Спиране на гражданско дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК

1. Непосредствен повод за написването на следващите кратки бележки са две тълкувателни дела, образувани от председателя на ВКС след сезиране от председателите на ГК и ТК на ВКС с искане за постановяване на тълкувателни решения – тълк.д. № 8/2013 г., ОСГТК, и тълк.д. № 2/2014 г., ОСГТК.

Първото тълк.дело е образувано с разпореждане от 30.10.2013 г. на председателя на ВКС по въпросите: 1. В кой стадий на производството същото подлежи на спиране поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение?. 2. Подлежи ли на обжалване определението за спиране на производството поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение.

Второто тълк.дело е образувано с разпореждане от 27.01.2014 г. на председателя на ВКС по въпроса: Обусловено ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, от административното дело, образувано по оспорване на същия с искане да бъде обявен за нищожен или отменен.

И двете тълкувателни дела поставят редица интересни въпроси относно института на спирането на гражданските дела по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, породени от практиката по двата нови процесуални кодекса – ГПК, приет през 2007 г. и АПК, приет през 2006 г. Без претенции за изчерпателност на изложението мисля, че следващите редове не ще бъдат излишни.

2. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Нормата не е нова и има пряк аналог в чл. 182, ал. 1, б. „г” ГПК (1952), според който съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск, както и в чл. 366, т. 3 in fine ЗГС (1930), съгласно който във всяко положение на делото страните могат служебно да повдигнат отвод, а служебно съдът е длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг съд по същество или по касационен ред се разглежда дело, което има тясна връзка с предявения иск.

Изразът „има значение за правилното решаване”, употребен в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 182, ал. 1, б. „г” ГПК (1952), и изразът „има тясна връзка”, употребен в чл. 366, т. 3 in fine ЗГС (1930), привидно са с неопределено и неясно съдържание. Това е така само на пръв поглед. Касае се за технически термини (terminus technicus) – изрази с утвърдено значение в правната наука, употребени от законодателя именно в този смисъл.

Връзката между двете дела, налагаща спиране на производството по едното в окачване на приключването на производството по другото с влязъл в сила съдебен акт, е следната: по едното дело – обуславящото, спорното правоотношение се намира в преюдициалност към правоотношението по другото дело, което, като обусловено, следва да бъде спряно. Що е то преюдициалност между две правоотношения, също е безспорно. Субективното право или задължението, част от съдържанието на едното правоотношение, следва да възникна от фактически състав, включващ целия фактически състав на възникване на другото правоотношение. Връзката на обусловеност, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е съотношение между две правоотношения¹. Така всъщност обусловеното дело се спира, за да изчака формиране на сила на пресъдено нещо относно спорното право, предмет на обуславящото дело².

Следователно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не е някаква обща норма, която позволява спиране на гражданско дело, когато съдебен акт на съд по друго дело би имал някакво правно действие, което да обвързва съда по спираното дело, била тя сила на пресъдено нещо, конститутивно действие, задължителност на установяване на определени факти и др. Именно затова в чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК урежда самостоятелна хипотеза на спиране на гражданско дело поради висящо конституционно дело пред КС за установяване на противоконституционността на приложим по делото закон. Именно затова и чл. 292 ГПК урежда конкретно основание за спиране на гражданско дело, висящо пред ВКС, поради образувано тълкувателно дело по приложим по делото закон. Ако чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК бе обща норма, която позволява спиране на гражданско дело поради някакво възможно „влияние” или „действие”, което решението по друго дело би оказало върху фактическите или правните изводи по делото, чието спиране се иска, то чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 292 ГПК биха били излишни, а те не са.

3. Предвид горното, утвърдено и безспорно тълкуване, изненада буди необходимостта от отговор на първия въпрос, с който ОСГТК е сезирано по тълк.д. № 8/2013 г., а именно: основание ли е за спиране на гражданско дело и в кой негов стадий образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от „обуславящо за спора значение”.

Тълкувателното дело никога може да има „обуславящо за спора значение”, защото по см. на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК такова значение може да има само дело относно конкретно правоотношение, а не дело, което би завършило с постановяването на задължителна тълкувателна норма относно приложим по конкретните дела правни норми³. Вярно е, че може би е желателно спирането на делата от инстанционните съдилища, за да се изчака постановяването на тълкувателно решение с оглед правната сигурност. Също така е вярно обаче, че всяко спиране на едно дело води до временно блокиране на правото на достъп до съд, до осуетяване на постановяването на решение в разумен срок и до невъзможност за извършване на действия по събиране на доказателствата. Преценката относно желания баланс между тези две ценности и конкуриращи се интереси не е на съдилищата, а на законодателя. Съдилищата грубо превишават властта си, когато въвеждат основания за спиране на делата, които законодателят не е предвидил.

Висящото тълкувателно дело не е основание първоинстанционен или въззивен съд да абдикират от задължението си по свое вътрешно убеждение да разрешат съответния материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който има противоречива съдебна практика и е образувано тълкувателно дело по него, но все още не е постановено тълкувателно решение, което да е задължително за всички съдилища. Не може да се приеме, че след образуването на тълкувателното дело правната разпоредба, приложима по конкретното дело и предмет на производството по постановяване на тълкувателно решение пред ВКС, става неясна или добива неяснота, която дотогава не е имала, така че правомощието на инстанционния съд да я тълкува бива парализирано⁴. Това би представлявал временен отказ от правосъдие, който е недопустим. По тази причина следва да се отговори, че инстанционните съдилища не могат да спират производства поради образувани тълкувателни дела, независимо дали висящи пред ВКС или пред ВАС.

4. Не по-малко интересен обаче е и въпросът, с който ОСГТК е сезиран по тълк.д. № 2/2014 г., а именно: дали висящото пред ВАС (или пред съответния административен съд, когато се оспорва подзаконов нормативен акт на общински съвет – чл. 191, ал. 2 ГПК) дело по оспорване подзаконов нормативен акт, приложим по гражданското дело, е основание за спирането на гражданското дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Доводът, изтъкван от част от съдебната практика, цитирана в предложението на председателя на ГК за образуване на тълк.дело, че такава обусловеност не е налице, доколкото на основание чл. 195, ал. 1 АПК незаконосъобразният подзаконов нормативен акт се смята отменен за в бъдеще и следователно решението на административния съд не може да има значение значение за гражданското дело, по което е меродавно развитието на правоотношенията в миналото, с право се отблъсква. И наистина, чл. 193, ал. 1 АПК дава правомощието на административния съд да прогласи нищожността на подзаконовия административен акт, като по арг. от чл. 195, ал. 2 ГПК и по арг. за противното от чл. 195, ал. 1 ГПК правилно се извежда извода, че решението на административния съд в този случай има обратно действие⁵.

В същото време доводът, че не е налице основание за спиране на гражданското дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тъй като съгласно чл. 302 ГПК за гражданския съд е задължително обнародваното решение на административния съд по оспорването, както и определението му за спиране действието на оспорения акт, но висящността на производството по оспорване на подзаконовия нормативен акт не е пречка гражданският съд да упражни правомощията си по чл. 15 ЗНА и да не приложи подзаконов нормативен акт, който противоречи на акт от по-горна степен, също е погрешен. При липсата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът по обусловеното дело не би имал пречка да изследва въпроса съществува ли спорното право, предмет на обуславящото дело. По същия начин, от факта, че при липсата на висящо дело пред административния съд гражданският би могъл да упражни косвен съдебен контрол по чл. 15 ЗНА, не означава непременно, че при наличието на такова висящо оспорване не възниква пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

5. За да отговорим дали и кога висящото оспорване по реда на чл. 185 и сл. АПК може да доведе до спиране на гражданско дело, следва да съобразим следното:

На първо място, спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК може да има, когато решението на другия съд би формирало сила на пресъдено нещо по отношение на преюдициално правоотношение на спорното по гражданското дело субективно право. Решението на административния съд би могло да има това значение в случай, в който гражданското субективно право, претендирано по гражданското дело, възниква от нищожен или незаконосъобразен подзаконов нормативен акт.

Това са най-общо две хипотези: при първата, е предявен иск по ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от нищожния или незаконосъобразен подзаконов нормативен акт. На практика, тук няма основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, защото ЗОДОВ въвежда изискване за предварителното отменяване на подзаконовия нормативен акт, а едва след това за завеждане на дело за обезщетение. Втората хипотеза обаче не само, че не е рядка, ами е и хипотезата, която е дала повод за формиране на противоречивата практика по тълк.д. № 2/2014 г. Касае се за случай когато с подзаконов нормативен акт се предписват структурни промени в голямо държавно ведомство (в случай Агенция „Митници”). Последват масови уволнения и преназначавания, съответно неизбежните трудови дела по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. Пита се: оспорването на подзаконовия нормативен акт пред ВАС, с който се разпорежда структурната реформа, основание ли е за спиране на производствата по трудовите дела по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?

Както съм се опитал да обоснова другаде⁶, предмет на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е конкретното право на работника или служителя на отмяна на незаконното уволнение, извеждана от конкретно твърдяно закононарушение, а не съществуването и надлежното упражняване на правото на уволнение на работодателя, за което естествено би било от значение всяка незаконност, включително и наличието на незаконосъобразен подзаконов нормативен акт. Следователно само ако конкретният работник или служител е атакувал уволнението си с довод на неговата незаконност поради незаконността на подзаконовия нормативен акт, който му служи като правно основание, то само в този случай би могло да се мисли за спиране на гражданското дело по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Според мен обаче това е така само ако работникът или служителят е страна по административното дело, по което е атакуван подзаконовия административен акт пред административния съд. Това е така, защото само в този случай според мен работникът или служителят би могъл да се позовава на силата на пресъдено нещо на евентуалното решение на административния съд.

Не мисля, че силата на пресъдено нещо на решението на административния съд по чл. 193, ал. 1 АПК важи по отношение на всички. Решението, с което подзаконовия административен акт се отменя или прогласява за нищожно, има действие по отношение на всички, но това според мен е конститутивно действие, а не сила на пресъдено нещо⁷. Ако законодателят искаше да придаде сила на пресъдено нещо по отношение на всички на решението, с което се отменя или прогласява нищожността на подзаконов нормативен акт, той щеше ясно да го посочи, като например посочи, че то има „сила” (а не „действие”) по отношение на всички. В теорията е безспорно, че задължителността на решението на административния съд по отношение на всички е израз на волята на законодателя да осигури еднократност на оспорването на подзаконови нормативни актове⁸. Подобна еднократност на оспорването⁹, при която правата на оспорване на неучаствалите по делото за оспорване на подзаконовия нормативен акт правни субекти, са погасени, без да са упражнения, би могла да е наистина израз на непререшаемостта¹⁰ на правния спор, която е една от съставките на силата на пресъдено нещо, но това не е задължително. В теорията е безспорно, че забраната за повторно оспорване на подзаконовия нормативен акт не се отнася до правни субекти, които не са съществували към датата на устните състезания по делото срещу подзаконовия нормативен акт¹¹. Приема се, че доколкото тези правни субекти са възникнали впоследствие те не биха могли да се присъединят към приключилото оспорване на подзаконовия нормативен акт, поради което им се признава право на жалба. Подобно право обаче е несъвместимо със силата на пресъдено нещо, ако се приеме, че тя важи по отношение на всички. Налага се изводът, че „действието“ на решението по оспорване на подзаконов нормативен акт по отношение на всички е единственно израз на правилото на чл. 187, ал. 2 ГПК, което въвежда еднократност на съдебното оспорване на подзаконови нормативни актове, т.е. цели да въведе процесуална пречка за валидното възникване на право на оспорване на подзаконовия нормативен акт по чл. 185 АПК, но не и да придаде на решението на административния съд по чл. 193 АПК сила на пресъдено нещо по отношение на всички.

В заключение мисля, че на практика отговорът на тълкувателния въпрос, по който е образувано тълк.д. № 2/2014 г., следва да бъде отрицателен, освен в ограничените хипотези, които посочих по-горе.

Бележжки под линия:

1 Силяновски, Д. Върху отвода по връзка между делата. – ГСУЮФ, т. XXXVI (1940/1941). С., Университетска печатница, 1941, с. 6-7.

2 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 8 изд. С., Сиела, 2006, с. 378.

3 Опитът на Мингова, А. Спиране на производството поради образувано тълкувателно дело по въпрос от обуславящо значение. – Норма, 2014, № 1, с. 37, да конструира „преюдициалност” между висящо тълкувателно дело и гражданско дело за защита на конкретни субективни права под формата на „очакваното създаване на една задължителна вторична норма на поведение, която е неотделима от тълкуваната правна норма и приложението на която обуславя решаването на конкретния правен спор” не ми се струва сполучлив.

4 Както поддържа Мингова, А. Спиране на производството поради образувано тълкувателно дело по въпрос от обуславящо значение. – Норма, 2014, № 1, с. 39.

5 Ангелов, Г. – В: Пенчев, К., И. Тодоров, Г. Ангелов, Б. Йорданов. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С., Сиела, 2006, с. 369. Обратното становище се застъпва в становище от 13.03.2014 г. на председателя на Висшия адвокатски съвет по тълк.д. № 2/2014 г., ОСГТК, достъпно на: http://www.vas.bg/Documents/2014%20Stan/Stan_2014_OSGKTK_TD_2.PDF. Председателят на Висшия адвокатски съвет се аргументира, че решението, с което се прогласява нищожността на подзаконов нормативен акт, няма обратно действие с довод, черпен от ал. 2 на чл. 195 АПК, съгласно която правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизане в сила на съдебното решение. Това е неправилно. Ал. 2 има предвид уреждане на последиците от издадени въз основа на прогласения за нищожен подзаконов нормативен акт индивидуални административни актове или други извършени правни или фактически действия. Самият нищожен подзаконов нормативен акт не може по дефиниция да породи правни последици. Вж. Ангелов, Г. – В: Пенчев, К., И. Тодоров, Г. Ангелов, Б. Йорданов. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С., Сиела, 2006, с. 370.

6 Петров, В. Предели на съдебната проверка и предмет на делото при предявен от работника или служителя иск за отмяната на уволнението като незаконно (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), Норма, 2013, № 6, с. 86-101

7 Вж. Тълкувателно решение № 1 от 08.06.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ВАС, според което решението, с което се прогласява нищожността на административен акт, макар и установително, действа по отношение на всички и може да бъде противопоставено по отношение на всички.

8 Ангелов, Г. – В: Пенчев, К., И. Тодоров, Г. Ангелов, Б. Йорданов. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С., Сиела, 2006, с. 369; Ковачева, Ю. – В: Административнопроцесуален кодекс. Коментар. Авторски колектив. С., Труд и право, 2013, с. 1260.

9 Вж. подробно Петров, В. – Славова, М., В. Петров. Административнопроцесуалният кодекс (Критичен преглед на съдебната практика. Коментар и предложения за усъвършенстване на уредбата). С., Фенея, 2014, с. 253-256.

10 Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 8 изд. С., Сиела, 2006, с. 358.

11 Ангелов, Г. – В: Пенчев, К., И. Тодоров, Г. Ангелов, Б. Йорданов. Административнопроцесуален кодекс. Коментар. С., Сиела, 2006, с. 370.