(публикацията е част от книгата "Биоправо. Видения в кутията на Пандора. Книга втора", 2014, § 45, т. 2, с. 337-339)
Вещноправните следи от комерсиализацията на смъртта…
Българското законодателство позволява и урежда само два начина за извършване на погребение – чрез заравяне на мъртвото човешко тяло в земята (инхумация) или чрез неговото изгаряне (кремация). Ако инхумацията е свързана с традиционната за България източно православна религия, то кремацията изразява вярванията на религиите, приемащи идеята за прераждането: смята се, че изгарянето на тялото помага на съзнанието на покойника да се освободи от връзката с бившото си тяло и по този начин да се подготви за следващо прераждане. Въпросът за допустимостта на други начини на погребване се поставя най-често в контекста на правото на свобода на вероизповеданията. Различните религиозни учения имат свои специфични изисквания към начина на извършване на погребението на изповядващите ги лица, които в някои случаи са насочени към осъществяването на въздействия върху мъртвото човешко тяло, които не са уредени от българския законодател. Поради обстоятелството, че мъртвото човешко тяло е табу, нарушаването му с несвойствени за съответното общество погребения, може да се разглежда като нарушение на обществения ред. Такива например за българското общество биха били срещаните в исторически план погребения чрез поставяне на трупа на клоните на дърво или чрез поставянето му в специално създадена за целта "кула на мълчанието" (практиката има зороастрийски произход и е в съответствие с разглеждането на тялото на човека като мръсна и грешна обвивка на духа, която не трябва да скверни нито земята – при евентуално погребение чрез заравяне, нито огъня – при евентуално погребение чрез изгаряне), където тялото се оставя като храна за птиците…
Погребението често включва различни способи за преработване на мъртвото човешко тяло: мумифициране, остъкляване, кремиране и др. Във всички случаи на преработване на трупа, възниква въпросът относно собствеността върху новополучената "вещ" и за евентуалните претенции на лицата, признати от законодателя за притежатели на тялото на починалия. Като такива в сравнителноправен план се посочват:
– точно определени от закона роднини: съвпадащи с наследниците по закон на лицето или посочени въз основа на друг критерий;
– посочени приживе от починалия лица (завещание на мъртво човешко тяло);
– държавата/общината по постоянния адрес на починалия, върху които пада обществения дълг да се грижи за телата на починалите членове на своята общност.
В българското законодателство липсва разпоредба, която да определя кой е собственик на мъртвото човешко тяло, което оставя въпросът отворен. Известни права във връзка с погребението са предоставени на близките на починалия, но понятието „близки“ е използвано без легална дефиниция, поради което търпи различно тълкуване.
При тази оскъдна (липсваща) нормативна рамка правата и задълженията на извършилото преработването лице ще се уреждат от евентуалния договор, сключен с лицето, което осъществява фактическата власт върху мъртвото тяло. Възможно е използването на договор за изработка или отношенията да се подведат под уредбата на водене на чужда работа без натоварване. Възможно е също така конкретното поведение да представлява и форма на непозволено увреждане. В зависимост от това "преработващият" ще разполага с право на възнаграждение или обезщетение, съответно – ще е длъжен да възстанови нанесените от действията му вреди. Преработването като специфичен вещно придобивен способ може да се приложи не само по отношение на мъртвото човешко тяло в неговата цялост, но и спрямо отделени от него органи, тъкани и клетки. Възможно е например взети за трансплантация органи, тъкани и клетки да бъдат обработени със синтетични материали, включително чрез използването на патентовани технологии, с цел да се направят известни подобрения в тях, например обработка на молекулярно ниво с цел съвместимост, по-добра способност за регенерация (при криогенните погребения) и пр. В този случай се поставя въпросът относно собствеността и възможността за извършване на възмездни сделки на разпореждане с преработените вещи.
Разсъждения по поставените въпроси могат да бъдат намерени в монографията „Вещноправно действиен а смъртта. Мъртвото човешко тяло преди и след погребението“, София, ИК Сиби, 2008, стр. 328. Това, което провокира настоящата публикация бяха няколко нови „модерни“ начина на погребение, които също поставят интересни въпроси относно претенцията за право на собственост върху мъртвото човешко тяло:
Лунни погребения
Все повече популярност набират т. нар. космически погребения, свързани с изпращане в космоса на индивидуални капсули, пълни с прах, получен от кремирането на покойници. Атракция напоследък са т. нар. лунни погребения – при които капсулите се насочват към определени места в специално предназначено за целта “Гробище” на Луната, където в бъдеще могат да бъдат посетени от потомците на починалите. Тъй като (все още) изпращането на 1 грам до Луната струва 9995 долара, обикновено към Лунното гробище се изпраща прах само от символична част от тялото на починалия.
Различни части от получения след кремацията прах се третират по различен начин: една част се запазва във фактическата власт на своя притежател (най-често определени роднини на починалия), докато друга се изпраща в космическото пространство. Правото на собственост следва да се запазва и по отношение на двете части, като спрямо втората ще се прилагат и правилата на международното космическо право… 😉 .
Рифови погребения
Статия в сп. National Geographic България – Август 2011 г., с. 90 разкрива новата практика на т. нар. рифови погребения. Става въпрос за откриването на нова ниша в погребалната индустрия, предлагаща разрешение на тези, които искат да бъдат погребани под водата, където "останките" им ще "създадат нови местообитания" и ще се превърнат в изкуствени рифове. В близост до Маями Бийч е създадена мемориална градина с площ от 6,5 хектара на 12 м дълбочина, в която се поддържат "надгробните" плочи на първите рифови гробници. Градината е известна под наименованието Мемориален риф "Нептун". В него до момента са извършени около 200 рифови погребения, при които първоначално тялото на покойникът се кремира, след което прахът се смесва с цимент и сместта се излива във формата на морска звезда, корал или друг морски организъм. Така получената мемориална “скулптура” служи и като “надгробен” (подводен) паметник.
Тъй като мястото на рифовите гробища е разположено върху морска територия, представляваща публична държавна собственост, ползването му ще е свързано с предоставяне на съответната концесия (разрешение от държавата). Когато подводните мемориални скулптури не са трайно прикрепени към морското дъно и могат да бъдат отделени от него, те ще запазват качеството си на движими вещи, притежавани от лицата, поръчали тяхната преработка. С времето и превръщането им в изкуствени рифове обаче те ще стават част от континенталния риф и… публична собственост на съответната държава.
Резомация
Резомацията се наричана още "зелена кремация", тъй като не изисква използването на гориво (газ) за изгарянето на тялото, нито се отделя въглерод при извършването й. Става въпрос за химическо разлагане на всички меки тъкани на човешкото тяло чрез специално създаден за целта разтвор, в който тялото се потапя и престоява около 2,30 – 3 часа. То се загрява до 180 градуса по Целзий и се поставя под налягане от 10 атмосфери. Полученият в резултат на обработката "разтвор" не съдържа ДНК материал от тялото на починалия (настъпва т. нар. генетична смърт) и спокойно може да бъде изхвърлен в обществената канализация или да бъде нагрят и изпарен. Останалият след процедурата скелет се натрошава и чрез кремация се превръща в прах, който може да бъде погребан в урна. При процедурата се отделят всички метали, изкуствени стави и импланти, включително зъбни амалгами, чието състояние се запазва и те могат да бъдат използвани отново. Създадената за целта машина вече е разрешена за ползване в щата Флорида, САЩ.
Особеност на резомацията е отделянето на импланти, които до този момент са били част от тялото на починали и не са имали самостоятелна правна съдба. Тази възможност поставя въпроса доколко те могат да бъдат третирани като част от наследството на починалото лице и могат ли да бъдат предмет на разпоредителни сделки, включително и приживе от самото починало лице? Технологията разрешава и специфичния въпрос относно съдържащата се в тялото генетична информация на починалото лице, която е възражение срещу третирането му като обикновена вещ. Химическата обработка унищожава структурата на ДНК и позволява разглеждането на остатъчните материали като обикновенни (включително отпадъчни) вещества.
Promession
Става въпрос за процес, предложен от шведската биоложка Сюзан Уиг Мазак, при който тялото на починалия се обработва с течен азот. Тази обработка прави тялото трошимо при упражняването на съвсем леки вибрации. Образувания по този начин прах преминава през филтър, който задържа всички метални инпланти в човешкото тяло. Филтрираните по този начин биологични остатъци се поставят в квадратен биологично разградим ковчег. Натрошено на дребни части тялото е много по-поддатливо на разлагане. Ковчегът с неговото съдържание може да бъде плитко заровен или оставен на повърхността на земята в градината. До 6-12 месеца той се разлага напълно и се превръщат в пръст (част от почвата – каквато е и крайната цел на Сюзан Мазак).
Промесията подобно на инхумацията в крайна сметка води до разлагане на мъртвото човешко тяло, но ползволява отделянето на съдържащите се в него метални импланти, за които се поставят същите въпроси като при резомацията.
Разгледаните нови методи на погребение свидетелстват за “въображението” на погребалната индустрия и за все по-голямата загриженост и “претенции”, които хората отправят към съдбата на своето тяло след настъпването на тяхната смърт. Това изисква от (предизвиква) правото да даде по-подробна и ясна регламентация на вещноправния статут на мъртвото човешко тяло и неговите части, включително на съдържащите се в него импланти (които понякога могат да имат доста висока стойност). Надявам се обаче, че “трансформациите” в погребалната индустрия няма да стигнат до там, че да предложат алтернатива на т. нар. мебели за некрофили, при които в мебелите са “вградени” мумифицирани тела или части от мъртви тела на починали животни.
Опитите за “комерсиализация” на смъртта и за превръщането дори на починалия (неговите близки) в потребители на търговски (погребални) услуги не могат да заличат страха на човека от смъртта – страх, който се явява мощен фактор за осмисляне на живота. Никоя “погребална услуга” не може да превърне смъртта в “дизайнерско решение”.
Тя винаги ще бъде там и ще напомня на всеки един от нас за това, че часовете му на Земята са преброени и от него зависи как да бъдат използвани те…
В Америка се водят все повече дела свързани с правото на собственост върху определени човешки гени, както и патентоването на гени от определени фармацевтични компании. ( Даже има и информация в wikipedia – http://en.wikipedia.org/wiki/Gene_patent ) Какво е вашето мнение по въпроса – относно моралната и международната страна на въпроса?
Да – така е.
“Хитрият” аргумент е, че на патентоване подлежат изолираните извън тялото на човека гени или “гените като информация”, но не и тези в живото човешко тяло… Тъй като това било “артефакт”, а не естествена състояние на гените (“природа”), американските съдилища приемат, че може да се патентова. А фармацевтичните компании са страшна сила…
Скоро ще има и статия в тази област 😉
Поредната статия, която дава повод да се замислим какво се случва след смъртта, в електронния свят и в истинския. Поздравления.
Което ме кара да се замисля как би изглеждал дигиталният аналог на “послесмъртното донорство” и “кремирането” он лайн акаунт след неговото прекратяване 😉
Здравейте! Изключително ми е приятно да следя “живота” в това окултурено уеб-пространство. :))) Само искам да предложа на вниманието Ви интересен културен феномен, който инкорпорира хем “мъртвото човешко тяло преди и след погребението”, хем “мъртвото човешко тяло като форма на изкуство”. http://www.euroartmagazine.com/new/?issue=4&page=1&content=112 ; http://www.edelmangallery.com/witkin.htm
Здравейте, Валентина,
Определено и двата линка се шикоращи ❗
Като преглеждах фотографиите се замислих над написаното в статията за Уйткин – що за човек би естетизирал до такава степен грозното лице на смъртта…
Усещането ми е, когато гледам иконографски сцени на мъченията (над плътта) в ада. Съпоставянето на “тялото преди и след смъртта” определено може да наведе човек на много сериозни размисли …
➡