Автор: ЮЛИЯНА ГЕОРГИЕВА ДИМИТРОВА
Югозападен университет „Неофит Рилски”
1. Въведение
Съдебното решение представлява най-важният правосъден акт, който слага край на препирнята между спорещите страни. С него съдът взема становище по основния спорен въпрос, разрешава предмета на делото и достига до възстановяване на спорното материално право на правоимащата страна, налагайки санкция на правонарушителя. Чрез съдебното решение се достига до възстановяването на законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение.
Законодателят не дава легална дефиниция за съдебното решение. Това не следва да се приема като пропуск, тъй като определението на това правно понятие може да бъде извлечено по тълкувателен ред. В чл. 236 ГПК е уредено съдържанието на съдебното решение, а в ал. 2 на същата разпоредба се посочва изискването съдебното решение да бъде мотивирано.
2. Част ли са мотивите от съдебното решение
Въпросът за правната същност на мотивите и дали те са част от съдебното решение е била повод за множество дискусии. Приема се в литературата[1], че мотивите не следва да се определят като отделна част от съдебните решения. Целта, която си поставят авторите на тези статии, е да се обоснове тезата, че според чл. 189 ГПК (отм.) мотивите са съставна част на решението, позовавайки се на ППВС 1–1953.
Проф. Ж. Сталев правилно критикува мнението на Н. Христов, като застава зад становището, че „невключването на мотивите в съдържанието на решението не се дължи на някакъв случаен пропуск на законодателя”. Авторът посочва, че под решение законодателят е имал предвид диспозитива като волев акт и ППВС 1–1953 само е заменило термина „решение” с термина „диспозитив”, като съвсем не е превърнало мотивите в част от решението, т.е. в част от диспозитива.
Мотивите в гражданското съдопроизводство са конституционно изискване. В чл. 236, ал. 2 ГПК е възпроизведено изискването на чл. 121, ал. 4 КРБ съдебното решение да бъде мотивирано. От тази разпоредба може категорично да се достигне до извода, че решението на съда и мотивите на съда са две различни неща. Ако възприемем обратното становище, изричното отделяне на двата елемента би се оказало безпредметно.
Те, разбира се, са неразривно свързани помежду си, тъй като не може да съществува в правната действителност решение без мотиви и мотиви без решение. Но решението и мотивите имат различна правна характеристика, различен обхват, различно съдържание и съответно различно предназначение.
Съдържанието на мотивите се различава по същество и в своя вътрешен обхват. Едно ще бъде съдържанието на мотивите при неприсъственото решение (чл. 238 ГПК) и при признаването на иска (чл. 237 ГПК). Съвсем различно ще бъде съдържанието на мотивите, изразяващи вътрешното съдийско убеждение по предмета на делото, в едно присъствено или още наричано „състезателно решение”. Както е известно, при неприсъственото решение и при решението по признаването на иска не се излагат мотиви по съществото на делото. При признаването на иска съдът в своето решение няма да се основава на доказателствен материал, събран в хода на делото, нито ще излага вътрешното си убеждение, а ще се основе на факта на признанието на ответника. В неприсъственото решение също е достатъчно съдът да посочи предпоставките за неговото постановяване (чл. 239, ал. 2 ГПК) без да излага мотиви към него.
2.1. Сравнителноправни бележки
Разграничаването на мотивите от съдебното решение е присъщо и на чуждите законодателства. В чл. 132 от италианския Гражданския процесуален кодекс (Codice di procedura civile) е казано, че решението трябва да съдържа обобщение на фактическите и правни изводи за решението, диспозитив на решението, дата и подпис на съдията[2]. Германският граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung) също предписва в разпоредбата на § 313, че решението трябва да съдържа формула на решението, факти, причини за решението. В ал. 3 на § 313 ГГПК се посочва съдържанието на причините: „причините на решението съдържат кратко обобщение на съображенията на съда, върху които крепи своите фактически констатации и правни изводи”[3].
Очевидно е, че както романската, така и пандектната правни системи възприемат идентични разрешения относно разграничаването на понятията съдебно решение и мотиви/причини към съдебното решение. Както бе изложено по-горе, българският Граждански процесуален кодекс, който възприема пандектната система, също разграничава двете понятия.
3. Правна същност на мотивите на съдебното решение
Гражданското съдопроизводство всъщност представлява една сложна верига от процесуални действия, които страните извършват с цел да защитят своите права и интереси. Като арбитър на тези действия, съдът ги преценява и оценява по пътя на съждението, пречупвайки ги през своята призма. Така съдията чрез своя мисловен процес формира вътрешното си убеждение и достига до едно конкретно заключение, което е винаги основано на приетия за установен фактически състав.
Именно поради тази причина можем да твърдим, че мотивите са проявление на принципа за вътрешно убеждение, уреден в чл. 12 ГПК. Съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Той е длъжен да изложи своето вътрешно убеждение и именно това ще бъде съдържанието на мотивите на съдебното решение. Това означава, че една погрешна преценка на съда ще доведе до порочност на решението.
Мотивите представляват становището на съда. Когато искът е отхвърлен, в тях съдът ще изложи основанието, въз основа на което е станало отхвърлянето. В случай че искът е приет, в мотивите съдът ще изложи причината, поради която е приел иска за допустим и основателен. Също така в мотивите съдът ще даде една правна квалификация на изложения в хода на процеса фактически състав.
Следователно като основно предназначение на мотивите може да се посочи, че те имат за цел да посочат съображенията на съда, поради които той е достигнал до дадено заключение, съдържащо се в диспозитива на решението.
Мотивите на решението могат да бъдат и допълнителен източник на данни, тъй като представляват съображенията на съда, върху които той обосновава своето решение. Те съдържат в себе си преценка относно представените в хода на съдебния процес доказателства, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които е достигнал до съответното разрешаване на спора. Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказателство (р. 268–1964–II Н.О., р. 290–1964–II Г.О., р. 752–1988–III Г.О.). Общата фраза, че решението е основано на съвкупната преценка на събраните доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви (р. 923–60–III Г.О.).
4. Ползват ли се мотивите на съдебното решение със сила на пресъдено нещо?
Този анализ няма за цел едно теоретично вглъбяване в изследването на понятието за мотиви, а е продиктуван от практическата необходимост да се внесе яснота в разграничението на мотивите от решението. Провокиран е от дългогодишните спорове както в теорията, така и в практиката на ВС, за правната същност на мотивите на съдебното решение и по-конкретно за въпроса дали наред с диспозитива се ползват със сила на пресъдено нещо и мотивите на съдебното решение.
По въпроса е налице богата и противоречива съдебна практика. В по-старата си практика Върховният съд приема, че наред с диспозитива на съдебните решения влизат в законна сила и части от мотивите – ония мотиви, които се смятат като главни, като обосноваващи диспозитива, обуславящи постановеното решение (ТР 87–1954–ОСГК на ВС). Но по въпроса, кои мотиви могат да бъдат класифицирани като основни, за съжаление Върховният съд не дава отговор. В по-новата си практика ВКС (ТР 1–2000–ОСГК на ВКС) възприема становището, че с такава сила се ползват само констатациите относно спорното право.
В теорията въпросът за силата на пресъдено нещо на мотивите също е бил повод за множество дискусии и централна тема на множество статии и монографии. В най-общ план могат да бъдат посочени две конкуриращи се помежду си становища. Зад тезата, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, стоят автори като проф. Д. Силяновски[4], проф. Ж. Сталев[5] и проф. Л. Корнезов[6]. Отстъпление от това становище проф. Ж. Сталев прави във връзка с инцидентния установителен иск. В една от монографиите си[7], както и в други статии и учебници, авторът дава сила на пресъдено нещо на мотивите по преюдициалното правоотношение, установено в хода на процеса чрез инцидентния установителен иск.
На противоположното мнение, а именно, че мотивите се ползват със сила на пресъдено нещо, е Н. Христов[8]. Той препраща към съветски автори като Н.Б. Зейдер и Авдюков, без да държи сметка за съществените различия в правната регламентация на СССР и България.
4.1. Изясняване на понятието „сила на пресъдено нещо” и кратък историкоправен преглед на неговото изграждане и развитие
За да се отговори на въпроса дали мотивите се ползват със сила на пресъдено нещо, е необходимо да изясним накратко нейната същност и историческо развитие.
Проблемът за законната сила на съдебното решение е застъпен още в римския граждански процес. Първоначално законната сила на съдебното решение била замествана от litis contestatio. Литисконтестацията представлявала пречка за повторно предявяване на вече поставен за разглеждане пред съдебните власти правен спор. Тази пречка произтичала от договорния характер на гражданския процес, с който се забранявало повторното постановяване на един вече разрешен правен спор, и от предоставеното на страната възражение – bis de eadem re ne sit actio (два пъти за едно и също нещо акция не се дава). Тъй като този способ само парализирал движението на една новопредявена акция, било необходимо през времето на формуларния процес да се придаде нова сила, този път чрез помощта на възражението exceptio rei judicatae vel in judicium deductae (възражение за пресъдено нещо). Предпоставките за приложението на res judicata се посочват от император Юлиан в книга III на Дигестите – възражението за пресъдено нещо се противопоставя винаги, когато между едни и същи лица се поставя отново един и същи въпрос. Това означава, че един иск ще бъде отхвърлен, когато по същия въпрос и между същите страни е постановено едно съдебно решение[9].
Така силата на пресъдено нещо представлява едно задължение за страните да преустановят спора помежду си. Никоя от страните няма да бъде в състояние занапред да оспорва правилността на съдебното решение или да води спор по правоотношението, придобило вече качеството на пресъдено нещо в съдебното решение.
За да се ползва от силата на пресъдено нещо, решението трябва да влезе в сила. Този факт е безспорен.
Обявяването на мотивите и диспозитива в един акт обаче поражда спора дали мотивите към това съдебно решение също се ползват със сила на пресъдено нещо. За да се даде отговор на този въпрос, е необходимо внимателно изследване на функцията на мотивите и диспозитива. Диспозитивът съдържа в себе си конкретен отговор на исковата молба. В него е въплътено волеизявлението на съда, неговата правоустановяваща воля. Предназначението на мотивите е да се изложат съображенията на съда по повод конкретния предмет на решението. Те не съдържат в себе си правоустановяваща воля.
В мотивите се посочват фактическите и правните констатации, чрез които съдът приема или отрича определени факти. Подобни констатации наподобяват официални удостоверявания, но с редица разлики. Констатациите, които извършва съдът, са на база събрани и преценени от него доказателства, следователно този вид удостоверявания не могат да имат задължителна доказателствена сила. Те могат да бъдат носители единствено на доказателствена сила, преценявана по вътрешно убеждение от съдията, и то във връзка с всички събрани по делото доказателства.
Следователно силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на мотивите се различават съществено по предмет, адресати и интензитет. Единствено решението се ползва със сила на пресъдено нещо. Последната важи само за спорното материално право, предмет на делото, и само между спорещите страни. Тя не може да бъде оборвана инцидентно. Силата на пресъдено нещо важи спрямо всички (erga omnes). Страните по делото и третите лица са длъжни да приемат съдържанието на съдебното решение, без да подлагат на проверка съответствието между решението и действителното правно положение.
Според проф. Сталев мотивите се ползват с доказателствена сила, „преценявана по вътрешно убеждение от съда, съобразно всички данни по делото”[10]. Следователно доказателствената сила на мотивите ще касае единствено фактите, посочени в мотивите към съдебното решение. Те, от своя страна, ще бъдат противопоставими на трети лица и ще бъде възможно инцидентното им оборване с всякакви доказателствени средства.
4.2. Правна сила на мотивите в случаите на помагачество
Изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК е към решението си съдът да излага мотиви. От този текст се вижда ясното разграничение между двете понятия – решение и мотиви. Мотивите не се ползват с изпълнителна сила и конститутивно действие, но те все пак съдържат определена юридическа сила. Тази юридическа сила се проявява в задължителната сила на мотивите в отношенията между подпомагащата и подпомаганата страна при един от институтите на субективното съединяване на искове, а именно встъпването на трето лице в съдебния процес, уреден в раздел II на глава шестнадесета ГПК.
Според Н. Христов няма разлика между сила на пресъдено нещо и задължителна сила на мотивите при помагачеството. Според него разпоредбата на чл. 179, ал. 2 ГПК (отм.) има за цел да установи задължителността на констатациите в мотивите. Той твърди, че „тази задължителност не прави бъдещия иск недопустим. Тя оказва влияние върху неговата основателност. Но това е задължителната сила на влязлото в сила решение в друг процес и е силата на пресъдено нещо във формата на преюдиция. Това е положителното действие на законната сила[11].”
Такъв вид становище не може да бъде споделено, тъй като показва по недвусмислен начин едно неприемливо пренебрегване на закона. Авторът предписва на разпоредбата съдържание, което тя категорично отрича.
Правилно би било да приемем, че постановеното съдебно решение и по-точно действието, което поражда спрямо встъпилия помагач, следва да бъде разгледано в два аспекта – във вътрешните отношения между помагач и подпомаган и във външните между помагача и противната страна.
Между подпомаганата и подпомагащата страна ще важи задължителната сила на мотивите. Законодателят в чл. 223, ал. 2 ГПК казва: „Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла”. Това законодателно разрешение е продиктувано от съвместните усилия на подпомаганата и подпомагащата страна. По време на процеса се предполага те да имат идентични тези и цели. Третото лице не може да оспорва съдебното решение под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. Например по дело за отговорност поради евикция продавачът-помагач на купувача не може да оспорва констатацията на съда, че не е бил собственик на продадената вещ.
Задължителната сила на мотивите всъщност се изразява в обстоятелството, че при един бъдещ процес между помагач и подпомаган е изключена възможността те да оспорват фактическите констатации на съда и неговите правни изводи, намерили място в мотивите на съдебното решение, по което двете страни са били в качеството на помагач и подпомаган. Становищата от първото съдебно решение ще бъдат задължителни за второто. Съдът следва да постави тези становища в основата на своето решение, без да може да взема предвид нови факти и обстоятелства, освен ако те не включват юридически факти, по които съдът не е взел становище в първото съдебно решение.
От разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК е видно, че помагачът ще може да преодолее задължителната сила на мотивите, ако докаже, че подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. В този случай помагачът ще може да предизвика касационно обжалване с основание неправилност на решението, тъй като подпомаганата страна ще е нарушила съществени процесуални правила. Оттук можем да кажем, че когато подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни за третото лице обстоятелства или доказателства, е създала вероятност констатациите на съда да бъдат неистински. Следователно ще бъдем изправени пред съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 281, т. 3 ГПК) и решението ще бъде отменено като неправилно. Проф. Силяновски и проф. Сталев приемат, че за да се постигне пререшаване на делото, третото лице няма нужда да предизвика предварително отмяна на неправилното решение по реда на чл. 231 и сл. ГПК (отм.). В същия процес, в който подпомаганата страна се позовава на задължителната сила на мотивите, третото лице може да разкрие неправилността на фактическите констатации на съда[12].
В отношенията си с противната страна третото лице е обвързано от силата на пресъдено нещо. Чл. 223, ал. 1 ГПК говори за установително действие на постановеното решение, но всъщност с този израз законодателят е имал предвид сила на пресъдено нещо. Това означава, че с постановяване на решението се погасява възможността да бъде воден процес между третото лице и противната страна по същото спорно право.
От гореизложените аргументи може да се достигне до заключението, че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Обстоятелството, че законодателят придава задължителна сила на мотивите в чл. 223, ал. 2 ГПК, показва ясно разграничението между тях и силата на пресъдено нещо. Това доказва, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, а имат друга правна задължителност. Както е известно, съдебното решение освен сила на пресъдено нещо може да съдържа и други правни последици като изпълнителна сила и конститутивно действие. Тъй като подпомагащата страна не е главна страна в процеса, тя няма да бъде засегната както от изпълнителното, така и от конститутивното действие на решението. Освен ако, разбира се, тези правни последици се разпростират на друго правно основание, като например при едно частно приемство по висящ процес при условията на чл. 222 ГПК.
Основните различия се проявяват най-напред в целите, които си поставят силата на пресъдено нещо и задължителната сила на мотивите – първата има за задача да констатира дали едно право съществува или не, докато задължителната сила на мотивите съдържа всичките констатации на съда относно предмета на делото. Следващите различия могат да бъдат открити в начина им на преодоляване – докато силата на пресъдено нещо може да бъде преодоляна единствено чрез извънредните способи за отмяна на влезли в сила съдебни решения, задължителната сила на мотивите може да бъде отстранена чрез възражение за лошо воден процес поради умисъл или груба небрежност. И на последно място, докато наличието на сила на пресъдено нещо е отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, то задължителната сила на мотивите, за да бъде взета предвид, се нуждае от изрично позоваване от заинтересуваната страна.
4.3. Инцидентният установителен иск
Друг основен аргумент в подкрепа на тезата за липсата на сила на пресъдено нещо в мотивите е съществуването на инцидентния установителен иск. С инцидентния установителен иск в едно висящо дело се въвежда един нов спорен въпрос. Целта на този иск е да се разреши едно преюдициално правоотношение между страните наред с основния спор.
Като преюдициални най-напред могат да бъдат посочени онези правоотношения, които обикновено се посочват в основанието на иска. Тяхното съществуване или отричане предопределя изхода на делото. Именно поради този преюдициален, обуславящ характер на правоотношенията, тяхното установяване или отричане е необходимо да залегне в мотивите на съдебното решение. Следователно становището относно преюдициалните правоотношения няма да се ползва със сила на пресъдено нещо. Това означава, че страните могат да заведат второ дело с предмет именно тези правоотношения. Ако мотивите на съдебното решение се ползваха със сила на пресъдено нещо, то инцидентният установителен иск щеше да бъде безпредметен и нямаше да бъде уреден в ГПК.
Тези въпроси не са били уредени по същия начин при действието на ЗГС. Съдебната практика тогава е отговаряла утвърдително на въпроса дали мотивите се ползват със сила на пресъдено нещо.
Приема се, че по преюдициалното правоотношение ще се формира сила на пресъдено нещо независимо от това дали е бил предявен или не инцидентен установителен иск. Като единствено условие мотивите да се ползват със сила на пресъдено нещо е те да бъдат ясни и да не остават място за съмнение[13].
Проф. Сталев строго критикува гореизложеното, като възприема, че подобно тълкуване на разпоредбата на чл. 118 ГПК (отм.) би представлявало „безсмислен удар във въздуха” на законодателя. Би се достигнало до една неоправдана заблуда у страната да внася държавна такса за разглеждане на инцидентния установителен иск, когато и без него тя би могла да постигне същото, а именно сила на пресъдено нещо по преюдициалното правоотношение[14].
Проф. Сталев е на мнение, че целта на този иск е да обезпечи на страната възможността да получи влязло в законна сила решение не само по непосредствения предмет на спора, но и по преюдициалното правоотношение. Това обаче води до извода, че когато не е бил предявен инцидентен установителен иск, решението не влиза в законна сила по преюдициалното правоотношение. Той добавя още, че „ако е бил предявен инцидентен установителен иск, пропускът на съда да се произнесе по него с решението не осуетява силата на пресъдено нещо, ако съдът е взел становище по този иск в мотивите (ТР 87–1954– ОСГК). Касае се за явна фактическа грешка, която винаги може да бъде поправена”.
Необяснимо е това отстъпление на проф. Сталев при инцидентния установителен иск, който във всички останали свои статии и публикации споделя мнението, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Това становище не може да бъде споделено, тъй като е погрешно. С инцидентния установителен иск не се постига сила на пресъдено нещо по преюдициалните правоотношения и не се касае за явна фактическа грешка (чл. 247 ГПК), а става дума за непълно решение (чл. 250 ГПК). ГПК предвижда специална процедура по допълване на решението и съдът ще се произнесе с допълнително решение по останалата част от спорния предмет, по която е пропуснал първоначално да се произнесе.
Така изказаното становище от проф. Сталев би означавало, че само отделни изречения от мотивите биха се ползвали със сила на пресъдено нещо. И както споделя проф. Корнезов, „един такъв двоен стандарт е научно и практически неиздържан. Сила на пресъдено нещо за преюдициалното материално право ще има само при влязло в сила съдебно решение по него, т.е. когато съдът се е произнесъл по същество по инцидентния установителен иск”[15].
5. Заключение
От гореизложените аргументи можем категорично да отговорим отрицателно на поставения въпрос дали мотивите се ползват със сила на пресъдено нещо. Отделянето на решението от мотивите, което се извършва в чл. 236, ал. 1 и 2 ГПК, не е случайно. Законодателят съзнателно е възприел този подход. Тълкуването, обжалването, средствата за отмяна и силата на пресъдено нещо важат само за решението, а не за мотивите към него (ТР 1–2000–ОСГК).
Мотивите не могат да бъдат самостоятелно обжалвани. Н. Христов обаче е на противоположно мнение. Авторът съзира в обжалваемостта на мотивите един изход от трудностите, които обратното разбиране поражда. Такова становище следва да бъде отхвърлено, тъй като е в противовес със законовата уредба. Никъде в ГПК не е предвидена процедура по обжалване на мотивите. Едно такова схващане би противоречало на принципа за бързина и процесуална икономия. Същевременно то би разкъсало мотивите от съдебното решение и би довело до евентуално противоречие между тези два елемента. Така би се обезличила връзката между мотиви и решение, при която мотивите представляват логическа предпоставка за решението.
Както доказахме в изложението, мотивите не могат да бъдат част от решението, тъй като те носят в себе си различна правна същност и тяхното предназначение съществено се различава от решението. Мотивите въплъщават в себе си съображенията на съда, поради които решението е било прието. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е достигнал до съответното решение.
За разлика от мотивите решението представлява акт на държавен правораздавателен орган, който след влизането си в сила ще се ползва със сила на пресъдено нещо. С решението си съдът решава спорното материално право, предмет на делото. Затова се казва, че решението отразява онази връзка на зависимост между материално и процесуално право.
За да се предотврати възникването на бъдещи дискусии и неясноти в правната същност на мотивите, de lege ferenda е необходимо този въпрос да бъде конкретно законодателно разрешен. В сега действащия ГПК законодателят повтори уредбата на чл. 189 ГПК (отм.), без да внесе яснота в конкретната проблематика.
Изводът, който следва да направим, е, че същността на мотивите на съдебното решение се нуждае от нова, подробна правна регламентация. Тя е изключително необходима с оглед практическото значение на поставения въпрос.
Бележки под линия:
[1] Христов, Н. Законна сила на мотивите на съдебните решения. – Правна мисъл, 1963, № 1, с.; Христов, Н. Ползуват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебните решения? – Социалистическо право, 1970, № 10, с.
[2] Codice di procedura civile, aggiornata alla riforma del processo civile, pubblicatо sulla Gazzetta Ufficiale n.140 del 19 giugno 2009.
[3] Zivilprozessordnung In der Fassung der Bekanntmachung vom 05.12.2005 (BGBl. I S. 3202, ber. 2006 I S. 431, 2007 I S. 1781) zuletzt geändert durch Gesetz vom 22.12.2011 (BGBl. I S. 3044) m.W.v. 30.12.2011 bzw. 01.01.2013. Stand: 01.01.2012 aufgrund Gesetzes vom 07.07.2009 (BGBl. I S. 1707).
[4] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. С.: Наука и изкуство, 1958, с.
[5] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2004, с.
[6] Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. С.: Софи-Р, 2009, с.
[7] Вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Наука и изкуство, 1959, с. 174 и следв.
[8] Христов, Н. Цит. съч., с.
[9] Андреев, М. Римски граждански процес. С.: Общ фонд за подпомагане на студентите, 1948, с.
[10] Сталев, Ж. Цит. съч., с.
[11] Вж. Христов, Н. Законна сила на…, 60-65.
[12] Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с.
[13] Вж. Христов, Н. Законна сила на…, 60-65.
[14] Сталев, Ж. Силата на пресъдено нещо на мотивите и тяхното обжалване. – Социалистическо право, 1966, № 9, с.
[15] Корнезов, Л. Цит. съч., с.
