(спортът за всички и спортът за високи постижения)
1. Спорт и видове спорт
Разпоредбата на т. 31 на параграф 1 от Допълнителната разпоредба на Закона за физическото възпитание и спорта (ЗФВС) дава легалната дефиниция за спорт. Според закона спорт са „всички форми на физическа активност, които чрез самостоятелно или организирано участие имат за цел реализиране или подобряване на физическата дееспособност и емоционалното състояние, формиране на социални отношения или постигане на резултати в състезания на всички нива“.
В така дадената дефиниция правят впечатление няколко неща.
На първо място, съдържанието на спорта като дейност – физическа активност.
На второ място, определянето на спорта чрез неговата цел: реализиране или подобряване на физическата дееспособност и емоционалното състояние (първа цел), формиране на социални отношения (втора цел) или постигане на резултати в състезания на всички нива (трета цел).
И не трето място, следва да се отбележи, според мен не случайно поставения разделителен съюз „ИЛИ“ между първата и втората и третата цел на спорта. Съюз – който като че ли демонстрира алтернативността на посочените цели. Разбира се, съюзът може да се тълкува и по друг начин – достатъчно е физическата активност да преследва само една от посочените цели, за да бъде спорт, но аз бих искал да акцентирам именно върху изключителния (изключващ) характер на целта „постигане на резултати“.
ЗФВС различава три вида спорт, като определяща за разграничаването им е целта. Всеки един от тези видове спорт е легално дефиниран:
– „спорт за всички“ (за здраве): „система от широко достъпни средства, способи и форми на двигателна активност за развлечение, укрепване на здравето и подобряване на физическата годност на хората през свободното им време чрез индивидуални или групови спортни занимания.“ (т. 1. пар. 1 ДР на ЗФВС);
– „спорт в училищата“ (за възпитание): спортът в предучилищните детски заведения, общообразователните, специалните и професионалните училища е неразделна част от образователния и възпитателния процес и се осъществява по програми на Министерството на образованието и науката съгласувано с Министерството на младежта и спорта (чл. 21, ал. 1 ЗФВС);
– „спорт за високи постижения“ (само за професионалисти): „специализирана система от средства, методи и форми на двигателна активност на лица, картотекирани като спортисти, с цел постигане на максимална изява при подготовка и участие в състезания, организирани и контролирани от спортни организации“ (т. 14. пар. 1 ДР на ЗВФС).
Основната ми теза е, че спортът, който свързваме със здравето, е „спортът за всички“ (спорт за удоволствие и здраве) и донякъде „спортът в училище“ (чиято основна цел като че ли е възпитанието). Не е свързан със здравето, а напротив – може да го уврежда, спортът за високи постижения. Именно спортът за високи постижения („за максимална изява“) ще бъде фокусът на следващото изложение. Посочвано като добродетелно, спортуващото за постижения тяло всъщност е по-скоро привилегировано тяло: тяло, което подлежи на показване (доказване) и гледане в една пасивна потребителска култура, в която повече се гледа, отколкото се практикува.
2. Спортът между травмата и удоволствието
Спортът в гръко-римската цивилизация е възникнал като военна подготовка, преди да се превърне едва през последните два века в част от свободното време на хората. С отпадането на „военната“ същност на спорта, е направен опит той да се „обясни“ и стимулира със здравето. Все още обаче е налице смесване на различните по своя цел физически активности, които в ЗФВС са обозначени от една страна (подчертавам „страна“), като „спорт за всички“, и от друга страна – „спорт за високи постижения“. Все още съдържащата се във войната травма и опасност от увреждане се свързва с желанието за здраве и удоволствие от добре оползотвореното свободно време
Спортуващото за постижения тяло днес е травмирано тяло, то е двойно травмирано тяло:
– от изискването за постижение, което обуславя специализацията на тялото в определен спорт, специализация водеща до деформация на тялото. Всеки спорт променя (в някакъв смисъл отнема от) тялото по различен начин, превръщайки го в инструмент за победа (на всяка цена!). Спортистът развива два или няколко мускула/функции от своето тяло, в които търси съвършенство, за да постигне „максимална изява“. Останалата част от тялото му е само приносител на привилигированите и развивани от него мускули/функции. Примери за подобна спортно конструирана телесна морфология са телата на жената-щангист или жената-борец;
– от изискване за зрелищност, което води до стимулиране на тялото над естествените му способности (включително чрез различни форми на допинг). В комерсиалния спорт спортът е „игра за публиката, която плаща“, поради което спортуващото тяло, в някаква степен, се превръща и в „проституиращо тяло“. Типичен (откровен) случай на „игра за публиката“ е бодибилдингът – спорт, който се е превърнал изцяло в атракция: тяло, направено, „построено“ (build), за да бъде гледано в един почти анатомичен спектакъл, граничещ със „спортен стриптиз“. Мускулестото хипертяло на културиста почти заличава неговата личност – тя рядко интересува феновете: някой интересува ли го какви книги харесва да чете мистър Олимпия? Интервютата в залите за трениране се правят единствено, за да се покаже решимостта и отдадеността на спортиста да има съвършеното тяло за публиката.
Спортуващото за постижения тяло обаче е изключително видимо тяло – дават го по всички медии, в апогея на неговите възможности и сили (за разлика от периодите на неговото изтощаване, които са кратки хроники в не толкова популярни предавания). Рекламирането на спортуващото за постижения тяло е причината за една тенденция за подмяна на спорта-за-здраве със спорта-за-постижение. Важен фактор за това е процесът на комерсиализация, в резултат на който продуктовото позициониране на спорта все по-често замества играещите личности като спортисти. Спортът се обективизира, превръща се в постижение, за което се плаща. Огромната разлика в заплащането на спортистите води до постепенното изчезване на по-малко известни (по-трудно „осребряемите“ и поради това по-малко спонсорирани) спортове, до маргинализиране на „спортовете без победа“. Така например няма олимпиада, както няма и държавно финансиране по йога, макар че процесите на комерсиализация при тях протичат по друг план – не като спорт, а като духовното развитие, също предлагано в обвивката на комерсиален продукт. Непрекъснато течащата реклама на комерсиалния спорт „за максимална изява“ все повече задушава копнежа към „домашен“, непретенциозен спорт за здраве. Всеки такъв опит за спортуване „в къщи“ вече е заразен с идеята (искането) за постижение.
Спортът-за-здраве, за разлика от спорта-за-постижение, е невидим: той е част от ежедневието ни и не е свързан със сравнение с другия. Бихме могли да го наречем МИКРОспортуване. Постиженията в микроспортуването, ако такива въобще се търсят, са част от сравнението със самия себе си. Те са постижения „за нас самите“ (насочени „навътре“). Различна при спорта-за-здраве е и нагласата към времето. Ритъмът на спорта-за-здраве следва ритъма на живота, докато ритъмът на живота се наглася спрямо ритъма на спорта-за-постижения. Спортът-здраве няма общо с професионалния спорт. В момента, в който спортуването става професия, то навлиза и в сферата на пазара: пазаруване на играчи, пазаруване на треньори… Спортът става във все по-голяма степен (финансово) планиране. Той вече не е индивидуално занимание на свободната личност, а професионален ангажимент на платен специалист, спазващ графика, наложен му от публичния спортен календар. Спортуващият става гладиатор. Платен актьор, който си играе на тяло. Той показва до каква степен е (на)тренирал (овладял) тялото си (и като морфология, и като конкретна функция), борейки се да подобри съществуващите рекорди с части от секундата (нещо, което поставя пред сериозно изпитание тялото му и го пенсионира на 30-годишна възраст).
В борбата „за максимална изява“, стимулираща зрелищното „разбиване“ на рекорда, поставянето на изисквания за допингов контрол изглежда като форма на лицемерие. След като плащаме милиарди евро, долари и паундове всяка година за постижения („за максимална изява“), след като водещи са спортовете атракциони (спортовете двубои, каквито са футбола, баскетбола, волейбола и др.) и спортовете, приличащи на риалити шоу (например колоезденето), след като развитието на професионалния спорт е невъзможно без нови рекорди, то действително ли професионалният спорт празнува здравето на човешкото тяло? Професионалният спорт се интересува в много по-малка степен, отколкото ни се струва, както от „здравото тяло“, така и от „здравия дух“. За него в много по-голяма степен е важно „здравото забавление“ на феновете. Важно за този спорт е силното, впечатляващото, дори и с цената на савоувреждане, тяло. Тялото, което демонстрира пределни способности, е харесвано от публиката тяло, но това е тяло за и на публиката, и все по-малко – тяло на спортиста.
Публиката изяжда тялото на спортиста. Максималната изява и популярността в професионалния спорт се заплащат със здраве. Такива са изискванията на зрелищния спорт. Феновете са „търсенето“ на „пазара на спорта“ и разбира се – предлагането се съобразява с техните искания. Спортистите се „сервират“ на феновете, като в „най-добрия“ случай феновството се култивира, поддържа и стимулира, тъй като се разпознава като силата, определяща парите и модата в спорта. На публиката се дава това, което иска и за което си плаща. С появата на изискващата (плащаща) публика спортуващото тяло става все по-малко тяло на спортиста и все повече атрибут на произвеждащата рекорди спортна индустрия.
3. От спорт към изкуство
В спорта за високи постижения не можеш да спортуващото спокойно, а непрекъснато трябва да мислиш и да се съобразяваш с рекорда, който трябва да постигнеш и надминеш. Постижението като цел отнема спокойствието на спорта. От безвъзмездно лично удоволствие той се превръща в платено професионално задължение. Често чувам заявлението:
– Аз съм професионалист!
Какво бих могъл да отговоря, освен:
– Моите съболезнования!
Парите, давани за постижение, невротизират спорта. От терапия, вградена в ежедневието, спортът се превръща в психосоматично разтройство. От вътрешно занимание – в публично представление (за да видим до къде е доведена този вид „публичност“ е достатъчно да си спомним за популярния „спорт“ кеч).
Тази особеност на западните спортове проличава особено ясно, когато ги сравним с източните (бойни) изкуства. Разликата между спорта и изкуството е не просто в това каква е целта (при различните видове спорт), а в нейното отсъствие (при изкуствата). Когато спортът изгуби своята цел, когато престане да бъде инструмент (за постижение, за възпитание, за самодоказване и пр.), а се превърне в удоволствие, освободено от цел (та дори и от смисъл!), тогава той става изкуство. Липсата на стремеж към постижение в изкуствата може да бъде видяна и в отношението към процеса на трениране. Според японските бойни изкуства половината тренировка се състои в това да отидеш на тренировка. Не е необходимо някакво друго „постижение“, за да си постигнал половината от онова, което ти дава бойното изкуство. Другата половина можеш да постигнеш, като просто изпиташ удоволствието да бъдеш на една тренировка. Колкото е по-голямо желанието ти, толкова по-дълго време ти трябва, за да станеш майстор. Най-големият майстор е този, който спортува, освободен от целта. Защото изкуството е по правило безсмислено и се изчерпва с радостта, в която се състои осъществяването му. Изкуството, за разлика от спорта, не претендира дори и за здраве!
Глобализацията на сравнението в спортните постижения изправя тялото на всеки спортист на ръба на неговите възможности. Стремежът „към ръба“ и неговото непрекъснато задоволяване превръща спортуващото тяло в системно изтощавано и в крайна сметка увредено тяло. Травмите са основен проблем на професионалните спортисти, които се застраховат срещу тях както всички останали се осигуряват срещу „трудова злополука“. Този стремеж има своето място в картата на човешката активност, но той не трябва да се маскира с лозунга за здраве.
В заключение може да бъдат очертани три различни и опозиционни линии на развитие на понятието и идеята за спорта:
– линията „спорт-състезание-зрелище“: спортът за високи постижения;
– линията „спорт-възпитание-здраве“: спортът в училище и спортът за всички;
– линията „спорт-удоволствие-свобода“: спортът изкуство.
Опозицията на спорта за високи постижение няма за цел да твърди, че спортът въобще е вреден. Тя имат за цел да обърне внимание на различието в активностите, които едновременно живеят под покрива на термина „спорт“, както и евентуално да възстанови фокуса върху удоволствието от микроспорта, от невидимият (вътрешния) спорт, който изпълва с радост нашето ежедневие – спортът, който спортуваме заради него самия, превръщайки себе си в творци на изкуство…
Поздравления! Много интересен поглед върху съществото на спорта и отделните му прояви в обществото. Но погледнато през призмата на субективното възприятие за спорта у всеки, вярвам, че тук се отваря място за широк дебат. Нека да започна с този цитат:
“В спорта за високи постижения не можеш да спортуващото спокойно, а непрекъснато трябва да мислиш и да се съобразяваш с рекорда, който трябва да постигнеш и надминеш. Постижението като цел отнема спокойствието на спорта. От безвъзмездно лично удоволствие той се превръща в платено професионално задължение.”
Като човек с малък спортен и състезателен опит в бойните изкуства и бойните спортове, у мен е изградено виждането, че личната мотивация е това, което подтиква човека да търси по-високо постижение било то у спорта или другаде у живота. У моите представи самото естество на спорта е обвързано с нуждата за доминация над друг субект или обект и с чувството за изграждане/подобряване на тялото и личността, покорявайки себе си. Спортуващият днес започва да спортува не поради задължение или принуда, а поради мотивация. Мотивация, насочена към постигането на поставената и търсена цел. От личностното естество на спортуващия зависи и отношението му към спорта и неговите спортни и житейски цели. А защо да не бъдат спортните цели на един и негови житейски, когато това е възможно? Нима една трудно постижима, „обикновена” житейска цел, като тази на млад юрист да стане съдия не се промъква в неговото спокойтсвие до момента, в който не я постигне? Нима той няма да се бори със собственото си невежство изучавайки непрестанно повелите на закона и философските и психологически морални ценности за да изгради ум и душа достойни да правораздават? А в момента, в който тази цел бъде постигната, тя не се ли превръща и в професионално задължение за този млад съдия? Но какво, не е ли това всъщност и една от благословиите в живота ни – да работим това, което обичаме да правим? Разбира се, и спортът в лицето на травмите съдържа своята отрицателна страна, но не е ли така и с правораздаването, когато поради независещи от съдията обстоятелства той бъде подведен, допусне грешка и осъди невинен човек на лишаване от свобода или пък наложи висока имуществена санкция, която е непосилна за осъдения?
Днес можем да видим професионални спортисти именно от тези, които спортуват за материална изгода, но на същата сцена са и тези, които спортуват за да изградят личността си, да послужат като пример на останалите, особено на младите и по този начин да оставят своя завет на поколенията. Вторите са тези, които се борят не само за да подобряват рекорди, но и за да бъдат пример и то именно използвайки голямата комерсиалност на спорта който практикуват, за да изпратят своето съобщение до света. Да, колкото по-високо е нивото на спортните изяви, налице е и по-висок риск от контузия. Но е и налице по-високо и професионално ниво на спортна култура, което от своя страна въздейства понижаващо на риска от контузия с оглед на това, че треньорите на по-високите нива в спорта полагат и по-добри грижи за тялото на спортистите, за чието физическо и психическо здраве следва да се грижат. В по-ниските нива на спорта (да речем в спорта за здраве) е налице липса на ангажирани по подобен начин професионални треньори с подходяща подготовка, което пък от своя страна поставя спортуващия за здраве пред по-голям риск от контузия, поради неразбирането на необходимостта от структурен баланс на тялото като фундаментален елемент за неговото здраве и превенция на контузиите, а също и като основна необходимост за по-добро спортно представяне и изграждане на по-добра координация на движенията. По същият начин стои и въпросът с храненето, което също е основа, без разбирането на която спортуващият за здраве може да си остане просто болен спортуващ. Ежедневно ставаме свидетели на спортуващи за здраве с травми не по-малко тежки от тези на професионални атлети. Какво е съотношението на спортуващите за здраве с травми към това на професионалните спортисти с травми ни е неизвестно, но не бих се инзенадал, ако контузените спортуващи за здраве надвишават броя на професионалистите с контузии. Въпрос е и също на избор, както при спортуващите за здраве, така и при спортуващите за постижения, дали те ще изберат спорт излагащ ги на по-голяма вероятност от контузии или на по-малка.
Интересен факт също е това, че отдадените на постигане на цели в спорта имат значително по-голям шанс да се завърнат след травма и да надскочат себе си, мотивирани именно от поставените цели. Свидетелства за това, убеден съм, има навсякъде около нас. Освен примерите на свои познати, които са се завръщали след тежки контузии и констатации на лекари, че това би било невъзможно, аз също се завърнах след скъсване на връзки и успях да подобря постиженията си от преди настъпването на контузията. Всяка следваща постигната цел и всяко следващо постижение или рекорд са именно една от причините спортуващите да изпитват по-голямо удоволствие от това, което правят и да желаят да го правят още повече и по-добре, именно след като пожънат плодовете от труда си в лицето на постигнатите от тях резултати. Не показват ли тяхната всеотдайност, жертви и лишения любовта им към това, което правят? Да, непостигането на спортни състезателни цели е свързано с разочарования, но не е ли провалът на прокурорското обвинение в съда разочарование за прокурора? А не е ли именно желанието както на спортиста, така и на обвинителя това, което го мотивира отново да продължава да търси успеха?
С развитието на спортната наука и култура все по-често започваме да виждаме личности като Чарлз Поликуин, Ник Митчел, Дмитрий Клоков и други треньори с научни познания в спорта, които поставят сред първите места в тренировъчните си протоколи именно здравето и структурния баланс на атлета, преди да започнат да го подготвят и изграждат за да постигне желаната от него цел.
За съжаление, наистина днес огромната комерсиализация на спорта и съпровождащата я публичност се намесва в съзнанието на голяма част от спортистите и често свидетелстваме провалите на много от тях именно заради популярността и славата, с които се сблъскват тези хора и които много от тях не могат да овладеят.
В заключение желая да добавя, че се срамувам да продължа да пиша, тъй като се страхувам, че ще направя още една статия, а и кой би се хванал да изчете толкова дълъг коментар и то само върху няколко реда от статията 😀
Желая също да изразя с тези писмени знаци своите адимрации към д-р. Ставру и идеята за създаване на challenging the law! Намирам сайта за страхотен и много полезен за мен като млад юрист.
Прекрасна идея, която вярвам, че ще търпи още по-прогресивно развитие.
Поздрави!
Михаил
Благодаря за хубавите думи, Михаил!
Съгласен съм с мотивацията и примера на спортистите, които са успели да съчетаят здравото със спортуващото тяло – тяло, което е здраво и силно, защото спортува. Въпросът, който се опитвам да поставя, е свързан с отделянето на “Спортуващото тяло” като нещо независимо и различно от “Здравото тяло”, макар и представено като съвпадащо с него.
Спортуващото тяло днес става все по-малко тяло за здраве – то се развива основно с оглед реализирането на по-добро постижение: нов национален, нов европейски, нов олимпийски, нов световен рекорд. Рекордът заменя здравето като цел, а спортистите са готови да платят с все повече “здраве”, за да постигнат по-добър резултат и най-вече рекорд. Рекордите са тези, които носят славата, признанието, парите.
Изтощаването на спортуващото тяло, заради гладиаторската гледка и многоцифрените парични награди, съчетано с лицемерното представяне на професионалния спорт като пример за здраве, който трябва да се финансира от държавата, е това, което не ми харесва 😕
От тук и цялата надпревара, която води до “невъзможни” резултати, които, за да бъдат преодоляни от един професионален спортист, изискват заплащане със здраве…
Постиженията са резултат от високата мотивация, упорството и дисциплината, но когато са за сметка на здравето и преследват фиксирани сравнителни резултати, за да носят пари, е тогава спортът се превръща в самоцел. Нека има професионален спорт (как изобщо бих могъл да спра подобно нещо! 😉 ), но нека и не забравяме къде е истинското удоволствие в спорта – магията от простото участие в дейност, която ни харесва.
Малкият спорт, в който е голямото удоволствие!
😛