частно право

1. Когато решението на съд от друга държава членка, обвързана от Хагския протокол от 2007 г., е постановено преди датата на прилагане на Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета, се прилагат основанията за отказ по Раздел 2 от Регламента (чл. 24)

Решение № 32 от 20.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2699/2014 г., III г. о., ГК

С влязло сила решение на словашки съд е присъдена издръжка.

Пред българския съд е подадена молба за признаване и изпълнение на решението.

Компетентният съд констатира, че решението е издадено преди датата на прилагане на Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година
относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка (Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета) – 18.06.2011 г., но молбата за признаване е след тази дата, и с разпореждане издава декларация за изпълняемост (изпълнителен лист).

Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета предвижда разлика в признаването и изпълняемостта на решенията, в зависимост от това дали те са постановени от съд на държава членка, обвързана от Хагския протокол от 2007 г. или не. В първия случай екзекватурата е изцяло премахната. Решението се признава без каквато и да е процедура и без възможност за оспорване и е изпълняемо без декларация за изпълняемост (чл. 17) – Раздел 1. Във втория случай решението се признава без процедури, но може да бъде оспорено (чл. 23), и се привежда в изпълнение по молба на заинтересованото лице (чл. 26) – Раздел 2. В двата раздела са предвидени различни основания за отказ от изпълнение (чл. 21, съответно чл. 24). Словакия е обвързана от Протокола, но в този случай се прилага процедурата по привеждане в изпълнение (Раздел 2), защото съдебното решение от словашкия съд е издадено преди датата на прилагане на Регламента (чл. 75).

Разпореждането е обжалвано с твърдения, предвидени като основание за отказ от признаване на решението в Раздел 2 (чл. 24) от Регламента.

Разпореждането е потвърдено от второинстанционния съд, който счита, че чл. 24 от Регламента (Раздел 2) е неприложим, и изследва само основанията за отказ по чл. 21 (Раздел 1), като намира, че такива не са налице.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса, какви са основанията за искане на отказ или спиране на изпълнението на съдебни решения въз основа на Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета.

ВКС анализира подробно приложението на Регламента в различните случаи, като разграничава основанията в чл. 21 и чл. 24.

По същество посочва, че в конкретния случай трябва да се изясни дали са приложими основанията в Раздел 1 или тези Раздел 2. Посочва се, че „следва да се приложи чл. 75, § 2, б. „а“ от Регламента, тъй като решението е постановено след влизане в сила /30.01.2009 г./, но преди датата на прилагане на Регламента /18 юни 2011 г./ и процедурата е тази, която е предвидена в глава IV, раздел II от Регламента”. Приложими са следователно основанията по чл. 24 от Раздел II от Регламента, а не тези по чл. 21, както е преценил въззивният съд.

В случая обаче е счетено, че допуснатото нарушение не е довело до постановяване на неправилно решение, защото възраженията на касатора не представляват основания по чл. 24 от Регламента, за което ВКС излага подробни мотиви.