1. Уводни думи

Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок и механизмите за неговата защита са източник на множество теоретични и практически въпроси, които имат огромно значение за гарантирането на основните човешки права и свободи на всяко едно лице. Именно поради тази причина законовата уредба в тази област непрекъснато търпи модификации, които целят да отговорят на високите международни изисквания и да поставят вътрешноправни стандарти, които в най-пълна степен да реализират защитната функция на всеки един процес.

Важен инструмент за постигането на този резултат е преди всичко правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, което е изрично провъзгласено в пар. 1 на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък Конвенцията”)[1]. Нейното прилагане обаче е свързано с познаването на практиката на Европейския съд по правата на човека, която запълва съдържателно смисъла на правото. По тази причина тези два компонента следва да се разглеждат заедно.

Практическата насоченост на изследването обаче изисква не само поглед към правото, но и към неговите вътрешноправни механизми, които го вкарват в реална употреба и осмислят неговото съществуване. Още по-наложителна причина за този подход е и сравнително краткият живот на новата уредба в Закона за съдебната власт[2] и Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[3], която регламентира защитните механизми на правото.

По тези причини правото и механизмите за неговата защита следва да се изследват и пречупват в светлината на общите задачи на нормативната уредба и през призмата на различните източници на правото, подхождайки се критично. Такива са и задачите пред това изследване: да се анализира буквата на закона, да се селектира релевантната съдебна практика, да се поставят креативни практически въпроси.

Избраният подход в следващите редове цели да отговори в заключение на въпроса за качеството и ефективността на уредбата и за практическата стойност на изградената симбиоза между правото и вътрешните механизмите за неговата защита.

2. Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок

Правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съществува генетично и функционално свързано с механизмите за неговата защита. Именно по тази причина следва те да се разгледат заедно. Преди обаче да се засегнат въпросите на механизмите за защита на правото, следва първо да се отговори на следните въпроси:

  • каква е правната същност на правото;

  • какъв е неговият приложен обхват;

  • какъв е фиксираният срок, в който едно дело се смята за разрешено в разумен срок;

  • какви са критериите за преценка на разумния срок.

2.1. Правният характер на разумното разглеждане и разрешаване на делото е принцип на трите вида процес – граждански[4], наказателен[5] и административен[6]. Като такъв той следва да се възприема като основополагаща идея, която законодателят е заложил при изграждането на нормативната структура на процесуалната уредба, чрез която се цели постигането на „разумния срок”. Целта е не да се конкретизира, а чрез лаконична формулировка да се демонстрира намерение. Дали резултатът обаче е налице? Това е въпрос, на който вътрешната уредба не дава отговор. Такъв следва да се даде вследствие на практическата приложимост на закона, и то за всеки конкретен казус поотделно.

Освен като принцип обаче, разумният срок за разглеждане и решаване на делата е и субективно право на физическите и юридическите лица, въздигнато най-напред в чл. 6 от Конвенцията, а след това и във вътрешните законови актове – в чл. 60а ЗСВ и чл. 2б ЗОДОВ[7].

Именно поради тази двояка правна природа на правото може да се направи извод, че то представлява глобална концепция, имаща международноправни и вътрешноправни измерения, преплитащи се един в друг. То е задължение на държавата за моделиране на адекватни процесуални закони, изградени в съответствие с международните стандарти[8], но и субективно право на гражданите и юридическите лица на разумен срок при разглеждане и решаване на делата от вътрешните съдилища.

От изложеното може да се направи заключение, че принцип или право, то и в двата случая говорим за едно и също нещо, но погледнато през различна призма. Различни са само пътищата за постигане на целта: законодателят отговаря на поетите задължения към международната общност чрез приемането на конкретни законови решения; органите на съдебната власт се стремят стриктно и точно да прилагат тези решения, съблюдавайки и за международните стандарти, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България[9] имат предимство пред вътрешното законодателство; страните по дадено дело съобразяват поведението си със закона и действат добросъвестно, за да постигнат желаните резултати.

Това поведение в крайна сметка изразява единствено стремежа към постигането на определения резултат – гарантирането на правото.

2.2. Приложният обхват на правото е определен в първото изречение на пар. 1 от чл. 6 от Конвенцията. То обхваща „гражданските права”, признати от вътрешното законодателство. Под „граждански права” следва да се разбира смисълът, който ЕСПЧ влага в решението по делото Бентъм срещу Холандия от 23 октомври 1985 г., в което съдът изразява становище, че те следва да се приемат като права, които вътрешното законодателство признава легално като индивидуални[10] и които попадат в сферата на общата свобода на индивида, независимо дали става дума за професионална или друга дейност, разрешена от законодателството.

Адресати на тези критерии са всички видове съдебни производства в българското законодателство – гражданско, наказателно и административно, т.е. обхватът им не следва да се ограничава. В съдебната практика на ЕСПЧ единствено като спорен въпрос е поставяна темата за приложението на чл. 6 от Конвенцията по отношение на административния процес, но след решенията на ЕСПЧ по делата Кьониг срещу Германия от 28 юни 1978 г. и Рингайзен срещу Австрия от 16 юли 1971 г., юрисдикцията приема, че приложното поле обхваща и него, макар и по- ограничено в сравнение с останалите два процеса.

2.3. Нито в Конвенцията обаче, нито във вътрешната нормативна уредба се открива фиксиран срок за приключване на делото като „разумен”. Може обаче да се твърди, че всяко лице има правото на адекватен срок – подходящ според обстоятелствата, на приключване на делото, който да не го държи прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение.[11] Детайли относно началото и края на този срок могат да се изведат от практиката на ЕСПЧ, която дава търсените отговори.

Началото на срока следва да се преценява с оглед момента на отнасяне на спора пред съдебната юрисдикция или образуването на друг вид производство, през което трябва да се мине, за да се достигне до съда (например досъдебно или административно производство). В този смисъл е и решението на ЕСПЧ по делото Х. Вале и Каракая срещу Франция от 31 март 1992 г., в което се приема, че началото на срока по делото започва от момента на предявяването на претенцията за обезщетение пред министъра на здравеопазването, а не с подаването на исковата молба пред съда, т.е. не от началото на съдебния процес, а с началото на административната процедура, която го предхожда.

В наказателното производство обаче могат да се наблюдават особености, които се оправдават с неговите специфики – за начало може да се смята и моментът на връчване на уведомление или предупреждение до лицето от компетентен орган за предположението, че лицето е извършило престъпление. В този смисъл са и мотивите в решенията на ЕСПЧ по делата Де Веер срещу Холандия от 27 февруари 1980 г. и Екле срещу Германия от 15 юли 1982 г.

Следователно може да се направи заключение, че началният момент невинаги съвпада с началото на процеса, а може да започне и с предхождащите го процедури –такова е и становището на ЕСПЧ по делото Анжелучи срещу Италия от 19 февруари 1991 г.

Краят на срока се преценява с оглед момента на отпадане на несигурността в положението на страните. Нормално това става с постановяването на акт от правораздавателния орган, който има окончателен характер за страните относно водения спор и има силата на пресъдено нещо за тях[12]. Без значение е характерът на производството. Това правило е общо и се застъпва в мотивите на решенията по делата на ЕСПЧ – например в делото Каракая срещу Франция от 26 август 2004 г. Правило също така е, че при липсата на обжалване пред по-горна инстанция за краен момент на срока се смята изтичането на определения от закона срок, в който страната е могла да подаде жалба – в този смисъл са и мотивите на ЕСПЧ по делото Вале срещу Франция от 26 април 1994 г.

2.4. Във вътрешното законодателство се сочат някои от критериите за преценка на съдебния процес, които ориентират правораздавателния орган кой срок е разумен, когато това се отнася до разглеждането и решаването на делата (арг. от чл. 2б ЗОДОВ). Те обаче са продукт на практиката на ЕСПЧ, чиито решения са задължителни за българските съдилища. Именно затова е важно да се знае, че принципна позиция на ЕСПЧ е, че преценката за спазването на правилото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок се прави едва след приключването на делото, и то спрямо критерии, определени в практиката на юрисдикцията. Това са:

  • капацитетът на вътрешната законова уредба;

  • характерът и сложността на делото;

  • поведението на съдебните власти при разглеждането му;

  • поведението на самия жалбоподател в хода на производството;

  • особените интереси на жалбоподателя, имайки предвид характера и важността на делото за него;

  • други факти, които имат значение за решаване на делото.[13]

Изказаните становища до този момент (изразени в т. 1-4), изведени в резултат на анализа на Конвенцията и съдебната практика на ЕСПЧ, следва да се имат предвид при дефинирането на правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, за да може то да намери реална практическа реализация.

Правото обаче не съществува отделно от механизмите за неговата защита и именно поради тази причина то следва да се разгледа съвкупно с тях.

3. Вътрешноправни механизми за защита на правото

След постановяването на решението на ЕСПЧ в Страсбург по делото Димитров и Хамънов срещу България от 10 май 2011 г., българският законодател през 2012 г. бързо интегрира нови законови решения в правния мир, като целта им е да се въведат вътрешни механизми, даващи възможност на гражданите и юридическите лица да търсят обезщетение от държавата за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Те стават реалност с помощта на две изменения в нормативната уредба, въведени чрез Закон за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт[14] и чрез Закон за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди[15]. Чрез тях на практика заработват два взаимносвързани механизма – административноправен и гражданскоправен, които обезпечават на практика правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Не без значение за мотивацията на законодателя за тяхното въвеждане е и фактът, че България е платила обезщетения за бавно правосъдие вследствие на осъдителни решения на ЕСПЧ в размер на над два милиона лева от 2001 г. до 2013 г.[16] и че към края на 2012 г. в ЕСПЧ около 700 дела срещу България чакат постановяването на решение[17].

Тези два механизма обаче, въпреки „добрата” воля на законодателя, следва да се разглеждат прагматично и да се поставят на критичен анализ, който да набележи допуснатите слабости в нормативната уредба и да се дадат предложения de lege ferenda за нейното усъвършенстване. Целта на това начинание е не само да се моделира в положителен аспект буквата на закона, но и тя да стане практически използваем и ефективен инструмент за защита на гражданите и юридическите лица.

Нека разгледаме поотделно двата механизма.

3.1. Административната процедура е уредена в Глава трета „а” на ЗСВ. По своята правна същност тя е динамичен фактически състав, състоящ се от последователно предприемани процедурни действия. Тя дава възможност на гражданите да потърсят обезщетение за накърненото си право чрез вътрешен механизъм, който им осигурява по-голяма бързина и удобство от международния пред ЕСПЧ. За целта ЗСВ въвежда уредба, която нормативно гарантира приключването на процедурата в рамките на шест месеца от неговото започване (чл. 60ж ЗСВ). Тя е безплатна за ищеца, не се внасят държавни такси, а изплащането на обезщетенията се извършва от държавния бюджет.

Процедурата започва с подаването на заявление пред Инспектората на ВСС (чл. 60а, ал. 1 ЗСВ), което трябва да стане в период до шест месеца след приключването на съответното съдебно производство с окончателен акт. Срокът е преклузивен, което означава, че след неговото изтичане подаденото заявление, дори да е основателно, ще бъде отхвърлено като недопустимо. Ако заявлението е подадено в срок, то Инспекторатът на ВСС разпределя казуса на екип, съставен от един инспектор и двама експерти, които извършват проверка на посочените в заявлението факти и изготвят констативен протокол (чл. 60г ЗСВ), който изпращат на министъра на правосъдието. Целта на този протокол е да се даде експертно становище, което да послужи като основа за формирането на вътрешно убеждение по дадения казус у министъра на правосъдието. Следователно протоколът няма задължителна сила за него.

Действията на екипа следва да приключат в рамките на четири месеца след подаването на заявлението. Като вземе предвид положителния или отрицателния отговор на констативния протокол, министърът е задължен до изтичането на срока от шест месеца от подаване на заявлението или да отхвърли претенцията на ищеца като неоснователна, или да предложи споразумение, в което се определя размерът на обезщетението за претърпените вреди. Това обезщетение не може да надвишава повече от 10 000 лв. Споразумението или отказът от такова не представлява индивидуален административен акт, а зависи изцяло от волята на страните. Следователно опитът за неговото оспорване пред административен съд ще доведе до отхвърляне на жалбата на ищеца като процесуално недопустима – в този смисъл са и мотивите по Определение № 10563 от 11 юли 2013г. по адм. д. № 9171 от 2013г., І отд. на ВАС, с което се оставя в сила Определение № 3819 от 10 май 2013 г. на Административен съд – София-град, постановено по адм. д. № 4432 от 2013 г.

Тук следва да се отбележат няколко недостатъка на нормативната уредба.

Първо, по отношение на обхвата на вътрешния механизъм за защита. Прави впечатление, че нововъведеният механизъм не защитава правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от Конвенцията в неговата пълнота, като комплекс от критерии за справедливост, а придават защита само на един от критериите – правото на страните делото да се разгледа и реши в разумен срок. Извън обхвата на закрила остават всички други права на гражданите и юридическите лица по чл. 6 от Конвенцията[18], които същевременно са и задължение, международен ангажимент на държавата. Това решение следва да се възприеме като недобро с оглед на изискването на чл. 13 от Конвенцията[19], който създава задължение за въвеждането на вътрешни механизми, които да защитават всички права и свободи по Конвенцията, включително тези по чл. 6. De lege ferenda този пропуск трябва да се поправи чрез допълнение в ЗСВ и ЗОДОВ, чрез което да се разшири обхватът на защита, така че законодателството да отговори на международните изисквания адекватно.

Второ, по отношение конституционосъобразността на новото правомощие на Инспектората към ВСС. Не е ясно дали текстът на ЗСВ в тази му част не противоречи на Конституцията на Република България. От една страна, могат да се отправят упреци, че с даването на ново правомощие на Инспектората се нарушава чл. 132а КРБ (относно правомощията на Инспектората) и чл. 8 КРБ (разделение на властите). От друга страна, може да се защити законовото решение, като се припомни принципната позиция на Конституционния съд на Република България, че даването на ново правомощие на конституционно установен орган не накърнява принципите на Основния закон, стига по този начин да не се отнема правомощие на друг конституционен орган – Решение № 8 от 13 септември 2006 г. по к. д. № 7 от 2006 г.[20]

И двете тези са полемични и имат своите основания, което води до известна несигурност в правния мир. Единственият начин съмненията да бъдат преодолени окончателно е да се сезира Конституционният съд и да се постанови решение, даващо категоричен отговор. Такова искане към декември 2013 г. не е отправяно, така че дискусията продължава.

Трето, по отношение на максималната граница на обезщетението. Мотивацията на законодателя за фиксирането точно на цифрата 10 000 лв. е продиктувана от данните за средната стойност на обезщетението, което се присъжда от ЕСПЧ. Воден явно от амбицията да спазва стриктно практиката на съда, законодателят привидно копира този показател. Не се държи обаче сметка, че средната стойност е математическа величина, която не може да е обективен показател за преценка, тъй като всеки казус е различен и дава различна база за изчисляване на обезщетение на увреденото лице. По този начин се създава и предпоставка за наличието на много по-високи по размер вреди и невъзможност за тяхното обезщетяване поради наличието на лимитираните предели на обезщетението. В такъв случай увреденото лице, за да получи пълна компенсация за понесените вреди, трябва да се възползва от възможността си по чл. 41 от Конвенцията и да се обърне към ЕСПЧ, който да осъди държавата да изплати реалната сума на обезщетението, покриваща пълната стойност на вредите. Разликата между полученото обезщетение и реалния размер на вредите трябва да е значителна и доказуема[21].

Задава се тогава логичният въпрос, дали е разумно наличието на максимум на обезщетението в ЗСВ. Отговорът клони по-скоро към „да” и именно затова следва de lege ferenda тази граница да отпадне от ЗСВ и да се даде възможност за пълна компенсация на увреденото лице.

Четвърто, по отношение на процедурата, въз основа на която се прави преценката от Инспектората на ВСС. Механизмът за обезщетяване в цялост трябва да отговаря на изискванията за справедливост на чл. 6, а в частност и процедурата по формиране на становище на тричленния екип на Инспектората – в този смисъл са и мотивите по решението на ЕСПЧ в пар. 29-30 по делото Леандер срещу Швеция от 26 март 1987 г. Спорен е в този случай въпросът, дали съответства на Конвенцията точно този елемент на процедурата, като се има предвид, че тя не е състезателна, а самото становище се формира едностранно в рамките на едно закрито производство[22]. За да отпадне това съмнение, то може да се обмисли едно предложение de lege ferenda да се предостави правомощието на екипа на Инспектората на ВСС да изслушва в открито заседание мотивите на подателя на заявлението.

Пето, по отношение на споразумението. Приемането му има правопогасителен ефект спрямо правото на ищеца да заведе гражданско дело по реда на ЗОДОВ (арг. от чл. 60л ЗСВ). Спорен е въпросът обаче дали то може да бъде атакувано пред гражданския съд на други основания. Отговорът би следвало да е по-скоро положителен, защото това споразумение има всички правни белези на извънсъдебна спогодба – чрез него страните избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки (чл. 365 ЗЗД). То не е акт на съдебна юрисдикция, снабден със силата на пресъдено нещо. Това означава, че е напълно възможно атакуването му пред съда, защото е самостоятелен договор, който може да бъде предмет на съдебен спор, но само на основание нищожност или унищожаемост[23].

Следва да се отбележи, че уредбата на ЗСВ е нова – както за България, така и за Европа. В този си вид тя е прецедент в континенталната правна система. По нея все още няма натрупана практика към месец декември на 2013 г., поради което не е ясно дали този механизъм ще произведе целените качествени резултати. Факт е обаче, че уредбата създава много опасения и само въпрос на време е да се проявят някои от изказаните вече тук такива, а и да се породят нови, резултат от възникнали практически усложнения. Това налага нуждата от засилен обществен мониторинг, който да отчита слабостите в законодателната уредба и да дава креативни предложения за усъвършенстване на законодателството.

3.2. Съдебното производство по ЗОДОВ предоставя възможност на увреденото лице да упражни правото си на компесаторна защита по съдебен ред в рамките на едно исково производство пред граждански съд. Това може да стане както след приключено съдебно производство с окончателен за страните акт, така и по време на висящо такова производство (арг. от чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ).

Нека разгледаме двете хипотези поотделно.

1) Приключило производство – то следва да се разгледа ведно с производство по ЗСВ, защото предпоставка за процесуална допустимост на жалбата на увреденото лице е изчерпването на възможността на лицето да получи обезщетение по реда на ЗСВ (арг. от чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ).

Това означава, че задължително след приключването на производството, нанасящо вреди на лицето, то трябва първо да се опита да получи обезщетение по пътя на процедурата по ЗСВ, а едва след това, ако претенцията му е отхвърлена, да се обърне към гражданския съд, който в рамките на исковото производство да разгледа подадената искова молба на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ[24]. Сключено споразумение с министъра на правосъдието по реда на ЗСВ прегражда пътя на лицето за водене на съдебно производство, т.е. то има правопогасителен ефект и прави исковата молба на ищеца недопустима.

2) Висящо производство – по силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването на нанесените му вреди.

За илюстрация може да се даде този пример: в гражданския процес при подаването на молба за определяне на срок при бавност по реда на глава деветнадесета от ГПК, горестоящият съд бездейства и не се произнася в рамките на законовия срок – една седмица (арг. от чл. 257, ал. 1 ГПК). В резултат на това за подателя на молбата възниква правото да заведе дело, в което да претендира обезщетение за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок на основание чл. 2б ЗОДОВ.

Следва да се отбележи, че обезщетяването на нанесените вреди не преклудира правото да се търси обезщетение за продължаващи вреди чрез подаването на нови жалби на същото основание – не се губи възможността да се търси обезщетение по съдебен ред и след приключване на производството, което е източник на вредите. Такова дирене обаче, на първо място, може да стане само при положение, че част от вредите са останали извън обхвата на предходно присъденото обезщетение/я и, на второ място, при положение, че е изчерпана възможността за обезщетение по реда на процедурата по ЗСВ, т.е. отказано е сключването на споразумение.

Имайки предвид разгледаната законова уредба на ЗСВ и ЗОДОВ, може да се направи заключение, че един вредоносен процес може да стане на практика източник на множество санкции, целящи реализацията на отговорността на държавата. Доколко обаче уредбата ще намери приложение, особено в частта ú за търсене на защита в рамките на едно висящо производство, остава загадка. Съмнително е използването на този инструмент от адвокатите за в бъдеще, като се има предвид, че в рамките на основното производство те зависят и разчитат на благосклонността и безпристрастността на съдията/те. А кой съдия би останал безпристрастен към страна в дадено производство, която непосредствено го атакува и го уязвява?[25]

4. Заключение

Връзката между правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок и вътрешноправните механизми за неговата защита изгражда нормативна система, представляваща един малък компонент от широката концепция на основните човешки права и свободи. Тя обаче не отговаря напълно на поставените цели при нейното моделиране и следва да се постави на широк обществен дебат, за да се установи с голяма доза експертност нейните слаби места и да се даде заключение за нейната практическа стойност. Тук важна е ролята на неправителствените правозащитни организации и институти за изследване, чийто принос трябва да се ползва и отчита.

В резултат на изследването се постави едно скромно начало на обсъждането на множество въпроси, които носят висок потенциал на дискусионност и които създават опасения за неефективност на изградената концепция. Това дава основание да се направи заключението, че правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок не е защитено по най-добрия начин чрез въведените вътрешноправни механизми. Именно поради това следва да се преосмислят редица слабости на нормативната уредба, но едва след даването на стабилни становища и заключения по отношение на нейното прилагане.

Поради краткия живот на нормативната уредба обаче, то все още е рано с точност да се изградят стабилни тези. Именно поради тази причина следва правото да бъде изучавано и въпросите за неговата връзка с вътрешноправните механизми да се поставят превантивно в доктрината, която да дава отговори на опасенията, които създава уредбата.

Едва вследствие на реализацията на този комплексен и многостранен процес може да се постигнат качествени резултати, имащи наистина реална практическа стойност за всяко едно лице.

 

Бележки под линия:

[1] Конвенцията е ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7 септември 1992 г.

[2] ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г., с изм. и доп.

[3] ДВ, бр. 60 от 5 август 1988 г., с изм. и доп.

[4] Изрично провъзгласен в чл. 13 ГПК (обн., ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г., с изм. и доп.). Любен Корнезов възприема правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок като принцип на гражданското съдопроизводство ведно с принципа на концентрационното начало – вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Софи-Р, 2009, 146-151. На обратното становище са Огнян Стамболиев и Ружа Иванова, които го виждат като основна ръководна идея на законодателя, различаваща се от принципите на гражданския процес – вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 87-88 и Иванова, Р., Б. Пунев, С. Чернев. Коментар на новия Граждански процесуален кодекс. С.: ИК „Труд и право”, 2008, 50-52.

[5] Изрично провъзгласен в чл. 22 НПК (обн., ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г., с изм. и доп.).

[6] Не е изрично провъзгласен в АПК (обн., ДВ, бр. 30 от 11 април 2006 г., с изм. и доп.), но може да се изведе имплицитно от Конвенцията, чийто обхват покрива и приложното поле на административния процес – вж. цитираното по-долу решение на ЕСПЧ.

[7] Конвенцията е част от вътрешния правен мир от 1992 г., докато като субективно право тя съществува във вътрешното материално законодателство от 2012 г.

[8] Този извод може да се направи вследствие на Преамбюла на Конвенцията, в който държавите- страни се задължават една спрямо друга „по пътя на действената демокрация” да реализират провъзгласените в „тялото” на Конвенцията основни права и свободи.

[9] Обн., ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г., с изм. и доп.

[10] Per argumentum a contrario колективните права са изключени от приложното поле на Конвенцията. Такива са например колективните трудови права на работниците и служителите.

[11] В практиката и доктрината се говори понякога в смисъл дори за отказано правосъдие, когато делото продължава прекалено дълго и лицето (лицата) се поставят необосновано дълго в неизвестно положение. Аргумент за подобно сравнение е постигането на отрицателен ефект на процеса, който вместо да спомогне за възстановяването на правното равновесие, произвежда диаметрално различен резултат – нанася неимуществени, а в много случаи и имуществени вреди на страната (страните) в процеса и влошава положението им.

[12] Подробно за силата на пресъдено нещо на съдебните актове – вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Сиела, 2007.

[13] Вж. мотивите на решението на ЕСПЧ в Страсбург по делото Димитров и Хамънов срещу България от 10 май 2011 г., в които съдът обобщава константната си практика и дава насоки относно критериите за преценка.

[14] Обн., ДВ, бр. 50 от 2012 г.

[15] Обн., ДВ, бр. 98 от 2012 г.

[16] Информацията е публикувана в официалния сайт на ЕСПЧ: www.echr.coe.int

[17] Пак там.

[18] Правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок е самостоятелно субективно право, но в контекста на чл. 6 от Конвенцията то представлява само един градивен елемент от структурата на правото на справедлив съдебен процес, който обхваща още и: достъпa до правосъдие, равенство на страните в процеса, мотивиране на съдебните актове, публичност на процеса, разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие с вътрешното законодателство, правилото „всеки е невинен до доказване на противното(Homo praesumitur bonus donec probetur malus), гарантиране на конкретни процесуални права на подсъдимия/обвиняемия. За подробна информациявж. Гротгиър, А. Чл. 6 на КЗПЧОС. Правото на справедлив съдебен процес. Издание на Съвета на Европа.

[19] Чл. 13: „Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.

[20] ДВ, бр. 78 от 26 септември 2006 г. В посоченото решение се оспорва съобразността с Конституцията на решението да се добави нов чл. 130а в Основния закон чрез ЗИД на КРБ, като се даде ново правомощие на министъра на правосъдието да прави кадрови предложения пред ВСС. В мотивите на решението е изразена посочената принципна позиция, която може да се приложи като аргумент и по този спор. 

[21] Липсата на значителна вреда е основание за недопустимост на жалбата пред ЕСПЧ. Подадената жалба без наличието на значителна вреда се разглежда като злоупотреба с правото на жалба. Все пак ЕСПЧ не абсолютизира това правило и възприема две изключения, две защитни клаузи. От значение за това са два въпроса: 1) дали зачитането на правата на човека изисква разглеждане на жалбата по същество; 2) дали делото е било надлежно разгледано от национален съд. За повече информация вж. Практическо ръководство върху критериите за допустимост на жалбите до ЕСПЧ. Издание на Съвета на Европа и ЕСПЧ от 2013 г., второ допълнено издание с редактор Даниела Доковска, с. 134-141.

[22] В този смисъл са и опасенията, които се изказват от „Асоциацията за европейска интеграция и права на човека” – вж. публикуваното становище на организацията на тема „Нарушенията на правото на разглеждане на „разумен срок” по чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и новосъздадените вътрешни средства за защита след измененията в ЗСВ от 03.07.2012 г., в сила от 15.12.2012 г.” на 16 август 2013 г. в сайта www.eurorightsbg.org.

[23] Вж. Голева, П. Облигационно право. С.: Фенея, 2012, с. 482. В този смисъл за въпросното споразумение се изказва и народният представител Любен Корнезов при приемането на ЗИД на ЗСВ, с който се въведе производството по Глава трета „а” – вж. стенограмата на Заседание № 359 на 41-то Народно събрание от четвъртък, 7 юни 2012 г., достъпна в правно-информационна система „Сиела”.

[24] По принцип исковете за отговорността на държавата и общините за вреди се разглежда по реда, установен в АПК – арг. от чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ във вр. с глава петнадесета от АПК. Правилото на чл. 2б, ал. 2 е изключение.

[25] Потенциалните осъдителни решения на това основание следва да се разглеждат като критерии за преценка на работата на съдията, която да се отчита при неговата атестация и да служи за преценка на неговата качествена работа. Лошите показатели на съдията по този показател би следвало тогава да са основание за дисциплинарно наказание, налагано в рамките на правомощията на ВСС.

2 Коментари

  1. По отношение последния абзац на статията – просто отвод на съдиите от съответния съд, предвид това, че съдът е бил обект на иск и санкция по ЗОДОВ.
    )

    • Не виждам причина за отвод на съдията, най-малкото, защото съдийската заплата иде от ВСС, а не от съда, в който съдията работи.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.