Бележки по някои въпроси, обсъждани от ВКС по отношение на договора за продажба на наследство

(статията е писана през 2017 г., като в съкратен вариант е публикувана в сп. „Собственост и право“, 2017, № 6, с. 35–46, със заглавието „Размисъл по въпроси, обсъждани от ВКС по отношение на договора за продажба на наследство“)

1. Въпроси, свързани с обекта на правоотношението

Продажбатата на наследство цели да прехвърли имуществото, получено от едно лице (наследник) по пътя на наследственото правоприемство от друго лице (наследодател). В литературата се приема, че се касае до съвкупност[1], въпреки че терминът е спорен: не се касае до някакъв особен, самостоятелен обект на правото, и всъщност прехвърлянето не означава друго, освен общо означаване на прехвърлянето на всички елементи от нея. Тези елементи имат, както се посочва, една „историческа връзка – те са всички придобити от едно лице mortis causae“[2]. Затова и по отношение на задълженията ефектът на продажбата е на встъпване (а не заместване) в дълг. По същия начин може да бъде обяснена и необходимостта от спазване на специалния ред за прехвърляне на заповедните ценни книги, както и от уведомление до длъжника за прехвърлянето на съответното вземане[3].

1.1. Не може да се продаде „наследство на наследодателя“

В Решение № 125 от 25.01.2017 г. по гр. д. № 2325/2016 г., II г. о., ГК на ВКС е разгледан случай, при който предметът на продажбата не е наследството, получено от прекия наследодател, а това, което последният приживе е придобил като наследство от негов възходящ. Опростен, казусът изглежда по следния начин:

Първоначалният наследодател (чието имущество страните по договора за наследство са се опитали да прехвърлят) е Х. Внукът У е наследил част от имуществото, което е било на Х като: 1) една част – като наследник на баща си (син на Х); 2) друга част – като наследник по заместване на баща си – от неговата сестра. Съпругата на У и негов наследник по закон продава ид. част от наследството на Х.

Правилно ВКС е приел, че

„[н]аследството на починалото лице е единна съвкупност от притежаваните от него към момента на смъртта му права и задължения и е недопустимо за различни имущества от това наследство да има различен режим на наследяване измежду наследниците по закон, различен от този, установен в ЗН“.

Иначе казано, няма „наследство в наследството“: наследство по отношение на наследника е имуществото, което той пряко е наследил, а не това, което е било вече наследено от неговия наследодател.

По повод на горния въпрос следва да се отбележи, че съществува една, донякъде, „обратна“ хипотеза, при която отговорът би бил различен – при отказ от наследство, извършен от сънаследник след продажбата на наследство. Уголемяването ползва продавача (практиката и доктрината са единодушни, вж. ТР № 137a от 17.11.1955 г. на ОСГК на ВС). Но увеличението, което продавачът – наследник е получил, може също да бъде предмет на продажба на наследство – както на купувача по предходния договор, така и на друго лице.

1.2. Изключване или изрично посочване на елемент от съвкупността. Грешно посочване на квотите

В мотивите на Решение № 288 от 20.04.1993 г. по гр. д. № 935/1992 г., I г. о., ГК на ВС се възприема утвърденото в доктрината и практиката виждане, че страните могат да изключат вещ или вземане от съвкупността. Тук уместният въпрос е докъде се простира тази възможност. Според цитираното решение изключването „не може да доведе до нелогичен резултат чрез изключване на повече имоти, защото ще се промени характерът на продажбата на наследство в продажбата на конкретна вещ“. В тази връзка проф. Ал. Кожухаров посочва, че „тук не може да се прекалява“, за да не се измени самата същност на продажбата на наследство“[4]. Ясно е, че общо правило няма и към подобна възможност следва да се подхожда като към изключение. Изключването на елемент от съвкупността е едно от средствата на страните за контрол върху риска в (не)еквивалентността на престациите, т.е. върху измеренията на алеаторност на този договор[5].

Посоченото Решение № 288 от 935/1992, I г. о. на ВС е интересно и със следното. ВС е приел, че извършената продажба на наследство не променя характера си, когато „се продават правата върху 1/4 от цялото наследство, и по-специално върху един имот“.

(Наистина, че клаузата „прехвърлям цялото си наследство от Х, включително и недвижимия имот в него“, не променя характеристиката на договора и той няма два обекта, а само един, настоява още проф. Н. Меворах в известния си труд по въпроса[6]. Той обръща внимание, че изразът означава две неща: 1) насочване на волята на страните към конкретната недвижимост; 2) знанието на страните, че в съвкупността има недвижимости. Но нека се върна към цитираното решение на ВКС).

От мотивите на решението става ясно, че под 1/4 се разбира всъщност дела на наследника от цялото наследство (а не идеална част от полученото наследство). Но всъщност именно такъв ефект е бил постигнат. Продавачът е единият син на наследодателя, който е оставил общо трима наследници: съпруга и двама сина. Починал през 1982 г., при действието на СК (1968 г.) неговата съпруга не е наследила вещите в СИО (чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г.). За тях делът на сина наистина е 1/4 (съпругата получава своят дял от 1/2, не наследява другата половина и тя се разделя между двете деца по 1/4). Но специалната разпоредба на СК (1968 г.) не променя общото правило на чл. 9, ал. 1 ЗН, че съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете, а само го дерогира по отношение на вещите – СИО[7]. Следователно наследственият дял върху личното имущество е по 1/3 на всички наследници. Фокусирайки се върху вещите – СИО, ВС сякаш е пропуснал, че продажбата на наследство е алеаторна, не се свежда само до тях и че наследникът – продавач се легитимира като наследник на определено лице, не на определено имущество. Така, посочената ситуация става още по-интригуваща: от буквалното тълкуване ще се окаже, че с разгледания договор е продаден целият дял на сина върху имотите, принадлежали на баща му в режим на СИО, но върху личното му имущество не е прехвърлена 1/12. Разбира се, може да се обсъжда тезата за грешка, да се търси действителната обща воля на страните, да се твърди, че с посочването на квотата не се изменя законово установената част на наследника и тя се продава така. Но за да се избегнат подобни усложнения, по-удачно е в договора за продажба на наследство да се посочва, че се прехвърля наследството, получено от продавача като наследник на определено лице, а не да се определя квотата от цялото наследство.

Разбира се, може наистина да се цели продажбата на идеална част от наследството[8]. Тогава следва да се отбележи, че изричното посочване на определена вещ като включена в обекта на договора (както е в примера по-горе) няма да доведе до прехвърляне на цялата вещ (дори и продавачът да е единствен наследник и следователно единствен неин собственик), а само до съответната идеална част от нея.

2. Въпроси, свързани правните последици на договора

2.1. Договорът не придава качеството „наследник“

Ясно е, че качеството „наследник“ не се прехвърля с договора[9]. От това следва, че уголемяването при отказ на друг наследник след продажбата на наследство ползва продавача (ТР № 137a от 17.11.1955 г. на ОСГК на ВС); купувачът не може да прехвърли съвкупността отново, а само по общия ред (Решение № 2641 от 02.12.1973 г. по гр. д. № 1952/1973 г. на I г. о.), но разбира се, той, а не продавачът, участва в делбата, още повече че чл. 76 ЗН и чл. 33 ЗС не се прилагат, като освен това съдебната практика константно приема, че когато разпореждането е с вещ, която изчерпва наследството, налице ще бъде продажба на наследство (общо по тези въпроси вж. Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК, Тълкувателно решение № 50 от 1.VI.1956 г., ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК (мотивите по т. 1), Решение № 757 от 22.07.2011 г. по гр. д. № 1879/2009, I г. о., ГК на ВКС, Решение № 70 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 7091/2013, I г. о., ГК на ВКС).

Купувачът не е легитимиран и в производството по възстановяване на собствеността на земеделски земи. В Определение № 529 от 27.12.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 366/2010 г., II г. о., се посочва, че купувачът на наследството не е сред кръга лица по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно се потвърждава определението на въззивната инстанция, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което искът за нищожност на решение на Поземлената комисия от 1998 г. се оставя без разглеждане като недопустим. Мотивите са, че купувачът на наследството не е легитимиран да оспорва административните актове в реституционното производство, включително да иска прогласяване на тяхната нищожност[10]. В тази връзка удачно е да се цитират мотивите на самия районен съд:

„[м]акар да има за последица пораждане на имуществено право – правото на собственост върху конкретен обект при приключена процедура по възстановяване, правото да инициира и участва в административното производство не е имуществено, за да се приеме, че попада в актива на наследството“ (Определение № 574 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 703/2010 г. на РС – Велико Търново).

Наистина следва да се отбележи, че там, където РС пряко говори за липса на правен интерес от прогласяване на нищожност, е заключението, че реституцията е приключила за наследниците, защото са обезщетени с компенсаторни бонове и съответно евентуалното прогласяване на нищожността не би породило никакви права за ищеца. Окръжният съд обаче е категоричен:

„[ч]рез сключения договор за продажба на наследствени права и задължения по чл. 212 от ЗЗД жалбоподателят е придобил определени имуществени права, включително правото на собственост върху определени обекти и по тези за приключила процедура по реституция, но не придобива качеството на първоначален собственик на отнетите земи или негов наследник, за да е лице, годно да участва като страна в административния процес. Дори само на това основание е достатъчно инициираното съдебно производство да се прекрати пред районния съд“ (Определение № 331 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ОС – Велико Търново).

Разбира се, тук е уместно да се припомни, че на основание чл. 90а ЗН продажбата на наследство, извършена след одържавяването или включването в ТКЗС или други стопанства на имоти, собствеността върху които се възстановява, няма действие по отношение на тези имоти.

2.2. Води ли продажбата на наследство между съсобственици до комбинирана съсобственост

Под „комбинирана“ или още „смесена“ съсобственост в Решение № 144 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 7209/2013, I г. о., ГК на ВКС се разбира тази съсобственост, която възниква от повече от един юридически факт. За термина ВКС изрично се позовава на Тълкувателно решение № 1/2004 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК, в което са посочени конкретни примери: комбинираната съсобственост възниква от прекратена СИО и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Въпросът е важен в делбеното производство: при комбинирана съсобственост възлагане на неподеляемия имот е недопустимо и имотът следва да се изнесе на публична продан (т. 8 от ТР № 1/2004г. на ОСГК на ВКС). Същевременно в посоченото Решение № 144 от 11.07.2014 г. на ВКС се пояснява развитието на този възглед в практиката по чл. 290 ГПК: разпоредителните сделки между наследниците не водят до смесена съсобственост, защото „имотът остава наследствен за всички съсобственици“.

От тази гледна точка може да се твърди, че със самото Решение № 144 от 11.07.2014 г. ВКС прави още една крачка напред в развитието на виждането за комбинирана съсобственост.

Разгледана е хипотезата, при която е извършена продажба на наследство между част от сънаследниците, като купувачът (също наследник) е бил женен в режим на СИО. Съответно в делбеното дело е конституирана и съпругата му. ВКС счита, че

„[к]огато при извършването на разпоредителна сделка с част от наследствен имот приобретателят – сънаследник е в брак, също не възниква комбинирана съсобственост, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделка част от наследствения имот. Съпругът придобива права по силата на закона – чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), но действал при сключване на договора. В този смисъл е приетото в Решение № 18 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г. на ВКС, I г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна практика“.

Решение № 18 от 27.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 572/2012 г., I г. о., ГК, на което се позовава ВКС, от своя страна стъпва на Решение № 239 от 6.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 81/2011 г., I г. о., ГК. Но в последното случаят не е точно същият: делбата е само между сънаследници, а въпросът за СИО касае наследяването и личната собственост при прекратяване на СИО (бащата умира, майката прехвърля притежаваните от нея, както на лично основание, така и по наследство 2/3 ид. части на едното дете, което после се дели с другото). В тази ситуация в Решение № 239 от 6.08.2012 г. ВКС приема, че

„[к]огато вещта е била в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг, не възниква смесена съсобственост, освен в хипотезата на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г., при която преживелият съпруг, ако наследява заедно с деца на починалия, не получава дял от неговата част от общото имущество“.

Връщайки се на въпроса, разгледан в Решение № 144 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 7209/2013, I г. о., ГК на ВКС, считам, че липсват достатъчно мотиви за подобно разрешение. Ситуацията е различна. Тук се „добавя“ още един съсобственик, който не е наследник; аргументът за придобиването ex lege е най-малкото недостатъчен, позоваването на „задължителна съдебна практика“ в „същия смисъл“ също.

2.3. Продажбата на наследство може да бъде основание за добросъвестно владение

Продажбата на наследство води до частно правоприемство[11]. Ако наследодателят не е бил собственик на вещта, за която страните считат, че е част от наследството, този договор може да послужи като годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Това се приема в доктрината[12] и в практиката. Така в Решение № 712 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 371/2009, I г. о., ГК на ВКС това виждане се застъпва по принцип (в абстрактните мотиви на решението). В конкретния случай обаче договорът за продажба не е сметнат за такъв: „тъй като продажбата не обхваща и частите на останалите сънаследници, не може да се приеме, че е налице разпореждане в законоустановената форма, от съсобственик, без приобретателят да знае, че праводателят му не е собственик“). Впрочем в редица случаи възможността на продажбата на наследство да бъде основание за добросъвестно владение ще бъде затруднена от обстоятелството, че от една страна, обектът зависи изцяло от едно чуждо имущество (договорът е алеаторен), а от друга – е налице възможността в договора да не се посочва конкретен елемент, а само да се прехвърли наследство изцяло. Това поставя на изпитание добросъвестността на купувача, по начин, подобен на завета на чужда вещ[13]. Защо, след като договорът е алеаторен и наследодателят хипотетично би могъл да притежава каквото и да е, купувачът на наследството претендира, че е добросъвестен по отношение на един конкретен имот? Възможно е например наследодателят също да е бил добросъвестен владелец и (когато имотът е недвижим) неговото правно основание по чл. 70, ал. 1 ЗС, облечено в съответната форма (например нотариален акт), да бъде налично и оправдаващо добросъвестността и на купувача; възможно е нотариалният акт дори да е бил нищожен, но все пак привидно да установява собственост в полза на наследодателя. Но ако липса такава привидност, трудно може да се обясни защо купувачът ще бъде добросъвестен. Впрочем важно значение в тази посока може да има хипотезата на отпадане с обратна сила на правата на наследодателя след продажбата – тук, докато наследникът би бил в неговото правно положение („отпаднал“ собственик – недобросъвестен владелец), купувачът ще се окаже добросъвестен владелец, защото продажбата на наследство ще бъде годно правно основание.

И накрая, ако се върна към първото разгледано решение – Решение № 125 от 25.01.2017 г. по гр. д. № 2325/2016, II г. о., ГК на ВКС, изпъква въпросът може ли в този специфичен случай – когато с продажбата на наследство е направен опит да се продаде „наследство на наследодателя“, т.е. друга съвкупност, от предходен наследодател, който прекият наследодател вече е наследил – може ли в този случай договорът да е основание за добросъвестно владение, отговорът следва да е отрицателен. Продажбата на наследство не е годна да извърши такова прехвърляне, въпреки че ВКС не я е счел за нищожна, а само за непрехвърляща правата.

3. Въпроси, свързани с валидността на договора

3.1. По отношение на формата за прехвърляне на наследствени права с други договори

Формата на договора за продажба на наследство (писмена с нотариална заверка на подписа) е специална. Тя е по-лека, ако в наследството има недвижими вещи, и по-тежка, ако в него има само движими вещи, които не се прехвърлят по специален ред, или вземания. В литературата и в практиката отдавна е изяснено, че наследството може да се прехвърли и с други сделки, но ако в съвкупността има недвижими имоти, тогава следва да се спази по-тежката форма: нотариален акт. Това е потвърдено в Решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009, II г. о., ГК на ВКС – прехвърлянето на наследствени права срещу издръжка и гледане по реда, предвиден за продажбата им, е нищожно, защото не е във формата на нотариален акт. Ясно е, че тук общоприетото мнение е за правоприлагане a contrario: в неуредените случаи нормата на чл. 212 ЗЗД не се прилага по аналогия, а се възприема като изключителна.

Оттук може да се зададе въпросът: ако в наследството има само движими вещи, които не се прехвърлят с формална сделка, или вземания, валидно ли ще бъде разпореждането, извършено в по-лека форма – например само писмен или дори неформален договор? Това се допуска в доктрината[14]. Все пак ми се струва, че отговорът следва да е отрицателен: обстоятелството, че наследството се прехвърля като цяло, е накарало законодателя да предвиди писмената форма с нотариална заверка на подписа и ако по-тежката форма при друг вид разпореждане изглежда обоснована, то за по-леката трудно могат да се намерят аргументи. Едно прехвърляне на наследство, в което има само движими вещи, срещу издръжка и гледане например ще следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Така ще се окаже, че чл. 212 ЗЗД създава своеобразна „долна граница“ по отношение на формата.

3.2. Възможно ли е договорът за продажба на наследство да бъде унищожаем на основание чл. 33 ЗЗД?

С Определение № 635 от 04.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2015 г., III г. о., ГК на ВКС не е допуснато касационно обжалване по въпроса: „[…] дали законодателят изключва унищожаването на алеаторните договори при условията на чл. 33, ал. 1 ЗЗД, както и дали е налице начална обективна невъзможност да се доказва неравностойността на престациите по тези договори“. ВКС е счел въпроса за превратно зададен, посочвайки, че въззивният съд

„не е е отрекъл възможността договорът за продажба на наследство да бъде атакуван по реда на чл. 33, ал. 1 ЗЗД, нито ищецът да докаже фактическите си и правни твърдения, но е разяснил спецификата на алеаторните договори и в частност – този за продажба на наследство, с оглед неустановеността на престацията към момента на сключването му и липсата на доказателства към същия момент купувачът да е знаел, че той е явно неизгоден за другата страна. Въпросът не кореспондира с решителните мотиви на въззивното решение, а отговорът се съдържа в закона – чл. 33, ал. 1 ЗЗД и чл. 212 и 213 ЗЗД“.

Но виждането, че алеаторните договори не могат да се унищожават поради крайна нужда е популярно в литературата[15]. Обратното становище също се поддържа[16], като въпросът е бил поставян още по отношение на института на чрезмерната повреда в ЗЗД (отм.). Присъединявам се към виждането, че приложимостта на чл. 33 ЗЗД по отношение на алеаторните договори, включително продажбата на наследство, не трябва да се изключва. Той ще бъде приложим, когато липсата на риск е част от явно неизгодните условия – теза, която съм се опитал да защитя другаде[17].

Бележки под линия: