(публикувана за първи път в Предизвикай: Изпълнителния процес!, сб., съст. Ставру, Ст., В. Петров. С.: Сиела, 2016, 82–96)
* Становището по поставените въпроси е първият документ, депозиран в деловодството на Върховния касационен съд под вх. № 12915/01.12.2015 г. от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ чрез Румен Неков в рамките на инициативата „Сигнализирай: Правото!“.
Проблемите на изпълнителното производство проявиха своята упорита настойчивост. Упоритостта им „роди“ ново тълкувателно дело – № 3/2015 г., с образуването на което под „тълкувателния мерник” на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд попаднаха следните противоречиво разрешавани въпроси:
1. Може ли да се извърши въвод във владение от съдебен изпълнител срещу трето лице, заварено в имота, което заявява, че владее имота от преди завеждането на делото, по което е издадено изпълняваното решение? Може ли това трето лице да иска спиране на изпълнителното производство на основание чл. 524 във връзка с чл. 523 ГПК, или това е защита, предвидена само за трето лице, осъществило фактическа власт върху имота след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, и което заявява върху имота права, които изключват правата на взискателя?
2. Подлежи ли на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК какъвто и да е акт на ЧСИ, в който се определя размерът на разноски на длъжника, или на обжалване по този ред подлежи само постановлението за разноски?
Обикновено невинността на първия прочит на разпоредбите, които в крайна сметка регулират по-доброто ни съвместно съществуване, неизбежно се губи след години правни сладкодумия. В такава една обстановка на натрупани различия в изводите, предпоставена и от многообразието на участниците, последващото изтълкуване има двояка тежка и отговорна задача: да изчисти от крехката двойственост всяка една мисловна дейност, базирана на текста, и да даде необходимия тласък на разумното, доброто и справедливото. Сам? по себе си, това е достатъчно предизвикателство, което подтиква юриста към творческо мислене в търсене на най-справедливото разрешение. Опит за такова разрешение са следващите съображения.
1. Въпрос № 1
1.1. Съображенията
Процесуалният институт на въвода срещу трети лица регламентира особена норма относно субективните предели на изпълнителния лист, удостоверяващ право на принудително изпълнение на непарично вземане за предаване на недвижими вещи. Хипотезата на тази норма предвижда обективен критерий с оглед процесуалната възможност за разпростиране на изпълнителната сила на съдебно потвърденото непарично притезание по отношение на тези лица (чл. 523, ал. 1, изр. 1 ГПК). Този критерий е моментът на установяване на фактическа власт върху недвижимия имот, лично или чрез другиго, с намерение същият да се свои като собствен или в рамките на съответно ограничено вещно право (чл. 68, ал. 1 ЗС). Времето на извършване на това юридическо действие се съпоставя с друг момент от процесуално значение: упражняването на правото на иск за защита на нарушеното субективно вещно или облигационно право, съответно на владението като фактическо състояние. Надлежното му упражняване, което предизвиква висящност на делото, е предпоставено от постъпването на исковата молба в съда (чл. 125 ГПК). Именно последното изпълва съдържанието на употребеното от законодателя понятие „завеждане на делото“ (чл. 126, ал. 2, чл. 299, ал. 2 ГПК). По аргумент от правилото на чл. 523, ал. 1, изр. 2 ГПК съпоставянето на тези два юридически факта е правомощие на съдебния изпълнител.
Законодателят не ограничава вида на източника на информация за установяване правнорелевантните факти по делото (фактът на владението и моментът на неговото придобиване), обуславящи допустимостта на разширяването на субективните предели на изпълнителния лист: писмени и веществени доказателствени средства, свидетелски показания, обяснения на страните и на третото лице. Без правно значение е и начинът на придобиване на владението – с или без съгласието на предишния владелец, чрез другиго или лично. Ирелевантно е и дали третото лице е могло и защо не е участвало като страна в исковото производство. За процесуалната допустимост на изпълнителното действие срещу третото лице е от значение владелецът да е установил фактическата си власт след постъпване на исковата молба в съда, по която е постановено осъдителното решение, въз основа на което е издаден изпълнителният лист[1].
Задължението на тази категория трети лица да търпят допуснатото с решението принудително изпълнение намира оправдание в своята превантивна и гаранционна функция – осуетява се възможността длъжникът по изпълнението активно да противодейства на реализирането на съдебно потвърдената претенция, респективно неговото бездействие да вреди на правоимащия. Ако третото лице не е адресат на санкцията за чуждото правонарушение, която се дава в рамките на исковия и изпълнителния процес, то и двете процесуални форми на защита биха се изпразнили от съдържание, тъй като възниква реална опасност от безуспешното им преповтаряне срещу тези трети лица. В този дяволски кръг изпълняемото право ще бъде обречено на извечно неудовлетворение. Очевидно това е последица, която нито конституционното (чл. 56, изр. 1 КРБ), нито международното право (чл. 6, § 1 ЕКПЧ) толерира. Ето защо колизията между упражнявана от различни лица върху една и съща недвижима вещ съдебно потвърдена претенция, от една страна, и фактическа власт, която не е съпътствана от (макар и нелегитимирано със сила на пресъдено нещо) притежание на самостоятелни права, от друга, се разрешава в полза на съдебно потвърдената претенция.
Не такава е обаче законодателната позиция по отношение на владелеца, установил фактическа власт преди постъпване на исковата молба в съда. Систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 435, ал. 5 във вр. с чл. 523, ал. 1, изр. 1 ГПК води до извода, че това трето лице не попада в субективните предели на изпълнителния лист. Щом третото лице, което е било във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява, е носител на потестативно право на жалба срещу извършеното процесуално незаконосъобразно изпълнително действие и щом разполага с посесорна защита на нарушеното си владение дори въпреки пропускането на преклузивния срок за депозиране на жалбата (чл. 435, ал. 5, изр. 2 във вр. с чл. 436, ал. 1 ГПК), то не е и не може да бъде адресат на специфичната защита-санкция, давана от органа по принудителното изпълнение.
Възможността за защита на владението по реда на контролно-отменителното производство за обжалване действията на съдебния изпълнител е позната на българското обективно гражданскоизпълнително право още от Закона за гражданското съдопроизводство от 1892 г. (чл. 1063б, ал. 7), впоследствие и от 1930 г. (чл. 868). Оттогава датира и единното доктринерно и юриспруденциално тълкуване на уредбата: ако от събраните сведения се удостовери, че третото лице е придобило владението преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, съдебният изпълнител следва да откаже извършването на въвод във владение срещу това лице[2]. Уредбата намира историческа приемственост и в отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. (чл. 332, ал. 3), като същото важи и за вече извлеченото съдържание на правната норма[3],[4].
В отлика от другата категория трети лица, придобили владението след завеждането на делото, решението по което се изпълнява, за правното положение на този кръг владелци е от значение обстоятелството, че не са били надлежна страна в исковия процес, тъй като вън от хипотезите на необходимо другарство, те не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението (чл. 298, ал. 1 и 2, чл. 304 ГПК). В случая е налице огледална на горепосочената генерална превантивна и гаранционна функция: осуетява се възможността ищецът – взискател по изпълнението – умишлено да насочва осъдителния си иск срещу нелегитимирани от материалноправна гледна точка правни субекти, респективно неговият небрежен пропуск при индивидуализацията на ответната страна да вреди на лица, неучастващи в производството.
Независимо кой възглед за естеството на производството по чл. 524 ГПК ще бъде възприет – че е специфично производство за обезпечаване на бъдещ иск на третото лице, заявяващо права върху присъдения имот[5], или самостоятелно производство, с което се дава разрешение относно изпълнението на влязло в сила съдебно решение[6], следва да се посочи, че непосредствената цел на молбата на третото лице за спиране на изпълнението е да се даде предварително средство за запазване на заявените върху присъдения имот права срещу искането на взискателя за привеждане в изпълнение на решението[7]. В тази връзка неслучайно актът на районния съд е основание за спиране на изпълнителното производство – чл. 432, т. 1, предл. последно ГПК. Необходимостта от спиране обаче съществува, ако самото изпълнително действие е процесуално допустимо и следва да бъде извършено. В противен случай тя е безсмислена. Третото лице разполага с правен интерес за предявяване на молба по чл. 524, изр. 1 ГПК само ако поначало е обвързано от изпълнителната сила на решението – т.е., ако е установило владението си след предявяването на осъдителния иск.
Разбирането, че третото лице, което владее имота от преди завеждането на делото, решението по което се изпълнява, също следва да иска спиране на изпълнителното производство на основание чл. 524 във вр. с чл. 523 ГПК, има последици в три посоки:
1) първо, то би насърчило „подбирането“ на удобни ответници, съответно би наградило ищеца за неправилното насочване на иска му;
2) второ, би създало своеобразно „процесуално наказание“ за непоискано главно встъпване в процеса от страна на всички владелци, независимо дали фактическата им власт върху вещта е съпроводена от упражняване на права или не;
По аргумент от чл. 225, ал. 1 ГПК главното встъпване е само процесуална възможност, но не и правно задължение, а освен това същото е недопустимо в някои хипотези – напр. в рамките на исковите производства за защита и възстановяване на нарушено владение (чл. 357, ал. 1 ГПК).
3) трето, то би злепоставило владелците, които не упражняват владение като правомощие от съдържанието на едно вещно субективно право.
Те разполагат с посесорната защита, предвидена в разпоредбите на чл. 75 и чл. 76 ЗС, но не и с петиторната по чл. 108 ЗС. Наред с това законодателството не предвижда положителен установителен иск за съществуване на факта на владението, поради което такъв иск е недопустим (чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК). Поради обстоятелството, че владелческите претенции по чл. 75 и чл. 76 ЗС имат в основата си нарушение на владението, те се явяват неприложими до момента на фактическото извършване на въвода (чл. 358 ГПК)[8]. Принудителното осъществяване на изпълняемото право на взискателя се спира именно за да се предостави възможност да бъде разрешен възникналият граждански спор за съществуващите права върху имота – права, които за визираната категория владелци може изобщо да не са възникнали, респективно тепърва предстои да възникнат (напр. с изтичането на 5- или 10-годишен давностен срок – чл. 79 ЗС). Очевидно е, че защитата на тази категория владелци в тези хипотези е непостижима.
Това прави института на спирането на въвода срещу владелци, придобили владението преди завеждане на делото, решението по което се изпълнява, абсолютно ненужен, разходо- и времеемък етап, предхождащ било производството по жалба срещу въвода на основание чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК, било владелческия иск (чл. 435, ал. 5, изр. 2 във вр. с чл. 358 ГПК). Това е така, тъй като законът не въвежда неуспешния изход от процедурата по чл. 524 ГПК като предпоставка за недопустимост на владелческата защита.
В този контекст отлагането на изпълнението срещу трето лице, заварено в имота, което заявява, че владее имота от преди завеждането на делото, по което е издадено изпълняваното решение, би могло да бъде единствено процесуално действие на съдебния изпълнител, което обезпечава възможността на това лице да докаже в условията на пълно и главно доказване факта, че е придобило владението върху имота преди постъпване на исковата молба в съда (чл. 8, ал. 1 ГПК)[9], но не и начало на процедурата по чл. 524 ГПК.
Спорът за процесуалната легитимация на третото лице по изпълнителното дело с предмет въвод във владение в недвижим имот може да бъде разрешен от съда: 1) по жалба на третото лице, което излага твърдение, че владее преди завеждането на исковото дело (чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК); 2) по владелчески иск на третото лице (чл. 435, ал. 5, изр. 2 ГПК), предявен в законоустановения шестмесечен срок по чл. 75 и чл. 76 ЗС; 3) по жалба на взискателя срещу отказа на съдебния изпълнител да извърши въвода (чл. 435, ал. 1, предл. 1 ГПК).
1.2. Предлаганото разрешение
Ако от събраните сведения се създаде пълна увереност, че третото лице, заварено в имота, е придобило владението преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, съдебният изпълнител следва да откаже извършването на въвод във владение срещу това лице.
Третото лице, заварено в имота, което заявява, че владее имота от преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, няма правен интерес от защитата по чл. 524 ГПК. Защитата срещу процесуалната незаконосъобразност на извършения въвод във владение се осъществява чрез жалба на третото лице, което излага твърдение, че владее преди завеждането на исковото дело (чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК) или чрез владелчески иск (чл. 435, ал. 5, изр. 2 ГПК), предявен в законоустановения шестмесечен срок. Спорът за процесуалната легитимация на третото лице по изпълнителното дело може да бъде разрешен и по жалба на взискателя срещу отказа на съдебния изпълнител да извърши въвода (чл. 435, ал. 1, предл. 1 ГПК).
2. Въпрос № 2
2.1. Съображенията
При изясняване точния смисъл на разпоредбата на чл. 435, ал. 2, предл. последно ГПК следва да се държи сметка за условията и причините за приемането ?, от една страна, и от друга – да не се изпускат от поглед целите, които преследва нормативната уредба на гражданския изпълнителен процес.
Видно от мотивите на допълнението[10], текстът е предложен, за да се гарантира възможността на длъжниците да се защитят срещу произнасянето на съдебния изпълнител в частта за разноските, специално при прекомерност на адвокатското възнаграждение[11]. Той е включен в предмета на обжалване на действията на съдебния изпълнител, тъй като произнасянето по разноските не е фигурирало в чл. 435 ГПК, изброяващ част от изчерпателно посочените в кодекса подлежащи на обжалване действия на съдебния изпълнител. Посочено е, че поначало самото определяне на разноските не съставлява изпълнително действие, а признаване на материално право на реализиране на отговорност за неоснователно причинен процес.
С общата норма на чл. 79, ал. 1 ГПК се утвърждава характерният за българския граждански процес принцип за отговорност за разноски, по силата на който всички такси и разноски в рамките на образуваното изпълнително дело, с изключение на изрично изброени случаи, са за сметка на длъжника[12]. Характерът на принудително осъществяваното право (парично или непарично вземане) е без значение. Този уреден в ГПК самостоятелен извъндоговорен източник на облигационни задължения[13] има за своя правна последица възникването на едностранно облигационно правоотношение със страни – страните в производството по индивидуално принудително изпълнение: взискателят и длъжникът[14]. Негов предмет е заплащането на внесените от взискателя такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат[15]. Правото на принудително изпълнение на вземането на взискателя по това правоотношение не се нуждае от предварително удостоверяване в издаден от съда изпълнителен лист, поради което включването му в предмета на изпълнителното дело е израз на пряко изпълнително основание[16].
За разлика от исковото производство, в което има нарочни нормативни текстове, съгласно които съдът се произнася по въпроса за разноските при постановяване на крайния съдебен акт (чл. 81 във вр. с чл. 236, ал. 1, т. 6, чл. 254, ал. 2, т. 5 ГПК), видно от чл. 434 ГПК регламентацията на изпълнителното производство не предвижда единен момент за произнасяне по всички направени разноски по изпълнението (обикновени и пропорционални такси по изпълнението, държавни и местни такси по чл. 431, ал. 4 ГПК, допълнителни разноски, адвокатско възнаграждение за образуване и водене на изпълнителното дело). Засиленото чувство за правна симетрия и птичият поглед над задачите, които преследват тези две форми на процесуална защита (разрешаване на правен спор и принудително удовлетворяване на едно изискуемо и ликвидно притезание), предопределят тезата, че властническият акт относно разноските не е единен, но все пак произнасяне следва да има и то следва да предхожда или да съпътства удовлетворяването на взискателя.
Невъзможността за обособяване на единен момент за произнасяне по разноските е обусловена главно от факта, че по своето естество всеки изпълнителен способ представлява особен изпълнителен процес, който се урежда от важащите само за него особени правила, както и от общите правила относно всички изпълнителни способи[17].
Така при способите за изпълнение на парично вземане съдебният изпълнител извършва пряка принуда, осребрявайки притежавано от длъжника имуществено благо чрез получаването на определена цена срещу него. Юридическият механизъм на осребряването предполага заплащането на парична сума (респективно „прихващането” или „прихващането” и довнасянето на сума в хипотезите на изплащане на цената от взискател – чл. 461 и чл. 495 ГПК). Поначало, вън от случаите на чл. 461 ГПК, последното изпълнително действие, което следва един приключил способ за изпълнение на парични вземания по дял втори от част пета на ГПК, е изплащането на паричната сума по изпълнението, постъпила вследствие осребряването на конкретно имуществено благо на длъжника (чл. 455, ал. 2 ГПК). До този финален акт се стига чрез верига от процесуални действия, които по необходимост[18] го подготвят: запор/възбрана; насрочване на опис и призоваване; съобщения за насрочена продан и т.н. Извършването на тези от тях, които са посочени в тарифите, издадени на основание чл. 73, ал. 3 ГПК и чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ, влече начисляването на разноски в хода на делото, които разширяват предмета на изпълнение, тъй като увеличават размера на паричното задължение на длъжника вследствие неговото процесуално поведение. Въпросното изплащане е насочено към погасяване не само на дълга, удостоверен в изпълнителния лист, но и на дълга, възникнал вследствие причината за започване и за реализиране на принудителното изпълнение – неправомерния факт на неизпълнението на длъжника. Очевидно е, че изискването за приемане на всеки един нов разход с нарочен юридически акт, наречен „постановление за разноски”, безкрайно ще формализира и забави изпълнителния процес. Особено утежнено би било и положението, ако това гледище се възприеме в случаите, когато по изпълнителното дело се извършва разпределение на постъпленията от отделни способи[19]. Очевидно е и че възможността за отделно обжалване на всяка една разноска ще отключи и завеждането на множество дела пред и без това претоварените окръжни съдилища. Едва ли законодателят е преследвал подобна цел. Затова рационалният единен момент за съобщаване вида и размера на направените разноски за конкретен изпълнителен способ, които не са съобщени по-рано на длъжника с поканата за доброволно изпълнение/съобщението за образуване на делото, е моментът на превръщането на имуществото в пари. Моментът на осребряването е определящ, тъй като той би бил от значение за обема на възложените в тежест на другата страна по изпълнението разноски по изпълнението (взискателя), в случай че преди или след изплащането на постъпилата парична сума настъпи основание за прекратяване на изпълнението (чл. 79, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 433 ГПК; чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ; чл. 245, ал. 3 ГПК).
Това, което обединява всички видове способи за изпълнение на парични и на непарични вземания, обаче е нуждата от конституиране на длъжника като страна в изпълнителното производство посредством връчване на покана за доброволно изпълнение или съобщение за образуване на делото (когато не се дава нов срок за доброволно изпълнение – чл. 428, ал. 1, изр. 2 ГПК). Освен че предоставя възможност на длъжника да проведе защитата си по същество (да изпълни задължението си, да релевира основание за прекратяване на изпълнението, да предложи начин на изпълнение и т.н.), чрез тях съдебният изпълнител съобщава търсеното от взискателя право, в т.ч. и сторените до момента разходи за общи такси и разноски по производството, включително и възнаграждение за един адвокат[20]. Нито поканата за доброволно изпълнение, нито съобщението сами по себе си подлежат на обжалване по реда на чл. 435–437 ГПК, предвид лимитативния характер на подлежащите на обжалване действия и бездействия на съдебния изпълнител[21]. Част от съдържанието им обаче неминуемо възпроизвежда произнасяне по разноските, което в едни случаи разширява предмета на принудително изпълнение (при паричните притезания), а в други – добавя нов предмет (при непаричните притезания). Това включване е изричен „процесуален отговор” на съдебния изпълнител на отправеното до него искане за събирането им. Разбира се, отпечатъкът на лимитативността и взирането в опашката на чл. 435, ал. 2 ГПК са от естество да доведат до това, че ако този „процесуален отговор” не е облечен в подходящата „процесуална униформа”, той е гол и недостоен за внимание. Очевидно е, че това не бива да е така.
Всеки проблем възпроизвежда нови такива и не завършва с еднозначно разрешение. Такъв е и ребусът до кой момент е процесуално допустимо искането на длъжника за намаляване на адвокатското възнаграждение и как следва да бъде заявено: директно чрез жалба до окръжния съд по местоизпълнението (чл. 436, ал. 1 ГПК) или първо чрез възражение до съдебния изпълнител (чл. 78, ал. 5 ГПК). Тълкуването на общата норма на чл. 78, ал. 5 ГПК, която намира приложение и в изпълнителния процес, води до извода, че съдебният изпълнител е оправомощен, но не е длъжен служебно да извършва редуциране на адвокатското възнаграждение за образуване и водене на изпълнителното дело, а следва да бъде сезиран от длъжника[22],[23]. В рамките на исковия процес преклузията принципно се свързва с приключването на устните състезания в съответната инстанция[24].
Ако сляпо се приложи концентрационното начало и в принудителното изпълнение, чл. 436, ал. 1 ГПК би извоювал мястото си и спрямо възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Това възражение обаче съставлява упражняване на процесуалното право на страната, регламентирано в чл. 78, ал. 5 ГПК, а не обжалване на произнасянето на съдебния изпълнител за разноските по смисъла на чл. 436, ал. 1 във вр. с чл. 435, ал. 2, предл. последно. Произнасянето на такъв ранен етап по това възражение (особено при начините на изпълнение, които включват съвкупност от правни актове – напр. публична продан на вещи, на ценни книги) няма стабилна база за преценка на фактическата и правна сложност на делото, освен ако не е последвано от доброволно погасяване на дълга и липса на усложнения при развитието и приключването на делото. Ето защо то е допустимо до момента на осребряване на имуществото на длъжника (при паричните притезания), съответно до извършване на изпълнителното действие (при непаричните притезания), а изричният отказ на съдебния изпълнител да го намали подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението за приетия акт[25].
2.2. Предлаганото разрешение
На обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК подлежи произнасянето на съдебния изпълнител за разноските по делото в какъвто и да е акт, който предхожда или съпътства цялостното или частично удовлетворяване правото на взискателя.
Включването на приети за събиране разноски във връчена покана за доброволно изпълнение/съобщение за образуване по делото съставлява произнасяне на съдебния изпълнител по въпроса за тези разноски (постановление за разноски).
Съдебният изпълнител съобщава на длъжника вида и размера на направените последващи разноски, съпътстващи реализиран изпълнителен способ, след осребряване на имуществото в рамките на този способ.
Вън от случаите на доброволно изпълнение, възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК е допустимо до момента на осребряване на имуществото на длъжника (при паричните притезания), съответно до извършване на изпълнителното действие (при непаричните притезания).
Изричният отказ на съдебния изпълнител да намали приетото адвокатско възнаграждение подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението за приетия акт.
Бележки под линия:
[1] По действащото законодателство моментът на вписването на исковата молба в книгите по вписванията (което въобще не се извършва по облигационните и владелческите искове – чл. 114, б. „а“–„в“ ЗС) също е без значение – така и Решение № 1029 от 07.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2588/2008 г., I г. о.
[2] Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Лекции. Том III. С.: Царска придворна печатница, 1918, 333–335; Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том IV. Изпълнително производство. Първо издание. С.: 1948, 176–177; Павлов, П., Сп. Парлапанов. Коментар на изпълнителното производство. С предговор от проф. д-р Любен Диков. С.: Печатница „Книпеграфъ”, 1936, с. 330.
[3] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том II. С.: Наука и изкуство, 1955, 239–240; Василев, Л. Българско вещно право. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 1995, с. 421; Венедиков, П. Ново вещно право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков”, 2008, с. 251; Белазелков, Б. Въвод във владение. – Сборник „Съдебни практики. Принудително изпълнение“, 2007, № 1, с. 27; Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2006, с. 860; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 1134.
[4] Решение № 747 от 31.05.2007 г. на ВКС по гр. д. № 497/2006 г., IVa/III г. о.; Определение № 509 от 6.11.2008 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1379/2008 г., І г. о.; Определение № 446 от 30.12.2008 г. по ч. гр. д. № 1138/2008 г., ІV г. о.; Определение № 479 от 17.08.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 178/2009 г., ІV г. о.; Определение № 266 от 25.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 204/2010 г., ІІІ г. о.; Определение № 337 от 12.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1890/2013 г., І г. о.
[5] Възприет в съобразителната част към т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г.
[6] Възприет в особеното мнение към диспозитива на т. 7 от цитирания тълкувателен акт.
[7] Цел, която е изведена още при действието на чл. 1063б от Закона за гражданското съдопроизводство – Аврамов, Вл. Монография върху чл. 1063б от гражданското съдопроизводство, 1912, с. 34.
[8] Според становището, обективирано в Решение № 45 от 3.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 242/2010 г., I г. о., лишаването на владелеца от осъществяваната от него фактическа власт върху имота представлява нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС и в случаите, в които лишаването е извършено на основание протокол на съдебен изпълнител за въвод във владение, когато този въвод е незаконосъобразен, като пропускът на владелеца да обжалва въвода във владение в предвидения в процесуалния закон срок не го лишава от възможност да се защити срещу този незаконен въвод с иск по чл. 75 ЗС, когато е владял имота в продължение на повече от 6 месеца.
[9] Въпреки че съдебният изпълнител не е съд.
[10] Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, приет от ХLI Народно събрание на 7 декември 2010 г., обн., ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.
[11] След изменението в съдебната практика еднозначно се подчертава, че контролът за законосъобразност на разноските по изпълнението не се ограничава само до приетото адвокатско възнаграждение – Определение № 742 от 24.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 91/2011 г., I т. о.; Определение № 565 от 20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2015 г., III г. о.
[12] Който може да бъде открит и в отменените процесуални закони – чл. 845 ЗГС (обн., ДВ, бр. 31 от 8.02.1892 г., отм.), чл. 653 ЗГС (обн., ДВ, бр. 246 от 1.02.1930 г., отм.), чл. 69 ГПК (обн., ДВ, бр. 12 от 08.02.1952 г., отм.).
[13] Позволявам си да изразя съмнение, че това задължение трябва да се тури непременно в полето на гражданската отговорност, по-специално деликтната. Да вземем за пример причината за заплащането на таксите, разноските и адвокатското възнаграждение по едно изпълнително дело. Тя се крие в липсващото доброволно изпълнение, в неспазването на дължимото поведение (неосъществяването на дължимия резултат), което поражда необходимостта от специфичната защита-санкция, давана от съдебния изпълнител. Ако видим в направата на тези разходи имуществена вреда (следствие), то коя е причината? Независимо дали причинната връзка ще се види 1) между едно противоправно поведение и вредите или 2) между едно поведение и противоправния резултат от него и между противоправния резултат и вредите, общата причина е противоправното бездействие на длъжника – неизпълнението. То се отнася до главния предмет на изпълнителното дело – изпълняемото право (съдебно потвърденото парично или непарично притезание). Това субективно право е всякога относително, но не всякога то е елемент от едно облигационно правоотношение. Опитът „отговорността“ за разноските да се постави окончателно нейде в дихотомията „деликтна – договорна“ е увлечение към категоризацията. Предизвикателство за него би могъл да е въпросът, каква е практическата нужда? Например прави ли то всякога солидарни правоотношенията, когато са налице двама и повече длъжници по изпълнението (чл. 53 ЗЗД)? Отпада ли несеквестируемостта за вземането за разноски (чл. 445, ал. 2, т. 1, пр. 2 ГПК)? Откога започва да тече давността за вземането (чл. 114, ал. 3, чл. 84, ал. 3 ЗЗД)?
Силяновски, Д. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том I. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 204, отбелязва, че „правото да се иска заплащане на направените по делото разноски, съответно задължението за тяхното заплащане, има за свое основание наредбата на чл. 64 ГПК (понастоящем чл. 78 ГПК – бел. ред. – Р.Н.). Отнася се следователно за едно произтичащо от закона облигационно отношение (курсив – мой – Р. Н.). Опитите да се конструира притезанието за разноски като притезание за вреди и загуби и следователно да се приложат принципите на гражданското право са неправилни. То трябва да бъде обсъждано изключително с оглед нормите на ГПК, а не на гражданското право.“
[14] Отговорността се разглежда като правно уредено от процесуалния закон облигационно правоотношение в Определение № 909 от 22.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6162/2014 г., III г. о.
[15] Със заплащането на дължимите на частния съдебен изпълнител такси, за взискателя възниква субективното право да взисква принудителното удовлетворяване на направените в изпълнителното производство разноски – Решение № 523 от 19.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2010 г., IV г. о.
[16] Именно като такова е окачествено постановлението за разноските на съдебния изпълнител – Определение № 714 от 22.10.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3025/2013 г., I т. о.; Определение № 2296 от 16.09.2014 г. на САС по в. ч. гр. д № 3361/2014 г.
[17] Тълкувателно решение № 45 от 25.06.1969 г. на ОСГК на ВС по гр. д. № 41/1969 г.
[18] Според възприетото по реда на чл. 290 ГПК казуално тълкуване, длъжникът отговаря за дължимите от взискателя авансови такси за извършените необходими действия по изпълнителното дело и разноските на взискателя за процесуално представителство, доколкото съответстват на действителната фактическа и правна сложност на делото – Решение № 82 от 08.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1891/2010 г., IV г. о.
[19] Съобразявайки мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.
[20] Включването в предмета на изпълнителното дело на адвокатското възнаграждение за защита по изпълнителното производство трябва да бъде поискано от взискателя, като доказването на заплащането му следва е в съответствие с приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г.: „В договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка”.
[21] Определение № 170 от 25.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 297/2010 г., IV г. о.; Определение № 551 от 1.10.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 483/2010 г.; съобразителната част към т. 8 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.
[22] Определение № 403 от 01.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1762/2008 г., V г. о.; Определение № 465 от 29.09.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 397/2010 г., III г. о.; Определение № 89 от 27.01.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 604/2011 г., IV г. о.; Определение № 505 от 01.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 872/2010 г., I т. о.; Определение № 83 от 19.02.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 620/2012 г., I г. о.; Определение № 210 от 07.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1097/2015 г., I г. о.
[23] В същия смисъл и Василев, И. Намаляване на адвокатското възнаграждение в изпълнителния процес. – ChallengingTheLaw.Com (ISSN: 1314-7854), достъпно на http://challengingthelaw.com/grajdanski-proces/namalyavane-advokatsko-izpalnitelen-proces/ (10 Май 2015 г.).
[24] Вж. Определение № 36 от 26.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о. и цитираната там съдебна практика.
[25] Според възприетото в Решение № 393 от 15.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5473/2014 г., IV г. о. становище, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК актът на съдебния изпълнител, постановен по искане на длъжника за намаляване разноските на взискателя поради прекомерност, следва да бъде съобщен на страните, тъй като подлежи на самостоятелно обжалване.