Отново за „мораториума“ върху давността за придобиване на държавни и общински имоти

(сигнал № 12 от инициативата „Сигнализирай: Правото!“)

Автори: Стоян Ставру,  Делян Недев

(статията е публикувана за пръв път в сп. “Норма”, 2018, № 2, а преди това е подадена като сигнал до ВКС и ВАдвС с предложение за сезиране на Конституционния съд)

 На 19 януари 2018 (обн, ДВ № 7), но в сила от 31.12.2017 г.,  Законът за изменение на Закона за собствеността за шести път удължи срока, в който се спира придобивната давност върху имоти – частна държавна и общинска собственост. Често тази законодателна конструкция се нарича „мораториум“ върху придобивната давност за тези имоти. Удължаването е най-дългото до този момент – до 31 декември 2022 г.

На 14 февруари 2018 г. беше постановено Тълкувателно решение № 3/ 2017 г. по т. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГК, с което e отклонено искането за постановяване на тълкувателно решение по въпроса дали с мораториума е постановено спиране на давностния срок, преди той да изтече. В мотивите си ВКС посочва, че всъщност срокът не е изтекъл преди спирането.    

Следователно, съгласно посочените актове, имоти – държавна и общинска собственост, не могат да се придобиват по дългата давност, дори и върху тях да е упражнявано давностно владение от 01 юни 1996 г., поне до края на 2022 г.

Считаме, че посоченото разрешение противоречи на Конституцията, на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и на Хартата на основните права на ЕС. На следващо място, новият закон е приет в нарушение на изискванията на Закона за нормативните актове (ЗНА). Преди последното изменение в ЗС  и преди произнасянето по  т. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГК, сме обсъждали въпросите на т.нар. „мораториум“, затова настоящият текст представлява продължение и допълнение на изказаните от нас тези, с фокус върху правното положение след посочените два акта[1].

1. Нарушения в процедурата,  установена в Закона за нормативните актове

1.1. Законопроектът за изменение на Закона за собствеността № 702-01-58 е внесен в Народното събрание от Министерския съвет на 22.12.2017 г., без да е спазен срокът за обществено обсъждане. Съгласно чл. 18а ЗНА при изработването на проект на нормативен акт се извършва предварителна оценка на въздействието (глава втора на ЗНА) и се провеждат обществени консултации с гражданите и юридическите лица (чл. 21, ал. 4, чл. 22, ал. 3, чл. 26 ЗНА). Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗНА срокът за предложения и становища по проектите, публикувани за обществени консултации по ал. 3, е не по-кратък от 30 дни. При изключителни случаи и изрично посочване на причините в мотивите, съответно в доклада, съставителят на проекта може да определи друг срок, но не по-кратък от 14 дни.

В мотивите на законопроекта е посочено, че срокът за обществено обсъждане е 14 дни, като „[с]ъображенията за намаляване на срока за обществено обсъждане произтичат от необходимостта от приемането на изменението на Закона за собствеността до края на календарната 2017 г. в рамките на действащия ?по § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) срок за спиране на придобивната давност спрямо държавата и общините – 31 декември 2017 г.“

Случаят не е изключителен по смисъла на чл. 26, ал. 4, изр. 2 ЗНА, а става въпрос за вече „рутинно“ продължаване на срока на един приет през далечната 2006 година – като „временен“, мораториум. Посочваната в мотивите „необходимост“ е съществувала още през 2014 година – при приемането на Закона за изменение за закона за собствеността, обнародван в ДВ, бр. 107 от 24.12.2014 г., в сила от 31.12.2014 г., с който закон мораториумът, въведен през 2006 година, е продължен до 31 декември 2017 г.

Нещо повече, с посоченото изменение от 2014 година (ДВ,  бр. 107 от 24.12.2014 г.) е добавена втора алинея на параграф 1 ЗДЗС, според която: “В срок до 30 юни 2015 г. Министерският съвет представя на Народното събрание план за действие, съдържащ всички необходими мерки, които следва да бъдат предприети от съответните държавни и местни органи на власт, с оглед спазването на срока по ал. 1“. Срокът е 31 декември 2017 г.  Такъв план, със срок на изпълнение до 30 ноември 2017 г., е приет година и половина след посочения от закона краен срок – с Решение № 1087 на Министерския съвет от 23 декември 2016 г., и носи наименованието „План за действие с мерки за предотвратяване придобиването по давност на имоти – частна държавна собственост или общинска собственост“. Това още веднъж свидетелства, че Министерският съвет е разполагал с повече от достатъчно време, за да изпълни ангажиментите, които са му били възложени от Народното събрание. Въпреки това той е бездействал в продължение на години, за да предприеме действия по удължаване на възможността на собственото си бездействие. Това не пречи  в мотивите да се посочи, че се касае за изключителен случай, който изисква съкращаване на срока за обществено обсъждане на Законопроекта.

В посочените „мотиви“ на Законопроекта не се съдържат каквито и да е било основателни съображения за съкращаване на срока за предварително обсъждане на законопроекта, нито пък за неговото приемане, а става въпрос за прехвърляне на последиците от неспазването на посочените в закона срокове от съответните държавни институции върху българските граждани и придобитите от тях права.

1.2. В мотивите на внесения от Министерския съвет Законопроект са включени общо звучащи причини, цели и очаквания, които налагат приемането на законопроекта, но няма и една дума, която да съставлява „анализ за съответствие с правото на Европейския съюз“ по смисъла на чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗНА.

Следва да се отбележи, че към обсъждания законопроект липсва справка за съответствието с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и  с практиката на Европейския съд по правата на човека, която е трябвало да бъде изготвена от Министерството на правосъдието. В приложения към законопректа в Портала за обществени консултации (http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=3122) Формуляр за частична предварителна оценка на въздействието изрично е отговорено с „не“ на въпрос № 13: „Моля посочете изискванията на правото на Европейския съюз, включително информацията по т. 8.1 и 8.2, дали е извършена оценка на въздействието на ниво Европейски съюз, и я приложете или посочете връзка към източник“. Но – както по-надолу ще бъде показано –  удължаването с над 15 години на „временен“ мораториум върху един от основните вещноправни способи за придобиване на собственост противоречи на разпоредбите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Истината е, че всички документи, съпътстващи Законопроекта, са изготвени проформа и в контекста на обстоятелството, че става въпрос за 7-мо по ред изменение, касаещо спиране на придобивната давност, което не се нуждае от допълнителна обосновка, освен (явно) от самия факт, че държавата може и ще си позволи подобно отношение към частната собственост и способите за нейното придобиване.

1.3. Съгласно чл. 28, ал. 4 ЗНА проект на нормативен акт, към който не са приложени мотиви, съответно доклад, съгласно изискванията по чл. 28, ал. 2 ЗНА, и предварителна оценка на въздействието, а за проект на закон или кодекс – и справка за съответствието с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и с практиката на Европейския съд по правата на човека, не се обсъжда от компетентния орган. Това обаче не е попречило при обсъждането на законопроекта в Правната комисия на 10.01.2018 г. решението за неговата подкрепа да бъде взето с 17 гласа „за“, 1 глас „въздържал се“ и 0 гласа „против“.

Като единствено съображение за гласуването на законопроекта от Правната комисия се посочва: „поради предоставена информация от областните управители относно необходимостта от окончателното финализиране на процеса по установяване, регистриране и актуване на имотите от страна на държавата и органите на местното самоуправление, свързани с реализирането на предвидените в Плана за действие с мерки за предотвратяване придобиване по давност на имоти – частна държавна собственост или общинска собственост“.

Впрочем, доколкото областните управители не отговарят за общинската собственост, последната се „промъква“ без абсолютно никакво основание.

Същото съображение откриваме и в мотивите на законопроекта.

Посоченото обаче е напълно несъстоятелно. Няма как срокът до 31.12.2017 г. да „се явява крайно недостатъчен“ (с. 2 от мотивите), след като този срок до посочената дата е повече от 21 години (!) и обхваща времето от 01.06.1996 до 31.12.2017. Почти четвърт век  е изключително дълъг срок, в който е могло да се случат всички посочени от вносителите на законопроекта факти, включително: установяване, регистриране и актуване на имотите от страна на държавата и органите на местното самоуправление, както и одобряване и влизане в сила на кадастрални карти и кадастрални регистри. Следва да се отбележи, обаче, че държавата разполага и с множество други, включително административни средства за защита на своите частни имоти (за държавата – чл. 80, ал. 1 ЗДС, за общините – чл. 65 ЗОС). Няма нужда държавата да се „оправдава“ с чакането на някакви допълнителни средства за защита, след като и към настоящия момент тя разполага с множество такива, за да защити своята частна собственост – необходима е единствено воля и отговорност от нейна страна.

Няма как да бъдат валидни мотиви, които акцентират върху „публичната функция“ (с. 3 от мотивите) на частните държавни и общински имоти, тъй като подобна функция е основание за обявяването на тези имоти за публична държавна (чл. 6, ал. 2 ЗДС), съответно – за публична общинска (чл. 6, ал. 2 ЗОС) собственост. Ясно е, че по отношение на публичната собственост на държавата и на общините давност не тече (чл. 7, ал. 1 ЗДС, чл. 7, ал. 1 ЗОС). За всички имоти, които правителството или съответната община смята, че е налице публична функция, Министерският съвет и съответният Общински съвет разполагат с възможността с решение да обявят този имот за публична държавна/общинска собственост, с което ще предотвратят всяка възможност за придобиването му по давност от трети лица. Мораториумът касае спирането на придобивната давност именно върху имоти, съставляващи ЧАСТНА държавна и общинска собственост, т. е. имоти, които нямат онова специфично предназначение, посочено в чл. 2, ал. 2 ЗДС и чл. 3, ал. 2 ЗОС. Пренасянето на съображения, които би трябвало да доведат до обявяването на един имот за публична държавна или общинска собственост към аргументацията за спиране на придобивната давност по отношение на частна държавна и общинска собственост е мотив, който не съобразява (може би съзнателно) разликата между двата режима. Всъщност това е мотив, който скрива реалната неспособност на държавата да се организира и да защити своята собственост – въпреки многобройните предоставени й от закона средства за това. Така обаче не просто не се защитава частната собственост, а грубо се нарушава.

Може би именно вещнопридобивният ефект на придобивната давност е инструментът, който ефективно ще принуди държавата да защити своята частна собственост или да поеме последиците от своето бездействие. В този смисъл удължаването на мораториума не защитава, а напротив – заплашва имотите – държавна и общинска собственост, защото оставя липсата на грижа към тях без никакви последици. ЗД на ЗС не прави друго, освен да „имунизира“ властта срещу всякаква отговорност (политическа, административна, дисциплинарна или наказателна).

2. Противоречие с Конституцията

2.1. Още по-големи възражения предизвиква придаването на обратно действие на закон, който отнема вещнопридобивния ефект на осъществявано в продължение на повече от 26 години (от 1996 до 2022) давностно владение. Това по естеството си е акт на отчуждаване на вече придобит в частна собственост недвижим имот. (В т. 8.1. от цитирания формуляр за частична предварителна оценка на въздейството е посочено, че Законопроектът няма ефект по отношение на административната тежест за физическите и юридическите лица. По една „нормативна ирония“ това наистина е така: няма тежест по отношение на правата, защото са отнети самите права).

Един от основните принципи на всяка правова държава е, че приеманите от нея закони имат действие за напред – техните адресати са длъжни да съобразяват поведението си с новите правни изисквания и забрани след тяхното приемане и публичното оповестяване. Съгласно чл. 5, ал. 5, изр. 2 от Конституцията нормативните актове в Република България влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Към придаването на обратно действие на закон се прибягва в изключително редки случаи: когато извънредни обстоятелства изискват справедливостта да бъде „спасена“ чрез закони, които да действат преди собственото си съществуване. Става въпрос за наистина извънредни случаи, в които вносителят на съответния законопроект следва да обоснове изрично и подробно всички съображения, които налагат допускането на обратно действие на закона. Лекомисленото и произволно придаване на обратно действие на законите не просто компрометира правовия характер на държавата, но и застрашава основните ценности, зад които стои българското право, сред които са сигурността на правния ред и защитата на правата на човека.

Случаят не е изключителен и не съдържа какъвто и да е било извънреден характер, а съставлява системна практика на българската държава по неглижиране на нейните отговорности както във връзка със защитата на своята частна собственост, така и във връзка със защитата но правата на нейните граждани. Със Закона за изменение на Закона за собствеността от 2018 за 7-и път се спира придобивната давност, свързана с владение, осъществявано от 1996 до 2022 година (владение, което е осъществявано години на ред в два различни века, в две различни хилядолетия). Владение, което към края на действие на закона (2022) ще бъде близо 3 пъти по-дълго от 10-годишното давностно владение, което чл. 79, ал. 1 ЗС изисква, за да настъпи придобиване на право на собственост върху владения недвижим имот. Към 2018 година не съществува нищо извънредно и необикновено в сравнение с 12-те години преди това (считано от 2006), което да налага въвеждането на обратно действие на закона. Това, което присъства през тези години, е нежеланието на държавата да поеме ясен и ефективен ангажимент към управлението на своите имоти, като за целта през 2018 година решава да отнеме с обратна сила давностния характер, а с това – и вещнопридобивния ефект на давностно владение, осъществявано от 01.06.1996 до 19.01.2018. Подобно поведение от страна на българската държава би трябвало да предизвика незабавна реакция не само от обществеността, но и от всички юристи, които вярват в принципите на правовата държава и държат на тяхното запазване в бъдещето на България. Още повече, че това обратно действие се превръща в традиция за законодателя. Още при въвеждането на мораториума, ЗИД на ЗС (ДВ, бр. 46 от 2006 г.) ретроагира към правата на гражданите, при това двойно: изменението е обнародвано на 06 юни, влиза в сила от 01 юни и спира давността от 31 май 2006 г.

2.2. Протиконституционността на удължаването на мораториума се състои в:

а. Противоречие с чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията (неприкосновеност на частната собственост, ред за принудително отчуждаване):

 – постига се ефект на принудително отчуждаване на частна собственост: всички имоти, които са придобити по давност към 31 декември 2017 г., към 19 януари 2018 г. се оказват непридобити (т.е. отнети). Отнемането се извършва без предварително и равностойно обезщетяване;

Отчуждаването без заплащане на предварително и равностойно обезщетяване  винаги ще бъде нарушение на Конституцията. Конституционният съд е категоричен по този въпрос:

„Разпоредбата на чл. 17, ал.5 от Конституцията на Република България не може да бъде нарушавана и приложното й поле разширявано със закон или с ратификация на една конвенция. Оттук следва категоричният извод, че принудително отчуждаване на частна собственост може да стане само за държавни и общински нужди, и то при наличието на две условия: тези нужди да не могат да бъдат задоволени по друг начин и собствениците да бъдат предварително и равностойно обезщетени – чл. 17, ал.5 от основния закон .“ (Решение № 5/1996 г. на КС по конст. д. № 4/1996 г. , по повод възможността държавата да отчуждава недвижими паметници на културата, имащи голяма историческа и културна стойност). 

б. Противоречие с чл. 4, ал.1 от Конституцията (принцип на правовата държава)

 – отнемането се извършва чрез обратно действие на закона, при това използвано за втори път. С обратното действие се отнемат вече придобити права (давността е изтекла, субектите имат право да се позоват на нея и е възможно вече да са се позовали);

– предвид невъзможността за индивидуализиране на отнетите имоти и техните собственици, това принудително отчуждаване е всъщност национализация (експроприация) – с „един нормативен замах“ се отнемат имоти, без никой да знае точно кои, точно от кого, в полза на публичната власт, без мотиви, без никаква легитимност в една правова държава;

Конституционният съд обаче е категоричен, че подобно законодателно действие противоречи на Конституцията:

„Когато обратното действие на закон, който посяга на придобити права, не е мотивирано в полза на висш обществен интерес, без изразена ясна воля за уреждане на последиците, то не може да бъде определено по друг начин, освен като експроприация. А това, от своя страна, нарушава не само чл.17 от Конституцията, но влиза и в противоречие с принципа на правовата държава, залегнал в чл.4, ал.1 от Конституцията“. (Решение № 7/2001 на КС по конст. д. № 2/2000 г. , по повод  възможността държавата със закон да измени срока на учреденото по-рано право на ползване върху имот – частна държавна собственост).

По отношение конкретно на придобиването по давност, препятствано с последващ закон, Конституционният съд последователно застъпва същото разбиране:

„Когато със закон е предоставена възможност на гражданите да придобият по давност определена категория вещи – движими археологически културни ценности, не може с последващ закон да се прогласи неприложимост на тази давност при установяването на правото на собственост върху тях. Подобен законодателен подход накърнява правната сигурност и предвидимостта на нормативната уредба като основни характеристики на правовата държава. Правните субекти трябва да имат доверие в установения със законите правов ред и да съобразяват поведението си с установените в закона правила. Нормата на § 5, ал. 2 ПЗРЗКН противоречи на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити по силата на действащото законодателство права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла придобивна давност. Подобно законодателно решение, което не зачита предходна и действаща законно установена нормативна уредба, накърнява драстично неприкосновеността на частната собственост. Предвидените в оспорваната разпоредба на ЗКН правни последици имат характера на одържавяване на частна собственост извън хипотезата на отчуждаването, уредена в чл. 17, ал. 5 от Основния закон.“ (Решение № 7/2009 на КС по конст. д. № 11/2009 г., по повод въвеждането на забрана лицата, които са установили фактическа власт върху движимите културни ценности – национално богатство, да могат да се позовават на изтекла придобивна давност при идентификацията им).

в. Противоречие с чл. 19, ал.1 и ал. 2 от Конституцията (свободна стопанска инициатива)

 – изключването на възможността да се придобива собственост върху частни държавни и общински имоти, и то чрез един от най-утвърдените и създаващи сигурност способи – давността – е временно „само на хартия“. С поредицата от удължавания на срока мораториумът се превръща в постоянна забрана, която, създавайни нееднакви условия за придобиване, притежаване и защита на частната собственост, ограничава свободната стопанска инициатива.

От друга страна, както сочи Конституционният съд в Решение № 19/1993 г., държавата и общините могат да имат частна собственост, защото и за тях е открита възможността да извършват стопанска дейност и да бъдат участници в гражданския оборот. Стопанска дейност обаче не може да се извършва равнопоставено, когато съществува привилегирована частна собственост (за публичните субекти). А на практика – с установения мораториум – частната държавна и общинска собственост се ползват с режима на публичната.  Конституционният съд обаче е имал възможност да се произнесе за противоконституционността на подобна правна регулация:

„Практическото значение на определението “частна” се изразява на първо място в действието на принципа на равнопоставеност между носителите на правото на частна собственост. Тази равнопоставеност се отнася както до материалното съдържание на правото на собственост, така и до процесуалните гаранции за неговата защита – чл. 17, ал. 1 от Конституцията. Тя е необходима предпоставка за участието на държавата като равноправен субект на стопански отношения в условията на пазарно стопанство.

……………………………………….

Видно е, че езиковото и логическо тълкуване на чл. 17, ал. 2 от Конституцията изключва възможността за създаване на трети, междинен вид собственост – частна собственост, която се ползва от режима на публичната“. (Решение № 2/2000 на КС по конст. д. № 2/2000 г. , по повод възможността за специален ред за събиране на частни държавни и общински вземания).

Тази позиция на Конституционния съд е препотвърдена и в Решение № 3 /2008 г. По конст. д. № 3/2008 г. Впрочем, още през 1993 г. Конституционният съд е категоричен, че  неравнопоставеността на частната собственост изключва задължителните по Конституция еднакви правни условия за стопанска дейност, което на свой ред препятства възможността за упражняване на свободна стопанска инициатива:

„Затова и двете алинеи (чл. 19, ал.2 и ал.4 от Конституцията – бел. наша- Ст.Ст. и Д.Н.), чието тълкуване се иска, се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, които са изрично споменати, но и за държавата и общините, когато те действат при пазарни условия, т. е. като частни собственици. В подкрепа на това разбиране е и нормата на чл. 137, ал. 2 от Конституцията. Гражданите и юридическите лица при една действително пазарна икономика, която Конституцията иска да гарантира, са по принцип равнопоставени на държавата и общините. Алинеи 2 и 4 се отнасят за стопанската дейност на всички правни субекти.

……………………………………………………………………

(Част от диспозитива – бел. наша, Ст.Ст. и Д.Н.) При упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени. Член 19, ал. 2 и 4 се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините“. (Решение № 19/1993 на КС по конст. д. № 11/1993 г. , по повод искане за задължително тълкуване на чл. 17, ал.2 и чл.19, ал. 2 и ал.4 и чл. 106 от Конституцията).

3. Противоречие с Европейската конвенцията за правата на човека и с Хартата на основните права на ЕС

Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи  прогласява защитава правото на мирно ползване от притежанията и забранява лишаване от собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Така установеният принцип на пропорционалност категорично не е спазен при поредното удължаване на мораториума. По същия начин е налице и конфликт с чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС, който, освен на принципа на пропорционалност, настоява още и на справедливо и своевременно обезшетение.   Не се касае за обществен интерес, а за системно и дори демонстративно бездействие от страна на всички държавни органи, които не са предприели каквито и да е било действия по защита на частната държавна и общинска собственост, не само в 16-те години, през които действа мораториума, но и в 10-те предхождащи ги години в периода от 1996 до 2006, през който няма забрана за осъществяване на давностно владение върху имоти частна държавна и общинска собственост. Напротив – както посочихме по-горе, общественият интерес изисква грижа за общинската и държавна собственост, а не грижа за бездействащата власт, която получава имунитет срещу всякаква отговорност благодарение на мораториума. „Криенето“ зад закони, които с обратно действие отнемат придобити права, в никакъв случай не би могло да е в обществен интерес.

4. Заключение

4.1. Цената на бездействието, безхаберието и неспособността на държавата да изпълни възложените й със закон ангажименти, е заплатена чрез:

 – продължаване на един „временен“ мораториум за период от общо 16 години: приет първоначално за 7 месеца, към настоящия момент мораториумът се предвижда да има действие за целия период от 2006 до 2022 година. Направеното през 2018 година продължение е  с още 5 години: период, който е с най-дългата продължителност от всички 7 на брой изменения;

–  приемане на вече два закона с обратно действие. Такова обратно действие имат:

– ЗДЗД от 2006, който е обнародван на 06.06.2006 г., но влиза в сила от 01.06.2006, а придобивната давност се счита за спряна от 31.05.2006, т. е. има 7 дни обратно действие;

– ЗИЗС от 2018, който е обнародван на 19.01.2018, но влиза в сила от 31.12.2017, т. е. има 19 дни обратно действие;

– постигане на ефект на отчуждаване на частни недвижими имоти, придобити в резултат от упражняването на една традиционна за всяко вещно законодателство възможност за придобиване на недвижими имоти въз основа на давностно владение (владение, което в случая продължава 26 години – от 1996 до 2022 година, и е спирано с 6 различни закона за период от общо 16 години, два пъти от които спирането е било постановено с обратна сила): чрез предвиденото обратно действие за двата закона от 2006 и 2018 години. Всъщност, подобно масово заграбване на частни имоти не може да се квалифицира и като отчуждаване. То се превръща в национализация, която е невъзможна по сегашната Конституция.

4.2. Очевидно е, че в случая не става въпрос за изненадващ проблем, появил се пред българското правителство „изневиделица“. Изключението, представено като временно затруднение на държавата и общините да се справят със защитата на своята частна собственост, се превърна в правило за бездействие, което не само може да бъде свободно и неконтролируемо мултиплицирано, но и налагано по един почти циничен и напълно безразличен към защитата на правото на собственост начин. Законът по определение цели да бъде справедлив. Този закон обаче цели единствено да остави без последици неспазването на други закони – ЗДС и ЗОС.

4.3. На основание горното считаме, че обнародваният на 19 януари 2018 (обн., ДВ № 7) в сила от 31.12.2017 г., Закон за изменение на Закона за собствеността, е противоконстуционен и противоречи на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и Хартата на основните права на Европейския съюз.  Считаме, че Конституционният съд следва да бъде сезиран от оправомощените съгласно Конституцията лица, за да бъде установена посочената противоконстицуионност. Но дори и това да не бъде направено, по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, ЗИ на ЗС (обн., ДВ бр. 7 от 19 януари 2018) не следва да бъде прилаган като противоречащ на международен договор (ЕКПЧ) с предимство спрямо българското законодателство.

Бележки под линия:

[1]По въпросите на „мораториума“ вж.  Ставру, Ст. Придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост. // електронно издание „Предизвикай правото!” , публикувана на   22 юни 2014, достъпна на следния линк. Темата е доразвита в Ставру, Ст. Спиране на придобивната давност. – В: Предизвикай: Давността! (съст. Ст.Ставру, Д.Недев), С., Сиела, 2017, с. 435-465, Недев, Д. Правно действие на първичните способи за придобиване на вещни права. С., Сиела, 2017, с. 334-340 и  Недев. Д. По повод тълкувателно дело № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС (спирането на придобивната давност за имоти – частна държавна и общинска собственост . // електронно издание „Предизвикай правото!”, публикувана на 31 декемврои 2017 г., достъпна на следния линк.