Хипотези за назначаване и представителна власт на управителя на наследство

(доклад, изнесен на Научна конференция „Теодор Пиперков и Кристиан Таков“, организирана от Клуб на юриста „Теодор Пиперков“, проведена на 09.04. – 10.04.2022 г.)

1. Увод

По нашето право със смъртта на наследодателя съгласно чл. 1 ЗН се открива наследството му. То не преминава в патримониума на наследника автоматично – арг. чл. 48 ЗН; в полза на наследника се поражда единствено право на наследяване – арг. чл. 48 ЗН. Това право е субективно непритезателно гражданско право, което включва две правомощия – да се приеме или да се откаже едно наследство. Правото на наследяване се упражнява с едностранно изявление на титуляря му, с което чрез формален акт (при отказа) или чрез формален или неформален акт (при приемането) наследникът упражнява предоставената му опция – да приеме или да се откаже от наследството. Двете правомощия са част от едно субективно право и взаимно се изключват. Ако приеме наследството, наследникът придобива цялото или част от наследството, а ако се откаже, наследникът губи правото да приеме наследството. Лицето, в чиято полза възниква право на наследяване, т.е. лицето, комуто се предлага едно наследство, има три различни опции: а. да приеме наследството чисто и просто, направо (чл. 49, ал. 1 ЗН и чл. 49, ал. 2 ЗН); б. да се откаже от наследството (чл. 52 ЗН); в. да приеме наследството по опис (чл. 61, ал. 1 ЗН).

Трите наследственоправни опции[1] са разграничени в текста на самия закон – чл. 62 ЗН:

„Приемането по опис от един от наследниците ползува останалите, но то не лишава последните от правото да приемат направо наследството или да се откажат от него.“.

Ако бъде прието наследството, правото на наследяване се погасява, а на негово място се поражда право на наследство, което включва правото на приелия наследството да се разпореди с наследството като съвкупност – например да го продаде – чл. 212 ЗЗД. Поражда се и наследствено правоприемство и наследникът става собственик на вещите, включени в наследството. Наследственото правоприемство е с обратно действие – арг. чл. 48, изр. 2 ЗН.

Смъртта на едно физическо лице заварва редица субекти в проблемна ситуация на съществуващи правоотношения, чието ликвидиране остава в неизвестност. Това са преди всичко наследниците, т.е. лицата, очакващи получаването на дял от имуществото му, но също така и кредиторите на наследодателя, т.е. лицата, очакващи престиране на облигационни резултати. И едните, и другите понякога имат причина да бързат. Давностните срокове по нашето право са сравнително кратки и кредиторите съответно ще се опасяват да не се погасят вземанията им. Наследниците нямат срок за делба, но нерядко има желание за по-бързото извършване на делба. При бездействие на наследника да упражни правото на наследяване заинтересованите страни следователно трябва да имат средства, с които да го заставят да го стори. А честа е проблемната ситуация, когато наследникът отсъства и е в неизвестност. Правото е дало като средства в тези хипотези институтите на управителя на наследство (чл. 59 ЗН), обявяването на безвестно отсъствие (чл. 8 и сл. ЗЛС) и извиквателното производство по чл. 51 ЗН.

Фокусът на настоящия доклад е управителят на наследство.

2. Управител на наследство – класически основания за назначаване

Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗН когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или макар местожителството му да е известно, но не е поело управлението на наследственото имущество, районният съдия, служебно или по искане на заинтересованите, назначава управител на наследството.

Към датата на влизане в сила на ЗН е действал Законът за лицата от 1907 г., който е дефинирал местожителство на едно физическо лице (чл. 1, ал. 1) като мястото, гдето то има главното седалище на своите работи и на своите интереси, а местопребиванието – като мястото (чл. 1, ал. 2) – гдето лицето има своето обикновено жилище. Именно първото понятие е относимо към употребените в чл. 59 ЗН и другаде в ЗН изрази за привръзка на наследодателя към дадено населено място.

Чл. 59 ЗН урежда управлението на т.нар. незаето наследство. Действащата уредба обаче се различава от уредбата по ЗН (1890). По старото законодателство управител на наследство се назначава (чл. 233), когато наследниците на едно наследство не са известни или наследниците по завещание и по закона са се отрекли от него. Сега законодателят е предвидил две хипотези – първата, когато наследникът е с неизвестно местоживеене, в което се включват хипотезите на неизвестна самоличност на наследника и на известен наследник, но с неизвестен адрес; втората, нова, когато наследникът е пределно известен, но не е поел управлението на наследството.

Прегледът на достъпните законодателни материали по приемането на ЗН от 1949 г.[2] не сочи мотиви на законодателя за това изменение (всъщност допълнение) на института. Новата втора хипотеза обаче създава условия за припокриване на приложното поле на чл. 59 ЗН с извиквателното производство по чл. 51 ЗН[3]. Това не е непременно нещо нежелано. Производството по чл. 51 ЗН е възможно да продължава дълго време, особено ако наследникът поиска от съда дълъг срок за обмисляне; по чл. 59, ал. 1 ЗН управител на наследство може да е нужен, за да се извършат нетърпящи действия против наследството.

Поначало, ако наследникът е с установена самоличност и е установен адрес за призоваване, той следва да бъде повикан по реда на чл. 51 ЗН, за да упражни правото си на наследяване. Място за чл. 59 ЗН тук няма[4]. До 01.03.2008 г. поначало тези две производства не колидираха, нито създаваха особени проблеми в съдебната практика. На тази дата влезе в сила сега действащият ГПК, с който законодателят изостави връчването на съсед по чл. 46, ал. 2 ГПК (1952), а за сметка на това въведе института на фингираното връчване чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК. Последното предполага, че поначало лицето, адресат на връчването, има връзка с този адрес (адресна регистрация или друга), не е намерено там, но има основания да се предполага, че може да пребивава там или да се връща на адреса, поради което може да види залепеното уведомление. Процедурата предполага в крайна сметка назначаване на особен представител – адвокат от адвокатската колегия, на разноски на заинтересованата страна. Този особен представител действа вместо ненамерения адресат, упражнява правата му, защитава интересите му, но и преодолява укриването.

Това веднага породи спорове в съдебната практика по въпроса може ли в процедури по чл. 51 ЗН наследникът да се призове при фикцията по чл. 47 ГПК и да му се назначи особен представител.

3. Тезата на ВКС за недопустимост на приложението на фикцията по чл. 47 ГПК в процедурата по чл. 51 ЗН

С определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч.гр.д. № 3092/2015 г., ВКС, I г.о., е прието, че „Приемането или отказът от наследство са едностранни и неотменими волеизявления; те имат строго личен характер и зависят изцяло от личната преценка на лицето, призовано към наследяване. Затова и кредиторите на призования наследник не могат да бъдат овластени по реда на чл. 134 ЗЗД да приемат наследството.

Когато призованият наследник не е приел наследството и му е даден срок по реда на чл. 51 ЗН, той следва да изрази своята воля лично и самостоятелно. Поради това в производството по чл. 51 ЗН се изключва приложението на предвидените в ГПК фикции по чл. 40 и чл. 41 ГПК, както и призоваване чрез залепване на уведомление или чрез „Държавен вестник“, които предполагат назначаване на особен представител. Особеният представител не би могъл да изрази воля в смисъл дали призованият към наследяване приема или се отказва от наследството, което зависи изцяло от личната преценка на призования наследник и се отразява в неговата имуществена сфера. Следва да се има предвид, че целта на закона е да се постигне равновесие в интересите на всички заинтересовани лица, без да се ограничава и нарушава правото на приемане на наследството.“

Така тази практика, която преобладаващо се следва от съдилищата в страната, отрича възможността кредиторът да призове наследника на длъжника си по чл. 51 ЗН в случаите, в които след упорито търсене наследникът не е открит на адреса, на който е адресно регистриран, или дори ако се намира на адреса, но упорито не отваря вратата на жилището си на призовкаря. Правата на кредиторите изглеждат незащитени. Правилна ли е тази практика?

Тезата за неприложимост на призоваването по реда на чл. 47 ГПК в производство по чл. 51 ЗН справедливо е критикувана от покойния проф. Методи Марков[5]. Аргументите му са:

– Неприемливо е да се жертват интересите на множество лица за сметка защитата на наследника. Ако той се укрива, за да осуети определянето от съда на срок по чл. 51 ЗН, това не би следвало да препятства процедурата по чл. 51 ЗН и съответно назначаването на особен представител по реда на чл. 47 ГПК на разноски на заинтересованото лице;

– Приемането и отказът от наследство могат да се извършат от пълномощник с изрично пълномощно, поради което няма причина да се отрича възможността те да станат по изявление на особен представтел, т.е. адвокат, назначен по реда на чл. 47 ГПК;

– Особеният представител би следвало да направи изявление за приемане на наследството по опис, с оглед максимална защита на интересите на наследника.

Към горните обстойни доводи, с които съм съгласен, добавям и следните аргументи:

На първо място, строго лични права са правата, свързани с неимуществената сфера на физическите лица. Правото на наследяване има имуществен характер, с упражняването му чрез приемане настъпва наследствено правоприемство, а при отказ се открива пътят за наследствено правоприемство в полза на другите наследници. Аргументът на ВКС (в цитираното определение), че кредиторите не могат да искат по реда на чл. 134 ЗЗД да бъдат овластени да приемат наследство вместо бездействащия им длъжник наследник, е верен, но от него не следва, че волеизявлението за приемане или отказ от наследство зависи от строго личната преценка на наследника, позволяваща му да мълчи или да се укрива от призоваващия орган на съда. Аргументите ми са следните: преди всичко, ЗЗД и ЗН не са в съотношение на общ и специален закон. И двата закона са кодификационни закони на самостоятелни частноправни отрасли, поради което и съгласно т.нар. кодификационен принцип[6] при липсата на изрична уредба на даден проблем в кодификационния закон съдът не търси уредба в друг – общ закон, а прибягва до прилагане по аналогия на правилата и принципите на самия кодификационен закон. Понеже кодификационните закони преуреждат цели материи, като въвеждат нова система от правни начала, на които неизразените в закона последици и приложения могат да дойдат в противоречие с изразените в стария (и специалния) закон норми и с техните логически последици, и трябва, по естеството на кодификационния закон, да образуват заедно с изрично постановените негови норми една нова цялостна правна система, то трябва да се считат с влизането в сила на кодификационния закон отменени всички предишни закони и наредби, които се отнасят до същата наредба, без да се гледа дали те са в противоречие с изразените в него законоположения и дали с това пълно отменение не остават известни празноти. Празнотите не могат да се запълват с приложение на законоположения от стария или специалния закон, а с приложение по аналогия на нормите на самия кодификационен закон. Ето защо на въпроса дали може кредиторите да използват иска по чл. 134 ЗЗД, за да приемат вместо длъжника паднало се на последния наследство, следва да се даде отрицателен отговор, но не поради забраната на ЗЗД за упражняването на това средство при актове на строго личната преценка, а поради логиката на самия ЗН. След като ЗН е предоставил на кредитора възможността в особеното охранително производство по чл. 51, ал. 1 ЗН да принуди длъжника да упражни правото си на наследяване, то искът по чл. 134 ЗЗД е изключен, тъй като противоречи на логиката на самия ЗН, а не поради „строго личната преценка“ на длъжника, предвидена в нормата на ЗЗД. Когато има неяснота или непълнота в ЗН, запълваме я или я отстраняваме вътре в рамките на самия ЗН, без да се позоваваме на ЗЗД (и обратно).

На второ място, изцяло в противоречие с целта на закона е да се толерира укриването на наследника от призовкаря по този начин – зад затворената врата на жилището му. Член 47 ГПК решава именно „проблема на затворената врата“ и на недобросъвестните физически лица, нежелаещи участие в съдебни процедури, респ. отсъстващи трайно от адресите, на които са се адресно регистрирали.

На трето място, чл. 540 ГПК изрично допуска приложението на чл. 47 ГПК, вкл. назначаването на особен представител, и в охранителните производства. Вярно е, че в охранителните производства поначало няма насрещен субект, но производството по чл. 51 ЗН именно с това е особено – призованият наследник е именно особена „насрещна страна“ в процеса. Вярно е, също така, че чл. 59 ЗН допуска воденето на исков процес от и против управител на наследство, който поначало се назначава и в хипотезата на отсъстващ наследник, респ. наследник, който още – независимо по каква причина – не е поел управлението на наследството. Управителят на наследство обаче не може да упражни правото на наследяване на наследника, а и е по идея на закона една временна фигура.

Най-важното съображение да се отрече тезата на ВКС, че правото на наследяване има строго личен характер, е задължителното ППВС № 7/1973 г., според т. 3б от което правото на възстановяване на запазена част от наследство може да се упражни от кредиторите на необходимия наследник, ако той бездейства, а те не могат да се удовлетворят от личното му имущество. ВС правилно се аргументира, позовавайки се на нормата на чл. 56 ЗН, за да изведе имуществения характер на правото на възстановяване на запазена част. И настина, ако едни чужди лица – кредиторите, могат да „насилят“ наследника и да предявят вместо него искове за намаляване на завещания и дарения, направени от наследодателя му, какво остава за особен представител адвокат, който следва да направи преценката как да упражни правото на наследяване. Правото на възстановяване на запазена част е производно на правото на наследяване, изискващо допълнителна преценка от наследника дали да бъде упражнено и след като това производно право може да бъде принудително упражнено от трето лице, то и първичното, по-широко право би следвало да може.

По тези съображения смятам, че на наследника в производството по чл. 51 ЗН може да се назначи особен представител на разноски на молителя в хипотезата на връчване по чл. 47 ГПК.

И тъй, управител на наследство при хипотезата на наследник, „укриващ се зад затворената врата от призовкаря“, по чл. 59 ЗН може да бъде назначен. Но представителната власт на такъв управител е много несигурна – може да падне всеки момент, стига наследникът да реши, в произволно избран от него момент, да направи отказ от наследство. Малцина кредитори биха рискували да спечелят напр. някакъв спор на една или две съдебни инстанции и в най-неочаквания момент укриващият се наследник на длъжника им да се появи и да ги изненада с отказ, който ще доведе до отпадане на отговорността.

Не трябва да се смята, че чл. 59 ЗН е панацея за хипотезата на чл. 47 ГПК. Чл. 59 ЗН е от полза за кредиторите или длъжниците, защото овластява управителя на наследство да предявява и да отговаря по искове. Управителят на наследство обаче няма правомощия по ликвидиране на съсобствеността, породена от наследяването, т.е. той в делбата не участва[7].

4. Представителна власт на управителя на наследство

Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗН управителят на наследство има следните права: извършва опис на наследството, предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения, а с разрешението на районния съдия може да изпълнява наследствените задължения и заветите и да продава наследствени имущества. Функциите на управителя на наследството са управителни и са насочени към запазването и текущото управление на наследството като съвкупност от права и задължения. Управителят на наследството не е титуляр на наследствените права и задължения, а специален законов представител на наследниците, който осъществява и процесуалното им представителство във водените от него процеси във връзка със запазването и управлението на наследственото имущество. Като законен представител той действа от името и за сметка на наследниците. С оглед на това последиците от неговите действия не възникват за него, а за наследственото имущество, респ. за наследниците. Този управител е законен представител на наследника и докато не бъде заменен или не се откаже сам от назначението[8], отговаря по исканията, насочени против наследника.

Съгласно чл. 429, ал. 2, ал. 1 ГПК издаденият изпълнителен лист против наследодателя подлежи на изпълнение и против наследниците, освен ако последните установят, че са се отказали от наследството или са приели по опис. От посочената норма е видно, че законодателството, подобно и на отменения чл. 283 ЗН (1889), урежда презумпция за приемане на наследството направо в изпълнителния процес[9]. Тази презумпция обаче не важи по отношение на недееспособните наследници, тъй като те не могат да приемат наследството направо (чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН), а само по опис – арг. чл. 61, ал. 2 ЗН. По отношение на тези наследници следва да се проведе производство по чл. 429, ал. 2, изр. 2 ГПК вр. чл. 51 ЗН, за да се узнае волята на наследника – дали да приеме наследството по опис, или да се откаже от него.

Независимо че не е посочено изрично нито в чл. 59, ал. 2 ЗН, нито в чл. 429, ал. 2 ГПК, то в теорията се приема, че взискателят може да изпълнява върху наследствената маса, докато стане ясна волята на наследника, като в този промеждутъчен период наследникът се представлява от управителя на наследството[10].

Управителят на наследство обаче не участва в делбата, тъй като подобно правомощие не му е предоставено с чл. 59, ал. 2 ЗН.

5. Делба с отсъстващ и с укриващ се наследник

Възможно е и често се случва единият от сънаследниците преди години да е емигрирал и да няма яснота къде живее. По терминологията на ЗН е налице наследник с неизвестно местоживеене. Управител на наследство може да бъде назначен, но делба с него останалите сънаследници не могат да правят. Какво да се прави тогава?

Ще следва да бъде обявено безвестното му отсъствие по чл. 9 ЗЛС – било по искане на прокурора, било на други сънаследници, било на всяко заинтересовано лице. Според това кой е поискал обявяването на отсъствието и дали наследниците на отсъстващия са поискали да встъпят във владение ще се определи и кой представлява отсъстващия. Това ще бъдат или призованите наследници на отсъстващия по чл. 10 ЗЛС, или представителя по чл. 8 ЗЛС. И в двата случая делба с отсъстващия може да се направи с разрешението на районния съдия по чл. 35 ЗС, като отсъстващият има кой да го представлява.

Делба с укриващ се наследник също може да бъде извършена, като се приложи процедурата по чл. 47 ГПК и се назначи особен представител на ответника[11].

Бележки под линия:

[11] Вж. казуса, разгледан от ВКС, в решение № 60157 от 19.01.2022 г. по гр.д. № 1860/2021 г., II г.о.