Новият Закон за наследството

академик проф. д-р Й. Фаденхехт

(публ. в „Юридическа мисъл“, 1949, № 2-3, с. 143-159)¹

 

С новия закон (за наследството), обн., ДВ, бр. 22 от 29.I.1949, приет от Великото народно събрание в 21-то заседание от 3.I.1949 г., се внесоха основни и коренни промени в нашето наследствено право, уреждано в продължение на повече от 58 години със Закона за наследството от 25.I.1890 г.. Последният закон беше заимстван, както повечето наши граждански закони, от френския и италиански граждански законници (от 1804 г., респ. от 1865 г.), като беше претърпял, относно наследяването по закон на низходящите и съпруга, съществени изменения и допълнения, продиктувани от желанието на законодателя да се съобрази с народното правосъзнание, проявено в правните обичаи на българския народ.

Тия изменения и допълнения се прокараха с новели към Закона за наследството от 6.II.1896 г. и 7.II.1906 г. С последния закон се изостави прокараното първоначално в закона равенство при наследяването по закон между децата и низходящите от двата пола, като се увеличи наследствената част на децата от мъжки пол по отношение на земеделските имоти (недвижимите непокрити имоти и движимите имоти, които се считат принадлежност на земеделско стопанство) в сравнение с наследствената част от същите имоти на децата от женски пол. Наследствената част на децата от мъжки пол стана два пъти по-голяма от наследствената част на децата от женски пол (чл. 21 от закона).

Със същия закон от 7.II.1906 г. се измениха и правилата в първоначалния текст на закона относно големината на наследствената част при наследяването по закон на преживелия съпруг на наследодателя с тенденция за уголемяване: при сънаследяване с деца частта на преживелия съпруг беше два пъти по-малка от частта на всяко законно дете; б) при сънаследяване с възходящи роднини (дядо, баба и пр.) или с братя и сестри или техни низходящи от тях, преживелият съпруг първоначално получаваше една трета от наследството, а при сънаследяване с възходящи и незаконно родени деца, съпругът първоначално получаваше 1/4 от наследството. С реформата от 1906 г. частта на преживелия съпруг в първия случай (сънаследяване с деца) се измени така: при еднакъв пол на децата съпругът получаваше, ако децата са три и повече, част равна на частта на всяко дете, а ако децата са две или едно — част равна на половината от частта на всяко дете. Значи, при едно дете – 1/3, при две деца – 1/5, при три деца – 1/4, при четири – 1/5 и т.н. При разен пол на децата, по отношение на така нар. „земеделски“ имоти, недвижими и движими, при които единствено различието в пола имаше правно значение за наследствената част на децата – частта на преживелия съпруг беше равна на частта на дете от мъжки пол, при три и повече деца, а при едно или две депа, съпругът получаваше част, равна на дете от женски пол.

Много оригинална беше правната норма за големината на наследствената част на преживелия съпруг при сънаследяване с братя и сестри на наследодателя и низходящи от тях или с възходящи роднини или с незаконно родени деца (липсваше обаче изрично правило за случая на сънаследяване на съпруга както с братя и сестри или низходящи от тях, така и с възходящи роднини). В тия случаи на сънаследяване наследствената част на преживелия съпруг беше една трета от цялото наследство, когато до откриването на наследството (т.е. до смъртта на наследодателя съпруг) бракът е траел по малко от 10 години, а ако бракът е траел повече от 10 години, наследствената част на преживелия съпруг беше половината от цялото наследство.

Тая идея е запазена и в новия закон (чл. 9, ал. 2).

Спореше се у нас, в доктрина и юриспруденция, дали по силата на Наредбата закон за изравняване на двата пола от 16.X.1944 г., гласяща: „Лицата от двата пола се ползват с равни права във всички области на стопанския, държавния, културния и обществено-политически живот. Съответно се изменяват и важат за лицата от двата пола всички постановления на съществуващите закони и правилници, в които се говори или разбира, че се отнасят до права или задължения само за лица от мъжки пол“, [са се изменили и квотите в Закона за наследството]. Поддържаният от проф. П. Венедиков (в неговата „Система на българското наследствено право, II изд., 1945, § 4, т. 24, с. 30) възглед, че понеже се касае за едно стопанско неравенство между децата от двата пола, то трябва да се счита отменено със споменатата Наредба закон от 16.X.1944 г., се възприе и в юриспруденцията на Върховния съд с решение на III г.о. № 616 от 1947 г., вж. „Юридическа мисъл“, г. III, № 3-4, приложение „Съдебна практика“, № 45, с. 40: „От този текст явства, че Наредбата закон за изравняване правата на лицата от двата пола отменя чл. 21 ЗН, що се отнася до правото на мъжкия наследник да получава два дяла от непокритите недвижими имоти“.

След влизането в сила на новата ни Конституция, чл. 72, ал. 1 гласяща: „Жената е равноправна с мъжа във всички области на държавния, частноправния, стопанския, обществения, културния и политически живот“, всеки спор по този въпрос е станал безпредметен.

Съгласно чл. 89 от новия Закон за наследството по наследства, открити след 16.X.1944 г., т.е. след влизане в сила на споменатата Наредба закон за изравняването на двата пола, до влизането в сила на новия Закон за наследството, сир. до 29.IV.1949 г., на която дата, съгласно преходната разпоредба на чл. 93 от новия закон, новият закон ще влезе в сила, „наследственият дял на низходящите и на съпругата се определя съгласно разпоредбите на новия Закон за наследството, обаче, според втората алинея на съшия чл. 89 „извършените по такива наследства съдебни дела, по които разделителният протокол е влязъл в законна сила, както и доброволните делби, остават в сила. Но заинтересуваните наследници могат да искат изравняване на наследствените дялове в пари“.

При преуреждането на наследственото право законодателят не можеше да не се съобрази с дадените в новата Конституция от 6 декември 1947 г. основни положения относно „обществено-стопанското устройство“ на Народната република България (глава втора, чл. чл. 6 до 14), с които се поставиха п равните основи за изграждане на социализма у нас. Макар и терминът „социализъм“ да не е употребен, не може да има никакво съмнение², че с чл. 8 от Конституцията, дето е казано, че „общонародната собственост е главната опора на държавата в развитието на народното стопанство и се ползува с особена закрила“, с чл. 6, в който се изтъква, че „средствата за производство в Народната република България принадлежат на държавата (общонароден имот), на кооперациите или на частните физически или юридически лица“, че с чл. 10, ал. последна (6), с която се дава право на държавата да „национализира напълно или частично известни клонове или отделни предприятия от промишлеността, размяната, транспорта и кредита“, че с чл. 12 е въведена задължителна плановост на цялата народостопанска дейност в смисъл, че „държавата насочва с държавен народостопански план държавната, кооперативната и частната стопанска дейност с оглед на най- целесъобразното развитие на народното стопанство и повдигане на народното благосъстояние“, че с чл. 13 са поставени външната и вътрешната търговия под ръководството и контрола на държавата; че по отношение собствеността върху земята е възприето в чл. 11 началото: „земята принадлежи на тези, които я обработват“, че „законът определя размера на земята, която частни лица могат да притежават, както и случаите, когато неземеделци могат да притежават обработваема земя, като не се допускат крупни земевладения в частни ръце и че „трудовите кооперативни земеделски, стопанства се насърчават и подпомагат от държавата и се ползуват с особената й закрила“ и че най-сетне с чл. 14 „трудът се признава за основен обществено-стопански фактор и държавата полага всестранни грижи за него“ – че с тия конституционни разпоредби са поставени правните основи за изграждането на социализма в Народната република България.

За право на наследяване може да става дума само доколкото съществува частна собственост. Социалистическата собственост, т.е. общонародната собственост, като принадлежаща на държавата, която е постоянен носител на тая собственост (докато не настъпи нейното отмиране) не може да бъде предмет на никакво „наследяване“. Понятието „наследяване“ е тясно и неразривно свързано с понятието „частна собственост“. Чл. 10 от Конституцията гласи: „Частната собственост и нейното наследяване, както и частният почин в стопанството, се признават и защищават от закона“. На обикновената частна собственост, придобита чрез наследяване или правни сделки или по какъвто и да е друг начин, се противопоставя оная частна собственост, която е придобита „чрез труд и спестовност“. За нея постановява втората ал. на чл. 10, че тя и нейното наследяване се ползват с особена закрила. Законодателното осъществяване на тая конституционна повеля е свързано с почти непреодолимата трудност да се създаде едно практически приложимо правило, при което да може в отделни случаи на практическия живот да се определи дали един имот, предмет на частна собственост, е придобит чрез труд и спестовност. Особено когато се касае да се установи едно особено правило за наследяването на имота, който е придобит „чрез труд и спестовност“. Напр. особена закрила би могла да се даде за наследяването по завещание на такъв имот: особената закрила би могла да се състои в това, че към такава частна собственост не би се приложило ограничението, предвидено в чл. 14 от новия Закон за наследството, според който завещателят не може да се разпорежда с цялото си имущество, а само с половината от него, когато прави завещателно разпореждане в полза не на наследниците си по закон или на държавата или на обществени организации, а в полза на други физически или юридически лица. Подобно правило, обаче, би било много трудно приложимо, защото на практика би било трудно да се определи дали дадено имущество, завещано на лице, което не е от категорията на лицата, посочени в първата алинея на чл. 14, е било придобито чрез „труд и спестовност“.

 

I. Реформите, които се прокарват в нашето наследствено право, се свеждат главно до следното:

1. Ограничава се наследяването по закон, като се напуща системата на наследяването по закон, възприета в наследственото право на капиталистическите държави. Според тая система основното начало е, че наследник по закон е всеки, който е свързан с връзките на кръвно родство с наследодателя собственик. Няма значение поначало при коя степен на кръвно родство може още да се наследява. Според нашия първоначален Закон за наследството от 1890 г. кръвното родство (по съребрена линия) до 10-а степен включително даваше право наследяване по закон. Държавата ставаше наследница само ако няма роднини до 10-а степен включително. Това правило важеше у нас до влизането в сила на Закона за българските многодетни семейства (чл. 24) от 31.III.1943 г., според който само при наличност на роднина по кръв до пета степен включително можеше да се наследява по закона. При липса на такъв сродник, наследството се даваше на фонда за многодетните семейства. В други буржоазни граждански закони кръгът на роднините с право на наследяване е значително стеснен в сравнение с нашия стар Закон за наследството (преди изменението му със споменатия Закон за многодетните семейства от 31.III.1943 г.).

2. Според новия закон наследяват по закон на първо място децата и техните низходящи, като не се прави никаква разлика дали са от мъжки или от женски пол: за каквито и имоти да се касае, децата на починалия наследяват по равни части. Като деца на наследодателя се смятат и осиновените от него, обаче, както и според стария закон, осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя. Ако наследодателят не е оставил деца или други низходящи, наследяват поравно родителите или който е останал жив от тях. Ако няма родители, наследството се дава на по-далечни възходящи, като по-близкият по степен възходящ изключва по-далечния. Заедно с възходящите наследяват братята и сестрите на починалия, като образуват отделна група. Те получават 2/3 от наследството, а възходящите – само една трета от същото. Както в първата класа – на децата и низходящите – така и в третата класа – братята и сестрите – става заместване на по-близкия наследник, ако той е умрял преди наследодателя или макар и да го е преживял, се е оказал недостоен да го наследява, от неговия низходящ. Според стария закон в такива случаи се говореше за наследяване по право на представителство. В новия закон идеята за представителство се замени с идеята за заместване, което правно научно е по-правилно. Има обаче разлика между заместването в класата на децата на наследодателя и заместването в класата на братята и сестрите: в първата заместници са низходящите на заместения неограничено, докато във втората (класата на братята и сестрите) заместването става само в полза на децата и внуците на заместения, а не и в полза на по-далечните низходящи (правнуци и праправнуци и пр. на заместения).

В групата на братята и сестрите, ако има едноутробни и еднокръвни братя и сестри, които наследяват заедно с родни братя и сестри, то еднокръвните и едноутробните получават половината от частта на родните братя и сестри. Значи, според новия закон, от роднините на наследодателя по съребрена (странична) линия наследяват само братята и сестрите и техните деца и внуци в случаите на заместване. Нито чичовците, нито вуйчовците, нито лелите, нито братовчедите (макар и първи) на наследодателя не наследяват – в различие от стария закон (дори след ограничаването на правото на наследяване по закон според чл. 24 от Закона за многодетните семейства – до петата степен включително).

Както беше и според стария закон, на държавата е признато правото на наследяване по закон, „когато няма лица, които могат да наследяват (съгласно чл. чл. D до 10) или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат“. Разликата обаче между стария и новия закон в това отношение се състои в това, че според новия закон много по-често ще идва ред за държавата да наследи, тъй като, от една страна, много по-ограничен е кръгът на кръвните роднини с право на наследяване по закон, а от друга страна, много е съкратена погасителната давност за правото на приемане наследството (Вж. по-долу т. IV).

Както беше и по стария закон, в случаите на така нар. наследяване „по право на представителството“, в случаите, в които по новия закон се наследява „по правото на заместване“, наследството се дели не е по глава, а по коляно.

В новия закон е запазено правилото на стария закон (което впрочем би се разбирало и да нямаше изричен текст), според което наследяването по право на заместване е възможно и тогава, когато заместващият се е отказал от наследството на тогова, когото замества. Може би щеше да бъде по-справедливо, ако в новия закон беше допуснато право на заместване и когато пряко призованият низходящ или брат или сестра се изключва от наследяването поради отричане от наследството.

Прокараната в стария закон идея, заета от швейцарското наследствено право, да се признае в полза на низходящите наследници, които при живота на наследодателя са спомогнали с труд или със средства за увеличение на наследството, което са повикани да наследяват, като са работили задружно с наследодателя, правото – ако не са били възнаградени от последния по друг начин – да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза, стига само да не са се отказали писмено от това право, тая идея е запазена и в новия закон (чл. 12, ал. 2), като е разширена в смисъл, че „сънаследници (изобщо, не само низходящи на наследодателя), които при живота на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза“, като е казано, че това увеличение може да се даде в имот или в пари. А за наследници, които са живяли заедно с наследодателя и са се грижили за него, е постановено (това е нещо ново в сравнение със стария закон), че те получават в наследство обикновената покъщнина, а ако се занимават със земеделие и не са били съответно възнаградени по друг начин – получават в наследство и земеделския инвентар на наследодателя (чл. 12, ал. 1 от закона).

3. Що се отнася до наследствената част на преживялия съпруг на наследодателя, с новия закон е значително подобрено положението на съпруга, като е предвидено: а) че съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете, без да има значение броят на децата или техния пол; б) когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри или с техни деца, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай (ако бракът е траял преди откриването на наследството повече от 10 години) съпругът получава две трети от наследството, в) при сънаследяване на съпругата заедно с възходящи братя и сестри или с техни деца, съпругът получава една трета от наследството при брак, траял по-малко от 10 години до откриването на наследството, и половината от наследството, ако бракът е траял над десет години; г) когато съпругът наследява сам, получава цялото наследство.

По стария закон той можеше да сънаследява първоначално заедно с роднина по съребрена (странична) линия до шеста степен включително, а според Закона за многодетните семейства от 31.III.1943 г. – до пета степен включително.

 

II. Относно наследяването по завещание новият закон го е запазил и в двата начина на получаване по завещание: а) чрез общо, универсално приемство, даващо на облагодетелстваното лице качеството на наследник на завещателя, и б) чрез частно приемство, което дава на получателя качеството на заветник. В сравнение със стария закон е по-точно уяснено кога има универсално приемство по завещание и кога частно приемство: според чл. 16 „завещателите разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са изправени“, а завещателни разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник“.

Относно обхвата на завещанието новият закон различава два случая според това в полза на кого е направено завещателното разпореждане: а) ако облагодетелстваните от завещанието лица са: наследниците по закон (децата и низходящите, родителите, братята и сестрите и техните деца и внуци, възходящите от втора степен и нагоре, преживелият съпруг държавата и обществените организации в Народната република България) ? то завещателят може да разполага с цялото (чл. 15, ал. 1) си имущество; б) ако обаче облагодетелстваният е друг правен субект (други физически или юридически лице), то завещателят не може да разполага с повече от половината на своето целокупно имущество (чл. 14, ал. 2). Останалата половина ще се наследява по закон, а не според завещанието. До този резултат се е дошло по пътя на един законодателен компромис: във внесения във Великото народно събрание проект за Закон за наследството е било възприето по-ограничено право на завещаване, съобразно с правилата, узаконени в Гражданския кодекс на РСФСР, ст. ст. №№ [членове] 416 и 418, според които наследници по завещание са могли да стават само ония лица, които имат по закон право на наследяване: деца, внуци и правнуци, осиновените с техните низходящи, преживелия съпруг, а така също нетрудоспособните и безимотните лица, които фактически са били издържани напълно от наследодателя не по малко от една година преди неговата смърт. В законодателната комисия обаче на Великото народно събрание това предложение е било изменено в смисъл, че правото на завещаване е било поначало разширено, като се е разширил кръгът на лицата, които могат да бъдат облагодетелствани чрез завещание, като се е приела и свобода на облагодетелстване чрез завещание в полза на лица, които не са от категорията на наследниците по закон, срещу ограничението досежно обхвата на имуществото на завещателя, като е било прието, че когато се облагодетелстват правни субекти, които не са от категорията на наследниците по закон, тогава завещателят не може да разполага с повече от по- половината от своето целокупно имущество (чл. 14, ал. 2 от закона).

Както и според стария закон завещателят не е свободен да разполага било с дарение, било с завещание, във вреда на определени наследници по закон, за които е запазена от закона една част от наследството (от целокупното имущество на завещателя), с която запазена част собственикът не може да разполага дарствено, нито чрез дарения приживе, нито чрез завещателни разпореждания. В стария закон тая част се изричаше законна част (чл. 90, ал. 2 от стария закон според текста отпреди новелата от 7.11.1906; вж. заглавията на §§ 1 и 2 от отдел IV: „За законната част, която се пада на низходящите и възходящите“: „за законната част на съпрузите и незаконнородените деца“). В новия закон се употребява терминът „запазена част“. Останалата част от имуществото на завещателя, с която нейният собственик може свободно да разполага чрез дарения и завещания, се нарича и според новия закон „разполагаема част“. Вж. заглавието пред чл. 23 и чл. 28, ал. 2.

Според новия закон „запазена част“ имат: 1) децата и техните низходящи без ограничение на степените на родство, към които са приравнени осиновените и техните низходящи; 2) родителите на завещателя и 3) съпругът на завещателя. В различие от стария закон нямат запазена част възходящите (освен родителите: баща и майка) на завещателя.

Големината на запазената част е според новия закон също такава, каквато беше според стария закон: 1) на децата и низходящите (към които се приравняват осиновените от завещателя) – при едно дете – равна на една втора oт целокупното имущество на завещателя; 2) при две и повече деца или низходящи от тях – две трети от имуществото на завещателя; 3) запазената част на родителите или на преживелия от тях е една трета, както и според стария закон, съгласно новелата от 7.II.1906 г.; 4) запазената част на преживелия съпруг е половина от имуществото на завещателя, когато наследява сам, и една трета, когато завещателят е оставил и родители; 5) когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете: а именно – при едно дете, тя е равна на 1/3; при две деца, тя е равна на 1/4, а при три и повече деца, тя е равна на 1/6 от наследството. В сравнение със стария закон (от 7.II.1906 г.) запазената част на преживелия съпруг при наличност на деца е увеличена.

 

III. Относно формата из завещанията новият закон значително е опростил наредбите на стария закон. Според последния имаше три форми на завещание: саморъчно, нотариално публично и нотариално тайно. Новият закон познава само две форми на завещание: саморъчно и нотариално. Формата на нотариалното тайно завещание не е възприета.

В правилника обаче за прилагане на Закона за нотариата (обн., ДВ, бр. 61 от 17.III.1949 г.) се говори за „тайни“ завещания. Така в чл. 10, т. 4 се споменава за „книга за записване предадените за пазене тайни и саморъчни завещания“, каквато книга между другите трябва да води нотариусът; в чл. 21, ал. 4 е казано: „За извършване на нотариално завещание и предаване за пазене на нотариално тайно завещание, завещателят се явява лично пред нотариуса“. Тук очевидно има недоразумение. Нигде в новия Закон за наследството не става дума за тайно нотариално завещание. В чл. 23 е разпоредено, че „завещанието може да бъде нотариално или саморъчно“. Трета форма – „тайно“ или „тайно нотариално“ завещание не съществува според закона. В ал. 2 на чл. 25, в ал. 1 на който член се определя формата на саморъчното завещание, се урежда начинът, по който саморъчното завещание може да бъде предадено (от завещателя или от друго лице за пазене в затворен плик на нотариуса). Предписано е в този случай нотариусът да съставя протокол върху самия плик. Явно погрешно съставителите на „Правилника за прилагане на Закона за нотариата“ са нарекли така предаденото за пазене завещание в чл. 10, т. 4 „тайно“ завещание, като са го отделили от „саморъчното“ завещание, като някаква особена форма на завещание, каквато Законът за наследството не познава. Също така явно погрешно и в чл. 21, ал. 4 от правилника се говори за „нотариално тайно завещание“, за каквато форма на завещание, както се каза, няма ни помен в закона. Очевидно в случая се касае за едно противоречие на правилника с закона, поради което в тия две точки правилникът трябва да се смята за недействителен и неприложим. Трябва да се приеме, че в новия закон не е възприета уредената в стария закон (чл. чл. 61 и 66 до 70) форма на нотариално тайно завещание: в чл. 61 от стария Закон за наследството е казано: „нотариалното завещание може да бъде публично или тайно“. Според новия закон нотариалното завещание може да бъде само публично, на което формата е дадена по-горе (чл. 24 от закона). Това, което неправилно съставителите на правилника са нарекли „тайно“ или дори „нотариално тайно“ завещание, е в действителност „саморъчно тайно“ завещание, в смисъл, че то трябва да отговаря на формата, предписана за саморъчното завещание (чл. 23, ал. 1). Като саморъчно, то трябва да е изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от завещателя. Подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания (чл. 25, ал. 1). Според ал. 2 на същия член такова саморъчно завещание – което е акт напълно завършен като завещание, щом е ръкописно написано, датирано и подписано, може да бъде предаден за пазене на някой нотариус в страната (законът не определя нотариуса, комуто може да се предаде едно саморъчно завещание) в затворен плик за пазене. „В този случай“, е казано в ал. 2 на чл. 25 от закона, „нотариусът съставя протокол върху самия плик. Протоколът се подписва от лицето, което е представило завещанието, и от нотариуса и се завежда в специален регистър“. Съставителите на правилника, знаейки наредбите на стария закон за определяне формата на така нареченото в него „нотариално тайно завещание“, според които наредби съставеният от нотариуса и подписан от него, от свидетелите и от завещателя нотариален акт, наречен „записка“, създава завещанието, са неправилно нарекли предаденото в затворен плик на нотариус за пазене саморъчно завещание тайно нотариално завещание – форма на нотариално завещание, непозната на новия закон.

Според текста и духа на новия закон (ал. 2 на чл. 25) едно съставено перфектно саморъчно завещание може да бъде предадено в затворен плик на някой нотариус за пазене и от всяко лице, което не е самият завещател. Заради това според мене трябва да се счита, че казаното в последната (4-а) линея на чл. 21 от правилника, че за предаването за пазене на нотариално тайно завещание трябва да се яви пред нотариуса лично самият завещател, е една разпоредба, противна на текста на закона (ал. 2 на чл. 25), от който се вижда, че всяко лице може да се яви пред нотариуса, за да му предаде в затворен плик едно саморъчно завещание, а не непременно самият завещател. Личното явяване на самия завещател е предписано в чл. 25 от новия закон. Тук е постановено, че „саморъчното завещание, предадено за пазене на нотариуса, може да бъде взето обратно, но само лично от завещателя“, като във втората алинея е предписано, че „за връщане на завещанието се прави бележка в специалния регистър“, в който, както се спомена по-горе, трябва да бъде завеждан протоколът, написан от нотариуса върху предадения му за пазене затворен плик, съдържащ (според твърдението на лицето, което е представило на нотариуса за пазене затворения плик, саморъчното завещание на някого). В чл. 26, ал. 2 от закона е предписано, че „за връщане на завещанието се прави бележка в специалния регистър, която бележка се подписва от завещателя, двама свидетели и нотариуса“. Дали с това вземане обратно на саморъчното завещание ще трябва да се смята то отменено от завещателя, е въпрос, който е оставен открит в закона.

Тук трябва да се изтъкне, че като опростяване на формалностите за нотариалното завещание трябва да се счита и невъзпроизвеждането в новия закон на разпоредбата на стария закон в чл. 72, ал. 1, според която „свидетелите, повикани да присъствуват на завещанията, трябва да са между друго български поданици“. За лицата, които не могат да бъдат свидетели при извършване на нотариални актове, важи сега чл. 22 от Закона за нотариата, според който няма никакво ограничение изобщо за лица с чуждо (небългарско) гражданство.

Законът, за да обезпечи изпълнението и запазването на саморъчните завещания, предписва в чл. 27 (в стария закон подробно разпореждане нямаме), че лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, е длъжно веднага след като узнае за смъртта на завещателя „да иска обявяването на завещанието“ от нотариуса. Па и „всеки заинтересуван може де иска от околийския съдия по мястото, дето е открито наследството, да определи срок за представяне на завещанието, за да бъде то обявено от нотариуса“. Това обявяване става, като се състави „от нотариуса протокол, в който той вписва състоянието на завещанието и отбелязва за неговото разпечатване, който протокол се подписва от лицето, което е представило завещанието и от нотариуса. Към протокола се прилага книгата, на която е написано завещанието, приподписана на всяка страница от същите лица. Когато завещанието е било предадено за пазене у нотариус, горните разпоредби се изпълняват от онзи нотариус, у когото се намира завещанието“ (чл. 27).

Новият закон не съдържа никакви разпоредби за формата на „особени“ завещания, съставени във време на военен поход, в случай на война или революция, при пътуване с кораб или в местности фактически или законно изолирани поради мор и пр. (чл. чл. 73-87 от стария закон). Смятало се е навярно, че за подобни извънредни случаи ще се издават извънредни наредби.

Правилата, дадени в новия закон относно „възстановяването на запазената част“, когато тя е накърнена със завещателни или дарствени разпореждания (чл. чл. 30-37), не съдържат нещо съществено ново или различно от съответните наредби в стария закон (чл. чл. 103-111 и 338-343).

Разпоредбите в новия закон относно отменяване на завещанията (чл. чл. 38-41), на които отговарят чл. чл. 176-180 от стария закон, не съдържат нищо принципно ново. Опростен е начинът на изрично отменяване чрез отменителен нотариален акт, като за броя на свидетелите (по стария закон непременно четирима) ще важат дадените в новия Закон за нотариата обши правила.

Не е възприето в новия закон отменяване на завещателни разпореждания поради това, че на завещателя са се родили деца или низходящи подир съставянето на завещанието или подир смъртта на завещателя (чл. 158 от стария закон). Подобна причина за отменяване е останала в новия закон само за даренията (чл. 86, б. „б“). Запазена е в новия закон отмяната на завет поради пълното или частично отчуждение на завещаната вещ относно това, което е отчуждено от завещателя, като е уяснено, че отмяната остава в сила дори когато вещта бъде наново придобита от завещателя или когато отчуждението бъде отменено по други причини, а не поради пороци в съгласието. Същото важи и когато завещателят „преработи или промени завещаната вещ така, че тя изгуби предишната си форма и предназначение“ (чл. 41).

В различие от стария закон, в чл. чл. 42-44 от новия закон се разграничават изрично случаи на нищожност и на унищожаемост, като случаи на недействителност на завещанието: а) нищожно е завещанието, когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание, когато при съставянето му не са спазени предписаните формалности – чл. чл. 24 и 25, ал. 1 – или когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта, поставени в завещанието, са невъзможни, б) унищожаемо е завещателното разпореждане, когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, и когато е направено при погрешка, насилие или измама. За погрешката в мотива е постановено, че е причина за унищожение на завещателното разпореждане, когато мотивът е изразен в самото завещателно разпореждане и единствено поради него е направено разпореждането (чл. 43). Вж. чл. 113 от стария закон и за тълкуването му проф. П. Венедиков в спом. съч., т. 108, с. 122, бел. 2.

Спрямо стария Закон за наследството ново е в новия закон разпореждането на чл. 44, според който „искът за унищожение на завещателното разпореждане се погасява с изтичането на три години от деня, в който ищецът е узнал за причината на унищожаемостта, и във всеки случай с изтичането на 10 години от откриването на наследството. Ако обаче узнаването предшества откриването на наследството, тригодишният давностен срок тече от откриването. Възражението за унищожаемостта не е ограничено с никакъв срок (чл. 44). В сравнение със стария закон трябва да се счита, че с новия закон давността е значително, и то основателно скъсена: според стария закон трябваше да се прилага общата погасителна давност от 15 години, а за заветите на недвижими имоти – 20-годишната давност. Тригодишната погасителна давност, предвидена в чл. 205 ЗЗД [от 1892 г.], е постановена за унищожение на договори поради недееспособност или пороци на съгласието и не би била приложима към завещанията.

Относно наследяването на извънбрачни деца новият закон завари положението, създадено за тях с чл. 26, ал. 3 от Наредбата закон за брака, според която „извънбрачните деца, на които произходът е установен, имат във всяко отношение качеството на законни деца“, а така също и разпоредбата на чл. 76, ал. 3 от Конституцията на Народна република България, според която „извънбрачните деца имат еднакви права с родените от брака“, а по отношение на майката – разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИДО [Закона за извънбрачните дела и осиновяването] от 26.XI.1940 г., според която „произходът на извънбрачното дете от майката се установява с факта на раждането, като детето заема спрямо майката и нейните роднини положението на законно дете – от които заверени правоположения следва, че няма вече място за дискриминация в наследственоправно отношение на извънбрачните деца, каквато дискриминация съществуваше в стария Закон за наследството. При това заварено от новия Закон за наследството положение, явно е, че в него нямаше основание да се поместят особени правила за наследяването на извънбрачните деца: те трябва да се третират в наследственоправно отношение наравно с децата, родени в брак, щом произходът им от даден баща и майка е установен.

 

IV. Относно придобиването или изгубването на правото за приемане едно наследство новият закон преуреди както едното, така и другото. И новият закон стои на становището, на което трябва да се приеме, че е стоял и старият закон: че наследството се придобива с приемането му. Откриването на наследството създава само правната възможност да се придобие едно наследство. Тая правна възможност е така нар. делация на наследството. Така, според чл. 48 от новия закон „наследството се придобива с приемането му. Приемането произвежда действие от откриване на наследството“. Според чл. 1 от закона „наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия“. Според чл. 2 „не може да наследява нито по закон, нито по завещание: а) който не е заченат при откриване на наследството и б) който е роден неспособен да живее. До доказване на противното, който е роден жив, се смята жизнеспособен“. Тия положения са същите и в стария закон.

Също както и в стария закон се определят (с незначителни отклонения) причините на „недостойнството“ за наследяване (чл. 3).

Относно начина на приемането на наследство, което е открито, в новия закон се предвижда нов формален начин на изрично приемане: то „може“ (не е казано „трябва“) „да стане с писмено заявление до околийския съдия, в района на който е открито наследството; в тези случаи приемането се вписва в особена за това книга“. Според стария закон в областните съдилища се водеха книги за отричането от наследство. Нямаше книга за вписване изричното приемане на едно наследство. Мълчаливо приемане според втората алинея на чл. 49 има „и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество“, обаче, въпреки това, той окончателно е придобил качеството на наследник и става отговорен и с личните си имоти за задълженията на наследодателя.

В голямо различие от стария закон, новият предвижда доста кратка – петгодишна – погасителна давност за правото на приемане наследство. Тая давност тече от деня на откриването наследството или от деня, в който наследникът е узнал, че в негова полза е открито едно наследство. Първоначално в стария закон (чл. 203) беше предвидена 20-годишна давност за правото на отричане от едно наследство. Обаче със Закона за държавните имоти от 25 март 1941 г. (чл. 5) тая давност се превърна от давност за правото на отричането от наследство в давност за правото на приемане. Защото в споменатия чл. 5 от Закона за държавните имоти се предвиди, че „държавни са наследствата, неприети до изтичането на срока за отказ от наследство“ (П. Венедиков, спом. съч., II изд., №№ 162-163, с. 206, бел. 2). Новият закон следователно само съкрати заварената 20-годишна погасителна давност за правото на приемане наследство, като я направи 5-годишна. Според чл. 50 от новия закон тая давност важи за наследства, открити „в страната“. Каква е давността за наследства, които са открити в чужбина? Отговорът ще се търси в правилата на международното частно (гражданско) право.

Правото за приемане наследството се загубва също, когато на наследника е определен срок от околийския съдия (било по искане на всеки заинтересуван или при заведено против наследника дело – от съда, който разглежда делото), в който да се произнесе дали приема наследството или се отказва от него. Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството. Изявлението на наследника се вписва в книгата, която се води в околийския съд, за вписване приемането или отричането. Отказът от наследство става – в различие от стария закон – с писмено заявление до околийския съдия (в района на който е открито наследството) и се вписва в книгата, в която се вписват изявленията за приемане и за отказ (чл. 49). Според стария закон отричането от наследство ставаше с писмено изявление до надлежния областен съд, като се вписваше в книгата за отричане от наследство. Изрично е предвидено, че приемането и отказът, направени под условие (отлагателно или прекратително), за срок или за част от наследството са недействителни. Приемането и отказът могат да се оспорват само поради измама или насилие, но не и поради погрешка (чл. 54). Обаче, когато след приемането на наследството се открие завещание, което не е било известно (на наследника), наследникът не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или доколкото те накърняват неговата запазена част.

И в новия закон е запазено за кредиторите па наследника правото, признато и в стария закон, да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. (Случай на Павлов иск, без да се иска „измама“, т.е. съзнание у наследника, че с отказа ощетява кредиторите си). Искът трябва да се заведе в едногодишен срок от узнаването на отказа, но не по-късно от три години след отказа (чл. 56).

Изтъкнато е (чл. 58), че лицето, което има право да наследява, има право, до приемането на наследството, да управлява наследствените имущества и да упражнява владелчески искове за запазването им. Значи, с извършването на тия действия няма да се смята, че наследникът е приел мълчаливо наследството.

Запазен е в новия закон институтът на приемане наследството по опис, като начин на приемане, при който наследникът ограничава своята отговорност за дълговете на наследодателя до размера на полученото наследство (чл. 60, ал. 2). Такова приемане става с писмено заявление пред околийския съдия, в чийто район е открито наследството, и то в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от същия съдия до три месеца още. Заявлението за такова приемане се вписва в особената книга, която се води при околийския съдия за вписване приемането на наследства. Както и по стария закон, постановено е, че държавата, обществените организации, както и недееспособните физически лица приемат наследството само по опис (чл. 61, ал. 2). Изтъкнато е изрично (в различие от стария закон), че описът се извършва по реда, предвиден в Закона за гражданското съдопроизводство, като наследникът е длъжен да посочи на околийския съдия всички известни нему наследствени имоти, за са се впишат в описа – иначе той губи изгодите, които са свързани с приемане наследството по опис (чл. 64). Относно положението на наследника по опис е изяснено (чл. 65), че той управлява наследствените имущества, като е длъжен да полага грижа, каквато полага към собствените си работи (в стария закон тая мисъл беше изразена с думите, че той не е отговорен, освен за важните погрешки (чл. 224). В различие от стария закон (чл. 216), в новия не е предвидено, че ако наследникът не е заявил, че приема наследството по опис, а е почнал със съставяне на описа, че има 40-дневен срок за размислюване дали да приеме наследството по опис, или да го приеме напрано или да се откаже от него.

Изоставено е различаването на случаите, когато наследникът действително владее наследството и когато не го владее в действителност (чл. чл. 214 и 217). Уредбата, дадена в новия закон, е по-ясна и по-проста. Изтъкнато е ясно, че когато наследството е прието по опис, всеки кредитор или заветник може да поиска околийският съдия да определи реда и начина, по който наследникът ще плаща на кредиторите и заветниците. Ако това не е направено, наследникът по опис плаща на кредиторите и заветниците по реда, по който те предявяват пред него правата си, като е предвидено, че кредиторите, които се явяват, след като активът е изчерпан, имат обратен иск срещу заветниците (който иск трябва да бъде предявен в срок от 3 години от последното плащане (чл. 66).

И в новия закон е запазен институтът на отделяне имуществото на наследодателя от личното имущество на наследника, каквото отделяне имат право да искат кредиторите на наследството и заветниците в тримесечен срок от приемането (чл. 67). Ясно е изтъкнато, че с такова отделяне кредиторите и заветниците, които са го искали, добиват право на предпочитане пред тия, които не са го поискали, като е постановено, че кредиторите имат право на предпочитане пред заветниците, когато отделянето е поискано от едните и другите (чл. 67, ал. 2).

 

V. В наредбите за делба на наследство запазени са основните правни начала, по които се урежда делбата в стария закон (вж. чл. чл. 72, 73, 74 и 76). Ново е разпореждането на чл. 69, ал. 3, според която „наследникът земеделец стопанин, който живее в или близо до населеното място, гдето се намират наследствените непокрити недвижими имоти, за да допълни притежаваната от него земя до размер на средния тип частно трудово-земеделско стопанство, може да изкупи от останалите сънаследници, които не живеят в същото населено място или близо до него или пък не се занимават със земеделие, падналите им се в дял непокрити недвижими имоти“. С тая наредба сполучливо се изменява и осмисля правото на изкупуване, което по стария закон се признаваше с чл. 240, ал. 2, и то само в полза на низходящи от мъжки пол спрямо сънаследници от женски пол.

Дадена е особена наредба (чл. 71) за случая, когато в наследството влизат недвижими имоти, внесени в ТКЗС – те се включват в дяловете по площи и качество, без да се разграничават в парцели. За правото на сънаследника да получи срещу така включения в дела му имот, при излизане от ТКЗС, земя, равностойна по вид и качество, се прилагат съответните разпореждания на Закона за ТКЗС.

Запазен е институтът за делба приживе (чрез завещание или дарение), като е разширен в смисъл, че такава делба може да извърши не само родителят или възходящият между своите деца и низходящи, но всеки наследодател между своите наследници, които няма нужда да бъдат негови низходящи (чл. чл. 300- 305 от стария закон; чл. чл. 77-80 от новия закон).

Запазено е в новия закон унищожението на делба поради повреда, т.е. погрешка, която е имала за резултат, че някой от сънаследниците е увреден с повече от една четвърт от стойността на дела му, като е предвидено, че искът за това не може да бъде предявен след изтичането на една година от делбата и че унищожението не се допуска, ако преди постановяване на решението от последната съдебна инстанция делът на увредения бъде допълнен в пари или натура от останалите сънаследници (чл. 74).

Сложните и заплетени правила в стария закон относно привнасянето и прихващането на дарения и завети при делбата не са възпроизведени в новия закон. Защото в последния не е възприето законното задължение на надарени от наследодателя приживе негови низходящи да привнасят получените дарения в масата на наследството, за да бъдат включени в делбата. Наопаки, в чл. 88 от новия закон е прието правилото, че само когато дарението в полза на низходящ е направено с изрична уговорка от дарителя да се върне подареният имот в наследството, съществува задължение за „привнасяне“ в смисъл, че имотът се връща в положението, в което се намира при смъртта на наследодателя, като връщането се прави по избор на надарения или в натура, или чрез внасяне на стойността му, а когато имотът е бил отчужден от надарения или обременен с тежести него, той трябва да внесе стойността му, без всякакви тежести, като заедно с имота се връщат и доходите от него, които са събрани след откриване на наследството.

Относно даренията (чл. чл. 81-88) новият закон не внася нищо съществено ново. Нито относно формата на даренията, нито относно правните действия на дарението (освен казаното по-горе относно задължението за привнасяне и прихващане). Изрично е постановено (чл. 83), че обещанието за дарение не произвежда никакво действие и че е нищожно едно дарение, когато то или изразеният в дарителния акт мотив, поради който единствено е направено дарението, са противни на закона, на обществения ред или на добрите нрави. Според чл. 85 дарението може да бъде отменено поради непризнателност – в случаите, в които при наследяването е налице недостойнство на наследника (посегателство върху живота на дарителя и набедяване на дарителя в престъпление, наказуемо със строг тъмничен затвор или с по-тежко наказание) и когато надареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. Това са почти същите случаи, в които според чл. 328 от стария закон дарението можеше да се отмени пореди непризнателност. Също е възприето в новия закон и отменението поради това, че на дарителя са се родили деца или други низходящи, които той не е имал или не е знаял, че има във време на дарението. Искът за отменяване поради непризнателност трябва да бъде предявен в едногодишен срок, откогато на дарителя са станали известни обстоятелствата, които съставляват непризнателността, или в тригодишен срок от раждането на последния низходящ или от узнаването на съществуването на низходящи, включително и на извънбрачните. Тоя иск не може да бъде предявен след смъртта на тия после родени низходящи.

 

VI. В преходните наредби се предвижда:

1) Че завещанията, направени до влизането на новия закон в сила, сир. до 29 април 1949 г., във формите, предвидени в досега съществуващия Закон за наследството, запазват силата си. Разпорежданията обаче на чл. 14, според които завещателят може да разполага с цялото си имущество, ако облагодетелствани са държавата, обществени организации или наследници по закон, а само с половината от имуществото си, когато облагодетелстваният е друго лице, се прилагат и относно завещанията, направени преди влизането на новия закон в сила, значи преди 29 април 1949 г., ако наследството е открито след това.

2) Давностният – петгодишен срок – за правото на приемане наследството – който срок се брои от деня на влизането на новия закон в сила (от 29 април 1949 г.), се прилага и за наследства, които са открити и преди тая дата.

3) Едногодишният срок по чл. 56 за иска на кредиторите да бъде унищожен отказът на наследника от наследството, който срок тече от узнаването на отказа, започва да тече от влизането в сила на новия закон – значи от 29.IV.1949 г. – за наследства, открити по-рано (чл. 92).

В допълнение на казаното по-горе за разпорежданията по чл. 14 от новия закон трябва да се изтъкне, че ограничението по този член в смисъл, че завещателят не може и да разполага с цялото си имущество, а само с половината от него, е приложимо само когато се касае за дарствено разполагане чрез завещание, а не и когато се касае за дарствено разполагане чрез дарение. Значи собственикът е свободен да разполага с цялото си имущество чрез дарения в полза на всякакви лица, макар и да не са нито наследници негови по закон, нито държавата, нито обществени организации, стига само да няма дарителят наследници със запазена част (деца или други низходящи, родители и съпруг).

 

Допълнения и поправки към статията ми върху „Новият Закон за наследството“,

поместена в „Юрид. мисъл“, настояща година IV, книга 2-3, с. 143-159

сп. „Юридическа мисъл“, г. IV (1949), № 7, с. 393

В изложението относно до наследяването по завещание (точка II, с. 149 до с. 150 — преди точка III), трябва да се добави следното :

В новия закон (чл. 21, ал. 1) изрично се постановява, че при назначаването на наследник със завещание са допустими така нар. „обикновени субституции“, в смисъл че „завещателят може да посочи едно или повече лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него или се откаже от наследството или завета или е недостоен да наследява“. Подобна наредба липсваше в стария закон. При все това и при неговото действие бяха безспорно допустими такива субституции по силата на правилото, дадено в чл. 129, според което „обшите и частни разпореждания могат да се правят условно (вж. в този смисъл проф. П. Венедиков, Система на българското наследствено право, II изд., № 124, с. 144, бел. 1.). От друга страна, в новия закон изрично се забранява фидеикомисарната субституция (чл. 21, ал. 2: „но той – завещателят – не може да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице“). В стария закон липсваше подобна забрана и поради това правилно се поддържа от проф. П. Венедиков, спом. съч., № 128, с. 153-155, че у нас едно завещателно разпореждане не можеше да се смята за недействително само защото съдържа фидеикомисарна субституция. Такава субституция обаче е била възможна във формата на условно назначаване: „назначавам за наследник Д, но ако Б го преживее, назначавам вместо него Б“. П. Венедиков, спом. съч., с. 155, бел. 1.

Относно големината на запазената и на разполагаемата част напечатаното в статията ми на с. 150 за случая, когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг (точка 5), трябва да се чете така: „запазената част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете“. Това е изрично казано в чл. 29, ал. 3, второ изречение. В текста по-нататък следва: „В тия случаи разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството“. Законодателят тук се е почувствал принуден да определи големината на разполагаемата част, за да може да се приложи новия приет в текста принцип, според който когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената част на последния трябва да бъде равна на запазената част на всяко дете. А именно: при едно дете, щом разполагаемата част е равна на 1/3, то запазената част – 2/3 – ще се подели поравно – по 1/3 между детето и съпруга; при две деца, щом разполагаемата част е равна на 1/4, то за двете деца и за съпруга ще има запазена част по 1/4 – т.е. всичко за децата и за съпруга – запазена част в размер на 3/4, а щом при три и повече деца разполагаемата част се намалява, та остава 1/6 oт наследството, остава – за децата и за съпруга запазена част 5/6 от наследството, които 5/6 ще трябва да се поделят – поравно – между всяко от децата и съпруга.

Д-р. Й. Фаденхехт

 

Бележки под линия: