1. Кратки исторически бележки

Липсата на съгласие като основание за нищожност в смисъла, който сега влагаме в това понятие, не е съществувала в ЗЗД (отм.). Въпреки това обаче теорията[1] и практиката[2] са били единодушни, че в определени хипотези – например при физическо насилие (vis absoluta) или шега – договор няма, тъй като няма съгласие. ЗЗД (отм.) използва термина „насилие“ като психическо насилие, т.е. като термина заплашване, което и по ЗЗД (отм.), и сега е основание за унищожаемост[3]. Но въпреки това в доктрината и практиката винаги се е правело ясно отграничение между видовете насилие – физическо и психическо, както и различните правни последици, до които водят, а именно нищожност и унищожаемост.

 

2. Приложно поле на липсата на съгласие като основание за нищожност

В доктрината[4] и практиката[5] се приема, че липсата на съгласие като основание за нищожност е приложима само при двустранните сделки. Причината за това е, че за съгласие може да се говори само при договорите. Подобно становище не е безспорно. Да, чисто терминологично няма как да има съгласие при една едностранна сделка, но там вече говорим за липса на воля на лицето, което я извършва[6]. Поради това е допустимо приложението на липсата на съгласие като основание за нищожност и при едностранните сделки, защото въпреки че формално е извършена едностранната сделка, воля може да отсъства[7].

Унищожаемостта намира приложение само при изразена воля, тя е порок на волеобразуването. Поради това конкуренцията между липсата на съгласие като основание за нищожност и което и да е от основанията за унищожаемост е невъзможна – винаги нищожността поради липса на съгласие ще „поглъща“ унищожаемостта. Как може страната да изпадне в грешка, щом ясно съзнава, че договорът е сключен на шега? Как може едно лице да бъде заблудено, щом то е принудено чрез физическа сила да подпише договора?

Въпроси възникват и във връзка със съотношението на липсата на съгласие с другите основания за нищожност. Следва да бъде споделено становището[8], че при конкуренцията на липсата съгласие с другите основания за нищожност винаги предимство следва да има липсата на съгласие. При отсъствието на съгласие или воля е безпредметно да изследваме въпроса дали са спазени разпоредбите на закона, дали са накърнени добрите нрави, дали сделката е сключена в необходимата форма. Например ако спрямо едно лице се упражни физическо налисие и въз основа на това то сключи един договор, противоречащ на закона, логично и по-правилно е да квалифицираме договора като нищожен поради липса на съгласие, а не като нищожен поради противоречие със закона. Единствено абсолютната симулация може да се окаже специално основание спрямо липсата на съгласие.

 

3. Какво представлява липсата на съгласие като основание за нищожност на договорите?

При липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. Следователно трябва да съществува някакво волеизявление, но това съществуване е само формално, тъй като всъщност липсва съгласие на едната или на двете страни[9]. Липсата на волеизявление трябва да е пълна, т.е. такова изобщо да не съществува или то да е приравнено на несъществуващо, защото, ако волеизявлението е опорочено, това е основание за унищожаемост, а не за нищожност. Възможно е субектът изобщо да не желае настъпването на правните последици (например при насилие) или пък да желае правните последици, но поради обективни причини волеизявлението му се счита за несъществуващо (малолетни, поставени под пълно запрещение)[10].

Липсата на съгласие следва да се преценява към момента на сключване на договора; предварителната и последващата липса на съгласие са правно ирелевантни.

Липсата на съгласие трябва да се съдържа в самото волеизявление. Подправянето или унищожаването на документа не може да доведе до нищожност поради липса на съгласие[11].

 

4. Хипотези на нищожност поради липса на съгласие

4.1. Липсва съгласие при договорите, сключени от малолетни или поставени под пълно запрещение, тъй като са недееспособни, защото не разбират в достатъчна степен свойството и значението на изразената от тях воля[12], поради което тя е ирелевантна, приравнена от закона на липса на волеизявление[13]. Без значение е какъв е характерът на сделката – възмездна или безвъзмездна, на управление или на разпореждане, дори и да е в полза на малолетния или поставения под пълно запрещение. От разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС следва, че законът изрично е отнел способността на тези лица да извършват от свое име правни действия. Несъмнена е нуждата от признаване на правото на малолетните и лицата, поставени под пълно запрещение, да сключват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди, както чл. 4, ал. 2 ЗЛС признава тази възможност на непълнолетните. Необходимо е да се уеднакви правното положение с фактическото, тъй като тези сделки са ежедневни и квалифицирането им като нищожни, въпреки изричната законодателна уредба, е немислимо.

 

4.2. Липсва съгласие също когато договорът е сключен чрез физическо насилие срещу лицето, което го извършва. По същината си насилието представлява упражняването на фактически действия спрямо едно лице с цел да се изтръгне от него съгласие, което то при нормални обстоятелства не би дало. Насилието може да се упражнява както спрямо лицето, което ще бъде принудено да сключи договора, така и спрямо негови близки – роднини или приятели. Насилието по принцип се извършва при неформалните договори, но не е изключена хипотезата и при един договор, сключен в официална писмена форма, да има насилие[14]. При насилието винаги водеща е физическата принуда, а когато водеща е психическа принуда, е налице заплашване.

Разликата между насилието (vis absoluta) и заплашването (vis compulsivа) е количествена. При заплашването волята на лицето се изразява, но тя е опорочена, тъй като е подтикната от съконтрахента или от трето лице, докато при насилието волята е направо изключена – лицето, спрямо което се упражнява, няма друг избор, освен да извърши волеизявлението[15]; въздействието върху волята е пряко[16]. При заплашването застрашаването не е непосредствено, въздейства се върху психиката, като у лицето се възбужда основателен страх[17]. При заплашването лицето действа по своя собствена воля, макар и опорочена, а не в резултат на насилието, което изобщо я изключва[18]. При заплашването на лицето има избор между извършване на волеизявлението, към което е подтикнат, или евентуалното претърпяване на неблагоприятниятните последици, с които е заплашен, като под това влияние той избира първата възможност[19]. Заплашването може да представлява както действие, така и бездействие, докато насилието винаги е действие[20]. Кога е налице насилие или заплашване, е въпрос, зависещ от фактите в конкретния случай.

Не може да бъде споделено становището[21], че по правило при насилието също има проявена воля, защото насиленият прави избор, като се дава пример, че лицето избира да сключи договора пред това да умре. Каква воля може да има човек например когато е насочено оръжие спрямо него? Твърдението[22], че законодателят не разграничава хипотезите на насилие и заплашване, не кореспондира с материалнопраните норми на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 31 ЗЗД. Правилно се възприема[23], че не всяко въздействие върху физиката води до насилие, т.е. по-леките форми на физически контакт (дърпане, бутане) следва да се считат като заплашване, а не насилие. От това обаче не може да се прави извод[24], че нищожност има само когато не е проявена никаква воля, като се изтъква, че дори когато физически измъчвано лице сключи сделката поради болка и страдания тази сделка следва да се квалифицира като унищожаема, тъй като е била проявена воля. Правилно се посочва в доктрината[25], че при заплашването заплашеният взема решението за сключване на сделката, като у него протичат мисловни процеси, в които решаваща роля играе възбуденият у заплашения основателен страх, докато при насилието интензивността е такава, че възможността за формиране на воля е изключена.

Могат да бъдат посочени редица примери за насилие – използване на оръжие, отвличане, нанасяне на тежък побой, измъчване, хващането на ръката на другиго и движенето й насила с цел да се подпише договора и др.

 

4.3. Друга хипотеза на липсата на съгласие е когато е налице мислена уговорка (reservatio mentalis), достигнала до знанието на другата страна. Тогава контрахентите ясно осъзнават, че договорът не поражда правни последици, защото, въпреки че се извършват формални волеизявления, едната страна казва едно (съгласява се с договора), но мислено цели друго (налице е несъгласие с договора). Ако мислената уговорка на едната страна не е достигнала до знанието на другата, договорът е действителен и поражда правни последици. В противен случай всеки в един последващ момент, когато едната страна иска да се отметне от вече сключения договор, може да възрази, че вътрешно не е желала правните му последици. Смисълът е добросъвестното лице, с което се договaря, да бъде защитено[26]. Ако обаче с тези си волеизявления страните целят да създадат някакво състояние на привидност за трети лица, ако сделката, сключена от тях, изглежда истинска, е налице привидна сделка, а не липса на съгласие. Следователно в случая абсолютната симулация ще се окаже специално основание спрямо липсата на съгласие[27]. При симулацията волеизявленията изглеждат сякаш са сериозни и желани[28]. При симулацията и двете страни не желаят настъпването на правните последици, докато при мислената уговорка само едната страна не желае настъпването им, но въпреки това съзнателно извършва волеизявление, насочено към тези последици. При мислената уговорка не съвпадат вътрешните преживявания с обективираното волеизявление, докато при симулацията страните се съгласяват, че сделката няма да поражда правни последици, а цели да заблуди трети лица – привидна сделка.

 

4.4. Сходно е положението, когато едното волеизявление е направено на шега, като учебен пример или част от театрална или филмова постановка в очакване, че липсата на сериозност ще бъде разбрана. Видно е, че съгласие няма, защото от субективна страна липсва намерението на страните договорът да породи каквито и да е правни последици. Външно се изявява някаква воля, но тя реално не съществува в представите на страните[29]. Кога едно волеизявление е направено несериозно, е въпрос, зависещ от фактите и обстоятелствата, във връзка с които е отправено волеизявлението[30]. Критерият за това е обективен[31]. Лицето, което твърди, че е направило несериозно волеизявление, трябва да докаже, че другата страна е разбирала това[32]. Ако с шегата се причинят някакви вреди, се носи отговорност на извъндоговорно основание (чл. 12 ЗЗД)[33].

 

5. Мнима липса на съгласие

5.1. В доктрината[34] и практиката[35] се застъпва становището, че при двустранните договори липсва съгласие, ако при тълкуване на договора се установи, че при тях съгласието не обхваща съществените елементи на правната сделка. Много близко до това становище е тезата, че липсата на волеизявление у една от страните (т.е. когато волята на страната изобщо не е била формирана и обективирана) води до нищожност поради липса на съгласие, която се застъпва в част от практиката[36], поради което тези две становища ще бъдат обсъдени заедно.

Застъпените становища не могат да бъдат споделени. Както при двустранните, така и при едностранните договори трябва да има насрещни и съвпадащи волеизявления. Нямаме договор, а насрещни оферти или страните са още в етапа на преговорите – налице е незавършен фактически състав. Така ако при договора за продажба между продавача и купувача не е постигнато съгласие относно цената, това няма да доведе до нищожност на договора за продажба, а ако вещта бъде предадена преди да е постигнато съгласието за цената, то при поискване тя следва да бъде върната, защото все още се държи без основание[37].

В Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, се посочва, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни). ВКС посочва в решението си, че този тежък порок е непоправим и непреодолим – за да породи действие, договорът трябва да бъде сключен отново. Очевидно е противоречието между разбирането, което ВКС в посоченото тълкувателно решение влага в липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, и разбирането, което влагат поддръжниците на тезата, че липсата на волеизявление води до липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД в същото понятие. ВКС приема, че волеизявление трябва да е направено; в същото време е нужно то да е направено в хипотезата на съзнавана липса на съгласие, като се дават изрични примери в тази насока. От застъпената теза на ВКС следва, че при липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. Точно до обратното обаче води изложената теза, че липсата на волеизявление води до липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Както беше изтъкнато, съгласно нея, ако волеизявление липсва, т.е. ако волеизявление не е направено, договорът е нищожен поради липса на съгласие. За възприемащите това становище съгласие има, когато волята на страната изобщо не е била формирана и обективирана, а не когато е изразена такава, както посочва ВКС, но същата страда от определени пороци, като например волеизявлението да е изтръгнато с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни.

Отделно чрез посоченото по-горе становище, което се застъпва в доктрината, се влага порочен смисъл в разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, противоречащ на константната практика на ВКС. В Решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. 569/2010 г. на ВКС се посочва, че договорът е сключен при липса на съгласие, съответно нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие или изразеното от страната съгласие е без намерение за обвързване, тъй като е дадено на шега или като пример, но във всеки случай без намерение на страната да се обвърже с договора. В Решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., се приема, че отсъствието на съгласие трябва да е към момента на сключване на договора и да бъде съзнателно. Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о., застъпва становището, че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване, тъй като играят на сцена, дават учебен пример, шегата е разпознаваема от насрещната страна или тя знае за мислената уговорка (reservatio mentalis), че правните последици на договора не са желани в действителност, като липсва съгласие и когато то е изтръгнато чрез пряко насилие. В Решение № 488/07.10.2003 г. по гр. д. № 11/2003 г. на ВКС, I г. о., се приема, че сделката при нищожност поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД законът има предвид съзнателна липса на воля.

Изводът, който може да бъде направен от практиката на ВКС, цитирана по-горе, е, че ВКС трайно в практиката си възприема, че липсата на съгласие винаги се свързва със съзнателната липса на воля, като ВКС в практиката си е извел различни примери за това. ВКС в практиката си приема, че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване. Видно е, че чрез възприемането на тезата, че липсата на волеизявление/несъгласието на страните относно съществените елементи на правната сделка води до нищожност поради липса на съгласие, се влага съвсем различен смисъл в понятието липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. По този начин значително се разширява приложното поле на липсата на съгласие, като в него се включват не само хипотезите на съзнавана липса на съгласие, посочени от ВКС в цитираните по-горе решения, но и липсата/отсъствието на обективирано волеизявление (а не изразяването на такова, но порочно поради съзнаваната липса на съгласие).

Хипотезите на нищожност поради липса на съгласие и незавършен фактически състав изглеждат близки, пораждащи сходни правни последици, но всъщност отлики могат да се открият:

А) Ако квалифицираме един подобен „договор“ като нищожен поради липса на съгласие, отнемаме възможността на акцептанта впоследствие да приеме офертата, а също така би освободила предложителя от обвързващата сила на офертата, тъй като „договорът“ е нищожен, съгласно общото правило, че нищожността не може да бъде санирана. Следователно е налице един незавършен фактически състав на договора, който може евентуално да породи правни последици в един бъдещ момент, ако се достигне до смислово съвпадение на волеизявленията на страните. Вярно е, че страните по един нищожен договор винаги могат да сключат нов договор, но няма причина отправената оферта да не може да бъде впоследствие приета, ако все още не е изтекъл срокът за това. Все пак страната, до която е отправена офертата, може да има интерес от това. Подобна хипотеза има ограничено практическо приложение, но мисля, че това е правилното й теоретично обяснение.

Б) Понякога дори да не бъде постигнато съгласие относно елементите на договора, договорът пак би породил правни последици, когато фактическият състав се запълва по силата на закона – при търговска сделка, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства (чл. 326, ал. 2 ТЗ). Ако възприемем тезата за нищожността, единственият логичен извод е, че съдържанието на договора не може да бъде запълнено ex lege.

В) От гледна точка на гражданския процес, ако е налице незавършен фактически състав и се породи съдебен спор по този въпрос, страната трябва да предяви установителен иск или да направи възражение за отрицателен факт – че договор не съществува, и съответно да доказва, че липсва съвпадение на волеизявленията на страните, насочено към пораждането на определени правни последици, че няма договор. При липсата на съгласие отново в граждански процес страната може да се брани чрез установителен иск или възражение, но за нищожност на договора поради липса на съгласие, при което трябва да бъде доказан съответният порок на волята, и то вече при наличие на сключен договор, но порочен. Различни трябва и да се твърденията в обстоятелствената част и в петитума на една искова молба в зависимост от коя от двете хипотези е налице – при незавършения фактически състав твърденията и петитумът трябва да са насока, че договор липсва, докато при липсата на съгласие те трябва да са в насока, че договор има, но последният е порочен, като основанието е липса на съгласие.

Нужно е да се допълни, че в случая разминаването на волеизявленията трябва да е значително – например разминаване относно самия предмет, а не относно неговите качества, защото в последния случай ще е налице грешка относно предмета (чл. 27, ал. 1 ЗЗД, изр. 1 ЗЗД), която е основание за унищожаемост, а не за нищожност.

 

5.2. Липсата на съгласие като основание за нищожност не намира приложение при сделки, сключени от ограничено дееспособните – непълнолетни и поставени под ограничено запрещение, както и от дееспособните, които към момента на сключване на сделката не са разбирали или не са могли да ръководят действията си (чл. 31 ЗЗД). Те са унищожаеми, а не нищожни, защото макар и опорочено, волеизявление има, докато при липсата на съгласие, макар и формално да е изразена някаква воля, волеизявление реално няма или то изхожда от субект, чиято воля е правно ирелевантна, тъй като поради обективни причини такава не може да бъде формирана. Сключените сделки от дееспособно лице, което към момента на сключването им не е могло да разбира и ръководи действията си поради душевна болест или слабоумие, са унищожаеми, а не нищожни поради липса на съгласие[38]. Разпоредбите на чл. 31 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 ЗЗД не се отнасят като обща към специална, а са две различни алтернативи, водещи до различни правни последици[39]. В едно от най-коментираните решения на ВКС – Решение № 117/28.10.1999 г. по гр. д. № 425/99 г. на ВКС, II г. о., се изразява следното становище: „Тълкуването на двете алинеи на чл. 31 ЗЗД във връзката им една с друга води до извода, че неспособността да се разбират или ръководят действията (по см. на ал. 1) следва да се дължи на слабоумие или душевна болест, тъй като само в този случай е възможно поставянето под запрещение (съгласно чл. 5 ЗЛС). Липса на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не е бил способен да волеобразува по причини вън от слабоумието и душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно е нямало защо да бъде искано“. Изразеното в решението становище не може да бъде споделено и то основателно се критикува в доктрината[40]. Чл. 31, ал. 1 ЗЗД урежда една специална хипотеза, едно изключение от общото правило, с което се допуска сделката да се унищожи и след смъртта на лицето, когато преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Това изключение не може да се тълкува разширително и чрез него да се прави извод във връзка с общото правило, а именно ал. 1. Както правилно се посочва в теорията[41], подобно тълкуване би довело до странен резултат – сделка, сключена от лице, страдащо от слабоумие или душевна болест, следва да се квалифицира като унищожаема, а сделка, сключена от лице при моментно разтройство на съзнанието – като нищожна. За всеки отделен случай е нужно да се изследва дали воля липсва, или тя е опорочена, и в зависимост от това договорът следва да се квалифицира като нищожен или унищожаем[42].

 

5.3. Договор, сключен при липса на надлежна представителна власт, не е нищожен, а висящо недействителен – правните действия, извършени от лице без представителна власт, не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания (чл. 42, ал. 2 ЗЗД)[43].

 

5.4. С Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, се прие, че разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, или вещно право върху него, сключени от управителя без да е налице решение на общото събрание на ООД, е действителна и поражда правни последици. ВКС възприе извода, че нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правото на представляващия да изразява воля, липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешноорганизационен характер не съставляват липса на съгласие и имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя. С посоченото тълкувателното решение по категоричен начин се затвърди виждането, че сделката, сключена от управителя без решение на общото събрание, не може да се клафицира като нищожна поради липса на съгласие.

 

5.5. Преди време е съществувала противоречива съдебна практика по въпроса дали е достатъчно общо (генерално) пълномощно за извършване на сделки с недвижими имоти, или – обратно – необходимо е изрично упълномощаване. В редица свои решения състави на ВКС възприемаха тезата, че сключен от пълномощник без представителна власт договор, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което той е сключен, е нищожен поради липса на съгласие[44]. Съществуваше и практика в обратна насока. Така се достигна до Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име.

 

5.6. Съгласно Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ВКС, ОСГК, в дружественото право липсата на воля като основание за нищожност намира приложение, когато е налице липсващо (невзето) решение на общото събрание, което обаче е отразено като съществуващо в протокола на общото събрание или в протоколната книга на дружеството, а така също и ако е вписано в Търговския регистър. Приема се, че съдружникът може да защити правата си или с установителен иск, за който следва да е налице правен интерес.

 

5.7. Няма липса на съгласие при продажба на чужда вещ – договорът има само облигационно, но не и вещно действие, и не обвързва собственика на вещта[45].

 

5.8. Посочването в писмен договор на дата на сключването му, различна от действителната дата на постигане на съгласие между страните по него, само по себе си не води до липса на съгласие за сключването му, доколкото е налице намерение на страните от обвързване[46].

 

5.9. В някои съдебни актове[47] се застъпва тезата, че липсата на положен подпис представлява липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Подобна теза не може да бъде споделена. Както се приема в Решение № 83/26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., липсата на положен подпис може да се приравни единствено на липса на волеизявление, но не може да обоснове липсата на съгласие. Липсата на положен подпис всъщност е частен случай на хипотезата на липса на волеизявление, която беше обсъдена подробно по-горе.

 

5.10. В практиката на ВКС се застъпва тезата[48], че няма липса на съгласие, а висяща недействителност, при договор за сублизинг, при който към момента на сключването му е липсвало съгласие на първия лизингодател по смисъла на чл. 346 ТЗ, като даденото впоследствие съгласие с договора за лизинг заздравява недействителността, която е съществувала към момента на сключването му. Правилно се отхвърля тезата за нищожността поради липса на съгласие, но становището, което се възприема, също не е точно[49]. Следва да бъде споделено становището[50], че нарушението на разпоредбата на чл. 346 ТЗ е просто неизпълнение на договорно задължение – лизингополучателят отговаря на договорно основание, ако бъдат причинени вреди с това негово действие, а договорът между лизингополучателя и сублизингополучателя е действителен и поражда правни последици, подобно на пренаемането.

 

5.11. При прехвърляне на търговско предприятие (чл. 15 ТЗ) описанието на активите на предприятието не съставлява задължителен реквизит на договора по чл. 15, ал. 1 ТЗ и ако то липсва, това не следва да се квалифицира като липса на съгласие по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Договорът се сключва с приемането на единно решение за прехвърляне на цялото търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, а не за отделни решения за разпореждане с всеки актив, пасив, право, задължение или фактическо отношение[51].

 

Бележки под линия:

[1] Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Коментар на Закона задълженията и договорите. Част I (чл. 1 – 333). Второ издание. С.: Кооперативна печатница „Фотинов“, 1924, с. 35-36.

[2] Решение 286 от 1923, I г. о., поместено в Игнатиев, С. Юриспруденция на Върховния касационен съд по 33 закони по съдебното и административни ведомства до края на 1925 година. С.: Придворна печатница, 1926, с. 6: „Там, гдето се изисква съгласие за сключването на договора и съгласието липсва, договорът е нищожен по право, а когато съгласието е изтръгнато с измама, насилие или заблуждение – е унищожаем. Всяко лице може да противопоставя нищожността, а унищожаемостта – от лицата, които законът е определил“.

[3] Вж. чл. 16-19 ЗЗД (отм).

[4] Джеров, А. Гражданско право. Обща част. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 479.

[5] Решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. o.

[6] Така Розанис, С. Недействителност на сделките. С.: Фенея, 2009, с. 36: „При едностранните сделки липсата на съгласие се замества с липса на воля“.

[7] Така Боянов, Г. Основи на гражданското право. С.: Авалон, 1998, с. 226, който посочва, че по силата на чл. 44 ЗЗД правилото се проявява и при едностранните сделки, при които липсва воля. До подобно становище достига и Тасев, С. Българско наследствено право. Десето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2013, с. 110: „Заплашването се различава от физическото насилие. При последното всъщност няма налице воля у завещателя за извършване на завещателното разпореждане и затова завещателният акт в този случай е нищожен, а не унищожаем“.

[8] Герджиков, О. Конкуренция на основанията за нищожност. // Правна мисъл, 1979, № 2, с. 85.

[9] Както изключително точно се посочва в Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о.: „Нищожността е осъществен фактически състав на договора плюс осъществяване на факт, който го опорочава, затова „скритото несъгласие“ по предмета на договора, което всъщност е несъзнавано, не е основание за нищожност, а неосъществен фактически състав“.

[10] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 537.

[11] Павлова, М. Недействителните сделки в практиката на ВС и ВКС на Република България. // Съвременно право, 2002, № 2, с. 91, коментира Решение № 1537/75 г., I г. о., поместено в Сборник съдебна практика по граждански дела. С.: Софи-Р, т. 6, № 2102, ВС. В решението ВС е приел, че предварителен договор за гледане и издръжка, в който допълнително вмъкнати две фрази, които се отнасят до прехвърляне на имот, който страните не са имали предвид, като не е било установено кой е допълнил договора след подписването му, не правят договора нищожен. Проф. Павлова подкрепя извода на ВС, като допълва, че съдът в такива случаи следва да прецени дали документът преди подправката е съдържал признаците на действителна сделка.

[12] Поради самото неосъзнаване на обстоятелствата в достатъчна степен волята на тези субекти на гражданското право е ирелевантна. Поради това не може да се сподели изводът, до който се достига в Решение № 488/07.10.2003 г. по гр. д. № 11/2003 г. на ВКС, I г. о., че „сделката не може да се квалифицира като нищожна поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото при тази хипотеза законът има предвид съзнателна липса на воля“, и Решение от 26.10.2009 г. по гр. д. № 216/2009 г. на Окръжен съд Благоевград „липсата на съгласие задължително следва да е съзнателна, тъй като, ако е несъзнателна, се прилагат правилата за унищожаемост“. Това мнение се поддържа и в доктрината от някои автори – Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 259: „липсата на воля или липсата на съгласие трябва да бъде съзнателна, защото, ако е несъзнателна, ще се приложат съответно правилата на унищожаемостта“; Рачев, Ф. Гражданско право. С.: Университетско издателство УНСС, 2001, с. 399: „недееспособното лице прави волеизявление, но това волеизявленеие е опорочено, тъй като то не разбира свойството и значението на извършената сделка“. Едва ли може сериозно да се твърди, че едно 13-годишно дете не може да формира някаква воля. Изобщо делението на липсата на съгласие на съзнавана и несъзнавана е кухо теоретично деление без никакъв практически смисъл. Както правилно изтъква Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 444, „така например сделката на едно дванадесетгодишно момче да замени кънки срещу спортна топка или туристически обуща може да се окачестви като сделка, при която има воля, има съгласие, но тая воля е опорочена от неговата недееспособност“. Правилно Топузов, Д. Нищожност на брачния договор. С.: Сиела, 2016, с. 183, посочва, че следва да се държи сметка за всички възможни проявления на липсата на съгласие, защото е видно, че не може при малолетните и напълно запретените да поставяме изискването за съзнателност.

[13] Интересно е, че в разпоредбата на чл. 70 от проекта за Граждански кодекс на НРБ от 1978 (С.: Университетска печатница, 1979, с. 23) се е предвиждало, че сделките, сключени от малолетен и поставен под пълно запрещение, са унищожаеми. В мотивите на проекта не се сочи какво е наложило тази промяна. Това разрешение на проекта се е критикувало в доктрината – Попов, П., Конов, Тр. Въпроси на недействителните сделки, сключени от недееспособни в съдебната практика. // Правна мисъл, 1985, 5, като се е обосновавала тезата, че не трябва да се приравнява волята на едно 13-годишно и едно 2-годишно дете, като е дадено предложение сделките, сключени от деца в предучилищна възраст, да бъдат изрично посочени като нищожни.

[14] Подробно по този въпрос Вж. Топузов, Д. Цит. съч., 187-189.

[15] Или както правилно се изтъква от Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. Том първи. С.: 7М График, с. 318-319: „Несъответствието между обективно проявеното и субективно желаното при него (Д. Т. – при vis absoluta) е пълно и абсолютно“ и Кожухаров, А. Закон за задълженията и договорите (чл. 1-216). Систематичен синтез на юриспруденцията. С.: Университетска печатница, с. 76: „деецът всъщност не действа, а е оръдие за осъществяване на чужди действия“.

[16] Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 422.

[17] Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1956, 422; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 260.

[18] Така Бъров, Д. Учебник по гражданско право с увод в правото. Свищов: Книгоиздателство на фонда „Научни цели“ при ВУССН, 1948, с. 223; Малчев, М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки. Второ преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2013, 178. Така и Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. Том първи. С.: 7М График, с. 319, който посочва, че при vis compulsivа съществува съзнавано несъответствие между обективно проявеното и субективно желаното.

[19] Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Том III. Облигационно право. Обща част. С.: Придворна печатница, 1938, с. 279.

[20] В Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Цит. съч., с. 36, се дава следният пример за заплашване чрез бездействие, зает от Demogue: „една прислужница нарочно не услужва с най-необходимото на своя стар и болен господар и така го принуждава да й завещае нещо“.

[21] Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 1995, с. 134-135; Рачев, Ф. Гражданско право. С.: Университетско издателство УНСС, 2001, с. 399.

[22] Стефанов, Г. Цит. съч., с. 135.

[23] Пак там, с. 135.

[24] Пак там, с. 135.

[25] Малчев, М. Цит. съч., с. 179.

[26] Интересен пример за мислена уговорка дава Ставру, С. – В: Ставру, С., Недев, Д., Димитров, М. Алеаторността на договорите в българското гражданско право. С.: Фенея, 2013, с. 191 – ако при договора за гледане и издръжка само прехвърлителят е знаел за тежкото си здравословно състояние и предстоящата си смърт, няма да е налице относителна симулация, тъй като липсва обща воля за сключване на договор, различен от договора за гледане и издръжка, а ще е налице мислена уговорка, която не поражда правно действие и не може да бъде противопоставена на приобретателя.

[27] Поради това е неточно твърдението на проф. Марков в Марков, М., Тасев, С. Гражданско право. Обща част. Осмо издание. С.: Сиби, 2015, с. 218, че мислената уговорка, доведена до знанието на другата страна, води до привидност на сделката. За да е налице привидност, както стана ясно, трябва да са налице и допълнителни предпоставки. Неслучайно Василев, Л. Въпроси на недействителните сделки в съдебната и арбитражната практика. Статия първа. // Правна мисъл, 1960, № 5, с. 116, нарича симулацията особен вид липса на съгласие, уредена със специални правила, отклоняващи се от общите, т.е. от липсата на съгласие.

[28] Така Цончев, К. Симулацията в гражданското право. С: Софи-Р, 2001, с. 20. Именно защото при симулацията волеизявленията сякаш изглеждат сериозни и желани, следва да бъде споделено становището на Топузов, Д. Цит. съч., с. 190, че при сключването на брачен договор мислената уговорка, доведена до знанието само на другия съпруг, който не е уведомил нотариуса за това и подпише, води до мълчаливо съгласие за сключване на брачния договор симулативно. Правилно е и мнението, че възможностите за съпрузите са две – да уредят имуществените отношения или да сключат брачен договор привидно – мислената уговорка не може да намери приложение заради действието на симулацията.

[29] Джеров, А. Гражданско право, Обща част. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 479.

[30] Бъров, Д. Учебник по гражданско право с увод в правото. Свищов: Книгоиздателство на фонда „Научни цели“ при ВУССН, 1948, с. 227.

[31] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Наука и изкуство, 1973, с. 260.

[32] Рачев, Ф. Гражданско право. С.: Университетско издателство УНСС, 2001, с. 399.

[33] Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Том III. Облигационно право. Обща част. С.: Придворна печатница, 1938, с. 263.

[34] Така Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1956, 444. Становището се подкрепя и от Розанис, С. Недействителност на сделките. С.: Фенея, 2009, с. 36-37; Александрова, В. Основания за нищожност на правните сделки по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. – Апис (web.apis.bg).

[35] Решение № 670/05.12.2008 г. по т. д. № 298/2008 г. на ВКС, II т. о.: „Съгласно действащата нормативна уредба, за да е налице валидно сключен договор между две страни, необходимо е да се установи съгласуваната им воля. Съгласието за сключването на договора трябва да е пълно и да обхваща всички съществени елементи на сделката – предмет, цена, дължима насрещна престация и т.н. В случая, видно от съдържанието на процесния договор, не се установява наличие на постигнато съгласие относно цената на придобиване на процесните акции – предмет на сделката. Както вече беше посочено, цената представлява съществен елемент от договора за продажба, поради което същата трябва да бъде фиксирана по един категоричен и недвусмислен начин, а не да се извежда по пътя на тълкуването. В договора обаче липсва изрично посочена цена, нито се конкретизира начинът или редът за определянето на размера й. В тази връзка неоснователно е оплакването в жалбата за допуснато нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на клаузите на т. I и т. II от договора, в които се говори за „договорената цена на придобиване“, без да се посочва коя е тази цена. Неоснователни са и наведените от касатора доводи и позоваването на чл. 176 ТЗ, че когато липсва изрична уговорка, акциите следва да бъдат изкупени по тяхната номинална стойност, тъй като това не е единствената възможна цена, нито цитираната разпоредба предвижда такова задължение за страните по договора. При тези фактически данни, законосъобразен и обоснован се явява изводът на съда, че сключеният между страните договор за продажба на акции е нищожен поради липса на съгласие по един от съществените елементи на сделката – а именно цената на закупените акции“.

[36] Решение № 56/19.02.2016 г. по гр. д. № 5040/2015 г. на ВКС, IV г. о.: „Несъвпадането на насрещните волеизявления по отношение на цената на продаваната вещ представлява липса на съгласие съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД за сключването на сделка, която законът свързва с правните последици на договор за покупко-продажба“; Решение от 26.10.2009 г. по гр. д. № 216/2009 г. на Окръжен съд – Благоевград: „Според чл. 8 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи правна връзка между тях. Тогава, когато няма съвпадение на насрещните волеизявления, има липса на съгласие“; Решение № 272/31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008 г. на САС, I с-в: „Нормата на чл. 8 от ЗЗД е дефинитивна – съдържа легална дефиниция на понятието „договор“, и доколкото не съдържа императивни правила и забрани за поведение, противоречието с нея не може да послужи като основание за нищожност на сключения от страните анекс. Подписването на анекса при липса на съгласие със съдържанието му у една от страните не съответства на дефиницията на чл. 8 от ЗЗД за понятието „договор“, но това не води до нищожност на анекса поради противоречие със закона по см. на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а е самостоятелно основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД (липса на съгласие)“.

[37] Така Zacharie-Crome. Ръководство по гражданско право. Том IV. За различните видове задължения. С.: Печатница „Право“, 1929, с. 10: „По-нататък осъществяването на един договор зависи и от съдържанието на двете изявления. Както именно, от една страна, има предложение само тогава, когато това, което се предлага, е редактирано по начин и е изявено с намерението, щото договорът да се осъществи непосредствено чрез приемане от страна на този, до когото е отправено предложението, така, от друга страна, приемането трябва да се съобразява точно с предложението, или поне да приема съществените елементи на проектираната сделка чрез изявление на съгласието относно до тях“.

[38] Решение № 6/31.01.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на ВКС; Решение № 120/05.11.2012 г. по т. д. № 379/2011 г. на ВКС; Определение № 410/22.04.2010 г. по гр. д. № 155/2010 г. на ВКС.

[39] Русчев, И. За съотношението между чл. 26, ал. 2 и чл. 31 ЗЗД в светлината на съдебната практика. // Търговско и конкурентно право, 2009, № 7, ЕПИ On-line.

[40] Вж. Павлова, М. Недействителните сделки в практиката на ВС и ВКС на Република България. – Съвременно право, 2002, № 2, с. 94.

[41] Павлова, М. Недействителните сделки в практиката на ВС и ВКС на Република България. // Съвременно право, 2002, № 2, с. 94.

[42] Поради това следва да бъде споделено становището на Русчев, И. За съотношението между чл. 26, ал. 2 и чл. 31 ЗЗД в светлината на съдебната практика. // Търговско и конкурентно право, 2009, № 7, ЕПИ On-line, че сделките, сключени от формално дееспособни, но намиращи се в трайна невъзможност да разбират и/или да ръководят действията си лица, следва да се квалифицират като нищожни поради липса на воля. Би било в пряко противоречеие със закона да насилваме чл. 31 ЗЗД и под него да подвеждаме хипотези, при които липсата на волеизявление и на възможността то да бъде формирано е очевидна.

[43] По-новата практика на ВКС е константна в тази насока – Решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС; Решение № 923/17.12.2009 г. по гр. д. № 1682/2008 г. на ВКС и др. Не може да бъде споделено изразеното в доктрината мнение от Розанис, С. Недействителност на сделките. С.: Фенея, 2009, 37-40, че сделка, сключена от лице без представителна власт, е нищожна поради липса на съгласие. Това становище е било възприемано изолирано в някои по-стари съдебни актове. Посочва се, че възможността сделката, сключена без представителна власт, да бъде потвърдена, не отрича, а напротив, потвърждава, че поначало липсата на представителната власт е равнозначна на липсата на съгласие. Изтъква се, че до потвърждаването й сделката е нищожна. Подобно становище води до смесване на понятията висяща недействителност и нищожност. Именно във възможността за потвърждаване е основната разлика между висящата недействителност и нищожността. Неясно е също какво точно авторът влага в понятията „нищожност“ и „висяща нищожност“, защото в с. 40 от същото съчинение посочва „липсата на съгласие на единия съпруг има за последица нейната нищожност. Тази нищожност обаче е висяща, подобно на висящата недействителност при сделки, сключени без представитена власт“. Видно е, че авторът е непоследователен в тезите си. Веднъж възприема, че сделките, сключени без представителна власт, са нищожни, като дори посочва мнението на проф. Таджер, че в случая недействителността е висяща, а малко след това сам възприема тази теза.

[44] Така например Решение № 140/30.05.2011 г. по гр. д. № 1075/2010 г. на ВКС.

[45] Решение № 318/18.05.2004 г. по гр. д. № 598/2003 г. на ВКС, II г. о.: „В нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че неучастието на прехвърлителя в оспорваната сделка води до нищожност на оспорвания договор поради липса на съгласие. Неучастието на собственика в прехвърлителната сделка има за последица не нищожност на договора поради липса на съгласие, нито нищожност на договора, поради това че имотът е чужд. Такъв договор не е нищожен, той обвързва валидно страните, които са го сключили, но не поражда действие за действителния собственик“.

[46] Така Решение № 186/26.05.2015 г. по т. д. № 3433/2013 г. на ВКС, I т. o.

[47] Така Решение № 2333/22.05.2019 г. по в. гр. д. № 972/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград, в което се приема, че след като в нотариалните актове липсва подпис на определени лица, тъй като същият е вероятно подправен, то сделките, обективирани в същите нотариални актове, са нищожни поради липса на съгласие.

[48] Решение № 88/20.07.2012 г. по т. д. № 682/2011 г. на ВКС: „Предоставяне ползването на лизингования автомобил на друго лице с договора за сублизинг може да стане само със съгласие на първия лизингодател (чл. 346 ТЗ). Сключеният договор за сублизинг без да е дадено това съгласие е с висяща недействителност. Той е в състояние на неопределеност по отношение на целените с него правни последици. Договорът за сублизинг ще породи желаното правно действие при настъпване на допълнителния факт – даването на чуждото съгласие по чл. 246 ТЗ – в случая това на [фирма]. И това не е случайно. Крайната цел на лизинговото правоотношение е прехвърлянето на правото на собственост над вещта от лизингодателя към лизингополучателя, което трансформира договора за наем в договор за продажба. Лизингодателят по договора за сублизинг, в качеството си на лизингополучател по договора за лизинг, ще бъде в състояние да прехвърли правото на собственост на лизингополучателя по сублизинга само доколкото той е придобил правото да ползва съответните материални активи, включително и правото на собственост върху автомобила, предоставени му от неговия лизингодател по договора за лизинг. Без съгласието на лизингодателя по първия договор за лизинг не може да настъпи и целеният вещноправен ефект с договора за сублизинг. Преди даването на съгласието по чл. 246 ТЗ е налице начална нищожност на договора за сублизинг, която със сключването на анекса към договора за лизинг № 813/03.07.2006 г. е трансформирана в действителност. Трансформацията е една възможност, предоставена в случая на трето лице – лизингодателя по договора за лизинг. С даване на съгласието му сделката по договора за сублизинг става действителна. Тази трансформация настъпва автоматично и има действие от сключване на сделката за сублизинг. Или на поставения правен въпрос следва да се отговори: Договорът за сублизинг, при който към момента на сключването му е липсвало съгласие на първия лизингодател по смисъла на чл. 346 ТЗ, е с висяща недействителност към този момент. Даденото впоследствие съгласие с договора за лизинг трансфоримра нищожността в действителност“.

[49] Подробно по този въпрос Вж. Павлевчев, Н. Проблеми на пренаемното отношение. // Електронно издание „Предизвикай правото!“ (21.06.2015) – https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/problemi-na-prenaemnoto-otnoshenie/.

[50] Пак там.

[51] Така Решение № 49/16.06.2014 г. по т. д. № 923/2012 г. на ВКС и Определение № 242/19.04.2016 г. по гр. д. № 1231/2016 г. на ВКС, I г. о.

СПОДЕЛЕТЕ:
Предишна статияИма ли надежда за свободата на установяване в международното икономическо право: уроци от Европейския съюз
Следваща статияБиблиография на българската наследственоправна литература (1949–2019)
Едва ли същестува теза, която добрият юрист не може да защити. В стремежа си към съвършенство обаче понякога забравяме, че освен добри юристи, трябва да бъдем и добри хора. След обучението си повечето юристи забравят крилата фраза на Целз - ius est ars boni et aequi, а не просто някакъв занаят, чрез който си изкарват прехраната. Истинският юрист е този, които обича правото и се бори за правото. Обичта може да се измери в отдадеността на човек към правото, а борбата за правото е ежедневна, повсеместна и с всички възможни средства. Интересите ми са насочени към гражданското право, но считам за важно изучаването и на другите правни клонове, защото в живота правото е единно, разделно е само изучаването му. В днешно време може да се обобщи, обратно на римските философи и Йеринг, че който е само цивилист, едва ли е качествен юрист.

1 кометар

  1. Приятен обзор.
    Някои бележки:
    По 4.2. ми се чини, че няма как да има абсолютно насилие спрямо трето лице. При застрашаване живота на близък е налице заплашване, има формиране на мотиви и воля. Авторът може да помисли за контрапример. (Но на мен и хипотезата с оръжието ми се вижда твърде разширена. И тук се формира воля. Някой може да се страхува повече от заразяване, отколкото от смърт…)
    По 4.4. може би не трябва да се изключва възможността мисловна резервация да извършат и двете страни по договора.
    Поддържаната в т. 5 теза, според мен, не разкрива основния проблем, не е достатъчно последователна, а и притеснителна на практика. Основанието за “нищожност” при липса на съгласие поначало не корелира добре с понятието за “договор”. Щом не е налице договор, а незавършен фактически състав, когато не е направено изявление, защо да е налице договор (съгласие между волите на две лица), когато не е налице воля (съгласие)? Да се иска от страните да предявяват ОУИ за липса на договор и отделен (О/П?)УИ за липса на съгласие в житейски близки хипотези може да е обременително и да доведе до несправедливи резултати. Но, темата е сложна…

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.