Бел. от автора: Прегледът обхваща двадесет и осем решения, постановени от състави на Търговската колегия на ВКС през месец май 2016 г. Разгледани са двадесет и седем от тях, тъй като две от решенията са постановени от един и същ съдебен състав на една дата при много близка фактическа обстановка, като изводите и при двете решения са сходни, поради което няма нужда да се разглеждат поотделно.

От съображения за прегледност и достъпност прегледът на едно и също решение, в което се дава отговор едновременно на материалноправни и процесуални въпроси, се прави на едно място.

Антетките на отделните решения са на автора и не се стремят да изчерпат въпросите, поставени в съответното решение.

Използвани са общоприети съкращения на наименованията на нормативни актове, институции и понятия. Курсивите и болдването са на автора.

Дружествено право

1. Разпоредбата на чл. 227, ал. 3, изр. 1 ТЗ е диспозитивна.

Разпоредби на устава на акционерно дружество не могат да се атакуват с иск по чл. 74 ТЗ, но незаконосъобразността им може инцидентно да се констатира при предявен иск за отмяна на решение на общо събрание на акционерите

Решение № 87 от 10.05.2016 г. по т.д. № 680/2015 г., I т.о.

Казусът: В устава на АД е посочено, че при липса на кворум може да се насрочи ново заседание не по-рано от 14 дни, за което се изисква кворум 2/3 от капитала. Така с устава се изключва правилото за спадащия кворум (чл. 227, ал. 3 ТЗ). Поради липса на уставния кворум е насрочено ново заседание на общо събрание на акционерите (ОСА), на което е присъствал акционер с 1/2 от капитала, който е гласувал решения. Друг акционер е оспорил решенията, приети на това ОСА.

Въззивният съд е потвърдил решението на първонистанционния съд, с което искът по чл. 74 ТЗ е уважен. Приел е, че дори разпоредбата на чл. 227, ал. 3 ТЗ да е императивна, клаузата от устава обвързва дружеството и акционерите. Мотивирал се е с довода, че за да се релевира противоречие на клауза от устава с материалния закон, е необходимо тя да бъде отменена по реда на чл. 74 ТЗ, тъй като има същата правна природа, каквато има и всяко едно решение на ОСА и послежи на отмяна с иск по чл. 74 ТЗ. Прието е, че след като разпоредбата от устава относно спадащия кворум не е отменена по този ред, дружеството трябва да се съобразява с нея. 

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 227, ал. 3, изр. 1 ТЗ?

2. Какъв е редът за промяна или отмяна на разпоредби от учредителния акт на акционерното дружество?

По първия въпрос ВКС приема, че разпоредбата на чл. 227, ал. 3, изр. 1 ТЗ е диспозитивна. Кворумът е въведен като минимално необходимо представителство на капитала единствено за законността за провеждане на ОСА за приемане на решения за изменение и допълнение на устава, увеличение и намаление на капитала и преобразуването и прекратяването на дружеството. Изискването за минимално необходим кворум е задължително само по отношение провеждането на ОСА за вземане на решенията, посочени в императивната разпоредба на чл. 227, ал. 2, изр. 1 ТЗ. Уставът може да предвиди необходимост от по-голямо представителство за законност на ОСА както за приемане на решенията, визирани в чл. 227, ал. 2, изр. 1 ТЗ, така и да уреди изискване за представителство на капитала при гласуване на всички останали решения по чл. 221, т. 4-11 ТЗ. Разпоредбите на чл. 227, ал. 1 ТЗ и чл. 227, ал. 2, изр. 2 ТЗ са диспозитивни. Законът предоставя възможността при недостигане на законовоустановения минимален кворум по чл. 227, ал. 2, изр. 1ТЗ или на уставно регламентирания кворум да бъде насрочено ново заседание не по-рано от 14 дни, което е законно, независимо от представения на него капитал. Тази възможност е диспозитивна, уставът може да я изключи и да отрече възможността за провеждането на новото заседание при условията на спадащ кворум.Диспозитивният характер на разпоредбата на чл. 227, ал. 3, изр. 1 ТЗ следва и от правилото на чл. 227, ал. 2,изр. 2 ТЗ – че уставът винаги може да предвижда по–строги правила относно минималната граница на капиталово представяне, включително и за случаите на отлагане на заседанието при същия дневен ред.

По втория въпрос ВКС приема, че разпоредбите на устава не могат да бъдат атакувани с иск по чл. 74 ТЗ. На контрол по този ред подлежат решенията на ОСА, ако те противоречат на императивни разпоредби на закона или на устава. В исковото производство съдът може да тълкува учредителния акт (чл. 68 ТЗ), както и да преценява съответствието на неговите текстове с императивните разпоредби на закона. Тази проверка обаче е опосредена и се извършва чрез проверката за законосъобразност на обжалваното решение на ОСА, т.е. тя е косвена. Ако решението е прието въз основа на противоречащ на императивна разпоредба на закона текст от устава, то би подлежало на отмяна по чл. 74 ТЗ и в този случай преценката на съда по отношение на законосъобразността на устройствения акт е инцидента. Указанията на съда по тълкуването на устава биха били задължителни за дружеството при повторно разглеждане от него на същия въпрос (чл. 75, ал. 1 ТЗ), и повторното решение би било нищожно, ако не бъде съобразено с тях. Във всички случаи и при първоначална отмяна, и при нищожност (при повторност на отменено решение), предмет на произнасянето на съда е решението на ОСА, а не уставът на дружеството. Единственият орган, който е компетентен да отмени или измени разпоредба на устройствения акт е ОСА съобразно правомощието му по чл. 221, т. 1 ТЗ, а редът за отмяна по чл. 74 ТЗ по отношение на уставни разпоредби е неприложим.

Въззивното решение е оставено в сила, с коригирани мотиви. Съставът на ВКС посочва, че изводите на въззивния съд противоречат на ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, тъй като на съдебен контрол по реда на чл.74 ТЗ подлежи решението на ОСА за приемане, изменение или допълване на устава, а не самият устройствен акт и е извън правомощията на съда да отменя уставни разпоредби.

2. Допуснато нарушение на правото на сведения по чл. 224 ТЗ, изразяващо се в неизготвяне или непредоставяне на писмени материали, е винаги съществено.

Съдържанието на взетото от ОСА решение няма отношение към преценката дали нарушението на правото на сведения по чл. 224 ТЗ е съществено, а има значение за преценката за наличие на правен интерес за акционера от атакуването му с иск по чл. 74 ТЗ

Решение № 187 от 25.05.2016 г. по т.д. № 1514/2014 г., II т.о.

Казусът: Проведено е Общо събрание на акционерите (ОСА) при определен дневен ред, включващ промяна на състава на Съвета на директорите (СД). Не са били изготвени писмени материали за акционерите по въпросите от дневния ред, касаещи промяната в състава на СД. Поканите на са били обявени в ТР. Един от акционерите е предявил иск с правно основание чл. 74 ТЗ срещу дружеството за отмяна на решенията, приети на проведеното ОСА.

Въззивният съд е счел за неоснователен предявения иск. Изложил е съображения, че макар разпоредбата на чл. 223, ал. 4, т. 5 ТЗ да е императивна, същата не указва степента на конкретност на предложенията за решения, поради което следва да се преценява с оглед всеки отделен случай в зависимост от вида и съществото на конкретните решения, чиято законосъобразност се атакува. Приел е, че в настоящия случай по всяка от точките от дневния ред е предложен проект за решение, по промените в състава на СД е предвидено да се правят по предложение на акционерите на самото ОСА и не е възможно там да са посочени конкретни предложения за членове като име, и съответно липсата на такива не може да опорочи свикването и провеждането на ОСА. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че е допуснато нарушение на чл. 224 ТЗ, но същото не е довело до нарушаване на законоустановеното право на ищцата на сведение. Изложил е съображения, че правото на сведение по смисъла на чл. 224 ТЗ не следва да се разглежда само за себе си, без да се държи сметка за приетите на ОСА решения като краен резултат.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Съществено ли е допуснато нарушение на правото на сведения по чл. 224 ТЗ, изразяващо се в неизготвяне на писмени материали, ако по точките от дневния ред, за които материалите се отнасят, не е взето положително решение?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че императивната разпоредба на чл. 224, ал. 1 ТЗ предвижда задължение за изготвяне и поставяне на разположение на акционерите на писмени материали, свързани с дневния ред на ОСА, най-късно до датата на обявяването или изпращане на поканите за свикване на ОСА. Изключение от това императивно правило е налице само в случаите, когато наличието на писмени материали за ОСА не е било задължително или необходимо за формиране на волята на акционера и за мотивирано упражняване на правото му на глас. Целта на тази законова норма е предоставяне на информация за обстоятелствата, които са от съществено значение за вземането на адекватно решение по предложения дневен ред. Съдържанието на поканата, с която се свиква ОСА, трябва да отговаря на императивните изисквания на чл. 223, ал. 4 ТЗ, като съгласно т. 5 трябва да съдържа дневен ред на въпросите, предложени за обсъждане, както и конкретни предложения за решения. Следователно писмените материали, които според чл. 224 ТЗ следва да бъдат поставени на разположение на акционерите, трябва да предоставят информация за обстоятелствата, обосноваващи предложените в поканата решения по въпросите, включени в дневния ред. Когато според предмета на бъдещото решение и направеното в поканата конкретно предложение е било необходимо изготвянето на писмени материали, но такива не са били изготвени или не са били предоставени на акционера, е допуснато нарушение на правото на сведения по чл. 224 ТЗ. Това нарушение на установено с императивна правна норма право е винаги съществено, независимо дали ОСА е взело решение за приемане на направените конкретни предложения за решения. Съдържанието на взетото от ОСА решение няма отношение към преценката дали нарушението на правото на сведения е съществено, а с оглед конкретните правни последици на решението има значение за преценката за наличие на правен интерес за акционера от атакуването му с иск по чл. 74 ТЗ.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че при провеждането на ОСА в случая е нарушена императивната норма на чл. 223, ал. 4, т. 5 ТЗ, тъй като в поканата не се съдържа конкретно предложение по въпроса относно състава на СД. Това води до незаконосъобразност на решението на ОСА по тази точка от дневния ред. Ответникът не е изложил твърдения, нито е представил доказателства, че в предвидения в чл.224, ал. 1 ТЗ срок на разположение на акционерите са били предоставени писмени материали, свързани с дневния ред на ОСА. Въззивният съд неправилно е приел, че нарушението на правото на информираност по чл. 224 ТЗ в случая не е съществено.

Решението на въззивния съд е отменено в частта, в която е отхвърлен искът на ищцата за отмяна на решението на ОСА поради неинформираност.

3. Договорът за управление на търговско дружество е граждански, а не трудов, и не следва по аналогия да се прилагат всички норми в КТ, а само съответно някои от тях.

Компетентен да определя възнаграждението на изпълнителния директор е само надзорният съвет, а не председателя на надзорния съвет или друг орган

Решение № 222 от 03.05.2016 г. по т.д. № 3471/2014 г., I т.о.

Казусът: Между физическо лице и търговско дружество е сключен договор за управление за изпълняване на длъжността изпълнителен директор със срок на действие до октомври 2013 г., като възнаграждението на управителя е било уговорено изрично за всеки месец като твърда сума. В договора била уговорена клауза, съгласно която при прекратяване на договора преди изтичане на срока му и без виновно поведение от страна на изпълнителния директор, когато той бъде изваден от състава на управителния съвет, дружеството му дължи като обезщетение остатъка в пълен размер на възнаграждението по договора за срока до края на мандата. Въз основа на решение на надзорния съвет на дружеството, прието през май 2013 г., е прекратен договорът за управление с физическото лице и то е освободено от длъжностите „председател на управителния съвет“ и „изпълнителен директор“. На досегашния изпълнителен директор било заплатено обезщетение поради предсрочно прекратяване на договора според размера, уговорен в договора. Установено е, че на изпълнителния директор се е изплащало допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода 2010-2012 г., както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 2009-2012 г.. С екпертиза се е установило, че за периода от януари 2009 г. до април 2012 г. досегашният управител е получавал по-голямо възнаграждение от това, което е уговореното в договора за управление. По-голямото възнаграждение на изпълнителния директор било определено еднолично от председателя на надзорния съвет, без изрично решение на надзорния съвет като орган. Дружеството предявило срещу бившия изпълнителен директор обективно съединени искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД: 1) иск за сумата, представляваща получото в повече от договореното възнаграждение по договорите за управление, ведно със законната лихва от датата на исковата молба и мораторна лихва, дължима за периода от датата на възникване на съответното месечно задължение до датата на исковата молба; 2) иск за сумата, получена без основание като обезщетение за прекратяване на договора за управление и мораторна лихва; 3) иск за сумата, получена като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и сумата и мораторна лихва до датата на исковата молба; 4) иск за сумата, заплатена без основание за извънреден труд и мораторна лихва до датата на исковата молба. Ответникът предявил срещу дружеството насрещни искове при условие на евентуалност: 1) иск за обезщетение за предсрочно прекратяване на договора за управление, изчислено на база последното получено брутно трудово възнаграждение и мораторна лихва; 2) евентуален иск за обезщетение за предсрочно прекратен договор за управление, изчислено на база договорено възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба и мораторна лихва.

Въззивният съд е отхвърлил предявените от ищеца искове, като е приел, че получаваните от ответника ежемесечно суми в повече от възнаграждението, уговорено в договора за възлагане на управление, са получени с основание, въз основа на взети решения на надзорния съвет и при непрекъснат ежемесечен контрол от него, в изпълнение на устава на дружеството и вътрешните правила за организация на работната заплата. Въззивният съд е счел, че на изпълнителния директор се дължи възнаграждение за извънреден труд и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Предявеният от дружеството иск за връщане на обезщетението поради прекратяване на договора за управление е приет за неоснователен от съда, тъй като обезщетение в случая се дължи поради предсрочното прекратяване на договора преди срока.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Какъв е правния характер на договора за управление и кой е компетентният орган, определящ възнаграждението на изпълнителния директор на АД с двустепенна система на управление?

Съставът на ВКС е посочва, че разпоредбата на чл. 241, ал. 2 ТЗ изрично предвижда, че размерът на възнаграждението на членовете на управителния съвет се определя по решение на надзорния съвет, а тези решения се приемат на заседание на съвета, в съответствие с приетите от съвета правила за работата му. Поради това при липса на взето по установения ред решение на надзорния съвет за изменение на определения размер на възнаграждението на изпълнителния директор на АД, липсва основание за получаване на по–голямо възнаграждение от уговореното. Дори и да се приеме за доказано по безспорен начин, знанието на членовете на надзорния съвет за това, че членовете на управителния съвет получават ежемесечно суми в по–голям размер от определения в сключените с тях договори, това знание не може да бъде приравнено на съгласие за изменение на договора. Волята на колективния орган се обективира само в приетите от него решения, като субективното отношение на всеки от членовете му към определени факти и обстоятелства е без правно значение. Без значение е и обстоятелството, че възнаграждението на изпълнителния директор е подписано, т.е. одобрено, от председателя на надзорния съвет, тъй като той не е компетентен еднолично да определя възнагражденията на членовете на управителния съвет, включително и чрез утвърдени от него вътрешни правила за организация на работната заплата. В нарушение на материалния закон въззивният съд е приел и че на изпълнителния директор се дължи възнаграждение за извънреден труд. Възнаграждение за последния се дължи само при наличие на трудово правоотношение или служебно правоотношение. Съгласно чл. 141 КТ извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време, като същият е допустим по изключение само в изрично предвидените от КТ хипотези и за него се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл. 262 КТ. При възникнало мандатно правоотношение по договор за възлагане на управление, довереникът няма определено работно време няма как да полага извънреден труд по смисъла на чл. 141 КТ, съответно не се прилагат правилата на трудовото законодателство за работното време и няма основание за заплащане на възнаграждение в увеличен размер.Правото на ответника (изпълнителния директор) на платен годишен отпуск е уговорено в договора за възлагане на управление, сключен между страните. Доколкото обаче в договора не е предвиден изрично начин на изчисляване на дължимото възнаграждение за платения годишен отпуск, както и дали се дължи обезщетение за неизползвания платен отпуск, следва да бъдат приложени по аналогия разпоредбите на чл. 177 КТ и чл. 178 КТ. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение по т.д.№1127/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о. По делото не са ангажирани доказателства за установяване на размера на дължимото възнаграждение за ползвания от ответника през процесния период платен годишен отпуск, както и за размера на полагащото му се обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. От приетото по делото заключение на съдебно–счетоводната експертиза се установява, че за годините 2009-2012 г. платеният годишен отпуск е напълно използван от изпълнителния директор, и въпреки всичко пак му е платено обезщетение за неизползван платен годишен оптуск. Съставът на ВКС посочва, че предвиденото в договора за управление обезщетение за предсрочно прекратяване има за предназначение да обезщети изправната страна по договора, без тя да е необходимо да доказва вредите от предсрочното прекратяване на договора, подобно на неустойка. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е обсъдил твърденията на ищеца, предявени във виззивната инстанция, че въпросната клауза за обезщетение е нищожна поради противоречие с добрите нрави, при положение, че е бил длъжен да се произнесе относно действителността на посочената клауза.

Въззивното решение е отменено в частта, с която е потвърдено решението на пъроинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени исковете на дружеството. Ответникът е осъден да заплати на дружеството разликата между уговореното и получаваното трудово възнаграждение за периода 2010 – 2012 г. и получените суми като възнаграждение за извънреден труд, лихви и разноски по делото. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд по въпроса за платения годишен отпуск.

Търговски сделки

4. За да бъде уважено общото възражение срещу запис на заповед (чл. 422, ал. 1, изр. второ ГПК), отговарящ на реквизите по чл. 535 ТЗ, е необходимо в съдебната фаза платецът да докаже конкретни факти, например отпаднали или погасени каузални правоотношения, поради които сумата по записа на заповед вече не се дължи, когато той е издаден във връзка с тях

Решение № 69 от 09.05.2016 г. по т.д. № 1185/2015 г., II т.о.

Казусът: Между граждани е сключен договор за заем, обезпечен със запис на заповед в полза на заемателя. Заемателят не изпълнил задължението си да върне заетата сума и заемодателят е пристъпил към принудително изпълнение. Съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение в полза на заемодателя въз основа на документ по чл. 417 ГПК за неизпълнено задължение по запис на заповед. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило общо възражение от длъжника по ценната книга. В срока по чл. 415 ГПК е предявен установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на кредитора по ценната книга съществува.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск. Според въззивния съд в записа на заповед се съдържа единствено обещание на издателя (заемателя) да заплатина поемателя (заемодателя) определена сума. Това обстоятелство сочи, че не се установява наличието на договор за заем. Заемното основание подлежи на доказване от страната, която се позовава на него, а не се предполага. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, подчертава съставът на въззивния съд. Според полседния не се установява наличие на договорни правоотношения между страните по делото, поради което претенцията на ищеца е неоснователна.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Следва ли съдът в производството по установителен иск по реда на чл. 422 ГПК да се произнесе по наличието на каузално правоотношение и неговата действителност при направено общо оспорване от страна на ответника?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че според т. 17 на Тълкувателно решение №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ВКС, ОСГТКпредмет на производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл. 417, ал. 1, т. 9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл. 422 ал. 1 ГПК ищецът-кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът-длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, ищецът-кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването на съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение като причина за издаването на записа на заповед е необходимо в случай на обвързаност на записа на заповед с каузалното правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед.

По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че издателят не е ангажирал доказателства, опровергаващи валидността на записа на заповед. В тази връзка въззивният съд обосновано е приел за установено, че издадения от ответницата запис на заповед е редовен, съдържащ всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ. При направеното единствено общо възражение от издателя, което не е свързано с конкретното каузално правоотношение, не е променен предмета на делото, основан на менителничния ефект на записа на заповед. Издателят не е доказал общото си възражение за невалидност на записа на заповед, нито е доказал погасяване вземането чрез плащане или друг предвиден от закона способ, от което следва изводът, че вземането съществува, а и с оглед настъпилия падеж – че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение. Въззивният състав е постановил неправилно решение, противоречащо на Тълкувателно решение №4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ВКС, като е отхвърил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, въпреки редовността на записа на заповед.

Въззивното решение е отменено и е признато за установено съществуването на вземането по записа на заповед.

5. При договора за банков кредит, за да настъпи предсрочната изискуемост на целия дълг, е необходимо банката да уведоми длъжника за предсрочната изискуемост. В противен случай тя не може да иска да и се издаде заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните си книги (чл. 60, ал. 2 ЗКИ)

Решение № 77 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3247/2014 г., II т.о.

Казусът: Между физическо лице и банка е сключен договор за кредит за текущо потребление. Според общите условия на договора, които банката определила, били уговорени месечните вноски по кредита и погасителният план. Общите условия съдържали и клауза, че ако кредитополучателят допуснел забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се отнасял в просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът му се олихвявал с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10%. Кредитополучателят изпълявал задълженията си известно време, но впоследствие спрял и не престирал в срок на повече от три вноски по кредита. На основание чл. 60, ал. 2, пр. 2 ЗКИ банката подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за невърната част от кредита по договора, лихви и разноски. Молбата била уважена и било образувано изпълнително дело, като срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитополучателят възразил в срок. Банката предявила иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си (главница, възнаградителна лихва, мораторна лихва и разноски).

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Дали целият дълг от кредита става предсрочно изискуем при сбъдване на определени, посочени в договора факти, или е необходимо и волеизявление на банката до длъжника за предсрочна изискуемост?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Банката–кредитор е длъжна да уведомидлъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.

По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че със заявлението и исковата молба вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изявлението на банката (ищец) за предсрочна изискуемост на кредита е достигнало до знанието на кредитополучателя (ответник) с връчване на исковата молба. Банката не е доказала, че е уведомила длъжника по-рано за предсрочната изискуемост. Недопустимо е в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение ( аргумент от т. 11 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Поради това предсрочната изискуемост на вземането на банката се явява недоказана, а искът, предявен от нея – неоснователен.

6. Когато записът на заповед е подписан от лице без представителна власт

Решение № 76 от 11.05.2016 г. по т.д. № 3503/2014 г., II т.о.

Казусът: От името на търговско дружество търговски пълномощник е издал запис на заповед на друго търговско дружество. Пълномощникът не е бил изрично упълномощен за подобни действия и дружеството, от чието име е действал, като дружеството не е потвърдило действията му. Същият търговски пълномощник е авалирал записа на заповед при условията на солидарна отговорност с дружеството. Поемателят е предявил записа на заповед срещу дружеството и авалиста, издадена му е заповед по чл. 417 ГПК, а последните в срок оспорват записа на заповед. Поемателят предявил иск с правно основание чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуване на вземане по запис на заповед.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Какви са правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните?

Съставът на ВКС споделя постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., всички постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според състава на ВКС са неправилни изводите на въззивния съд, че чл. 301 ТЗ не намира приложение в конкретния случай. Посочва се, че всички предпоставки на фактическия състав на чл. 301 ТЗ са налице: 1) записът на заповед е подписан от лице без представителна власт (търговския пълномощник); 2) издателят е узнал за издадения запис на заповед от негово име (защото след издаването мутърговския пълномощник, които е изготвил и авалирал записа на заповед, е станал управител на дружеството-издател); 3) издателят не се е противопоставил веднага след узнаването (това е сторено едва с отговора на исковата молба). Следователно ответното дружество е потвърдило извършените от търговския пълномощник действия.

Решението на въззивният съд е отменено, уважен е предявеният установителен иск за съществуването на запис на заповед, и дружеството-длъжник е осъдено да заплати сумата, посочена в ценната книга.

7. Упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача при доставката на родово определени вещи има правното значение на признание и за получаването на вещите. Такова значение упражненото право на приспадане на данъчен кредит при индивидуално определените вещи няма

Решение № 198 от 13.05.2016 г. по т.д. № 2741/2014 г., I т.о.

Казусът: През 2002 г. е сключен договор между две търговски дружества за продажба на дълготрайни материални активи, като предаването на самите активи и плащането на цената са с периодично изпълнение. За продажната цена по договора купувачът едностранно е издал данъчна фактура, изрично отразена в счетоводните му книги, използвана от него за данъчен кредит по сделката. През март 2004 г. продавачът е изпратил писмо с искане за потвърждаване на задълженията на купувача по договора към 2003 г. във връзка с счетоводно приключване на годината. Писмото не носи подпис на представляващия дружеството изпълнителен директор. Купувачът, пак с писмо, е отговорил, че потвърждава задълженията си към продавачакъм 2003 г. Купувачът е предявил с иск с правно основание чл. 327 ТЗ срещу продавача за цената на дълготрайни материални актив, като твърди, че активите изобщо не са били доставени.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 327,ал. 1 ТЗ. Въззивният съд е приел, че поради непредставяне на приемо-предавателен протокол не може да се установи изпълнение на продавача спрямо купувача. Изрично е било уговорено в договора, сключен между страните, че изпълнението се удостоверява с приемо-предавателен протокол, който в случая липсва. Съдът е счел, че осчетоводяването на данъчната фактура установява единствено сключването на сделката (възникването на данъчното събитие с прехвърляне на собствеността), но е ирелевантно за настъпване изискуемостта на цената. Въззивният съд е приел, че писмото на купувача не е доказателство признаване на задължение към продавача. Съдът посочва, че в първото писмо няма подпис на изпълнителния директор на дружеството, а това компрометира автентичността на всеки от документите, т.е. и на самото признаване на задължението чрез второто писмо. По отношение на писмото, изпратено от продавача, според въззивния съд не може да се приложи разпоредбата на чл. 301 ТЗ, защото тя е приложима само относно материалноправни действия.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалния въпрос:

Какво е правното значение на осчетоводяването на фактура по покупко-продажба от купувача, включването й в дневниците за покупки и ползването на данъчен кредит от купувача?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя изводите на константната задължителна съдебна практика на ВКС, която приема, че фактът на отразяване фактурата в счетоводството на длъжника по установимия с фактурата неформален договор за търговска продажба, фактът на включването й в дневника за покупки по ДДС и фактът на ползването на данъчен кредит по нея, представляват недвусмислено признание на задължението на купувача и доказват неговото съществуване. При родово определените вещи правото на приспадане на данъчен кредит възниква с индивидуализиране на вещите или с фактическото им предаване, поради което упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача при доставката на родово определени вещи има правното значение на признание и за получаването на вещите. Такова значение обаче упражненото право на приспадане на данъчен кредит при индивидуално определените вещи не би могло да има, тъй като данъчното събитие настъпва с прехвърлянето на собствеността, което се постига само със съгласие, за последното е ирелевантно предаването на вещите, което вече спада към изпълнението, а не към сключването на договора.

По съществото на делото ВКС счита, че въззивният съд неправилно е изключил доказателствената стойност на осчетоводяването на фактурата и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит.Съставът на касационният съд приема, че предаването на вещите не може да се приеме за доказано единствено въз основа съдържанието на отговора на писмото, но документът неправилно е изключен от доказателствата.Въззивното решение е отменено в частта, в която е допуснато касационното обжалване и е върнато за ново разглеждане с указания съдът по същество да изясни въпроса какъв е бил предметът на продажбата – родово или индивидуално определени вещи.

8. Само конкретно задължение, определено по основание и размер, може да се опрощава валидно

Решение № 32 от 30.05.2016 г. по т.д. № 95/2015 г., I т.о.

Казусът: Между две дружества е сключен договор за изпълнение на строително-монтажни работи (СМР). По време на изпълнението на договора възложителят периодично заплащал на изпълнителя за извършената работа. Изпълнителят завършил работата, като не било установено какъв е точно размерът на възнаграждението му, защото имало съществени разминавания между геодезическите замервания на двете дружества относно действително извършения обем работа. След завършването на уговорената работа страните сключили анекс, с който се прекратява договора, който съдържал и клауза, че страните нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора. При сключването на анекса страните все още не били постигнали съгласие в представите им за точния обем на извършената работа, и съответно за дължимото възнаграждение. Страните не могли да стигнат до консенсус по този въпрос. Изпълнителят предявил иск срещу възложителя с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД поради незаплащане на част от извършената работа.

Въззивният съд е приел, че по силата на подписания анекс, с който страните са обявили сключения между тях договор за прекратен и са се споразумели, че нямат никакви финансови претенции една към друга относно изпълнението на договора, е извършено опрощаване на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение по сключения договор.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали при постигнато съгласие между страните, че нямат претенции по договора между тях, но при липса на изрично волеизявление за извършване на опрощаване, вземане по същия договор може да се счита погасено (чл. 108 ЗЗД).

Съставът на ВКС приема, че предмет на опрощаване може да бъде вземане (задължение), но не и бъдещо задължение или правни очаквания. Опрощаването нe води до изменение на права и задължения по договора, които продължават да съществуват занапред, а съставлява договор с погасително действие. За да бъде погасено едно задължение чрез опрощаване, е нужно между страните да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава. Поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява съществуващите техни права и задължения, нито може да доведе до предварителен отказ от правото на иск, каквото е недопустимо. 

Въззивното решение е отменено като неправилно. Съставът на ВКС намира, че въззивният съд неправилно е интерпретирал съдържанието на сключения между страните анекс, като последният е сключен с цел договорът да бъде прекратен, а не да бъдат опростени задълженията. Касационният състав посочва, че за възложителя, видно от извършената съдебно-техническа експертиза, е възникнало задължение заплащане на дължимото възнаграждение за действително извършената работа. Неприемането на СМР от страна на възложителя чрез двустранен констативен протокол не рефлектира върху задължението за заплащане на възнаграждение за извършената работа. Въззивното решение е отменено и възложителят е осъден да заплати възнаграждение на изпълнителя за извършената работа.

9. Нищожна е уговорката, че при предсрочно прекратяване или разваляне на договора за лизинг, лизингополучателят трябва да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора, дори и ако това е уговорено под формата на неустойка

Решение № 219 от 09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г., I т.о.

Казусът: Между търговци е сключен договор за финансов лизинг на МПС. Уговорено е, че лизингополучателят дължи неустойка в размер на 100% от непогасената част от лизинговата цена при предсрочно прекратяване на договора. Уговорено е също, че дори при прекратяване или разваляне на договора, лизингополучателят дължи плащане на лизинговите вноски до връщане на лизинговото имущество.Лизингополучателят спрял да плаща лизинговите вноски и лизингодателят с едностранно волеизявление развалил договора. МПС е върнато на лизингодателя в същия месец, в който е развален договорът. Лизингодателят е предявил иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК срещу лизингополучателя за установяване на вземането му, породено от уговорената неустойка.

Въззивният съд е приел, че лизингодателят е развалил договора и вещта е върната на последния, поради което действието му отпада занапред. Според състава на ВКС не е налице задължение за плащане на вноските с падеж, следващ момента на прекратяването, а са дължими само тези, станали изискуеми до момента на връщането на МПС. Уговорената неустойка е обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали е допустимо страните по договор за финансов лизинг да уговорят, че при предсрочно прекратяване на договора, лизингополучателят има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора, включително и под формата на неустойка.

Съставът на ВКС е приема, че решението и мотивите на въззивния съд за правилни. Лизинговите вноски се дължат не за целия срок на договора при разваляне с оглед отпадане на облигационната връзка, а до момента на връщане на вещта, както е прието и в Решение № 253/ 28.01.2015 г. по т.д. № 3881/2013 г. на I ТО на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК. Съставът на ВКС счита, че клаузата за неустойка в размер на 100 % от непогасената част от лизинговата цена на автомобила, дължима за вредите от разваляне на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и противоречи на функциите на неустойката като институт.

Въззивното решение е оставено в сила.

10. Договорът за финансов лизинг е „финансова услуга” по смисъла на § 13, т. 12 ДР ЗЗП.Лизингополучателят–физическо лице ще се ползва от защитата по чл. 143 ЗЗП, ако има качеството на „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП

Решение № 188 от 09.05.2016 г. по т.д. № 1787/2014 г., I т.о.

Казусът: Физическо лице (лизингополучател) сключва договор за финансов лизинг с търговец (лизингодател). Предмет на договора е МПС. В договора е уговорено, че при предсрочното му прекратяване лизингополучателят дължи неустойка, чийто размер се формира от сбора на сумите – остатъчната стойност на автомобила съгласно погасителния план плюс 2% от финансовата стойност на лизинговия договор.Лизингополучателят плащал лизинговите вноски известно време, но впоследствие спрял и върнал вещта на лизингодателя, което е установено изрично със двустранно подписан протокол. Договорът между страните бил развален. Лизингодателят предявил иск за изплащане на уговорената неустойка. Първоинстанционният съд отхвърлил иска за заплащане на неустойка, като приел, че тя нищожна поради противоречие с добрите нрави и защото накърнявала защитата, която чл. 143 ЗЗП дава на ищеца като потребител.

Въззивният съд уважил частично иска, като редуцирал размера на присъдената неустойка, предвид частичното изпълнение. Съставът на въззивния съд приел, че клаузата за неустойката е действителна, тъй като не противоречи на добрите нрави. Сключеният договор не попада в приложното поле на ЗЗП, тъй като лизингополучателят няма качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите дали договорът за финансов лизинг представлява финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП и ползва ли се от защитата по чл. 143 ЗЗП лизингополучателят – физическо лице, което като страна по договор за финансов лизинг действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност.

Съставът на ВКС посочва, че съгласно § 13, т. 13 ЗЗП „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В т. 12 на § 13 от ДР на ЗЗП е дадена дефиниция за„финансова услуга”. Преди изменението на разпоредбата (ДВ бр. 61/25.07.2014 г.) договорът за финансов лизинг е бил изрично посочен като „финансова услуга”. С изменението на разпоредбата (ДВ бр. 61/2014 г.) законодателят се е отказал от изброяването на видовете финансовите услуги и е дефинирал „финансовата услуга” като всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Договорът за финансов лизинг попада в обхвата на услугите, които се ползват от защитата на ЗЗП, ако страната по този договор има качеството на „потребител”.Съставът на ВКС отбелязва, че предсрочното прекратяване на договора за лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадането на задължението за заплащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора, както е прието и в Решение № 253/ 28.01.2015 г. по т.д. № 3881/2013 г. на I ТО на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК. Според касационния съд в случая лизингополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 отДР на ЗЗП. Причината за това е, че договорът е сключен с ответника в качеството му на физическо лице, като по делото не са събрани доказателства автомобилът да е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност.

Според състава на ВКС клаузата за неустойка в договора е неравноправна и нищожна. Причината е, че уговорена методика за изчисляване размера на неустойката води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата. Клаузата за неустойка е уговорена за предсрочно прекратяване на договора, без да са уговорени насрещни права за лизингополучателя или задължения за лизингодателя. На следващо място, потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка, поради предсрочното прекратяване на договора при неизпълнение на негово задължение. Според методиката на изчисляване на неустойката, лизингодателят получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да се предоставя ползването на вещта на лизингополучателя. Лизингодателят получава пълната стойност на автомобила, с възможност да капитализира допълнителен доход при отдаването на вещта на нов лизинг или продажбата й на трето лице. Нищожната клауза за неустойка обаче не засяга действителността на договора за финансов лизинг.

До сходни изводи достига Решение № 193 от 09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г., I т.о., при много близка фактическа обстановка до тази, изложена в казуса, постановено от същия състав на същата дата (през месец май), поради което няма да бъде разглежано.

Застрахователно право

11. Когато се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да се вземат под внимание всички всички факти и обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите

Решение № 80 от 31.05.2016 г. по т.д. № 92/2015 г., II т.о.

Казусът: Предявен е иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента за обезщетяване на неимуществени вреди, възвикнали от ексцес – скъсяването на дължината на ляв долен крайник с пет сантиметра в резултат на развит остеомиелит на костта в резултат на няколкото оперативни намеси, извършени във връзка с отстраняване на контузията на крайника при претърпяното ПТП.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД, който въпрос е решен в противоречие с отговора в ППВС № 4 /1968, т. 11. 

Съставът на ВКС счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД с разясненията, дадени в т. 11 от ППВС 4/68 г. Съгласно т. 11 от ППВС 4/68 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите. За да обоснове конкретно присъдения размер и да отхвърли за остатъка до пълнопредявения, въззивният съд не е отчел изключително тежките болки и страдания, с които се характеризира влошеното състояние на пострадалия – непрекъснато отваряне и гноене на раните в следствие на възпалението на костта.

Въззивното решение е отменено частично в обжалваната част и обезщетението е увеличено от ВКС от 20000 лв. на 40000 лв.

12. Неуведомяването на застрахователя за промяната в собствеността на застрахования по имуществена застраховка „Каско на МПС” автомобил не води до изгубване на правото на застрахователно обезщетение за приобретателя, дори това изрично да е уговорено в договора

Решение № 168 от 11.05.2016 г. по т.д. № 2284/2014 г., II т.о.

Казусът: Между физическо лице и застрахователно дружество е сключен договор за застраховка на МПС с клауза „Каско“. Застрахованият автомобил е бил прехвърлен на друго лице в срока на действие на застрахователния договор, като застрахователят не е бил уведомен. След това е настъпило застрахователно събитие – кражба на застрахования лек автомобил. На застрахователя е съобщено своевременно за кражбата. Той обаче е отказал да изплати застрахователното обезщетение, позовавайки се на клауза от общите условия на договора, която гласи, че промяната на собствеността се счита за съществено обстоятелство и ако застрахователят не е уведомен за нея преди настъпване на застрахователното събитие, може да откаже да изплати застрахователното обезщетение. Приобретателят на откраднатия автомобил предявил иск за заплащане незаплатено застрахователно обезщетение по риска „Кражба на МПС” на основание чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.).

Въззивният съд е изложил съображения, че основен принцип при застрахователния договор е принципът на добросъвестността, поради което от съществено значение за носенето на риска са обстоятелствата, при които застрахователят е поел това задължение, да останат непроменени. Въззивният съд е приел, че страните могат да уговарят съобразно чл. 211, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.) обстоятелства, които ще се считат за съществени за носене на риска и неизпълнението на които ще се счита за основание да се откаже да се изплати застрахователно обезщетение. Именно такова съществено обстоятелство според съда е уговореното от страните задължение за уведомяване на застрахователя за промяна на собствеността. С оглед на това евъззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса дали неуведомяването на застрахователя по имуществена застраховка „Каско на МПС” за смяната на собственика на застрахованото МПС съгласно изискването на чл. 212, ал. 1, предл. 2 КЗ (отм.) е основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение на новия собственик по смисъла на чл. 211, ал. 1, т.2 КЗ (отм.) при възникване на застрахователно събитие.

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя константната съдебна практика на ВКС – Решение № 15 от 12.04.2012 г. по гр.д.№ 454/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. и Решение № 102 от 02.10.2012 г. по т.д. № 615/2011 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и др., в които се приема, че неуведомяването на застрахователя за промяната в собствеността на застрахования по имуществена застраховка „Каско на МПС” автомобил, съгласно чл. 212, ал. 1, пр. 2КЗ (отм.), не предпоставя автоматично изгубване на право на застрахователно обезщетение за приобретателя. Това е така, защото приобретателят встъпва в правата на отчуждителя по застрахователния договор. Неуведомяването не е предвидено от закона като условие за встъпването или за отпадане на настъпилите по силата на закона правни последици, както и няма легална опора за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на задължението по чл. 212, ал. 1, пр. второ КЗ (отм.) за уведомяване на застрахователя за настъпилата промяна на собствеността съгласно чл. 211, т. 3 КЗ (отм.). Прието е, че неуведомяването за смяната на собственика на застрахованата вещ не е неизпълнение на задължение, което значително засяга интереса на застрахователя, защото видно от изрично уредените в КЗ (отм.) основания, отказът за изплащане на застрахователно обезщетение винаги е свързан с наличие на обстоятелства, които са от естество да въздействат върху размера на риска, настъпването на застрахователното събитие или върху обхвата и размера на вредите, или са относими към доказването им. Не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с разпоредбата на чл. 211, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.) и да обуслови отказ, единствено на основание факта на неизпълнението му, без установяване на причинна връзка с конкретно застрахователно събитие, а само това, което по своето съдържание би могло да обуслови като последица настъпване на застрахователното събитие или увеличен размер или обхват на вредите или от естество да препятства доказването им. Съставът на ВКС счита, че промяната на собственика на застрахования автомобил не може да се определи като „застрахователен риск“ по смисъла на § 1, т. 2 отДР на КЗ (отм.) в аспект на уговарянето му като изключен риск в общите условия, както и че между неуведомяването за смяната в собствеността и настъпването на щета за застрахованото имущество не съществува възможна причинност.

Въззивното решение е отменено като неправилно и искът е уважен.

13. Обезщетението, което застрахователят дължи да изплати на застрахования, се равнява на действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането

Решение № 167 от 11.05.2016 г. по т.д. № 2284/2014 г., II т.о.

Казусът: Между физическо лице и застрахователно дружество е сключен договор застраховка на МПС с клауза „Каско“. В договора изрично е уговорено задължение за застрахования да не държи част II от свидетелството за регистрация в автомобила. Последният е бил откраднат, като част II от свидетелството за регистрация в автомобила е била в него към момента на настъпване на застрахователното събитие. След кражбата застрахованият е уведомил застрахователя за настъпилото събитие и е представил изискуемите документи. Застрахователят е изплатил частично обезщетение на застрахования, по размера и начина, който е уговорен в договора, като е отчетен фактът, че част II от свидетелството за регистрация е била в автомобила към момента на настъпване на кражбата, поради което обезщетението е намалено с 30%. Застрахованият, недоволен от размера на полученото обезщетение, предявил иск срещу застрахователя за заплащане на обезщетение в по-голям размер.

Въззивният съд, отчитайки резултатите от извършена в първа инстанция автотехническа експертиза и пазарна справка, приел, че застрахователното обезщетение се дължи по действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество. Въпреки това съдът присъдил застрахователното обезщетение за откраднатия автомобил в размера, определен от застрахователя в договора, а не пазарната му стойност, която била по-висока от размера на обезщетението, определено от застрахователя. Въззивният съд е приел, че неизпълнението от страна на ищеца на задължението да не се оставя част II от свидетелството за регистрация в откраднатия автомобил, е от естество да способства за настъпването на застрахователното събитие, предоставяйки възможност за незасичане на автомобила като обект на кражба, с оглед управление от водач, неразполагащ с необходимия за контрол по пътищата документ.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса как следва да се определи размерът на застрахователното обезщетение по застраховка „Каско” с оглед разпоредбата на чл.208, ал. 3 КЗ (отм.).

Съставът на ВКС приема, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие – чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.). Константната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, като Решение №235 от 27.12.2013 г. по т.д. № 1586/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 37 от 23.04.2009 г. по т.д. № 667/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 209 от 30.01.2012 г. по т.д. № 1069/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 115 от 09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. приема, че обезщетението по имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането. Този принципен отговор се потвърждава и от разпоредбите на самия закон – чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) във връзка с чл. 203, ал. 2 КЗ (отм.) във връзка с чл. 203, ал. 4 КЗ (отм.), от които следва извода, че когато между страните по застрахователния договор не е уговорено друго, то обезщетението се дължи по действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество (чл. 203, ал. 2КЗ-отм.), т. е. меродавна е пазарната стойност на вещта.

Съставът на ВКС счита, че оценката на застрахования автомобил не трябва да се определя само въз основа на експертиза и пазарна справка, а трябва да се отчита и техническо състояние, комплектоване, пазар и реализацията на подобни автомобили и всички други фактори, които рефлектират върхуцената. ВКС приема, че начинът на определяне на застрахователното обезщетение от въззивния съд е неправилен и противоречащ на константната съдебна практика.

Въззивното решение е отменено и застрахователят е осъден да заплати обезщетение на собственика на автомобила, чийто размер е с близо 15% по-висок от първоначано платеното обезщетение.

14. Застрахователната сума включва не само дължими застрахователни обезщетения (главници), но и дължими обезщетения за забава, съизмерими със законната лихви за забава, считано от датата на увреждането

Решение № 199 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3137/2014 г., I т.о.

Казусът: Настъпило е ПТП по вина на водач, чийто автомобил е застрахован с застраховка „Гражданска отговорност“, в резултат на което е настъпила смърт. Застрахователят е осъден да заплати обезщетение на пострадали от деликта, като платеното на тези лица надхвърля застрахователната сума, предвидена в полицата като лимит на отговорността при две или повече увредени лица. След това други пострадали от същото застрахователно събитие предявявили искове за обезщетение на неимуществени вреди спрямо застрахователното дружество.

Съдилищата (първоинстанционен и въззивен) по същество отхвърлят исковете, като приемат, че застрахователната сума е изчерпана. Прието е, че обезщетенията на лица, пострадали от същото застрахователно събитие и ангажиращи застрахователната отговорност на същия ответник, на основание същото застрахователно правоотношение, включват освен главници по обезщетението и лихви за забава върху същите, считано от датата на увреждането. Въззивният съд е приел, че липсва легална опора за присъждане на обезщетенията в полза на всеки от пострадалите пропорционално (съразмерно) спрямо и до размера на застрахователната сума. 

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса дали за установяване изчерпването на застрахователната сума следва да се съобразяват само дължими застрахователни обезщетения (главници) или и дължими обезщетения за забава, съизмерими със законната лихви за забава, считано от увреждането?

Касационният съд приема, че съгласно чл. 80, ал. 1 Закона за застраховането (отм.), при действието на който е настъпило процесното застрахователно събитие, при задължителна застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят покрива отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени или неимуществени вреди, свързани с притежаването и използването на МПС, за които застрахованият отговаря. Застрахователят ще отговаря всички вреди, за които би отговарял и делинквентът, включително и за забавата в издължаване на обезщетението. Застрахователят отговаря за лихвите за забава по силата на самия застрахователен договор. Обезщетението за забавено изплащане на застрахователното обезщетение за периода до уведомяването на застрахователя, респективно дозавеждането на прекия иск, се включва в размера на застрахователната сума, тъй като е плащане на основание застрахователния договор, но не и обезщетението за забава след този момент, дължимо при общия фактически състав на отговорността за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В застрахователната сума (лимита на отговорност на застрахователя по конкретния застрахователен договор) се включват само лихвите за забава, дължими за периода от непозволеното увреждане до уведомяването на застрахователя или до предявяването на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя. Лихвите за забава след този момент, като обусловени от забавата на самия застрахован, не се включват в застрахователната сума, тъй като не са обезщетение за вреди в пряка и непосредствена причинна връзка с поведението на делинквента.

Въззивното решение е оставено в сила. Съставът на ВКС приема, че при досегашната законодателна уредба съобразяване на изчерпването на лимита е възможно и задължително при колективно (общо) предявяване на претенциите на всички пострадали от деликта пред съд или пред застрахователя, но не и ако пострадалите са търсели отговорността на застрахователя в отделни производства. Ако пострадалите не са уведомили застрахователя своевременно и последният обезщети други лица, пак пострадали от същото застрахователно събитие, и впоследствие се надвиши лимитът на отговорността му, вредите на по-късно уведомилите застрахователя пострадали лица не следва да бъдат обезщетени от застрахователя. ВКС отбелязва различното в уредбата по влезлия в сила на 01.01.2016 г. нов Кодекс на застраховането. С новата законодателна уредба вече е предвидено изрично задължение за предявяване претенцията първо пред застрахователя ( чл. 432 ал. 1 вр. с чл. 380 ал. 1 КЗ ), с цел провеждане от последния процедурата по чл. 436 ал. 1 КЗ, под страх от невъзможност за пострадалите да претендират вреди, ако вече определените на други пострадали от същото застрахователно събитие лица застрахователни обезщетения надхвърлят размера на застрахователната сума (ал. 2). Следователно, с правилото на чл. 436 КЗ законодателят е създал задължение, а с чл. 432, ал. 1 вр. с чл.380 КЗ и гаранции за застрахователя да би могъл добросъвестно да прецени и упражни право на пропорционално обезщетяване до размера на застрахователната сума, при множество пострадали.

15. Застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ не дължи на застрахования разноските по изпълнителни дела, образувани от увредените лица срещу него

Решение № 77 от 26.05.2016 г. по т.д. № 918/2015 г., I т.о.

Казусът: Застрахованият по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ делинквент е осъден да заплати на наследниците на пострадалото лице обезщетение. По делото, в което е разгледан искът по чл. 45 ЗЗД, застрахователят e бил конституиран като помагач на застрахования делинквент. В образуваното изпълнително дело застрахованият е заплатил на увредените лица обезщетение, а застрахователят е изплатил обезщетение на застрахования. Застрахованият предявил иск срещу застрахователя с правно основание чл. 229 КЗ (отм.). Към претендираните разноски са включени не само разноските по делото, но и разноските по изпълнителните дела на наследниците срещу застрахования.

Въззивният съд е приел, че деловодните разноски, присъдени с решението на наследниците, не са доказани да са изплатени на пострадалите и не са включени в издадения изпълнителен лист. Застъпено е, че застрахователят не дължи разноските по изпълнителното дело, образувано срещу застрахования. Прието е също, че застрахователят дължи заплащане на лихвите от датата на поканата, от който момент същите са били присъдени от съда и изчислени от съдебния изпълнител.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса в застрахователното обезщетение по чл. 229 КЗ (отм.), което застрахователят дължи на застрахования, включват ли се и заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования.

Съставът на ВКС счита, че отговорността на застрахователя за заплатени разноски от застрахования е ограничена до границите, посочени в разпоредбата на чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.), предвиждаща заплащане на разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, ако застрахователят е бил привлечен в процеса, т.е. до държавните такси и деловодни разноски. Разноските по изпълнителните дела според състава на ВКС не биха могли да се преценят като съдебни разноски по смисъла на посочената разпоредба. Разноските (таксите по съдебното изпълнение и други разноски) нямат качеството на присъдени съдебни разноски в тежест на застрахованото лице, включени в застрахователното покритие. Разпределението на отговорността на разноските в съдебното изпълнение и възлагането им в тежест на длъжника произтича от реализираната гражданска отговорност на длъжника.Направените разноски или възложените в тежест на длъжника разноски по изпълнението са резултат на установена с влязъл в сила изпълнителен титул отговорност на длъжника за конкретно задължение, което той не е изпълнил доброволно, т.е. те са външни за правоотношението застраховател-застрахован. Разноските по изпълнението не представляват и разходи на увредените лица за предявяване на претенции за обезщетения.Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите включва отговорността на застрахования за причинени вреди на трети лица, но не освобождава застрахования от отговорността му спрямо увредените лица. Възмездяването на разходите на застрахования по удовлетворяването на увредените лица е ограничено законодателно, от една страна, до присъдените съдебни разноски съгласно нормата на чл. 267, ал. 4 КЗ (отм.) и от друга страна, от изискването разноските да са направени в производство за установяване на гражданската отговорност на застрахования, в което застрахователят е бил привлечен според разпоредбата на чл. 223, ал. 4 КЗ (отм.).

Въззивното решение е отменено и е върнато за ново разглеждане, за да бъде поставена нова задача на икономическата експериза – да определи размера на лихвите за забава (които се дължат от застрахователя) и да разграничи по размери и по видове разноските – присъдените със съдебното решение и начислените по изпълнението (защото само присъдените по съдебното решение ще се дължат, не и тези по изпълнението).

Право на интелектуалната собственост

16. Тълкуване на разпоредбата на чл. 42 ЗАПСП

Решение № 214 от 13.05.2016 г. по т.д. № 3088/2014 г., I т.о.

Казусът: Художник-дизайнер предоставил управлението на авторските му права на основание чл. 40, ал. 7 ЗАПСП на Агенцията за колективно управление и защита на авторски права (която нататък в текста ще не нарича за краткота „Агенцията“), като последната се задължила да управлява и защитава авторските права върху всички негови произведения. По поръчка на възложител дизайнерът създал художествено произведение „емблема“ във варианти на кирилица и латиница. Със сертификат, издаден от Агенцията, било удостоверено авторското право на дизайнера върху горепосоченото художествено произведение и същото е регистрирано в специален регистър към Агенцията. През март 2004 г. с договор за използване на произведение дизайнерът посредством Агенцията срещу възнаграждение предоставил на възложителя за срок от 3 години изключителното право да използва произведението (емблема), което възложителят впоследствие използвал като свои официален знак. Правата за използване на създаденото от автора произведение били отстъпени само за договорения срок и след изтичането му възложителят следвало да преустанови ползването. Възложителят регистрирал в Патентно ведомство емблемата като своя търговска марка. Възложителят не изпълнил задължението си по договора и не изплатил дължимото възнаграждение на автора-дизайнер въпреки неколкократно проведените срещи и отправени писмени покани за изпълнение. По приндудителен ред дизейнерът успял да събере възнаграждението си по договора. Срокът действие на договора изтекъл през март 2007 г. и не бил сключен нов договор, с който да бъде отстъпено ползването на произведнието от дизайнера, но възложителят продължил да ползва създаденото от автора произведение по всякакъв начин (върху сградата си, в интернет страницата си, както и върху други рекламни материали). През юли 2009 г. възложителят, без разрешението на дизайнера, изменил емблемата, като обаче основните детайли останали същите. Като представител на авторските права на дизайнера Агенцията предявила следните искове : 1) Иск срещу възложителя на проекта с правно основание чл. 94 във вр. с чл. 19 и чл. 18 ЗАПСП за обезщетение на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в резултат на неправомерно използване на художествено произведение за периода от март 2007 г. до датата на предявяване на иска; 2) Иск с правно основание чл. 94 във вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗАПСП за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в морални болки и страдания, претърпени в резултат на използване на емблемата за целите и нуждите на възложителя без съгласието на автора за периода от април 2007 г. до датата на предявяване на иска; 3) Иск с правно основание чл. 94 във връзка с чл. 15, ал. 1, т. 5 ЗАПСП за обезщетение на причинени болки и страдания от използване на емблемата за нуждите и целите на възложителя във видоизменен вид за периода от 2009 г. до датата на предявяване на иска.

Пред първоинстанционният съд била допусната съдебно-художествена експертиза. Заключението на вещото лице установило, че използваното от възложителя художествено произведение, обект на експертизата, принадлежи документално на дизайнера, който го е създал. По делото е изслушана и съдебна експертиза относно авторското право, в която вещото лице заключва, че има съвпадение между емблемата, която дизайнерът е създал, и емблемата, която възложителят ползва като свое лого и която е регистрирал в Патентно ведомство и че промените по нея не са съществени и не може да се приеме, че тя е във видоизменен вид. Съставът на първоинстанционния съд приел, че сертификат за регистриране на художествен проект на емблема, издаден от Агенцията, не доказва напълно авторството на посоченото в тях физическо лице, като в разпоредбата на чл. 40 ЗАПСП не е предвидено правомощие за организациите да удостоверяват авторски права. За да бъде приложена законовата презумпция за авторство по чл. 6, ал. 1 ЗАПСП, е необходимо да са налице установените законови предпоставки, а именно да е посочено име на автора или друг идентифициращ знак по обичайния за това начин върху самото произведение. Тези предпоставки според състава на първоинстанционния съд в случая не са налице и няма основание оборимото предположение за авторство да се прилага разширително или по аналогия. Според първоинстанционния състав дори и да се приеме, че дизайнерът е изработил емблемата, тя е била преработена без по същество да се променя цялостната концепция и изразни форми, и в новия вариант вече отсъства оригиналния авторов елемент и почерк. По отношение на твърденията за преработване на емблемата без съгласието на дизайнера от страна на възложителя по начин, който занижава художествената й стойност, съдебният състав е счел, че с оглед изслушаната експертиза вещото лице е посочило, че преработването е наложено от прилагането на емблемата върху различни повърхности като тези преработки не са съществени и по никакъв начин не нарушават художествената й стойност. Според първоинстанционния състав съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е било поръчано, следователно в конкретния случай възложителя може да използва еблемата без разрешение на дизайнера. Поради това всички искове на ищеца са били отхвърлени.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени всички искове на ищеца. Съставът на въззивния съд констатира, че не са представени доказателства възложителят да използва емблемата от 2007 г. (когато изтича срокът на договора) до подаването на искова молба от дизайнера. Въззивният състав посочва също, че представените искове за обезщетение се недоказани по основание и размер.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Договорът, с който се предоставя изключителното право на ползване на художествения проект от автора му на възложителя на проекта за определен в него срок, представлява ли „уговорено друго” според разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП. Посоченото в ал. 2 на чл. 42 ЗАПСП „ друго уговорено” по какъв начин следва да бъде договорено – само в самия договор за поръчка или може да бъде уговорено в друг, отделен договор?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съгласно чл. 42, ал. 1 ЗАПСП авторското право върху произведение, създадено по поръчка, принадлежи на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго. „Предвиденото друго“ е отдаването на авторското право на друго лице, което обаче не изключва правата на автора. Напротив, последният запазва авторските си права и като неимуществено право, то не може да бъде отчуждавано (чл. 16 ЗАПСП), като авторът има изключително право да излозва създаденото от него произведение, освен ако законът не разпорежда друго (чл. 24, чл. 25, чл. 41, ал. 2 ЗАПСП). Според разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е било поръчано. Авторското право по принцип принадлежи на автора на произведението, но може да бъде уговорено изключително право на поръчващия. Когато уговорят конкретни права за използване, при сключване на договора за възлагане създаването на произведение – обект на авторското право, страните трябва да съобразят императивните разпоредби на ЗАПСП, като специален закон по отношение на общия ЗЗД.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че с изпълнението на договора за поръчка и приемане на изработеното възложителят е придобил правото да използва произведението (емблема) в хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП, тъй като няма данни да е „уговорено друго”. Безспорно договорът е прекратен с изтичане на уговорения в него срок. Въпреки това искът с правно основание чл. 94 ЗАПСП според състава на ВКС е неоснователен, защото с прекратяване на договора не се преуреждат отношенията между страните, възникнали с договора за възлагане на поръчка. Отношенията между страните за исковия период от време се уреждат от договора за възлагане на поръчката, като възложителят има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за което то е било поръчано, а авторът на произведението има право на възнаграждение. Върховният съд приема, че дизайнерът действително има право на възнаграждение, но на договорно, а не на претендираното делитно основание. По същите причини неоснователен е и вториятиск, предявен от дизайнера – за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени морални болки и страдания в резултат от използването на емблемата без съгласието на автора за периода 2007 – 2011 г. Произведението, според състава на ВКС, е ползвано от възложителя на валидно правно основание – договор за възлагане изработването на посоченото произведение. Третият иск, с който се претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени морални болки и страдания в резултат на ползването на емблемата във видоизменен вид през периода от 2009 – 2011 г., също е счетен за неснователен. Ищецът по никакъв начин не доказва настъпването на претендираните морални вреди и страдания в резултат на използването на произведението във видоизменен вид, а също така и от заключението на вещото лице се установява, че извършената промяна на контраста от възложителя не накърнява художествената стойност на марката.

Въззивното решение е оставено в сила.

Бележка (Д. Т.): Съставът на ВКС е допуснал грешка, като е посочил, че производството е образувано по касационна жалба „срещу решение № 584 от 07.05.2014 г. постановено по т.д. № 2006/2013 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение пети състав, в частта, с която е потвърдено решението на СГС от 26.11.2012 г. по гр.дело № 1351/2011 г., с което са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение на ищеца П. П. за търпени имуществени и неимуществени вреди“. Решението, което съставът на ВКС посочва, изобщо не съществува. Всъщност въззивното решение, което се обжалва, е Решение № 894 от 07.05.2014 г. по т.д. № 2006/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, а не това, което посочва съставът на ВКС. В диспозитива на решението на ВКС обаче грешка не е допусната и е посочено съществуващото решение (Решение № 894 от 07.05.2014 г. по т.д. № 2006/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия).

Енергийно право

17. Доставчикът на електрическа енергия може едностранно да коригира сметките на потребителите само при неточно отчитане или неотчитане на доставяната електроенергия, когато това се дължи на неправомерно виновно поведение от страна на потребителя, което изрично трябва да се докаже от доставчика и не се презюмира

Решение № 166 от 11.05.2016 г. по т.д. № 1797/2014 г., II т.о.

Казусът: Между търговец и дружество, което е снабдител на електрическа енерния, е сключен договор за продажба на електрическа енергия. Снабдителят, без да уведоми търговеца, извършил проверка на електромера му и установил неточно измерване на потребената в обекта на търговеца електрическа енергия, в следствие на което едностранно коригирал на сметката за потребена електрическа енергия за минал период (за няколко месеца през 2013 г.). Електромерът се намира в главно разпределително табло в трафопоста в имота на абоната, като това помещение е заключено с ключ, който се намира в друго лице и не се дава на потребителите. Сметката драстично нарастнала. Търговецът предявил отрицателен установителен иск (чл. 124, ал. 1 ГПК) за установяване, че той не дължи допълнително начислена сума за заплащане електическа енергия за обект на потребление.

Въззивният съд е уважил преявения иск. Приел е, че е в тежест на ответника (снабдителя) да установи наличието на основание за начисляване и дължимост на процесната сума. Ответникът поддържа, че сумата е дължима на основание уговорка в общите условия, която допуска коригиране на сметката на абоната, ако се установи, че грешаката в измерването се дължи в резултат на нерегламентиран достъп, свързан с поведението на потребителя. Въззивният съд констатира, че снабдителят е изменил сметки за вече изминал период, а спрямо действащия през процесния период ЗЕ и приетата на основание чл. 116, ал. 7 от него Наредба № 6/09.04.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи не предвиждат изрично възможност за извършване на едностранна корекция на сметките за минал период по определена за целта методика. Съдът е заключил, че законът не въвежда възможност да се извършва едностранна промяна от доставчика на сметката за вече доставена на потребителя електрическа енергия за минал период, който извод се споделя и от създадената задължителна съдебна практика. Изложил е съображения, че липсват категорични доказателства безспорно установената манипулация на електромера да се дължи на действия именно на ищцовото дружество, макар и електромерът да се намира в трафопост в имота му, както и такива, обосноваващи началната дата на процесните периоди, свързваща се с осъществяване на тази манипулация.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Налице ли е предвидена възможност в Закона за енергетиката след изменението с ДВ бр.54/12 г. крайният снабдител с електрическа енергия да коригира едностранно сметката на потребител при доказано неточно отчитане на потребената електрическа енергия?

По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя изводите, застъпени в Решение № 115 от 20.05.2015 г. по т.д. № 4907/2014 г. на ВКС, ГК, постановеното по реда на чл. 290 ГПК, където е прието, че през периода от 17.07.2012 г., когато влиза в сила изменението на разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ (ДВ, бр.54/2012 г.) до 16.11.2013 г., когато влизат в сила новите ПИКЕЕ (ДВ, бр.98/2013 г.), не съществува законово основание за доставчика на електрическа енергия едностранно да коригира сметките на потребителите само поради обективния факт на констатирано неточно отчитане или неотчитане на доставяната електроенергия, без да е доказан периодът на същото и без да е доказано неправомерно виновно поведение от страна на потребителя. За този период от време остава актуална постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с множество решения (Решение № 165 от 19.11.2009 г. по т. д. № 103/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 189 от 11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС и др.), съгласно която корекцията е допустима само когато отклоненията в показателите на консумираната електрическа енергия се дължат на неправомерно действие от страна на потребителя, като доставчикът изрично е установил периода на грешното измерване или неизмерване и е отчетена реално консумираната електрическа енергия за миналия период.

По съществото съставът на ВКС счита, че с оглед отговора на поставения материалноправен въпрос следва да се приеме, че през процесния период не съществува законово основание за доставчика на електрическа енергия едностранно да коригира сметките на потребителите само поради обективния факт на констатирано неточно отчитане или неотчитане на доставяната електроенергия, без да е доказан периодът на същото и без да е доказано неправомерно виновно поведение от страна на потребителя. Корекцията е допустима, когато отклоненията в показателите на консумираната електрическа енергия се дължат на неправомерно действие от страна на потребителя, като доставчикът е установил периода на грешното измерване или неизмерване и е отчетена реално консумираната електрическа енергия за миналия период,което в случая не е доказано.

Решението на въззивния съд е потвърдено.

Международно търговско право

18. Конвенцията за международен автомобилен превоз на пътници и стоки, а не вътрешното право, се прилага при договор за превоз, при който мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни държави, независимо от факта, че Конвенцията не е обнародвана в България

Решение № 143 от 12.05.2016 г. по т.д. № 1234/2014 г., II т.о.

Казусът: Между търговци е сключен договор за превоз, с който товародателят е възложил на презовзача да извърши превоз на стоки – гъби от България до Франция. В международната товарителница на превозвача са били дадени указания превозваната стока да бъде транспортирана при температура, не по-висока от +4°C. Превозвачът не е изпълнил това условие, като превозвал стоката при непрекъсната промяна на температурата, като в повечето случаи тя е била по-висока от +4°C (което се установява с инженерно-технологична експертиза). Гъбите пристигат във Франция във лошо състояние и получателят е отказал да ги приеме. Товародателят предявил иск срещу превозвача за обезщетение, представляващо стойността на унищожената поради виновното поведение на ответника стока.

Въззивният съд е уважил предявения от ищеца иск. Според въззивният състав в случая трябва да се приложи вътрешното законодателство, уреждащо отношенията по повод автомобилния превоз на товари, а не Конвенцията CMR за международен автомобилен превоз на пътници и стоки. Последната е ратифицирана с Указ на ДС на НРБ от 29.07.1977 г., и е в сила за Република България от 18.01.1978 г., но не е обнародвана в Държавен вестник. Въззивният съд констатира, че изрично с Решение № 7 от 02.07.1992 г. Конституционния съд е приел, че необнародваните международни договори не са част от вътрешното право и нямат приоритет пред него по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Въззивният съд е приел, че отказът да се приеме стоката поради влошеното й състояние е основателен и собствеността върху стоката не е преминала върху товародателя, поради което предявеният иск се явява основателен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса:

Кой е приложимият закон към правоотношение по договор за международен автомобилен превоз на стоки, когато мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират в две различни държави?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема, че съгласно чл. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143 от 29.07.1972 г. (ДВ, бр. 61 от 05.08.1977 г.), влязла в сила от 18.01.1978 г., Конвенцията се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна. Тази конвенция като международноправен източник на правни норми е влязла в сила за Република България съгласно предвидените в чл. 43, § 2 от същата условия, поради което следва да намери приложение към възникналите правоотношения по договор за автомобилен превоз на стоки с международен елемент. Този извод следва непосредствено и от разпоредната на чл. 3, ал. 1 КМЧП. Според настоящия състав на ВКС независимо от липсата на обнародване на Конвенцията, каквото изискване се съдържа в разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, компетентният български съд е длъжен да приложи съдържащите се в Конвенцията разпоредби, влезли в сила съгласно предвидените в нея условия, съобразявайки, че като специална уредба тези разпоредби имат приоритетно действие спрямо вътрешното право. Неправилно е възприетото във въззивното решение становището, че Конвенцията е неприложима към процесното правоотношение предвид липсата на обнародването й. Съставът на ВКС се позовава на практиката на ВКС – Решение № 955 от 28.05.2001 г. по гр.д. № 2165/2000 г. на ВКС, V г.о., според което при наличие на условията, посочени в чл. 1, §1 от Конвенцията, тя се прилага за уреждане на отношенията между страните по превозния договор и е източник за правно уреждане на договора за международен автомобилен транспорт.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че решението на въззивния съд е валидно и допустимо, въпреки неправилността при тълкуване на материалноправния въпрос за приложимото право при настоящия договор за превоз. Върховният съд констатира, че съгласно чл. 17, § 1 от Конвенцията превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при доставянето й. Превозвачът не е ангажирал убедителни доказателства за наличие на предпоставките за освобождаване, предвидени в чл. 17, § 2 и § 4 от Конвенцията, поради което е отговорен за лошото качество на гъбите. Ищецът (изпращачът), за когото са настъпили вреди от развалянето на стоката, разполага с активна легитимация да претендира обезщетение по чл. 17 от Конвенцията, което обосновава уважаването на претенциите му.

Несъстоятелност

19. Постановяването на решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ след изтичането на едногодишния срок по чл.632, ал. 2 ТЗ от вписване на решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ не води до липса на активна материална легитимация на кредиторите по иска по чл. 627 ТЗ

Решение № 194 от 09.05.2016 г. по т.д. № 2824/2014 г., I т.о.

Казусът: Търговско дружество изпаднало в неплатежоспособност. Икономическото му положение билотолкова тежко, че по молба на кредитор по чл. 625 ТЗ е постановено решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, с определена в него начална дата на неплатежоспособност 31.12.2004 г., като след изтичане на едногодишния срок по чл.632, ал. 2 ТЗ, с решение от 19.10.2011 г. на основание чл. 632, ал. 4 ТЗ производството по несъстоятелност е прекратено и е постановено заличаване на длъжника от Търговския регистър. Кредиторът, по чиято молба е открито производството по несъстоятелност, предявил иск с правно основание чл. 627 ТЗ за заплащане на обезщетение за вреди, причинени поради неизпълнение на задължението на управителя по чл. 626, ал. 1 ТЗ да заяви неплатежоспособността на дружеството.

Въззивният съд е приел, че липсва по отношение на ищеца активна материалноправна легитимация по иска с правно основание чл. 627 ТЗ, както и пряка причинно–следствена връзка между неизпълнението на задължението на управителя да заяви изпадането на дружеството в неплатежоспособност и неудовлетворяването на ищеца в производството по несъстоятелност. Посочено е, че увредени могат да бъдат само кредиторите в производството по несъстоятелност, а ищецът в случая няма такова качество. Когато вземането е останало неудовлетворено в производството по несъстоятелност и последното е прекратено, вземането се погасява съгласно чл. 739 ТЗ. Изложено е, че разпоредбата на чл. 627 ТЗ предполага вземането на кредитора да било предявено и прието в производството по несъстоятелност. Съдът констатира, че изобщо не е достигната фазата на осребряване на имуществото на длъжника с цел удовлетворяване на кредиторите.Според решаващия състав на въззивния съд, основната причина за това развитие и приключване на производството е именно поведението на ищеца, който е отказал да предплати разноски по чл. 629б ТЗ и не се е възползвал от възможността за възобновяването му чрез последващо предплащане на необходимите разноски по движението на процеса. С това свое поведение ищецът едновременно се е лишил от правото да стане кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност и е допринесъл за невъзможността да бъде удовлетворен в същото това производство. Недопустимо е според въззивния съд кредиторът да установява вземане спрямо несъстоятелния длъжник в друго исково производство, извън предвидения в производството по несъстоятелност ред, и то след заличаването на длъжника като правен субект, като преюдициален факт във връзка с основанието и размера на претендираните от управителя вреди по реда на чл.627 ТЗ.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Постановяването на решение за прекратяване на производството по несъстоятелност по отношение на длъжник, чието имущество не е достатъчно за покриване на първоначалните разноски (чл. 632, ал. 4 ТЗ),води ли до отпадане на възможността кредиторите по реда на чл. 627, ал. 1 ТЗ да предявят искове за вреди, принени от лица, които са били длъжни да заявят неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността (чл. 626, ал. 2 ТЗ), но не са го направили?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че когато е налице постановено решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ производството може реално да се развие ако се предплати по реда на чл. 629б ТЗ от кредиторите определената от съда сума, достатъчна за покриване на началните разноски за производството. Преценката дали да бъде поет този риск е само на кредитора. Последицата от непривнасяне на разноските е ясно очертана от закона – спиране на производството, съответно липсата на основание за възобновяването му и произтичащо от това прекратяване на производството по несъстоятелност след изтичане на срока за възобновяване. Кредиторите имат право, а не задължение да привнесат разноските за развитие на производството по несъстоятелност, което е видно от разпоредбата на чл. 629б, ал. 1 ТЗ. Това може да бъде изведено и от факта, че кредиторът, за разлика от длъжника и лицата по чл. 626, ал.2 ТЗ, няма задължение да заяви чрез молба по чл. 625 ТЗ състоянието на неплатежоспособност или свръхзадълженост на длъжника, предхождащо и обуславящо процедурата по чл. 629б ТЗ. Да се приеме, че кредиторът има не само право, но и задължение да предприеме действие по привнасяне на разноските в хипотезата на чл. 632, ал. 1 ТЗ, означава и да се вмени на кредитора и задължение да инициира производството по несъстоятелност, което тълкуване би влязло в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 626, ал. 1 и ал. 2 ТЗ. Кредиторът може да предяви иск по чл. 627 ТЗ, дори и когато производството по несъстоятелност е спряно и след това прекратено. Фактическият състав на чл. 627 ТЗ свързва правото на обезщетение с наличие на причинно–следствена връзка между вредите и бездействието на лицата по чл. 626, ал. 2 ТЗ, а не с бездействие на кредитора, изразяващо се в непредплащане на разноските за производството по несъстоятелност. Дори и да има прекратено производство по несъстоятелност, не може да се приеме, че кредиторите на длъжника не могат да търпят вреди, съответно да обосноват активна легитимация по иска по чл. 627 ТЗ, тъй като не се е достигнало до фазата на предявяване и приемане на вземанията на кредиторите. Това означава кредиторите да бъдат поставени в по-лошо положение от случаите на развило се при условията на чл. 630, ал. 1 или ал. 2 ТЗ производството по несъстоятелност, само заради това, че икономическото състояние на несъстоятелния, съответно свръхзадължения, е толкова лошо, че дори липсва имущество за покриване на разноските за провеждане на производството и то без кредиторите да имат вина за това състояние на длъжника. Тежкото имуществено състояние не се дължи на виновно поведение на кредиторите,те не трябва да бъдат лишени от възможността да бъдат обезщетени по реда на чл. 627 ТЗ, стига да докажат действително претърпени от тях вреди от неизпълнение на задължението за заявяване от лицата по чл. 626, ал.2 ТЗ.

По съществото на делото ВКС е оставил в сила въззивното решение, но с коригирани мотиви. Приел е, че дори и да е било заявено в законоустановения срок състоянието на неплатежоспособност от управителя на търговското дружество–длъжник, дейността на дружеството пак е щяло да бъде преустановена. Касационният съд счита, че в случая ищецът не е доказал наличие на конкретна причинно-следствената връзка между неизпълнението на задължението по чл. 626 ТЗ и твърдяната вреда, чиято тежест на доказването се носи от ищеца.

Процесуални проблеми

20. Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклузират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. При връщането на делото за ново разглеждане уточненията в претенцията на страните не могат да представляват нови възражения, които надхвърлят първоначаните им искания и по същината си представляват нови такива

Решение № 14 от 10.05.2016 г. по т.д. № 644/2014 г., I т.о.

Казусът: Между търговци е сключен договор за предоставяне на телекомуникационна услуга. В договора е предвидено задължения на доставчика да подготвя и изпраща фактурите на клиента до 10-то число на месеца, като получаването им се удостоверява с обратна разписка или подпис на абоната. Също така е уговорено, че плащането се извършва от клиента до края на текущия месец след получаване на фактурата. Услугата е предоставена, но клиентът не изпълнил задължението си да престира посочената в договора сума. След няколко месеца с анекс договорът е прекратен и задълженията на клиента са останали непогасени. С договор за цесия доставчикът е прехвърлил неизплатените задължения по договора на друг търговец, които изрично се установяват чрез издадени фактури. Цедентът се е задължил да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането, което е сторено на същия ден, в който е сключен договора за цесия. С нотариална покана цесионерът е поканил длъжника да му заплати дължимата сума, представляваща неплатена цена за предоставени телекомуникационни услуги по посочените в поканата фактури. Цесионерът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника, която е уважена. Длъжникът в срок е подал възражение срещу горепосочената заповед за изпълнение на парично задължение. Цесионерът е предявил иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на оспореното от ответника вземане.

През въззивната инстанция ответника (клиентът) общо е оспорвал вземането на цесионера, но без да посочи конкретно основание. Въпреки това възраженията му са уважени от съда. Решението на въззивния съд е обжалвано, като съставът на ВКС е отменил решението на въззивна инстанция и го е върнал за ново разглеждане. Касационният съд изрично е дал указания на въззивния съд, че „произнасянето по основателността на предявения иск е обусловено от изясняване на процесуалната позиция на ответника – дали оспорва предоставянето на услугите, за които са начислени задълженията по фактурите, или се позовава на други правоизключващи или правопогасяващи факти“. Касационният съд е посочил, че въззивният съд не е разгледал никое от възраженията на ответника, изключващи неуведомяването му за цесията, като последното е изрично доказано.

Поради връщането на делото за ново разглеждане във виззивната инстанция е предявено възражение за ненадлеждно уведомяване, което не е предявено пред първоинстанционния съд. Във възражението е посочено, че има разминаване в индивидуализацията на договора, вземанията по който са предмет на цедирането спрямо индивидуализацията му в съдържанието на фактурите, според което се претендира, че процесните фактури не са предмет на договора за цесия и те не доказват съществуването на вземането.

При новото разглеждане на делото въззивният съд отново е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск. Новото възражение (уточнение), наведено от ответника, според въззивния съд е основателно, като е прието, че действително уведомлението за прехвърляне на вземането е съставено в същия ден, когато е сключен договорът за цесия, но ищецът не е доказал то да е връчено на длъжника-ответник по делото. Според въззивния състав фактурите не са съставени на основание процесния договор. Не е установено доставчикът да е изпълнил задължението си да издаде в срок фактури, на основание на което клиентът да престира уговореното в договора възнаграждение. Фактурите в случая не установяват факта, че е осъществена реална доставка на договорената услуга по договора, което да води до задължение на ответника да извърши плащането. Въззивният състав споделя съдебната практика (Решение №. №.62/25.06.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.), според която формалната доказателствена сила на данъчните фактури като частни свидетелствуващи документи не обхваща факта на получаване на стоката. Според въззивния съд при липсата на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, фактурите не могат да бъдат годни доказателства за извършени фактически действия по получаване и приемане на услугите, нито пък доказателство за облигационна обвързаност между страните.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Може ли съдът да основе решението си на възражения, невъведени от ответника в преклузивния за това срок?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съгласно т. 4 на ТР № 1 / 2013 год. по тълкувателно дело №1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклузират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за пръв път във въззивна инстанция, освен ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви в първоинстанционното производство. Съобразяването на възражение, заявено след преклузията по чл. 131 ГПК, при решаването на спора съставлява съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 133 ГПК, уреждащо правните последици от незаявени в преклузивния срок по чл. 131 ГПК възражения.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че при новото разглеждане на спора пред въззивния съд ответникът е направил уточнение извън обхвата на първоначалната му позиция, заявена в срока по чл. 131 ГПК, респективно извън обхвата на дадените от касационната инстанция указания, доколкото уточнението е напълно несъстоятелно като правоизключващо, правопогасяващо или правоунищожаващо възражение както спрямо договора за цесия, така и спрямо договора с цедента. Не е уточнено никой от двата да е несъществуващ или недействителен, нито има данни договорът за предоставяне на телекомуникационна услуга да не е бил изпълнен от цедента или пък да е бил изпълнен от ответника. Според състава на касационния съд не е оспорено, че вписаният в представените фактури предмет на задължението съществува, напротив, от фактите по делото, както и от подписания акенс между страните, се доказва обратното. Като е разгледал и възражение за недоказано изпълнен от цедента по отношение ответника договор за предоставяне на телекомуникационна услуга, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 133 ГПК във вр. с чл.131 ГПК. Вземането на ищеца следва да бъде потвърдено на основание договора за цесия, който е и основанието на издадената заповед за изпълнение. Индивидуализацията на предмета на цесията чрез договора за доставка на телекомуникационна услуга се явява напълно достатъчно и без съобразяване на издадените фактури. Въззивният съд е нарушил чл. 294, ал. 1 ГПК като не е съобразил обоснования извод на касационната инстанция, отменила решението от първото разглеждане на спора във въззивна инстанция, за надлежно съобщаване на цесията от цедента до длъжника, с изричното прилагане на уведомлението за това като приложение към исковата молба.

Въззивното решение е отменено и искът на ищеца е уважен като е признато за установено вземането му срещу длъжника-клиент, а последният е осъден да заплати разноските по деловодните разноски за всички инстанции.

21. При касационно обжалване по реда на чл. 280 ГПК поради съмнение за нищожност на обжалваното въззивно решение е допустимо въззивният съд да проведе производство по чл. 247 ГПК и да се произнесе с решение, ако са налице предпоставките за поправка на очевидна фактическа грешка. В случай че решението е нищожно, същото не може да бъде санирано по реда на чл. 247 ГПК, независимо дали е било допуснато или не е било допуснато касационно обжалване съгласно чл. 280 ГПК

Решение № 43 от 26.05.2016 г. по т.д. № 3027/2014 г., I т.о.

Казусът: Между търговци е сключен договор за финансов лизинг, по силата който лизингодателят се е задължил да придобие от трето лице описания в договора лизингов обект (ППС), и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу възнаграждение. Част от вземанията по договора били обезпечени със запис на заповед, издаден от лизингополучателя. В изпълнение на задълженията си по договора, лизингодателят е придобил и предал описаното в договора за финансов лизинг ППС, за което е съставен приемо-предавателен протокол. Лизингополучателят обаче не е изпълнил задължението си да внася лизинговите вноски съгласно договора. Записът на заповед е бил предявен съгласно договора в срок, но доброволно изпълнение не е последвало. Лизингодателят е предявил иск за издаване на заповед за изпълнение на паричното задължение по записа на заповед, който съда е уважил, въз основа на което е издаден изпълнителен лист. В срока по чл. 414 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на заявителя е указано в едномесечен срок да предяви иск относно вземането си. В законоустановения срок (чл. 415 ал. 1 ГПК) лизингодателят (поемател по ценната книга) е предявил иск за установяване на вземането си срещу лизингополучателя (издател по ценната книга), представляваща неизплатен остатък от парично задължение, произтичащо от запис на заповед, издаден в полза на ищеца като обезпечение на изпълнението по договор за финансов лизинг.

Въззивният съд служебно е инициирал производство по поправка на очевидна фактическа грешка (чл. 247 ГПК), поради наличие на техническа грешка при изписване на докладчика по делото. Въззивният съд посочва, че по своята правна същност очевидната фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. В конкретния случай в титулната част на решението си съдът е допуснал очевидна фактическа грешка в изписването на докладчика по делото, посочването на който не е и задължителен елемент от минимално необходимото законово съдържание на решението по чл. 236, ал. 1 ГПК. Грешката е отстранена.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Допустимо ли е при допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280 ГПК поради съмнение за нищожност на въззивно решение, този порок, водещ до нищожност, да бъде саниран от въззивния съд чрез производство по чл. 247 ГПК?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС счита, че съдебно решение, което не е постановено от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, е нищожно и тази нищожност подлежи на прогласяване по реда на чл. 270, ал. 1 ГПК, респ. чл. 293, ал. 4 ГПК при въззивното, съответно касационното му обжалване. В мотивите на ТР № 1/11 г. от 10.02.12 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Неточното удостоверяване на името на докладчика по делото, едновременно с констатацията, че съдиите, посочени в титулната част на решението, са формирали волята на съда и са участвали в съдебното заседание, в което е завършено разглеждането на делото, би представлявало порок на съдебния акт, който подлежи на отстраняване от съда, който го е допуснал. При тези констатации не се подменя удостоверителната сила на протокола от съдебното заседание (относно съдиите, участвали в разглеждането на делото) и не се променя съдебният състав, постановил решението. Съставът на ВКС намира, че неправилното посочване в съдебното решение на името на съдия – докладчик по делото, различен от съдиите, които са участвали в съдебното заседание, в което е завършило разглеждането на делото, и когато решението е постановено и подписано от съдиите по чл. 235, ал. 1 ГПК, представлява порок на съдебното решение, който може да бъде отстранен по реда на чл. 247 ГПК. Ако при съпоставка между протокола от съдебното заседание и съдебното решение са посочени различни съдии, които участват в съдебния състав, е налице незаконен състав на съда и съответно съдебното решение е нищожно. Служебното допускане на касационно обжалване за проверка на евентуалната нищожност на съдебното решение е под условие, че се установи незаконен съдебен състав. При констатиран от въззивния съд или по искане на страните порок на решението, който подлежи на отстраняване от съда, който го е допуснал, въззивният съд разполага с правомощия да поправи очевидната фактическа грешка, да допълни или тълкува решението си, независимо от подадената касационна жалба, тъй като решението за поправка, за допълване и за тълкуване представляват част от основното решение. Ако порокът на решението е неотстраним, то въззивният съд не само при подадена касационна жалба, но и преди подаването й или след влизане в сила на решението, не може самостоятелно да отстрани порока и да измени волята си съгласно прогласената в нормата на 246 ГПК неоттегляемост на решението.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивното решение е допустимо и правилно по отношение на отстраняването на фактическата греша. Съставът на въззивния съд е констатирал очевидна фактическа грешка в решението, която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 ГПК, и я е отстранил. Предвид на допустимостта и правилността на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, то не са налице основания за прогласяване на нищожността на първоинстанционното решение, която правилно въззивният съд не е прогласил. В тази му част въззивното решение е оставено в сила.

22. Нищожни са съдебните решения, в които са различни членовете на съставите, вписани в протокола за откритото съдебно заседание и състава, взел решението по делото

Решение № 65 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3789/2014 г., II т.о.

Казусът: Между граждани е сключен предварителен договор с предмет недвижим имот, като цената е излатена напълно в брой при подписването на договора. В договора се било уговорено, че продавачът се задължава да издаде в полза на купувача запис на заповед за сума, равна на продажната цена по договора, който купувачът има право да предяви при неизпълнение на задълженията на продавача. След прекратяване на договора поради изпълнението му купувачът се задължил да върне на продавача издадения запис на заповед. В същия ден след сключването на договора е издаден запис на заповед в полза на купувача. След няколко месеца страните сключили окончателен договор. Въпреки сключването на окончателния договор, продавачът е изпълнил частично задължението по записа на заповед, и дори между страните е сключена спогодба за уреждане на финансовите отношения по повод остатъка от паричното задължение по ценната книга. Купувачът предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платеното поради отпаднало основание задължение по запис на заповед, издаден в полза на продавача и акцесорен иск за мораторни лихви.

Първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Според него издаденият запис на заповед не обезпечава задължението по сключения предварителен договор, а е свързано с други правоотношения между страните. Въззивният съд е поъвърдил първоинстанционното решение, като е допълнил, че спогодбата има декларативнен ефект и правоотношенията между страните са такива, каквито същата ги прогласява. Съставът на въззивният съд посочва, че плащането по записа на заповед е непосредствено свързано с други правоотношения между страните, което изрично се признава чрез спогодбата, следователно платеното не се явява недължимо.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Съставът на ВКС споделя разясненията, приети от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение 1/2011 г. от 10.02.2012 г., съгласно които „доктрината и съдебната практика приемат, че нищожни са съдебните решения, постановени от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо решение или неподписаното решение“. Съставът на ВКС приема, че в случая в протокола за открито съдебно заседание са посочени съдиите, участвали в това заседание и има разлика между състава на съда от това заседание и състава на съда, постановил решението по делото, следователно решението е взето от лица, които не са участвали в проведеното открито съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания. Нарушаването на принципа за неизменност на състава прави решението нищожно на основание чл. 270, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение е прогласено за нищожно на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270 от ГПК и делото е върнато за ново разглеждане.

23. С връчването по реда на чл. 517, ал. 3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството, взискателят не придобива качеството „кредитор“ на дружеството с вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ

При предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД качеството “кредитор“ на ищеца е въпрос по същество, касаещ основателността на иска

Решение № 165 от 19.05.2016 г. по т.д. № 883/2014 г., II т.о.

Казусът: Съдружник в ООД имал непогасено вземане към негов кредитор. Поради неизпълнението на съдружника кредиторът прибегнал към принудително изпълнение и наложил запор върху дружествените дялове на съдружника. Съдебният изпълнител е връчил на дружеството изявлението на взискателя за прекратяване на участието на съдружника в дружеството и то е прекратено (чл. 517, ал. 3 ГПК). Дружеството, в което съдружникът имал дял, продало голяма част от активите си на друго дружество. Кредиторът на съдружника предявил иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД във вр с чл. 134, ал. 1 ЗЗД като процесуален субституент на дружеството, с кохто моли съда да обяви продажбата на дяловете за недействителна спрямо него, тъй като го увережда и евентуално предявил иск за нищожност на догора за продажба.

Въззивният съд посочил, че в случая ищецът основава правния си интерес с качеството кредитор на съдружник, който е бил съдружник в дружество до момента на прекратяване на участието му в дружеството по реда на чл. 517, ал. 3 ГПК, както и от качеството му на кредитор на дружеството, възникнало от момента на прекратяване на членственото правоотношение на съдружника. Въззивният съд е приел, че налагането на запор върху дружествените дялове на съдружник в ООД по реда на чл. 517, ал. 1 ГПК не прави взискателя по изпълнителното производство кредитор на търговското дружество. Изложил е съображения, че връчването на изявлението на взискателя по чл. 517, ал. 3, изр. 1 ГПК за прекратяване на участието на съдружника в дружеството поражда задължение за дружеството да му изплати припадащата му се част от имуществото на същото, определена по реда на чл. 125, ал. 3 ГПК. Това задължение според въззивния съд е към съдружника, което в случаите по чл. 517, ал. 3 ГПК трябва да бъде изпълнено към взискателя по принудителното изпълнение и затова търговското дружество се явява трето задължено лице по отношение на взискателя. Съставът на въззивния съд посочва, че прекратяването на участието на съдружника възниква и вземането му за ликвидационен дял, съответстващ на частта му от имуществото на дружеството, и кредитор на дружеството за този дял се явява съдружникът, чието членство е прекратено и който е длъжник по изпълнението. Посочил е още, че законът не предвижда, че след прекратяване на членството на съдружника взискателят замества същия във вземането му по чл. 125, ал. 3 ТЗ срещу дружеството, като такъв извод не следва и от разпоредбата на чл.517, ал. 3, изр. 2 ГПК. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът не е кредитор на дружеството, в което е бил съдружник длъжникът му. Приел е още, че извършеното разпореждане може да засегне правата на бившия съдружник по чл. 125, ал. 3 ТЗ и затова той може да поиска обявяването на договора за относително недействителен спрямо него на основание чл. 135 ЗЗД, а по силата на чл. 134, ал. 1 ЗЗД това негово право може да бъде упражнено и от ищеца (кредитора на бившия съдружник). Въззивният съд е посочил, че такъв иск не е предявен, като ищецът изрично се е позовал на качеството си на кредитор на дружеството – прехвърлител. По изложените съображения е приел, че така предявеният иск е недопустим, тъй като ищецът няма качеството на кредитор на прехвърлителя и поради това е ненадлежна страна.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. При връчването на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството (чл. 517, ал. 3 ГПК) взискателят придобива ли качеството на „кредитор“ на дружеството за имуществено право на вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ, и съответно легитимиран ли е да предявява иск по чл.135 ЗЗД срещу дружеството?

2. При предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД качеството “кредитор“ на ищеца въпрос по допустимостта на иска ли е или е въпрос по същество, касаещ основателността на иска?

По отношение на поставения материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съгласно решение № 60 от 22.04.2013 г. по т.д. № 134/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, предмет на иска по чл. 517, ал. 3 ГПК е прекратяването на търговско дружество с ограничена отговорност и процесуална предпоставка за предявяването му е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество – на трето задължено на лице по смисъла на чл. 507 и сл. ГПК, осуетило изпълнението върху припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения му дял. Предмет на иска не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора – ищец, а упражняването на потестативно право за прекратяване на търговското дружество и откриването на производство по ликвидация като способ за събиране на задължението по реда на чл. 266 и сл. ТЗ. Според настоящия състав на ВКС изплащането от дружеството на дълга на длъжника, който е съдружник в ООД, е предвидено в чл. 517, ал. 3 ГПК като възможност да осуети прекратяването си, но съществуването на тази възможност не обосновава извод за възникване на вземане на кредитора спрямо дружеството. За дружеството не възниква задължение, за което отговаря с цялото си имущество, а като трето задължено лице то отговаря спрямо длъжника – съдружник само до размера на припадащата му се част от имуществото. Съставът на ВКС приема, че разпоредбата на чл. 517, ал. 3 ГПК предвижда ред за принудително удовлетворяване на вземането на кредитора – взискател, за което е образувал принудително изпълнително производство, от специфично по съдържание вземане на длъжника – вземане към дружеството с ограничена отговорност, в което участва като съдружник, за равностойността на дружествения му дял, определен по правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Основание за възникване на вземането е прекратяването на участието на длъжника като съдружник, което настъпва като последица от връчване на изявлението на взискателя по чл. 517, ал. 3, изр. 1 ГПК. Според състава на ВКС взискателят, който в качеството си на кредитор с изискуемо вземане към длъжник-съдружник в ООД, е насочил изпълнение върху дела на този съдружник в дружеството, с отправянето на изявление по чл. 517, ал. 3 ГПК не придобива качеството на кредитор и на търговското дружество. С връчването на това изявление настъпва прекратяване на участието на длъжника като съдружник в дружеството и възниква вземането му спрямо дружеството за изплащане на равностойността на дела му, но не възниква ново, различно по съдържание вземане на кредитора – взискател спрямо търговското дружество. Качеството му на кредитор на съдружника в ООД не го превръща в кредитор и на търговското дружество. С оглед на това взискателят не е активно материалноправно легитимиран да предявява иск по чл. 135 ЗЗД срещу дружеството.

По отношение на поставения процесуален въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС изтъква, че е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 131 от 16.06.2014 г. по гр.д. № 4996/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в която се приема, че правото на кредитора възниква по силата на закона при установен фактически състав, като страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Съставът на ВКС споделя тази практика, с оглед на което приема, че наличието на изискуемата материалноправна предпоставка – ищецът, предявил иск по чл. 135 ЗЗД, да е кредитор с неудовлетворено вземане, е въпрос, касаещ основателността, а не допустимостта на предявения иск.

Относно основателността на касационната жалба съставът на ВКС счита, че въззивният съд неправилно е приел, че предявеният иск по чл. 135 ЗЗД е недопустим, тъй като ищецът няма качеството на кредитор на прехвърлителя, при положение, че искът е неоснователен. Така въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като вместо да постанови решение по същество на спора, произнасяйки се по материалноправната предпоставка, касаеща наличието на неудовлетворено вземане на ищеца, предявил иска по чл. 135 ЗЗД спрямо ответника, и в зависимост от това произнасяне да уважи или отхвърли предявения иск, е прекратил производството поради недопустимост на иска като предявен от ненадлежна страна.

Решението на въззивния съд е отменено на основание чл. 293, ал. 3 ГПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе с решение по същество на спора. 

24. Не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане до подаване на заявлението

Решение № 59 от 10.05.2016 г. по т.д. № 59/2015 г., II т.о.

Казусът: През 2003 г. Между ЕТ и ДФ „Земеделие“е сключен договор за финансова помощ, като ДФ „Земеделие“ безвъзмездно е отдало за ползване пари на ЕТ. В договора изрично е било уговорено, че ползвателят се задължава да не прехвърля за срок от пет години придобитите със средствата от финансовата помощ активи, и ако не изпълни това задължение дължи връщане на финансовата помощ, ведно със законната лихва от датата на извършване на нарушението. Ползвателят е слкючил договор за продажба на активите на търговското си предприятие през 2006 г, с което нарушил договора. ДФ „Земеделие“ предявил иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК срещу ЕТ за лихва–обезщетение от датата на неизпълнение на договорното задължение.

Въззивният съд е счел за основателен и доказан иска на ДФ “Земеделие“, предявен по реда на чл. 422 ГПК във връзка с с чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК. Съдебният състав се е позовал на т. 9 от ТР 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове неоснователността на възражението на ответника, че искът по чл. 422 ГПК е неоснователен, тъй като вземането е погасено след образуването на изпълнително производство въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Според решаващия въззивен състав, върху главницата се дължи и лихва-обезщетение за забавено плащане, считано от датата на неизпълнение от страна на ЕТ-ползвател на финансовата помощ на задължението да не прехвърля в срок от пет години от сключване на договора придобитите със средствата от финансовата помощ активи. Така срещу ЕТ е издадена заповед за незабавно изпълнение (чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК).

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта, в която е признато за установено по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК, че ЕТ дължи на ДФ “Земеделие” обезщетение за лихви за забава за периода 2006-2008 г.

Съставът на ВКС посочва, че в т. 4а от ТР №4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело №4/13 ОСГТК на ВКС се приема, че не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане до подаване на заявлението. Въпреки че в заявлението до заповедния съд се е твърдяло, че от страна на молителя ДФ “Земеделие“ се претендира договорна лихва, в действителност става въпрос за лихва за забава по чл. 86 ЗЗД за периода до подаване на заявлението. Следователно е било недопустимо издаването от заповедния съд на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане до подаване на заявлението. Този извод, посочва съставът на ВКС, се споделя и от задължителната съдебна практика – Решение №176/10.02.2016 г. по т.д. №2621/14.

Обжалваното решение в тази част, с която е признато за установено по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК, че ЕТ дължи на ДФ “Земеделие“ лихва-обезщетение за забава за периода 2006-2008 г., е обезсилено и производството е прекратено като недопустимо.

25. Искът за съществуване на вземането (чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК) е винаги положителен установителен иск

Решение № 30 от 14.05.2016 г. по т.д. № 451/2015 г., I т.о.

Казусът: Сключен е застрахователен договор „Каско на МПС” между застраховател и застрахован за срок от 1 година. След няколко месеца настъпват вреди по отношение на автомобила вследствие на ПТП, като автомобилът е управляван от трето лице, а не от застрахования. Застрахователят е заплатил обезщетение за вредите, но след това го е счел за недължимо платено когато установил, че автомобилът бил управляван от трето лице. На застрахователя е издадена заповед за изпълнение, срещу която е подадено възражение от длъжника за оспорване на вземането. Застрахователят е предявил иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу застрахования, като счита, че липсва основание за заплащане на застрахователно обезщетение, защото автомобилът е бил управляван от незастрахован водач (извън застрахования собственик и неговия съпруг).

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск. Според въззивния съд по силата на чл. 211 КЗ (отм.) застрахователят може да откаже плащане на обезщетение по имуществена застраховка само в изрично изброените случаи, но след като вече е платил, той не може да претендира връщане на получено без основание, тъй като е налице валиден застрахователен договор. Отхвърлени са въведените от застрахователя основания за отказ за изплащане на обезщетението, уговорени в общите условия на договора – при настъпили вреди вследствие на техническа неизправност и при управление на МПС от незастрахован водач.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Съставът на ВКС посочва, че предявеният иск от застахователя е положителен установителен иск за съществуване на вземането, а не отрицателен установителен иск, както е прието във въззивното решение. Върховният съд констатира, че изрично в ТР № 8/12 г. от 27.11.13 г. на ОСГТК на ВКС е направено разграничение между положителните и отрицателните установителни искове съобразно със спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК). Предметът на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е точно и ясно обособен, поради което приетите за установени от съда факти, обусловили извод за недължимост на вземането на кредитора, не представляват основание на предявения положителен установителен иск. Недопустимо е въззивният съд да подменя искането, заявено от ищеца и произтичащо от особеностите на спора, по който е образувано делото. Върховният съд счита, че съставът на въззивния съд неправилно се е произнесъл по отношение на отрицателен установителен иск, който въобще не е бил предявен в производството, следователно въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.

Въззивното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разлгеждане за постановяване на решение по предявения положителен установителен иск.

26. При неспазване на изискването представеният документ на чужд език да бъде придружен с заверен превод на български, съдът е длъжен да даде указания и възможност на страната да представи точен превод на документа. При неизпълнение на тези указания съдът може да откаже приобщаване на документа към доказателствата по делото и да не го обсъжда

Решение № 185 от 10.05.2016 г. по т.д. № 2028/2014 г., II т.о.

Казусът: Между гражданин на Република Германия (заемодател) и българско търговско дружество (заемател) е сключен договор за заем. Парите по сумата са изплатени на части чрез немска банка. Между страните възниква спор относно действителността на договора. Заемодателят предявил иск срещу заемателя за изплащане на заетата сума.

Въззивният съд е приел, че представените платежни нареждания (банкови ордери) от заемодателя не се явяват годно доказателство, защото в противоречие с чл. 185, ал. 1 ГПК са представени само на чужд език, без превод на български език. Съдът е счел, че е налице автентичност на подписа на заемателя, но неистинност на текста в договора, поради което документът е обявен за неистински, а договорът за заем е прогласен за нищожен поради липса на съгласие от страна на заемателя. Според въззивния съд е в тежест на заемодателя да докаже, че заемателят се е съгласил изрично със съдържанието на документа.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса каква е доказателствената стойност на документ, който не е преведен на български език, но който първоинстанционният съд е приел по делото и не е указал на страната да представи превод, нито е назначил вещо лице за неговата проверка.

Съставът на ВКС приема, че при неспазване на изискването представеният документ на чужд език да бъде придружен с точен превод на български, заверен от страната, съдът е длъжен да даде указания по чл. 101, ал. 1 ГПК и срок на страната да представи точен превод на документа и при неизпълнение на тези указания да откаже приобщаване на документа към доказателствата по делото и неговото обсъждане. 

По съществото на делото ВКС е счита, че въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС (Решение № 84 от 03.06.2013 г. по т.д № 1300/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Въззивният съд не е съобразил, че представените от ищеца с исковата молба заверени копия на две банкови бордера са на чужд език и не са придружени с превод на български език и че първоинстанционният съд не е дал на ищеца (заемодателя) указания за представяне на превод на тези документи, а ги е приел и обсъдил с решението си. В този случай въззивният съд е бил длъжен сам да констатира и да поправи допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, като даде на ищеца указания за представяне на точен превод на посочените документи. Като не е изпълнил това свое задължение, въззивният съд е постановил решението си при съществено нарушение на процесуалния закон, препятстващо защитата на страната и установяването на обективната истина по делото – основание за касация съгласно чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въззивното решение е отменено делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да поправи допуснатото от първоинстанионния съд процесуално нарушение.

27. Актовете на органите на досъдебното производство и събраните в наказателния процес доказателства нямат доказателствена сила, а следва изрично да се установят и в гражданския процес.

Доказателствена сила има само присъдата на наказателния съд, и то само единствено относно фактите дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца

Решение № 29 от 14.05.2016 г. по т.д. № 94/2015 г., I т.о.

Казусът: Настъпило е ПТП, в резултат на което е пострадала пешеходка. Мястото на удара е пешеходна пътека, като е установено с техническа експертиза, че към момента на удара светофарът е подавал зелен светлинен сигнал за преминаващите пешеходци. Механизмът на причиняване на непозволеното увреждане е сложен – налице е вторичен удар в задната част на колата, предизвикала ПТП, от втори автомобил, и е спорно кой точно е виновен – пешеходката, автомобилът, който я е ударил, вторият автомобил, който е ударил първия, или пък е налице съпричиняване. Водачът на първия автомобил е имал застраховка „Гражданска отговорност“.Пострадалата предявява иск срещу застрахователя на основание чл. 226 КЗ (отм.) за причинените от ПТП неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел, че ударът е в резултат на придвижване на вече спрелия (първи) автомобил под въздействие на инерционните сили от вторичен удар в задната част на колата от втори автомобил. Изложени са съображения, че вината на водача на първия автомобил не е доказана по несъмнен начин, поради което не следва да се ангажира отговорността на застрахователя за причинените от него вреди.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса каква е доказателствената сила на актовете на органите на досъдебното производство и на събраните в наказателния процес доказателства при реализиране на отговорността на застрахователя по реда на чл.226 КЗ (отм.).

Съставът на ВКС счита, че актовете на органите в досъдебното производство, макар и официални документи, не представляват доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него, като този извод следва и от цитираното Решение № 43/16.04.2009 г. по т.д.№ 648/08 г. на ІІ т.о. на ВКС, прието по реда на чл. 290 ГПК. Тези актове се постановяват в отделните фази на досъдебното производство и отразяват мнението на съответния орган относно наличието на предпоставки за наказателно преследване на определено лице. Същите обаче нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. Доказателствена сила има единствено присъдата на наказателния съд, и то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса.

По съществото на спора съставът на ВКС е извършил преценка на свидетелските показания на свидетелите, така както те са дадени по гражданското дело, а не по наказателното. Въззивният съд според ВКС не е направил преценка на всички събрани по делото доказателства, включително със заключението на техническата експертиза, според което ударът е бил предотвратим при предприемане на своевременна маневра „аварийно спиране” от първия водач, блъснал пешеходката. Затова според касационният съд не е опровергана презумпцията за вина на делинквента по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Въззивното решение е отменено и застрахователят е осъден да заплати на пострадалата неимуществени вреди, чиито размер е определен от ВКС, на основание чл.226, ал. 1 КЗ (отм.).