Прекъсва ли давността за вземането отрицателният установителен иск на длъжника? (размисли по повод едно решение на ВКС)

Статията може да бъде свалена и прочетена в .pdf формат тук.

1. Решението на ВКС

С решение № 50017 от 27.03.2023 г. по гр.д. № 720/2022 г., състав на IV г.о. на ВКС е отговорил, между другото, на следния въпрос: „Прилагат ли се чл. 116, б. „б“ ЗЗД и/или чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отрицателен установителен иск (ОУИ) за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание?“.

ВКС дава следния отговор със следната обосновка:

„Погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Мотиви:

Законът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т.е. с възможността кредиторът да иска изпълнение (чл. 114 ЗЗД), и го санкционира при бездействие – с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно (чл. 118 ЗЗД). Основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал. 1 ЗЗД са свързани с обстоятелства, които обясняват бездействието на кредитора. Следователно изходната база за тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент на погасителната давност – трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато длъжникът е инициирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков процес относно вземането.

Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако ОУИ не е предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от ОУИ, когато кредиторът претендира вземането извънсъдебно, а с предявения ОУИ длъжникът заявява правоотношение, в което би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е иницииран от длъжника. Правото на иск по ОУИ … принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да го предяви. В общия случай … решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материалноправен, а не процесуалноправен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ (чл. 235, ал. 3 ГПК), но този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се заличава с обратна сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено.

Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл. 116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Срокът има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането.“

2. Бърз поглед към решението на ВКС и към нормите, на които то се позовава

Аргументите на ВКС, че ОУИ на длъжника прекъсва погасителната давност за вземането на кредитора, са основно два вида – процесуални и материалноправни.

Процесуалните доводи са, че предявеният положителен установителен иск (ПУИ) и предявеният ОУИ са огледални искове – правото на иск по който и да е от тези два иска принадлежи и на двете страни по правоотношението; отхвърленият ОУИ установява със сила на пресъдено нещо, че вземането на кредитора съществува, тъй както ако би бил предявен и уважен ПУИ за същото вземане; отхвърленият ПУИ установява със сила на пресъдено нещо несъществуването на вземането, така сякаш е предявен и уважен ОУИ на длъжника.

Материалноправните аргументи стъпват на буквалното тълкуване на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, според която разпоредба давността се прекъсва с предявяването на иск или възражение, както и с оглед буквалното тълкуване на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, според която разпоредба давността спира да тече, докато е висящ процесът относно вземането.

Процесуалните доводи са почти верни. ПУИ и ОУИ на страните по едно и също правоотношение наистина са огледални. Основанието за недопустимост на паралелната им висящност по чл. 126 ГПК (отвод за висящ процес) обаче е налице само ако по един от тези искове вече е проведено първо съдебно заседание – защото само от този момент исковата молба става неоттегляема освен със съгласието на противната страна – чл. 232, изр. 1 ГПК; само от този момент правото на защита става право на защита-санкция¹.

Верни ли са обаче материалноправните аргументи?

Да потърсим смисъла на разпоредбите на ЗЗД в мотивите и законодателното обсъждане на ЗЗД (1950) би било, уви, безполезно, тъй като законодателят, приел най-важния закон в областта на частното ни право, е подходил небрежно и не ни е оставил истински мотиви².

Можем обаче да опитаме, включително и с известна спекулация, да установим откъде нашият законодател е реципирал уредбата и подир това да потърсим как се решава спорният въпрос в държавата, от която сме взели уредбата.

Преди ЗЗД (1950 г.) уредбата на погасителната, пък и на придобивната, давност у нас е в Закона за давността от 1898 г. За този закон знаем без съмнение, че е рецепция на разпоредби от отменения Codice civile italiano от 1865 г. и по отношение на някои разпоредби – и от испанския Codigo civil от 1889 г. Ала за ЗЗД от 1950 г. не знаем. Но можем да спекулираме. Спекулацията е, че нашият законопроект за ЗЗД (1950) е бил повлиян от приетия и действащ от няколко години преди това нов италиански Codice civile от 1942 г. Има ли в последния разпоредби, приличащи на двете разпоредби, коментирани от ВКС?

Има! Ето разпоредбите (преводът мой, обяснението в скоби мое):

Чл. 2943: Прекъсване на давността от страна на титуляря

(1) Давността се прекъсва от връчването на документа, с който се образува производството, независимо дали е когнитивно (искова молба), консервативно (обезпечителна заповед) или изпълнително (молба за принудително изпълнение).

(2) Той се прекъсва и от искане (domanda), направено в хода на съдебния процес.

(3) Прекъсване е налице дори ако сезираният съд не е компетентен.

(4) Давностният срок се прекъсва и от всеки друг акт, който служи за поставяне на длъжника в неизпълнение, и от нотифицирания акт, с който страна, при наличие на компромисна или арбитражна клауза, заявява намерението си да започне арбитражно производство, подава искането и пристъпва към назначаване на арбитри.

Чл. 2945: Действия и продължителност на прекъсването на давността

(1) В резултат на прекъсването започва нов давностен срок.

(2) Ако прекъсването е настъпило по силата на някое от действията, посочени в първите две алинеи на член 2943, давността не тече до момента, в който съдебното решение, с което се приключва производството, стане окончателно.

(3) Ако процесът бъде прекратен, прекъсващият ефект остава непроменен и новият давностен срок започва да тече от датата на прекъсването.

(4) В случай на арбитраж давностният срок не тече от момента на връчване на документа, съдържащ искането за арбитраж, до момента, в който решението, с което приключва производството, вече не може да бъде обжалвано или решението, постановено по жалбата, стане окончателно.

Видно е, че италианският кодекс познава също прекъсването на исковата давност поради предявяване на иск, но свързва момента на прекъсването с момента на връчване на исковата молба на ответника, а не с подаването й в съда. Основанието за спиране на течението на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД e предвидено – и вероятно заето – от чл. 2945, ал. 2 C. civ. it. 1942. В Закона за давността (ЗД) 1898 г. не е имало разпоредба, предписваща, че давността, веднъж прекъсната с предявяването на иска, не тече по време на процеса, но това не е било спорно – най-малкото по арг. от чл. 22 ЗД (1898), който предвижда в трите си алинеи, че ако делото се прекрати или искът бъде отхвърлен, давността не се счита прекъсвана. Като цяло уредбата на прекъсването на давността и спирането на давността по ЗЗД следва уредбата на C. civ. it. 1942, вкл. по въпросите за спиране на течението – чл. 2941-2942 C. Civ. it. 1942. Това оправдава поглед към италианската съдебна практика по въпроса.

3. Практиката на италианския ВКС по въпроса прекъсва ли отрицателният установителен иск погасителната давност

Бързото търсене в Гугъл по ключови думи (azione di asccertamento – установителен иск, interruzione – прекъсване, prescrizione – давност) ни насочва към едно решение на италианската касация, което в поразителна степен прилича на коментираното в статията решение на българския ВКС.

Така, с решението Cassazione civile sez. lav., 29/07/2021, (ud. 26/01/2021, dep. 29/07/2021), n. 21799, трудовото отделение на италианския ВКС приема, че „искането на ответника единствено за отхвърляне на отрицателния установителен иск за (недължимост на – бел. моя – В. П.) вземане на насрещната страна може да представлява искане (domanda), което може да прекъсне давността на претендираното от длъжника право съгласно чл. 2943, ал. 2 от Гражданския кодекс, доколкото на практика има за цел да изтъкне мотивите на иска му и да поиска неговата съдебна преценка, с последващите трайни последици, посочени в чл. 2945, ал. 2 от Гражданския кодекс. В случая следва да се отбележи, че Апелативният съд далеч не е разгледал цялостното съдържание на писмените изявления, подадени от ответника на 14.8.2012 г., за да разбере дали искането за отхвърляне на жалбите на настоящите насрещни жалбоподатели се основава на положително потвърждение на неговите кредиторски мотиви или на факти и обстоятелства, които са чужди на тях…“

Ала, от друга страна, с решение Cassazione civile sez. VI, 17/07/2020, (ud. 28/01/2020, dep. 17/07/2020), n.15292, шестото гражданско отделение на италианския Касационен съд приема, че „за целите на прекъсване на давността по чл. 2943, ал. 1 от Гражданския кодекс … отрицателният установителен иск, предявен от длъжника, не е достатъчен, а вместо това е необходимо кредиторът да предяви иск. И това е така, защото давността има за цел да санкционира бездействието на титуляря при упражняване на правото и не се прекъсва от действието на задълженото лице на правоотношението, целящо да оспори самото съществуване на правото. И второ, защото чл. 2943, ал. 1 от Гражданския кодекс, за целите на произвеждане на ефекта на прекъсването на давността, изисква връчването на молбата (с която се образува исков, обезпечителен или изпълнителен процес – бел. моя – В. П.), което предполага, че става дума за вземане, предявено от кредитора срещу длъжника, а не обратното.“

Моят коментар към тази практика започва с първото цитирано решение, във времево отношение по-скорошно. Трудовото отделение на италианския ВКС, за разлика от четвъртото гражданско отделение на нашия ВКС, не приема, че отрицателният установителен иск на длъжника може да прекъсне давността сам по себе си. В този смисъл италианският ВКС не се позовава на чл. 2943, ал. 1 C. civ. it. 1942 (прекъсване с иск). Позоваването е върху втората алинея на чл. 2943 C. civ. it. 1942 – прекъсване с искане (domanda), направено в хода на съдебния процес. Във всички случаи италианският ВКС иска някакво активно поведение на ответника – конкретно мотивирано възражение „с кредиторски намерения“ против отрицателния установителен иск на длъжника. Наопаки, нашият ВКС не очаква никакво активно поведение на кредитора, освен на оспорване и защита против иска. Нашият ВКС не настоява и на позоваване на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД – прекъсване на давността с предявяването на възражение от ответника, което съставът на четвърто гражданско отделение на нашия ВКС свързва с изявление за прихващане или за упражняване на право на задържане.

В коментарната литература по Codice civile it. 1942, която имам под ръка³, се сочи, че искането (domanda), което чл. 2943, ал. 2 C. civ. it. 1942 има предвид, се свежда основно до искове – инцидентен иск по чл. 34 от италианския ГПК, възражение за прихващане по чл. 35 от италианския ГПК, насрещен иск по чл. 36 от италианския ГПК, главно или допълнително встъпване в дело по чл. 105 от италианския ГПК, встъпване на кредитор в изпълнителен процес на неговия длъжник по чл. 499 от италианския ГПК и др. – все активно поведение на кредитора по предявяване на ясно очертана претенция или искане към съда. Решението на трудовото отделение на италианския ВКС, твърде благоприятно за кредиторите и в ущърб на длъжниците, очевидно тълкува разширително чл. 2943, ал. 2 C. civ. it. 1942.

На следващо място, решението на шестото гражданско отделение на италианския ВКС е по-консервативно – то приема, че тъй като целта на погасителната давност е да санкционира бездействието на кредитора, то, за да бъде прекъсната тя, кредиторът трябва да предприеме активно поведение – да предяви иска си за вземането, т.е. да иска осъждане. Този аргумент може да ни послужи и за нашето право. Вторият аргумент – че давността се прекъсва с връчване на сезиращ документ, а не с подаването му – не би могъл да ни ползва поради разликата между нашия чл. 116, ал. 1, б. „б“, пр. 1 ЗЗД и чл. 2943, ал. 1 C. civ. it. 1942.

4. Истинският смисъл на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД

Както вече посочих, в ЗД (1898) няма разпоредба като чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, макар че никой юрист не е твърдял, че погасителната давност тече в хода на съдебния процес. За да се избегнат теоретични конструкции в смисъл, че „давността се прекъсва всъщност не с подаването на исковата молба, а с влизане в сила на съдебното решение, което уважава иска; само че решението има обратно действие от деня на подаването на исковата молба“⁴, законодателят, приел ЗЗД (1950), чисто и просто е възприел нормата на чл. 2945, ал. 2 C. civ. it. 1942.

Самата разпоредба няма всъщност друго приложно поле освен посоченото по-горе. Твърде странно е да смятаме, че законодателят е искал с тази разпоредба да урежда положението на давността при специфичните отрицателни установителни искове – при които, както знаем, не ищецът, а ответникът субстанцира процеса, като въвежда насрещно с доводи или възражения своите материални субективни права. Член 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД можеше да гласи: „Давност не тече, докато трае съдебният процес“, за да се предаде точно скромното приложно поле на разпоредбата и действителния й смисъл. Добавката „относно вземането“ не разширява приложното поле на нормата и „хващането“ за тези две думи като удавник за сламка, за да се обоснове непредвидено в чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД прекъсване и спиране течението на давността – не поради бездействие на кредитора, а поради активно действие на длъжника, е неудачно.

Съществен въпрос е обаче дали не може да се приеме, че активната защита чрез оспорване на иска, чрез фактически и правни доводи и с доказателствени искания на кредитора като ответник по отрицателния установителен иск на длъжника може да съставлява „възражение“ по см. на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД. Такава теза съставът на четвъртото гражданско отделение на нашия ВКС не е застъпил. Застъпва се обаче в една новоизлязла монография⁵. По моему обаче отговорът на въпроса следва да е отрицателен. В нашата доктрина „възражение“ по см. на чл. 116, б. „б“, пр. 2 ЗЗД се нарича такава форма на упражняване (осъществяване) на някои граждански субективни права, при която, без да е нужно предявяването на иск, титулярят на правото може да го упражни като средство за защита против насочен против него иск⁶. Примерите, които авторите, писали най-близо по време до приемането на ЗЗД (1950 г.), дават, са все потестативни права, които освен с конститутивен иск, могат по силата на законова норма да се упражняват и с възражение – възражение за унищожаване на договор по чл. 32 ЗЗД, възражение за намаляване на цената при продажба на вещ с недостатъци по чл. 195, ал. 1 ЗЗД и др.⁷. Не виждам никой от ранните автори да разглежда тук притезателни права.

5. Грешката е двойна: и положителният установителен иск не прекъсва давността

Ако е вярно, че ОУИ на длъжника против кредитора е огледален иск на ПУИ на кредитора против длъжника – което е (почти) вярно, и ако ПУИ прекъсва давността, то тогава почти неминуемо отиваме към признаване на прекъсвателен ефект и на ОУИ. Вярно ли е обаче, че ПУИ прекъсва давността за вземането?

Положителният установителен иск относно изискуемо притезателно право не прекъсва давността, тъй като титулярят му – кредиторът – не се опитва да осъществи притежаваното субективно право. Изискуемото притезателно право добива от момента на изискуемостта си ново правомощие – притезание – като възможност да ползва държавна защита за принудително доставяне на дължимото⁸. Именно това допълнително правомощие се защитава с осъдителния иск на кредитора. И именно липсата на искане за защитата на притезанието при предявен ПУИ води до извода, че давността за кредиторовото вземане не е прекъсната на осн. чл. 116, б. „б“, пр. 1 ЗЗД.

Горното не е доктринерна конструкция, а е и практика на съдилищата. Така, съдилищата масово разглеждат ОУИ с искане – не да се постанови, че ищецът не дължи на ответника някакво вземане – а че това вземане е погасено по давност. За да приемем, както се приема, че това са два различни типа искови претенции, единственото обяснение е, че те имат различен предмет на установяване. И какъв ще да е предметът на отрицателните установителни искове за „недължимост“ на суми поради погасяване по давност на вземанията за сумите, освен несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие на вземането)?⁹