Липсата на съгласие като основание за нищожност на договорите

 

1. Кратки исторически бележки

Липсата на съгласие като основание за нищожност в смисъла, който сега влагаме в това понятие, не е съществувала в ЗЗД (отм.). Въпреки това обаче теорията[1] и практиката[2] са били единодушни, че в определени хипотези – например при физическо насилие (vis absoluta) или шега – договор няма, тъй като няма съгласие. ЗЗД (отм.) използва термина „насилие“ като психическо насилие, т.е. като термина заплашване, което и по ЗЗД (отм.), и сега е основание за унищожаемост[3]. Но въпреки това в доктрината и практиката винаги се е правело ясно отграничение между видовете насилие – физическо и психическо, както и различните правни последици, до които водят, а именно нищожност и унищожаемост.

 

2. Приложно поле на липсата на съгласие като основание за нищожност

В доктрината[4] и практиката[5] се приема, че липсата на съгласие като основание за нищожност е приложима само при двустранните сделки. Причината за това е, че за съгласие може да се говори само при договорите. Подобно становище не е безспорно. Да, чисто терминологично няма как да има съгласие при една едностранна сделка, но там вече говорим за липса на воля на лицето, което я извършва[6]. Поради това е допустимо приложението на липсата на съгласие като основание за нищожност и при едностранните сделки, защото въпреки че формално е извършена едностранната сделка, воля може да отсъства[7].

Унищожаемостта намира приложение само при изразена воля, тя е порок на волеобразуването. Поради това конкуренцията между липсата на съгласие като основание за нищожност и което и да е от основанията за унищожаемост е невъзможна – винаги нищожността поради липса на съгласие ще „поглъща“ унищожаемостта. Как може страната да изпадне в грешка, щом ясно съзнава, че договорът е сключен на шега? Как може едно лице да бъде заблудено, щом то е принудено чрез физическа сила да подпише договора?

Въпроси възникват и във връзка със съотношението на липсата на съгласие с другите основания за нищожност. Следва да бъде споделено становището[8], че при конкуренцията на липсата съгласие с другите основания за нищожност винаги предимство следва да има липсата на съгласие. При отсъствието на съгласие или воля е безпредметно да изследваме въпроса дали са спазени разпоредбите на закона, дали са накърнени добрите нрави, дали сделката е сключена в необходимата форма. Например ако спрямо едно лице се упражни физическо налисие и въз основа на това то сключи един договор, противоречащ на закона, логично и по-правилно е да квалифицираме договора като нищожен поради липса на съгласие, а не като нищожен поради противоречие със закона. Единствено абсолютната симулация може да се окаже специално основание спрямо липсата на съгласие.

 

3. Какво представлява липсата на съгласие като основание за нищожност на договорите?

При липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. Следователно трябва да съществува някакво волеизявление, но това съществуване е само формално, тъй като всъщност липсва съгласие на едната или на двете страни[9]. Липсата на волеизявление трябва да е пълна, т.е. такова изобщо да не съществува или то да е приравнено на несъществуващо, защото, ако волеизявлението е опорочено, това е основание за унищожаемост, а не за нищожност. Възможно е субектът изобщо да не желае настъпването на правните последици (например при насилие) или пък да желае правните последици, но поради обективни причини волеизявлението му се счита за несъществуващо (малолетни, поставени под пълно запрещение)[10].

Липсата на съгласие следва да се преценява към момента на сключване на договора; предварителната и последващата липса на съгласие са правно ирелевантни.

Липсата на съгласие трябва да се съдържа в самото волеизявление. Подправянето или унищожаването на документа не може да доведе до нищожност поради липса на съгласие[11].

 

4. Хипотези на нищожност поради липса на съгласие

4.1. Липсва съгласие при договорите, сключени от малолетни или поставени под пълно запрещение, тъй като са недееспособни, защото не разбират в достатъчна степен свойството и значението на изразената от тях воля[12], поради което тя е ирелевантна, приравнена от закона на липса на волеизявление[13]. Без значение е какъв е характерът на сделката – възмездна или безвъзмездна, на управление или на разпореждане, дори и да е в полза на малолетния или поставения под пълно запрещение. От разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС следва, че законът изрично е отнел способността на тези лица да извършват от свое име правни действия. Несъмнена е нуждата от признаване на правото на малолетните и лицата, поставени под пълно запрещение, да сключват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди, както чл. 4, ал. 2 ЗЛС признава тази възможност на непълнолетните. Необходимо е да се уеднакви правното положение с фактическото, тъй като тези сделки са ежедневни и квалифицирането им като нищожни, въпреки изричната законодателна уредба, е немислимо.

 

4.2. Липсва съгласие също когато договорът е сключен чрез физическо насилие срещу лицето, което го извършва. По същината си насилието представлява упражняването на фактически действия спрямо едно лице с цел да се изтръгне от него съгласие, което то при нормални обстоятелства не би дало. Насилието може да се упражнява както спрямо лицето, което ще бъде принудено да сключи договора, така и спрямо негови близки – роднини или приятели. Насилието по принцип се извършва при неформалните договори, но не е изключена хипотезата и при един договор, сключен в официална писмена форма, да има насилие[14]. При насилието винаги водеща е физическата принуда, а когато водеща е психическа принуда, е налице заплашване.

Разликата между насилието (vis absoluta) и заплашването (vis compulsivа) е количествена. При заплашването волята на лицето се изразява, но тя е опорочена, тъй като е подтикната от съконтрахента или от трето лице, докато при насилието волята е направо изключена – лицето, спрямо което се упражнява, няма друг избор, освен да извърши волеизявлението[15]; въздействието върху волята е пряко[16]. При заплашването застрашаването не е непосредствено, въздейства се върху психиката, като у лицето се възбужда основателен страх[17]. При заплашването лицето действа по своя собствена воля, макар и опорочена, а не в резултат на насилието, което изобщо я изключва[18]. При заплашването на лицето има избор между извършване на волеизявлението, към което е подтикнат, или евентуалното претърпяване на неблагоприятниятните последици, с които е заплашен, като под това влияние той избира първата възможност[19]. Заплашването може да представлява както действие, така и бездействие, докато насилието винаги е действие[20]. Кога е налице насилие или заплашване, е въпрос, зависещ от фактите в конкретния случай.

Не може да бъде споделено становището[21], че по правило при насилието също има проявена воля, защото насиленият прави избор, като се дава пример, че лицето избира да сключи договора пред това да умре. Каква воля може да има човек например когато е насочено оръжие спрямо него? Твърдението[22], че законодателят не разграничава хипотезите на насилие и заплашване, не кореспондира с материалнопраните норми на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 31 ЗЗД. Правилно се възприема[23], че не всяко въздействие върху физиката води до насилие, т.е. по-леките форми на физически контакт (дърпане, бутане) следва да се считат като заплашване, а не насилие. От това обаче не може да се прави извод[24], че нищожност има само когато не е проявена никаква воля, като се изтъква, че дори когато физически измъчвано лице сключи сделката поради болка и страдания тази сделка следва да се квалифицира като унищожаема, тъй като е била проявена воля. Правилно се посочва в доктрината[25], че при заплашването заплашеният взема решението за сключване на сделката, като у него протичат мисловни процеси, в които решаваща роля играе възбуденият у заплашения основателен страх, докато при насилието интензивността е такава, че възможността за формиране на воля е изключена.

Могат да бъдат посочени редица примери за насилие – използване на оръжие, отвличане, нанасяне на тежък побой, измъчване, хващането на ръката на другиго и движенето й насила с цел да се подпише договора и др.

 

4.3. Друга хипотеза на липсата на съгласие е когато е налице мислена уговорка (reservatio mentalis), достигнала до знанието на другата страна. Тогава контрахентите ясно осъзнават, че договорът не поражда правни последици, защото, въпреки че се извършват формални волеизявления, едната страна казва едно (съгласява се с договора), но мислено цели друго (налице е несъгласие с договора). Ако мислената уговорка на едната страна не е достигнала до знанието на другата, договорът е действителен и поражда правни последици. В противен случай всеки в един последващ момент, когато едната страна иска да се отметне от вече сключения договор, може да възрази, че вътрешно не е желала правните му последици. Смисълът е добросъвестното лице, с което се договaря, да бъде защитено[26]. Ако обаче с тези си волеизявления страните целят да създадат някакво състояние на привидност за трети лица, ако сделката, сключена от тях, изглежда истинска, е налице привидна сделка, а не липса на съгласие. Следователно в случая абсолютната симулация ще се окаже специално основание спрямо липсата на съгласие[27]. При симулацията волеизявленията изглеждат сякаш са сериозни и желани[28]. При симулацията и двете страни не желаят настъпването на правните последици, докато при мислената уговорка само едната страна не желае настъпването им, но въпреки това съзнателно извършва волеизявление, насочено към тези последици. При мислената уговорка не съвпадат вътрешните преживявания с обективираното волеизявление, докато при симулацията страните се съгласяват, че сделката няма да поражда правни последици, а цели да заблуди трети лица – привидна сделка.

 

4.4. Сходно е положението, когато едното волеизявление е направено на шега, като учебен пример или част от театрална или филмова постановка в очакване, че липсата на сериозност ще бъде разбрана. Видно е, че съгласие няма, защото от субективна страна липсва намерението на страните договорът да породи каквито и да е правни последици. Външно се изявява някаква воля, но тя реално не съществува в представите на страните[29]. Кога едно волеизявление е направено несериозно, е въпрос, зависещ от фактите и обстоятелствата, във връзка с които е отправено волеизявлението[30]. Критерият за това е обективен[31]. Лицето, което твърди, че е направило несериозно волеизявление, трябва да докаже, че другата страна е разбирала това[32]. Ако с шегата се причинят някакви вреди, се носи отговорност на извъндоговорно основание (чл. 12 ЗЗД)[33].

 

5. Мнима липса на съгласие

5.1. В доктрината[34] и практиката[35] се застъпва становището, че при двустранните договори липсва съгласие, ако при тълкуване на договора се установи, че при тях съгласието не обхваща съществените елементи на правната сделка. Много близко до това становище е тезата, че липсата на волеизявление у една от страните (т.е. когато волята на страната изобщо не е била формирана и обективирана) води до нищожност поради липса на съгласие, която се застъпва в част от практиката[36], поради което тези две становища ще бъдат обсъдени заедно.

Застъпените становища не могат да бъдат споделени. Както при двустранните, така и при едностранните договори трябва да има насрещни и съвпадащи волеизявления. Нямаме договор, а насрещни оферти или страните са още в етапа на преговорите – налице е незавършен фактически състав. Така ако при договора за продажба между продавача и купувача не е постигнато съгласие относно цената, това няма да доведе до нищожност на договора за продажба, а ако вещта бъде предадена преди да е постигнато съгласието за цената, то при поискване тя следва да бъде върната, защото все още се държи без основание[37].

В Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, се посочва, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни). ВКС посочва в решението си, че този тежък порок е непоправим и непреодолим – за да породи действие, договорът трябва да бъде сключен отново. Очевидно е противоречието между разбирането, което ВКС в посоченото тълкувателно решение влага в липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, и разбирането, което влагат поддръжниците на тезата, че липсата на волеизявление води до липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД в същото понятие. ВКС приема, че волеизявление трябва да е направено; в същото време е нужно то да е направено в хипотезата на съзнавана липса на съгласие, като се дават изрични примери в тази насока. От застъпената теза на ВКС следва, че при липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. Точно до обратното обаче води изложената теза, че липсата на волеизявление води до липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Както беше изтъкнато, съгласно нея, ако волеизявление липсва, т.е. ако волеизявление не е направено, договорът е нищожен поради липса на съгласие. За възприемащите това становище съгласие има, когато волята на страната изобщо не е била формирана и обективирана, а не когато е изразена такава, както посочва ВКС, но същата страда от определени пороци, като например волеизявлението да е изтръгнато с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни.

Отделно чрез посоченото по-горе становище, което се застъпва в доктрината, се влага порочен смисъл в разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, противоречащ на константната практика на ВКС. В Решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. 569/2010 г. на ВКС се посочва, че договорът е сключен при липса на съгласие, съответно нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие или изразеното от страната съгласие е без намерение за обвързване, тъй като е дадено на шега или като пример, но във всеки случай без намерение на страната да се обвърже с договора. В Решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., се приема, че отсъствието на съгласие трябва да е към момента на сключване на договора и да бъде съзнателно. Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о., застъпва становището, че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване, тъй като играят на сцена, дават учебен пример, шегата е разпознаваема от насрещната страна или тя знае за мислената уговорка (reservatio mentalis), че правните последици на договора не са желани в действителност, като липсва съгласие и когато то е изтръгнато чрез пряко насилие. В Решение № 488/07.10.2003 г. по гр. д. № 11/2003 г. на ВКС, I г. о., се приема, че сделката при нищожност поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД законът има предвид съзнателна липса на воля.

Изводът, който може да бъде направен от практиката на ВКС, цитирана по-горе, е, че ВКС трайно в практиката си възприема, че липсата на съгласие винаги се свързва със съзнателната липса на воля, като ВКС в практиката си е извел различни примери за това. ВКС в практиката си приема, че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнават, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване. Видно е, че чрез възприемането на тезата, че липсата на волеизявление/несъгласието на страните относно съществените елементи на правната сделка води до нищожност поради липса на съгласие, се влага съвсем различен смисъл в понятието липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. По този начин значително се разширява приложното поле на липсата на съгласие, като в него се включват не само хипотезите на съзнавана липса на съгласие, посочени от ВКС в цитираните по-горе решения, но и липсата/отсъствието на обективирано волеизявление (а не изразяването на такова, но порочно поради съзнаваната липса на съгласие).

Хипотезите на нищожност поради липса на съгласие и незавършен фактически състав изглеждат близки, пораждащи сходни правни последици, но всъщност отлики могат да се открият:

А) Ако квалифицираме един подобен „договор“ като нищожен поради липса на съгласие, отнемаме възможността на акцептанта впоследствие да приеме офертата, а също така би освободила предложителя от обвързващата сила на офертата, тъй като „договорът“ е нищожен, съгласно общото правило, че нищожността не може да бъде санирана. Следователно е налице един незавършен фактически състав на договора, който може евентуално да породи правни последици в един бъдещ момент, ако се достигне до смислово съвпадение на волеизявленията на страните. Вярно е, че страните по един нищожен договор винаги могат да сключат нов договор, но няма причина отправената оферта да не може да бъде впоследствие приета, ако все още не е изтекъл срокът за това. Все пак страната, до която е отправена офертата, може да има интерес от това. Подобна хипотеза има ограничено практическо приложение, но мисля, че това е правилното й теоретично обяснение.

Б) Понякога дори да не бъде постигнато съгласие относно елементите на договора, договорът пак би породил правни последици, когато фактическият състав се запълва по силата на закона – при търговска сделка, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства (чл. 326, ал. 2 ТЗ). Ако възприемем тезата за нищожността, единственият логичен извод е, че съдържанието на договора не може да бъде запълнено ex lege.

В) От гледна точка на гражданския процес, ако е налице незавършен фактически състав и се породи съдебен спор по този въпрос, страната трябва да предяви установителен иск или да направи възражение за отрицателен факт – че договор не съществува, и съответно да доказва, че липсва съвпадение на волеизявленията на страните, насочено към пораждането на определени правни последици, че няма договор. При липсата на съгласие отново в граждански процес страната може да се брани чрез установителен иск или възражение, но за нищожност на договора поради липса на съгласие, при което трябва да бъде доказан съответният порок на волята, и то вече при наличие на сключен договор, но порочен. Различни трябва и да се твърденията в обстоятелствената част и в петитума на една искова молба в зависимост от коя от двете хипотези е налице – при незавършения фактически състав твърденията и петитумът трябва да са насока, че договор липсва, докато при липсата на съгласие те трябва да са в насока, че договор има, но последният е порочен, като основанието е липса на съгласие.

Нужно е да се допълни, че в случая разминаването на волеизявленията трябва да е значително – например разминаване относно самия предмет, а не относно неговите качества, защото в последния случай ще е налице грешка относно предмета (чл. 27, ал. 1 ЗЗД, изр. 1 ЗЗД), която е основание за унищожаемост, а не за нищожност.

 

5.2. Липсата на съгласие като основание за нищожност не намира приложение при сделки, сключени от ограничено дееспособните – непълнолетни и поставени под ограничено запрещение, както и от дееспособните, които към момента на сключване на сделката не са разбирали или не са могли да ръководят действията си (чл. 31 ЗЗД). Те са унищожаеми, а не нищожни, защото макар и опорочено, волеизявление има, докато при липсата на съгласие, макар и формално да е изразена някаква воля, волеизявление реално няма или то изхожда от субект, чиято воля е правно ирелевантна, тъй като поради обективни причини такава не може да бъде формирана. Сключените сделки от дееспособно лице, което към момента на сключването им не е могло да разбира и ръководи действията си поради душевна болест или слабоумие, са унищожаеми, а не нищожни поради липса на съгласие[38]. Разпоредбите на чл. 31 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 ЗЗД не се отнасят като обща към специална, а са две различни алтернативи, водещи до различни правни последици[39]. В едно от най-коментираните решения на ВКС – Решение № 117/28.10.1999 г. по гр. д. № 425/99 г. на ВКС, II г. о., се изразява следното становище: „Тълкуването на двете алинеи на чл. 31 ЗЗД във връзката им една с друга води до извода, че неспособността да се разбират или ръководят действията (по см. на ал. 1) следва да се дължи на слабоумие или душевна болест, тъй като само в този случай е възможно поставянето под запрещение (съгласно чл. 5 ЗЛС). Липса на воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не е бил способен да волеобразува по причини вън от слабоумието и душевната болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно е нямало защо да бъде искано“. Изразеното в решението становище не може да бъде споделено и то основателно се критикува в доктрината[40]. Чл. 31, ал. 1 ЗЗД урежда една специална хипотеза, едно изключение от общото правило, с което се допуска сделката да се унищожи и след смъртта на лицето, когато преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Това изключение не може да се тълкува разширително и чрез него да се прави извод във връзка с общото правило, а именно ал. 1. Както правилно се посочва в теорията[41], подобно тълкуване би довело до странен резултат – сделка, сключена от лице, страдащо от слабоумие или душевна болест, следва да се квалифицира като унищожаема, а сделка, сключена от лице при моментно разтройство на съзнанието – като нищожна. За всеки отделен случай е нужно да се изследва дали воля липсва, или тя е опорочена, и в зависимост от това договорът следва да се квалифицира като нищожен или унищожаем[42].

 

5.3. Договор, сключен при липса на надлежна представителна власт, не е нищожен, а висящо недействителен – правните действия, извършени от лице без представителна власт, не са нищожни, тъй като могат да бъдат потвърдени от представлявания (чл. 42, ал. 2 ЗЗД)[43].

 

5.4. С Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, се прие, че разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, или вещно право върху него, сключени от управителя без да е налице решение на общото събрание на ООД, е действителна и поражда правни последици. ВКС възприе извода, че нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правото на представляващия да изразява воля, липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешноорганизационен характер не съставляват липса на съгласие и имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя. С посоченото тълкувателното решение по категоричен начин се затвърди виждането, че сделката, сключена от управителя без решение на общото събрание, не може да се клафицира като нищожна поради липса на съгласие.

 

5.5. Преди време е съществувала противоречива съдебна практика по въпроса дали е достатъчно общо (генерално) пълномощно за извършване на сделки с недвижими имоти, или – обратно – необходимо е изрично упълномощаване. В редица свои решения състави на ВКС възприемаха тезата, че сключен от пълномощник без представителна власт договор, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което той е сключен, е нищожен поради липса на съгласие[44]. Съществуваше и практика в обратна насока. Така се достигна до Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име.

 

5.6. Съгласно Тълкувателно решение № 1/06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ВКС, ОСГК, в дружественото право липсата на воля като основание за нищожност намира приложение, когато е налице липсващо (невзето) решение на общото събрание, което обаче е отразено като съществуващо в протокола на общото събрание или в протоколната книга на дружеството, а така също и ако е вписано в Търговския регистър. Приема се, че съдружникът може да защити правата си или с установителен иск, за който следва да е налице правен интерес.

 

5.7. Няма липса на съгласие при продажба на чужда вещ – договорът има само облигационно, но не и вещно действие, и не обвързва собственика на вещта[45].

 

5.8. Посочването в писмен договор на дата на сключването му, различна от действителната дата на постигане на съгласие между страните по него, само по себе си не води до липса на съгласие за сключването му, доколкото е налице намерение на страните от обвързване[46].

 

5.9. В някои съдебни актове[47] се застъпва тезата, че липсата на положен подпис представлява липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Подобна теза не може да бъде споделена. Както се приема в Решение № 83/26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., липсата на положен подпис може да се приравни единствено на липса на волеизявление, но не може да обоснове липсата на съгласие. Липсата на положен подпис всъщност е частен случай на хипотезата на липса на волеизявление, която беше обсъдена подробно по-горе.

 

5.10. В практиката на ВКС се застъпва тезата[48], че няма липса на съгласие, а висяща недействителност, при договор за сублизинг, при който към момента на сключването му е липсвало съгласие на първия лизингодател по смисъла на чл. 346 ТЗ, като даденото впоследствие съгласие с договора за лизинг заздравява недействителността, която е съществувала към момента на сключването му. Правилно се отхвърля тезата за нищожността поради липса на съгласие, но становището, което се възприема, също не е точно[49]. Следва да бъде споделено становището[50], че нарушението на разпоредбата на чл. 346 ТЗ е просто неизпълнение на договорно задължение – лизингополучателят отговаря на договорно основание, ако бъдат причинени вреди с това негово действие, а договорът между лизингополучателя и сублизингополучателя е действителен и поражда правни последици, подобно на пренаемането.

 

5.11. При прехвърляне на търговско предприятие (чл. 15 ТЗ) описанието на активите на предприятието не съставлява задължителен реквизит на договора по чл. 15, ал. 1 ТЗ и ако то липсва, това не следва да се квалифицира като липса на съгласие по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Договорът се сключва с приемането на единно решение за прехвърляне на цялото търговското предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, а не за отделни решения за разпореждане с всеки актив, пасив, право, задължение или фактическо отношение[51].

 

Бележки под линия: