Сигнал за противоречива съдебна практика по въпроса за обикновените такси по изпълнението за налагане на запор върху вземания по банкови сметки

(сигнал № 2 от инициативата „Сигнализирай: Правото!“)

(сигналът, фокусиран главно върху въпроса за дължимите авансови такси за изпращане на запорни съобщения до кредитните институции, е публикуван и в сп. „Търговско и облигационно право“, бр. № 8/2016 г.)

С настоящото предложение за допълване на образуваното на 16.09.2015 г. тълкувателно дело № 3/2015 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегия, депозирано на 6 юни 2016 г., председателят на Върховния касационен съд бе сигнализиран за съществуването на друго съществено различие в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби на гражданския изпълнителен процес, което все още не е намерило място в предмета на тълкувателното дело. Това различие е от изключително значение за правното и финансовото положение на двете страни в изпълнителните производства – взискателя и длъжника.

Поставеният проблем е един от най-актуалните в практиката по принудителното изпълнение, доколкото:

• се е превърнал в неизменна административно-техническа преграда за прилагането на най-честия и удобен изпълнителен способ – насочване на изпълнението върху вземания на длъжника по платежни сметки;

• е от естество да ограничи упражняването на универсалното процесуално право на защита на гражданите – чл. 56 Конст., чл. 6, § 1 ЕКПЧ, чл. 8 ВДПЧ, чл. 14, т. 1 МПГПП (вж. II, 2. и 2.1.).

I. Противоречиво тълкуване и прилагане на чл. 507–508 ГПК и т. 9 от ТТР към ЗЧСИ

Налице е противоречива съдебна практика по въпроса „Съставлява ли действие по налагане на запор по смисъла на т. 9 от ТТР към ЗЧСИ изпращането на запорно съобщение до банка в случаите, в които частният съдебен изпълнител е получил отговор по чл. 508, ал. 1 ГПК, че длъжникът няма открита банкова сметка?“

1. Според едно от становищата, поддържани в съдебната практика, запор на дадено вземане по сметка в банка следва да се счита за наложен реално едва от момента, в който постъпи обратна положителна информация (отговор) от кредитната институция в хипотезата на чл. 508 ГПК. В този смисъл действията на органа по изпълнението по изпращане на запорни съобщения следва да се разглеждат в контекста на цялостното проучване на имущественото състояние на длъжника до получаването на положителен отговор за открита банкова сметка, чийто титуляр е длъжникът по изпълнението (така Решение от 08.02.2012 г. на ОС – Бургас по ч. гр. д. № 144/2012 г.; Решение от 10.02.2016 г. на СГС по ч. гр. д. № 16311/2015 г., II-г въззивен състав; Решение № 7188 от 16.10.2015 г. на СГС по гр. д. № 11903/2015 г., I–12 състав).

2. Според другото становище, с изпращането на запорни съобщения от съдебния изпълнител до всички банки се налага запор на евентуално съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки. Налагането на запор върху вземане, от своя страна, се осъществява чрез изпращане на запорно съобщение, което представлява изпълнително действие. В този смисъл действията на органа по изпълнението по изпращане на запорни съобщения нямат характера на имуществено проучване по ГПК или проучване на имущественото състояние на длъжника съгласно т. 2, а попадат в хипотезата на налагане на запор по т. 9 от ТТР към ЗЧСИ (така Решение № 126 от 22.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1999/2015 г., III г. о., постановено по чл. 73, ал. 4 ЗЧСИ; Решение № 7805 от 13.11.2015 г. на СГС по ч. гр. д. № 11904/2015 г., Т.О., VI-2 състав).

II. Кратко становище по противоречиво изтълкуваните разпоредби

Възприемането на второто становище на практика води до следното:

1. Първо, авансовата такса по чл. 80 ЗЧСИ и чл. 73, ал. 3 ГПК, която взискателят следва да заплати за налагане на запор, зависи от броя на изпратените запорни съобщения. За да се гарантира успешното обезпечаване на изпълняемото право, следва да се изготвят и изпратят запорни съобщения до всички банки в страната, тъй като обикновено нито взискателят, нито изпълнителният орган разполагат с предварителна информация колко платежни сметки са открити на името на длъжника и от кои банки са водени. Така искането на взискателя формално би следвало да струва 486 лв. с ДДС, предвид броя на разполагащите с лиценз да осъществяват банкова дейност в страната кредитни институции (понастоящем 27 на брой). Въпреки че тази сума следва да съставлява елемент от отговорността на длъжника за разноските по изпълнението (чл. 79, ал. 1 ГПК), фактически често е невъзможно тя да бъде събрана впоследствие, поради липса на достатъчно секвестируемо имущество, с което разполага длъжникът. Нещо повече, според утвърденото в практиката на ВКС разбиране, длъжникът не носи отговорност за разноски за нереализирани изпълнителни способи (Решение № 82 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1891/2010 г., ІV г. о., постановено по чл. 290 ГПК; мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.).

2. В тази връзка следва да се припомни, че според възприетото в казуалната практика на Върховния касационен съд становище размерът на таксите следва да се определя с оглед действителния смисъл и разум на закона, който е да се обезпечи принудителното събиране на вземане срещу заплащане на съответна такса – но не и последната да бъде несъразмерна на събираното вземане и по естеството си да съставлява прекомерно тежко бреме, респективно допълнителна и свръхтежка неоправдана санкция за длъжника (вж. в този смисъл Решение № 78 от 06.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5323/2015 г., III г. о.; Решение № 329 от 13.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2490/2013 г., III г. о., постановени по чл. 290 ГПК). В такова бреме се превръща обикновената такса по изпълнението, начислявана за изпращането на запорни съобщения до всички банки в страната.

Европейският съд по правата на човека нееднократно е отбелязвал, че финансовите ограничения пред принудителното изпълнение на едно решение биха били в съответствие с чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС единствено и само ако преследват законосъобразна цел и ако съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (Решение от 12.07.2007 г. на ЕСПЧ по делото Станков срещу България; Решение от 8.06.2006 г. на ЕСПЧ по делото В. М. срещу България и цитираната там практика). Такава връзка не съществува особено в случаите, в които размерът на дължимата такса е по-висок от този на главницата, което е от естество да разубеди правоимащия да поиска изпълнение на съдебното решение, взето в негова полза (Решение от 10.04.2008 г. на ЕСПЧ по делото Михалков срещу България).

3. Второ, въпреки изричните норми на чл. 450а от ГПК и § 15 от ПЗР към ЗИДГПК (обн., ДВ, бр. 50 от 2015 г.), според която в едномесечен срок от влизането в сила на този закон управителят на Българската народна банка и министърът на правосъдието утвърждават изискванията към Единната среда за обмен на електронни запори, понастоящем последната все още не е утвърдена и за взискателите съществува обективна невъзможност да поискат налагане на електронни запори върху вземания по банкови сметки и да се възползват от размера на таксата, регламентиран в забележката към т. 9 от ТТР към ЗЧСИ и чл. 36, ал. 2 ТДТССГПК.

4. С оглед недостатъците на действащата правна уредба и предвид целта не само на чл. 507, ал. 1 ГПК (бързо налагане на запори върху вземания, което да осуети укриването на суми), но и на ГПК и ЗЧСИ като цяло (бързина и ефективност на изпълнителния процес), считам, че по-правилно и целесъобразно е първото становище.

В този контекст се разкриват две възможни справедливи разрешения:

• забележката към т. 9 от ТТР към ЗЧСИ и чл. 36, ал. 2 ТДТССГПК, по силата на които за налагане на електронен запор върху вземания по сметки в банки се събира такса в размер на 15 лв. без ДДС независимо от броя на запорите, да намерят приложение analogia iuris и по отношение на налаганите по общия ред запори без извършване на опис (чл. 46, ал. 2 от ЗНА);

• тезата, възприета в задължителното за по-долустоящите съдилища Решение № 423 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 391/2015 г., IV г. о., да бъде доразвита в смисъл, че съдебният изпълнител изпраща на взискателя съобщението по чл. 426, ал. 3 във вр. с чл. 129, ал. 2 ГПК едва след изясняване на броя на реално наложените запори върху вземания на длъжника по банкови сметки.