Нищожни ли са сделките на хората с психически заболявания и интелектуални дефицити? Бележки по Решение № 143 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 2729/2018 г., ВКС, III г. о.

(публикувана за пръв път в в сп. „Адвокатски преглед“, 2020, № 5)

1. Решението на Върховния касационен съд

С Решение № 143 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 2729/2018 г., ВКС, III г. о., е допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос за съотношението между основанието на нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и основанието за унищожаемост по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато с предявения иск увреденият твърди, че поради слабоумие е в трайна неспособност да разбира или да ръководи онези свои правни действия, които изискват умствена пълноценност, и в такова състояние е сключил атакуваната сделка.

По този въпрос ВКС приема, че унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или старческо слабоумие).

Аргументите на ВКС, които цитирам in extenso, започват с критика на досегашната практика на касационната инстанция:

„Разграничителният критерий между чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД не е и в наличието, респ. в липсата на изявена воля. Фактическият състав на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД обхваща случаи, когато воля не е изявена (например договор в писмена форма с неавтентичен подпис или с подправено съдържание) или когато изявяването й следва се приравнява към липса на воля (например при насилие). Този фактически състав обаче обхваща и случаи, в които воля има, но обстоятелствата по нейното изявяване я изключват (например шега или учебен пример). Фактическият състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД изисква изразена воля, но след като и дееспособни лица, изявили воля, са сред адресатите на основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, и волеизявлението от дееспособно лице не е необходимото и достатъчно условие за провеждане на разграничението. [Досегашната] практика на ВКС провежда разграничителния критерий, като го поставя в т.нар. „съзнавано“ и „несъзнавано отсъствие на воля“[1]…. Приема се [в досегашната практика], че „разликата между нищожността на сделката поради липса на съгласие и унищожаемостта поради неразбиране на значението на действията е в субективния момент – в първия случай липсата на воля е съзнавана (мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключването на договора), а във втория – неосъзната“. Този разграничителен критерий е базиран на правната теория[2], но търпи критика. Първо, обективното ни право не дефинира ползваните понятия. Второ, те не могат да се свържат към никой от елементите, които характеризират волеизявлението, а липсата на поне единия от тези елементи е във фактическия състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД – „…не е могло да разбира…“ (интелектуалния) „… или да ръководи действията си“ (волевия). Трето, провеждането на критерия води до несправедливи резултати. Той поставя във втората група случаи (на „несъзнавано отсъствие на воля“) дееспособното лице, което към сключването на договора не е било в състояние да разбира и/или да ръководи действията си, а състоянието му е трайно (причината е в душевна болест или старческо слабоумие). При т.нар. „съзнателна липса на воля“ дееспособното лице, а и неговите наследници по закон, разполагат с неограничена във времето възможност да предявят иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. За разлика от дееспособното, но слабоумно лице, за което неспособността да разбира или да ръководи действията е трайна и характерна. Поставено в адресатите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, то следва да упражни по съдебен ред правото на унищожаване в краткия 3-годишен срок на погасителната давност с начало деня на сключване на договора (чл. 32, ал. 2 ЗЗД). Едва ли законодателят разчита, че в този период лицето, което макар и дееспособно, е в трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, ще изпадне в състояние на т.нар. „светъл момент“. При някои душевни заболявания „светлите моменти“ са изключени (напр. олигофрения, дебилност), а при другите са внезапни и краткотрайни (напр. при старческото слабоумие). Едва ли законодателят разчита и на това, че в тригодишния срок на погасителната давност заинтересувано лице или прокурор ще инициира и проведе успешно производство за поставяне под запрещение, за да е възможно искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД да бъде предявен от настойника или със съдействието на попечителя. Действието на решението за поставяне под запрещение е конститутивно, не установява откога е могло лицето да се постави под запрещение, а успешното провеждане на иска по чл. 5 ЗЛС е без значение за сключените договори преди влизането му в сила (ППВС № 5/13.02.1980 г.). Още по-малко може да се приеме законодателят да е разчитал, че в тези случаи ответникът по иска ще съобрази неравностойното положение на съконтрахента си, ще го пожали и по морално-етични съображения ще спести възражението за погасителна давност или че всеки подобен случай може да се разреши на плоскостта на злоупотребата с право (така както е Решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г. на ВКС, IV г. о.). Провеждането на този разграничителен критерий поставя сред адресатите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД значителна група дееспособни лица, за които съдебната защита чрез иск за унищожаване на договора по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е обективно невъзможна или среща значителни затруднения, доколкото изисква успешното провеждане на иска по чл. 5 ЗЛС. Тези лица, макар и дееспособни… поради своите душевни заболявания, са в неравностойно положение. Следователно провеждането на критерия „несъзнавана липса на воля“ води до нетърпимия правен резултат погасителната давност да (из)тече по отношение на физически лица, които са в невъзможност или са съществено затруднени да защитят правата си, засегнати от „унищожаемия“ договор, а да не тече за случаите на т.нар. „съзнавана липса на воля“, в която подадат все дееспособни лица, за които исковата защита не е изключена или затруднена.“

След критика на досегашната практика ВКС излага съображения за достигнатия тълкувателен резултат:

„Различен е регулативният потенциал на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, а го проявява използваният от законодателя изказ: „Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си“. Чрез изказа „при сключването му“ законодателят не акцентира върху релевантния момент за преценката дали договорът е при основание за недействителност. За всички те този момент е един и същ – фактическият състав на основанието за недействителност следва да е осъществен към сключването на договора/към извършването на едностранната сделка. Следователно друг е замисълът на законодателя. Разграничителният критерий между основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД той обвързва с елементите, характеризиращи волеизявлението (интелектуален и волеви) и го свързва с това дали тяхното отсъствие е временно, преходно (дееспособното лице само към/„при сключването“ на договора е неспособно да разбере и/или ръководи действията си) или е трайно, характерно (при дееспособните лица, страдащи от душевно заболяване или старческо слабоумие). Първата група случаи попадат в обхвата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, без значение каква е причината за временното и преходно състояние на неспособност. Причината може да е обективна (напр. патологичен афект, сомнамбулизъм, хипноза, шок вследствие на травма, треска, нервна криза) или субективна (напр. пиянство, консумация на наркотици или други упойващи вещества). Причината има значение за деликтния състав по чл. 47, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 47, ал. 1 ЗЗД неспособният да разбира или ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от него. Причината няма значение за фактическия състав по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. При настъпване на очакваното, характерно, обичайно за всички тези случаи възстановяване на способността за разбиране и ръководене на действията, дееспособното лице разполага с възможност да предяви иска за унищожаване на договора по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Тригодишният срок на погасителната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД с начало деня на сключване на договора е достатъчен да излезе от временното състояние, изключило интелектуалния и/или волевия елемент на неговото волеизявление и да прецени дали да атакува договора. В приложното поле на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД попадат всички останали случаи, в които лицето е дееспособно, но поради душевна болест или старческо слабоумие е в трайна неспособност за разбиране или ръководене на действията (душевна болест или старческо слабоумие).“

2. Общи критични бележки на становището на ВКС

Не е нужно да се цитира автор от доктрината или съдебно решение от практиката в подкрепа на схващането, че нищожността е най-тежкият порок на правната сделка, както и че, освен при липсата на особено законово разпореждане в различен смисъл, нищожната сделка не поражда нито една от целените от авторите й правни последици и не може да бъде заздравена, а само повторена наново. Безспорно е също така и положението, че всеки може винаги да се позове на нищожността на правна сделка, ако има интерес да стори това, дори и ако някой от авторите на сделката я счита за изгодна за себе си и иска да се ползва от нея.

Тълкувателният резултат на ВКС – нищожност на сделките, извършени от хора с психическо заболяване или интелектуален дефицит[3] – може да се оприличи на опит да се събори плевник с атомно оръжие[4]. Твърде тежката санкция на нищожността може да увреди в определени хипотези фактически неспособния поради свое трайно психично заболяване или умствено увреждане човек. Не е изключено да има хипотези, в които след отпадане на фактическата неспособност, напр. оздравяване на човека от психичното му заболяване, той да иска да се ползва от получена или очаквана престация по сделката, а насрещната страна по сделката или дори някое трето лице да се опита да му противопостави порока на сделката. После, освен в очевидни случаи на умствени увреждания или тежки психични заболявания, в доста случаи биха възникнали големи трудности от доказателствен характер, за да се установи трайност на състоянието на лицето от вида, описан от ВКС, и началният момент на състоянието.

Генерално смятам, че тезата за абсолютната недействителност на сделките на хората с психични заболявания и ментални увреждания противоречи на положенията на Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ). По силата на чл. 12, т. 2 КПХУ страната ни е задължена да признава правоспособността и дееспособността на хората с увреждания наравно с всички останали лица във всички сфери на живота. Не смятам, че в контекста на чл. 12 КПХУ е целесъобразно по тълкувателен път да се извеждат непредвидени изрично ограничения на дееспособността на хора с увреждания[5]. Тезата на ВКС на практика лишава хората с психични заболявания и умствени увреждания, непоставени под запрещение, от дееспособност.

Тълкувателният резултат на ВКС противоречи и на систематическото тълкуване на чл. 31, ал. 1 ЗЗД и чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Съгласно последната разпоредба наследниците на фактически неспособното лице, сключило договор, могат да искат унищожаването на договора след смъртта на лицето, ако: 1. преди смъртта е поискано запрещение или 2. доказателството за неспособността произлиза от самия договор. Първата хипотеза, уредена в чл. 31, ал. 2 ЗЗД, изрично говори за унищожаването на „такъв договор“, като несъмнено визира договора, страдащ от пороците в предходната разпоредба. Според тезата на ВКС чл. 31, ал. 1 ЗЗД визира временни състояния на невъзможност за ръководене на постъпките или разбиране на свойството им – патологичен афект, сомнамбулизъм, хипноза, шок вследствие на травма, треска, нервна криза, пиянство, консумация на наркотици или други упойващи вещества, но очевидно за временни състояния като посочените не може да се иска запрещение и чл. 31, ал. 2, пр. 1 ЗЗД остава без приложно поле.

Дали обаче тълкувателният резултат на ВКС съответства на волята на законодателя? При липсата на публикувани обстойни мотиви на законодателя по законопоректа по ЗЗД можем да се опитаме да достигнем до действителната воля на законодателя чрез сравнителен анализ с предходната уредба, с известната съдебна практика по нея и съществувалата преди и по време на приемането на новия закон правна доктрина.

3. Как е бил уреден режимът на сделките на запретените и на фактически неспособните преди приемането на ЗЗД?

За разлика от уредбата по ЗЛС и ЗЗД, предходната уредба е предвиждала, че сделките на запретените, дори пълно запретените, не са нищожни, а само унищожаеми – арг. чл. 111, ал. 1 и ал. 2 от Закона за лицата от 1907 г.[6].

По отношение на сделките на фактически неспособния, но (все още) незапретен, следващият чл. 112 ЗЛ (1907) е предвиждал, че актовете на неспособния, извършени преди запрещението, могат да бъдат унищожени, ако причината за запрещението е съществувала по времето, когато тези актове са били извършени, и то ако от естеството на договора, от голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения, или от всяко друго обстоятелство се установява недобросъвестността на насрещната страна.

Съгласно Решение № 7 от 1928 г. на Общо събрание на ВКС[7] разпоредбата не подлежи на разширително тълкуване и важи само за случаите на пълно запрещение. Приема се, че тя прехвърля тежестта на доказване на способността за влизане в договорни отношения върху насрещната страна – запретеният не е длъжен да доказва своята неспособност в конкретния момент на сключване на договора, а само че причината за запрещението е съществувала в някакъв момент преди договора. Насрещната страна следва да докаже напр., че запретеният в момента на сключване на договора е бил в светъл момент. В тежест на доказване на запретения е недобросъвестността на съконтрахента, която се изразява в знанието на последния, че лицето е било слабоумно. Знанието се е манифестирало в естеството на договора, в голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения, и в други подобни обстоятелства.

Съгласно чл. 113 ЗЛ (1907) унищожаване на сделка на неспособен не може да се търси след смъртта му по причина на слабоумие, освен ако запрещението е поискано приживе или доказателството за слабоумието произтича от същия акт, който се оборва[8].

Вън от случаите на запрещение всяко лице, което временно или трайно е било неспособно да разбира и ръководи постъпките си и в това състояние е сключило договор, може да иска унищожаването му по исков ред, като докаже неспособността си в момента на сключване на договора, на основание чл. 10 и чл. 205 ЗЗД (1892) – така цитираното вече Решение № 7/1928 г., ОС ВКС.

Давността за предявяване на исковете за унищожаване на договор съгласно чл. 205 ЗЗД (1892) е тригодишна и тече в случай на насилие от деня, в който насилието е престанало; в случай на погрешка или измама – от деня, в който те са открити; за актовете на запретените и неспособните – от деня, в който е вдигнато запрещението или неспособността, и за актовете на непълнолетните – от деня на тяхното пълнолетие.

Видно е следователно, че на уредбата по ЗЗД (1892) и ЗЛ (1907) е била чужда идеята, че сделките на хората с психически заболявания и умствени увреждания (слабоумните по старата терминология) са нищожни. Напротив, уредбата е предвиждала тяхната унищожаемост по иск на самото лице, неговите наследници и приемници, респ. настойника – арг. чл. 111, ал. 2 ЗЛ (1907).

Такова, общо-взето, е становището и на правната доктрина до 1944 г. Наистина проф. Диков поддържа тезата, че актове на слабоумни, извършени до запрещението и не в светъл момент, са нищожни поради липса на правоспособност [9]. Той сам признава обаче нелогичността на този си извод, с оглед на факта, че същите тези сделки, извършени от вече поставен под пълно запрещение слабоумен, не биха били нищожни, а унищажаеми[10]. Поради тази причина и за да се преодолее тази алогичност, проф. Диков предлага[11] въпреки текстовете на ЗЛ (1907) и ЗЗД (1892) да се приеме, че сделките на пълно запретените също са нищожни, ако не са извършени в светъл момент. Господстващата част от доктрината обаче е поддържала становището за унищожаемост[12]. Склонността на проф. Диков да „насилва“[13] текстовете на старото законодателство, реципирано от Италия и Франция, за да получи тълкувателен резултат, сходен с уредбата в Германия, е известна. Така или иначе, практиката на ВКС е тълкувала текстовете на закона в унисон с посоченото по-горе господстващо становище в смисъл на унищожаемост.

С приемането на Закона за лицата и семейството, ДВ, бр. 182 от 1949 г., е отменен ЗЛ (1907) и е установен нов режим на недееспособността. Поставянето под пълно запрещение вече води до загуба на дееспособността (чл. 5, ал. 1 ЗЛС). Договорите, които пълно запретеният би извършил сам след този момент, вече не са унищожаеми както по предходната уредба, а нищожни[14]. По отношение на сделките на неспособния, сключени преди поставянето му под запрещение, действа новосъздадена разпоредба на чл. 212а ЗЗД (1892), създадена като допълнение на правилата на ЗЛС с ДВ, бр. 182 от 1949 г.: актовете, които едно лице е извършило преди да бъде поставено под пълно запрещение, могат да бъдат унищожени, ако причината за запрещението е съществувала по времето, когато тези актове са били извършени, и то ако от естеството на договора, от голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения или от всяко друго обстоятелство, се установява недобросъвестността на оня, който е сключил договора със запретения. След смъртта на едно лице извършените от него актове не могат да се оборват по причина на слабоумие, освен ако запрещението е било поискано преди смъртта му или ако доказателството за слабоумието произлиза от същия акт, който се оборва.

Видно е, че към датата на влизане в сила на сега действащия ЗЗД законодателят последователно е прокарвал правилото, че договорите на фактически неспособните лица, извършени преди поставянето им под запрещение, са унищожаеми, а не нищожни. От волята на лицето, респ. неговия настойник след запрещението, зависи дали ще атакува сделката или не.

4. Новата уредба и тълкуването й

Понастоящем ЗЗД предвижда, че са нищожни договорите, при които липсва съгласие (чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД). Напротив, унищожаеми са договорите, сключени от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си (чл. 31, ал. 1 ЗЗД). Унищожението на такъв договор съгласно чл. 32, ал. 2 ЗЗД не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Съгласно чл. 32 ЗЗД унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключването на договора. Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла.

Като се има предвид категоричната разлика между правните последици при нищожна и унищожаема сделка и уредбата им в последователни разпоредби в ЗЗД, очевидно е според мен, че волята на законодателя е една сделка да не може да попада едновременно в приложното поле на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД и на чл. 31, ал. 1 ЗЗД[15]. Опитът на ВКС обаче да разграничи приложното поле на двете разпоредби според мен не е сполучлив. Както вече посочих, при тезата на ВКС чл. 31, ал. 2, пр. 1 ЗЗД би останал без приложно поле, би бил излишен. На следващо място, не можем да приемем, че волята на законодателя, приел ЗЗД през 1950 г., е била да прокара именно това разграничение. Предходното законодателство, старата доктрина и старата съдебна практика категорично са били на становището за унищожаемост, а не за нищожност на сделките на фактически неспособния. Нищо в текста на ЗЗД, действащ сега, не указва, че законодателят е искал да изостави това положение. Прочее, чл. 31, ал. 1 ЗЗД изключва приложението на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. Последният е приложим в познатите хипотези на съзнавана и несъзнавана липса на волеизявление[16], както и в хипотезата, приета от съдебната практика, на „договор“, обективиран в неистински документ. Сделките на фактически неспособните (както когато причината за неспособността е слабоумие или душевна болест, така и когато причината е съвсем друга) преди поставянето им под запрещение са унищожаеми. Срокът за предявяване на иск за унищожаване тече от датата на договора – по арг. от чл. 32, ал. 2 in fine ЗЗД.

5. Защитата на уязвимите

ВКС е прав, че тезата за унищожаемост на сделките на лицата, които поради душевна болест или умствени дефицити трайно не могат да се грижат пълноценно за работите си, създава сериозна опасност за защитата на правата им с оглед сравнително краткия давностен срок по чл. 32, ал. 1 ЗЗД и началния момент на давността за предявяване на иска – датата на договора. Опасността е давността за предявяване на иска за унищожаване на сделката да изтече[17].

Предложеното от ВКС разрешение на проблема обаче едва ли е удачно, тъй като на практика лишава от дееспособност лицата с психически заболявания и умствени увреждания, противоречи на текста на закона и на волята на законодателя.

Предложеното в Решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г., ВКС, IV г. о.[18], разрешение да не се зачитат последиците на изтичане на давностния срок за предявяване на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато насрещната страна е знаела за фактическата неспособност и злоупотребително е изчакала да изтече срокът на давността, за да търси изпълнение на унищожаемата сделка, е справедливо, но и то не съответства на волята на законодателя. Балансът на ценностите е преди всичко законодателен проблем. Законодателят е променил виждането си за началния момент на давността за предявяване на иска за унищожаване при фактическа неспособност – не от датата на отпадане на неспособността, респ. на постановяване на запрещението, ако тя не е отпаднала към последната дата, а от датата на договора – срв. чл. 32, ал. 2 in fine ЗЗД и чл. 205, ал. 2 ЗЗД (1892). Вярно е, че тази по-ранна дата създава големи опасности за защитата на интересите на уязвимите хора, попадащи в категорията на фактически неспособните, но има предимството, че е фиксирана и с възприемането й за начална се отдава предимство на правната сигурност. Възприемането на тезата на ВКС за злоупотребата с право на възражение за давност като основание за незачитане последиците на изтеклата давност ни връща към отменената уредба, която е свързвала възникването на правото да се иска унищожаването на сделката с установяването недобросъвестността на съконтрахента. Чл. 31 ЗЗД обаче се различава от чл. 112 ЗЛ (1907) и от чл. 212а ЗЗД (1892) по ирелевантността на (не)добросъвестността на насрещната страна[19]. Под предлог за справедливост и борба със злоупотреба с права не може да се възстановява отменена от законодателя уредба и прилагането й в противоречие със смисъла на съществуващата в момента уредба.

Предложението в доктрината[20] да се приеме генерално, че давност не тече по отношение на лице, което не може да разбира свойството и значението на постъпките си и не може да ги ръководи, в което състояние лицето се намира трайно от момента на сключване на сделката, изхожда от тезата, че по нашето право съществува принципът contra non valentem agere non currit praescriptio. Това обаче е много спорно[21]. Както е известно, съществуването на общ принцип може да се изведе от правилата на конкретни разпоредби на закона[22]. Това може да се постигне, когато тези правила имат обща цел, общ смисъл, обща насока. Основанията на ЗЗД за спиране на давността обаче имат различна цел и преследват различни цели[23]. Напр. несъмнено е, че съпрузите могат да водят помежду си дела, но пълно запретеният в периода между запрещението и назначаването на настойник не може да извършва сам правни действия. Спирането на давността в първия случай не е мотивирано от правилото contra non valentem agere non currit praescriptio, а преследва други цели. Неубедително във връзка с това намирам предложението[24] да се прилага по аналогия правилото на чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД, според което давност не тече за вземанията на запретените за времето, през което те нямат назначен законен представител или попечител, към фактически неспособните поради душевна болест и слабоумие лица. Място за аналогия на закона няма, тъй като, на първо място, няма празнота – когато същият нормативен акт (ЗЗД) е предвидил, че давност тече и е посочил начална дата на течение на давността (чл. 32, ал. 1 и ал. 2 in fine ЗД), е непопустимо да се твърди, че давността не тече. Случаите освен това не са сходни. В хипотезата на запретено лице без назначен настойник или попечител има законова забрана за валидно извършване сам на волеизявления от страна на запретения. В хипотезата на фактически неспособния нямаме подобна забрана, а имаме фактическо състояние на лицето, което може да варира (светли и тъмни моменти и пр.).

Видно е, че досегашните опити по тълкувателен път да се защитят правата на хората с психически заболявания и умствени увреждания не са достатъчно сполучливи. Защитата може да дойде по законодателен път. Уместно е според мен да се предвиди различен момент на начало на давностния срок от този по чл. 32, ал. 2 in fine ЗЗД, а именно: от отпадане на състоянието, в което се е намирал фактически неспособният, като се предвиди обаче и втори срок – максимален период за предявяване на иска, който да тече от датата на унищожаемата сделка (примерно 10 години). Така постъпва напр. законодателят при уредбата на иска за унищожаване на завещание по чл. 44, ал. 1 от Закона за наследството.

Бележки под линия:

[24] Кунчев, К. Цит. съч., 337–338.