Раждането на суператлета и залезът на спорта

(доклад, представен на деветата национална конференция по биоетика и биоправо „Живот и кризи“ (2021), проведена на 2 декември 2021 г.)

Въведение

Трудно е да си представим Грегор Мендел, августинския монах и баща на съвременната генетика, да обикаля в средата на 19-ти век манастирската градина, където провежда опитите си с грахови растения, мислейки как един ден откритията му ще се окажат едновременно основата на едно от най-ключовите научни достижения на всички времена и източник на сериозни етически противоречия. Проучванията му, непопулярни и неразбрани при публикуването им, можеше да останат една забравена ботаническа теория. Вместо това преоткриването им близо 40 години по-късно довежда до точно обратното – началото на едно научно предприятие, чиято значимост се оказва предопределяща за бъдещето на човечеството.

Днес генетиката е заслужено на почит. Тя ни е осигурила не само отговори на отдавна тревожили ни въпроси за същността на живите организми, но и нови инструменти за въздействие върху живота. Благодарение на нея сега е във властта ни да предвиждаме и лекуваме заболявания, срещу които довчера сме били безпомощни. И дори повече: да отидем отвъд терапевтичното и да си дадем сами онова, което природата не ни е отредила. Десетилетия наред човешкото въображение е белязано от обещанието на генетиката: едно от най-ясните свидетелства за това е възходът на модерните супергерои, надхвърлили страниците на комиксите, за да се преселят в киното, телевизията, литературата, по стените, тениските, чашите, ключодържателите, а утре – защо не и от плът и кръв по улиците, сред нас^[1]?

Ако това се случи, то най-вероятно ще ги видим най-напред не къде да е, а по стадионите. Спортът е това обществено явление, което най-силно ни доближава до героизма в неговите първични, физически измерения; никъде другаде проявленията на сила, ловкост и издръжливост не се приемат с такова въодушевление и не се преследват толкова настървено. Тъй като в много аспекти сме проумели безумието на войната и световната общност прави всичко по силите си да я предотврати, атлетите са останали нашата единствена връзка с древния идеал за героите, заменили днес военните подвизи с разбиването на рекорди и предизвикването на границата на човешките възможности.

Интензивните проучвания през последния половин век са ни дали недвусмислени доказателства за съществуването на генетични спортни заложби^[2], което е и причина за особения интерес към подобряването на човека^[3] именно чрез генни манипулации. Научните изследвания в областта на генетиката със сигурен ход ни отвеждат към възможността за създаване на суператлети^[4] – такива хора, които са проектирани да притежават оптималните спортни качества: свръхбързи спринтьори, свръхсилни борци, свръхточни стрелци и състезатели на висок скок, които с лекота прехвърлят 3 метра. На пръв поглед триумфален, този сценарий всъщност крие рискове, които на всяка цена трябва да бъдат избегнати, за да се предотврати една своеобразна криза на човешкото. Макар някои етици да са на мнение, че подобряването на човека в областта на спорта трябва да бъде приветствано^[5] с отворени обятия, струва ми се далеч по-очевидна противната позиция. В следващите редове ще се опитам да покажа точно това: че допускането на генетични модификации няма да доведе до развитие в спортната сфера. Вместо да окичи човечеството с лавров венец, то е по-вероятно да сложи край на спорта изобщо.

„Скъпа, подобрих децата“ – една история без сигурен хепиенд

Най-напред, преди да се обърнем към последиците от подобряването на човека, редно е да обсъдим изобщо допустимостта му. На практика се срещат две разновидности на модификациите: соматични, които са придобити с течение на живота и не се предават в наследство, и такива на зародишните линии (germ-line enhancement), чието въздействие е насочено към зародиши и съответно създава унаследими генетични признаци. Макар и по различен начин, и двата случая са белязани от сериозни етически противоречия. Доколкото последните не са фокус на настоящия текст, без да се впускам в излишни детайли, най-напред споменавам накратко само няколко от най-значимите принципни доводи срещу генното инженерство на бъдещото поколение.

Първо, заиграването с човешката природа. Този аргумент е отстояван най-ревностно от Франсис Фукуяма, макар и не особено убедително^[6]. Притеснението обаче, че подобреният човек може да възприема себе си като същество с различна природа от тази на homo sapiens, буди основателно съмнение относно допустимостта на модификациите на зародишните линии. Обособяването на две разумни разновидности на човека, едната от които от „подобрени“ индивиди, поставя на карта много повече от спорта – строя на цялото човешко общество, дори оцеляването на вида ни изобщо.

Второ, засегнатата автономия на бъдещия човек. Съществуват опасения^[7], че създаването на „хора по дизайн“ практически представлява непоправимо засягане на свободата им самостоятелно да определят пътя си в живота и посоките, в които да се развиват. Такова твърдение е преувеличено – за бъдещия човек е еднакво случайно дали природата или някой друг ще определи генетичните му характеристики. Но е вярно, че възпитателните подходи на родителите често пъти се оказват достатъчно ограничаващи и насочващи, така че когато към тях се добави планирана и генетично заложена предразположеност към определени дейности (например спортен талант), рискът съдбата на детето да бъде предопределена се оказва съвсем не за подценяване. Все пак в годините на формиране на характера и интересите играе ключова роля и онова, в което ни изглежда да се справяме по-лесно и по-добре от останалите. Разумно е също да предположим, че родители, които са избрали да заложат у детето си гени на спортист, ще го наставляват да поеме именно по този път, лишавайки го от възможността да се насочи към друга, избрана от него професионална сфера. Ако на един по-късен етап срещу възпитанието можем да се възпротивим и да го отхвърлим, то какво можем да направим срещу онова, което е вкоренено в самата ни същност (гените)? Съвсем нищо.

Трето, свеждането на субекта до обект. Ако срещу предходните два аргумента могат да се наведат някои разколебаващи доводи, то несъмнено е, че прекрачването на границата на терапевтичното с мисълта да се подберат за поколението генетични характеристики, които да го направят успешен спортист^[8], не само загърбва възможното съгласие на бъдещия човек, но също така и го свежда до продукт, желан от родителите. Зародишът не може да изрази своите предпочитания по никакъв начин, което значи, че не може да се съгласи с или да отрече влечение към спорта. Следователно единствената причина да бъдат изменени гените му по съответния начин е желанието на родителите да произведат даден ефект, т.е. да постигнат една цел, която е тяхна, а не на детето им. Така онзи, който някога ще бъде също толкова субект, колкото и своите създатели, в този момент се оказва по-скоро опредметен – нещо, което е дехуманизиращо и уронва самата същност на човешкото достойнство.

Накрая искам да обърна внимание и на още един възможен случай: десоциализацията. Подобреното дете неминуемо ще спортува редом със своите връстници, които е съвсем възможно да не се ползват от генетични модификации. В този случай то ще се окаже по-бързо, по-силно или изобщо по-способно от тях, което от своя страна може да има поне две негативни последици: от една страна, останалите, които естествено също се стремят да бъдат първи, могат да гледат на него като на състезател от друга класа, по-висока от тяхната, съответно избягвайки го, тъй като конкуренцията с него е непосилна за тях; от друга страна, самото подобрено дете най-вероятно няма да получава необходимото ниво на съревнование, което да го тласка към по-усърдно развитие на способностите си, а е възможно също и да се отегчи от собственото си превъзходство, отказвайки се по този начин изобщо от спорта, или пък обратното – толкова да повярва в превъзходството си, че да започне да гледа на останалите като на хора от по-ниско качество. Очевидно е от посочените сценарии, че всеки един от тях води до проблеми със социализацията, чиито негативи сериозно надделяват над позитивите от едно генно подобрение. Какво биха означавали спортните победи при подобен социален фалстарт?

Въпросът за подобряването на собственото тяло и отражението на това върху спорта сякаш повдига по-малко възражения. Това се дължи най-вече на широкоразпространената либерална традиция, която поставя личната автономия като основна ценност, особено когато свободно взетото решение не се отразява на свободата на другите морални агенти. В крайна сметка, ако някой е решил да модифицира тялото си, приемайки всички възможни рискове, които могат да последват, защо да бъде спиран да го направи?

Принципни аргументи обаче съществуват и срещу соматичните подобрения, като някои от посочените по-горе важат и за случая, в който модификациите се внасят в тялото на един спортист по негово собствено желание. Валидни са опасенията за изменение на човешката природа, за инструментализиране на човешкото тяло, за уронване на достойнството. Позволяването на соматични генетични модификации също така се явява окуражаване на поведение, което има подчертано неморален характер – да се търси победата по начин, който дава нечестно предимство на състезателя пред останалите^[9]. Неизбежна е аналогията с допинга, поради което и този тип подобрения понякога се обозначават като „генетичен допинг“.

Може да се обърне голямо внимание на всеки един от тези доводи поотделно, да се изследват тънкостите им и да се направят по-категорични изводи за допустимостта на генетичното подобряване на човека. Съществуват и редица по-конкретни аргументи, насочени срещу практическите проблеми, които биха възникнали при подобрените атлети: изравняването на способностите на двата пола и нуждата от нова категоризация в спортовете; по-трудното или дори невъзможно засичане на генетичните подобрения, за разлика от допинга; евентуалното отделяне на генетично подобрените спортисти от естествените атлети, а дори и учредяването на условно наречени Суперолимпийски игри и др. Те обаче не са предмет на настоящия труд. С горепосочените примери единствено желая да илюстрирам, че има достатъчно основания още на принципно ниво да приемем, че генното инженерство е в най-добрия случай противоречиво. Никое от съображенията обаче не говори недвусмислено, че раждането на суператлета – буквално в случая с подобрените зародиши и преносно при соматичните подобрения – означава своеобразен край на спорта. За да стане ясно как такъв ще настъпи, трябва да се обърнем към две категории в самото сърце на спорта: възхищението и духа на играта.

В защита на възхитата

Също както малкото дете отговаря, че когато порасне ще е като Супермен, юношата, надмогнал нереалистичните фантазии, с възхищение и решителност иска да бъде като любимия си футболист. Не е трудно да си представим тази картинка, защото това е историята на мнозина; история, която далеч надхвърля границите на едно поколение или един географски район. Възхищението, което будят състезателите от масовите спортове у широката публика, както и онова, породено у спортния ентусиаст към постиженията на елитните атлети, е свойствено за спорта изобщо. Може дори да се каже, че като културен феномен спортът до голяма степен се крепи върху адмирацията към преследването и постигането на човешкото съвършенство, посредством отдадени тренировки, чрез които атлетът усъвършенства естествените си дадености, своя талант. Тъкмо чрез възхищението си страничният наблюдател се чувства горд и съпричастен към един изключителен триумф на човека.

Шведският философ Турбьорн Тенхьо обаче е на мнение, че трябва да отхвърлим подобна позиция^[10]. Той смята, че генното инженерство трябва да бъде приветствано в света на спорта именно защото ще доведе до елиминиране на възхищението. В последното професорът по практическа философия от Стокхолмския университет съзира сериозен проблем. Той твърди, че ръка за ръка с възхитата от победителя върви презрение към слабите, каквото е в сърцето на нацистката идеология.

Според Тенхьо бихме били непоследователни, ако славим победителя, а не презираме губещия, защото в рамките на едно честно състезание последният се е показал в сравнителен план като по-малко стойностен. Така че, твърди шведският философ, възхищението ни не е нищо повече от една морална грешка, едно недоразумение. Когато към това добавим и факта, че силата се предопределя генетично и в крайна сметка победителят в генетичната лотария ще бъде несъмнено шампион, безсмислието се увеличава: да се възхищаваме от изключителните физически способности на някого не е оправдано, защото те не са морални качества и той не е отговорен за притежанието им. Всичко това води до едно категорично заключение: „аплодирайки победителя на Олимпийските игри, ние се приближаваме до ядрото на нацистката идеология“^[11].

Що се отнася до ролята на генното инженерство, в него Тенхьо вижда изход от нежеланата ситуация да се окажем поддръжници на нацизма. Ако е възможно чрез биохакинг да се модифицира генотипът на един човек, то адмирацията ни вече ще бъде насочена към един комплекс от умно подбрани характеристики, към един продукт^[12], с което ще се загуби пагубният елемент на изразяване на презрение към по-слабия. Отношението ни към спорта ще се доближи повече до това към изкуството и науката, при които можем да се възхищаваме на творенията и откритията, без да оценяваме характера на твореца и откривателя. Удоволствието и наслаждението ще останат, ще бъде изкоренена единствено фашистката нишка. Ще продължим да се възхищаваме на силата на силния, но този път тя ще бъде обвързана с негов съзнателен избор да я притежава^[13], а не с късмета му да се роди с нея.

Подобен възглед следва да бъде категорично отхвърлен. Една от най-ценните страни на спорта е, че днес той остава сред малкото сфери на живота, които продължават консистентно да ни удивляват. Масовото навлизане на компютри в домовете, неограниченият високоскоростен интернет и високоскоростната еволюция на мобилните технологии, които днес побират цял свят в джоба ни, до голяма степен убиват или поне потискат възхищението от магията на света. Свръхпотокът от информация заменя постоянно всяка новина с нова сензация; изригването на вулкан или наблюдаването на прелестни птици може да се случи онлайн, от удобството на дома, до такава степен, че да се превърне в нещо тривиално. Но когато става дума за напредъка на човечеството, има една особена гордост, която пречи на възхитата да бъде погубена. Много по-лесно е да припознаем себе си в Другия, отколкото другаде; затова постиженията на спортистите, които покоряват върховете на човешките възможности, имат особено значение за нас. Неуместно е сравнението с нацизма, тъй като възхищението всъщност поражда не презрение, а солидарност. В атлета ние разпознаваме себе си; в победителя ние виждаме човека, а човекът – това сме самите ние. Възхищението е едновременно признание за изключителност (добродетел, достойнство) и вдъхновение. Гледайки как атлетът пробягва дистанцията с необикновена скорост и грация, зрителят съпреживява триумфа. Рекордите^[14] се постигат от индивида, но са достояние на цялото човечество, повод за гордост и радост от това, на което нашият вид е способен.

Възхищението служи за мотивация самите ние да се стремим към това да бъдем една по-добра версия на себе си, разпознавайки ценността в постижението на атлета. Този стремеж е увенчан от удовлетворението от полагането на собствени усилия в покоряване на природата, запазвайки в същото време уважението си към нея. В този смисъл генетично подобреният атлет никога не може да се похвали със същото, тъй като интегрална част от същността му заменя благоговението към естественото (не непременно в религиозен смисъл) с друг идеал: увеличените шансове за победа на всяка цена.

Не можем да приемем заключението на Тенхьо, че възхитата влече със себе си презрение, защото това би било равнозначно на това да приемем, че всички, които не са наши приятели, са ни врагове. Истината е, че по средата между двете крайности съществува богато множество от степени на безразличие, в което всъщност биха попаднали повечето от останалите спортисти, които не са се отличили със забележително представяне. Също както възхищението е силна емоция и се проявява в изключителни условия, така и презрението изисква конкретен акт, антиподен на победата. Освен това е чувство, което по-скоро се поражда от усещането за собственото ни превъзходство над някого. Съмнително е да считаме, че който и да е обикновен наблюдател може да сметне себе си за превъзхождащ в способностите си дори и завършилия на последно място в едно олимпийско надбягване например.

В този ред на мисли е важно да обърнем внимание и на тезата, че онова, на което се възхищаваме у победителя, е неговата сила^[15]. Всеки, който е следил каквото и да е спортно състезание, може да констатира с лекота две обстоятелства: първо, че често вторият и третият са толкова близо до победителя, че разликата е незначителна (най-вече в рекордьорските спортове), и второ, че понякога, въпреки техническата загуба, играта на останалия втори може да бъде оценена дори като по-добра и да предизвика повече възхищение, отколкото победата (най-вече в игралните спортове). Следователно можем да отхвърлим и лансираната от Тенхьо идея, че възхищението е непременно свързано със статуса „победител“ и произлизащата от него презумпция за могъщество. Що се отнася до силата – възхищението ни е много по-комплексно и е свързано с техниката на изпълнение, положените усилия и непримиримия дух, които тласкат отличния спортист към нови върхове.

По въпроса със заслугата пък има друго важно обстоятелство, което трябва да вземем предвид. Обвинението на Тенхьо е в посока на това, че победителят не е избрал, а е получил генетично своите превъзходни качества. Но в такъв случай буди недоумение предложението му за решение посредством биотехнологичните подобрения, тъй като придобиването на върхови способности отново няма да е негово дело, а на учените, които ще извършат съответната манипулация. Трудно можем да приемем, че е достатъчно някой просто да заяви, че иска да бяга бързо или да може да вдига тежко, за да преминем от безразличие към възхищение. Още повече: неравенството между хората няма да бъде поправено, а само изместено от плоскостта на природното към тази на икономическото. При въвеждането на възможността за подобряване на човека е очевидно, че онези, които разполагат с повече финансови средства, ще имат възможността да се възползват от най-добрите подобрения. Поставени пред избора между двете е редно да се запитаме кое следва да бъде предпочетено: парите, които са изцяло подвластни на хората и тяхната воля, съответно и чест обект на злоупотреба, или природата, която в незаинтересоваността си към нас осигурява едно минимално ниво на универсална честност? Между късмета да се родиш богат и този да се родиш талантлив, вторият като че ли се доближава повече до представата за справедливото.

Да спринтираш с чук в ръка

В елитните спортове срещаме една много отчетлива тенденция, а именно постоянния стремеж към постигане на такива прояви, които са изключителни по своя характер – рекорди. Цяла мултимилионна индустрия се върти около обслужването на този спортен сектор, макар да не е предназначен за масовата публика: разработване на перфектните обувки за тичане, на специални материи за спортни облекла, на тренировъчни режими, диети, терапевтични процедури, които помагат бързото възстановяване и оптимизирането на метаболизма, фармацевтични и други химични разрешения. За мнозина състезатели победата се е превърнала във фиксидея, придобила е свещени измерения и точно както религиозният фанатик е готов да направи всичко в името на своя бог, така те са готови на всичко, за да спечелят.

Но спортът е повече от победата. Той се гради и на други ценности. Духът на спорта се определя от Световната антидопингова организация като „етичното преследване на човешко съвършенство чрез отдаденото усъвършенстване на естествените таланти на всеки атлет“^[16]. Хармонията между ум, дух и тяло предполага ценности като феърплей, етично отношение към другите спортисти, съхранение на здравето, уважение и удоволствие от играта. Едната страна на спорта е атлетизмът, а другата – спортсменството^[17].

Прехласването по подобряването на човека с цел създаването на суператлет създава опасност именно за второто. Вливането на огромни потоци пари в професионалния спорт и днес поставя посочените по-горе ценности в риск от погубване, като стимулира състезателите от млади да преследват победата на всяка цена; победа, която едновременно означава слава и големи финансови постъпления. Елитните атлети, които полагат неимоверни усилия в името на това да спечелят, са изключително уязвима група, както показва и опитът ни с допинга до момента; независимо от десетилетната борба срещу употребата му, той продължава да се оказва проблем при големите състезания, а наред с методите за откриването му се развиват и способите за потулване на употребата му. Но генетичните модификации са далеч по-коварни, защото е още по-трудно да бъдат засечени. Разкриването им би изискало всеки спортист да дава за сравнително изследване генетичен материал от по-ранен етап от живота си, което е не само сложно и трудно доказуемо, но и влиза в пряко противоречие с правото му да държи в тайна подобна интимна информация. Възможността от привнесени соматични подобрения оставя постоянно открит въпроса за честността на състезанието и заплашва утвърдените във времето кодекси за поведение на професионалния спортист.

Не е за подценяване и ефектът на подобряването на човека и върху още един от основните белези на духа на играта: доброволността. Също както изкуството, спортът е едно своеобразно разгръщане на свободния дух, при това по начин, който никоя друга дейност не може да му предложи. Затова е и толкова близък до сърцето на човека, до първичната му природа. Първата крачка на волност е някой да избере спортното занимание, на което да се отдаде, както и да определи параметрите си на участие. Ако приемем, че суператлетите се появят, то не е трудно да заключим, че бързо ще се издигнат до най-високите позиции в спорта. Доминацията им в състезателните прояви обаче едва ли ще сложи край на мечтите на младите да се видят на тяхното място, на стълбицата на шампиона, като победители, които поставят нови рекорди. Така ще се окаже, че онзи, който е наистина желае да се посвети на спорта професионално, се явява принуден да прибегне до генното инженерство, ако иска да бъде конкурентоспособен на състезателите на върха. Подобен тип задължение за подобряване е в пряк разрез с доброволния и свободолюбив характер на спорта.

Накрая, сериозна заплаха е и произлизащата от биотехнологичните подобрения комерсиализация. Допускането на генното инженерство неминуемо ще доведе до нов вид съревнование в преследване рекорди – до финансова и интелектуална надпревара кой ще произведе най-съвършения атлет. Ако по-рано тоталитарните режими са опредметявали спортистите с цел да ги поставят в служба на държавата^[18], то подобряването на човека открива възможността за същото, като на мястото на правителствата ще застанат огромни частни корпорации, надпреварващи се за важни научни постижения (breakthroughs) с риск за човешки животи обаче. Някой може да възрази и да каже, че така или иначе спортът е комерсиализиран до такава степен в наши дни, че прибавянето на биотехнологичните подобрения ще бъде само капка в океана, особено докато станат те по-масови. Такъв аргумент следва незабавно да бъде отхвърлен поради своята деструктивност. Във време, когато духът на играта е поставен на карта, трябва да се търси възможност за неговото съхраняване, възстановяване или адаптация. Признаването, че има определени практики, които му вредят, не може само по себе си да обоснове легитимирането на още една такава, особено като имаме предвид какви опустошителни последици би имала тя в бъдеще. Насърчавано, а не обезсърчавано трябва да бъде да се гледа на спорта като на път за постигането на човешко съвършенство. При това на такъв път, който изгражда не само тялото, но също и духа и моралния облик на атлета – тази древна максима стои в самото сърце на спорта. Онзи, който спринтира единствено с идеята да стане рекордьор, вече е загубил; преди да разбие рекорда, трябва да използва чука си, за да изгради характер.

Лабораторията – стадионът на бъдещето?

Интегрирането на генното инженерство в сферата на спорта означава и още нещо: изтръгване на успеха от тренираните крайници на спортиста и пренасянето му в сферата на научните и технологични разрешения. Атлетът се превръща просто в манекен, чиято роля е единствено сведена до това да бъде материален носител на продукта на чужди усилия. Победата вече не е за спортиста, а за учения, който го е направил такъв. Победителят се превръща в трофей; губи заслугите, славата и значението си като личност. Тенхьо стига до една крайност, която с пълна сила показва циничното отношение, което можем да имаме към генетично подобрения атлет. Шведският професор сравнява модифицирания спортист на бъдещето с болид на Формула 1^[19], изтъквайки обстоятелството, че в тази надпревара аплодисментите ни са не за шофьора на терен, а за техническия екип, който стои зад оптимизирането на машината. Такова сериозно обезличаване не бива да бъде допускано при никакви обстоятелства и в никаква среда; свеждането на субекта до обект, на човека до продукт, върви против най-базовите правила за етично отношение и ни отпраща цивилизационно в най-мрачните кътчета на човешката мисъл. Тенхьо смята, че в този сценарий вече ще можем да се възхищаваме на атлета, тъй като придобиването на печелившите качества е резултат от собствен избор, но истината е, че е много по-вероятно да аплодираме брилянтните умове, които стоят зад самите подобрения^[20]. Едно такова сливане между с науката е аргументирано с това, че ще доведе до премахване на несправедливите природни различия^[21], но ми се струва, че заедно с това ще премахне и собственото значение на спорта като културен феномен.

Обезличаващо за спорта е присъщите му достойнства – празнуването на силния дух на човека, който триумфира в унисон с природата – да бъдат заличени в името на научния прогрес. Както пише Алисън – ако не стремежът към най-голямата сила и бързина, а самите сила и бързина са нашата цел, защо изобщо да се занимаваме с човешки състезания, когато можем да организираме надпревари между коне или роботи^[22], при които етическите въпроси, макар и не несъществуващи, са все пак значително по-питомни?

В заключение

Спортът е част от културния ни облик от самото начало на цивилизования живот и докато ние растем, расте и философията зад него; точно както интелектуалното ни развитие подкрепя напредъка в етическото ни израстване, така и опознаването на физическото ни битие ни тласка към по-пълно морално съвършенство. Чудото на генетиката днес ни разкрива и обещава нови хоризонти в търсенето на идеалното човешко битие, но не бива с лека ръка да приемаме обещания, чиято цена може да се окаже прекалено висока.

По-горе изложих накратко аргументите си срещу интегрирането на подобряването на човека в спортната сфера. Освен общите възражения, които можем да наведем против генното инженерство изобщо, има и някои специфични, които касаят конкретно спорта. Две от тях са водещите: отнемането на възхищението от устрема за предизвикване на природните ни лимити и погубването на духа на спорта. Обясних защо считам, че адмирацията към атлета не само не е морално погрешна, но е и върховен израз на нашата почит към човешкото в човека, а в този смисъл и форма на солидарност. Чрез нея обикновеният зрител на хиляди километри от финалната линия съпреживява триумфа на Другия, чиито усилия са се отплатили и са го отвели до шампионската стълбица.

Но дори да оставим възхитата настрана, то не можем да отвърнем очи от силния удар, който генетично подобреният атлет може да нанесе на духа на спорта. Ценности от самото сърце на играта като феърплей, спортсменство, опазване на здравето и свободата изгубват смисъла си с интегрирането на генното инженерство сред позволените практики. Това е преди всичко видимо от факта, че истинското съревнование ще бъде изместено от състезателната площадка на терена на лабораторията, а заслугите за успеха ще бъдат изтръгнати от ръцете на спортистите и предадени на учените, чиито умове стоят зад подобренията. Би се получил парадокс: в търсене на слава и триумф, обърналият се за помощ към биотехнологиите атлет ще се окаже излъган и разочарован, тъй като друг ще е облагодетелстван от неговото изпълнение.

Както всеки културен феномен, спортът се е променял през вековете и продължава да се променя и да се адаптира към развиващите се обществени отношения. Но не всяка промяна е към добро. Подобряването на човека чрез биотехнологиите отваря такъв голям брой етически пробойни, че ще внесе само нестабилност в естеството на спорта. Най-страшното е, че сливането между наука и спорт изглежда не е в полза на последния и няма да доведе до еволюцията му. Тъкмо напротив: може да се окаже неговият край.

Бележки под линия: