(доклад, представен на шестата национална конференция по биоетика и биоправо на тема „Тяло и права“, провела се на 24.11.2018 г.)
(заповядайте да участвате в седмата национална конференция по биоетика и биоправо на тема „НОРМИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА“ (14 декември 2019 г.)
Нашето развитие ни е довело до момент, в който технологията е неизменно вплетена в живота ни. Самото технологично развитие е човешка дейност, тоест действие, а както знаем добре, всяко едно действие подлежи и на морална оценка. Ние трябва да приемем техниката не само като удобство, но и като сила, чието нарастване би могло да излезе извън контрол. Именно тук се намесва и идеята за етика, защото бидейки нормативна дисциплина, точно тя може да ни покаже кога тази човешка дейност, тоест технологичното ни развитие, вече е извън контрол, задавайки етически норми. Доброто и злото са като двете страни на една монета, а границата между тях е много по-тънка, отколкото можем да си представим. С това имам предвид, че ние много внимателно трябва да следим кога нашата техника се употребява и кога с нея се злоупотребява. Нека сега се спрем само на употребата. Нима цялото ни технологично развитие би могло да се използва единствено за добро?
Бихме могли да забележим, че в много случаи негативните последици, били те в близко или далечно бъдеще, са повече от позитивите, които сме способни да извлечем от технологията. Ясно доказателство за това е според мен, че сме стигнали до етап, в който сме напълно зависими от нашата техника. Тази зависимост може единствено да принуждава и пришпорва развитието на технологиите. Именно виждайки това, ние не можем да останем етически неутрални спрямо техниката, но тук има и нещо много по-фундаментално, а именно превръщането на нейното ползване от употреба в необходимост. Технологичното развитие се случва постоянно и то отваря нови хоризонти пред нас, а чрез това ние непрекъснато придобиваме и нови способности, което обаче респективно ни натоварва и с нова и по-голяма отговорност. Няма друга такава човешка дейност като технологичното развитие, която да се разгръща толкова бързо и в такъв мащаб, и тук не става въпрос единствено за нашето развитие до момента, но и за едно особено властово положение, в което сме изпаднали. Това нашата власт да променяме бъдещето оттук и сега, нашето въздействие над бъдещето и бъдещите поколения са онази нова отговорност, която носим благодарение на технологичното си развитие. По този начин ние задоволяваме нашите потребности от технологията, които сами сме създали, но с това задоволяване оказваме влияние и на бъдещите поколения и именно от това идва тази нова отговорност.
Отговорност от нов тип, защото това вече е отговорността за живота въобще. До скоро полето на етиката се изчерпваше най-общо казано с човечеството и човешките отношения, но сега развитието на техниката даде освен една зависимост на хората от технологиите и една огромна сила, едно могъщество, което вече не застрашава единствено хората, а целия спектър на живота. Преди векове единствено религията е можела да даде на човек ролята на пазител и господар на живота въобще. С развитието на техниката обаче човешката мощ нараства, а прогресивно на нея нараства и човешката отговорност. Тъй като ние нямаме представа дали някъде другаде в цялата вселена има живот, това е едно разрастване на полето на етиката, и то до космически размери. Това може би е ролята, която е отредена на човешкия вид, да пази и закриля, защото единствено той може да осъзнае спектъра на доброто и злото в живота изобщо. Когато говорим за една етика на бъдещето, ние трябва да я свързваме с една съвременна етика, произтичаща от отговорността за нашите действия в настоящето, тъй като ние имаме уникалната позиция с изборите си да влияем на бъдещето. Тази власт може да се упражнява само със знание, както казва Ханс Йонас в своя труд „Към онтологическото основание на една етика на бъдещето“. Там той разделя знанието на два вида: обективното знание за физическите причини и субективното знание за човешките цели.
Тази етика на бъдещето неизбежно трябва да стъпва върху научни факти, за да бъде по-ясно какво точно ни очаква, но въпросът, който Йонас поставя, е дали има заложено априорно онтологическо основание в етиката през дълга към идните поколения. Понеже човек е единственото същество, способно да носи отговорност за действията си, а самият избор дали да поеме отговорност е онтологическа способност, свързана със знанието и волята в действията. Така свободата да правим избори е само едната страна на монетата, тъй като от другата страна стои отговорността от направения избор, а тази отговорност винаги е пред и към нещо. Тоест ние сме отговорни за действията си, защото те променят бъдещето, следователно сме отговорни за действията си въобще, а не само за конкретни действия, тъй като самото съществуващо ни се явява като ценност и бидейки такава, то е обект на морала. Ценността съдържа в себе си една претенция за действителност, която гласи, че е по-добре да бъде, отколкото да не бъде; такъв е и според Йонас смисълът на доброто. Тази претенция е насочена и към нас, след като сме практически субекти и постоянно променяме битието си с нашите действия. Точно в тази сила за промяна се изразява нашата мощ и могъщество, а когато действаме чрез нея, ние понасяме и вината от действията си, защото битието е това, с което отговорността е свързана във всеки отделен случай във времевия поток на случване. Това прави битието не само обект, който търпи промяна, а според Йонас и субект, към който изпитваме дълг, и така то става инстанцията, пред която действията отговарят. Отговорността етически опосредства ценността на битието и човешката свобода, защото присъства и в двете понятия. Отговорността също е и функция на нашата сила, с чието нарастване нараства и самата отговорност, и това е така, защото с нарастването на нашата мощ нараства и нашето влияние върху бъдещето, а това е свързано и с увеличаването на познанието и предвиждането на последиците. Оттук излизат две нови цели пред човешкия род и те са увеличаването на познанието за последиците и дефиниране на новите добро и зло именно чрез това ново познание.
За да придобием ново познание обаче, първо трябва да видим какво знаем дотук и дали то отговаря на нашата технологична мощ. Това изясняване ни се явява през две представи – първата е научната, а втората емоционална, защото, за да разберем напълно накъде отиваме, ние трябва не само да проследим причинно-следствените връзки в емпиричното, но и да почувстваме болката и ужаса от невъобразимото зло, което може да ни застигне. Втората задача изглежда по-сложна, защото тя предполага едно запазване на старото добро от новото зло и тя ще изглежда като една постоянна борба между развитието и гибелта. Йонас смята, че трябва да изведем знанието за човешкото добро от същността на човека, която може да видим през две пролуки – тази на историята и тази на метафизиката. През историята ние можем да видим всичко онова, на което човек е способен, всяко зло и всяко добро, а през метафизиката се вижда неговият постоянен стремеж да съхрани доброто за идните поколения. Това е така, защото отговорът на въпроса какъв трябва да бъде човек е изцяло метафизичен. Слепият прогрес застрашава човечеството и всъщност поражда новата необходимост от метафизика, която освен да ни напомни за дълга, тоест какви трябва да бъдем, е нужна и за да ни напомни защо трябва да оцелеем и как да го сторим. Тоест новата метафизика, противопоставена на сляпото технологично развитие, е необходима, за да ни покаже смисъла и мястото на човека. Първият принцип произлиза именно от това, че човек е единственото същество, способно да носи отговорност. Точно чрез нашите избори в това „може“ се крие същността на хората в нейния онтологически смисъл. Но вече казахме, че отговорността е само едната страна на монетата, а цялата монета ще представлява една различна ценност.
Богатото иначе на ценности битие бива надхвърлено от тази трансцедентална ценност, която освен всичко ни задължава по този начин да я съхраним като единствени нейни носители. Естествено оттук следва, че човечеството не бива да се самоунищожава, защото след него няма да има кой да отговаря за действията му. В исторически план е застрашена способността на човек да поема отговорност и именно това е онова, което трябва и сме длъжни да съхраним, за да гарантираме свободата на избор на бъдещите хора. Това е метафизическа дедукция от онтологически аргумент, който обаче започва и приключва с емпиричен факт. Така вече стават очевидни и два типа унищожаване на човечеството – първото е физическото (чрез война), а второто е екзистенциалното (чрез автоматизиране на човешките дейности и поведение, манипулации и изтриването на морала от битието на хората). Познаването на подобно бъдеще е редно да предизвиква специфични чувства в нас, за да може все пак да се събудим и да го предотвратим. Тези чувства са страх от това на какво сме способни и вина, защото съзнаваме участието си.
Тази комбинация от чувства поражда съчувствие и превръща отговорността в закон. Мощта, която изисква наличието на отговорност, има двойствен характер, защото тя е и причината за злото, надвиснало над нас, но след като е знание, тя е и способ, чрез който да преборим това зло. Но колкото повече се борим с технологичната мощ, толкова по-силна става тя. Преди време хората са се бояли от природата, но сега, след като са я покорили, този страх е заменен от страха от властта и мощта, която вече притежаваме. Мощта, волята и познанието се развиват колективно и затова контролът, който трябва да се осъществява над тях, трябва да бъде колективен, тоест политически, а за да бъде стабилен, той трябва да е подкрепен от мнозинството хора. Това, което знаем, е, че имаме нарастващо население, ограничени ресурси и постоянно изтичащо време. Ето тук става важна ролята на етиката, защото нейният сблъсък с техниката може да даде нови решения на тези проблеми, но това неминуемо ще ни изправи пред неподозирани трудности. Така технологията всъщност би могла да се превърне и в ключ за решението на проблемите, произтекли от самата нея. Пример за това може да бъдат ГМО продуктите, с които може да се изхранват много повече хора, или впрягането на слънчевата енергия, която е екологично чиста. Подобряването на нашите способности и умения чрез технологията ни отвежда до една нова концепция за разбиране на етиката. Човек никога не е спирал да гледа към звездите, а днес е по-близо до тях откогато и да било.
Все пак не бива да забравяме, че винаги ще ни трябва и една доза морал, защото в момента знаем за седемдесет и шест квадратольона планети във видимата част на галактиката, от които има много годни за живот, но фактът, че не сме открили разумен живот, мен лично ме води на една потресаваща мисъл. Навсякъде разумното се развива прекалено бързо технически и прекалено бавно етически, което в един момент му позволява да се самоунищожи. Поради тази причина с нашите действия сега ние трябва да гарантираме правото на свободен избор на хората утре и ако носим някаква надежда, която да ни води през тъмните дебри на познанието, то тя е нашата вяра, защото там, където разумът отстъпва, продължава само вярата.
