Придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост

В ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г., е обнародван Закон за допълнение на Закона за собствеността (обозначаван по долу като ЗДЗС), в чийто параграф първи е посочено, че за срок 7 месеца, считано от 31 май 2006 г., се спира давността за придобиване на държавни и общински имоти. На разпоредбата е придадено обратно действие – макар ЗДЗС да е обнародван на 06.06.2006 г., той влиза в сила от 01.06.2006 г., а спирането на придобивната давност е постановено, считано от 31 май 2006 г. В последствие срокът на забраната (мораториума) за придобиване по давност на имоти – собственост на държавата или на общините, е удължаван многократно, като параграф 1 ЗДЗС е изменян, както следва:

– с ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г.: мораториумът е продължен до 31 декември 2007 г.;

– с ДВ, бр. 113 от 28.12.2006 г.: мораториумът е продължен до 31 декември 2008 г.;

– с ДВ, бр. 109 от 23.12.2008г., в сила от 31.12.2008 г.: мораториумът е продължен до 31 декември 2011 г.;

– с ДВ, бр. 105 от 29.12.2011 г., в сила от 31.12.2011 г.: мораториумът е продължен до 31 декември 2014 г.

Така посочената разпоредба, във всяка една от редакциите (измененията) си, поставя въпроса за своята противоконституционност. Тук ще бъдат разгледани две от основните съображения, поради които смятам параграф 1 ЗДЗС за противоконституционен.

1. Разпоредбата (с всичките й изменения) не разграничава публичната от частната държавна и общинска собственост.

Отричането на възможността за придобиване по давност на социалистическа собственост е било постановено в чл. 86 ЗС, в редакцията, в която той е бил обнародван (Обн. – Изв., бр. 92 от 1951 г.): „[н]е може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост.“ След изменение на разпоредбата през 1990 г. (ДВ, бр. 31 от 1990 г.), забраната за придобиване по давност се ограничава до държавната и до общинската собственост: „[н]е може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост.“ С последното изменение на същата разпоредба (доп., ДВ, бр. 33 от 1996 г.) е уточнено, че „[н]е може да се придобие по давност вещ, която е публична (допълнено – бел. моя) държавна или общинска собственост.“ Това допълнение на чл. 86 ЗС съобразява на извършеното със същия закон (ДВ, бр. 33 от 1996 г.) изменение на чл. 6 ЗС, според чиято актуална и към настоящия момент редакция: „[с]обствеността на държавата и на общините е публична и частна.“ Разграничението между публичната и частната собственост на държавата и на общините е проведено подробно с приетите и обнародвани малко след това (ДВ, бр. 44 от 21.05.1996г.) Закон за държавна собственост (чл. 2-3 ЗДС) и Закон за общинска собственост (чл. 2-3 ЗОС).

Последната (актуална) редакция на чл. 86 ЗС отговаря на провъзгласените в Конституцията на Република България принцип на правовата държава (чл. 4, ал. 1 КРБ), принцип на неприкосновеност на частната собственост (чл. 17, ал. 3 КРБ) и принцип на свободна стопанска инициатива (чл. 19, ал. 1 КРБ). Особена правна (включително вещноправно) закрила, различна от тази, от която се ползват всички правни субекти в една правова държава, се предоставя единствено на публичната собственост – собственост, която се притежава от държавата/общините с оглед осъществяването на техните властнически правомощия. Собствеността, която те придобиват в качеството си на участващи в гражданския оборот (и поради това равнопоставени) правни субекти, е частна собственост, която не следва да се различава по своя правен режим и защита от правния режим и от защитата на всяка друга частна собственост. Именно тези съображения са съобразени в допълнената редакция на чл. 86 ЗС.

Десет години по-късно, обаче, Народното събрание, нарушавайки заложения в конституцията (чл. 17, ал. 2 КРБ) принцип за разграничаване между публичната и частната собственост, със Закон за допълнение на Закона за собствеността (ЗДЗС) предвижда особена закрила на частната държавна и общинска собственост. Внесен е законопроект за налагане на мораториум върху възможността за придобиване по давност на частна собственост, притежавана от държавата или от община. Законопроектът за допълване за Закона за собствеността е постъпил в регистратурата на 40-то Народно събрание на 29.05.2006 г. и е получил сигнатура 602-01-40. В нарушение на съществуващите правила и процедури, той е бил внесен, разгледан и приет на първо и на второ четене в един и същ ден – 01.06.2006 г., влязъл е в сила считано от 01.06.2006 г. (преди да е бил промулгиран и обнародван), а срокът на наложеният мораториум е започнал да тече с обратна сила, обхващайки период преди разглеждането на Законопроекта за допълване на ЗС в пленарна зала – считано от 31.05.2006 г.

В мотивите на внесения като законопроект ЗДЗС (сигнатура 602-01-40, дата на постъпване: 29.05.2006 г., 40-то Народно събрание) като причина за налагането на временен мораторуим върху придобивната давност спрямо държавата и общините е посочена: „поради съществуваща реална опасност да се нанесе огромна щета на държавата и общините чрез придобиване по давност на тяхна собственост“. Съществуването на „реална опасност“ за държавата и общината би могло да обоснове предприемането на известни крайни законодателни мерки, но въвеждането им, както са посочили и вносителите на законопроекта, би могло да бъде единствено временно: за да се даде подходящ и достатъчен срок, в който държавата и общините могат да предприемат съответните действия по защита на своята собственост. Случаят с петте редакции на параграф 1 на ЗДЗС, обаче, не е такъв. В него е налице по-скоро опит да се прикрие продължаваща повече от 18 години (считано от приемането на ЗДС и ЗОС) безстопанственост на държавата и общините, която се представя като основание за нарушаване на конституционно провъзгласени принципи, свързани с правовата държава, стопанската инициатива и неприкосновеността на частната собственост.

Полагането на грижата на добрия стопанин при управлението на държавната и общинската собственост е изрично вменено като задължение за държавата (чл. 14, ал. 2 ЗДС) и на общините (чл. 11, ал. 1 ЗОС). Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗДС: „[и]мотите и вещите – държавна собственост, се управляват в съответствие с предназначението им за нуждите, за които са предоставени, с грижата на добър стопанин.“ Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС „[и]моти и вещи – общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин“. Посочената грижа изисква държавата, съответно – общините, да реализират предоставените им от закона възможности за защита на своята собственост. Част от тези възможности са например:

– актуване на съответните имоти като държавна (глава Пета от ЗДС) или като общинска (глава Седма от ЗОС) собственост. С подобен акт държавата/общината би заявила своите права върху имота и би възпрепятствала издаването на нотариален акт по обстоятелствена проверка за придобиването му от друго лице. Актуването на имота като държавна/общинска собственост е действие, което зависи и е под контрола изцяло на държавата или на съответната община. Неизвършването му, въпреки неговото защитно правно действие, не би могло да бъде оправдано със съществуването на някакви обективни пречки, нито може да служи като основание за засягане на неприкосновеността на частната собственост, включително и когато тя е придобита въз основа на придобивна давност;

– използване на специалните административни средства за защита на собствеността, предвидени единствено за държавата (чл. 80, ал. 1 ЗОС) и за общините (чл. 65 ЗОС). Съгласно чл. 80, ал. 1 ЗДС „[и]мот – държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство.“ Съгласно чл. 65, ал. 1 ЗОС „[о]бщински имот, който се владее или държи без основание, не се използува по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината.“ Заповедта за изземване на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на полицията, а при изземване на имот-общинска собственост лицата, от които са иззети имотите, нямат правата на добросъвестния подобрител (чл. 72-74 ЗС). И двете разпоредби не правят разлика дали собствеността на държавата/общината е публична или частна, поради което могат да бъдат приложени и в двата случай;

– предявяване на петиторни искове (чл. 108 ЗС, чл. 124, ал. 1 ГПК) пред съда срещу лицата, които осъществяват давностно владение върху притежаван от държавата или от общината имот. Предявяването на такъв иск би довело до спиране (чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, чл. 84 ЗС), а уважаването му – до прекъсване (чл. 116, б. „б“ ЗЗД, чл. 84 ЗС) на течащата в полза на ответника придобивна давност. Това би гарантирало и защитило напълно както държавата, така и общините от „реална[та] опасност да се нанесе огромна щета на държавата и общините чрез придобиване по давност на тяхна собственост“ (цитат, съгласно мотивите към Законопроекта за допълнение на ЗС със сигнатура 602-01-40/29.05.2006 г.).

Въпреки предвиденото от закона задължение за управление с грижата на добрия стопанин на държавната и общинската собственост от държавата, съответно – от общините, и въпреки наличието на две привилегировани и едно общодостъпно средство за защита (посочени по-горе) на държавната и общинската собственост, законодателят е решил вместо това „защитата“ на частната държавна и общинска собственост да бъде постигната чрез многократни последващи удължавания на наложен в противоречие с Конституцията мораториум. Към настоящия момент времето, през което е спряна придобивната давност за придобиване на държавен/общински имот, е над 8 години – време, което е било повече от достатъчно, за да се предприемат съответните действия по защита на държавната/общинската собственост. Така, бездействието на държавата и общините, представляващо неизпълнение на тяхното задължение да управляват с грижата на добрия стопанин своите имоти, се стимулира и дори в известна степен възнаграждава от текущия законодател (ДВ, бр. 46 от 2006 г., ДВ, бр. 105 от 2006 г., ДВ, бр. 113 от 2007 г., ДВ, бр. 109 от 2008 г., ДВ, бр. 105 от 2011 г.), чрез многократното налагане на уж временно, но всъщност постоянно, законово ограничение на възможността на правните субекти да придобиват вещи по давност. Това ограничение освен че нарушава принципа на правовата държава, изискващ всички, включително държавата и общините, да спазват едни и същи правила (чл. 4, ал. 1 КРБ), то компрометира и принципа за равнопоставеност на правните субекти при осъществяването на тяхната стопанска инициатива (чл. 19, ал. 1 КРБ). Приемането и непрекъснатите промени на параграф 1 на ЗДЗС легализират случай, при който субектът (държавата/общините) се ползват от собственото си неправомерно поведение (неполагането на дължимата грижа за притежаваните от тях недвижими имоти), посочвайки именно това свое неправомерно поведение като аргумент за приемането на една противоконституцонна законова разпоредба.

2. Разпоредбата (с всичките й изменения) противоречи на чл. 17, ал. 3 и ал. 5 КРБ (неприкосновеност на частната собственост)

Съгласно чл. 17, ал. 3 КРБ частната собственост е неприкосновена. Провъзгласеният принцип се отнася не само за притежаването, но и за придобиването на частна собственост. Наложеният с ЗДЗС мораториум не позволява на правните субекти да придобият собственост въз основа на допуснат и уреден от закона способ за това. Придобивната давност се оказва неприложима за придобиване на имоти, които са частна собственост, само защото се притежават от държавата или от общините. Така наложената забрана (различие, привилегия), защитаваща държавата и общините, е напълно необоснована и противоречи на изрично провъзгласената в КРБ неприкосновеност на частната собственост. Тя ограничава възможността на правните субекти да се възползват от дадените им от закона способи за придобиване на частна собственост, само защото правните последици на последните ще настъпят спрямо държавата или общината. Придобивната давност е институт на вещното право, който има за цел да съобрази правното с фактическото състояние, като превърне в собственик лицето, което осъществява фактическа власт върху вещта с намерение за своене. Придобивната давност изтича в полза на лицето, което осъществява фактическа власт върху вещта, независимо от това кой е собственикът на тази вещ. Придобивната давност като първичен придобивен способ е институт „в полза“ на давностния владелец, а не „срещу“ собственика на вещта. В този смисъл, ограничаването на нейното действие с оглед на това кой е собственикът на вещта, не само създава една неоснователна и противоконституционна привилегия на държавата и на общините в притежаваната от тях частна собственост, но и противоречи на същността на придобивната давност като първичен придобивен способ. Отнемането на правното действие на придобивната давност спрямо определени собственици – държавата и общините, в качеството им на субекти на частното право (титуляри на право на частна собственост), е посегателство спрямо частната собственост, тъй като въвежда неоснователно ограничаване на способите за придобиване на частна собственост от правните субекти. Осъществяването на владение се оказва лишено от давностен характер не поради особеностите на самото владение, не поради предназначението и естеството на вещта, а единствено заради качеството на субекта, който е собственик на вещта. Това възпрепятства постигането на основното предназначение на придобивната давност – да превърне едно лице, което се държи като собственик и това не се оспорва от действителния собственк, да стане собственик.

Параграф 1 на ЗДЗС представлява грубо нарушение и на въведените ограничения за принудително отчуждаване, тъй като, с придаденото му обратно действие, съдържа в себе си ефект на отнемане на вече придобита частна собственост. Съгласно чл. 17, ал. 5 КРБ принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Непозволяването на правните субекти да придобият по давност имот, който е частна собственост на държавата/общината, представлява своеобразно (предварително и антиципирано) отнемане на частната собственост, която би могла да бъде придобита въз основа на осъществяваното владение. Реалният ефект на недопускането да се придобие частен имот на държавата/общината по давност е аналогичен на този на принудителното отчуждаване. В най-голяма степен това е вярно за случаите, когато лицето се позовава на придобивна давност от 10 години в периода между 01.06.1996 г. (датата, на която забраната за придобиване по давност по чл. 89 ЗС е ограничена само до публичната държавна и общинска собственост) и 01.06.2006 г. (датата на гласуване на параграф 1 ЗДЗС). Предвиденото в ЗДЗС обратно действие на мораториума, считано от 31.05.2006 г., всъщност представлява отнемане на вече придобита по давност частна собственост. Тук следва да се има предвид и т. 2 на Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ВКС, ОСГК, според което придобиването по давност настъпва автоматично, а позоваването по чл. 120 ЗЗД има единствено процесуалноправно значение. Настъпващото по силата на обратното действие на параграф 1 ЗДЗС принудително отнемане на придобита по давност частна собственост е скрита форма на принудително отчуждаване, което грубо нарушава изискванията на чл. 17, ал. 5 КРБ и не се подчинява на специалните правила, предвидени в ЗДС и в ЗОС за принудително отчуждаване на частна собственост за държавни или за общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин.

При принудителното отчуждаване са предвидени редица гаранции за правата и интересите на лицето, чиято собственост се отнема, най-важните сред които са: липсата на друг начин за задоволяване на държавните или общински нужди и предварителното заплащане на равностойно обезщетение (чл. 17, ал. 5 КРБ). Една от най-сериозните гаранции за това, че принудителното отчуждаване не нарушава неприкосновеността на частната собственост, е законовото изискване всички отчуждени за задоволяване на държавни/общински нужди имоти да стават публична държавна (чл. 33, ал. 4 ЗДС), съответно – публична общинска (чл. 21, ал. 9 ЗОС) собственост. Тяхното принудително отчуждаване се извършва, за да се удовлетворят публични интереси и нужди, а не интереси на държавата или на общините, в качеството им на участници в гражданския (частноправния) оборот. Равнопоставеността може да бъде нарушена само когато публичният интерес налага това. В случая с обратното действие на мораториума по параграф 1 ЗДЗС, обаче, се касае за защита не на публична, а на частна собственост – защита, която не може да бъде обоснована с характера на собствеността и поради това противоречи на провъзгласения от конституцията принцип за неприкосновеност на частната собственост. Въвеждането на забрана за придобиване на частна собственост чрез придобивна давност, която не е обоснована с особеното предназначение на съответните имоти, представлява противоконституционно посегателство срещу частната собственост.

За значението на предвидените от Конституцията гаранции при принудително отчуждаване на частна собственост настоява Решение № 5/1996 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр.31 от 12 април 1996 г.), постановено във връзка с установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 28, ал. 1 и чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите. В него се потвърждава, че „конституционният законодател допуска принудително отчуждаване на частна собственост само за държавни и общински нужди. Никъде в Конституцията не е регламентирано и следователно не е позволено принудително отчуждаване на частна собственост за обществени нужди. Приемане на противното от страна на парламента с текста на чл. 30 ЗПКМ по същество представлява допълване на конституционен текст (чл. 17, ал. 5), което е недопустимо. Очевидно е, че предвидената в този текст възможност за принудително отчуждаване на един паметник на културата, собственост на физически или юридически лица, за обществени нужди е извън дадената конституционна възможност за отчуждаване. Разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България не може да бъде нарушавана и приложното й поле разширявано със закон или с ратификация на една конвенция. Оттук следва категоричния извод, че принудително отчуждаване на частна собственост може да стане само за държавни и общински нужди, и то при наличието на две условия: тези нужди да не могат да бъдат задоволени по друг начин и собствениците да бъдат предварително и равностойно обезщетени – чл. 17, ал. 5 от основния закон. Тези две условия липсват в Закона за паметниците на културата и музеите.“

В същия смисъл е и Решение № 17/1999 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр.113 от 28 декември 1999 г.): „[к]онституционният съд е имал възможност да изтъкне, че задължение на държавата е да гарантира и защити правото на собственост и да осигури неприкосновеността на частната собственост чрез закон, и че е недопустимо по законодателен път да се посяга на тази неприкосновеност … На плоскостта на възможността правото на собственост в широкия смисъл, т.е. обхващащо и други имуществени права, вкл. и вземанията, да бъде накърнявано (засягано) от страна на държавата, важен ограничител се явява разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията. Именно тя съдържа критериите, при които е конституционно допустимо имуществените права, принадлежащи на частноправни субекти, да бъдат накърнявани до степен, включваща и отчуждаване от държавата. В случая [разгледан от КС в конкретното решение – бел. моя] тези критерии не са спазени, защото не се разкриват основания, с оглед на които намесата на държавата, изразяваща се в посочения ефект, би се оказала в конституционно допустимите рамки.“ Конституцията на Република България е предвидила определен ред и граници, в които може да се ограничава частната собственост и е допустимо да се засяга нейната неприкосновеност. Въвеждането чрез закон на други процедури и механизми, чийто ефект е аналогичен на принудителното отчуждаване, включително чрез обезсилването с обратна сила на вече настъпилия ефект на изтекла придобивна давност, без съобразяване на предвидените в чл. 17, ал. 5 КРБ гаранции, представлява нарушение на Конституцията и по-конкретно – на провъзгласената от чл. 17, ал. 3 КРБ неприкосновеност на частната собственост.

Конституционния съд на Република България е имал възможността да се произнесе по въпроса за защита на неприкосновеността на частната собственост. Така например в Решение № 6/1996 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр.40 от 10 май 1996 г.) е посочено, че „[п]равото на собственост на българските граждани е основно конституционно право, защитено в чл.26, ал.1 от Конституцията, независимо от тяхното местонахождение. Ограничаването на едно от основните правомощия на собственика, български гражданин – да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество посегателство върху това право и води до намаляване на неговия обем. Разпоредбите на чл.17, ал. 1 и 3 са в глава първа от Конституцията – "Основни начала". Те издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност и са гаранция, че правото на собственост е неприкосновено. Съгласно с тези начала собственикът – български гражданин не може да бъде ограничаван в правото му да се разпорежда със своя имот по начин и при условия, каквито той намери за добре. Държавата в лицето на Министерството на финансите не може да се намесва в гражданския оборот и да диктува условията на една сделка, включително и това, с кого тя да бъде сключена.“ Макар и постановени с оглед опитите на държавата чрез закон да определя съдържанието и правните последици на правните сделки като правомерни юридически факти за прехвърляне и придобиване на (вещни) права, посочените изводи и съображения на Конституционния съд важат с пълно основание и в случаите, когато се касае за придобиване на частна собственост въз основа на осъществявано от частноправните субекти давностно владение. Способите за придобиване на частната собственост са част от нейната неприкосновеност. Поради това тяхното ограничаване – било то чрез забрана за осъществяване на определени сделки, или чрез обезсилване на правната релевантност на осъществявано владение, е форма на противоконституционно засягане на правото на частна собственост.

На неприкосновеността на частната собственост се основава и Решение № 8/1995 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр.59 от 30 юни 1995 г.), с което се обявяват за противоконституционни редица разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 45 от 6 май 1995 г.). Основната аргументация е свързана с недопустимостта по своя преценка Народното събрание да ограничава свободата на собственика, отнемайки възможности от съдържанието на правото на собственост извън предвидените за това възможности, посочени в Конституцията на Република България.

Предвид въведеното с параграф 1 ЗДЗС обратно действие – придобивната давност да се счита за спряна от 31 май 2006 г., макар и законът да е бил обнародван на 6 юни 2006 г., което е довело до обезсилване на вече настъпили придобивания по давност в полза на частноправни субекти, както и с оглед на евентуалното възникване на бъдещи спорове относно начина на прилагане на решение на Конституционния съд, бихме искали да помолим Конституционния съд, ако приеме, че параграф 1 ЗДЗС противоречи на Конституцията, да укаже че прилагането на неговото решение следва да води до зачитане на изтеклата в периода между 01.06.1996 г. и 01.06.2006 г. придобивна давност.

Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. В настоящия случай, смятаме, че под „неприлагане“ на параграф 1 ЗДЗС следва да се разбира и несъобразяване за в бъдеще (с оглед произнасянето по конкретни съдебни дела) на обратното действие на наложения с посочената разпоредба мораториум. Ако прилагането на параграф 1 ЗДЗС е изисквало съобразяването на неговото обратно действие, обезсилващо осъществена преди влизането му в сила придобивна давност, то неприлагането му ще означава, че владението между 01.06.1996 г. и 01.06.2006 г., включително на 31 май 2006 г., е имало давностен характер и следва да бъде зачетено като юридически факт, пораждащ право на собственост в полза на лицето, което е владяло имот – частна държавна или общинска собственост. Противното би означавало да се допусне и признае ефектът на едно напълно противоречащо на изискванията на Конституцията (чл. 17, ал. 5 КРБ) принудително отчуждаване на придобито по давност право на собственост, отнето именно поради обратното действие на един противоконституционен законов текст, какъвто представлява параграф 1 ЗДЗС. Тъй като разпоредбата на параграф 1 ЗДЗС съдържа предписание към съответните правораздавателни органи да не зачитат извършени пред тях позовавания (които стават в рамките на образувани съдебни производства) на изтекла придобивна давност, неприлагането й за в бъдеще означава, че тези органи, след обявяването й за противоконституционна, ще могат да зачитат давностното владение, осъществявано в периода, за който се отнася обратното действие на параграф 1 ЗДЗС.

Параграф 1 ЗДЗС сериозно накърнява правото на частна собственост, без да са налице значими основание за това и без да са предвидени гаранции за защита на засегнатите частноправните субекти. Той представлява своеобрзен рецидив на недопустима за една правова държава (чл. 4, ал. 1 КРБ) защита на държавата и общините, не в качеството им на носители на публична власт, а в качеството им на частноправни субекти – титуляри на частна собственост. Това освен че нарушава необосновано и непропорционално неприкосновеността на частната собственост (чл. 17, ал. 3 КРБ), се явява и в противоречие с принципа за свободна стопанска инициатива (чл. 19, ал. 1 и ал. 2 КРБ): изключвайки възможността на правните субекти да придобиват по давност имоти, които са частна собственост на държавата или на общините, законодателят възпрепятства осъществяването на свободна стопанска инициатива, като въвежда нееднакви условия за стопанска инициатива при придобиването, притежаването и защитата на частна собственост. Предвид посочените съображения и многократното продължаване на действието на параграф 1 ЗДЗС, превърнало една временна мярка в постоянно разрешение, случващо се за сметка на няколко конституционни принципа, би било препоръчително въпросът да бъде отправен към и решен от единственият компетентен за решаването му орган: Конституционния съд на Република България.

Стоян Ставру