Погасяват ли се по давност потестативните права? Към въпроса за квалификацията на срокове

Автор: ИВАЙЛО СТОЯНОВ ДИМИТРОВ

Университет за национално и световно стопанство

1. Въведение

1.1. Обхват

Както в живота, така и в правото малко явления са вечни. Следвайки тази житейска максима, законодателят е обвързал повечето субективни граждански права със срокове на действие, в рамките на които носителите могат да ги упражнят, а от другата страна на връзката правните субектите са обвързани с корелативните задължения. В този цикъл намират приложение погасителната давност и преклузията. Правната доктрина, както и съдебната практика, изглежда, като да е хвърлила достатъчно светлина върху тези явления и въпреки всичко някои моменти остават неизяснени, а във връзка с други пък авторите и съдиите се задоволяват с неуморно преповтаряне на виждания, които се нуждаят от преразглеждане.

Тази разработка има за предмет на разглеждане въпроса, какви срокове намират приложение при потестативните граждански права. В литературата все още преобладава становището, че преобразуващите права се погасяват по давност. Съдебната практика отдавна е дала своя утвърдителен (и не дотам обоснован) отговор, а въпросът за преразглеждане като че ли не стои на дневен ред. Въпросът е свързан както със структурата и съдържанието на субективните права, в частност за разграничението между вземания и преобразуващи права, така и с квалификацията на срокове, защото действащите разпоредби обвързват субективните права с времето, но често характерът на срока е непосочен или некоректно формулиран. Проблемът е предимно теоретичен, но въпреки това той има своите солидни практически отражения, доколкото спрямо това каква позиция ще се заеме, би се достигнало до съвсем различни правни последици.

Ако се приеме, че пребразуващите права се преклудират, съдът ще трябва да следи за съществуването на правото ex officio, докато при давността той няма да е обвързан с подобно бреме (чл. 120 ЗЗД), а претенцията на ищеца ще може да бъде „парализирана” посредством перемпторно възражение.

След изтичането на преклузивния срок самото право спира да съществува, а каквото и да е имуществено разместване би било без основание и съответно недължимо платено. Обратно, при издавностеното право длъжникът не може да претендира реституция на даденото (чл. 118 ЗЗД).

Давностните срокове са изключени императивно от договорната свобода – тяхното скъсяване и удължаване е обявено за недействително от чл. 113 ЗЗД[1]. Поне според теорията, за преклузивните срокове подобно ограничение не съществува.

1.2. Цел и ход на изложението

Целта на тази разработка е да се изложи и аргументира тезата, че институтът на погасителната давност е изначално неприложим при потестативните права. Следвайки тази цел, в първата част ще бъдат разгледани накратко видовете граждански права, като с оглед поставената задача акцентът ще бъде поставен върху вземанията в тяхното активно състояние (т.нар. притезание, претенция или право на иск в материален смисъл) – вж. т. 2.2, както и върху характера и същността на преобразуващите права (т. 2.3).

На следващо място ще бъдат разгледани видовете срокове и различията в правните им последици, по-конкретно погасителната давност (т. 3),като специално внимание ще бъде отделено на ефекта от изтичане на давностния срок и какво точно се погасява (т. 3.1), и преклузивния срок (3.2).

Следващата точка от първата част е насочена към същината на въпроса. В нея ще бъде направен анализ на изложените в теорията и практиката виждания във връзка с приложимите срокове при преобразуващите права, като тук ще аргументирам застъпената от мен теза, а именно, че потестативните права се преклудират, а не се погасяват (т. 4).

Във втората част на работата ще се проследи отражението на подкрепеното становище при някои конкретни потестативни права като правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (т. 5.1), унищожаването на договор – чл. 32, ал. 3 ЗЗД (т. 5.2), отменителните искове (т. 5.3), както и исковете на купувача при недостатъци по чл. 197 ЗЗД(т. 5.4).

В заключителната част (т. 6)ще бъдат обобщени достигнатите изводи.

1.3. Методи и похвати

За постигане на поставените цели е използван предимно анализ на възгледите на българската цивилистична литература за съществуващата уредба, както и позицията на съдилищата.

Сравнителноправният метод, незаслужено пренебрегван в съвременната ни литература за разлика от първата половина на XX в., въпреки всичко носи известни опасности[2]. Именно поради това в настоящото съчинение съм се стремял да внимавам с чуждестранните източници. Норми относно давността и изсрочването на правата със сигурност съществуват във всички законодателства и поради задължителния им характер и широко приложение един всестранен сравнителен анализ би натоварил изложението, а ползата му с оглед аргументацията ми се струва съмнителна. Въпреки това на някои места, където съм сметнал за необходимо, съм се позовавал на чуждестранни разпоредби и литературни източници.

2. Релевантни аспекти на въпроса за субективните права

Субективните граждански права се определят като призната и гарантирана от закона възможност за едно лице да има определено поведение и да иска от друго лице спазване на определено поведение за задоволяване на признати интереси[3].

           В теорията правата се делят на различни категории спрямо отделните разграничителни критерии. Така правата се делят на притезателни и непритезателни според това дали за упражняване на правото е необходимо чуждо поведение или не[4]. В зависимост от субекта, към който е насочено правото, то може да бъде абсолютно или относително. Първите действат erga omnes, докато последните имат за адресат конкретен правен субект[5].

Съществуват и една по-особена категория права – преобразуващи или потестативни, които дават различна правна възможност на носителя им. Тяхната същност и структура ще бъде разгледана по-долу (вж т. 2.3).

2.1. Облигацията или вземането

Според чл. 110 ЗЗД по давност се погасяват вземанията. Разпоредбата, въпреки критиката за необосновано стесняване на приложното поле на погасителната давност, изисква да бъде изложен характерът на вземането.

Вземането спада към релативните, притезателни субективни права. Титулярът на едно вземане може да изисква от конкретно правно задължено лице спазване на определено поведение. Облигацията винаги е правоотношение между две страни – кредитора и длъжника. Първият е титулярът на вземането, докато вторият е правно задълженото лице, което дължи конкретно поведение – действие или бездействие, което е насочено към определен правен резултат[6]. Именно поради необходимостта от чуждо поведение за упражняването му то е притезателно право.

Поради релативността на облигационните отношения третите лица по начало са изключени от обхвата на действие на правата и задълженията, които са част от правоотношението (арг. от чл. 21 ЗЗД).

2.2. За притезанието, претенцията или правото на иск в материален смисъл

Т.нар. „притезание” е широко дискутирано в литературата и е от ключово значение за действието на погасителната давност и поради тази причина изисква по-задълбочен анализ.

Субективните права се нуждаят от защита, а в случай на отказ за доброволно изпълнение на съответстващите им задължения за носителя им не остава нищо друго, освен да потърси защита с цел принудително упражняване на правото си. Какъв е характерът на тази принудителна защита, какво я поражда, към кого е насочена и как се осъществява? Тези въпроси стоят на границата между материалното право и гражданския процес и са били обект на доктринерни спорове и лутане.

2.2.1. Съотношението между obligatio и actio в римското право

Въпросът каква е връзката между obligatioи actio е съществувал и в римското право. В класическото римско право са били известни само конкретни облигации, за които са били предвидени специални искове. Така по начало не е било възможно да има облигация без за нея да е предвидена изрична акция[7]. Според проф. Райнхард Цимерман след създаването на Юстиниановата кодификация акциите не са били вече обвързани със специфична процедурна формула и така понятието е придобило различно значение от това, което се е разбирало под actioв класическото право. Така акцията е станала част от материалното право, съответстваща на възможността да се изисква определено поведение от другата страна[8]. По този начин се стигнало до положение, при което основна част от съдържанието на облигацията била това, че тя давала на кредитора акция[9].

Дискутираният въпрос изглежда, че е разбунил духовете и в българската доктрина. Изложени са главно две виждания по въпроса каква е природата на принудителното осъществяване на субективните права и тяхната защита. Едната теория е условно наречена процесуалноправна, a другата – материалноправна.

2.2.2. Процесуалноправна теория за правото на иск

Тази концепция отрича понятията притезание и право на иск в материален смисъл. За поддържащите я автори съществува само гражданско субективно право, което е материално по своята същност, а при неговото нарушение в полза на титуляра се поражда процесуално право на иск. Главните ? поддръжници са проф. В. Таджер и проф. Ж. Сталев. За първия субективното право е способно да бъде осъществено принудително, но тази способност е самото субективно право[10]. Проф. Таджер отрича вижданията, според които при нарушение субективното право се попълва с нова възможност или пък преминава в ново състояние, годно за принудителна защита. Според него правото и преди, и след нарушението му си остава едно и също, а нарушението е юридически факт, който поражда нови правни последици – права и задължения[11]. Това ново право е процесуалното право на иск, което по същността си е публично преобразуващо право, което се упражнява срещу съда. Така проф. Таджер зачерква понятията „материално право на иск” и „притезание”[12].

Проф. Сталев обявява правото на иск и принудителното осъществяване за процесуални явления и също отрича съществуването на право на иск в материален смисъл[13]. В своя учебен курс обаче проф. Сталев, определяйки процесуалното право на иск като публично субективно преобразуващо право, което не зависи от основателността на иска, а от неговата допустимост[14], всъщност потвърждава основния аргумент срещу процесуалноправната теория. Ако тя бъде приета, това би означавало, че съществуването на материалноправната претенция се явява процесуална предпоставка на самото право на иска, а така основателността на иска се превръща в предпоставка за неговата допустимост[15].

Процесуалното право на иск е признато на всеки правен субект като средство за защита. Всеки, който счита, че са нарушени негови законни права и интереси, може да сезира съда с иск. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и неимуществени права. Правото на ефективна защита е силно застъпено в международното публично право (вж. чл. 2, ал. 2 и 3 от Международната конвенция за гражданските и политическите права, чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека), както и в Общностното право (чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз).

Върховният съд в ТР 104–1976–ОСГК е приел, че „за да може съдът да даде търсената с иска правна защита чрез постановяване решение по съществото на делото, законът предвижда като необходимо условие наличността на известни предпоставки: компетентност на съда, правоспособност и дееспособност на страните, липса на висящ процес по същия спор и пр. Процесуалните предпоставки са условия за допустимостта на търсената правна защита.”

По въпроси, касаещи допустимостта, съдът следва да се произнесе с мотивирано определение, а не с решение. По правило за основателността на претенцията съдът се произнася с решение. От изложеното следва, че за да е допустим един иск, следва да е налице едно претендирано право, а съществуването му, т.е. основателността на иска, е предмет на производството по същество. Поради тези съображения процесуалноправната теория следва да бъде отхвърлена.

2.2.3. Материалноправна теория

Виждането, според което възможността за принудително осъществяване е част от материалното право, е общоприето[16]. Българските автори, позовавайки се основно на съчинение на руския учен проф. Гурвич[17], определят правото на иск в материален смисъл или притезанието като ново състояние на субективното право, преминало в „бойна готовност”. По-нататък това виждане определя, че нарушението на субективното право внася качествена промяна в състоянието му и се попълва с реална възможност за принудителна защита, а това състояние се нарича притезание, претенция или право на иск в материален смисъл[18].

Вземанията се превръщат в притезания след като станат изискуеми. Законът свързва началния момент на погасителния срок с настъпването на изискуемостта, а така и с възникването на притезанието – моментът, в който кредиторът е оправомощен да застави принудително длъжника си да изпълни (чл. 114, ал. 1 ЗЗД).

Същестува известно разминаване между авторите, поддържащи второто становище. Така Н. Христов, аргументирайки тезата си, че погасителната давност не погасява притезанието, а българското право не познава естествени задължения, смята, че материалното право на иск се свежда до това ищецът да иска от съда не само да разгледа иска, но и да го уважи[19]. Това означава обаче съдът да осъди пасивния субект да изпълни задължението, което се равнява на принудително изпълнение, а без него задължението се превръща в естествено, което може да бъде изпълнено само доброволно. Така, макар да отрича концепцията за естествените задължения, авторът, признавайки, че давността погасява правото на иск в материален смисъл или принудителната изпълнимост на вземането, всъщност стига до противоречие.

Следващото отклонение може да бъде открито в съчинение на проф. Иван Русчев[20]. Посоченият автор прави разграничение между понятията „претенция” и „притезание”. Според него претенцията е състояние на вземането, при което може да се иска доброволно изпълнение, докато притезанието е друго състояние, което възниква при неизпълнение на правото. Претенцията и притезанието възникват от различен юридически факт – първата се поражда, когато настъпи изискуемостта, докато притезанието възниква при неизпълнение, а последното всъщност е самото искане[21]. Фактическият състав на притезанието, при което правото става годно за принудителна изпълняемост, съдържа:

• изискуемост;
• упражняване на претенцията;
• нарушаване на вземането (неизпълнение)[22].

С оглед на изложеното авторът подкрепя проф. Таджер и проф. Сталев, че право на иск в материален смисъл е излишно понятие, защото претенцията е само състояние на самото вземане, в което то може да се изпълни принудително. Изложеният възглед търпи критика с оглед на отделянето и разграничаването на момента на настъпване на изискуемост и неизпълнение, което, особено при вземанията, ми се струва изкуствено. При срочните задължения длъжникът изпада в забава след изтичане на деня на падежа (чл. 84, ал. 1 ЗЗД). Това би означавало, че разликата между претенцията и притезанието е денят на падежа. Срокът може да е уговорен в полза и на двете страни и така задължението преди срока да не е нито изискуемо, нито изпълняемо, и в този срок длъжникът може да изпълни доброволно. Според втората алинея на чл. 84 ЗЗД, когато няма определен срок, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Според съдебната практика връчване на препис от исковата молба също се равнява за покана – вж. в този смисъл Определение № 138/2008 г., II Г.О. на ВКС, Определение № 1055/2011 г., ІІІ Г.О. на ВКС.

2.2.4. Междинен извод

С оглед на така изложените становища застъпената в тази работа позиция гравитира към материалноправната теория. Принудителната изпълняемост е иманентна черта на вземането и е нещо различно от процесуалното право на иск, което е насочено към съда като държавен орган, възниква от различни предпоставки и се регулира от различни норми. Тази теза се подкрепя и исторически от изложените постановки в Юстиниановото право, където наличието на акция е било една от характеристиките на облигацията.

С оглед на поставените цели се придържам към виждането, че притезанието е състояние на релативното право, при което то е годно за принудително изпълнение, което състояние настъпва след момента на изискуемостта[23].

2.3. Потестативните права

Преобразуващите права представляват особена категория граждански права. Акад. Василев в своя статия, посветена на този вид права, дава следното определение за потестативно право: „вторично, производно правомощие в състава на гражданско правоотношение, по силата на което носителят може да предизвика спрямо насрещната страна, без или въпреки нейното съгласие или воля, определена промяна в правоотношението, с едностранно волеизявление или с преобразуващ иск”[24].

В теорията тези права се наричат още „производни”, „вторични” или „секундарни”[25].

Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на титуляра им едностранно да предизвика промяна в определено състояние, която засяга чужда правна сфера. Именно поради извънредните правомощия, които се притежават от титуляра, потестативните права са изрично нормативно уредени[26] и би трябвало да се тълкуват stricto sensu.

Производният им характер идва от факта, че са свързани винаги с друго, основно правоотношение, и възникват или като допълнителна защита за кредитора там, където законодателят е сметнал, че съществуват интереси, достойни за по-интензивна защита, или от нов юридически факт (неизпълнението). Така примерно, ако продавачът откаже да сключи окончателния договор за продажба, предмет на предшестващ предварителен договор, другата страна разполага с преобразуващата възможност да иска от съда обявяване възникването на окончателен договор по силата на съдебното решение (чл. 19, ал. 3 ЗЗД). Също така кредитор на едно вземане разполага с actio Paulianaпо чл. 135 ЗЗД при положение, че длъжникът чрез увреждащи действия затруднява възможността му за удовлетворяване или реално изпълнение.

Потестативните права са от категорията на непритезателните – те се упражняват чрез собствено поведение и не изискват чуждо съдействие[27]. Те, разбира се, имат пасивен субект и са насочени към някого[28]. Според проф. Русчев на преобразуващото право не съответства задължение да се търпи (pati)или бездейства, а при тях се касае за по-проста форма на обвързаност – пасивният субект е обвързан от правните последици, които настъпват впоследствие от упражненото право[29].

Според начина на упражняване, предвиден от действащите норми, потестативните права биват такива, които се упражняват извънсъдебно, и такива, които се упражняват само чрез иск. В последния случай искът е конститутивен (чл. 124, ал. 3 ГПК). При извънсъдебните потестативни права настъпването на правната промяна става направо с упражняването им чрез едностранно волеизявление (правото на разваляне по чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД).

Понеже правните последици настъпват след собствено поведение на носителя, може да се стигне до ключовия извод, касаещ настоящата тема, че потестативните права не се изпълняват принудително[30]. При последващо поведение на пасивния субект, което е в нарушение на преобразуваната ситуация, титулярът има на разположение установителен или осъдителен иск, но те идват да защитят вече друго, притезателно право, което е породено от нов юридически факт.

При потестативни права, упражнявани по съдебен ред (чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 135 ЗЗД, чл. 227 ЗЗД), също не се касае за принудително изпълнение. Проф. Голева и д-р Чернев аргументират становището, което аз подкрепям, че при тези преобразуващи права съдебният ред е единствената възможна форма за упражняване на правото[31]. Тук нормотворецът е счел, че се касае за важни правоотношения, зад които стоят не само частни, но и обществени интереси, и за нормалното развитие на правоотношението е необходима съдебна проверка за наличието и правилното упражняване на претендираното право. Не се касае обаче за принудително изпълнение, защото липсва субект, който да се принуди – правото се упражнява доброволно и самостоятелно от неговия носител. В този смисъл се изказва и акад. Василев, формулирайки, че „съдебното решение по преобразуващ иск не се изпълнява принудително, правната промяна настъпва с постановяването на решението, а в този момент правото е напълно осъществено. Няма нужда от никакво ново принудително изпълнение”[32].

С оглед на описаната постановка може да се изведе заключение, че структурата на потестативното право съдържа конкретно правомощие, определено нормативно и водещо до правни последици за друг субект, което правомощие може да се упражни от титуляра на правото веднага след неговото възникване. След упражняването си правото се изчерпва и прекратява по-нататъшното си съществуване[33].

3. По въпроса за сроковете

Както вече беше споменато, обективното право поставя ограничение на упражняването на субективните права във времето. Целите за това не са малко, като някои от тях са правната сигурност, стимулиране на носителите на права да ги упражняват, превенция на злоупотребата с право и други[34]. Най-разпространените срокове за упражняване на субективните права са погасителната давност и преклузивният срок. Те са и от конкретна значимост за настоящото изследване и затова ще бъдат разгледани в тази част.

3.1. Погасителната давност. Действие на давностния срок

Погасителната давност е институт на гражданското право. Нормите, които я уреждат, се намират в чл. 110–120 ЗЗД. Във връзка с давността теорията отделя внимание на няколко момента: начален момент на давностния срок, спиране, прекъсване, броене на срока, приложение на давността и действието ?.

Несъмнено най-важният въпрос касае ефекта от изтичането на погасителния срок и правните последици, които настъпват от този факт. В теорията са застъпени главно две становища. Всъщност те са неразривно свързани с различията, които отделните автори имат по отношение на понятието „право на иск”, което беше обсъдено в по-горе (вж. т. 2.2).

Така според авторите, които свързват принудителното осъществяване на вземането с процесуалното право на иск, изтичането на давностния срок води до погасяване именно на този иск – правото на иск в процесуален смисъл. Проф. Таджер пише, че погасителната давност погасявала правото на защита в процесуален смисъл[35]. Няколко страници по-нататък обаче проф. Таджер, твърдейки, че погасителната давност е правоотношение между два равнопоставени субекта[36], влиза в противоречие с горното си мнение, защото, ако правото на иск е публично преобразуващо право, което е насочено към съда като държавен орган, а давността погасява това право на иск, то правоотношението би трябвало да бъде между съда и носителя на издавностеното право. Намесвайки длъжника по вземането, проф. Таджер постига това, поради което отрича понятието за притезание, а именно едно тристранно правоотношение, което не изглежда логично.

Застъпените аргументи против процесуалноправната теория, отричаща притезанието, важат в пълна степен и тук. В добавка е необходимо да се отбележи, че съдилищата разглеждат въпроса за давност и направеното възражение за изтичането ? в производството по същество и се произнасят с решение, а не като въпрос за допустимостта на иска, при който съдът следва да се произнесе с определение – вж. р. 249–1980–I Г.О., р. 1574–1997–IV Г.О. В този смисъл е и ТР 1–2000–ОСГК на ВКС, определяйки, че възражения за давност могат да се правят за пръв път и пред въззивната инстанция. Следователно въпросът дали е изтекла давността засяга самото материално субективно право и неговите характеристики и състояние.

Другото становище, което е подкрепено от повечето автори, е, че давността внася качествена промяна в субективното право, погасява притезанието, правото на иск в материален смисъл или възможността за принудително осъществяване на вземането, а дългът се превръща в естествен[37]. Същата теза е застъпена и в по-старата френска литература от проф. М. Планиол, според когото „резултатът от погасителната давност е това, че тя парализира иска, а вземането остава да съществува под формата на естествено задължение”[38], както и от съвременната руска литература, където също се счита, че давността погасява правото на иск в материален смисъл, а нарушеното право се съхранява по субстанция и продължава да съществува във вида, известен в римското право като ius nudum – право, лишено от принудителна искова защита[39].

Концепцията за продължаващия живот на погасеното вземане под формата на право, лишено от принудителна изпълняемост, намира опора в чл. 118 ЗЗД, според който, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.

Съществува обаче и друг възглед, който отдава по-голямо значение на отражението на давностния срок в патримониума на длъжника по вземането, аргументирайки се с друг текст от ЗЗД, а именно чл. 120, който постановява, че давността не се следи служебно. Така според Н. Христов изтичането на срока не внася никакви промени в материалното право. Фактът на изтичането поражда едно преобразуващо право в полза на длъжника, чрез което той може да отблъсне претенцията на кредитора по вземането. Едва след упражняването на перемпторното възражение материалното право на иск е погасено[40].

Проф. Сталев също като че ли се придържа към това становище, пишейки, че давността не погасява самото право, а поражда потестативно право в полза на длъжника. По-нататък обаче той свързва това с процесуалното право на иск и казва, че то съществува, докато ответникът не се позове на погасителната давност[41].

Проф. Русчев също смята, че при т.нар. „естествени права” не липсват нито претенцията, нито притезанието, а те единствено могат да бъдат парализирани от възражение за изтекла давност[42].

Безспорно е, че давностният срок се релевира чрез възражение на ответника. Това възражение е пeремпторно и отблъсква материалната претенция. Чл. 120 ЗЗД е непреклонен, че съдът не следи за давността служебно и въпреки че е изтекла, той ще постанови осъдително решение. Дали ще упражни правото си да възрази обаче, пак избира самият длъжник[43]. Принудителното осъществяване на правото означава против волята на длъжника.

В този смисъл фактът, че давността се релевира от ответника, напълно подкрепя мнението, че давността погасява възможността за принудително осъществяване. Контрааргументът, който може да се наведе, е, че длъжникът може да не е знаел за изтеклата давност. Чл. 118 ЗЗД също се тълкува в смисъл, че даденото не следва да се върне дори и длъжникът да не го е дал съзнателно, т.е. доброволно. Струва ми се обаче, че тук законът фингира неговото съгласие. Навежда се като контрааргумент и чл. 103, ал. 2 ЗЗД, според който прихващането е възможно и след погасяване на дълга. Компенсацията също може да бъде извършена против волята (недоброволно) срещу кредитора на погасеното активно вземане. Тук обаче се касае за обратно действие (чл. 103, ал. 2 in fine ЗЗД). Законът измества момента на прихващането назад във времето, когато то е било възможно и предпоставките са били налице още преди изтичането на давността[44].

Мнението, че фактът на изтичането не внася никакви промени в материалното право (вземането), а поражда само едно насрещно потестативно право, е крайно в резултата си, откъсвайки срока от самото право, спрямо което той тече. Погасителната давност е свързана със субективното право. Тя започва да тече откакто то е станало изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД) и не би било логично нейното изтичане да не му се отразява по никакъв начин. Поради тези съображения считам, че по-правилното становище е, че с изтичането на давностния срок се погасява притезанието, възможността правото да бъде принудително осъществено.

3.2. Материална преклузия

Освен с давностен срок материалните субективни права се ограничават и от други срокове. Важен вид срок е преклузивният. Българското право не съдържа разпоредби относно преклузивните срокове. Сред практиците пък се котира разбирането, че преклузията е предимно процесуален институт, който намира приложение главно в административното право. Освен в тези случаи обаче, преклузията съществува и при гражданските субективни права. Поради липсата на изрични текстове в законодателството постановките, свързани с този срок, се извличат от теорията и имат няколко аспекта.

Първо, преклузивният срок за разлика от давностния започва да тече при възникване на материалното право[45].

Счита се също така, че за преклузивните срокове не важат правилата на чл. 115–116 ЗЗД относно спирането и прекъсването на давността – преклузивните срокове не се спират и не се прекъсват[46]. Въпреки че лично аз мъчно мога да си обясня логически откъде може да се извлече това общоприето в доктрината становище, то изглежда е подплътено и със сравнителноправни аргументи[47].

Прието е в българската теория, че преклузивните срокове за разлика от давностните не са изключени от договорната свобода и могат да се скъсяват и удължават от страните, а също така могат и да се създават от тях[48].

Най-важното разграничение е, че преклузията е срок, който преклудира материалното право; тя е срок на неговата валидност. След изтичането на срока правото прекратява своето съществуване[49]. В този смисъл е и съдебната практика – вж. напр. р. 1765–1958–II Г.О.; Определение№ 78/1990 г., II Г.О на ВС.

За разлика от давността за изтичането на преклузивния срок съдът е длъжен да следи ex officio.

Въпреки че за действието на преклузията не съществуват ожесточени спорове и теорията като че ли е постигнала консенсус, е препоръчително при едно бъдещо изменение на гражданския закон да се предвиди изрична уредба на преклузивните срокове.

В албанския Граждански кодекс например е посветена отделна глава на преклузивния срок – вж. гл. II от раздел IV, озаглавена „PRECLUVISITY (Decadence)”[50], чл. 137–140. Така разпоредбите за прекъсване и спиране на давността (prescription)не действат спрямо преклузивния срок (preclusive term) – чл. 137 АлбГК. Страните не могат да преуговорят преклузията, ако тя е установена от изричен специален текст (чл. 139 АлбГК). Съдът или арбитражът следва да разгледа въпроса за преклузивния срок по собствена инициатива, дори заинтересованата страна да не се е позовала на него (чл. 140 АлбГК).

4. За „погасяването” на потестативните права

След изложените конструкции относно характера на претенцията, потестативните права, както и за правните последици на погасителната давност и материалната преклузия, считам, че са налични и изяснени всички важни предпоставки, за да се пристъпи към отговор на въпроса, който е поставен за тема на този труд.

Преобладаващото схващане в българската цивилистична литература дава утвърдителен отговор и не вижда пречка преобразуващите права да се погасяват по давност[51]. Проф. Павлова ограничава приложението на давността до преобразуващите права, които са свързани с облигационни отношения, т.e. до потестативните права, производни на вземанията[52].

Асен Николов също ограничава приложното поле на давността до вземанията, като счита, че чл. 32, ал. 2 ЗЗД и чл. 87, ал. 5 ЗЗД са изрични законодателни изключения[53].

Акад. Василев също клони към този отговор – преобразуващите права по начало се преклудират с преклузия, освен ако законът изрично не ги окачестви като давностни[54].

Изглежда тези доктринерни виждания се опират на езика, който е използван в ЗЗД. Така според чл. 32, ал. 2 и 3 ЗЗД, чл. 87, ал. 5 ЗЗД и чл. 197, ал 1 ЗЗД съответните права на унищожаване и разваляне на договор, както и правата на купувача при недостатъци, се погасяват по давност. Други аргументи за приложението на давността при потестативните права не се излагат.

Съдебната практика на свой ред също е дала своя утвърдителен отговор, който изглежда още по-непреклонен. Погасителната давност се прилага и при преобразуващи права – така ТР6–1971–ОСГК на ВС, р. 639–1987–III Г.О., р.1499–1980–I Г. О. и още куп решения във връзка с конректни преобразуващи права, които ще бъдат цитирани на съответните места.

Според ППВС 6–1979, т. 8, при преобразуващите права преобладават преклузивните срокове. Аргументи в подкрепа на приложението на давността също не се навеждат от съдилищата.

Противоположният отрицателен отговор на зададения въпрос се застъпва в изолиран брой съчинения. Проф. Голева и д-р Чернев защитават тезата си, че погасителната давност се прилага само към притезателни права, доколкото тя погасява възможността за принудително осъществяване на правото. Нататък, при положение, че потестативното право е непритезателно и се упражнява самостоятелно, то давността няма какво да погаси, а след парирането с възражението няма какво да остане от него. Така те доказват, че преобразуващите права се преклудират с преклузивен срок[55].

Доц. Тр. Конов също счита, че институтът на погасителната давност е неприложим към потестативните права като правна конструкция. За него законът под термина „давност” има предвид срок и доказателство за това е чл. 87, ал. 5 ЗЗД, защото, ако срокът, предвиден там, е петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, изричният текст на алинеята би бил ненужен[56]. Също така ефектът на потестативното право е изцяло юридически, а с упражняването на правото то се изчерпва и е прекратено. То не подлежи и на принудително изпълнение, съответно приложението на давността е безсмислено, защото няма какво да се погасява[57].

Доц. Кр. Таков също като че ли се изказва в подкрепа на отрицателния отговор, макар и obiter dictum, като пише, че потестативните права са „по начало непогасими по давност”[58].

Предимствата на второто становище са не само по-добре аргументирани, но и логически и целево по-правилни.

4.1. Формалноправни аргументи

Вече беше изяснено, че давността погасява материалното притезание, състоянието на субективното право, в което то може да се упражни принудително, като след изтичането на срока правото се превръща в естествено – такова, което може да се упражни чрез доброволното съдействие на пасивния субект (арг. от чл. 118 ЗЗД). Преобразуващите права обаче по своята същност са непритезателни – те се пораждат от юридически факт и със своето възникване са годни за упражняване чрез собствени действия. Потестативното право не изисква чуждо поведение. Съдържанието им се изчерпва с една правна възможност, която може да се упражни или чрез едностранно волеизявление, или по съдебен ред. Преобразуващите последици настъпват директно след упражняването на правната възможност, а действието им е eo ipso.С оглед на тези постановки приложението на погасителната давност при потестативните права правно-логически изглежда невъзможно. След настъпването на срока няма какво да се погаси, защото няма какво да остане – правото вече е прекратено. При потестативните права не е необходимо принудително изпълнение, защото те се осъществяват самостоятелно, необезпокоявани от пасивния субект, защото, както доц. Конов споделя, техният ефект е изцяло юридически. Ако субектът, спрямо когото въздейства упражненото право, не се съобрази с настъпилите последици, титулярът може да се защити чрез установителен или осъдителен иск, но това е друго относително право, което е породено от нов юридически факт – този на неизпълнението. Принудителният ред е невъзможен също така, защото няма годен субект, чието поведение да спомогне за упражняването на потестативното право.

Силен аргумент също така е, че ако съдебните потестативни права са се изсрочили, то след отхвърлянето на иска какво ще остане? По какъв начин правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ще може да се осъществи доброволно? Същото важи и за правото на разваляне по чл. 87, ал. 5 ЗЗД.

4.2. Телеологически аргумент

Вече беше изложено, че преобразуващото субективно право дава могъщата възможност на титуляра си да въздейства върху чужд правен кръг. Тези права са производни и се дават във връзка с други, основни права и правоотношения, там, където законодателят е сметнал, че една от страните се нуждае от допълнителна защита. Поради непритезателния си характер те са по-интензивни от вземанията. С оглед на това считам, че те би трябвало да се регулират от един по-строг срок, с изтичането на който възможността за самостоятелно въздействие върху чужди интереси да се преклудира напълно. Носителите на тези по-интензивни права би следвало да имат по-силен стимул за упражняването им, още повече, че законът ги е сметнал за уязвимия субект в правоотношението. Тук би трябвало да важи принципът „Lex vigilantibus, non dormientibus, subvenit”[59].

Поради изложените аргументи мисля, че потестативните права не се погасяват по давност. При тях намира приложение преклузивният срок. Той започва да тече от момента на възникването им и с изтичането му правото се прекратява. При съдебен спор по конститутивен иск съдът трябва да следи служебно за изтичането на срока по преобразуващото право. При спор по установителен или осъдителен иск във връзка с упражнено по извънсъдебен ред потестативно право съдът също трябва да изследва дали към момента на упражняването му правото не е било прекратено.

5. In concreto, или за срока, установен за някои потестативни права

След общовалидните изводи, които бяха направени в предишната част, ще разгледам приложението им в някои конкретни хипотези, които по начало се тълкуват неправилно в теорията и практиката.

5.1. Чл. 19, ал. 3 ЗЗД

Това е правото на страна по предварителен договор да иска от съда обявяването на окончателен такъв. Така постановяването на съдебното решение фингира сключен окончателен договор по уговорките на предварителния. Разглежда се в особено исково производство по чл. 362–364 ГПК.

Съдебната практика приема единодушно, че това потестативно право се погасява с общата петгодишна давност – така ТР 6–1971–ОСГК на ВС, р. 307–1992–II Г.О., ТР 55–1962–ОСГК на ВС; р. 1237–1970–I Г.О., р. 2776–1975–I Г.О., р. 687–1997–II Г.О.

Проблемът тук идва от факта, че законът изрично не е посочил срок за упражняването му. Един мислим извод би могъл да бъде, че там, където законът не е посочил срок, то правото е безсрочно. Прието е обаче от теорията, че потестативните права, тъй като са производни на други, основни правоотношения, които ги предхождат, могат да се „погасят” с погасяване на основното правоотношение[60]. При предварителния договор основното право на страната е вземане – дължимата престация е за действие (facere), дължи се сключване на окончателен договор според уговорените условия. Правото става изискуемо след деня на падежа при уговорен срок или след покана. Оттогава започва да тече и погасителната давност, която е общата петгодишна по чл. 110 ЗЗД. Правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е допълнителна възможност, която законът е предвидил, защото при задълженията за действие съдът може да оказва само косвена принуда върху длъжника да извърши дължимото действие, а предварителните договори практически често имат за предмет недвижими имоти, клаузите им често включват предплата по окончателния договор и интересът на страните изисква по-голяма сигурност. Така изправната страна има две паралелни права – едното е основното вземане по предварителния договор, по което тя може да иска сключване на окончателен договор, а второто е потестативното право да накара съда при наличие на законовите предпоставки да обяви сключването на окончателен договор. Тъй като второто е вторично и производно от първото, считам, че с изтичане на давността по основното вземане правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се прекратява. Поради достигнатия извод в предишната част обаче съдът следва да провери служебно за прекратяването му. Така на практика съдът ще провери и изтичането на давността по основното вземане, но не мисля, че това е в противоречие с нормата на чл. 120 ЗЗД, доколкото съдът ревизира наличието на претендираното потестативно право, което се упражнява по съдебен ред. Именно поради вторичния характер не мисля, че титуляр на погасено по давност вземане по предварителен договор трябва да има в наличност правото да иска договорът да се обяви за окончателен.

5.2. Право на унищожаване на договор

Релевантните разпоредби тук са чл. 32, ал. 2 и чл. 33, ал. 2 ЗЗД. Законът постановява, че правото на унищожение се погасява с тригодишна давност, а поради крайна нужда – в едногодишен срок. Въпреки използвания термин „давност” смятам, че поради потестативния характер на правото тук пак се касае за преклузивен срок.

Контрааргумент би могъл да бъде изваден от чл. 32, ал. 3 ЗЗД, според която разпоредба ответник по иск за изпълнение на унищожаем договор може да упражни правото си чрез възражение и след като давността е изтекла. Как е възможно правото да е преклудирано, като то пак може да се упражни? Тогава срокът би трябвало да е давностен[61]. Мисля, че тук се касае за изрично законодателно изключение. Тригодишният срок прекратява активната страна на правото на унищожаване. Правото обаче продължава да съществува като пасивна възможност титулярът му да възрази като ответник по иск за изпълнение на унищожаем договор и така да отблъсне претенцията, като поиска от съда да унищожи договора. Законът е счел за целесъобразно и справедливо да остави тази възможност на засегнатата от порока страна. С оглед на това и в унисон с общия извод и тук срокът е преклузивен.

5.3. Отменителни искове

Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД, известен като actio Pauliana, и специалните търговски отменителни искове в производството по несъстоятелност също са потестативни права. При общия Павлов иск кредитор по едно вземане може да иска от съда да се обявят за недействителни спрямо него действия на длъжника, които го увреждат. Ефектът от постановеното решение по конститутивния иск е относителна недействителност. Съдебната практика и тук смята, че искът се погасява с петгодишната давност – така р. 207–1999–5-членен състав на ВКС, р.1224–2001 на ВКС.

Случаят е аналогичен на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, доколкото законът пак мълчи за срока за упражняване на правото. В тази светлина поддържам, че разрешението е същото, което предложих и при предварителния договор – с погасяване на вземането по основното правоотношение би следвало да се прекрати и Павловият иск. Не ми изглежда нито логично, нито справедливо, ако А е кредитор на Б по един заем, вземането по който е погасено по давност, да може да иска обявяване на недействителни спрямо него сделки със страна Б, които потенциално го увреждат.

За разлика от общата actio Paulianaпри специалните търговски отменителни искове по чл. 647 ТЗ е установен изричен едногодишен срок, в който искът може да се предяви от синдика или при негово бездействие – от кредитор по несъстоятелността (чл. 649, ал. 1 ТЗ). Срокът тук пак е преклузивен и започва да тече от момента на откриване на производството[62].

5.4. Правата на купувач при недостатъци

Чл. 195 ЗЗД предоставя няколко възможности на купувач при продажба на вещ, в случай, че тя има скрити недостатъци. Чл. 197 ЗЗД постановява, че правата се „погасяват” с изтичане на една година при продажба на недвижим имот и шест месеца, ако се касае за движими вещи. При съзнателно премълчаване срокът е три години. Този срок също е определян от теорията[63] и съдебната практика (ТР 33–1973–ОСГК на ВС) като давностен. Освен общите аргументи в подкрепа на преклузивния характер на срока, тук е в сила и още един специален аргумент – според чл. 197 ЗЗД срокът може да се скъсява и удължава със съгласие на страните. Чл. 113 ЗЗД императивно обявява за недействителни уговорки за удължаване и скъсяване на давностни срокове. Въпреки че някои автори считат, че този текст е специален, който е изключение от чл. 113 ЗЗД[64], срокът на тези потестативни права също следва да се квалифицира като преклузивен.

6. Заключение

Направеното изложение има за цел да докаже, че правната конструкция на погасителната давност е неприложима към преобразуващите граждански субективни права.

С оглед на поставената цел се направиха някои междинни изводи.

В последната част от работата бяха разгледани някои конкретни хипотези на потестативни права и релевантните за тях срокове.

Изводите и постановките, до които авторът достигна, могат да се обобщят, както следва:

• От момента на изискуемост вземанията преминават в ново състояние, т.нар. притезание. От този момент те са годни за принудително осъществяване.
• Погасителната давност погасява възможността за принудително осъществяване на правото. След изтичането на давностния срок правото се превръща в естествено задължение, което може да се изпълни само доброволно.
• Тъй като само притезателните права са годни за принудително осъществяване, доколкото само те изискват за упражняването си чуждо поведение, чл. 110 ЗЗД следва да се тълкува stricto sensu. По давност могат да се погасят вземанията.
• Преобразуващите права са от категорията на непритезателните. Те се упражняват чрез собствено поведение, а правните последици, които засягат чужд правен кръг, настъпват eo ipso, без необходимост от чуждо поведение. При потестативните права, които се упражняват само по съдебен ред, не се касае за принудително изпълнение. Съдебният ред е единствената правна форма за упражняването им. 
• След обобщение на горните изводи може да се заключи, че потестативните права не могат да се погасят по давност. При тях текат преклузивни срокове.

        De lege ferenda характерът, същността и действието на преклузивните срокове могат да се уредят изрично в действащия правен ред.

Бележки под линия:

[1]Cf. Principlesof European Contract law, article 14:601.

[2] Таков, Кр. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, с. 8.

[3] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: Софи-Р, 2001, с. 392.

[4] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 182.

[5] Пак там, с. 190.

[6] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2010, с. 39.

[7] Пак там, с. 42.

[8] Zimmermann, R. The Law of Obligations: Roman Foundations of the Civilian Tradition. OUP, 1992, p.28.

[9] Ibidem.

[10] Таджер, В. Цит. съч., с. 396.

[11] Пак там.

[12] Таджер, В. Гражданско право…, 397-398.

[13] Сталев, Ж. Принудително осъществяване на право, засегнато от давност. – Правна мисъл, 1967, № 4, с. 20.

[14] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2001, с. 180.

[15] Калайджиев, А. Цит. съч., с. 43.

[16] Вж. Павлова, М. Цит. съч., 176-179;  Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Нова редакция на акад. Ч. Големинов. С.: Ромина, 2000, 404-405.; Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция на проф. П. Попов. Университетско издателство Св. Климент Охридски, 2002, 24-25.

[17] Гурвич, М. Право на иск. Академии наук СССР, 1949, с. 129.

[18] Павлова, М. Гражданско право…, с. 177.

[19] Христов, Н. Същност и действие на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1959, № 2, с. 31.

[20] Русчев, И. Притезателното субективно право. Претенцията, притезанието и правото на иск. – В: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев. С.: Сиела, 2009, 273-295.

[21] Пак там, с. 280.

[22] Русчев, И. Цит. съч., с. 287.

[23] Въпросът дали абсолютните права могат да бъдат притезания представлява интерес, още повече, че в теорията този въпрос се третира нееднозначно. Проф. Таджер, проф. Павлова и проф. Калайджиев смятат, че абсолютните права стават притезания в момента, в който са нарушени. Това е така поради задължението за бездействие, което е насочено erga omnes. Носителят в случая може да изисква от нарушителя да преустанови нарушението. Проф. Кожухаров отрича теорията за претенция, насочена спрямо всички – вж. Кожухаров, А. Цит. съч., с. 28. На същата позиция застават и проф. П. Голева и д-р С. Чернев в Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1987, № 1, приобщавайки абсолютните права към непритезателните, които се упражняват самостоятелно без нужда от чуждо поведение. В тази светлина те не са годни за принудително изпълнение, защото се упражняват свободно от носителя им. Фактът на нарушението пораждал ново относително право, насочено към нарушителя. Според мен е доста съмнително дали правото на собственост може да се упражни самостоятелно, ако вещта бъде отнета. Още повече, че освен за активната страна на правото – властта над вещта, следва да се държи сметка и за пасивната му страна – въздържането от действие на другите субекти. Ако тази подробност се неглижира, би се нарушила структурата на правоотношението, което съдържа както права, така и задължения. Въпросът, въпреки че е интересен, излиза извън обсега на настоящата разработка.

[24] Василев, Л. За преобразуващите субективни граждански права. – Правна мисъл, 1958, № 2, с. 12.

[25] Павлова, М. Гражданско право…, с. 195.

[26] Пак там, с. 196.

[27] Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1987, № 1, с. 31.

[28] Василев, Л. Цит. съч., с. 10.

[29] Русчев, И. Притезателното субективно право…, с. 279.

[30] Така и Голева, П., С. Чернев. Цит. съч., 31-33.

[31] Пак там, с. 32.

[32] Василев, Л. За преобразуващите субективни…, с. 10.

[33] Пак там, с. 11.

[34] Относно целите на сроковете и в частност на погасителната давност – вж. Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността. – www.christiantakoff.com.

[35] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Софи-Р, 2001, с. 689; Рачев, Ф. Гражданско право. Университетско издателство Стопанство, 2003, с. 467.

[36] Таджер, В. Цит. съч., с. 689.

[37] Павлова, М. Гражданско право…, с. 645; Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните…, с. 28; в този смисъл и Апостолов, И. Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията. С.: БАН, 1990, с. 504, който, разглеждайки института на естествените задължения, приобщава към тях и тези дългове, които са погасени по давност.

[38] Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите. Превод Т. Наследников. Балканъ, 1919, с. 233.

[39] Суханов, Е. А. Гражданское право в 2 Т. Том I. Волтер Клуверс, 1998, с. 257.

[40] Христов, Н. Цит. съч., 28-31.

[41] Сталев, Ж. Принудително осъществяване…,с. 20; така и Николов, А. Действие на погасителната давност. – Правна мисъл, 1975, № 6, с. 70, но отклонявайки се от проф. Сталев по това, че според него перемпторното възражение погасява материалната претенция, а не процесуалното право на иск.

[42] Русчев, И. Притезателното субективно право…, с. 286.

[43] Обратно Христов, Н. Същност и действие на…, 35-36, който смята, че съдът следва да напътства страните и ако давността е изтекла, да уведоми ответника за възможността му да се позове на нея.

[44] Така и Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 19.

[45] Таджер, В. Гражданско право на НРБ…, с. 741.

[46] Павлова, М. Гражданско право…, с. 650; Христов, Н. Същност и действие на…, с. 39.

[47] Samoylenko, V.Aspects of Application of Period of Limitation in Promissory Note and Bill of Exchange Matters. –http://www.hg.org/articles/article_333.html, 2003, p. 1; Jones, W. Basic Principles of Civil Law in China. M.E. Sharpe Publishers, 1989, p. 125.

[48] Павлова, М. Гражданско право…, с. 650.

[49] Василев, Л. Гражданско право..., 404-405; проф. Планиол именно поради правните последици, до които води, нарича преклузивния срок „фатален” – Планиол, М. Цит. съч., с. 287.

[50] Използван е преводът на албанския Граждански кодекс на английски език, достъпен на http://unpan1.un.org/intradoc/groups/public/documents/untc/unpan014893.pdf

[51] Таджер, В. Гражданско право на НРБ…, с. 694–695, както и Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I, с. 390; така и Рачев, Ф. Цит. съч., с. 470.

[52] Павлова, М. Гражданско право…, 652–653.

[53] Николов, А. Цит. съч., 70–71.

[54] Василев, Л. За преобразуващите…, с. 22.

[55] Голева, П., С. Чернев. За квалификацията на давностните…, с. 34.

[56] Конов, Т. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. – В: Подбрани съчинения. С.: Сиела, 2010, с. 316.

[57] Пак там.

[58] Таков, Кр. Неизяснени или неразглеждани…, с. 6. Същият автор в друго съчинение поддържа, че съществуват случаи, в които законът изрично постановява погасяване по давност на потестативни права – вж. Таков, Кр. Предварителни договори – някои неизяснени аспекти. – christiantakoff.com.

[59] Известен на български като „Законът закриля бдящите, а не спящите”.

[60] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I, с. 390; Василев, Л. За преобразуващите…, с. 22.

[61] Така и Христов, Н. Същност и действие на…, с. 29.

[62] Обратно Таджер, В. Несъстоятелност по Търговския закон. С.: Труд и право, 1996, с. 79; Попова, В., К. Ефремова, П. Лалева, С. Божиков. Търговска несъстоятелност. С.: Национален център за юридическо обучение, 2004, с. 111.

[63] Брайков, С. Преобразуващи искове и преобразуващи решения. С.: Наука и изкуство, 1974, с. 76; Кожухаров, А. Към въпроса за отговорността на продавача за недостатъци на продадената вещ. – Социалистическо право, 1952, № 9, с. 7.

[64] Таджер, В. Гражданско право…, с. 691.