Преглед на решенията по чл. 290 ГПК постановени от гражданските отделения на ВКС през месец февруари 2015 г. (Част I)

               

Част първа: проблеми на oбщата част на гражданското право, на облигационното и вещното право

 

(Прегледът не претендира за изчерпателност. Възможно е да има невключени решения от посочения период. Заглавията на отделните решения са на автора и не изчерпват въпросите, поставени в съответното решение. В част от резюметата въпросите за допускане до касация и техните отговори са цитирани дословно, а в други – по авторова преценка – са систематизирани, резюмирани и предадени с авторови думи)

 

I. Проблеми на общата част на гражданското право

 

1. Договорна или деликтна е отговорността на пълномощника:

Решение № 11 от 3.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3889/2014 г., IV г. о., ГК

 

Извършена е продажба, като продавачът е представляван от своята внучка. Последната е изразходвала получената сума за лични нужди. Упълномощителят умира, като оставя законни наследници внучката и сина си. Синът предявява иск по чл. 45 ЗЗД срещу внучката (пълномощник) за връщане на разходваната сума, изтъквайки, че е накърнена наследствената маса.

Измежду аргументите на защитата изпъкват следните: не се касае за деликт (наказателното производство е прекратено); ответникът е законен наследник и ищецът не може да иска повече от половината от разходваната сума.

Първоинстанционният съд уважава иска, като постановява ответникът „да възстанови” претендираната сума, на основание чл. 45 ЗЗД. (Според касационното решение обаче, в доклада си първоинстанционния съд е квалифицирал иска по чл. 284, ал. 2 ЗЗД).

Въззивният съд преценява, че ищецът, като наследник, има право само на половината сума и постановява решение в този смисъл.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по въпроса каква е отговорността на пълномощника – деликтна или договорна.

ВКС споделя практиката, обективирана в Решение № 188 от 15.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1122/2011 г., III г.о., ГК и Решение № 547 от 31.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2009 г., IV г.о., ГК, като посочва, че „основанието на иска се определя от фактите и обстоятелствата, при осъществяването на които правният субект е претърпял вреда. Ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или некачествено изпълнение на задълженията по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна са следствие на договорно правоотношение. Когато обаче увреждането не е настъпило от неосъществяване на очакван резултат по едно съществуващо облигационно отношение, а от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от правилото да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Увреденият обаче не може сам да избира основанието си /договорно или деликтно/, то се определя от материалния закон, който се съотнася към конкретните юридически факти”.

В конкретния случай ВКС приема, че отговорността на пълномощника е договорна, а не деликтна. Искът следва да се квалифицира по чл. 284, ал.2 ЗЗД (даване на сметка пред упълномощителя).

Въззивното решение е отменено и ответникът е осъден да заплати частта на ищеца, съответстваща на неговата квота в съсобствеността.

 

2. За значението на обратното писмо за другия съпруг в режим на СИО:

Решение № 30 от 11.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4188/2014 г., IV г.о., ГК

При сключване на договор за продажба на недвижим имот са разменени обратни писма. Писмото от „продавачите” е наречено „декларация”, с която се признава, че сделката е не продажба, а дарение. „Купувачът” също дава обратно писмо, в което заявява, че сделката е симулативна и не е плащал сумата, защото целта е била дарение. Съпругът на „купувача”, с когото са в режим на СИО, не участва в сделката и не подписва писмото.

Първоинстанционният съд обявява продажбата за нищожна, а дарението – за действително. Съдът е преценил, че в случая обратното писмо е достатъчно за провеждане на пълно доказване и свидетелските показания (въпреки че в хода на процеса са събрани) не само не са необходими, а са и недопустими с оглед забраната по чл. 165, ал.1 т. 6 ГПК. Провежда се разлика между обратното писмо и т.н. „начало на писмено доказателство” което прави вероятни твърденията за симулация и е основание за допускане на свидетелски показания.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, прогласяваща нищожността на продажбата, споделяйки възгледите за стойността на обратното писмо като самостоятелно и достатъчно доказателство. В частта, в която дарението е обявено за действително, решението е обезсилено като постановено свръх петитум. Въззивният съд посочва, че единият съпруг следва положението на другия, включително при доказване на симулацията, освен ако сделката не е насочена срещу него.

Касационното обжалване е допъснато по въпросите:

1) „За значението на писмен документ, издаден и подписан само от единия съпруг – страна по сключена през време на брака придобивна сделка, да послужи като доказателство в процеса за разкриване на симулативността й”;

2) „За действието, което такъв документ има спрямо другия съпруг, който не е участник в сделката, но придобива права от нея по силата на закона /чл. 21 СК/”.

По поставените въпроси ВКС приема, че неучаствалият в сделката съпруг придобива право на собственост по силата на закона, но това не го прави страна по сделката. Поради това издаденият от другия съпруг обратен документ не го обвързва, а по отношение на него има значение за начало на писмено доказателство. И след като съпрузите имат качеството на необходими другари, когато единият признава симулацията, а другият я оспорва, съдът следва да прецени техните твърдения с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 217 ГПК). ВКС обобщава, че това, че неучаствалият съпруг следва правното положение /като права и задължения/ на другия, това не означава, че във всички случаи обратният документ разпростира действието си върху него; когато той не е подписал документа, за него той няма обвързваща доказателствена сила, но може да послужи за начало на писмено доказателство и предпоставка за допустимост на свидетелските показания.

ВКС основава аргументите си на приетото в Решение № 464 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1069/2009 г., I г. о., ГК Решение № 91 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2969/2008 г., IV г. о., ГК Решение № 544 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2010 г., II г. о., ГК Решение № 775 от 22.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 929/2009 г., I г. о., ГК

В конкретния случай ВКС сочи, че изводът за характера и значението на обратния документ на въззивния съд е неправилен. Същевременно обаче ВКС приема, че въззивният съд на практика е обсъдил всички твърдения и събрани доказателства, включително свидетелските показания, и крайният му извод е обоснован и законосъобразен.

Решението е оставено в сила.

 

3. Липсата на решение на Общото събрание на ООД за разпореждане с недвижим имот не е равнозначно на липса на съгласие за сключване на сделката:

Решение № 388 от 17.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2014 г., IV г. о., ГК

Учредена е ипотека от дружество с ограничена отговорност. В хода на процеса е установено, че един от подписите върху протокола от ОС за учредяване на ипотеката не е на съответния съдружник. Предявен е иск от този съдружник за обявяване на ипотеката за нищожна поради липса на съгласие (чл. 26, ал.2, пр. 2 ЗЗД).

Районният съд отхвърля иска.

Въззивният отменя решението и прогласява нищожността на ипотеката, посочвайки, че „разпореждането с имоти на дружеството, съобразно действалия към момента на сключване на сделката дружествен договор е било в компетентност на Общото събрание при квалифицирано мнозинство и след като по представения протокол от ………….. не може да се установи участието и съгласие на съдружника ……. за ипотекиране на имота и общата воля на търговското дружество ….. сделката е нищожна поради липса на съгласие”.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса необходимо ли е решение на Общото събрание на дружество с ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот, в съответствие с компетентността на ОС, предвидена в чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, за действителността на разпоредителна сделка, сключена от представляващия дружеството.

ВКС основава отговора си на разрешението дадено в т. 1 на Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГТК: „Решение на ОС на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган (управител /управители)”. ВКС пояснява, че при липсата на съгласие страната не желае настъпването на правните последици, докато при сделката по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ управителят и третото лице – контрагент желаят настъпването на правните последици. Решението на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ има правно значение само в отношенията между дружеството и управителя.

Въззивното решение е отменено и искът е отхвърлен.

 

4. По проблемите на сделките на разпореждане, извършени от деца:

Решение № 33 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3050/2014 г., IV г. о., ГК

Малолетно дете е собственик по наследство от своята майка на ¼ от апартамент. Баща му (негов осиновител), собственик на останалите ¾, подава молба до РС, с която иска разрешение да продаде апартамента, за да закупи по-малък апартамент и с остатъка да издържа сина си. РС дава разрешение, като в производството детето не е изслушано и не е уведомена Д-я „СП” за даване на становище (чл. 15 ЗЗДт). Ден преди постановяване на определението, с което съдът е дал разрешение за сделката, бащата напуска този имот и като оставя детето само, се настанява за постоянно при родителите на бъдещия купувач (непълнолетно дете). Бащата (от свое име и от името на сина си) упълномощава майката на непълнолетния купувач (която е адвокат) да сключи сделката, като посочва цена 3 000 лв. Сделката е сключена именно от майката на купувача (като пълномощник на продавачите) и детето й, като купувач, действащо със съгласието на баща си. Продажната цена е 15 000 лв. Няколко дни след сделката бащата на малолетното дете – продавач прави опит да инициира (безуспешно) процедура по прекратяване на осиновяването, вследствие тежко провинение на осиновения.

При тази фактическа обстановка е подаден иск за прогласяване на нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави (чл. 26, пр.1 и пр. 3 ЗЗД) и ревандикация за целия имот (бащата е починал и е наследен от ищеца). Ответникът противопоставя възражение за право на задържане и подобрения и предявява насрещен иск за връщане на платените 15 000 лв.

Първоинстанционният съд уважава:

• Иска за нищожност поради противоречие със закона – защото са нарушени „редица императивни разпоредби на гражданското законодателство, касаещи материалните и процесуалните предпоставки за отчуждаване на недвижими имоти, собственост на ненавършили пълнолетие лица” (цит. от първоинс.о решение) – чл. 68, ал.1 и чл. 73, ал.2 СК (отм.), чл. 10 и чл. 15 ЗЗДт, чл. 3, т.1 от Конвенцията за правата на детето

• Иска за нищожност поради накърняване на добрите нрави – защото поведението на бащата е „несъвместимо с нравственото му задължение да се грижи за детето си и да предприема действия само в негов интерес”

• Ревандикацията;

• Насрещния иск,

• и отхвърля възражението за право на задържане и подобренията, защото счита, че ответникът е недобросъвестен владелец.

 

Въззивният съд отменя решението в частта му за насрещния иск, защото счита, че същият е погасен по давност и няма пречка за пръв път възражението да се направи и пред въззивната инстанция.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

 

1. За възможността съдът да основе решението си на факти и обстоятелства, които не се съдържат в основанието на исковата молба;

2. Кой е крайният момент, до който може да се направи възражение за погасителна давност и може ли това възражение да се направи за първи път пред въззивната инстанция,

3. За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата;

4. За възможността при оспорване валидността на извършена сделка от ненавършило пълнолетие дете да бъде проверявана правилността на издаденото от съда разрешение за същата сделка,

5. Опорочава ли извършената разпоредителна сделка неизслушването на навършилото 10 години дете и невземането на становище от органа за защита на детето при издаването на разрешение за разпореждане с имота,

6. Нищожността на сделката за една част имота, прехвърлена от едно лице, засяга ли и останалата част от имота, прехвърлена от друго лице.

 

По първия въпрос ВКС намира, че „основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба. Само въз основа на тях съдът може да признае съществуването на спорното право. Ако твърдяното от ищеца право не е възникнало от тези факти, съдът отрича съществуването му. Без надлежното въвеждане на други факти в процеса чрез съответно изменение на иска по основание, съдът не може да признае съществуването на спорното право, възникнало от тези други факти”.

По втория въпрос ВКС се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, посочвайки, че възраженията за погасителна и придобивна давност (както и останалите възражения на ответника) се преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба и могат да се въведат за пръв път във въззивното производство, само ако поради нарушаване на съдопроизводствените правила страната не е е успяла да ги заяви пред първоинстанционния съд.

По третия въпрос ВКС посочва, че „въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само по посочените във въззивната жалба конкретни оплаквания в какво се състои неговата порочност. Когато съдът не следи служебно за интереса на някоя от страните или за интереса на ненавършили пълнолетие деца, той може да установи служебно само порокът невярна правна квалификация, като е длъжен да де вярната правна квалификация на правата, претендирани от страните, както и на техните възражения, реплики и дуплики. Касационно основание е както произнасянето на въззивния съд по непредявено оплакване, така и непроизнасянето по предявено оплакване”.

 

По четвъртия и петия въпрос ВКС посочва, че „За действителността на подчинените на разрешителен режим сделки правно значение има наличието или отсъствието на разрешение. При оспорване на действителността на разрешена сделка е без правно значение дали са били налице предпоставките за издаване на разрешението и нарушена ли е процедурата по издаването му”.

 

По шестия въпрос ВКС сочи, че „Когато съсобственици прехвърлят съсобствения имот, пороците, засягащи разпореждането от единия съсобственик с неговата част не могат да се отразят по никакъв начин на разпореждането от друг съсобственик с неговата част. Никой от съсобствениците не може да черпи права от пороци, засягащи други части от имота. Приобретателят обаче може да предяви иск за разваляне на целия договор, ако бъде евинциран дори от част от имота”.

 

В конкретният случай ВКС посочва, че „В нарушение на материалния закон обаче съдът е приел, че евентуални пороци по отношение на разпореждането с частта на ищеца има каквото и да било правно значение за разпореждането с частта на неговия баща. Също в нарушение на закона съдът е приел, че за действителността на разрешена сделка има значение дали са били налице предпоставките за издаване на разрешението от районния съд и нарушена ли е процедурата по издаването му, както и че разликата между заявените намерения на законния представител при искане на разрешението и поведението му след извършване на разрешената сделка имат отношение към добрите нрави”.

ВКС сочи, че е налице единствено накърняване на добрите нрави при продажбата на идеалната част на ищеца за 3750 лв (1/4 от 15 000), „тъй като резултатът от нея е лишаването на ищеца от наследството от майка му”. Все пак изглежда, че ВКС аргументира извода си за накърняване на добрите нрави и с поведението на ищеца, посочвайки, че „Действително към момента на продажбата ищецът се е нуждаел от издръжка и грижи, които бащата не е бил в състояние да му осигури, но той не му ги е осигурил и след извършването на оспорваната сделка, макар външно тя да е била предназначена за това”.

Съобразно с тези изводи, решението е отменено, прогласена е само нищожността по отношение на сделката между ищеца и ответника за 1/4 , и ответникът е осъден да я предаде, при условие, че ищецът му заплати цената за тази 1/4 – 3750 лв.

 

5. За косвените доказателства за споразумяване във вреда на представлявания при иск по чл. 40 ЗЗД:

Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправен въпрос и затова читателят може да открие това решение във втората част на февруарския преглед, раздел “Процесуалноправни въпроси”, т. 6. „Съдът длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните и да обсъди всички събрани доказателства”.

 

II. Проблеми на вещното право

1. Неизпълнението на задължението на чужденец да прехвърли

наследената земя в установения 3-годишен срок не води до загуба на правото на собственост:

Решение № 286 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3788/2014 г., I г. о., ГК

Предявен е установителен иск за собственост на идеални части от дворно място. Праводателите на ищеца са чужденци, наследили имот, подлежащ на възстановяване по ЗВСОНИ. От възстановяването на собствеността до разпореждането с имота от чужденците са изминали повече от три години. Искът е уважен на първа и въззивна инстанция.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса какви са правните последици при неизпълнение на изискването на чл.22 КРБ и чл. 29 ЗС  (в редакцията от 1996 г.), чуждите граждани, наследили недвижими имоти, да прехвърлят собствеността в тригодишен срок от откриване на наследството.

В своята първоначална редакция, чл 22, ал.1 КРБ въвежда забрана за придобиване на земя от чужденци, освен при наследяване по закон, но тогава те следва да прехвърлят собствеността си. Чл. 29, ал. 1 и ал.2 ЗС (в редакцията си от 1996), повтаря тази забрана, като въвежда 3- годишен срок от откриване на наследството, в който чужденците следва да прехвърлят имота си. Тези разпоредби сега имат друго съдържание, съобразно Договора за присъединяване към ЕС.

 

По поставения въпрос ВКС посочва, че по силата на реституционните закони приети в периода 1991-1997 г., чужденците са имали право да придобият земя, включена в новооткритото наследство (чл. 91а ЗН), когато се възстановява собственост на техен наследодател. Веднъж придобито, правото на собственост се закриля от Конституцията и възстановените имоти могат да бъдат отчуждавани само по общия ред (чл. 17, ал. 3 КРБ). В закона няма особени правни последици от неизпълнение на изискването чужденците да прехвърлят придобита по наследяване по закон земя. Следователно „собствеността им не се губи и не може да се придобие от другиго поради отсъствие на предвиден в закон придобивен способ”.

Жалбите са отхвърлени.

2. В делбеното производство съдът е длъжен да изпрати проекта за разделяне на главния архитект на общината за становище:

Решение № 20 от 6.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4692/2014 г., I г. о., ГК

Във фазата по извършване на делбата е допусната съдебно-техническа експертиза, според която съществува техническа възможност за обособяване на равностойни дялове. Въпреки многократно дадените му възможности, жалбоподателят не е представил данни за предприети действия в изпълнение на процедурата по одобряване на инвестиционния проект по реда на чл. 203 ЗУТ.

 

Чл. 203 ЗУТ гласи:

(1) Съдебна делба на съсобствена сграда, жилище или друг обект се извършва само ако съответните дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на строителните правила и нормативи. Главният архитект на общината (района) по предложение на съда и в определен от него срок одобрява инвестиционен проект или издава мотивиран отказ. При наличие на техническа възможност, доказана с инвестиционен проект, се одобрява и повече от един вариант за делба.

(2) Контролът по законосъобразност на одобряването на проектите или по отказа по ал. 1 се извършва от съда, пред който е висящо делото за делба в същото производство.

 

Според въззивната инстанция не е установено такива действия да са били извършени; следва изводът, че не е установено имотът да е поделяем. С оглед на това е прието, че единственият начин, по който следва да се извърши делбата, е изнасянето на имота на публична продан.

 

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

 

1. Следва ли да се приеме, че е налице бездействие на съделителите при наличие на заключение на съдебно-техническа експертиза за поделяемостта на имота и изработен от вещото лице инвестиционен проект, или съдът е длъжен да изпрати този проект за становище на главния архитект на общината;

2. Какво е съотношението между изискванията на ГПК, ЗУТ, Закона за кадастъра и имотния регистър и Закона за културното наследство, по отношение на действията на страните и действията на съда при наличие на данни за поделяемост на имот-паметник на културата;

3. Какво е съотношението между разпределението на доказателствената тежест и изискванията за извършване на съответните действия от страна на сезирания съд.

 

По първия въпрос ВКС намира следното: „Бездействие на съделител по отношение необходимостта да бъдат предприети действия по привеждане на инвестиционен проект за разделяне на един имот в съответствие с изискванията на ЗУТ, ЗКИР и Закона за културното наследство е налице само ако този проект е бил изпратен от съда за становище на главния архитект на общината и в адресирано до съда и страните становище на главния архитект на общината са дадени такива предписания, които не са били изпълнени въпреки дадените от съда указания. Ако е налице прието от съда заключение на съдебно-техническа експертиза за възможна поделяемост на имота и изработен от вещото лице проект за разделянето, съдът е длъжен да изпрати този проект за становище на главния архитект на общината. Само ако след постъпването на становище от главния архитект с дадени предписания за необходимостта проектът да бъде преработен и дадени от съда указания в тази насока може да се приеме, че е налице бездействие на съделителите. Ако съделителите не изпълнят в определения от съда срок дадените указания, съдът може да приеме, че не е установено да съществува възможност за реално поделяне на имота чрез обособяване на самостоятелни дялове за всеки съделител”.

 

По втория и третия въпрос ВКС посочва:

Когато е налице прието от съда заключение на съдебно-техническа експертиза за възможността имотът (сграда или самостоятелен обект в сграда), да бъде реално поделен чрез обособяване на самостоятелни дялове за всеки съделител:

1. Съдът е длъжен да изпрати проекта за становище на главния архитект на общината, в чиито правомощия е да прецени дали този проект съответства на изискванията на ЗУТ и да даде предписание за изработване на инвестиционен проект, в съответствие с тези изисквания;

2 След становището на главния архитект, съделителите следва да инициират изработването на инвестиционен проект, съгласно дадените указания;

3. След изработването си, този проект следва да бъде внесен за одобрение в НИНКН (Националния институт за недвижимо културно наследство), и ако бъде одобрен от този институт, да бъде внесен за одобрение в общинската администрация;

4. Ако сградата е построена в УПИ и границите й изцяло съвпадат с него по причина цялостното му застрояване, обособяването на самостоятелни УПИ се извършва, ако е необходимо, след приключване на производството по одобряване на инвестиционния проект с оглед изразеното от общинската администрация становище по реда на чл. 201 ЗУТ.

5. Ако изработеният инвестиционен проект бъде одобрен, следва да се изслуша заключение на съдебно-техническа експертиза, необходимо ли е извършването на преустройства за реалното обособяване на самостоятелните дялове, какви преустройства следва да бъдат извършени и каква е тяхната стойност. Така съдът ще може да прецени дали са налице изискванията на чл. 203, ал. 1, изр. първо ЗУТ.

6. След отмяната през 2014 г. на чл. 56 ЗКИР, към настоящия момент не е необходимо на самостоятелно обособените проектни обекти да бъдат дадени идентификатори, за да бъде извършена делбата съгласно одобрения от главния архитект на общината инвестиционен проект. За извършването на делбата е необходимо да бъде представена скица – проект от СГКК въз основа на изготвения по делото проект за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри (чл. 52, ал.1 ЗКИР).

ВКС посочва, че „Задължение на съда е да следи за последователното извършване на тези действия и да дава указания на съделителите за тяхната поредност. Само ако съдът е дал конкретни указания за необходимостта от извършване на следващото по ред действие от процеса по одобряване на инвестиционния проект, евентуално и за изменение на П. и последващо одобряване на проекта от НИНКН, за съделителите съществува задължение да представят доказателства, че такива действия са били извършени, а съдът може да приеме наличие на процесуално бездействие, имащо за последица извод за недоказаност на възможността за реално поделяне на имота”.

 

В конкретния случай ВКС счита, че са налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до невъзможност процедурата по обособяването на самостоятелните обекти да приключи с окончателен акт на общинската администрация. Подробно са обсъдени действията на първоинстанционния съд в нарушение на приетите по-горе отговори на поставените въпроси.

Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

 

3. Назначаване на експертиза за поделяемостта на имота от въззивния съд без искане на страните:

Решение № 39 от 13.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4890/2014 г., I г. о., ГК

Във фазата по извършване на делбата имотът (дворно място с двуетажна полумасивна жилищна сграда) е изнесен на публична продан. Според въззивния съд, след като не е представен инвестиционен проект за подялба на имота, се налага изводът, че жалбоподателят не е установил, че имотът е неподеляем. Следователно единственият начин за извършване на делбата е публичната продан.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства за поделяемостта на имота- предмет на делбата, при изразено по делбеното дело становище на техническите органи, че имотът е поделяем и при съдържащ се във въззивната жалба довод за поделяемост на този имот”.

ВКС сочи, че отговорът е свързан с въпроса кога въззивният съд може служебно да назначава експертизи. По този въпрос той се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

 

Точка 3 на това решение гласи: „Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма”.

 

ВКС посочва, че в производството по съдебна делба въпросът по какъв начин следва да се извърши делбата се решава съобразно императивните норми на чл. 348 (публична продан при неподеляемост),чл.349 (поставяне в дял на неподеляемия имот), чл.350 (изготвяне на разделителния протокол), чл.353 ГПК (разпределяне без жребий). За служебното приложение на тези норми е необходимо преди всичко изясняването на въпроса дали имотът е поделяем. Поради това ВКС счита, че „по въззивна жалба срещу първоинстанционно решение по извършване на делбата въззивният съд е длъжен служебно, без искане на страните, да назначи експертиза за поделяемостта на имота- предмет на делбата, ако такава експертиза не е била назначена и приета от първоинстанционния съд”.

 

В конкретният случай ВКС е преценил, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, недопускайки служебно експертиза за поделяемостта на имота, след като такава експертиза не е била приета от първоинстанционния съд. Още повече, че самата въззивна жалба е съдържала довод за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизследване на възможността за извършване на реална делба на имота.

Решението е отменено в обжалваната му част и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.

4. Когато въззивният съд промени квотата на един обжалвалия съделител, променят се и квотите на необжалвалите:

Решение № 25 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5232/2014 г., II г. о., ГК

Първоинстанционното решение по допускане на делбата е обжалвано само от един от съсобствениците и за останалите е влязло в сила. Въззивният съд е уважил жалбата на този съделител и променил определената му квота в съсобствеността.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „Може ли да се определят правилно квоти при допускане на съдебна делба между съделители, тогава когато се използват дробни числа с различен знаменател, които нямат общ делител”;

2. „Следва ли въззивният съд след като отмени частично решението на първата инстанция и промени дадена квота на един съделител, тогава когато това води до промяна на квоти и на други съделители, които не са обжалвали съдебното решение, да се произнесе и да коригира обжалваното решение и досежно правата на необжалвалите съделители”.

По първия въпрос ВКС счита, че „Математическият израз на всяка вещ, предмет на делбата е единица, а правата на съделителите в съсобствеността на тази вещ се изразяват с обикновени дроби /съставляващи математически начин за разделяне на нещо цяло на части/, чийто сбор е равен на единица. Следователно ако делбените квоти на съсобствениците са определени чрез дроби с различен знаменател, който няма общ делител и сборът от тези дроби е по-голям или по-малък от единица, то съдебното решение е неправилно, тъй като неправилно е преценено какви права е придобил всеки съделител с оглед придобивното си основание”.

По втория въпрос ВКС посочва, че подадената дори и от един от съсобствениците въззивна жалба за делбените квоти препятства влизане в сила на решението в тази част по отношение на всички съделители Ако въззивният съд прецени, че правата в съсобствеността не са определени правилно, той следва да отмени първоинстанционното решение в частта за квотите изцяло и да постанови друго, „в което да отрази собствените си изводи чрез определяне квота в обикновена дроб на всяка от страните, между които е допусната делбата”.

 

5. Съсобственикът-недобросъвестен подобрител обеднява с такава част от по-малката сума измежду разноските и увеличението на стойността на имота, която съответства на притежаваната от останалите съсобственици /сънаследници/ идеална част:

Решение № 40 от 13.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6110/2014 г., I г. о., ГК

При делба, в производството по сметките е уважен иск на един от сънаследниците по чл. 74, ал.1 ЗС (правата на недобросъвестния владелец). Присъдена е такава част от направените разноски за подобренията, която съответства на процента идеални части на сънаследника – подобрител.

Въззивният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „при предявен иск по чл. 74 ЗС във връзка с чл. 346 ГПК каква сума се дължи на подобрителя-сънаследник на имота за извършените от него подобрения в този имот: част, съответстваща на притежаваната от подобрителя идеална част от имота или част, съответстваща на притежаваната от останалите наследници идеална част от имота”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че недобросъвестният подобрител – съсобственик (сънаследник) обеднява с такава част от по-малката сума измежду направените разноски и увеличението на стойността на имота, която съответства на притежаваната от останалите съсобственици /сънаследници/ идеална част от имота. Следователно останалите съсобственици дължат на подобрителя частта, която съответства на притежаваната от тях идеална част, а не част, съответстваща на притежавания от подобрителя дял.

В конкретният случай ВКС е преценил, че въззивното решение е неправилно и следва да се отмени, а ответниците да бъдат осъдени да заплатят припадащата се част от сумата, отговаряща на техните дялове.

В диспозитива на решението обаче подобно осъждане отсътства.

 

6. Административната процедура по възстановяване на собствеността върху земеделска земя, намираща се в урбанизирана територия, приключва с издаването на решение на ОСЗ /ПК/ за възстановяване на имота в стари реални граници:

Решение № 38 от 18.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5208/2014 г., I г. о., ГК

 

Предявен е отрицателен установителен иск за собственост. Имотът се намира в урбанизирана територия. Ищците твърдят, че са собственици по наследство и реституция. Районният съд отхвърля иска, уважавайки възражение за придобивна давност.

Делото е върнато за повторно разглеждане от въззивния съд, с указания да се установи дали са изпълнени законовите изисквания на чл.28 от ППЗСПЗЗ, вр. с пар. 4к ЗСПЗЗ. При тази проверка въззивният съд е констатирал, че имотът не е нанесен в плана на новообразуваните имоти и е заключил, че процедурата по възстановяването не е приключила и имотът не е обособен като самостоятелен. Оттук е стигнал до извода, че (при липса на индивидуализация на имота) не може да се води иск за собственост. Решението на районния съд е обезсилено, като предявено по преждевременно заведен иск и липса на правен интерес на ищците.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – Решение № 254 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1134/2009 г., II г. о., ГК и Решение № 595 от 5.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1333/2009 г., I г. о., ГК. Според цитираните решения, в случаите на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ индивидуализацията на имота, (която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него на органа по поземлена собственост), е извършена още при осъществяване на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 ППЗСПЗЗ. Поради това реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване правото на собственост в стари реални граници, и издаването на последваща скица не е необходимо.

ВКС споделя тази практика и е преценил, че въззивното решение е неправилно.

 

По същество е прието, че ответникът не е придобил имота на деривативно основание, а възражението за придобивна давност е счетено за неоснователно поради липса на изискуемия десетгодишен срок.

Решението е отменено и искът е уважен.

 

7. Кога ипотеката върху земята преминава върху новопостроената сграда:

Решение № 149 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3383/2014 г., II г. о., ГК

Собственикът на поземлен имот тегли кредит и като обезпечение ипотекира този имот, „заедно с правото на строеж, включващо правото да се построи и придобие с собственост жилищна кооперация -"КЦ-55", блок "А" и блок "Б", която ще бъде изградена в гореописания УПИ...”¹. Сградата е изградена на груб строеж и апартамент от нея е продаден от ипотекарния длъжник на ищците. Кредиторът е предприел действия по принудитено изпълнение.

В тази ситуация са подадени отрицателни установителни искове (срещу кредитора и ипотекарния длъжник – продавач), с който купувачите на апартамента искат да се установи, че с договора за ипотека не е учредена ипотека върху апартамента. Поискано е спиране на изпълнителното производство.

 

Районният съд уважава исковете. Той е приел, че волята на страните е за учредяване на ипотека по силата на правото на строеж, а не по силата на приращението. И доколкото собственикът на земята няма учредено право на строеж (той строи върху собствения си имот), ипотеката върху правото на строеж няма как да съществува. Собственикът не може да си самоучреди такова право и да го ипотекира. На следващо място, РС е приел, че обектите в сградата не са достатъчно индивидуализирани (ипотеката е от 22.01.2007, а окончателните инвестиционни проекти – от 02.10.2007г.).

Въззивният съд потвърждава решението.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „когато предмет на ипотеката е право на собственост върху земята, ипотеката разпростира ли действието си върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени сгради по време на действието на ипотеката при липса на уговорки за действието на ипотеката спрямо отделни елементи на правото на собственост, включително и спрямо бъдещите приращения”.

По поставеният въпрос ВКС посочва редица съдебни решения по чл. 290 ГПК, чиито мотиви споделя: Решение № 250 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 854/2014 г., III г. о., ГК; Решение № 111 от 25.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4005/2013 г., III г. о., ГК; Решение № 113 от 25.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2013 г., III г. о., ГК; Решение № 188 от 24.10.2014 г. по гр. дело № 424/2014 г. на ВКС, III г. о, ГК, Решение № 143 от 10.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 646/2014 г., II г. о., ГК.

ВКС посочва, че:

• Когато се ипотекира земя, ипотеката се разпростира и върху бъдещите приращения във вид на нови сгради, „ако при сключване на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения”;

• Ако към момента на ипотеката е налице одобрен инвестиционен проект, „изискването на чл. 166, ал. 2 ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот е спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект”. В този случай ипотеката се счита учредена под условие и ще произведе действие от момента на завършване на строителството;

• Не е необходимо всички самостоятелни обекти в бъдещата сграда да са посочени с пълната им индивидуализация, за да има ипотеката действие върху цялата сграда, а при последващо разпореждане и за отделните самостоятелни обекти в нея;

• Уговорката ипотеката да разпростре действието си и върху бъдещите сгради не противоречи на изискването за специалност на ипотеката, „чиято цел е конкретен недвижим имот на длъжника да послужи като обезпечение на кредитора, както и защита правата на трети лица, които биха придобили право на собственост върху част от имуществото на длъжника след учредяване на ипотеката”.

• Пълна индивидуализация на сградите и на отделните обекти в тях към момента на сключване на договора би било практически невъзможно, но „доколкото застроеният имот принадлежи на същия собственик и непосредствено след застрояването представлява единен обект на правото на собственост, следва да се приеме, че индивидуализирането му чрез посочване на местоположението, границите и площта на терена, както и на одобрения инвестиционен проект за застрояването му, е достатъчно за поединичното определяне на имота в смисъл на отграничаване от всички останали недвижими имоти, вкл. и от останалото имущество, което длъжникът притежава. Подобна уговорка не би противоречала и на изискването на чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Ипотечното право ще възникне от момента на построяването на сградата и от този момент кредиторът ще има правото да иска удовлетворяване на претенцията си чрез насочване на принудително изпълнение върху сградата”.

 

По конкретния случай ВКС е счел въззивното решение е неправилно. ВКС обаче посочва, че въззивният съд „е приел, че придобиването на сграда по чл. 92 ЗС от собственика на земята по приращение не следва да се тълкува в смисъл, че след като земята е ипотекирана, следва да се счита за ипотекирана и сградата върху нея, тъй като с построяването на сградата възниква нов обект, който е различен от земята, върху който сградата е построена и не е принадлежност към главната вещ по смисъла на чл. 97 ЗС”. Но въззивният съд всъщност е споделил мотивите на районния, които по-горе бяха посочени и които засягат волята на страните: дали те са искали да ипотекират правото на строеж (което не може да е самоучредено) или да желаят ипотека на придобитото по приращение.

ВКС посочва, че „след като при учредяването на ипотеката изрично е уговорено, че тя разпростира действието си и върху сградата, която ще бъде построена в имота по одобрен инвестиционен проект, то ипотечното право е възникнало от момента на построяването на сградата и оттогава кредиторът има правото да иска удовлетворяване на претенцията си чрез насочване на принудително изпълнение върху цялата сградата и всички апартаменти в нея, включително и процесния”.

Исковете са отхвърлени.

 

Решение № 1 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3424/2014 г., III г. о., ГК

 

Спорът по същество е същият, като в предходното решение, и засяга валидността на ипотеката от 22.01.2007 г. върху самостоятелен обект от същата сграда.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с Решение № 39 от 24.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5059/2013 г., I г. о., ГК; Решение № 142 от 8.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 396/2014 г., I г. о., ГК; Решение № 113 от 25.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2013 г., III г. о., ГК; Решение № 111 от 25.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4005/2013 г., III г. о., ГК.

Приетото от трето отделение на ВКС е в съответствие с предходното решение на второ Решение № 149 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3383/2014 г. на второ отделение.

8. Грешката при посочването на собственика в кадастъра и бездействието на погрешно вписаното лице не обуславят сами по себе си правен интерес от подаване на иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (ДВ бр. 34 от 25.04.2000 г.)

Решение № 9 от 5.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4105/2014 г., II г. о., ГК

Търговско дружество е отправило искане за нанасяне в кадастъра на определен имот. Вследствие техническа грешка, дружеството е посочено като собственик на друг имот (бензиностанция). За собственик на бензиностанцията се легитимира друго лице (кооперация). Искане за промяна вписването на собствеността не са правено от никого.

Кооперацията е отправила нотариална покана до погрешно вписаното дружество да съдейства за административната процедура по отстраняване на допусната грешка. Като се яви на определена дата при нотариус, „където да подпишат декларация до СГКК, че не са собственици на имота и са съгласни да бъде поправена допуснатата грешка” (цитатът е от първоинстанционното решение). На тази дата не се явил представител на дружеството. Бил съставен констативен протокол.

 

При тази фактическа обстановка е предявен иск по чл. 53, ал.2 ЗКИР (преди промяната от 2014, ДВ бр. 49) от кооперацията срещу дружеството, което поради грешка е посочено в кадастъра като нейн собственик. Ищецът твърди, че отказът на ответника да даде съгласие за поправка на допуснатата грешка, представлява спор, който трябва да бъде разрешен по реда на чл. 53, ал. 2 ЗКИР. Ответникът оспорва иска като недопустим и неоснователен.

 

Текстът на чл. 53, ал.2 ЗКИР преди изменението от 2014 гласи: „ Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред”.

 

Искът е уважен на първите две инстанции.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

 

1. Налице ли е спор за материално право по смисъла на чл. 53, ал. 2 ЗКИР (ред ДВ бр. 34 от 25.04.2000 г.) в случай на записване на ответника като собственик на имот без негово искане и поради грешка на администрацията;

2. Представлява ли оспорване на правото на собственост отказът на ответника да се яви по покана на ищеца пред нотариус и да подпише декларация, че няма претенции за собствеността на имота.

 

По поставените въпроси ВКС дава отрицателен отговор.

Посочва, че е недопустим иск чл. 53, ал. 2 ЗКИР за установяване право на собственост върху имот, чиито техническите характеристики са правилно отразени в кадастралната карта и кадастралните регистри. (в този смисъл Решение № 867 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5397/2008 г., I г. о., ГК). ВКС счита, че липсва правен интерес; няма данни за оспорване на правото на ищеца. На следващо място сочи, че нотариално заверена декларация, че не се претендира собственост, не е сред документите по чл. 58 от Наредба No 3 от 28.04. 2005 за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри.  Посочва, че извършеното вписване е без правно основание и следва да бъде отстранено от съответната администрация по картография и кадастър. На последно място, според ВКС, извод за наличие на спор за собственост между страните не може да бъде направен и от защитата на ответника. Той твърди недопустимост, евентуално неоснователност на иска, но поради липса на негово действие или бездействие, което да сочи на оспорване на правата на ишеца.

Предходните решения са обезсилени като недопустими и делото е прекратено.

 

9. В титула за собственост не е задължително да се посочват изрично обслужващите помещения (антре, коридор, вестибюл и др.) :

Решение № 10 от 6.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4598/2014 г., II г. о., ГК

Чрез съдебна делба сграда е разделена на две самостоятелни жилища. Собственикът на жилището на първия етаж ползва сам разположения там коридор, разположил е в него кухненски шкафове и държи ключа от вратата, която свързва коридора с вътрешния двор. В спогодителния протокол от делбата коридорът не е описан като част от жилището.

При тази фактическа обстановка, собственикът на втория етаж е предявил негаторни искове (чл. 109 ЗС), с които, като твърди, че коридорът е обща част, иска премахването на кухнеските шкафове и премахването на вратата, с цел общо ползване на коридора.

Районният съд отхвърля иска.

Въззивният отменя решението и уважава иска (но постановява вместо премахване на вратата, предаване на ключа).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „задължително ли е посочването на обслужващите помещения като антре, вестибюл, коридор и др. подобни в титула за собственост, за установяване на правото на собственост върху същите, или принадлежността на правото на собственост на такива помещения и части от сградата може да се определя и от тяхното функционално предназначение и разположение”.

По поставения въпрос ВКС, след като се спира на различните актове, въвеждащи норми за изграждане на жилищни обекти през годините, постановява, че „не е задължително помещения като антре, вестибюл, коридор и др. подобни, свързващи главните помещения на жилище, да се посочат изрично в титула за собственост, а принадлежността на правото на собственост върху такива помещения може да се определи и от тяхното функционално предназначение и разположение, щом без тях не би могло да съществува жилището като самостоятелен обект на вещни права.”

Решението на въззивния съд е отменено като неправилно и исковете са отхвърлени.

 

10. Това, че имотът не съществува като самостоятелна кадастрална единица, не означава, че не може да бъде реституиран:

Решение № 11 от 16.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4680/2014 г., II г. о., ГК

Предявени са искове за собственост – ревандикация срещу единия ответник (търговско дружество, което държи имота) и установителен срещу другия (община, която претендира да е собственик). Ищецът (вероизповедание) твърди, че притежава имота на основание реституция по закон – § 5 ПРЗ на Закона за вероизповеданията.

 

§ 5 ПРЗ ЗВер съдържа реституционни норми, уреждащи възстановяването на собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.61 от Търговския закон съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Възстановяването се извършва по реда на ЗВСОНИ, с влизане в сила на ЗВер.

 

Защитата на общината се основава на твърдението, че имотът не съществува реално до размерите, в които е отчужден, и че върху имота са построени сгради, които се ползват от другия ответник. А последният сочи, че срещу него производството следва да бъде прекратено, защото, макар да притежава сградатите по силата на приватизационни договори, му е «все едно» кой е собственикът на земята по тях. Твърди също, че липсва реституционен акт – заповед, за възстановяване на собствеността.

Първоинстанционния съд посочва, че възстановяването се извършва по силата на закона, а не с реституционен акт, но счита, че не е налице реституционната предпоставка имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Според съда, имотът е „загубил своето самостоятелно съществуване като такъв обект с одобряване на плана от ……. г., когато от него и от имот …….. е бил образуван нов имот с пл.№ …..” (датата и номерата са премахнати от мен – Д.Н.). Исковете са отхвърлени. Решението е потвърдено от въззивния съд.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практиката на ВКС по Решение № 100 от 22.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 825/2012 г., I г. о., ГК и Решение № 567 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2009 г., I г. о., ГК по въпроса: „съставлява ли пречка за реституция по пар.5, ал.1 ПЗР ЗВ и по реда на  ЗВСОНИ обстоятелството, че към момента на влизане в сила на  ЗВ  /2.01.2003 г./ отчужденият имот е претърпял благоустройствени промени, поради които не е нанесен в кадастралната карта и заедно с друг имот образува общ, нанесен в кадастралната карта имот, при положение, че отчужденият имот не е застроен /в имота попада само част от постройка с временен статут/ и от отчуждения имот може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот съгласно правилата на устройството на територията”.

По поставения въпрос ВКС споделя позицията, изразена в цитираните решения, че „промяната на предназначението на имота и обединяването му с други имоти, т. е. когато той не съществува като самостоятелна кадастрална единица, не е пречка за възстановяването му по ЗВСОНИ, стига той да е останал незастроен и върху него да не са проведени благоустройствени мероприятия”. ВКС сочи още постановеното в мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК ( по т. 1: ако в резултат на благоустройствени изменения имотът се е трансформирал, той пак би подлежал на възстановяване, само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията) и в Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК (т.1: промяната в предназначението на имота не е пречка за реституирането му)

Решението на въззивния съд е отменено като неправилно и делото е върнато за ново разглеждане с оглед необходимостта от изслушване на вещо лице по въпроса за статута на построената в имота сграда (който е от значение за настъпване на реституционния ефект).

 

11. Разпределянето на ползването трябва да бъде съобразено в най-пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността:

Решение № 18 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2014 г., II г. о., ГК

 

Предявен е иск по чл. 32, ал.2 ЗС (за разпределение на ползването на съсобствен имот). Първоинстанционният съд отхвърля иска с мотива, че ползването вече е разпределено между наследодателите на днешните съсобственици.

Въззивният съд отменя частично решението и по отношение на единия от имотите постановява разпределение на ползването. Имотът е еднофамилна сграда с приземен и жилищен етаж. Разределянето е извършено на базата на експертиза, като е определена възможност за всеки от съсобствениците да ползва и двата етажа, но определените части не съответстват точно на притежаваните идеални части на съсобствениците. По този въпрос въззивният съд отбелязва: „…… невъзможността частите за ползване да са точно съответни на притежаваните права на собственост върху съсобствената вещ, може да се преодолее чрез обезщетяване на ощетената страна за ползването на по-голямата част от този от съсобствениците, който я ползва”.

ВКС е допуснал касационното обжалване, защото е преценил, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение № 159 от 3.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2011 г., II г. о., ГК. В него е прието, че съдът следва да предпочете този вариант, който съответства на правата на съсобствениците и осигурява удобен начин на ползване и достъп до имота, както и до построените в него сгради с цел обслужването им и поддръжката им. По този въпрос ВКС се основава и на мотивите на Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 13/2012 г.,ОСГК, според които целта на производството е разпределянето на ползването да бъде „съобразено в най-пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността, и което да дава възможност на съсобствениците за най-целесъобразно използване на вещта”. На базата на това ВКС посочва, че „при разпределението на ползването съдът не може да пренебрегне правата на съсобствениците поради съображения за предоставяне на всеки от съсобствениците за ползване на реална част и от двата етажа на сградата, както е в случая, вкл. и по съображения за предложените от вещите лица възможни варианти на разпределението”.

По същество е прието, че ако едно от помещенията на приземния етаж се предостави не на ответника, а на ищците (касатори), максимално се постига целта разределението да отговаря на притежаваните идеални части.

Решението е отменено като неправилно само в тази му част и това помещение е предадено на ищците – касатори.

 

12. Когато общият факт има едни и същи правни последици за осъществяването на твърдяното придобивно основание за всеки един от съсобствените обекти:

Решение № 42 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6052/2014 г., I г. о., ГК

 

В производството по допускане на делбата процесни са УПИ, построен в него гараж и двуетажна жилищна сграда. В дворното място има още един гараж, за който ишецът твърди, че е придобит от него давност и не желае да бъде допускан до делба с ответника.

Районният съд е преценил, че двата гаража са на всеки от съделителите; затова не е допуснал делбата и по отношение на дворното място, с аргумента, че в този случай то представлява обща част и е неделимо.

Но по отношение на процесния гараж въззивният съд е преценил (въпреки направено от ответника възражение за придобивна давност), че е съсобствен на основание чл. 92 ЗС (приращение). По отношение на другия гараж – за който ищецът твърди, че му е личен – въззивният съд е намерил, че не следва да се обсъжда правото на собственост и събраните в тази връзка доказателство, защото за него делба не е искана. Затова в тази част първоинстанционното решение е отменено и делбата е допусната по отношение на дворното място и единия гараж.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „длъжен ли е решаващият съд да обсъди твърденията за придобивния способ и принадлежността на правото на собственост върху имот, който не е включен в делбената маса, при наличието на спор за принадлежността на правото на собственост върху включен в делбената маса обект, ако с оглед правилата на формалната житейска логика между твърдените основания за придобиване на правото на собственост върху всеки един от тези имоти съществува зависимост”.

ВКС счита, че „съдът е длъжен да обсъди твърденията за придобивния способ и принадлежността на правото на собственост и за обекта, който не е включен в делбената маса, ако с оглед правилата на формалната житейска логика между твърдените основания за придобиване на правото на собственост върху всеки един от тези имоти съществува зависимост. Подобна зависимост съществува в хипотеза, при който всеки един от съсобствениците твърди, че е придобил по давност правото на собственост върху самостоятелен обект в рамките на съществуващата съсобственост, основавайки това свое твърдение на осъществяването на общ в отношенията между съсобствениците факт”.

Съображенията на ВКС за това заключение са следните: „Ако в делбеното производство се поддържа, че всеки от съделителите е установил самостоятелна фактическа власт върху определен самостоятелен обект в рамките на съществуващата съсобственост и е упражнявал такава фактическа власт с намерение за своене въз основа на извършено неформално поделяне на самостоятелните обекти, между правата на съсобствениците върху самостоятелните обекти съществува зависимост по правилата на формалната логика, основана на общия факт на извършено разпределение, което дава основание на всеки един от съсобствениците да установи самостоятелна фактическа власт върху конкретен обект. Недопустимо е в подобна хипотеза съдът да зачете начало на самостоятелно владение по смисъла на чл. 79 ЗС само за единия съделител и да отрече същото по отношение на друг съделител само по причина, че единият от самостоятелните обекти не е включен в делбената маса, след като установяването на общия факт има едни и същи правни последици за осъществяването на твърдяното придобивно основание за всеки един от обектите”.

 

 В конкретния случай ВКС е счел, че е извършено разпределение на двата гаража между съделителите с намерение всеки един от тях да ползва за себе си единия от тези самостоятелни обекти, което обосновава извода за установена самостоятелна фактическа власт върху конкретен обект и манифестиране на намерение за своене. 

По отношение на дворното място е счетено, че след като всеки от съсобствениците има изграден самостоятелен обект върху него, то представлява обща част и не може да се дели.

Решението е отменено и до делба е допусната само сградата.

 

13. За доказателствената сила на протокола от ОС на етажна собственост:

Решение № 12 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5368/2014 г., I г. о., ГК

В една покана са свикани общите събрания на две етажни собствености от двамата управители, като е посочено, че ОС се свикват на основние чл. 12, ал.5 ЗУЕС, а в протокола от ОС пише, че основанието е чл. 12, ал.4 ЗУЕС.

(Тези основания са различни. Според чл. 12, ал.5 ЗУЕС, ОС може да бъде свикано от всеки собственик или ползвател в неотложни случаи или когато е изминала повече от една година от последното проведено ОС. Според чл. 12, ал.4 ЗУЕС, когато УС не свика ОС в 10-дневен срок от писменото искане на поне собствениците на поне 20 % от ид. ч.,ОС се свиква от тези собственици).

 

Въззивният съд е отменени решенията на Общото събрание.

 

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

  „1. Може ли в противоречие с отразеното в протокола двама от присъстващите собственици да свидетелстват, че не са чули за какво се гласува, т. к. имало суматоха и това да е основание за отмяна на решенията на общото събрание?

2. Може ли при положение, че има протоколи за двете общи събрания на двете етажни собствености, съдът да отмени решенията им по причина, че са свикани с една обща покана?

3. Може ли решенията на ОС, свикано след изтичане на една година от предишното по чл. 12, ал. 5 ЗУЕС, да бъде отменено като незаконосъобразно, тъй като е проведено по чл. 12, ал. 1 ЗУЕС”

 

По първия въпрос ВКС посочва, че за проведеното ОС се съставя протокол,  който е доказателство за отразените в него обстоятелства и взетите решения. Той може да бъде оспорен от всеки член на ОС в 7 дневен срок от съобщението за изготвянето му.

По втория въпрос ВКС посочва, че не представлява нарушение на правилата за свикване на събранието фактът, че (без да се твърдят обстоятелства по чл. 18 ЗУЕС), поканата се отнася едновременно до две сгради и техните етажни собственици.

По третия въпрос ВКС посочва, че поначало в поканата не трябва да се отразява правото основание, на което се свиква събранието. В случая е било ясно, че всъщност ОС е свикано по чл. 12, ал.1 ЗУЕС- от УС.

Въззивното решение е отменено и решенията са оставени в сила.

 

Решение № 8 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) „При наличие на изготвен протокол от общото събрание на етажната собственост следва ли да бъдат ангажирани други гласни, или писмени доказателства за установяване на реалното му провеждане”;

2) „В компетентността на общото събрание ли са въпросите относно репариране на нанесени вреди и предотвратяване на вреди на общи части на сградата-етажна собственост и етажен собственик”.

 

По първия поставен въпрос ВКС счита, че „Наличието на специални изисквания към изготвянето и съдържанието на протокола, удостоверяване на съдържанието му от изрично натоварени лица за това, определен начин за оповестяването му и срок за оспорване на съдържанието му придават доказателствена сила на протокола, подобна на официалните свидетелствуващи документи. След изтичане на срока за оспорване на съдържанието му, протокола се стабилизира и има обвързваща етажните собственици, третите лица и съда доказателствена сила. Взетите решения за парични вземания, доказани с препис-извлечение от протокола са основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК. В производство по чл. 40 ЗУЕС при оспорване законосъобразността на взетите решения, съдържанието им се удостоверява със стабилизирания протокол. В това производство, в тежест на оспорващия е да докаже, че е оспорил съдържанието в определения в чл. 16, ал. 9 ЗУЕС срок, че въпреки това протокола не е поправен и че представения препис от протокола не отразява достоверно извършените действия и взетите решения от общото събрание, включително и факта, че такова изобщо не е проведено”.

 

По втория въпрос ВКС, след като анализира задълженията на етажния собственик и правомощията на ОС, посочва, че последното „може да определя начина на ползване на общите части само във вида, в който са. Когато етажен собственик или трето лице без съгласието на общото събрание на етажната собственост преустрои или промени предназначението на обща част, защитата на останалите етажни собственици, засегнати от такива неоснователни действия, е чрез негаторен иск”. Но когато в резултат на преустройството на обща част тя е престанала да бъде такава и е присъединена към отделен обект, следва да се прецени в спорно исково производство по иск за собственост /негаторен, или петиторен/ дали общата част е останала такава, или е станала индивидуална собственост, като се изхожда от разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 34 от 15.VIII.1983 г. по гр. д. № 11/83 г. Затова в този случай общото събрание не може да вземе решение за възстановяване на общите части в предходното състояние и подобно решение не би било основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

14. По въпроса за придобивната давност при реституирани имоти

Решение № 45 от 23.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4732/2014 г., I г. о., ГК

Дворно място е възстановено на ответниците по реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПНИ, ЗБНМ и ЗС (ЗВСНОИ) през 1996 г. Още докато мястото е било държавно, в него са построени сгради от ищцата и съпруга й. Успешно е проведен ревандикационен иск от настоящите ответници срещу съпруга на ищцата за дворното място, по което дело е издаден изпълнителен лист през 2006 г.

При тази фактическа обстановка ищцата е подала установителни искове за собственост върху дворното място и сградите, на основание давностно владение. По делото е представен и констативен протокол от 2009г., съгласно който ищцата е поканила ответниците да изкупят сградите.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете. Въззивният съд е потвърдил решението, като е приел, че: 1) изтеклата давност до влизане в сила на чл. 5, ал.2 Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ) – 21 ноември 1997 г. не се зачита, а евентуално теклият след това давностен срок не е достатъчен, защото давността е прекъсната с издаването на изпълнителния лист; 2) по отношение на сградите анимусът не е доказан.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие със задължителната съдебна практика по прилагането на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ.

 

Тази разпоредба, обнародвана в ДВ, бр. 107 от 1997 г., гласи:

 

„Изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (обн., ……..), или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества (обн…….), не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила”.

ВКС посочва, че чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ се прилага само за възстановяването по ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ и ЗАВОИ. Следователно, ако имотът се възстановява на основание на друг реституционен закон – както е в случая ЗВСНОИ, а не ЗВСОНИ, „придобивна давност срещу реституираните собственици може да започне да тече от влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването”. В даденото разрешение ВКС се позовава на Тълкувателно решение № 10 от 5.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 10/2012 г., ОСГК.

 

По същество ВКС разглежда по отделно въпроса за давността върху дворното място и върху сградите.

По отношение на дворното място е прието, че (въпреки неправилното тълкуване на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ) крайният извод на въззивния съд е правилен. Посочва се, че както ревандикационния иск, така и принудителното изпълнение върху дворното място, макар че са срещу съпруга на ищцата, обвързват и нея, включително действието им на прекъсване на придобивната давност. Това е така според ВКС, защото „владението се е осъществявало от двамата съпрузи по време на техния брак и е насочено към придобиване на имота в режим на съпружеска имуществена общност”. На следващо място е изтъкнато, че „с постановяване на решението по чл. 108 ЗС освен това са преклудирани и всички евентуални възражения относно неправилно възстановяване на имота или за наличието на придобивна давност, текла до завеждане на делото”. И накрая ВКС отбелязва, че е налице признание, инкорпорирано в протокола от 2009 г., в който ищцата предлага на ответниците да закупят сградите.

По отношение на сградите обаче искът е приет за основателен и в тази част решението е отменено.

 

15. Сграда по смисъла на пар. 4а ЗСПЗЗ

Решение № 22 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2014 г., I г. о., ГК

Предявен е отрицателен установителен иск ,че ответниците не са собственици на основание пар. 4а ЗСПЗЗ и по давност на част от УПИ.

Искът е уважен от първата инстанция. Въззивният съд е потвърдил решението.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

 

1) „За задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства поради противоречие на въззивното решение със съдебната практика по чл. 188 ГПК /отм./, респективно чл. 235 ГПК”

2) „По въпроса съставлява ли постройката и пристроената част към нея сграда по смисъла на § 4а ЗСПЗЗ предвид приетото в ТР № 2/13.09.2011 г. на ОСГК на ВКС и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК”.

 

(пар.4 а ЗСПЗЗ урежда хипотезата на придобиване на собственост от

страна на гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земеделски земи, предоставени на граждани по § 4 ЗСПЗЗ, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991 г. и заплатят определено стойността на земята).

 

По първия въпрос ВКС посочва, че „Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът

основава решението си на приетите по делото доказателства и доводите и възраженията на страните. Съдебната практика без противоречие приема, че за да е обосновано решението, изводите на съда трябва да кореспондират на относимите към предмета на спора доказателствата, а необсъждането на доводи и възражения на страна е съществено процесуално нарушение”.

 

По втория въпрос ВКС посочва, че с Тълкувателно решение № 2 от 13.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 2/2011 г., ОСГК е дадено разяснение, че правото на бившите ползватели да придобият собствеността върху терена съществува когато са построили сграда, отговаряща на тълкувателната норма на § 1в, ал. 3 ППЗСПЗЗ, т.е. сградата да е трайно прикрепена към терена, без да е необходимо да отговаря на строителните правила и норми към момента на построяването й.

 

В конкретния случай ВКС е преценил, че ответниците се легитимират като собственици, защото процесната постройка е сезонна, трайно прикрепена към терена и „не представлява нито едно от описаните по негативен начин подобрения в § 1в, ал. 3 ППЗСПЗЗ, поради което по аргумент от противното от този текст е сграда”

Решението е отменено и искът е отхвърлен.

 

16. Индивидуализиране на имотите в хипотезата на пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА:

Решение № 268 от 23.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2121/2014 г., I г. о., ГК

При ревандикация, заведена от община, позоваваща се на пар.7, ал.1, т.6 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), въззивният съд е приел, че имотът не е общински, защото обектът е с национално значение и е останал държавен.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „как следва да се индивидуализират недвижимите имоти, използвани за развиване на определена дейност, за да се приложи критерият, установен в т. 6 на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, за отделяне на общинската от държавната собственост”.

 

 

(Съгласно в т. 6 на § 7 от ПЗР ЗМСМА обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, с влизане в сила на закона стават общинска собственост).

По поставения въпрос ВКС посочва, че „Индивидуализирането на недвижимите имоти, съставляващи самостоятелни обекти в сгради, в случаите, когато се използват за развиване на определена дейност, следва да се индивидуализират с основните им белези точното местонахождение и граници, както и с вторичните белези като застроена площ, видовете помещения, когато представляват съвкупност от такива, и други характеристики, с които могат да бъдат отграничени от другите самостоятелни обекти в сградата”.

По същество е прето, че е необходимо изслушване на екпертиза във връзка с индивидуализацията на имотите, в които се е извършвала дейност от общонационално значение.

Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

 

17. Негаторен иск: когато ищецът е създал или е съдействал за създаване на положението:

Решение № 34 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5239/2014 г., I г. о., ГК

Касаторката е осъдена да премахне извършените, непредвидени по проект преграждения на стълбищна клетка, които пречат тя и покривът да се ползват от другите етажни собствненици. По делото е установено, че конст. прот. Акт 15 за строежа е подписан от собствениците, включително от единия ищец (другият ищец му е съпруг).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „когато страната е съдействала за създаване на положението, което твърди че и пречи подписвайки книжата за приемане на обекта, може ли да претендира след това премахването му, като се съобрази, че така се създава правна несигурност и се претендира преразглеждане на индивидуални административни актове, от които са възникнали права за собствениците”.

 

ВКС посочва, че за уважаване на негаторния иск следва да е налице смутено право на собственост, или ограничено вещно право на ищеца, действие на ответника, за което няма основание и причинна връзка между тях. Това означава, че ако не е имало предишно състояние, например защото още от построяването на сградата, тя е била в същия вид, макар и в отклонение от одобрения архитектурен проект, искът по чл. 109 ЗС за възстановяване на предишно състояние се явява неоснователен. В този случай – посочва ВКС – липсва възникнало право на собственост за ищците върху частите, чието изграждане е предвидено по проекта, но не е реализирано и се иска изграждането им. На следващо място, необходима е причинната връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. В този смисъл ВСК е категоричен: „ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава пречки да упражнява своите права, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. В този случай липсва причинна връзка между поведението на ответника и създаденото ново положение. Последното е резултат и от поведение на ищеца”.

ВКС основава аргументите си на приетото в Решение № 1019 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 235/2008 г., I г. о., ГК;Решение № 243 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 197/2012 г., II г. о., ГК; Решение № 243 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 197/2012 г., II г. о., ГК.

По същество ВКС приема, че част от искането (отварянето на стълбищната клетка и възстановяването на сгълбищното рамо до ниво покрив) е неоснователно, защото по време на изграждане на жилищната сграда стълбищната клетка не е изградена до там и право на собственост върху общите части още не е възникнало, а негаторният иск не защитава правно очакване.

На следващо място, в съответствие с отговора на поставения касационен въпрос, ВКС посочва, че ищецът е дал съгласието си „за узаконяване на състоянието” подписвайки акт 15. Наистина, съпругата му не е подписала акта, но тук ВКС приема, че приемането на строежа е проява на действия на обикновено управление, каквото може да извършва всеки съпруг с цялата вещ СИО. ВКС счита, че е налице „законово установено презюмирано представителство” и възражението, че съпругата не е подписала акта, е неоснователно.

Решението е отменено и искът е отхвърлен.

Решение № 27 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5427/2014 г., II г. о., ГК

Предявени са негаторни искове (чл.109 ЗС). Ищецът твърди, че в имота на ответниците (съседен с неговия) канализацията е повредена и лошата миризма и причинените течове смущават спокойното упражняване на правото му на собственост. Иска ответниците да бъдат задължени да изградят действаша канализация. Ответниците възразяват, че причината за повредата са действията на самия ищец, който извършвал незаконен строеж в имота.

Първоинстанционният съд констатира, че назначената експертиза е в невъзможност да определи причината за повредата, но такава съществува и тя пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост. Прието е, че бездействието на ответниците да остранят съществуващото положение, независимо от това дали имат вина за него, е довело до теча и съответно до накърняване правата на ищеца. Исковете са уважени.

Въззивният съд потвърждава решението, като посочва, че „Правилно първоинстанционният съд не е изследвал причината за повредата в канализационната система на жалбоподателите, тъй като това обстоятелство е иревантно за спора. Ако последната е в резултат на виновно поведение на ответника по жалбата (т.е., ищеца – б.м.- Д.Н.), то за жалбоподателите съществува друг път на защита.” (цит. по въззивното решение.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „релевантно към спора по чл. 109 ЗС ли е, че твърдяното от ищеца наличие на неоснователно действие /бездействие/, което му пречи да упражнява правото си на собственост, не е предизвикано /възникнало/ в резултат на действията /бездействията/ на трети лица, а от такива на самия ищец”.

По поставения въпрос ВКС счита, че за основателността на иска по чл. 109 ЗС е без значение дали поведението на ответника е виновно или не, стига чрез това поведение неоснователно да се пречи, ограничава или смущава спокойното упражняване на чуждите вещни права. Следва да се докаже, че поведението на ответника противоправно накърнява правата на ищеца; поради това е относимо към спора възражението на ответника, че нарушението е извършено от друго лице и липсва негово противоправно действие или бездействие. Това включва и възражението, че създаденото в имота на ответника състояние, което води до увреждане в имота на ищеца, се дължи на деликтните действия на самия ищец. В този случай – сочи ВКС – ищецът дължи отстраняване на последиците от собствените си деликтни действия, следователно бездействието на ответника да поправи увреждането в имота си не би било противоправно.

По същество ВКС е приел, на базата на събраните доказателства, че повредата се дължи на строителните действия на ищеца. Оттук, в съответствие с дадения отговор, неговото действие е противоправно и той следва да отстрани причинените вреди (чл. 45 ЗЗД).

Решението е отменено и искът е отхвърлен.

 

18. За да породи последици позоваването на давността, е необходимо да е налице владение върху съответната вещ; ако владението е изгубено за повече от 6 месеца, позоваване е невъзможно и правото на собственост по давност не може да се придобие:

Решение № 33 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6221/2014 г., II г. о., ГК

Предявен е негаторен иск за премахване на ограда в дворно място; улук по стена на построената в мястото сграда и други извършени СМР. Ищцата основава претенцията си на твърденията, че е собственик по давност на идеални части от дворното място; евентуално, че като суперфициар има правото да ползва това дворно място.

Искът е отхвърлен от първата инстанция. Решението е потвърдено от въззивната.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

 

1) „Собственикът на жилищен етаж от сграда има ли право на достъп до външните й стени като обща част и до съоръженията по тези външни стени?" и

2) "Собственикът на жилище има ли право на достъп до избеното си помещение през дворното място, в което е сградата, когато избеното помещение няма вход от улица?"

 

По първия въпрос ВКС, изследвайки разпоредбите на ЗУТ, Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и Методиката по чл. 21 от нея (Приложение 1), посочва, че  ако в акта, с който е отстъпено правото на строеж не е постановено друго, правото на собственика на постройката се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС – ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползвване състояние. Носителят на правото на строеж може не само да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен /прилежаща площ/. В случаите на суперфициарна собственост собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията по тези външни стени. В този смисъл са цитирани Решение № 363/17.10.2011 г. по гр. д. № 663/2011 г., I г. о.  ГК, Решение № 75 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2010 г., I г. о., ГК и Решение № 153 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 847/2009 г., II г. о., ГК

По втория въпрос ВКС посочва, че „избеното помещение съставлява част от жилището и може да се намира във или извън него. След като суперфициарния собственик може да ползва дворното място доколкото това е необходимо за използването на обекта му по предназначение, то в случаите когато до складовото му помещение няма достъп от жилището му, то същият може да ползва дворното място за достъп до избеното си помещение”. Когато суперфициарен собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез негаторен иск, „съдът следва задължително да установи каква е прилежащата площ, необходима за достъп и обслужване на сградата, респ. самостоятелния обект в нея”. В този смисъл се цитира Решение № 48 от 25.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2013 г., I г. о., ГК.

По спора ВКС приема, че въззивният съд неправилно е определил кой иск е главен и кой евентуален и посочва, че главният иск е основан на право на собственост върху идеална част от дворното място, а евентуалния – на право на строеж върху идеална част от дворното място.

Ищцата е основала твърдението си, че е собственик на идеалните части от дворното място по давност, и ВКС изследва основателността на това твърдение, като прави интересен анализ на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК (решението за придобивната давност и позоваването). ВКС приема, че давността е можела да тече от 22.11.1997 г. (чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, защото имотът е реституиран по реда на този закона). Но имотът не е придобит по давност през 2007 г., защото придобиването не настъпва автоматично с изтичане на срока (съгласно мотивите на цитираното Тълкувателно решение), „като при наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок”. За да породи последици позоваването, е необходимо да е налице владение върху съответната вещ, а ако владението е прекъснато, то „с обратна сила се заличават и правните му последици, включително и възможността за позоваване на изтекла придобивна давност”. И понеже в исковата молба ищцата е заявила, че достъпът й до дворното място е ограничен с поставената на 3.08.2012 г. ограда, исковете са предявени след изтичане на повече от шест месеца владението е прекъснато и „са заличени правните му последици, включително възможността да се придобие по давност правото на собственост”

ВКС обаче е преценил, че въззивното решение е неправилно в частта, с която са отхвърлени предявените искове на ищцата в качеството й на суперфициарен собственик.

В тази част решението е отменено и е върнато за извършване на допълнителни процесуални действия.

19. Хипотеза, за която приетото в Тълкувателното решение№ 11 от 21.03.2013 г. на ВКС за констативните нотариални актове, не намира приложение:

Решение № 25 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5326/2014 г., I г. о., ГК

С нотариален акт от 1943 г. Българксата православна църква (БПЦ) е призната за собствник на основание давностно владение на пет църковни храма. С протокол от 1947 г. с протокол за изземване храмовете са отнети. През 2001 г. са актувани като имоти – публична държавна собственост.

Основавайки се на нотариалния си акт, както и на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, и твърдейки, че държавата няма основание за актуването, БПЦ претендира ревандикация (чл. 108 ЗС). Държавата оспорва материалноправната легитимация, твърди, че е придобила имотите на основание Закона за старините от 1911 г., който (чл.25) всички недвижими старини, дето и да бъдат те открити, принадлежат на държавата. Сочи също така, че не е налице и хипотезата на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ (отнемане без законово основание). Държавата също претендира, че е придобила по давност, и то в същия период (1890 – 1942 г.). Изтъкват се и други аргументи.

 

Първоинстанционният съд е изследвал детайлно релевантното законодателство от Освобождението насам и е преценил, че владението на ищеца датира от приемането на Устава за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871г. Интересно е неговото заключение по отношение на корпуса на владението: „……. до 1942 г. църквите в с.Арбанаси са били отворени и в тях се е служело. Дори и тези църковни служби да са били един път годишно – на храмовите празници, или при нужда /както в църквата „Св.Атанас”, която е до гробищата на с.Арбанаси, е имало служба ако някой умре/, явно е, че храмовете са използвани по предназначението си – за събиране на миряните на църковни служби, и от владелеца им – Българската Православна Църква, чрез нейните поделения, каквото е и църковното настоятелство, и нейните служители” (цит. по първ. решение). РС сочи още, че „Процесните недвижми имоти са построени още през ХVІІ в. църкви, в които са се извършвали църковни служби, поради което и не могат да бъдат „открити” по смисъла на закона, т.е. за пръв път установени тогава на място”

Първоинстанционният съд признава за установено по отношение на държавата, че БПЦ е собственик, но отхвърля иска в осъдителната му част, защото счита, че държавата владее имотите на правно основание – Закона за културното наследство.

Въззивният съд отменя решението в отхвърлителната му част и уважава ревандикацията. Прието е, че актът по обстоятелствена проверка от 1943 г „притежава обвързваща доказателствена сила спрямо всички, включително и за решаващия съд” (цитат по въззивното решение). А по отношение на правното основание на ответника, въззивният съд е преценил, че „нито една от разпоредите (на ЗКН – б.м. – Д.Н.) не съдържа основание, от което да произтича право или задължение за държавата да държи процесните недвижими имоти и да упражнява фактическата власт върху тях”.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. „Следва ли ползващото се от констативен нотариален акт лице да доказва възникването на претендираното от него право на собственост при положение, че оспорващият правата му се позовава на придобивно основание, предхождащо съставянето на констативния нотариален акт и представя съставен в негова полза акт за публична държавна собственост”;

2. „Може ли едно църковно настоятелство да придобива по давност собствеността на повече от един църковен храм, след като съгласно действащия към момента на съставяне на н. а. № 169/1943 г. Екзархийски устав /част Четвърта на Допълнението към Екзархийския устав, т. 1/ всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява”;

3. „Може ли началният момент на фактическото владение да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерение за владение на имота, а да бъде свързан с приемане на документ /устав/”;

4. „Става ли държавата собственик на недвижими имоти-открити старини, чрез първичен оригинерен способ /по силата на закона, а именно по силата на чл. 8 от Временни правила за научни и книжовни предприятия, обн. ДВ. бр. 31/19.03.1888 г., чл. 8 от Закона за издирване на старини и подпомагане на научни и книжовни предприятия, обн. ДВ. бр. 13/17.01.1890 г. и чл. 25 от Закона за старините, обн. Дв. бр. 87/18.02.1911 г./, когато имотите попадат в обхвата на легалното определение за "старини", съдържащо се в чл. 2 от Закона за старините, включени са в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини, изготвен в изпълнение на този закон, ако конститутивният нотариален акт за придобиване правото на собственост по давност от определен правен субект е съставен след обнародването на списъка”.

 

По първия въпрос ВКС счита, че отговорът следва да бъде даден с оглед особеностите на конкретния правен спор – Държавата оспорва придобиването по давност от страна на Църквата, твърдейки, че е придобива имотите на друго оригинерно основание – по силата на закона (Временните правила за научни и книжовни предприятия, обн. ДВ. бр. 31/19.03.1888 г., последващия Закон за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, обн. ДВ. бр. 13/17.01.1890 г., респ. Закона за старините, обн. ДВ. бр. 87/18.02.1911 г.). В този случай, счита ВКС, съшественият въпрос е „дали придобивното основание, на което ползващото се от нотариалния акт лице се позовава, се е осъществило преди влизане в сила на закона, по силата на който оспорващия правата претендира да е придобил собствеността”. Следователно ползващптп се от нотариалния акт лице седва да установи момента на осъществяване на придобивното си основание (давност), ако твърди, че то предхожда влизането на закона в сила. ВКС сочи, че „съставеният през 1943 г. констативен нотариален акт сам по себе си не би могъл да легитимира ползващото се от акта лице като собственик на имота към 1888 г., респ. към 1890 г., 1911 г. или към 1927 г., когато храмовете са включени в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини”. Поради това, даденото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК тълкуване не намира приложение в подобна хипотеза.

По втория въпрос ВКС приема, че „е допустимо Църквата чрез съответното енорийско църковно настоятелство, да се позовава на придобивна давност по отношение на собствеността на повече от един църковен храм, независимо, че действащият към момента на съставянето на …(нотариалния акт) Екзархийски устав /част IV на Допълнението към Екзархийския устав, т. 1/ предвижда, че всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява”.

По третия въпрос ВКС посочва, че „е възможно началният момент на фактическо владение на имот по смисъла на чл. 34 от Закона за давността (отм.) да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерение за владение на имота, а да бъде свързан с приемане на документ /устав/”.

По четвъртия въпрос ВКС посочва, че Временните правила за научни и книжовни предприятия, Законът за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, както и Законът за старините, не съдържат разпоредба, която да предвижда придобиване от държавата по силата на закона старините обекти, ако същите са били разкрити /видими в тяхната цялост/ преди влизането на тези нормативни актове в сила. Следователно държавата става собственик на недвижими имоти-открити старини по силата на закона, когато „обектите, попадащи в легалното определение за "старини", съдържащо се в чл. 2 от Закона за старините и включени в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини, изготвен в изпълнение на този закон, са открити при археологически разкопки (удебеляването мое – Д.Н.), извършени след влизането в сила на Временните правила за научни и книжовни предприятия”. ВКС сочи, че по отношение на тези обекти последващо придобиване на правото на собственост по давност е недопустимо. Съставеният след обнародването на Списъка на народните старини констативен нотариален акт не легитимира ползващото се от него лице като собственик на конкретния обект.

На следващо място, продължава ВКС, по силата на чл. 25 от Закона за старините държавата придобива и правото на собственост върху обекти, попадащи в легалното определение за "старини", съдържащо се в чл. 2 от закона, ако към момента на влизане на закона в сила тези обекти нямат друг собственик. Ако обаче имат такъв, те само се поставят под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, съгласно чл. 1 от Закона за старините, без да преминават в собственост на държавата по силата на закона, и могат да бъдат отчуждени впоследствие на основание чл. 11 от Закона за старините при условията на чл. 26 от същия закон. ВКС посочва в тази връзка Решение № 135 от 30.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 206/2009 г., I г. о., ГК.

 

По същество ВКС приема, БПЦ е придобила по давност храмовете още преди влизане в сила на Закона за старините, и че те са отнети без правно основание от страна на държавата, но са станали държавна собственост и трябва да се изследва дали е налице съставът по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ. Прието е, е имотите, след като са публична държавна собственост, не подлежат на възстановяване. Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

Решението е постановено при особено мнение на член от състава. В него е изразено становището, че църквата е била собственик и в периода 1944-1989 г., държавата не е придобила собствеността върху храмовете, включтелно и по давност, и следователно исковете са основателни.

 

20. По въпроса за афиширане на намерението за своене при съсобствениците:

Решение № 31 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5276/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „Когато съсобствениците на двуетажна фамилна сграда след построяването й владеят реални обекти от нея и демонстрират намерението си да станат собственици на тях, осъществен ли е акт на открита промяна на намерението да се владее и придобие реална част от сградата”.

По поставения въпрос ВКС счита, че „владението, установено върху самостоятелен жилищен обекти от сграда от момента на построяването й със знанието и без противопоставянето на собственика, представлява демонстриране на намерението за придобиване правото на собственост върху обекта”.

21. За статута на помещението, в което са монтирани съоръженията на трафопоста, с оглед възможността да го притежава лице, различно от електроразпределителното предприятие:

Решение № 291 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4016/2014 г., I г. о., ГК

Спорът е за собственост на помещение, оборудвано като трафопост.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за статута на такова помешение.

По поставения въпрос ВКС счита, че „когато едно лице предоставя собственото си помещение или сграда на енергийното предприятие за монтиране в него на съоръжения за пренос или разпределение на електрическа енергия, помещението има характер на материален ресурс по смисъла на § 1, т. 32 от ДР на ЗЕ, а като цяло обектът функционира като трафопост /съвкупност от сграда и съоръжения/, при което за предоставения му достъп енергийното предприятие дължи обезщетение съгласно чл. 117, ал. 7 ЗЕ, определено по специална методика, приета от ДКЕВР. При предявен ревандикационен иск от третото лице не му се дължи предаване на владението на имота, тъй като енергийното предприятие го държи на правно основание- предоставения му достъп и монтираните съоръжения на трафопоста в изпълнение на правомощието по чл. 117, ал. 8 ЗЕ”.

22. Трафопост, обслужващ обекти само на една община, е част от общинската инфраструктура:

Решение № 238 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2014 г., I г. о., ГК

Предявен е иск от Община П. срещу електроразпределително дружество за установяване право на собственост върху трафопост.

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. Ако енергийният обект (трафопост) обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар.7, ал.1, т.7 ПЗР ЗМСМА дори да е част от националната електроразпределителна система?

2. Законът за електростопанството от 1975 г. (отм), заварен към влизане в сила на ЗМСМА, дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege са включени в уставния фонд на търговско дружество, на което българската държава е едноличният собственик на капитала?

Поставените въпроси и фактическата обстановка са същите като тези, предмет на Решение № 237 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2068/2014 г., I г. о., ГК. С двете касационни решения се разглеждат две последователни решения на една и съща въззивна инстанция. Затова си позволявам да препратя читателя към прегледа за месец януари, публикуван в сайта на 08 март 2015 г., Решение № 237 от 26.01.2015 г. е посочено под номер единадесет в раздел втори, „Проблеми на вещното право”.

 

Решение № 8 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4764/2014 г., II г. о., ГК

 

Поставените въпроси и фактическата обстановка са на практика същите (формулировката е различна), като в предходните Решение № 238 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2014 г., I г. о., ГК и Решение № 237 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2068/2014 г., I г. о., ГК.

Тук ВКС обаче изрично се позовава на предходна съдебна практика: Решение № 202 от 1.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2014 г., I г. о., ГК,  Решение № 162 от 17.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4090/2014 г., II г. о., ГК Решение № 200 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2579/2014 г., I г. о., ГК

 

Решение № 21 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5762/2014 г., I г. о., ГК

 

Поставените въпроси и фактическата обстановка са същите като в горните решения.

 

III. Проблеми на облигационното право

1. За доказването на пропуснати ползи:

Решение № 276 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 519/2014 г., III г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по процесуалноправен въпрос, затова читателят може да го открие в втората част на февруарския преглед, раздел “Процесуално правни въпроси”, No 4. “За „изненадата” в мотивите”.

 

2. Кога е налице учреждане на кредитора в хипотезата на чл. 135 ЗЗД:

Решение № 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК

Предявен е иск по чл. 135 ЗЗД от ипотекарен кредитор по отношение дарствено разпореждане на длъжниците с имоти, различни от обезпечението. Дареният е низходящ на ответниците.

Въззивният съд е счел, че ипотекарните длъжници не са съзнавали, че увреждат кредитора, защото той е обезпечен с други имоти, а икономическите проблеми на пазара на недвижими имоти са настъпили след дарението, и е отхвърлил иска.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) „Кога е налице увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД със знание на длъжника”

2) „Увреден ли е кредиторът по парично вземане, когато длъжникът по обезпечено вземане е отчуждил безвъзмездно други свои недвижими имоти”.

По първия въпрос ВКС посочва, че всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато е извършил сделката след възникване на вземането. При безвъзмездно разпореждане е достатъчно да се докаже само знанието на длъжника, а при възмездно и на третото лице, освен при действието на презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД. Посочени са в този смисъл Решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о., ГК и Решение № 264 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 915/2012 г., IV г. о., ГК

 

По втория въпрос ВКС счита, че цялото имущество на длъжника служи като обезпечение на кредитора и всяко действие на длъжника, което намалява това имущество, е увреждащо за него. В подкрепа се посочват Решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 48 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2013 г., IV г. о., ГК

 

В конкретния случай ВКС е преценил, че е налице увреждане на кредитора, отменил е решението и е уважил иска по чл. 135 ЗЗД, като е признал за недействителни процесните сделки по отношение на ищеца.

 

3. За значението на характера и естеството на отношенията между лицата от състава на органите на търговското дружество при доказване на знанието за увреждане в хипотезата на чл. 135 ЗЗД:

Решение № 13 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е предварителен договор между търговско дружество А (продавач) и физическо лице (купувач) за продажбата на апартамент в сграда в строеж. Продавачът е поискал допълнително заплащане на определена сума, купувачът е отказал. Завел е иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Впоследствие (преди вписването на иска) апартаментът е прехвърлен на друго търговско дружество (В). Това дружество е изкупило всички обекти от строящата се сграда, за които не е платена допълнително поисканата сума (от други клиенти, сключили предварителни договори за обекти от сградата). А е издал касов бон, но В не е осчетоводил плащане. Дружеството – продавач А и дружеството – купувач В са свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ, предназначени да осъществяват различните аспекти на една и съща инвестиционна дейност и имат един и същ адрес на управление, общ офис, общ телефон за връзка и обща електронна поща (по данни от касационното решение). Пълномощникът на дружеството А, представляващият дружеството В и представляващият дружеството – изпълнител на обекта са членове на управителния съвет на четвърто дружество.

При тази фактическа обстановка купувачът по предварителния договор предявява срещу А и В иск по чл. 135 ЗЗД.

Първоинстанционният съд отхвърля иска, приемайки, че знанието на третото лице – купувач (дружеството В) не е доказано.

Апелативният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. За значението на характера и естеството на отношенията между лицата от състава на органите на търговското дружество при доказване на знанието за увреждане;

2. За значението на знанието у пълномощника на длъжника, чрез когото се претендира да е сключена увреждащата сделка,

3. Кои факти и обстоятелства за отношенията между длъжника и кредитора трябва да се известни на третото лице, за да се приеме, че той знае за увреждането.

 

По първия въпрос ВКС посочва, че „юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи”.

В тази връзка се уточнява, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместено живеене на съпружески начала, в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица и др.) има значение. Ако бъдат доказани, тези обстоятелства могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, но естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства. Така, свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но например едва ли може да се счита, че ще знаят кой какъв договор за издръжка и гледане е сключил и как го изпълнява.

 

По втория въпрос ВКС счита, че е възможно съответните лица от състава на органите да знаят, но упълномощеното лице да не знае. Тогава добросъвестността на пълномощника не санира сделката. Но – както и при измамата – ако упълномощеният представител знае, не е необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае.

 

По третия въпрос ВКС намира, „че за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Напр. знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление – без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите”.

 

Решението е отменено и относителната недействителност е обявена.

 

4. Кога исковата молба, с която се претендират последиците от разваляне на договор, съдържа имплицитно волеизявление за разваляне:

Решение № 43 от 6.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4792/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е предварителен договор за продажба на недвижим имот. Купувачът се е явил пред нотариус, но продавачът не е представил необходимите документи, за което е съставен констативен протокол. След изтичане срока на предварителния договор имотът е прехвърлен на трето лице. При тази фактическа обстановка е предявен иск за заплащане на неустойка и връщане на даденото по договора (посочено в първоинстанционното решение като задатък).

Първоинстанционният съд уважава иска.

Въззивната инстанция отменя решението, посочвайки, че „Изявление за извънсъдебно разваляне на предварителния договор, отправено от купувача и достигнало до продавача, в случая от ищеца не се твърди да е направено. Нещо повече- такова изявление не се съдържа и в исковата молба …….” (цит. по въззивното решение). Първоинстанционното решение е отменено и исковете са отхвърлени.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Исковата молба, с която ищецът претендира последиците от развалянето на договор, в конкретния случай на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съдържа ли в себе си имплицитно волеизявление за разваляне на договора?”

По поставения въпрос ВКС споделя практиката в Решение № 37 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 706 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1769/2009 г., III г. о., ГК и Решение № 178 от 12.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 60/2010 г., II т. о., ТК, като посочва, че исковата молба има характер на покана. Но дали исковата молба, с която ищецът претендира последиците от разваляне на договор /предварителен договор/ за покупко-продажба на недвижим имот, съдържа в себе си имплицитно волеизявление за разваляне на договора – отговорът следва да бъде даден с „оглед твърденията в самата искова молба и основанието на предявения иск, и твърдяния интерес от предявяването му”.

В конкретния случай ВКС е преценил, че предварителният договор е развален с подаване на исковата молба.

Въззивното решение е отменено и исковете са уважени.

 

5. Банката трябва изрично да заяви на длъжника, че обявява кредита за предсрочно изискуем :

Решение № 64 от 9.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5796/2014 г., IV г. о., ГК

По силата на договор за банков кредит „при неплащане на изцяло или частично на кое да е от паричните задължения от страна на кредитополучателя в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден, кредитът става автоматично и незабавно предсрочно изискуем” (цит. от касационното решение). Следва период на неплащане, който надхвърля 150 дни.

Поискано е издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу поръчителя по кредита, а след това е подаден установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК. Поръчителят противопоставя възражение за недействителност на договор за поръчителство и за изтекла давност.

Първоинстанционният съд, като е счел, че автоматично е настъпила предсрочна изискуемост, но шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД (запазваш поръчителевата отговорност) е изтекъл, е отхвърли иска.

Банката обжалва, твърдейки, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а срокът е в полза на длъжника.

Въззивният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практиката на ВКС по следния въпроса „относно началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит – необходимо ли е изявление на банката – кредитор, че прави вземането по договора предсрочно изискуем, отправено до длъжника, за да се счита вземането за предсрочно изискуемо”.

По поставения въпрос ВКС, основавайки се на притетото в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, приема, че на основание чл. 60, ал.2 ЗКИ банката може да поиска заповед за незабавно изпълнение, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост е изменение на договора, което настъпва с волеизявлението само на едната от страните, при наличието на две предпоставки: 1) обективния факт на неплащането; 2) упражненото право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Последното предполага „изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми”. ВКС посочва, че „предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й”.

В хипотезата на заповедно производство, ВКС посочва, че „Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на минало страдателно причастие "обявен" в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК”

 

В конкректния случат ВКС посочва, че в нарушение на съдопоизводствените правила не за изложени мотиви по същество, включително възражението за невалидността на договора за поръчителство.

Решението е отменено и е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивнияи съд.

Решение № 420 от 11.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3079/2014 г., IV г. о., ГК

Разглежданите проблеми, въпросът за допускане до касация и неговият отговор на практика са същите като в предходното посочено решение.

 

6. За ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД не е необходимо да бъде установена самоличността на изпълнителя:

Решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2269/2014 г., IV г. о., ГК

Бетонно колче (поставено срещу неправилно паркиране) е паднало върху крака на ищеца и го е счупило. Не е ясно действието или бездействието на кой общински служител е довело до падането на стълба.

Подаден е иск по чл. 49 ЗЗД (ангажиране отговорността на възлагащия работата). Искът е частично е уважен на първа инстанция (част от претендираното обезщетение). Въззивният съд го уважава изцяло.

 

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. Може ли да бъде ангажирана отговорността на възложителя без да е установена самоличността на третото лице, на което е възложена работата;

2. За значението на вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по справедливост.

 

По първия въпрос ВКС счита, че „когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата. Ако пострадалият не преследва изпълнителя, в отношенията му с възложителя на работата е достатъчно да бъде установено възлагането на работата и причиняването на вредата. Личността на изпълнителя има значение в отношенията между него и отговорния за действията му”.

По втория въпрос ВКС се опира на приетото в Решение № 316 от 14.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 121/2013 г., IV г. о., ГК, като посочва, че „размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания (курсивът мой – Д.Н.). Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.) ”.

По същество е прието, че определеното обезщетение от първоинстанционния съд е справедливо и въззивното решение е отменено.

 

7. Достатъчно ли е в договора да пише, че сумата е платена:

Решение № 317 от 23.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1238/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е нотариално заверен договор за заем. В него е посочено, че заемателят е получил цялата сума, като договорът служи и за разписка. Заемателят е служител на заемодателя (търговско дружество). Заемът присъства в счетоводните записи. Заявено е издаване на заповед за изпълнение и след това установителен иск за заетата сумата. Ответникът твърди, че договорът е привиден. Сочи, че като служител на заемодателя му е направена ревизия и „заетата” сума всъщност представлява констатираните липси; договорът е съставен, за да се гарантира работодателят.

 

Първите две инстанции примат, че симулация не е доказана и уважават иска. е, Привто е, че договорът представлява частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила и като такъв удостоверява изявлението на лицето, което го е подписало за получаването на процесната сума. Касационното обжалване е допуснато по въпроса „обективираното в договора за заем изявление, че при подписването му заемателят е получил заемната сума изцяло, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме факта на реалното й предаване или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал”.

 

ВКС сочи, че отговорът се свежда до това какво доказва ищеца по предявен иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД- съгласието за сключването на договора за заем или предаване на заетата сума, както и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производството по този иск и последиците от недоказването им. Посочва се, че тези въпроси са „еднозначно разрешени в редица решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК” – Решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о., ГК; Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК;Решение № 69 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 584/2010 г., III г. о., ГК;Решение № 837 от 13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., ГК.

ВКС сочи, че елементите от фактическия състав на договора за заем са: съгласие на страните за предаване на паричната сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Прието е, че „Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем , защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължения на последния. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици”.

В конкретния случай ВКС приема, че решението на въззивният съд е правилно.

Твърденията на ищеца са доказани, а възраженията на ответника – не. Прието е, че „въз основа на ангажираните от ответницата доказателства не е възможно да се приеме друго”.
Решението е оставено в сила.

8. Договорът за издръжка и гледане за минал и бъдещ период от време е единен договор:

Решение № 327 от 25.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за характера на договора за прехвърляне на имущество срещу престирана издръжка и гледане за минал и бъдещ период от време”.

ВКС приема практиката, обективирана в Решение № 441 от 27.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 486/2008 г., IV г. о., ГК, а именно: Договорът е единен. Той има специфика: грижите и издръжка до датата на сключването му са вече престирани и са приети от прехвърлителя. Следователно той не може да търси по отношение на тях насрещно изпълнение, съответно обезщетение по чл. 79 ЗЗД поради неизпълнение, нито да разваля договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Но грижите и издръжката, уговорени за в бъдеще са с неизвестен обем и продължителност, и при неизпълнение на алеаторната престация, кредиторът има право да развали договора изцяло, когато неизпълнението не е незначително с оглед неговия интерес. .”В обобщение – сочи ВКС – при всички случаи, когато нуждата на кредитора от грижи и издръжка според уговореното е останала неудовлетворена, е налице неизпълнение, което се счита за съществено и поражда право за разваляне на целия договор, а не само до обем, определен с оглед времето на неизпълнението. По този начин се процедира и когато част от уговорената престация срещу прехвърлената вещ, е била получена от отчуждителя към момента на сключване на договора – било дадени грижи и издръжка за минал период, било парична сума, вещ и т. н.”

 

9. Особена хипотеза на прекратяване на договор за издръжка и гледане – връщане в патримониума на прехвърлителя:

Решение № 47 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3666/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е договор за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. В последствие, по силата на съдебна делба, целият имот е поставен в дял на прехвърлителя. Прехвърлителят е завел иск за разваляне на договора поради неизпълнение.

Договорът е развален от първата инстанция и решението е потвърдено от втората.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „прекратява ли се действието на алеаторен договор при последвало производство за делба, в което прехвърлителката по договора е възвърнала изцяло собствеността върху имота, предмет на алеаторния договор”.

ВКС посочва следното: „В хипотезата на сключен алеаторен договор между съсобственици при последвало производство за делба, в което прехвърлителят по договора е придобил изцяло собствеността върху имота, предмет на алеаторния договор, поетите от приобретателя задължения за издръжка и гледане стават недължими. Поради погасяване на задължението за прехвърляне правото на собственост е отпаднала и насрещната престация за издръжка и гледане. По силата на делбата е възникнало ново задължение за прехвърлителя – за плащане на парично уравнение на дяловете на съделителите”.

Въззивното решение е отменено и искът за разваляне е отхвърлен.