Идеята за етична биотърговия
Много от съвременните биопродукти са създадени въз основа на древните знания на шамани, билкари, народни лечители и знахари относно традиционни рецепти, използващи природни субстанции (листа, корени, семена, плодове и пр. , от които се извличат екзотични есенции, растителни екстракти, ДНК – т. нар. зелено злато) с благоприятно въздействие върху човешкото здраве. Към тях могат да бъдат причислени огромно разнообразие от чайове, мехлеми, отвари, екстракти и пр. Една не малка част от тези биопродукти са взети като познание почти наготово от местното население. След това обаче, поставени в луксозни опаковки, те се продават срещу сериозни суми, заплащани без колебание от потребителити, поради тяхната ефективност и популярност. Все по-силно присъствие в нашето ежедневие има и т. нар. „био“-реклама – реклама, разчитаща основно за чисто биологичния характер на съответния продукт. Подобно тактика „вземаш и бягаш1“ нееднократно е била използвана от водещи фармацевтични и козметични международни компании. Днес тя се разпознава като форма на биопиратство, изискващо предприемането на адекватни правни мерки за противодействие. Борбата срещу биопиратството е част от идеята за т. нар. етична биотърговия: търговия с биологични продукти, която отчита приноса на всяка държава и общност при откриването, култивирането и използването на биологичните продукти за цели, значими от гледна точка на човека.
Конвенцията от Рио
Първата крачка срещу биопиратството е направена с приемането на Конвенцията от Рио (1993) – Конвенция на ООН за биологичното разнообразие (КООНБР)2. В нея, „признавайки тясната и традиционна зависимост на много местни общности с традиционен начин на живот, основаващ се на биологичните ресурси, и необходимостта да се разделят по равно ползите от използването на традиционни познания, открития и практики, свързани с опазването на биологичното разнообразие и устойчивото използване на неговите компоненти“, страните-членки възприемат основополагащия принцип, според който:
природните (генетичните) ресурси са суверенна собственост на държавата, на чиято територия се намират,
а не "общочовешко достояние". Съгласно чл. 3 КООНБР „Държавите имат съобразно Хартата на Обединените нации и принципите на международното право суверенното право да използват своите собствени ресурси съобразно собствената им екологична политика и отговорността да гарантират, че дейностите под тяхната юрисдикция или контрол не причиняват щети на околната среда на други държави или на региони извън границите на националната им юрисдикция“. В този смисъл е и чл. 15, § 1 КООНБР: „Признавайки суверенните права на държавите върху техните природни ресурси, правото за определяне достъпа до генетичните ресурси е в ръцете на националните правителства и е обект на национално законодателство“. Въз основа на посочените разпоредби се приема3, че всяка държава може да реши самостоятелно какво да прави с "нейната" природа4: тя определя условията за достъп до тези ресурси за останалата част от човечеството. На друго място5, това правило се определя като "странен тип национализъм", който в неговата засилена6 версия бихме могли да наречем бионационализъм или дори биошовинизъм. Той е ограничен от КООНБР с предвидените в нея изисквания всяка държава да осигурява достъп до своите биоресурси на останалите: „Всяка договаряща страна полага усилия за създаване на условия за улесняване на достъпа до генетичните ресурси за използване по екологичен начин от други договарящи страни, а не налага ограничения, които противоречат на целите на тази конвенция“ (чл. 15, § 2 КООНБР). Достъпът се осигурява е обект на предварително постигнато съгласие с договарящата страна, осигуряваща съответния ресурс. Последната е „с пълно участие“ (чл. 15, § 6 КООНБР) в изследванията, осъществявани спрямо предоставяните от нея генетични ресурси.
За пръв път е формулиран и принципът за справедливо споделяне на ползите, включващ освен необходимостта от зачитане (публикуване, посочване) на държавата-източник7 на съответния природен (биологичен, генетичен) ресурс, но и задължението за компенсирането й чрез нейното задължително участие в ползите, реализирани от биопродукта, създаден въз основа на този ресурс и комерсиализиран от инвеститора. В този смисъл е разпоредбата на чл. 15, § 7 КООНБР:
„Всяка договаряща страна взима подходящи законови, административни или политически мерки … с цел справедлива подялба на резултатите от тези изследвания (научни изследвания върху генетичните ресурси – бел. СС), развитие и печалбите, получавани от търговското и друг вид използване на генетичните ресурси с договарящата страна, осигуряваща такива ресурси. Тази подялба се осъществява на базата на взаимоизгодни условия“.
Така обявените принципи обаче остават без санкции, поради което правилата не се спазват. Нещо повече, биопиратството в известна степен дори се стимулира от Свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (СТАПИС8) и Директивата за живите патенти на ЕС9, които позволяват уникалните природни ресурси на една държава да бъдат патентовани от частните компании, с което те установяват монопол върху знание, пренесено безвъзмездно през вековете. В това отношение единствено като препоръка остава разпоредбата на чл. 16, § 5 КООНБР, според която: „Договарящите страни, признавайки, че патентните и други права на интелектуална собственост могат да окажат влияние върху прилагането на тази конвенция, си сътрудничат в тази област, която е обект на национално законодателство и международно право, за да направят така, че тези права да бъдат поносими и да не противоречат на целите на тази конвенция“.
В резултат на това някои държави са в такава степен потърпевши, че се посочват като жертви на своеобразен биоколониализъм. "Водеща" в това отношение е Индия с 22 патентовани растения от чуждестранни фирми, сред които: нар, индийско цариградско грозде (използвано за лечение на кашлица, астма, жълтеница и рани), горчица (използвана при бронхиални и ревматични оплаквания), “haidi” и “amaltas” (растения от Индия), индийския черен пипер, индийските дървeта – “turmeric” “neem” (познати с пестицидни, анти-бактериални, дерматологични и други качества)10.
Протоколът от Нагоя
Следващата стъпка е Протоколът от Нагоя11 към Конвенцията за биоразнообразието, представляващ споразумение за регулиране на достъпа до генетичните ресурси и справедливо разпределяне на ползите, произтичащи от тяхното използване, приет в Япония през 2009 г. и подписан от 92 държави, като се очаква да влезе в сила през 2013 г. Принципът за справедливо споделяне на ползите (чл. 15, § 7 КООНБР) е конкретизиран и доразвит, като за всяка от подписалите го държави възниква задължение за създаване на ABS-центрове и за взаимна синхронизация на вътрешното законодателство.
Т. нар. ABS-договори (acsess and benefit sharing agreemnt или договори за достъп и споделяне на ползите) се сключват между съответния инвеститор и държавата, на чиято територия се намират генетичните ресурси. Те включват в своето съдържание два основни компонента:
– уговаряне на условия за достъп на биопроспекторите. Биопроспекцията е легалната алтернатива на т. нар. биошпионаж, представляващ първата фаза на биопиратството. Тя се определя като процес на откриване и комерсиализация на нови продукти, базирани на биологични ресурси, типични за по-слабо развитите страни до природните ресурси на съответната държава. Биопроспекцията представлява проучване на биологичните и генетични ресурси на съответната държава с оглед създаването/патентоването на нови фармакологични или козметични продукти. Основен принцип на Протокола от Нагоя е биопроспекцията да се извършва открито (а не тайно – като биошпионаж) и само след получаване на предварително информирано съгласие от съответната държава-източник, след като тя е била запозната с целите на биопроспекцията. За извършването на биопроспекциясе издава специален лиценз от държавата-източник, в който се уговарят и условията, при които тази държава ще участва в евентуалните ползи от проучването. Това споразумение наподобява на споразумение за проучване с оглед предоставяне на концесия, но в обектът на тази "концесия" са определени субстанции и натрупаното през вековете народно знание за начина на тяхното извличане, приготвяне и използване за лечението на определени заболявания;
– условия за участие (споделяне) на държавата в ползите от разработения въз основа на биопроспекцията биопродукт. Споделянето на ползите е алтернатива на генетичният грабеж като втора и същинска фаза на биопратството. Споделената за държавата-източник полза може да се изразява в: предоставяне на дял от печалбата; трансфер на ноу-хау12; съвместни изследователски проекти с участието на местни специалисти13; финансиране и ресурсно обезпечаване на просветни и образователни кампании; инвестиране в технология и съоръжения в държавата-източник14 и пр. Във всички случаи участието на държавата-източник трябва да бъде справедливо. То служи като своеобразно възнаграждение за използването на биологичните и генетични ресурси на съответната държава и се заплаща от лицата, които ги ползват: фармацевтичните и козметичните компании, а в крайна сметка – от потребителите на съответните лекарства и козметични биопродукти.
Като една от най-важните гаранции за спазване на посочените изисквания се посочва15 въвеждането като необходима предпоставка за предоставяне на патент за биопродукт, заявителят да предостави ABS-споразумение с държавата-източник.
По-далечни опасности
В една от най-хищническите си прояви биопиратството може да прерасне в биоканибализъм: патентоване на особени човешки гени, съдържащи се в тялото на отделни индивиди16, принадлежащи към определени местни общности. Така например по време на изследване през 1990 г. в Коста Рика и Панама, обявено като част от международната програма "Човешко генетично разнообразие", двама американски лекари си опитали да патентоват клетъчна информация на жена от племето "гнобе" от Панама с оглед евентуалната й устойчивост на някои форми на левкемия. Опитът е изоставен поради своевременната и яростна съпротива на местните жители, природни активисти17.
Претенциите за патентоване биха могли да прераснат и в претенции за придобиване на монополни права върху еволюцията. Доколко обаче „постиженията“ на природата могат да бъдат монополизирани от конкретен човек или корпорация-патентоппритежател (в контекста на изолирането и проверката на „лечебните свойства“ на гените – изискване на съвременната доказателствена медицина) или ограничени от държава (поради териториалната й връзка с източника на съответната субстанция)? Възможна ли е частна, „платена“ еволюция: включително патентоване на здравия и жизнеспособен човешки организъм!?
Към настоящия момент претенциите са насочени по-скоро към култивираните от човека биологични видове и не толкова към неговото собствено тяло. В тази връзка се използват понятията:
– култивари (думата е сборна от „cultivated“ и „variety“): сортове растения, получени в резултат от управлявана от човека селекция и одомошаване. Става въпрос за култивирани и „подчинени“ на човека сортове растения, които обслужват определени негови нужди и потребности, и
– култигени (думата произхожда от латинските „cultus“ – култивиран, и „gens“ – вид): наричани още антропогенни растения или растения, които са създадени от човека („man-made“), съзнателно променени и култивирани от него с оглед подчиняването им на определени обслужващи човека цели. Те продължават да се обозначават като такива (култигени) дори и когато се натурализират, т. е. когато се разпространят в дивата природа (в която биха могли да бъдат окачествени като „антропогенно биозамърсяване“), при което се запазват и евентуалните претенции върху тяхното притежаване и контрол. Тук се включват селектираните то човечеството растения, присадките или хибридните растения и генно модифицираните растения.
Макар и към настоящия момент патентните претенции да се ограничават от бдителността на общественото внимание и представителите на утвърдени екологични и биозащитни организации да предоставят необходимия коректив в биотърговията, развръзката тепърва предстои …
Бележки под линия:
1 Вж. Gollin, M. Biopiracy: The Legal Perspective. Февруари, 2001, достъпна на: http://www.actionbioscience.org/biodiversity/gollin.html.
2 Ратифицирана със закон, приет от 37-о Народно събрание на 29.02.1996 г. – ДВ, бр. 22 от 15.03.1996 г. Издадена от министъра на околната среда и водите, обн., ДВ, бр. 19 от 2.03.1999 г., в сила от 16.07.1996 г.
3 Вж. Зелена плячка. Война за наследството на тропиците, сп. Гео, октомври 2012, с. 88-103.
4 Използва се още и терминът „историческа собственост“ в полза на държавата върху развилите се, открити и култивирани на територията й генетични и природни ресурси. Вж. DeGeer, M. Biopiracy: The Appropriation of Indigenous Peoples’ Cultural Knowledge. – New England Journal of International and Comparative Law, Vol. 9:1, 2002q p. 181.
5 Чие е това ДНК, все пак … – webcafe.bg, публикувана на 03.11.2010 г. и достъпна на: http://www.webcafe.bg/id_907143194.
6 За критиката на възможността да се патентова например традиционен за определена държава хляб вж. Scutt, H. Biopiracy: A Defence. – Intellectual Property Dissertation, LW 556, 2004 – 2005, достъпна на този адрес.
7 Държавата, от която съответния ресурс произхожда. Вж. чл. 15, § 3 КООНБР.
8 Вж. Съглашение за търговските аспекти на правата върху интелектуалната собственост (стапис) – В:За зелето и кралете. Илюстрована книга за генното инженерство, достъпна на: http://ecosw.dir.bg/kniga/chapter8.htm.
9 Директива 98/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 юли 1998 година относно правната закрила набиотехнологичните изобретения. Вж. например т. 20 и 21 от Преамбюла: „(20) като имат предвид, че следователно трябва да бъде посочено ясно, че изобретение, базирано на елемент, изолиран от човешкото тяло или произвеждан по друг начин с помощта на някакъв технически процес, което позволява промишлената му приложимост, не представлява изключение от патентоспособността, дори и когато структурата на този елемент е еднаква с тази на естествен елемент, при условие че правата, които патентът дава, не се простират до човешкото тяло и неговите елементи в тяхната естествена среда;“ и „(21) като имат предвид, че такъв елемент, изолиран от човешкото тяло или произвеждан по друг начин, не представлява изключение от патентоспособността, тъй като, например, той е резултат на технически процеси, използвани за неговото идентифициране, пречистване и класифициране и за възпроизвеждането му извън човешкото тяло, технологии, които единствено човешките същества са способни да осъществяват на практика и които природата е неспособна да постигне самостоятелно“. Вж. също т. 52 и т.53 от преамбюла на директивата, както и чл. 3, § 2 от директивата: „Биологичен материал, който е изолиран от естествената си среда или е произведен с помощта на технически процес, може да бъде предмет на едно изобретение, дори и ако преди това се е срещал в природата“, и чл. 5, § 2: „Елемент, изолиран от човешкото тяло или произведен по друг начин с помощта на технически процес, включително верижна структура или частична верижна структура на един ген, може да представлява патентоспособно изобретение, дори и ако структурата на този елемент е еднаква с тази на някой естествен елемент“. Не се счита за патентоспособни обаче: различните растителни сортове и животински видове; биологичните по своята същност процеси за производство на растения или животни, както и човешкото тяло, в който и да е етап от неговото формиране и развитие, както и само откриването на някой от елементите му, включително верижната структура или частичната верижна структура на един ген; процеси за клониране на човешки същества; процесите за изменение на генетична идентичност, заложена в естественото развитие на зародиша на човешки същества; използването на човешки ембриони за промишлени или търговски цели; процесите за изменение на генетичната идентичност на животни, за които има вероятност, че причиняват страдания на животните без никаква съществена лечебна полза за хората или животните, а също и животните, които са резултат от такива процеси. При създаването на биопродукти обаче се използват именно „изолирани“ биологични материали, признати за патентоспособни от посочената директива. Спорен остава въпросът доколко възползването от генетичните ресурси на слабо развити държави попада в приложното поле на чл. 6 от директивата като нарушение на добрите нрави: „Изобретенията не се считат за патентноспособни, когато търговското им използване би влязло в противоречие с обществения ред и добрите нрави; въпреки това използването не се смята за толкова противоречиво само защото е забранено от законова или подзаконова разпоредба“. Директивата е достъпна он лайн на този адрес.
10 По-подробно вж. Биопиратство и Биопроектиране – В: За зелето и кралете. Илюстрована книга за генното инженерство, достъпна на: http://ecosw.dir.bg/kniga/chapter9.htm.
11 България е подписала Протокола на 23 юни 2011 г. За опитите за популяризиране на Протокола от Нагоя в България вж. този адрес.
12 В този смисъл е чл. 16, § 3 КООНБР: „Всяка договаряща страна взима необходимите законодателни, административни или политически мерки с цел договарящите страни и по-специално развиващите се страни, които осигуряват генетичните ресурси, да имат осигурен достъп до технологиите или до трансфера на технологиите, които използват тези ресурси“.
13 Вж. подробно чл. 18 и чл. 19 КООНБР.
14 Вж. чл. 17, т. 2 КООНБР: „Подобен обмен на информация включва обмен на резултати от технически, научни и социално икономически проучвания, както и информация за програми за обучение и наблюдение, специализирани знания, местни и традиционни знания, както и в комбинация с технологиите, споменати в чл. 16, § 1. Също така, където е изпълнимо, включват и връщане на информация на източника й“.
15 Вж. Зелена плячка. Война за наследството на тропиците, сп. Гео, октомври 2012, с. 88-103.
16 Към настоящия момент това е мислимо единствено за изолирани извън тялото на човека гени.
17 Вж. Маркова, М. Биотехнологии и биотехнологични постижения. С., 2007, с. 130.
