По иск за наследство между сънаследници прилага ли се 15-годишната давност, предвидена в член 1660 от Меджелето?

(публ. в Списание на Юридическото дружество в София, г. V (1905/1906), кн. IV от декември 1905 г.)

А. Христов,

Кандидат за съдебна длъжност при ОС-София, бивш адвокат в Солун

Член 1660 от Меджелето предвижда, че всичките искове, които не са от публичен интерес (d’interet public) и не се отнасят до собствеността на вакъфите, като влогове, частна собственост, наследство и други подобни, не се приемат, ако е изминала 15-годишна давност.

Ако обърнем внимание на буквата на този член, ще забележим, че от тази давност могат да се ползват не само ония, които са детентори за себе си, т.е., които при corpus-a на владението върху известен предмет притежават и animus-a, но и ония, които владеят известна вещ за сметка на другиго. Тъй в поменатия член става дума за влогоприемателя, който макар и да съхранява чужда вещ, може да противопостави на влогодателя 15-год. давност. Също се споменава за оня, който се ползва от един вакъф с двоен наем (иджаретеин), който е даден с много широки права за плодоползване на трето лице, което плаща наведнъж една сума приблизителна с цената на стежанието и после всяка година плаща по една известна малка сума за наем. Тъй получените суми се употребяват от мутевелията (администратора на вакъфа) за целта, определена от учредителя. Съдържателят на такъв един вакъф, макар и да държи (detenteur) за сметка на трети лица, може с успех да опозира [противопостави, бел. ред.] на мутевелията на вакъфа 15-годишната давност, без да се изисква, както и при предишния случай, да се е изменило в каквото и да е фактическото положение на детентора и неговото юридическо основание.

Друг път ще говоря по-надълго за този вид вакъфи, а за сега се задоволявам да констатирам само факта, че и детенторът за чужда сметка може да противопостави 15-год. давност и на самия собственик, под известни процесуални условия, които ще видим по-нататък, без да става нужда да се изменило фактическото поведение на детентора в продължение на давностния период.

Това обстоятелство ясно личи и от чл. 1673 на Меджелето, където се говори, че 15-год. давност може да бъде опозирана и срещу наемодателя. От изричните постановления на този член личи, че ако наемателят си признае своето качество, само тогава не се обръща внимание на изминатия срок, защото, както ще видим, сама по себе си давността не е придобивна на права (чл. 1674 текадюм-земан-ле-хак-сакит-олмаз). В случай че наемателят не се признае за такъв и желае да се ползва от давността, не се позволява на наемодателя да докаже своите права над спорния предмет, освен ако наемодаването е общоизвестен факт.

От гореприведените примери и членове се вижда, че всеки може да се ползва от давността, само като стане действителен, фактически владетел, т.е. като притежава corpus-а на известен предмет по какъвто и да е начин. Колкото се отнася до animus-а, той се определя според турското право от фактическото поведение, което може евентуално да държи детентора на един предмет, даже и когато той го държи за сметка на други лица. Защото, казват турските юристи, ако се оспорва владението на известен предмет от сегашния му детентор и тоя последният в последната минута, т.е. в процеса, противопостави 15-год. давност, с това той изразява, че през целия давностен период той е държал предмета за себе си, т.е. притежавал е animus-а в миналото. Истинският собственик не може по никакъв начин да бъде допуснат да докаже прекарното държане от страна на фактическия владетел, освен под някои строго определени от закона условия, както е с чл. 1673 от Меджелето напр. Характерът на давността в турското право е отрицателен, а тя не е придобивна на права, както изрично е казано в чл. 1674 (текадюм-земан-ле-хак-сакит-олмаз), т.е. само с течение на времето не се изгубва едно право, колкото продължително и да е то. Онзи значи, който би желал да се ползва от 15-год. давност, не е достатъчно само да каже, че са се изминали 15 год. от свободно, спокойно владение над дадения имот, върху което обстоятелство ищецът може да се съгласи, а трябва при другите условия на спокойно владение напр. в продължение на 15 год. да заяви първоначално изрично и формално своето право на изрична собственост върху предмета, без да има нужда, освен факта за изтичането на 15 год. да казва или да доказва с титул или с какво и да е своето юридическо основание. Тук изпъква големият формализъм на арабското право, защото, ако сегашният владетел на един предмет, в желанието си да се ползва от 15-год. давност, по време на процеса с някоя своя дума даде да се разбере, че спорният предмет преди давностния период е принадлежал на ищеца, макар всички други условия за спечелването на процеса да са изпълнени, ще изгуби своя процес на основание чл. 1674, понеже давността не прави да се изгуби едно право, и на чл. 1647 (тенакуза), т.е. юридическото противоречие.

Давността, според Халис-Ешреф ефенди¹, е едно средство за да се избегнат неприятностите между частните лица и тя не може сама по себе си да е придобивна на права, освен ако онзи, който желае да се ползва от нея, заяви: 1) че владеният от него предмет е негова собственост и 2) че има и 15-годишна давност. Който твърди, че един предмет е негов, трябва на общо основание да докаже това си твърдение, но понеже същевременно има предмета под свое пряко владение и опозира 15-год. давност, след като докаже само това последно обстоятелство, искът на противната страна се отхвърля. И така по обратен и обиколен път давността става придобивна на права. По такъв начин, както вече забелязахме по-горе, детенторът няма нужда да доказва своите права по оспорвания предмет, освен факта за давността, а на ищеца се отхвърля искът и не се позволява да докаже противното.

Във всеки случай детенторът добива по отношение на истинския собственик animus-а на предмета в последната минута, а за себе си той е имал този animus още от началото, както се доказва с желанието му да се ползва от давността.

В турското право значи давността може да се опозира против всекиго, даже и от страна на един от сънаследниците против всичките други, освен в изричните изключения, предвидени в закона. Ние тук говорим за владението, разбира се, доколкото е нужно да разберем характера на давността, както тя се схваща от доктрината и юриспруденцията на турската империя.

В спорния член думата наследство (мирас) е употребена в абсолютното й значение и давността може да се противопостави както против трети лица, така и против сънаследниците на основание още и на правилото, което се съдържа в чл. 64 от Меджелето, което гласи: мутлакъ итлакъ озере-дъръ, т. е. по смисъла на този член, ако една дума е употребена в абсолютния й смисъл, тя обгръща всичките възможни разбирания, разбира се, ако няма изрично противно разпореждане в закона. Турското право обича формализма и то е също тъй droit strict, както старото римско право. Тъй напр. в чл. 316 от Меджелето е предвидена продажба с алтернатива за избора на продадения предмет било в полза на продавача, било в полза на купувача и се посочва, че тези неща са две или три. Тези думи според доктрината² и юриспруденцията са ограничени и предметите не могат да бъдат повече от три, защото, казва Али Хайдар ефенди, изборът достатъчно може да стане между три предмета, които съдържат по-долен, среден и добър вид. Това е чиста схоластика, ще ни се каже, и в това лесно ще се съгласим, но нека ни се признае, че ще трябва да гледаме с турски очи националното право на мохамеданите. А формализмът на турското право личи във всеки член на Меджелето.

След като констатирахме характерните черти на турското право и установихме някои принципи по отношение на давността, нека ни бъде позволено да разгледаме мнението по този важен въпрос на нашия ВКС и да видим дали неговата юриспруденция е съобразна с правилното схващане принципите на турското право.

ВКС в две решения, едното взето в общото му събрание от 1899 г., 25 ноември, № 11, а другото под № 563 от 5 ноември 1901 г., е разгледал въпроса за давността между сънаследниците и се е произнесъл, че никой от наследниците не може да противопостави давността от 15 год. против другите си сънаследници. За да имаме ясно понятие за мотивировката по този въпрос на ВКС, ние ще цитираме само първото му решение, защото то е взето в общото му събрание и защото и второто е еднакво мотивирано.

След като говори за характерните черти на сезината (saisine), ВКС продължава: „Институтът на сезина наистина не е бил известен на старото мохамеданско право, което е било основано изключително на постановленията на Шериата, както не му е било известно понятието за давността, обаче новото законодателство на турската империя, което постепенно се отдалечава от постановленията на Шериата и прави нововъведения, основани на заимстване от европейските законодателства, е усвоило както понятието за давността, така и понятието за сезината; постановленията за давността са изложени в членове 1660-1675 от турските граждански закони, а пък в чл. 1641 от същите закони има явни указания на това, че турският законодател е усвоил и понятието за сезина. В тоя член ясно и изрично е казано, че до делбата на наследството и един само от наследниците на умрелия може да предяви иск в полза на наследствената маса или да се яви като ответник по иск, предявен против тая маса и да представлява своите сънаследници и даже и в такъв случай, когато той, наследникът не е получил и не владее нищо от наследствените имоти. Допускането да се предявява иска за дълг на наследодателя против наследника, който не е получил и не владее нищо от имуществото на умрелия и в процесите в полза или против наследствената маса един от наследниците да представлява и другите, очевидно предполага, че върху наследниците по право и неразделно е преминало владението на имотите на умрелия от момента на неговата смърт, това именно, което установява и институтът на сезината. А щом като и турските закони приемат, че владението на имотите на умрелия преминава по право и неразделно върху всичките негови наследници, то от това следва, че и според постановленията на тия закони, владеният от едного от сънаследниците имот до делбата на наследството не изключва владението на другите и не дава право да тече давност дотогава, докогато владеещият имота наследник не върши действия, от които явно да се вижда, че той владее този имот като своя собственост и изключително за своя сметка. Постановленията от чл. 1660 се отнасят до тъжби от трети лица, а не от сънаследници и пр.³

В гореприведеното от нас решение на ВКС не само не са добре схванати основните принципи на гражданското мюсюлманско право, но и неверни са твърденията, че старото мюсюлманско право не е познавало понятието за давността и че новото турско законодателство в Меджелето се е отдалечавало от Шериата и дори е заимствано от европейските законодателства. Понятието за давността е било усвоено още от старо време от по-близките коментатори на Корана, като имам Ебу-Юсуф, имам Азат и пр. и от много източници и фетви, цитирани от Али-Хайдар ефенди в съчинението му Китаб-ул-дава-шерхи. Излиза, че това понятие е лежало в основата на тълкуванията на разните юристи много по-рано от публикуването на Меджелето. Това последното съдържа учението по гражданското право според възгледите на юристите от Ханефитската школа и в нищо не е иновирало на Шериата и на поменатите юристи, а още по-малко е заимствало от европейските законодателства, както се вижда и от доклада (мазбатата) на комисията, натоварена с кодифицирането на принципите, съдържащи се в разните фетви. Повечето отклонения, които комисията е направила от ученията на юристите от поменатата школа, а те са съвършено малко, са цитирани в самия доклад и са заети от някои противни мохамедански школи, както се вижда още и от духа и от формата на самото Меджеле. Меджелето във всичко е оригинално, както и общото наследствено право.

Истина е, че от 50 и повече години турската държава прави заимствания, даже понякога превежда цели закони, като ги осакатява, като Търговския закон, Гражданско съдопроизводство, Наказателен закон, Съдоустройство и пр. и всичките тези заимствания навярно са дали на ВКС да мисли, че такива също заимствания са направени за гражданските закони. А това не е вярно. Ако целта на тази студия не ни беше ограничавала, ние бихме били в положение да говорим още на тая тема, но ще се задоволим засега с тези само бележки, за да се позанимаем с въпроса, който ни интересува.

Ние поддържаме, че сезината не е усвоена от турските граждански закони, както иска да твърди ВКС, и тя не съществува в турското право, както ВКС, под влиянието на европейските законодателства би желал, за успеха на своите възгледи, да я види да възтържествува в турското право. Турските автори дори и не подозират за съществуването на института за сезината с юридическите последствия, които знаем и биха се учудили много, ако бихме им казали за съществуването на такъв един институт. Според Исмаил ефенди⁴, професор в Юридическия факултет в Цариград, след смъртта на умрелия върху наследството добиват първом права, след разноските по погребението, кредиторите и имотите на умрелия образуват една ликвидационна маса в полза на същите кредитори, които всъщност са сезирани. Това се вижда от обстоятелството, че ако един почине и остави едно наследство обременено с повече дългове или равни на актива на наследството, последното се ликвидира от кадията още преди наследниците да са добили право върху него и даже не им се предоставя правото да приемат или да отхвърлят наследството. В този случай, според поменатия автор, назначава се ad hoc от кадията един изпълнител (васи) с права да ликвидира наследството. От това обстоятелство и от много други постановления на Меджелето, които не можем да дискутираме сега, става явно, че сезината не е известна в турското шериатско право и принципът й не е усвоен от Меджелето, както иска да твърди ВКС.

ВКС цитира чл. 1642 от Меджелето и намира в него признаци, че турският законодател е усвоил принципа за сезина, защото според този член изрично се предоставяло право на един от наследниците да бъде ищец или ответник за иск, предявен против наследствената маса. Но ние изнасяме тъкмо едно противно убеждение от изричността на този член и казваме, че този член е против понятието за сезина, което той е уж усвоил. И действително във втората половина на този член, която ВКС е пропуснал да разгледа, се казва, че за иск, предявен от трето лице за един предмет, намиращ се в наследството, ответник може да бъде само детенторът наследник. Е, добре, питаме сега, ако действително сезината беше усвоена от този член и ако детенторът на предмета, бил той движим и недвижим имот, безразлично е, държи тоя предмет от свое име и за сметка на другите си сънаследници, защо законодателят да иска само той непременно да бъде ответник? Защо да не позволи да се предявява иск против всеки друг наследник, понеже всеки от наследниците е сезиран и всичките са еднакво заинтересувани в процеса? Законодателят в цялата тази глава има за цел да установи някои процесуални изисквания за валидността и невалидността на процеса, а не да установява някои несъществуващи институти. Ответникът за дълг против наследство не представлява освен себе си и ако е указано в поменатия член, че решението против един от сънаследниците важи и против неприсъстващите в процеса, това се дължи не на обстоятелството, че един от наследниците е представлявал другите си сънаследници, а на чл. 78 от Меджелето (бейне-хаджети-мутадие-дъръ), т.е. доказателствата важат и за външните на процеса лица. Ако ли пък решението е издадено против един от наследниците, на основание на признанието му, то няма сила освен по отношение към него, съгласно втората половина от чл. 77.

Но каквото и да бъде мнението ни по въпроса за сезината, мисля, че по другите мотиви, изложени в тази статия, доказано е напълно, че един от сънаследниците може с успех да опозира 15-год. давност против другите си сънаследници и не можем да свършим по-добре, освен да посочим на цитираното вече от нас съчинение на Али-Хайдар ефенди в отдела му за давността (мурури-заман), което изрично е в полза на нашия възглед.

Бележки под линия: