(публикувана за пръв път в сп. „Търговско право“, бр. № 3/2021 г.)*, **
България има граждански закон, който по блестящия си език не отстъпва на Code civil, по модерността на разрешенията си в немалко случаи оставя зад себе си монументалния Buergerliche Gesetzbuch, с отвореността си дава на съдията достатъчна свобода, а с лаконизма си гарантира собственото си дълголетие.
– Кристиан Таков
I
ВЪВЕДЕНИЕ
Законът за задълженията и договорите (ЗЗД) е обнародван в Държавен вестник (ДВ) № 275/22.11.1950 г.; влязъл e в сила на 01.01.1951 г.[1] От седемдесетгодишното му действие досега нито едно научно съчинение не е изследвало изработването на законопроекта за задълженията и договорите през 1949/1950 г. В лекционните курсове по „Българско облигационно право“ преподавателите се ограничават да посочат, че ЗЗД е реципиран от италианския Codice civile (CC) от 1942 г. Авторите на закона обаче все още са обект на догадки и спекулации[2]. В настоящето кратко изложение се засяга въпросът за изработването на законопроекта за задълженията и договорите от Съвет по законодателството (СЗ) към Министерството на правосъдието (МП) и лицата, взели участие в това начинание[3]. (Разбира се, това е направено сбито предвид недостатъчния архивен материал към настоящия момент.)
След това в текста по-долу се маркират измененията в така внесения проект, които са направени от Законодателната комисия (ЗК) на Народното събрание (НС)[4]. Тези промени са станали окончателни след приемането на нормативния акт от законодателния орган, и то без особени разисквания по същество[5]. (Относно последните редакции достъпната информация е по-голяма, но не и задоволителна.) Форматът на научна статия не позволява коментиране и критикуване на тези промени. Дискусия във връзка с тях би могла да стане в курс, посветен на цялото българско облигационно право, или в монографично изследване относно съответния институт, до който се отнася едно или друго изменение. По-нататък се формулират общи бележки относно самия ЗЗД[6], а в края вместо заключение са изтъкнати някои кратки бележки[7].
II
ПРОЕКТИТЕ ЗА ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ
1. Проектът за ЗЗД, създаден от СЗ към МП.
а. Авторите на проекта. — Първият достигнал до нас проект за ЗЗД е от 1950 г. Той се намира на л. 19 и сл. от преписка № 4/1950 г. по дело № 6/1950 г. на Президиума на НС и МП. Би могло да се предполага, че той е бил изработен от СЗ към МП. Председател на този съвет е бил Наум Христов, останалите основни лица в него са били д-р Л. Чавдаров и Христо Тасев[8].
Обосновано е да се заключи, че при изработването на проекта за ЗЗД в СЗ са взели участие широк кръг лица, сред които би могло да се приеме, че са били едни от най-добрите български цивилисти в този период: проф. Живко Сталев, проф. д-р Любен Василев[9], проф. Александър Кожухаров[10] и проф. Любомир Радоилски. Това е така, тъй като именно тези учени по-късно са участвали при обсъждането на законопроекта в ЗК при НС[11]. Тъкмо същите учени след това са продължили успешно кариерите си подир „академичната чистка“ в Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски“ в първите години, последвали края на Втората световна война (ВСВ).
Основателно е да се твърди, че при обсъжданията на проекта в СЗ към МП са взели участие и проф. Иван Апостолов[12], проф. Петко Венедиков[13], Христо Тасев[14]; по-малко вероятно е това да се каже за проф. Йосиф Фаденхехт[15]. При разискванията на „бъдещия“ ЗЗД в СЗ трябва да се изтъкне, че най-вероятно са участвали и практици – представители на върховния съд и на адвокатурата, и то не само юристи. Би могло да се предположи, че такива сътрудници са били известни служители в банковия, превозния, спедиционния и застрахователния сектор у нас, тъй като именно такива представители на отделните професии са взели участие в ЗК към НС[16].
б. Период на създаване на проекта. — Първият проект за ЗЗД трябва да е бил съставен в края на 1949 г. – началото на 1950 г. П. Венедиков[17] посочва, че първо е бил изработен законопроектът за лицата (който обаче не е станал закон), след това – проектът за наследството, който е съставен в периода 1948/1949 г.[18], и проектът за собствеността, а накрая[19] – проектът за задълженията и договорите. Изработването на същия проект било станало в края на престоя на Венедиков в университета, а последната му лекция, пак според него[20], е била в началото на зимния семестър на учебната 1949/1950 г. Най-сетне, първото заседание на ЗК към НС е на 29.10.1950 г.[21]
в. Заседанията на комисията. — За съжаление в Държавния архив (ДА) отсъстват протоколите от заседанията на комисията за съставяне на проекта за ЗЗД в СЗ към МП. Оттук идва и невъзможността да се фиксират заседанията, съответно и – най-важното – самите разисквания в комисията. Все пак от Преписка № 6 Лично и семейно право, Централен ДА на Президиума на НС, фонд № 88, опис № 8, архивна единица № 71, № 1948 г. е видно как е бил съставен проектът за Закона за наследството (ЗН) от 1949 г. По всичко личи, че този начин на работа е бил възприет и при изработването на законопроекта за задълженията и договорите. Председателят на СЗ Наум Христов докладва проекта член по член, участниците правят своите предложения и ги аргументират, а след проведена дискусия се приема едно или друго разрешение.
В обсъжданата преписка от 1948 г. относно проекта за ЗН се намира един проект (л. 96 и сл.), в който е посочено кой текст откъде е реципиран, напр. към чл. 23 от законопроекта за наследството е посочен чл. 176 ЗН от 1889 г. (отм.), чл. 680 от италианския CC и чл. 509 от швейцарския Zivilgesetzbuch (ZGB). Това, с което е важен този проект в случая, е, че препратки към Гражданския кодекс (ГК) на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) от 1922 г. (отм.) отсъстват. Впрочем подобни материали биха били особено полезни за тълкуването и прилагането на ЗЗД, но, за жалост, отсъстват.
г. Excursus: Бил ли е ползван по-ранен проект? — Липсата на въпросните източници, отразяващи работата на СЗ към МП, прави така, че да бъде отворен въпросът дали е използван по-ранен проект при съставянето на проекта за ЗЗД в средата на XX в. Такъв проект напр. би могъл да е резултат от опита за кодификация на българското гражданско право през 30-те години на XX в.[22] Това обаче е малко вероятно: Основният реципиран закон при изработването на ЗЗД от 1951 г. е италианският CC от 1942 г., а в края на 30-те години на XX в. негов проект едва ли е бил достъпен на Кодификационния съвет към НС; освен това тогава настроенията, изглежда, са били по-прогермански[23], [24].
2. Проектът за ЗЗД, създаден от ЗК при НС.
а. Членовете и участниците в комисията. — От протоколите на ЗК при НС от края на м. септември – началото на м. октомври 1950 г. е видно, че като специалисти при съставянето на законопроекта за задълженията и договорите са участвали: секретарят на Президиума на НС Минчо Минчев; помощник-министърът на правосъдието Георги Михайлов; д-р Л. Чавдаров, Калин Цаков, Наум Христов и Стефан Нотев от СЗ към МП; Хр. Николов; държавен юрисконсулт, Йордан Генов от „Деспред“[25]; д-р Иван Бурмев от Държавен застрахователен институт (ДЗИ)[26]; Константин Попов и Р. Каранджулов от Българска народна банка (БНБ); Симеон Киселов и Георги Стаменов от Държавния тютюнев монопол; проф. Живко Сталев, проф. д-р Любен Василев, проф. Александър Кожухаров и проф. Л. Радоилски от СУ „Св. Климент Охридски“. Проф. Петко Венедиков и проф. Иван Апостолов не са взели участие в тази комисия, поради това че тъкмо в този период (зимния семестър на учебната 1949/1950 г.) са били отстранени от Юридическия факултет[27]. С този акт е било „снето“ обществено-политическото доверие спрямо тях[28].
б. Заседанията на комисията. — ЗК към НС е заседавала на 28.09.1950 г., когато са разгледани разпоредбите до чл. 24, вкл.; на 29.09.1950 г. – до чл. 53, вкл., а на следващата сесия в същия ден – до чл. 105, вкл.; на 30.09.1950 г. – до чл. 131, вкл.; на 04.10.1950 г. – до чл. 200, вкл.; на 05.10.1950 г. – до чл. 255, вкл., а на следващата сесия в същия ден – до чл. 325, вкл.; на 06.10.1950 г. – до чл. 343, вкл.; на 10.10.1950 г. – до чл. 375, вкл.; на 11.10.1950 г. – целият законопроект, в т.ч. преходните и заключителните му разпоредби. Десетте заседания говорят за сериозното отношение на ЗК към законопроекта за задълженията и договорите.
Приложенията към протоколите, в които се съдържат разискванията на закона, за жалост, липсват[29]. Достъпни са обаче промените, които ЗК е направила в проекта, и кратките съображения за тях. По-важните от тях са предадени по-долу в две части: досежно общата (бук. „в“) и особената (бук. „г“) част на законопроекта за задълженията и договорите[30]. Тези промени са ценни с това, че биха могли да спомогнат за по-ясното изясняване на точния смисъл, вложен в разпоредбите на ЗЗД, а оттам и за правилното му научно обяснение в доктрината и законосъобразното му прилагане в практиката от съдилищата.
в. Предложени промени в общата част на ЗЗД[31]. — Комисията в НС, занимаваща се с проектозакона за задълженията и договорите, е направила следните по-важни предложения за промяна в общата част на ЗЗД:
1о. Източници на задължения: сключване на договори.
Предложено е от ЗК към НС създаване на нова ал. 2 към чл. 14 от законопроекта[32]: „Договорът се счита сключен в мястото, където е направено предложението.“ Съображенията за това са, че така не би могло да има съмнение къде е сключен един договор.
2о. Източници на задължения: недействителност на договорите.
а) Член 26, ал. 4. — В ал. 4 на чл. 26 е взето становище да бъде заменена думата „уговорки“ с „части“, а също така да бъде добавено второто предложение: „Нищожността на отделните части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.“
б) Член 27. — Видно от съображенията на комисията, в чл. 27 е обсъждано въвеждането на „ново основание за унищожаемост на договора за охраняване [на] интересите на малолетния. С това текстът става по-ясен, като се включва и в текста на закона онова, което следва от общите положения за недействителността на сделките, сключени от недееспособни така, както беше предвидено в [Закона за лицата и семейството (ЗЛС)].“ Поради това е намерено за необходимо чл. 27 да бъде допълнен по следния начин: „Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване на изискванията, установени за тях […]“.
в) Член 28, ал. 1. — Намерено е за удачно в чл. 28, ал. 1, изр. 1 началната дума „грешката“ да бъде заменена с „грешка в предмета“, а последната дума на същото изречение на ал. 1, чл. 28 „предмета“ – да бъде заменена със „същия“. От мотивите на комисията става ясно, че „поправката е редакционна“: „Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия.“
3о. Източници на задължения: представителство.
В проекта за ЗЗД на СЗ към МП в чл. 42, ал. 2 е имало трето изречение, което е гласяло: „Потвърждението има обратно действие, но не засяга правата, които трети лица са придобили преди това.“ ЗК на НС е счела, че то е ненужно. Съображенията за това били, че: „Със заличеното изречение се урежда специален случай, който много рядко може да се случи в живота. Уреждането на тази подробност [хипотеза] се явява излишна. Оставя се случаят да бъде разрешен от съдилищата в духа на правилата на социалистическото общежитие [добрите нрави].“
4о. Източници на задължения: непозволено увреждане.
а) Член 45, ал. 2. — В създадения от СЗ проект за задълженията и договорите ал. 2 на чл. 45 е гласяла, че: „Вината се предполага до доказване на противното“. ЗК е настояла текстът да се преформулира така: „Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.“ Целта е била „редакционно уточнение“.
б) Член 50. — Предложена е промяна на разпоредбата на чл. 50, като предходният текст е заличен (и не би могъл да бъде възпроизведен). От съображенията на комисията става ясно, че предложеното допълнение „разширява отговорност за причинени вреди от вещи и животни, като заедно с лицето, под чийто надзор се намират, отговаря солидарно и собственикът им. Предвид честото причиняване на вреди по този начин, допълнението ще накара собствениците, били те частни лица или държавни предприятия, да полагат по-голяма грижа при подбора на лицата, под чийто надзор поставят своите вещи.“ Новопредложеният текст гласи: „За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“
в) Член 53. — Член 53 е имал втора алинея, която е гласяла, че: „Заплатилият обезщетението [солидарно отговорен длъжник от непозволено увреждане] има иск срещу останалите съразмерно с участието му в уреждането. При съмнение се предполага, че значението е еднакво.“ Комисията е приела, че това правило е излишно на това място, то трябва и е редно да бъде при солидарните задължения. (Срвн. чл. 127 ЗЗД.)
5о. Източници на задължения: неоснователно обогатяване: чл. 57, ал. 2.
Предложено е било от ЗК към НС преформулиране на чл. 57, ал. 2 с цел по-голяма яснота: „Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.“ Съображенията са, че от старата редакция (която не е запазена) не се виждало „дали при задължението за връщане на определена вещ се дължат и плодовете или самата вещ. С изменението се пояснява, че се връща вещта, а не и събраните плодове“.
6о. Източници на задължения: водене на чужда работа без възлагане: чл. 60-62.
В глава II, след чл. 59, е предложено от ЗК да бъде създаден нов раздел 6 „Водене на чужда работа без пълномощие“ със съдържанието на „старите“ текстове (чл. 294, 295 и 296 от законопроекта на СЗ), които са били поставени първоначално след договора за мандат (чл. 280 и сл. от законопроекта на ЗК). Мотивите за това са били, че „материята, която урежда [главата относно гестията] по правна систематика, трябва да следва след ония текстове, в които се уреждат източниците на задълженията. Понеже воденето на чужда работа без пълномощие е източник на задължение, поставя се като последно поделение на главата за «Източници на задълженията».“
По този начин уредбата на воденето на чужда работа без възлагане в ЗЗД стои по-близо до първоизточника си в C. Civ. от 1804 г. и кодификациите, които са го реципирали, отличавайки се от BGB и последователите му[33]. Думите „пълномощно“ и „пълномощник“ са пропуснати да бъдат преформулирани с оглед на нововъзприетата терминология: „поръчка“ и „довереник“ – по всичко личи – поради недоглеждане, отколкото предвид съзнателно целена промяна в уредбата (напр. гестията да е имала приложно поле само при юридически актове, извършени от гестора в името на доминуса, но не и при юридическите актове, предприети от свое име, нито пък дори и при фактически действия).[34]
7о. Действия на задължението: неизпълнение.
а) Член 81. — Намерено е за необходимо от ЗК в чл. 81, ал. 1 да се уточни, че длъжникът не отговаря, когато невъзможността за неизпълнението се дължи било на „вътрешна“, било на „външна“ причина, която не може да му се вмени във вина. Прочее е предложено от ЗК към НС прилагателното „външна“ към съществителното „причина“ да отпадне. По този начин „се възприема съветската система на отговорността при неизпълнение, в която никъде не се говори за външна причина“. Член 81, ал. 1 гласи: „Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.“
б) Член 87, ал. 5. — В ал. 5 на чл. 87 е променен срокът от „десет“ на „пет“ години. Това било по съображения за изменението в режима на погасителната давност[35]. Алинея 5 има следното съдържание: „Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.“
в) Член 91, ал. 2. — Направено е предложение в чл. 91 да се създаде нов ал. 2: „Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване неговото вземане.“ Мотивите са били: „Неоправдано е да се задържат по-голямо количество стоки, отколкото е необходимо, за да се обезпечи кредиторът. Изменението се прави също така, понеже целта на правото на задържане е да се обезпечи кредиторът.“
8о. Прехвърляне на вземания и задължения: чл. 102, ал. 3.
Счетено е за нужно от ЗК в чл. 102, ал. 3 in fine да се направи следното уточнение: „Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.“ Доводите за това са били да бъде съвършено ясно, че новият длъжник не може да противопоставя на кредитора „личните“ възражения, които е имал старият длъжник, т.е. възраженията от други правоотношения между стария длъжник и кредитора.
9о. Погасяване на задължения: прихващане, подновяване и опрощаване.
а) Член 103, ал. 1. — В чл. 103, ал. 1 е било предложено след думата „взаимно“ да се вмъкне „пари или“, а подир думата „изискуемо“ – „и ликвидно“. Така разпоредбата е постановявала, че: „Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.“ Тези изменения са обосновани така: „Първата добавка се прави, за да се допусне прихващането и на пари, а втората – за изясняване в смисъл, че за да може да се направи прехващане на две насрещни вземания, е необходимо те да бъдат установени по основание и по размер“.
б) Член 107, ал. 1. — Предложено е от ЗК на НС в чл. 107, ал. 1 думата „изрично съгласие“ за новиране на задължението да бъде заменена със „съглашение“, защото думата „изрично“ не изразявала нищо и при това е била излишна.
10о. Погасяване на задълженията: погасителна давност.
а) Член 110. — Общият давностен срок е счетено, че трябва да бъде намален от „десет“ на „пет“ години, а последното предложение на чл. 110 от законопроекта да бъде заличено. То е гласяло, че вземанията от непозволено увреждане се погасяват с изтичането на „двадесет години“. Мотивите са, че „намалението в сроковете на давността се прави за по-бързо ликвидиране на правоотношенията между гражданите. Пет години са напълно достатъчни, за да могат гражданите да си предявят правата.“[36]
б) Член 114, ал. 3. — Счетено е за необходимо да се създаде нова ал. 3 към чл. 114, която да установява, че: „За вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца.“ Доводът е бил, че след като срещу неизвестен деец не може да се заведе иск, за да се прекъсне давността, то тя, давността, трябва да започне да тече от момента на откриването на дееца.
в) Член 115. — В чл. 115 е предложено добавянето на нова б. „ж“, в която да се посочи, че: „Давност не тече […], докато трае съдебният процес относно вземането“. Аргументите за това са били, че „в противен случай, след прекъсването на давността с предявяването на иск, ще започне да тече нова давност“. Иначе би могло да се стигне до погасяване на вземането по давност, ако процесът, чийто предмет е то, продължи твърде много време.
г) Член 117, ал. 2. — Намерено е от ЗК в НС за необходимо в чл. 117, ал. 2 да се посочи, че съдебно установеното вземане се погасява с „петгодишна давност“. Това е продиктувано с оглед уеднаквяване на разпоредбите на чл. 117 и чл. 110.[37]
11о. Обезпечение на вземанията: поръчителство.
а) Член 140. — Премахнато е уточнението на чл. 140, че: „В отсъствие на противното съглашение поръчителството се простира върху последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането“.
б) Член 141. — Същото е направено и в чл. 141: „Ако не е уговорено друго, поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник.“
Мотивите са били, че разпоредбите на чл. 140 и чл. 141 са диспозитивни и е излишно това да се уточнява в тях. То се разбира от само себе си (per se).
12о. Обезпечение на вземанията: ипотека: чл. 168, ал. 2.
Към ал. 2 на чл. 168 е съществувало трето изречение, предложено от СЗ към МП. Tо е гласяло, че: „Ако обезпеченото вземане не е парично, кредиторът сам определя в нея сумата, за която ще се учреди ипотеката.“ Доводите за това в ЗК към НС са били, че подобно правило е опасно. „То поставя в много тежко положение длъжника и оставя напълно развързани ръцете на кредитора. То не е в духа на закона, който защитава длъжника като по-слаба социална категория и следва да се заличи.“
г. Предложени промени в особената част на ЗЗД[38]. — Предложените промени от ЗК към НС в особената част на проекта за ЗЗД, представен от СЗ към МП, могат да се сведат до следните:
1о. Продажба.
а) Член 206, ал. 1. — В чл. 206, ал. 1 е предложено от ЗК на НС дробното число „1/6“ да се замени с „1/5“. Доводът за това е бил чисто аритметически: „за да бъде по-лесно за пресмятане“. (Макар че с нечетни числа едва ли се смята по-трудно отколкото с четни; всъщност е тъкмо обратното.)
б) Член 206, ал. 3. — В проекта на СЗ към МП чл. 206, ал. 3 е гласял, че: „Ако е било уговорено платените вноски да останат за продавача като обезщетение, съдът, според обстоятелствата, може да намали това обезщетение.“ Според ЗК на НС алинеята е трябвало да бъде преформулирана така: „Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна.“ Съображенията са били, че по този начин предложената формулировка е била в съответствие с чл. 86, „където се казва, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва. Уговорката в старата редакция «при неплащане от страна на купува пълната стойност на вещта, платените вноски остават като обезщетение за продавача», създава опасност за злоупотреба и противоречи на духа на социалистическото право, което винаги е в защита на икономически по-слабата страна.“
2о. Дарения: чл. 227, ал. 1.
Първоначалната редакция на чл. 227, ал. 1, б. „а“ и „б“ е била следната: „Дарението може да бъде отменено, когато дареният: а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано; б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години или с друго по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена […]“.
Комисията е предложила на НС в чл. 227, ал. 1, б. „а“ да бъдат заличени думите „или ако е амнистирано“. Затова, защото „не трябва да се допусне дарението да не бъде отменено, когато надареният е извършил някое от изброените престъпления виновно, макар и след това престъплението да бъде амнистирано.“ В б. „б“ на ал. 1, чл. 227 е намерено, че думите „или с друго по-тежко наказание“ са излишни. Това е така, защото не би могло да има съмнение, че дарението можело да бъде отменено, след като надареният набеди дарителя в престъпление, което е наказуемо с лишаване от свобода за повече от три години или с някакво друго по-тежко наказание.
3о. Наем на вещи.
а) Член 231. — Днешната редакция на чл. 231, относно разноските за наетата вещ, е била предложена от ЗК, като изцяло е преформулирала предходната, въведена от СЗ. Съображенията на комисията са били, че по този начин „по-точно и по-правилно се разпределят разноските по извършването на поправки на наетото помещение.“ Разрешението, което е било поддържано в СЗ, не е запазено. Член 231 има следното съдържание :
„[Алинея 1] Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.
[Алинея 2] Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността и срещу наема.
[Алинея 3] Когато вещта погине изцяло или отчасти, прилага се чл. 89.“
б) Член 237. — Член 237, ал. 1 е гласял, че: „При отчуждаване на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър.“ Комисията на НС е намерила за оправдано „отчуждаване“ да се замени с „прехвърляне“, за да се изключи противопоставеността на договора за наем спрямо държавата при отчуждаване на имота. „Имат се предвид само договорните прехвърляния.“ (Срвн. обаче чл. 17 от Конституцията на Република България, КРБ, от 1990 г.)
4о. Заем за послужване: чл. 240, ал. 2.
В чл. 240, ал. 2 е добавено второто изречение по предложение на ЗК: „Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките.“ Допълнението бива оправдано с довода „да могат банките да уговарят лихви съобразно своите вътрешни правила и разпореждания на БНБ.“
5о. Влог.
а) Член 247. — Направено е предложение в чл. 247 да се посочи, че заемодателят отговаря за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, не само при умисъл и груба небрежност (каквато е била първоначалната редакция на текста), но и при обикновена небрежност (т.е. при двете основни форми на вината). Целта е била „да се разшири отговорността на заемодателя.“ Разпоредбата придобила следното съдържание: „Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.“
б) Член 251. — В законопроекта за задълженията и договорите на СЗ към МП чл. 251 е имал следното съдържание: „Министерският съвет [МС] може да установи особени правила относно[?] отговорността за вещи, внесени в хотели, публични [?…] домове [не се чете нататък].“ Това правило се е видяло излишно в ЗК на НС, „за да не се обременява МС с издаването на такива общи правила, когато всяко заведение от тия, които са посочени в чл. 251, може да си изработи такива правила за внасяните в тях вещи.“ (Подобни „правила“ днес биха могли да бъдат общи условия.)
в) Член 257. — ЗК на НС е предложила в чл. 257 (ал. 1: „Дори когато дадени за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.“) второто изречение да се преформулира като ал. 2 („В този случай важат правилата за заема.“) и да се създаде на нова ал. 3 („Разпорежданията на ал. 1 не се прилагат по отношение на банките и Спестовната каса.“). Разчленяването на чл. 257 на ал. 1 и ал. 2 е било обосновано с препращането на новата ал. 3 към ал. 1. Новата ал. 3 е била мотивирана с оглед на „постоянната практика на банките“ да се разпореждат с парите, които са вложени при тях.
6о. Договор за поръчка.
а) Член 283, ал. 2. — В чл. 283, ал. 2 е предложено следното уточнение: „Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.“ Отрицателната частица (не-) е била пропусната според комисията поради печатна грешка.
б) Член 283, ал. 4. — Алинея 4 на чл. 283 е имала първоначално следната редакция в законопроекта на СЗ: „Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря само за избора на заместника.“ ЗК е намерила за по-ясно думите „само за избор на заместника“ да се заменят с „за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.“
в) Член 284. — Член 284 в първоначалния законопроект на СЗ към МП е имал три алинеи, като сегашната ал. 2 е била ал. 3. Алинея 2 от обсъждания законопроект е установявала: „Смята се, че доверителят е одобрил извършеното, ако не обяви незабавно, че извършеното излиза вън от границите на поръчката.“ ЗК е приела тази разпоредба за ненужна. Съображението й е било въведено лаконично: „Заличаването става за съобразяване с чл. 264.“
Член 264 постановява в ал. 1, че: „Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. [Ал. 2] При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците. [Ал. 3] Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.“
г) Член 292, ал. 1. — В чл. 292, ал. 1 думата „упълномощител“ е заменена с „доверителя“. Доводът е еднаквост на терминологията, а текстът е имал следното съдържание: „Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя.“
д) Член 292, ал. 2. — Първоначалната формулировка на чл. 292, ал. 2, предложена от СЗ, е била следната: „Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Това важи и за кредиторите на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, предхождаща запора.“
ЗК е предложила изр. 3 на ал. 2, чл. 292 да има следното по-ясно съдържание: „Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.“ Аргументите са били, че така се уеднаквява положението на трети лица и се дава по-точна редакция на заличеното изречение.
7о. Водене на чужда работа без възлагане.
В законопроекта за задълженията и договорите на СЗ към МП гестията (negotiorum gestio) е била уредена непосредствено след мандата (mandatum). По настояване на ЗК на НС обаче систематически отреденото й място (sedes materiae) е било намерено за по-удачно в общата част на проектозакона за задълженията и договорите – гл. 2 „Източниците на задължения“.[39]
8о. Издателски договор, договор за публично изнасяне и договор за сценарио.
Разпоредбата на чл. 275 (отм.) е има следното съдържание: „Авторът не може да издаде произведението си наново, преди да се изчерпи уговореният тираж или преди да изтече уговореният за това срок. Но във всеки случай авторът може да се разпорежда с произведението си след изтичането на 3 години от деня на последното издание.“ Комисията е предложила срокът да бъде увеличен от три на пет години. Доводите й са били: „Поради бързото развитие на науката издадените научни трудове скоро остаряват. За да не бъде пречка за нови издания, в които да бъдат отразени новите научни достижения, дългият петгодишен срок трябва да се намали на три години.“ (Срвн. чл. 36, ал. 5 ЗАПСП.)
9о. Комисионен договор.
а) Член 294 (отм.). — Комисията е предложила терминът „комитент“ да бъде заменен с „довереник“ в чл. 294 (отм.) с оглед на „новата“ терминология, усвоена в главата на комисионния договор. Традицията продължава и до днес. (Вж. 348 и сл. ТЗ.)
б) Член 300, ал. 2. — Намерено е за удачно от ЗК да се създаде нова ал. 2 към чл. 300 (отм.). Тя трябвало да гласи, че: „Правата, придобити от комисионера или предоставени му от доверителя, се считат спрямо кредиторите на комисионера за права на доверителя и без са му били прехвърлени или върнати.“ Съображенията са следните: „Определя се какво е положението на кредиторите на комисионера по отношение на сделките, сключени от него. Туй разрешение се приема, защото кредиторите знаят, че той [комисионерът] действа от свое име, но за чужда сметка.“
Днес тази уредба се съдържа в чл. 349, ал. 2 ТЗ: „Правата, придобити от комисионера или предоставени му от доверителя, се смятат спрямо кредиторите на комисионера за права на доверителя и без да са му били още прехвърлени.“ Към тази формулировка може да се отправи упрек, че пропуска да посочи, че правата, които комитентът е предоставил на комисионера, също се смятат за права на комитента спрямо кредиторите на комисионера, и то още преди да са му били върнати. Пропускът при приемането на част трета от ТЗ през 1996 г., без съмнение, се дължи на недоглеждане, отколкото на съзнателно стесняване на действието на комисионния договор спрямо кредиторите на комисионера.
10о. Спедиционен договор.
а) Член 304, ал. 3 (отм.). — Според ЗК е било уместно да се създаде нова ал. 3 към чл. 304 (отм.), в която е трябвало да бъде изтъкнато, че: „Спедиторът може да натовари последващи спедитори за завършване на превоза и без да е овластен за това от доверителя.“ Мотивите: „Изменението се прави, за да се даде възможност на спедитора при транспортиране на една стока в далечни страни, където спедиторът няма свои представители, без да е изрично овластен от изпращача на стоката да натовари и последващи спедитори за извършване на превоза.“ Това правило сега се съдържа в чл. 363 ТЗ и макар граматически да е променено, смисълът, вложен в него, е същият. („Спедиторът може да възложи на следващ спедитор извършването на действията по чл. 361 и без да е овластен за това от доверителя.“)
б) Член 305, ал. 3 (отм.). — Според комисията в НС би било удачно, ако в чл. 305 (отм.) се създаде нова ал. 3, която да гласи, че: „Спедиторът застрахова вещите, поверени му за спедиция, ако това му е било изрично наредено от доверителя.“ Доводите за новата аления са „да се осуетят евентуалните възражения от страна на доверителя по отношение на спедитора при погиване на стоката, ако той не я е застраховал поради това, че не е получил изрично нареждане за това от доверителя.“
В действащото ни облигационно (търговско) право това правило е уредено чрез препращане относно задълженията на спедитора към тези на комисионера. (Вж. чл. 361, ал. 2 ТЗ: „Спедиторът може да възложи на следващ спедитор извършването на действията по чл. 361 и без да е овластен за това от доверителя.“) Комисионерът има подобно задължение за застраховка на вещта само ако комитентът е наредил това (Член 350, ал. 5 ТЗ: „Комисионерът е длъжен да застрахова стоката, която е получил от доверителя или от третото лице по изпълнителната сделка, ако доверителят е наредил това.“)
в) Член 306, ал. 3 (отм.). — Предложена е нова редакция на чл. 306 (отм.), а предишната формулировка е заличена и при това – недостъпна: „[1] Спедиторът има право на задържане върху вещите и вземанията, които той е придобил за сметка на доверителя или които същият му е предал до заплащане на вземанията, които той има срещу него. [2] Последният спедитор упражнява правото на задържане и на предхождащите го спедитори.“ Съображенията за това са били, че: „С новия текст разпоредбата на чл. 306 се разширява и пояснява, за да бъдат обхванати всичките вземания на спедитора. Втората алинея гарантира по-пълно вземанията на всички спедитори.“
Част трета от ТЗ от 1996 г. предоставя на спедитора „законен залог“ (вместо „право на задържане“) върху вещите, приети за спедиция (арг. от чл. 361, ал. 1 във вр. с чл. 357 ТЗ). Ако спедиторът е извършил сам, изцяло или отчасти, превоза, „той има правата и задълженията и на превозвача“ (чл. 362 ТЗ). В този случай спедиторът – превозвач има правото по чл. 375 ТЗ: „Превозвачът има право на залог върху товара за вземанията си по договора. Това право се упражнява от последния превозвач и съществува, докато се погасят правата на всички превозвачи.“
г) Член 307 (отм.). — ЗК е предложила създаването на текста на чл. 307 (отм.), който предвижда, че: „Исковете за вреди по спедиционните договори се погасяват с изтичането на една година.“ Целта на това правило е „да се създаде възможност за по-бързо ликвидиране на създадените спедиторски отношения и за да не стоят те неуредени дълго време.“ Тази норма днес се съдържа в чл. 367 ТЗ: „С договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар.“
11о. Договор за превоз: чл. 321 (отм.).
Комисията към НС е счела за потребно да бъде въведена нова редакция на чл. 321 (отм.); предходната обаче не е запазена. „Исковете за вреди по договори за превоз се погасяват с изтичането на една година, считано от деня, в който са доставени вещите или част от тях, а за случаите, когато всичките вещи не са доставени, от деня, в който превозвачът е следвало да ги достави.“ Доводите са били, че: „С новата редакция се уточнява началният момент на давността, като се държи сметка за това дали са доставени напълно, или отчасти вещите.“
Сега правилото на чл. 321 (отм.) ЗЗД относно превоза на товари се съдържа в чл. 378, т. 1 ТЗ, като през 1996 г. с ТЗ е бил въведен по-дълъг период по отношение на превоза на пътници (т. 2). Член 378 ТЗ гласи: „Искът за вреди по договора за превоз се погасява с едногодишна давност, чийто срок започва да тече: 1. за товари – от деня, в който са предадени на получателя, а когато не са предадени – от деня, в който е трябвало да му бъдат предадени; 2. за пътници – при смърт или телесна повреда – от настъпването им или узнаването за тях, но не по-късно от три години.“
12о. Договор за застраховка: чл. 344, ал. 2 (отм.).
Направено е предложение от ЗК към чл. 344 (отм.) да се създаде нова ал. 2, която да ограничи регресните права на застрахователя срещу някои трети лица, причинители на увреждането: „Ако лицето, което е причинило вредите, принадлежи към домакинството на застрахования и е негов роднина, ДЗИ [застрахованият] встъпва в правата на застрахования срещу него само ако то е действувало умишлено.“ Мотивите на комисията са: „Това разпореждане е отстъпление от общото правило и предвижда встъпване на ДЗИ [застрахователя] в правата на застрахования спрямо третото лице причинител на вредата само при умисъл от страна на последното [лице], поради родствените отношения между застрахования и третото лице. Уеднаквява се също така положението на тия лица с положението на самия застрахован.“
Лимитираният регрес важи и в действащото ни право. (Вж. чл. 410, ал. 2 от Кодекса на застраховането: „Ако лицето, причинило вредата, е възходящ, низходящ или негов съпруг, както и ако принадлежи към домакинството на застрахования или живее във фактическо съпружеско съжителство с него, застрахователят има правата по ал. 1, ако то е действало умишлено.“).
13о. Спогодба.
а) Член 366, ал. 2 (неприета). — В първоначалния проектозакон за задълженията и договорите на СЗ към МП чл. 366 е имал втора алинея (неприета). Тя е сочела, че: „В другите случаи на спогодба по спорни правоотношения с нищожно основание, страната, която не е знаела нищожността, може да иска унищожаване на спогодбата.“ Заличаването на тази разпоредба е предложено от комисията, защото ал. 2 на чл. 366 „създава излишни усложнения, които нямат практическо значение“. (Срвн. чл. 1972, ал. 2 CC.)
б) Член 367 (неприет). — Намерено е за ненужно от ЗК на НС възпроизвеждането на правилото на чл. 367 (неприет), според което: „Унищожаема е спогодбата по спор, който е бил вече разрешен с влязло в законна сила решение, за което страните, или едната от тях, не са знаели.“ Заличаването е обяснено в комисията с довода „да не се даде възможност да се заобиколят влезлите в законна сила съдебни решения чрез последващи спогодби“.
14о. Запис на заповед, менителница и чек.
а) Запис на заповед: чл. 400 (неприет). — Проектозаконът за задълженията и договорите на СЗ е съдържал разпоредба в чл. 400 (неприет), която е сочела приложимия календар за определяне на падежа на записа на заповед, когато календарите по местоиздаването и по местоплащането са били различни. Правилото е гласяло, че: „Когато запис на заповед е платим на определен ден и в място, където календарът е различен от календара на местоиздаването, падежът се предявява според календара на местоплащането.“ ЗК е счела, че това правило е излишно, защото е „остатък от старите кодекси и важи при международните търговски отношения. Понастоящем в почти всички страни, с които поддържаме търговски връзки, е възприет новият [Григорианският] календар. То [разрешението на чл. 400, неприет] няма практическо значение.“
При приемането на ТЗ относно търговското облигационно право е било въведено правило, което да определи падежа на запис на заповед или менителница, платими при различен календар от този на местоиздаването им. Това, без съмнение, е било напълно резонно[40]. (Срвн. и чл. 19, ал. 1 и ал. 3 от КРБ.) Според чл. 490 ТЗ: „[Алинея 1] Ако менителницата е платима в определен ден в място, където календарът е различен от този в мястото на издаването, датата на падежа се определя според календара на мястото на плащането. [Алинея 2] Ако менителницата, издадена и платима в места, имащи различен календар, е платима в определен срок след издаването, денят на издаването и падежът се определят по календара на мястото на плащането. [Алинея 3] Сроковете за предявяване на менителницата се изчисляват според правилата на ал. 1 и 2. [Алинея 4] Алинеи 1, 2 и 3 не се прилагат, ако от уговорка в менителницата или от съдържанието и следва друго.“
б) Чек: чл. 423-436 (отм.). — ЗК на НС е предложила изцяло нова уредба на материята относно чека в чл. 423-436 (отм.). Текстовете на проектозакона за задълженията и договорите на СЗ към МП във връзка с чековете са заличени. Съображенията на комисията са, че първоначалната уредба е „непълна и не урежда всички поставени въпроси във връзка с чека. Главата се допълни с разпоредбите относно чека, заети от сега действащия съветски закон за чека.“
Всъщност разпоредбите за чека в ЗЗД са реципирани от Конвенция за установяване на еднообразни правила за чековете (КУЕПЧ)[41], а тези за менителницата – от Конвенцията за установяване на еднообразни правила за менителницата и записа на заповед (КУЕПМЗЗ)[42]. България не е била страна по тези конвенции за разлика от СССР[43],[44]. В мотивите към законопроекта, прочетени в 03.11.1950 г. в НС, е посочено, че: „Предвид на това обаче, че у нас е в употреба записът на заповед, а менителниците почти не се срещат, в законопроекта се съдържат правила за записа на заповед като основна форма на менителничните ефекти, а менителницата е уредена само допълнително.“
Този колкото уместен, толкова и оригинален подход, за жалост, е бил изоставен при изработването на търговското облигационно право през първата половина на 90-те години на XX в., вероятно поради подражание на чужди авторитети. (Срвн. чл. 455 и сл. ТЗ.)
III
ЗАКОНЪТ ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ
1. Кодификация на облигационното право със ЗЗД. — С влизането си в сила ЗЗД е отменил следните нормативни актове (вж. § 4 от Преходните правила същ. з.):
а) ЗЗД от 1892 г.[45];
б) Търговския закон (ТЗ) от 1897 г.[46] (в частите за търговските представителство и сделки и несъстоятелността) с изключение на чл. 14-26 (относно търговските регистър и фирми), чл. 68-238 (за търговските дружества), чл. 277 и 278 (заключителни разпоредби), които биват отменени по-късно с чл. 1 от Указ № 490 за отменяване на ТЗ и на Закона за дружества с ограничена отговорност[47] през 1951 г.;
в) чл. 5-7 от Закона против лихвоимството[48];
г) чл. 4 от Закона за привилегиите и ипотеките (ЗПИ)[49] с изключение на чл. 1-5, вкл. и новия чл. 5а, а също и чл. 118 и 119 (касаещи вписванията). Те биват окончателно отменени със Закона за собствеността (ЗС)[50] в края на 1951 г.; ЗЗД преустановява окончателно действието и на Таблицата за бериите (таксите), които се събират от нотариусите, а също и на § 17 от Закона за изменение на ЗПИ от 15.12.1948 г.;
д) Закона за предпазен конкордат[51];
е) чл. 10, 17, 24-28, 36-38 и 40-50 от Закона за давността[52] (ЗД); другите членове от последния закон са останали в сила (относно придобиваната давност) до приемането на бъдещия ЗС;
ж) чл. 81-88 ЗН[53], в които са били уредени безвъзмездните актове между живи (даренията).
Всичко показва, че ЗЗД е кодификационен закон[54] (вж. чл. 4, ал. 1, пр. 1 ЗНА). Той е отменил всички нормативни актове, които са действали преди влизането му в сила и са уреждали правоотношенията, предмет на регулиране от него. Тази задача, която е стояла пред авторите на закона, е ясно изтъкната в мотивите към законопроекта за ЗЗД (прочетени по време на пленарното заседание на НС от 03.11.1950 г.[55]).
2. Система на ЗЗД. — „Материята, която се урежда в законопроекта – съгласно мотивите към него[56], – сега се съдържа, както се каза, в няколко закона[57] и е уредена в повече от 1 700 членове, и то по технически незадоволителен начин. В законопроекта материята е уредена системно, ясно и нагледно в 436 членове, което дава възможност за по-бързо ориентиране в разпоредбите на закона и за по-лесното им разбиране и усвояване.“
Неправилно е да се твърди, че съставителите на ЗЗД са „събрали“ в едно разпоредбите на отменените закони, променяйки само номерацията им и премахвайки излишните им текстове. Също така е погрешно да се счита, че те са „преписали“ италианския CC от 1942 г. в частта му относно облигационното право. Напротив, авторите на ЗЗД са изработили един нов закон, в който са систематизирали по оригинален начин институтите на облигационното право в строго изградена архитектоника.
Правилата са обособени в две части: (а) обща и (б) особена.
а. Обща част. — Общата част на ЗЗД съдържа генерални правила, които се отнасят до всички отделни облигационни отношения. Без значение е източникът им (напр. съглашение, едностранно волеизявление, съдебен или властнически акт и пр.). Ирелевантно е в какъв нормативен акт са уредени тези конкретни задължения: било то в особената част на ЗЗД (напр. продажба, замяна и т. н.), било то в други закони (напр. отговорност за разноски в гражданско дело и др. т.). Общата част на ЗЗД важи най-сетне и за облигациите, които въобще не са уредени в нормативен акт, или за тези, които се пораждат от ненаименувани съглашения (напр. договор за гледане и издръжка; арг. от чл. 9).
Цялата материя на общата част на ЗЗД е подредена в седем глави.
1о. Основни начала (отменени).
Глава I от общата част на ЗЗД започва с „Основни правила“ (чл. 2-4), които днес са отменени. (Срвн. сега напр. чл. 46 и сл. от Закона за нормативните актове[58] (ЗНА). Вж. и чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чието систематично място би трябвало да е именно в гл. I, а не в гл. II, раздел 2 ЗЗД, защото се отнася не само за правата, придобити от договор, но и до всички субективни граждански права; правилно при това злоупотребата с право в търговското право е уредена в част трета „Търговски сделки“, гл. 21 „Общи положения“, чл. 289 ТЗ.)
2о. Източници на задължения.
В гл. II „Източниците на задължения“ са поместени някои от отделните юридически факти, които пораждат облигационни отношения: (а) договори (contractus, чл. 8-43), (б) едностранни сделки (declaratio voluntatis, чл. 44), (в) непозволено увреждане (delictum, чл. 45-54), (г) неоснователно обогатяване (condictiones, чл. 55-58, actio de in rem verso, чл. 59), (д) водене на чужда работа без възлагане (negotiorum gestio, чл. 60-62).
От съображенията за приемането на законопроекта[59] става ясно, че е „изоставено старото традиционно изброяване на източниците на задължения – договори, полудоговори, престъпления, полупрестъпления и закон. Съвсем излишно е да се посочва законът като източник на задължения, защото, от една страна, всичките задължения се пораждат по силата на закона, а от друга страна, ако законът в някой случай възлага някому някакво задължение, няма никакво съмнение, че това задължение ще възникне при посочената от закона предпоставка.“ (Съставителите на ЗЗД са си давали ясната сметка, че законът не е учебник.)
3о. Действие на задълженията.
По-нататък в гл. III „Действие на задължения“ на общата част на ЗЗД се съдържа материята относно (а) изпълнението (solutio, чл. 63-78), (б) неизпълнението (mora debitoris, чл. 79-94) и (в) забавата на кредитор (mora creditoris, чл. 95-98). „Основното действие на задълженията в законопроекта е изградено върху принципа за равенство на страните и върху базата за съчетаване на обществените и личните интереси“, изтъкнато е в мотивите от 03.11.1950 г.[60]
4о. Прехвърляне на вземания и задължения.
Прехвърлянето на вземания (cessio, чл. 99-100), и задълженията (intercessio, чл. 101-102) са поместени в гл. IV („Прехвърляне на вземания и задължения“) от общата част на закона.
5о. Погасяване на задълженията.
Глава V „Погасяване на задълженията“ има за предмет някои основания, които прекратяват облигационните отношения: (а) прихващане (compensatio, чл. 103-105), (б) подновяване (novatio, чл. 107), (в) опрощаване (remissio debiti, чл. 108-109) и едно обстоятелство с правно значение, което погасява притезанието, не дълга: (г) погасителната давност (prescriptio exstinctiva, чл. 110-120).
ЗЗД „изоставя разглеждането и на множество други причини за погасяване на задълженията, тъй като едни от тях са предмет на разглеждане при други институти (напр. настъпилата невъзможност за изпълнение поради погиване на вещта), други се явяват резултат от приложението на принципи по други материи (напр. погасяване на задължението поради унищожение или разваляне на договора), а трети се разбират сами по себе си и не е нуждаят от правно уреждане (напр. сливането на качеството на кредитор и длъжник в едно лице).“[61]
6о. Особени видове задължения.
Особени правила за някои видове облигации са дадени в гл. VI, „Особени видове задължения“ от общата част на ЗЗД. Това са: (а) солидарни задължения (in solidum esse, чл. 121-127), (б) неделими задължения (чл. 128-129) и (в) задължения с право на избор (obligatio alternativa, чл. 130-132).
7о. Обезпечаване на задълженията.
Обезпеченията на вземанията също са уредени в общата част на закона, гл. VII („Обезпечение на вземанията“). Като са изложени някои общи правила за тях: (а) секвестируемост на длъжниковото имущество (чл. 133), (б) косвен иск (actio obliqua, чл. 134) и (в) отменителен иск (actio Pauliana, чл. 135). След което в същата обособена част са дадени правилата за привилегиите (чл. 136-137), подир което и самите обезпечения: (a) поръчителство (чл. 138-148), общи правила (чл. 149-155) за (б) залога (pignus, чл. 156-165) и за (в) ипотека (hypotheca, чл. 166-179), (г) обезпечение пред съд (чл. 180-182).
б. Особена част. — Според мотивите на проектозакона: „Разпоредбите на особената част на законопроекта са ясни и няма да създават трудности при прилагането им. Те не съдържат общи принципни положения, които да важат за всичките договори, а уреждат особености, които важат само за отделните договори.“[62]
Тук трябва да се направят две уточнения:
Първо, макар и да урежда преимуществено договори, особената част на ЗЗД съдържа правила и за някои едностранни сделки (напр. обещание за награда и запис на заповед).
Второ, в тази част на закона са включени и някои общи правила, относими към всички облигационни отношения, но това е по-скоро изключение (срвн. напр. чл. 193 и чл. 264, чл. 268 и чл. 288, ал. 1).
Само условно – за целите на изложението по-нататък – отделните облигационни отношения може да се подразделят в четири групи.
1o. Договори, създаващи задължения с предмет вещни права.
Особената част на ЗЗД започва с правилата за: (а) продажбата (emptio–venditio, чл. 183-221), (б) замяната (permutatio, чл. 222-224), (в) даренията (donatio, чл. 225-227). Трябва да бъде адмириран подходът на законодателя даренията да бъде уредени не в ЗН, но в ЗЗД, затова, защото тяхното систематическо място (sedes materiae) е именно в последния закон. „Само поради безвъзмездния характер на дарението – видно от съображенията за приемането на ЗЗД в НС – то [дарението] е отнасяно в миналото към наследяванията. Но то е същински договор и затова е уредено в законопроекта, като са отменени съответните текстове [чл. 81-88] на ЗН.“[63] Тези отделни видове облигационни отношения са групирани ведно, понеже всички те имат за обект учредяване, прехвърляне или погасяване на вещни права.
2o. Договори, създаващи задължения с предмет облигационни права върху вещ.
По-нататък в особената част на ЗЗД са изложени правила относно: (а) наема на вещи (locatio–conductio, чл. 228-239), (б) заема за потребление (mutuum, чл. 240-242), (в) заема за послужване (commodatum, чл. 243-249), (г) влога (depositum, чл. 250-257). Общото между тези договори е, че в противовес на предходната група[64] се регламентират не абсолютни, а облигаторни права, свързани с вещи. Вярно е, че заемът за потребление има отчуждително действие: чл. 240, ал. 1, пр. 1, но пък искът на заемодателя срещу заемателя продължава да е облигационен: чл. 240, ал. 1, пр. 2. Освен това mutuum е в много по-тясна връзка с commodatum, отколкото с emptio–venditio, permutatio или donatio (арг. от чл. 240, ал. 3). Ето защото систематическото място на заема за потребление е правилно подбрано в настоящата втора група облигации.
3o. Договори, създаващи задължения с предмет услуги.
Следващата особена категория договори са подбрани с оглед на това, че се отнасят до пораждането на облигационни отношения, свързани с услуги, и то в най-широк смисъл. Такъв източник на облигации е (а) договорът за изработка (locatio–conductio operis faciendi, чл. 258-269). В отм. ЗЗД от 1893 г. този контракт се е наричал „договор за наем на предприемач“. Новото му название, „договор за изработка“ действително е по-подходящо, както смятат съставителите му, с оглед на съдържанието на правата и задълженията, които той поражда[65]. Останалите договори, които са свързан с услуги (в ш. см.), са: (б) издателският договор, договорът за публично изнасяне на сценарио (чл. 270-279, отм.), (в) договорът за поръчка (mandatum, чл. 280-292), (г) комисионен договор (чл. 293-303, отм.[66]), (д) спедиционният договор (чл. 304-308, отм.[67]), (е) договорът за превоз (чл. 309-322, отм.[68]), (ж) договорът за застраховка (чл. 323-356, отм.[69]).
4o. Други видове облигационни отношения от договори и едностранни сделки.
В останалите глави на ЗЗД са уредени други разнородни основания (variae causarum figurae), които пораждат задължения. Такива са (а) дружеството (societas, чл. 357-364), (б) спогодбата (pactum, чл. 365-367), (в) публичното обещание на награда (чл. 368-369), (г) записът на заповед, менителницата и чекът (чл. 370-436, отм.[70]). От една страна, между тези облигации не може да се намери обща идея. От друга страна, те трудно биха се причислили към останалите относително определени съвкупности от облигационни отношения[71]. Затова, вероятно, те са поместени от съставителите на ЗЗД в края на особената част на закона.
3. Не-облигационноправни институти в ЗЗД. — Съдържанието на ЗЗД от 1951 г. е своеобразно. То не се ограничава до „чистата“ уредба на задълженията и договорите; в него се съдържат и т. нар. „чужди“ материи, които традиционно, в модерното цивилно право, не се уреждат при облигационно право, а на други систематически отредени места в гражданските кодекси, напр. общата част или в самостоятелни отделения. Такива институти преди всичко са: (а) правилата за тълкуването на нормативните актове и прилагането им по аналогия (чл. 2, отм.[72]), (б) злоупотреба с право (чл. 8, ал. 2), (в) недействителността на договорите (чл. 26-35), (г) представителството (чл. 36-43), (д) едностранните сделки (чл. 44), (е) погасителната давност (чл. 110-120), (ж) обезпеченията на вземанията (чл. 133-182), (з) издателския договор, договор за публично изнасяне и договор за сценарии (чл. 270-279, отм.[73]), (и) комисионния договор (чл. 293-303, отм.), (к) спедиционния договор (чл. 304-308, отм.), (л) договора за превоз (чл. 309-322, отм.), (м) застрахователите договори (чл. 323-356, отм.) и (н) записа на заповед, менителницата и чека (чл. 370-436, отм.).
а. Общи институти на гражданското право. — Уредбата в ЗЗД на правилата за тълкуването на нормативните актове (чл. 2 и сл., отм.), за злоупотребата с право (чл. 8, ал. 2), за действителността на договорите (чл. 26 и сл.), за представителството (чл. 34 и сл.), за едностранните сделки (чл. 44) и за погасителната давност (чл. 110 и сл.) не е случайна. Напротив, тя е съзнателна и се дължи на обстоятелството, че по време на приемането на закона у нас гражданското право все още не е било кодифицирано. Това ясно е манифестирано в мотивите на законопроекта, в частност относно представителството: „При бъдещо съставяне на общия граждански закон представителството ще трябва да се уреди на съответното място.“[74] Разрешението на съставителите на ЗЗД да включат в него институти, чието място е в общата част на ГК, следователно е било обективно неизбежно и поради това – правилно[75]. Всичко това пък придава на ЗЗД характер на интронизиращ (въвеждащ) закон в българското гражданско право. Все пак не бива да се пропуска, че недействителността на договорите във френския правен кръг традиционно се урежда в облигационното право във вр. със сключването на договорите (вж. напр. чл. 13 и сл. ЗЗД от 1893 г., отм., чл. 1418 и сл. CC, чл. 1130 и сл. C. Civ., след новелизацията от 2016 г.).
б. Обезпечения на вземанията. — Обезпеченията на вземанията (чл. 133 и сл.) са уредени в ЗЗД отново поради същата причина: българското гражданско право не е било кодифицирано. Все пак обезпеченията са функционално свързани тъкмо с вземанията, поради което би могло да се приеме, че поместването им в ЗЗД е правно-технически издържано. Другата алтернатива пред съставителите на закона – обезпеченията да бъдат регламентирани в самостоятелен закон – е неприемлива. Това е така, защото класическата материя относно залога и ипотеката, каквато предлага ЗЗД, е сравнително кратка, за да бъде обособена в отделен нормативен акт.
Останалите обезпечения, напр. залог без предаване на вещта и др. т., действително следва да бъдат в отделни нормативни актове. Такива са били съображенията на съставителите на закона: „В законопроекта не са включени специалните правила на някои особени обезпечения, като залогът на добитък по Закона за кооперациите, залозите при варантния кредит, заложното джиро и др. Всички тия особени случаи остават да се уреждат от съответните специални закони.“[76] В допълнение би могло да се отбележи, че залогът е бил уреден в чл. 616 и сл ЗЗД от 1894, отм., а не в ЗПИ. Това показва, че ЗЗД от 1951 г. разкрива една оправдана приемственост с отмененото ни гражданско право.
в. Абсолютни търговски сделки. — С влизането в сила на ЗЗД през 1951 г. българският законодател е възприел модерното разрешение за единство на частното (гражданско и търговско) право. По този начин е било „скъсано“ със средновековната традиция у нас облигационното право да бъде уредено дуалистично с оглед на субектите по правоотношението[77] и отделните сделки, които те сключват. Този подход се налага да бъде споделен, защото е прогресивен[78].
Съвършено ясно защо през 1951 г. т. нар. „абсолютни търговски сделки“ (вж. чл. 286, ал. 2 във вр. с чл. 1, ал. 1 ТЗ от 1991 г.): комисионният договор (чл. 293 и сл., отм., ЗЗД), спедиционният договор (чл. 304 и сл., отм., ЗЗД), договорът за превоз (чл. 309 и сл., отм., ЗЗД), застрахователите договори (чл. 323 и сл., отм., ЗЗД), записът на заповед, менителницата и чекът (чл. 370 и сл. отм., ЗЗД), са били уредени в особената част на ЗЗД. В НРБ не е съществувал ТЗ, за да бъдат поместени правилата относно тези сделки в отделен („търговски“) закон.
г. Договори на авторското право. — От една страна, водени от съображения за пълнота на кодификацията на облигационното право[79], съставителите на закона са уредили в него и издателския договор, договора за публично изнасяне и договора за сценарии (чл. 270-279, отм.). От друга страна, по време на влизането в сила на ЗЗД, 01.01.1951 г., Закон за авторското право[80] (отм.) все още не е бил приет; последният закон е бил обнародван едва на 16.11.1951 г. При това обсъжданите договори не е имало къде другаде да бъдат поместени през 1950 г., освен в ЗЗД. Крайно неприемливо би било материя да бъде оставена неуредена. Ето защо начинът на процедиране на съставителите на ЗЗД е бил правилен и оправдан.
4. Вътрешна структура на ЗЗД. — При уредбата на отделните институти в ЗЗД може да се проследи следната правна логика: първо, уреждат се основанията, от които се пораждат задължения (договори, непозволено увреждане и пр.); второ, въвеждат се правилата за действие на облигационното отношение (освен правата и задълженията на страните, тук се вкл. и вторичните, санкционните, правни последици, свързани с неизпълнението му, а също и правилата за забава на кредитора); трето, установяват се основанията за прекратяване на облигаторното право (в т.ч. и погасителната давност, която погасява притезанието); четвърто, извеждат се някои особени случаи, явяващи се отклонения от общите начала (напр. действие на задължението спрямо трети лица и др. т.).
Всичко това е видно не само от подредбата на институтите в общ. ч. на закона по глави, но и от регламентацията на всяко едно облигационно отношение. Казаното може да се скицира напр. чрез правилата относно договора за поръчка (mandatum). Те са подредени, като се започва от източника, който поражда мандатното отношение – съгласието на страните (consensus, чл. 280). Продължава се с неговото действие: задължението на довереника (actio mandati directa, чл. 281-284) и задължението на доверителя (actio mandati contraria, чл. 285-286). По-нататък са въведени някои специфични основания за прекратяване на мандатното отношение (revocatio, renuntiatio и др. т., чл. 287-291). В края са посочени хипотези на действие на мандатния договор, вкл. и съчетан с упълномощителна сделка, спрямо трети лица (пряко и „косвено“ представителство, чл. 292).
Друга особеност на ЗЗД е, че поначало съдържа правила относно облигационното отношение в тесен смисъл на думата (вземането на кредитора), като за облигационното отношение в широк смисъл на думата (правоотношението между страните) обикновено се посочва само едно правило; останалите правила досежно последния случай са на други систематични места в нормативния акт[81]. (Срвн. напр. правилата за забава на кредитора, чл. 95 и сл., за задълженията с право на избор, чл. 130 и сл.) Тази нормотворческа техника придава стегната структура на закона, като същевременно се избягват излишните повторения. Това обаче далеч не означава, че ЗЗД разкрива множество „непълноти“. Напротив, правила има, те просто са на друго място в закона. С други думи: капитулацията на тълкувателя на закона не е равна на капитулация на правото.
5. Използвани чужди законници при съставянето на ЗЗД.
а. Класическите континентални граждански кодификации. — При изработването на ЗЗД през 1950 г., освен че е използван ЗЗД от 1893 г. (отм.), откъдето „косвено“ е заимствано от разрешенията на френския C. civ. от 1806 г. посредством италианския CC от 1861 г. (отм.), по всичко личи, че са били реципирани малко или много още: новият CC от 1942 г., германският BGB от 1900 г., швейцарският Obligationenrecht (OR) от 1911 г., Женевските КУЕПЧ и КУЕПМЗЗ[82]. Съдържанието на разпоредбите на ЗЗД разкрива приемственост именно с романскоправната (континенталната) традиция, прокарана във френско-немската правна система[83]. Дори на места българският закон е по-ретрограден от съвременните кодекси във Франция и Германия (напр. в някои отношения при залога и ипотеката[84]). В някои отношения българският ЗЗД от 1951 г. всъщност е задминал както BGB от 1900 г. (при непозволеното увреждане, развалянето на договорите поради неизпълнение и др.), така и C. civ. от 1804 г.[85] (напр. относно представителството, едностранните сделки, гестията в съвместен интерес и др. т.).
Разпоредбите на ЗЗД от 1951 г. са представени на чист, лаконичен и ясен български език. Съставителите му са преодолели слабостите, характерни за старото романско право (срвн. френския C. civ. от XVIII в. и на италианския CC от XIX в., отм., които понякога са многословни и не толкова разбираеми примерно по отношение на новацията или спогодбата). В ЗЗД от 1951 г. няма и следа от лошия превод на чуждия закон[86] – доколкото въобще може да се говори за превод. Прецизността на съставителите на ЗЗД, подбиращи внимателно всяка дума, личи напр. от мотивите към законопроекта (л. 82), в които е посочено в частност, че означението „причина“, употребена в отм. ЗЗД от 1893 г., е неподходящо вместо термина „causa“, отнасящ се до липсата на основание, което води до нищожност на договора (чл. 26, ал. 2). „Тук – изтъкнато е пред НС в съображенията за приемането на законопроекта задълженията и договорите – не се касае за някаква причинна зависимост или причинна връзка, а дали има основание да се породят задълженията по договора. Ако няма основание за това, договорът ще бъде нищожен по чл. 26, ал. 2; ако пък има основание, но то е незаконно и пр., нищожността на договора ще се изведе от ал. 1 на същия член.“[87]
б. ГК на РСФСР от 1922 г. (отм.). — Съображенията на вносителите на законопроекта през 1950 г.[88], че при съставянето му било взето под внимание „съветското законодателство и преди всичко ГК на РСФСР от 1922 г. с последните му изменения и допълнения“, са силно преувеличени. Те по-скоро са една „задължителна“ идеологема в правния и обществения живот у нас в периода от 1944-1989 г. Така може да се обясни твърдението в доводите от 03.11.1950 г., изложени пред НС, че: „За правилното ориентиране при съставянето на законопроекта е взето под внимание съветското законодателство и преди всички ГК на РСФСР от 1922 г. с последващите му изменения и допълнения, а така също и мненията и предложенията, изказани в съветската книжнина. Използван е в известни отношения и проектът за нов граждански закон на Полската народна република. Но всичко това е съобразено с нуждите на нашата действителност в сегашния етап на развитие, а така също и с перспективите за близкото бъдещо обществено развитие у нас.“[89]
Последната част от така изложените съображения към проекта ясно сочи, че се е държало сметка и за други законници, и то много по-съвършени от съветския кодекс[90]. Работата е там, че е било „полит. некоректно“ това да се изтъкне пред НС най-малкото с оглед на целите, които си е поставил законодателят в средата на XX в.: изграждането на „нов обществен строй“. Освен това нивото на развитие на съветското гражданско право, наука и практика не е било на нивото на българското облигационно право, наука и практика в този период[91]. Това сочи и един от съставителите на ЗЗД: „Руският граждански кодекс от времето на НЭП[92] – според Петко Венедиков[93] – е опростено съкращение на германския кодекс с няколко съществени изменения. Все пак ние не бяхме толкова опростели, колкото русите са били още при Ленин, за да може да се преведе тяхното законодателство и да се обяви за наше, но Наум Христов полагаше усилия да изпусне колкото е възможно повече от старите закони.“
Все пак влияние на съветския кодекс върху българския закон е имало. То обаче е било поначало чисто „техническо“. Така напр. „добрите нрави“ са били заменени с „правилата за социалистическото общежитие“ (вж. ст. 130 от Конституцията на СССР от 1936 г., отм.)[94]; заглавията на общата и особената част и на отделните обособени части на ЗЗД са въведени, без да е уточнено нищо повече, т.е. липсват съществителните „дял“, „глава“, „раздел“, „член“, „алинея“[95] и пр. (срвн. напр. „Обща част“, [глава] I. „Основни правила“, [чл.] 1-182 ЗЗД и „Обязательственное право“, I. „Общие положения“, ст. 106-129 ГК на РСФСР); най-сетне, поради усилията на някои от съставителите на ЗЗД в СЗ към МП „да се подражава на краткостта и непълнотата на съветското законодателство“[96] немалко класически институти на облигационното право не са били уредени в ЗЗД от 1951 г. (напр. за доброволната суброгация, за делегация, за активната солидарност и др. т.).
IV
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Макар и оскъден, достъпният материал при съставянето на ЗЗД в периода от 1949/1950 г. сочи категорично, че, първо, съставителите на проекта за задълженията и договорите са се отнесли изключително професионално към поставената им задача, и второ, че те са изпълнили поръчението им по един забележителен начин независимо от пречките, които са били поставени пред тях във връзка с установяването на нов вид държавно управление у нас след ВСВ. Всичко това е довело до създаването на най-добрия български закон – Закона за задълженията и договорите от 01.01.1951 г.
Бележки под линия:
* Настоящата статия се посвещава на 70-годишнината от влизането в сила на Закона за задълженията и договорите от 01.01.1951 г. – един от най-добрите български закони. Тя е публикувана за пръв път в сп. „Търговско право“, № 3, 2021 г.
** Всички препратки в съчинението към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Всички текстове в курсив са въведени от автора – Св. Ив. Френските кавички « » се използват, за да се посочи цитат във вече цитиран текст. Модулните скоби […] уточняват, че текстът, който е ограден с тях, не е на автора на цитата или че авторът го е употребил на място, различно от цитираното; чрез тях се въвеждат и някои пояснения на използвани от автора абревиатури и др. т. Вътрешните препратки в изложението са направени по следния начин: „вж. по-долу п. II, т. 1, б. «а»“, означава: „вж. по-долу пункт II „Проектите за ЗЗД“, точка 1 „Проектът за ЗЗД, създаден от СЗ към МП“, буква „а“ „Авторите на проекта“.
[1] Попр., ДВ № 2/05.12.1950 г., изм., ДВ № 9/28.08.1951 г., изм., ДВ № 92/07.11.1952 г., изм., ДВ № 85/01.11.1963 г., изм., ДВ № 27/03.04.1973 г., изм., ДВ № 16/25.02.1977 г., изм., ДВ, бр. 28/09.04.1982 г., изм., ДВ, № 30/13.04.1990 г., изм., ДВ № 12/12.02.1993 г., изм., ДВ № 56/29.06.1993 г., изм., ДВ № 83/01.10.1996 г., изм., ДВ № 104/06.11.1996 г., отразена деноминацията от 05.07.1999 г., изм., ДВ № 83/21.09.1999 г., изм., ДВ № 103/30.11.1999 г., изм., ДВ № 34/25.04.2000 г., доп., ДВ № 19/28.02.2003 г., изм., ДВ № 42/17.05.2005 г., изм., ДВ № 43/20.05.2005 г., изм., ДВ № 36/02.05.2006 г., изм., ДВ № 59/20.06.2007 г., изм., ДВ № 92/13.11.2007 г., изм., ДВ № 50/30.05.2008 г., изм., ДВ № 96/01.12.2017 г., доп., ДВ № 42/22.05.2018 г., доп., ДВ № 102/01.12.2020 г., посл. Изм., ДВ № 35/27.04.2021 г.
[2] Вж. напоследък Брайков, В. Законът за задълженията и договорите на 70 години – личния спомен за един закон мъченик. // Адвокатски преглед, № 1, 2021, 3–24.
[3] Вж. по-долу п. II, т. 1.
[4] Вж. по-долу п. II, т. 2.
[5] Законопроектът е приет на едно четене, като е бил гласуван глава по глава. Изказванията на народните представители са предимно пропагандни и политически, което е типично за съответната историческа епоха. (Вж. Стенографски дневник на открито заседание на 03.11.1950 г. на втората сесия на XVII, съотв. I, обикновено НС, с. 104-109.)
[6] Вж. по-долу п. III.
[7] Вж. по-долу п. IV.
[8] Така Венедиков, П. Спомени. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 2018 (цит. по-долу като: „Спомени…“), 461–462.
[9] Така и В. Брайков, като се позовава на В. Мръчков. (Срвн. Брайков, В. Цит. съч., с. 16, бел. № 21, и цит. там съчинения на В. Мръчков.)
[10] Срвн. in toto курса на Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-216. Синтез на юриспруденцията. С.: „Общ фонд за подпомагане студентите от Висшите учебни заведения в България“, 1948 (цит. по-долу като: „ЗЗД“), от който е видно, че при съставянето на проекта за ЗЗД е взето предвид това съчинение (срвн. напр. пак там, 236–378, относно непозволеното увреждане и уредбата на института в чл. 45-54 ЗЗД), макар и не всички тези на автора му да са възпроизведени в ЗЗД (напр. що се отнася до правото на задържане: срвн. пак там, с. 122-134, с чл. 90 и чл. 91). В първия курс по „Българско облигационно право“ Ал. Кожухаров неведнъж изтъква участието си в съставянето на ЗЗД: вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция Огн. Герджиков. С.: „Софи-Р“, 1996 (цит. по-долу като: „ОП“), с. 213, относно предложената и приетата редакция на чл. 230, ал. 3 in fine, и др. т. (Вж. в този смисъл и Брайков, В. Цит. съч., 14–16.)
[11] Вж. по-долу п. II, т. 2, б. „а“.
[12] Това изтъква и Ем. Георгиев „Вместо предговора“ към фот. изд. на курса по „Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията“ на Иван Апостолов, С.: „ИБАН“, 1990. От самия курс ясно следва, че е държано сметка за него при изнамерването на първия проект за ЗЗД. (Contra: Брайков, В. Цит. съч., с. 13, но без юридически аргументи.)
[13] Както и сам твърди П. Венедиков в своите „Спомени“, 460–461. (В обратния смисъл: вж. Брайков, В. Цит. съч., с. 13, но въз основа на „политически“ аргументи, които в случая са неприемливи.)
[14] Петко Венедиков сочи, че и Христо Тасев е бил член на СЗ. (Вж. Венедиков, П. Спомени..., 461–462.)
[15] Венедиков изтъква, че Фаденхехт е участвал само в изработването на законопроекта за лицата, както и че комисията, която е работила по него, е била много широка. (Вж. Венедиков, П. Спомени..., с. 461.) Твърдението на Брайков (Цит. съч., с. 12), че: „Политически е изключено проф. Йосиф Фаденхехт да е допринесъл за съставянето на ЗЗД от 1950 г.“, е очевидно крайно.
[16] За тях: вж. по-долу п. II, т. 2, б. „а“.
[17] Вж. Венедиков, П. Спомени..., 460–461.
[18] Вж. Преписка № 6 Лично и семейно право, Централен ДА на Президиума на НС фонд № 88, опис № 8, архивна единица № 71, № 1948 г., с. 7 и сл.: първото заседание на СК към МП на 06.09.1949 г.
[19] По този начин може да се обясни „грешката“ на П. Венедиков, че ЗС е влязъл в сила преди ЗЗД, като е тъкмо обратното. (Срвн. Венедиков, П. Ново вещно право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 1999, 243–244.)
[20] Вж. Венедиков, П. Спомени..., с. 513.
[21] Вж. по-долу п. II, т. 2, б. „б“.
[22] Срвн. Брайков, В. Цит. съч., с. 7.
[23] В този период излиза Граждански законник за Германската империя. Превод Ал. Кожухаров. Предговор от Л. Диков. С.: „Д. Чилингиров“, 1935.
[24] Вж. и Брайков, В. Цит. съч., с. 7.
[25] Държавно спедиторско предприятие.
[26] ДЗИ е бил юридическо лице със седалище в гр. София. Създаден през 1946 г. със Закона за национализация на застрахователните дружества, той, институтът, е упражнявал държавен монопол върху застрахователното дело; приватизиран е през 1999 г.
[27] Вж. Венедиков, П. Спомени…, с. 516.
[28] Прочее, Венедиков и Апостолов не са взели участие по-късно при обсъждането на законопроекта за собствеността: вж. Вещно право (10), № 88-13-182, Преписка № 24/1951 г., Материали и др. книжа по изготвянето на законопроекта за собствеността (обн. Изв. № 92/16.11.1951 г.), Централен ДА на Народна република България (НБР), фонд 88, опис № 13, прих. ед. № 182, л. 131 и сл.
[29] Вж. Преписка № 4/1950 по дело № 6/1950 г. на Президиума на НС и МП, л. 97-106.
[30] Промените в законопроекта от ЗК към НС, касаещи поправянето на технически грешки (предимно печатни грешки) и материя, която вече не е част от действащото право (относно плановото развитие на икономиката и държавните стопански/социалистически организации), са пропуснати по-долу, тъй като са изгубили своето значение.
[31] Вж. Преписка № 4/1950 по дело № 6/1950 г. на на Президиума на НС и МП, л. 30-39.
[32] За удобство на читателя, който едва ли разполага пред себе си с проекта на СЗ към МН и проекта на ЗК на НС за ЗЗД, в текста е възпроизведена само действащата номерация на ЗЗД, въведена от ЗК и приета по-късно от НС като част ЗЗД (с нея е била изоставена номерацията на проекта, предложен от СЗ към МП, поради извършените промени в него). Все за улеснение на читателя при отбелязване на съответните изменения от ЗК са приложени текстовете на проекта на СЗ (които с малки изключения са запазени) и текстовете от проекта на ЗК, които днес са част от ЗЗД, понеже, както вече се посочи (вж. по-горе п. I), промените, предложени от ЗК, са били приети от НС без изменения и разисквания по същество. (Срвн. по-горе бел. № 3.)
[33] Вж. подробности у Иванов, Св. Водене на чужда работа без възлагане в българското облигационно право. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 2021, 99–100.
[34] Срвн. по-долу п. II, т. 2, б. „г“, 6о, бук. „г“.
[35] За него: вж. по-долу п. II, т. 2, б. „в“, 10о.
[36] За давността при деликт: вж. следващата б. „б“.
[37] Вж. по-горе б. „а“.
[38] Вж. Преписка № 4/1950 по дело № 6/1950 г. на на Президиума на НС и МП, л. 39-58.
[39] Вж. по-горе п. II, б. „в“, 6о.
[40] Към 2021 г. сто шестдесет и осем държави използват Григорианския календар. Едва пет държави не са го възприели: Афганистан и Иран, които използват Слънчева хиджра; Етиопия и Еритреа, употребяваща Етиопски календар, и Непал, където се прилага Викрам Самват. Четири държави използват модифицирана версия на Григорианския календар: Япония (Японски календар), Южна Корея (Южнокорейски календар), Тайван (Minguo календар) и Тайланд (Тайландски календар). Осемнадесет държави използват наред с Григорианския и друг календар: Бангладеш (Bengali календар), Индия (Индийски национален календар), Израел (Еврейски календар), Мианмар (Бирмански календар), Египет (Лунна хиджра и Coptic календар), Алжир, Ирак, Йордания, Либия, Мавритания, Мароко, Оман, Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия, Тунис, Обединени арабски емирства и Йемен (Лунна хиджра). Търговците у нас поддържат отношения с търговци от тези страни. При това не може да бъде изключено възникването на правен спор за съответно приложимия календар при издаването и плащането на менителничен ефект. Отделен е въпросът: би ли могло в българското облигационно право да се приложи по аналогия (чл. 46, ал. 2, изр. 2 ЗНА) правилото на чл. 490 ТЗ и към други срочни задължения, различни от тези, които са породени от запис на заповед или менителница, защото общо правило в тази връзка липсва и в ЗЗД, и в ТЗ.
[41] КУЕПЧ е подписана в гр. Женева на 03.19.1931 г. и е в сила от 01.01.1934 г.
[42] КУЕПМЗЗ е подписана също в гр. Женева на 07.06.1930 г. Тя е в сила от 01.01.1934 г.
[43] Съветският съюз се е бил присъединил към конвенциите на 25.11.1935 г.
[44] Всичко това е посочено изрично и в мотивите към законопроекта. Вж. Мотивите към законопроекта за задълженията и договорите от 1950 г., прочетени в открито заседание на 03.11.1950 г. на втората сесия на XVII (съотв. I) обикновено Народно събрание (НС) (цит. по-долу като: „Мотиви…“), с. 85.
[45] Обн., ДВ № 268/1892 г., посл. Доп., ДВ № 182/09.08.1949 г.
[46] Обн., ДВ № 114/1897 г., посл. изм. ДВ № 92/1941 г.
[47] Изв. № 78/28.09.1951 г.
[48] Обн., ДВ № 70/1899 г., посл. изм. с ДВ № 56/1935 г.
[49] Обн., ДВ № 21/1899 г., посл. изм. с ДВ № 56/1935 г.
[50] Обн., ДВ № 92/16.11.1951 г., посл. доп., ДВ № 18/28.02.2020 г.
[51] Обн., ДВ № 295/29.03.1932 г., посл. изм., ДВ № 223/02.09.1934 г.
[52] Обн., ДВ № 23/30.01.1898 г., посл. изм., ДВ № 275/22.11.1950 г.
[53] Обн., ДВ № 22/29.01.1949 г., посл. изм., ДВ № 47/23.06.2009 г.
[54] Така и Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. Нова редакция: Огн. Герджиков. С.: „Софи-Р“, 1996, 29–30.
[55] Вж. Мотиви…, с. 81. Относно въвеждането на единство в частното (гражданското и търговското) право със ЗЗД: срвн. по-долу п. III, т. 3, б. „в“ общо и бел. № 72 в частност.
[56] Вж. Мотиви…, с. 81.
[57] За тях: вж. по-горе п. III, т. 1.
[58] Обн., ДВ № 27/03.04.1973 г., посл. изм. и доп., ДВ № 34/03.05.2016 г.
[59] Вж. Мотиви…, с. 82.
[60] Вж. Мотиви…, с. 83.
[61] Вж. Мотиви…, с. 83.
[62] Вж. чл. 455 и сл. ТЗ.
[63] Вж. Мотиви…, с. 85.
[64] Вж. по-горе п. III, т. 2, б. „б“, 1о.
[65] Вж. Мотиви…, с. 85.
[66] Вж. чл. 348 и сл. ТЗ.
[67] Вж. чл. 361 и сл. ТЗ.
[68] Вж. чл. 367 и сл. ТЗ.
[69] Вж. чл. 343 и сл. КЗ.
[70] Вж. чл. 455 и сл. ТЗ.
[71] Вж. по-горе п. III, т. 2, б. „б“, 1о-3о.
[72] Тази материя сега у нас е уредена общо за цялото ни право в чл. 46 и сл. ЗНА.
[73] Вж. чл. 35 и сл. от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП).
[74] Вж. Мотиви…, с. 82.
[75] Апропо италианският кодекс от 1942 г. също урежда представителството в книга IV „За облигациите“, глава 2 „Общо за договорите“, чл. 1387 и сл. CC.
[76] Вж. Мотиви…, с. 84.
[77] Вж. Мотиви…, с. 81.
[78] Единната уредба на гражданското и търговското право начева още в началото на XX в. (За нея: вж. Русчев, Ив. Към въпроса за дуализма на частното право. // Съвременно право, № 6, 2000, с. 81.) Монистично е днес частното право на Италия, Нидерландия, Швейцария, Великобритания, Русия и др. Неправилно е следователно единството на частното право да определя като „болшевишко“, а дуализма му – като „буржоазен“. Такова изказване е направено от народния представител Иван Чонос при обсъждането на законопроекта за задълженията и договорите в НС (Вж. Вж. Стенографския дневник на открито заседание на 03.11.1950 г. на втората сесия на XVII, съотв. I, обикновено НС, с. 105.) Иван Чонос се аргументира с това, че при съставянето на ГК на РСФСР от 1921 г. В. И. Ленин бил написал писмо до Курски, в което твърдял, че: „Ние нищо «частно» не признаваме. За нас всичко в областта на стопанството е публично право, а не частно.“ (За подробности относно писмото на Ленин: срвн. Георгиев, Ем. Новите изменения в Закона за задълженията и договорите. // Съвременно право, № 1, 1993, с. 9.)
[79] Вж. по-горе п. III, т. 1.
[80] Обн., ДВ № 92/16.11.1951 г., отм., ДВ № 56/29.06.1991 г.
[81] За облигационното отношение в тесен и широк смисъл: срвн. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Книга първа. Нова редакция Огн. Герджиков. С.: „Софи-Р“, 1996, 11–14.
[82] Тези актове не са могли да бъдат съобразени у нас в края на XIX и началото на XX в., когато е било изработено следосвобожденското българско гражданско право: те все още не са били влезли в сила, респ. не са били съставени в крайния си вид.
[83] Така и Калайджиев, А. ОП, 2016, с. 26.
[84] Срвн. напр. Танев, К. Залозите и ипотеките – пример за приемственост в правното мислене. // Съвременно право, № 5, 2001, 37–51.
[85] По този начин и Таков, Кр. Въведение към Принципите на европейското договорно право (Principles of European Contract Law). – В: Закон за задълженията и договорите. 8 изд. С.: Сиби, 2021, с. 245.
[86] С изключение на „вулгарния“ чл. 8, ал. 1, нов, обн. в ДВ № 12/1993 г., в който неправилно „sciogliere“ е преведено като „унищожи“ (срвн. Георгиев, Ем. Цит. съч., с. 19, бел. № 4) вместо като „преустанови“.
[87] Вж. Мотиви…, с. 82.
[88] Вж. Мотиви…, с. 81.
[89] Вж. Мотиви…, с. 81.
[90] За тях: вж. по-горе п. III, т. 5, б. „а“.
[91] Съветските право, доктрина и практика са били най-развити в наказателното, а не в гражданското право; впрочем това е самопонятно предвид обществено-политическия характер на тази държава.
[92] „Новата икономическа политика“, на рус. ез. „Новая экономическая политика“ (НЭП) е икономическа политика, въведена в Русия, а впоследствие и в СССР през 1921 г., която либерализира в известна степен следреволюционната икономика.
[93] Спомени…, с. 462.
[94] Това недвусмислено е посочено в Мотиви…, с. 81.
[95] Венедиков, П. Спомени…, 461–462, твърди, че това е станало по настояване на Н. Христов.
[96] Венедиков, П. Система на българското вещно право. 4. [фот.] изд. С.: „Университетска печатница“, 1947, с. 425. Разбира се, има пропуски, които се дължат на „явно недоглеждане“, както отбелязва и Венедиков (op. cit., loc. cit.).